 |
| Монголия! Точно такава, каквато я ОБИЧАМ! |
"Той беше перфектният пътешественик.
Стомахът му се свиваше и разширяваше, когато пожелае; краката му се
удължаваха или скъсяваха според терена, по който вървеше; заспиваше по
всяко време през деня и се събуждаше по всяко време през нощта."
Жул Верн
Най-любимата ми монголска група, която вече редовно слушам и любимата ми тяхна песен:
https://www.youtube.com/watch?v=v4xZUr0BEfE
Превод на текста от монголски на английски:
How strange, how strange It has been so long eating and drinking being merry
How strange, How strange
Taking our Great Mongol ancestors names in vain
How strange, How strange
Yet, would not honor our oath and destiny
How strange, How strange
Why valuable ethics of ancestors become worthless?
How strange, How Strange
Hey you traitor! Kneel down!
Hey, Prophecies be declared!
You've born in ancestor's fate yet
Sleeping deeply, can't be awakened
How strange, How strange
Blindly declaring that
Only Mongols are the best
How strange, How strange
Born to live as nobles
Yet, can't unite as one
How strange, How strange
Why is it difficult to rise up our nation up?
How strange, How strange
Hey you traitor! Kneel down!
Hey, Prophecies be declared!
Why it's so hard to cherish the Ancestors inherited land?
How strange, How strange
Why priceless edifications of elders turning to ashes?
How strange, How strange
With the future of eternal prosperity,
The Wolf totemed Mongols have the blessings of Heaven
Born with undeniable fate to gather nations, the Lord Chinggis declares his name on earth
Would come back, Will come back
Oh Black Banner be awakened, be awakened
Oh the Khanate (royal power) rise and rise forever
Направо изтръпвам от кеф само при мисълта, че ще пиша за Монголия :) Все си мислех, че като дойде време да я описвам, ще имам толкова много да драскам, че ще запълня свободното пространство от мегабайти на blogger и блогът ми ще запецне :) Е, не знам дали само с текст това може да се случи, но със снимките вече стана при първия ми опит да ги кача всичките в една публикация. Всичко заби и се наложи да ги разделя наполовина и да ги сложа в две, та ето това е част 1.
Доста противоречиво би било твърдението, че малко след влизането ми в Монголия, буквално изкуках. Къде се е видяло луд да полудее и изобщо как може откачалка да откачи, при положение, че вече е пълно куку така или иначе. Е, в Монголия ако някоя от милионите китайски камери можеше да ме вкара в обхват и заснеме какви ги върша в голата степ, определено щяха да ме приберат в най-близката психиатрия. Такава дива радост светът надали е виждал откакто светува. Такива силни и мощни крясъци, търкаляне по тревата, писъци и пеене, едва ли някой някога е ставал свидетел на толкова силно изразена лудост :) Истината е една - малко след като влязох в Монголия, усетих с цялото си същество онова нещо, което хората наричат Щастие, и което на повечето все някак си им се изплъзва. Монголия е моята страна! Нямаше как да не бъде. Все едно си отидох у дома. Подлуди ме, успокои ме, ощастливи ме така, както не си представях, че може да се чувствам толкова далеч от дома. Часове наред тичах през степите, крещях от щастие, виках, пеех, скачах, търкалях се, плачех със сълзи от кеф, докато десетки орли се рееха в синевата.. толкова синьо, че не изглеждаше реално... Монголия е страната с най-синьото небе, което са виждали очите ми!
Не мога да се наситя да пиша и говоря за Монголия :) Същевременно направо не знам какво по-напред да кажа за нея - парадокс, нали?! За мен тя е земята такава, каквато трябва да бъде навсякъде! Дива е, красива е, истинска е, празна откъм хора и пълна с природа и любов. Студена е, но ме топли повече от най-топлата страна на Екватора. Гола е, но ме облича в повече радости, усмивки и емоции от най-гъстата джунгла в света. Камениста и пуста е, но това е само привидно - в действителност гъмжи от живот! И то какъв!!! Под земята милиони мишлета копаят тунели, по меката трева на тихите степи препускат сякаш безкрайни стада от полудиви коне, камили и якове, а над главата ти постоянно прелитат огромни грабливи птици :) Нощем милиард звезди обсипват небосклона и имаш чувството, че вече не си на Земята, а някъде много далеч в Космоса. Когато се задава буря, небето става толкова наситено индигово-сиво, че спира нацяло да ти пука за това, което предстои да се стовари върху ти, а просто зяпаш ненаситно и попиваш всеки миг от гледката, докато подгизваш до кокал!
И някъде в цялата тази гигантска площ, преливаща от Свобода и Простор, си ти - едно мъничко, блуждаещо същество, което е съвсем на мястото си там, в нареченото от повечето хора, загубили връзката си с Вселената - "голямо нищо". Същество, което изпитва такова преклонение и уважение, и такава силна обич към великата природа на севера! Първо Норвегия, а после и Монголия ме влюбиха в северните държави и мисля, че занапред все натам ще ме тегли и доста пътувания ще направя в далечния север :)) В Монголия няма големи градове (като изключим столицата), няма пътища, светлини, фабрики, молове, хотели, магазини... НЯМА ХОРА и именно това е най-прекрасното нещо в тази страна! Накъдето и да се обърнеш чуваш Тишината, накъдето и да погледнеш, виждаш красотата на природата. Можеш да пиеш водата от всеки поток, можеш да дишаш с пълни дробове, да спиш навсякъде под открито небе, да тичаш, яздиш, пееш, танцуваш... да благодариш за всеки един миг под това свободно небе. Когато си спомня за миговете си там, очите ми се пълнят със сълзи на радост и мъка едновременно. Радост, защото ги изживях и мога да отида във всеки един момент пак да изживея същото и мъка, защото няма как да споделя дори и частица от усещането си, от емоциите, изпитани на тази земя, с малкото хора, на които държа и които са толкова далеч от моя свят и моя начин на живот. Зная, че те никога няма да разберат, така както и аз няма да разбера човечеството. Но за всеки има място под слънцето, дори и за такива като мен. Монголия е едно от тях, може би най-подходящото от всички :) Не ми пука, че няма плодове и зеленчуци, че е студено и трудно за оцеляване 9 месеца от годината. Каквото и да е - истинско е. Неподправено, чисто и толкова красиво, че всичко си струва. Зная, че ако някой ден реша да напусна България, вероятно ще се насоча към Монголия, ще си вдигна малка юрта навътре в степта и ще яздя коне до припадък, ще пия мляко от кобилите, ще си взема и лъка с мен, за да мога да стрелям в степта, а не по хасковските ниви и храсталаци. :)
Е, отплеснах се тотално в словоизлияния и е крайно време да започна по същество разказа. Мога да продължавам в същия дух с още пространни описания на емоциите и мислите си, предизвикани от тази уникална страна, но ще отегча до смърт читателя, у когото тази така наречена пустош едва ли би събудила чак такива свръхестествени усещания. Както казах по-горе - най-хубавото нещо на Монголия е, че няма хора в нея. Поне на мен това най-много ми харесва, а за социалните човеци това вероятно би било кошмар. За толкова години пътешестване по света установих, че истински се влюбвам само в лишените от човешко присъствие места... Сахара например - и там откачих от кеф. Два пъти по ред. Не е минал и ден без да копнея за пълната тишина на пустинята, там дори звук от насекомо не се чува и си на сто процента насаме със себе си :) Мизантропията е най-сладката болест на планетата :) А в Монголия може да си болен без да ти проличи цял живот. :)))
Преди да премина към първите мигове в Монголия обаче, трябва да доразкажа за излизането от комунистическия Мордор, което никак не беше лесно, очарователно и гладко...
29.08.2018
Веднага след мъчителната нощ в граничния град, се отправих пеш и на стоп към границата, която се намираше на 12 км. Никакви полицаи или военни не ме спряха повече, а за късмет един камион ме качи за половината път. Отиваше до самата граница, но шофьорът много се уплаши, че ще има проблеми задето ме е взел и ме остави 6 км преди границата. Тръгнах да вървя и не след дълго мина кола с хан китайци, взеха ме и ме оставиха на самата граница, където и те пресякоха пеша. Очевидно бяха местни там, понеже никой не ги проверяваше за нищо, а мен направо ме съсипаха... Двамата военни на пункта се заеха сериозно с мисията да ми проверят абсолютно всяка снимка в апарата, поради което успяха да изтощят почти напълно едната ми батерия, понеже единият идиот прегледа всичките снимки от тръгването ми досега. Опитваше се да стигне до тези от Китай очевидно, но като докара до Черинския каньон в Казахстан, му писна и се отказа. Моите нерви вече бяха опънати до краен предел, загубиха ми близо два часа за тази проверка плюс минаването през машината, на която те сканират, а и багажа ти после. Когато ми поискаха телефона за проверка на съдържанието и им подадох Нокиата, прихнаха да се смеят като започнаха на висок глас да коментират, че българите явно сме бедни и нямаме пари да си купим "умни" телефони, затова с такива ходим. Дожаля ми искрено за тези идиоти, обречени цял живот да си останат такива...
После ме пуснаха да мина към следващата стъпка - имиграционните. Там друг един идиот зяпа паспорта ми поне 20 минути като го прелисти незнаен брой пъти. Накрая почна да ми иска някаква карта, така и не разбрах каква. Появи се друг, явно по-информиран и каза на този да ме пуска да минавам вече. Явно им писна да се занимават с мен и имаха по-интересни дела. Тъкмо мислех, че от тук нататък всичко ще тръгне по мед и масло, когато дойде време за нов абсурд, този път от монголската страна. Там чевръста митничарка изобщо не ме пусна да извървя последните 20 метра до границата - не можело пеша! Държа ме точно 2 часа край прашния път и не ми разреши изобщо да мина, до последно ме караше да чакам автобус, който щял да дойде и трябвало тези 20 метра да ги мина с него. Направо ми причерня от тия лудости, как им ги раждат главите, става въпрос за 20 метра разстояние!!! Малко преди да пристигне автобусът фантом, местен с кола се зададе по пътя и граничарката се съгласи да ме пусне да мина с него до границата. Свърших с имиграционните точно преди да пристигне автобуса и съответно преди опашката от хора. А човекът с колата ми връчи едно шише сок преди да си продължа по пътя. Нататък вече можеше да се ходи пеша и огромен камък ми падна от сърцето.
Уникално бе чувството, което ме обзе след пресичането на тази граница. Най-изумителното нещо беше небето - из него непрекъснато прелитаха всякакви едри грабливи птици. Шокиращото бе, че се появиха именно след границата, сякаш дори самите птици знаеха, че не бива да летят над китайските земи, а само над монголските, тук са в безопасност... Наистина се зашеметих от видяното, китайците бяха отблъснали дори птиците си... Тръгнах пеш по пътя с такъв невероятен кеф, дори не мислех за стоп, не мислех как ще се придвижа до първия град Булган, който не беше особено близо... Намирах се в толкова превъзбудено състояние на духа, за този ден копнеех дълго и ето че най-после една голяма мечта се сбъдна! Не зная с какво асоциират повечето хора Монголия, но в моето съзнание винаги е била свързана със свобода, безкрайност, коне, стрели, силни и смели войни, които не са се огъвали пред нищо... Пейзажите край пътя допълнително подхранваха и без това развинтеното ми въображение, та добре, че преди съвсем да изпадна в първия си монголски транс, по шосето мина джип и човекът спря да ме вземе за Булган. Говореше доста добър английски и очевидно се зарадва да срещне пътешественик като мен през този ден, моето състояние на пълно щастие и усмивката, не слизаща от лицето ми дори за секунда, направиха добро впечатление на монголеца и на раздяла ме пита дали всички чужди пътешественици са толкова позитивни като влизат в нова държава :) Ухилих се до уши и му отвърнах уверено: "Само ако държавата е Монголия! Вече обичам Вашата страна, а съм тук едва от половин час, не смея да си представя как ще се чувствам след няколко дни." Отговорът ми се хареса на иначе суровия на вид монголец и той също се ухили. Така започна първият ми ден в страната на сините небеса и дивите коне :)
В Булган не можех да сваля очи от улиците, къщите и хората. Всичко беше семпло, скромно, дори бедно, но супер автентично и готино. Изпълваше с кеф всичките ми сетива. Дори въздухът миришеше на свежест, покой и доброта. Леле, как се радвах да бъда тук! След престоят ми в Мордор, тук сякаш светът се обагри в розово и окото на Саурон ослепя веднъж и завинаги.
Нямаше ги безбройните пушещи комини, магистралите и скъпите коли. Градчето беше малко и скромно, в китни дворчета имаше по някоя юрта, освен малка къща. Обмених пари в една банка, а интернет кафе изобщо не намерих. Искаше ми се да пиша на близките си, че вече съм на прекрасно място и да споделя радостта, но нямаше да е днес, сега тя си беше само моя. Отправих се пеш към края на града, до който стигнах едва след 10 минути ходене. Мина една кола и веднага спря, после разбрах че човекът никъде не е отивал, само ме взел, за да ме откара малко нататък по пътя, колкото да ми помогне. Остави ме доста извън града, където наистина нямаше нищо, освен природа. Нито една кола не минаваше по шосето. Тук вече просто откачих напълно, имах огромна потребност да свърна от пътя и да полудея от радост. Реших, че мога да си позволя няколко часа почивка от стопа и пътуването, отправих се към хоризонта в произволна посока встрани от пътя. След като се отдалечих доста навътре и не можех вече да видя шосето, хвърлих раницата, фотоапарата, колана с парите и документите, събух сандалите си и изпаднах в онова еуфористично състояние, което повечето хора биха определили като лудост и психична болест. :) Не можех да спра да пея и крещя, тичах наоколо докато напълно оставах без дъх, а сърцето ми така препускаше, сякаш щеше да се пръсне всеки миг. Просках се на земята по гръб и правех "снежни" човечета без сняг, стисках тревите и ровех в пръстта, танцувах, виках и замервах орлите с шепи пръст, която се посипваше обратно по мен. Изпях всяка песен, за която се сетих, плаках, смях се неистово, нацапах си зверски дрехите и косата, набодох си краката на какви ли не остри камъчета, но нищо не усещах, чак по-късно забелязах. Часовете минаха така неусетно, а това бе само първият от поредица изблици на тотална лудост, които последваха при престоя ми в Монголия.
Когато леко се поуспокоих, седнах на земята и заплаках. Това място беше толкова хубаво, мислех си как цялата ни планета можеше също да е толкова прекрасна ако я нямаше разрухата, създадена навсякъде от човешките същества. Колко по-хубав и истински е Светът, отколкото е Светът на хората. Това са две коренно различни неща, аз обичам и копнея да опознавам именно първото, а второто е това, което ме наранява, отблъсква и отвращава.
След като събрах багажите, се върнах на пътя да стопирам някоя от толкова рядко минаващите коли. Взеха ме двама, пътуващи за малко село на име Алтай. От разклона за него хванах стоп с камион, с който пътувах до тъмно. Край пътя пейзажите бяха смайващи... скалисти планини, после каньон с река и дървета, след това голи хълмисти степи, а на хоризонта високи планини... В степта тук-там изникваше по някоя самотна юрта, от която пушеше, а наоколо пасяха безброй стада якове, камили, коне, кози, крави и овце. Самотни мъже на коне яздеха със стадата и ги направляваха да вървят по шосето, така че рядко идващият трафик да може да ги заобиколи. Като започна да се смрачава, реших да сляза да спя в един скалист район, който обещаваше добър подслон от вятъра. Навън бе студено и духаше доста, нощувах между скалите недалеч от шосето. Нямаше абсолютно никакво движение по пътя и настана гробна тишина. Когато погледнах към небето в тъмното, ченето ми увисна и не можех да повярвам на гледката... сякаш всички звезди и съзвездия щяха всеки момент да се стоварят върху мен, бяха като на една ръка разстояние... Леле, намирах се в една приказка, с какво заслужих да видя такава красота! Прекарах идеална нощ и спах толкова добре, колкото не можех и да си представя, че мога да спя. Благодаря ти, Монголия!
 |
| и конете минават един по един да заредят А95 :))) |
 |
| стадо камили сред скалисти планини |
кози пресичат както си искат :)крайпътно "кварталче" :)на завет между скалите под небе с милион звезди
30.08.2018
Прекарах част от предиобеда в ходене по шосето, понеже нито една кола не мина дълго време и използвах да се радвам на природата на собствен ход. Доближих се на метър-два от стадо якове, които пасяха необезпокоявани. Нататък по пътя пък мъж на кон мина покрай мен, зяпайки невярващо, след което се качи на близко възвишение, слезе от коня и седна на земята като продължи да ме следи с поглед. Явно такива странни пришълци не се виждаха често по тези места. По някое време камион с двама шофьори спря и ме взеха и мен. Пътуваха за Ховд, с тях се придвижих доста километри до главния път между Ховд и Алтай. Това, което страшно ме подразни в камиона беше, че двамата монголци изхвърляха всичките си боклуци през прозорците. Всяко шише или опаковка от нещо биваше метнато директно в тази чиста и красива природа, от което ми идеше да си скубя косите! Направи ми впечатление, че и много други монголци са такива мърлячи и въобще нямат идея за събиране на боклука. Стигнах до извода, че човешкото същество като цяло е адски мръсно и гнусно, защото където и да го сложиш - в замърсена среда с боклук навсякъде като Индия, или в чиста среда с природа и никакъв боклук като Монголия, то пак ще си прави мизерии независимо от околната обстановка. Отврат! Успях да скатая две празни шишета от минерална вода в раницата ми, докато бяхме спрели за почивка край пътя, където вероятно щяха да ги изхвърлят, както други преди тях. Не знам дали забелязаха, но нищо не казаха. На по-късен етап открих, че около градовете в Монголия има нещо като мини сметища и вятърът раздухва всички боклуци из степта. Сърцето ме заболя.
На главния път Ховд-Алтай, където слязох, имаше полицейски пункт. За първи път в Монголия видях полиция и то каква. Пред вратата на участъка няколко едри куки в униформи плюскаха сочен пъпеш, който се стичаше по лицата им, а до тях изтупана журналистка и човек с камера, явно оператор, заснемаха нещо ;) На такава гледка не очаквах да попадна, а журналистката веднага ме повика и ми даде парче пъпеш. Един от ченгетата пък ми предложи да пия нещо със странен вид, което не опитах, понеже не знаех какво е, освен това ме покани да си почина в стаичката на участъка ако искам. Благодарих на всички и реших да продължавам, понеже път ме чакаше, а коли на шосето така или иначе нямаше. Докато бавно се отдалечавах от полицейския пост, размишлявах дали тези монголски ченгета с течащ по брадите им сок от пъпеш и 24 каратови усмивки, някога ще узнаят що за колеги по дълг имат от другата страна на границата... По-добре никога да не узнават...
След известно ходене по пътя и наслаждаване на орлите, конете и мишчиците, подаващи се плахо от дупките си, хванах стоп за Алтай с монголец, който през целия път не спираше да пее и музиката в колата му беше надута на макс :) На по-късен етап разбрах, че това е характерно за почти всички монголци - карат и пеят тяхната си традиционна музика. Голям кеф!!! Сега взех да разбирам защо още от вчера, от влизането си в тая страна, не можех да спра да пея. А занапред се чувствах така, сякаш се озовах в мюзикъл, в който играех главна роля. Понеже страшно много обичам мюзикъли, си "паднах на мястото", както се казва. Цял народ, който пее! Музика в колите, музика в степта, музика в юртите... лелее къде попаднах и как, по дяволите, ще си тръгна от тук!!!
Шофьорът не говореше и дума английски или руски, а малко след като ме взе, на пътя видяхме още двама стопаджии! Той веднага намали, сочейки ги и явно питайки ме дали ги познавам или дали искам да ги качим и тях. Бяха две момчета с големи раници и аз не казах, че ги познавам, но се ухилих и вдигнах палец в знак на съгласие с шофьора, та след минута двамата французи Стефан и Артюр се возеха на задната седалка. Пътувахме дълги часове до Алтай, говорехме си за моето и тяхното пътуване, дадоха ми да прочета малко от книгата им за Монголия. Единият бе пътувал и в други страни преди Монголия, а тук се срещнали и пътували заедно. Шофьорът по някое време спря в градче с бензиностанция и поиска някакви пари за гориво, но някак си възпитано ги поиска, не дразнещо и натрапчиво. Франсетата му дадоха малко и той се зарадва, след което спряхме и до малко магазинче, откъдето си купи два пакета бисквити. На излизане от градчето спря да даде единия на две деца, които изглеждаха доста опърпани.
Слязохме в Алтай, където вече беше валяло и градът бе доста кален, а по-късно отново заваля силно. В промеждутъка обаче успяхме да се поразходим, а с моите сандали, които имаха по една голяма дупка в предната част на всяка подметка, обрах всичката кал от улиците и краката ми станаха като на прасе в кочина. Качихме се до прекрасен манастир с гледка, а после тръгнахме по улиците в търсене на ресторант за французите и магазин за мен. Беше ми пределно ясно, че вегетарианско монголско ястие в ресторантите няма и ще трябва да си купя нещо за ядене от магазин. В един такъв се сдобих с бурканче зеленчуци в доматено пюре, по-късно ядох това заедно с хляб и беше много вкусно. Тъкмо мислех да си взема чао с франсетата и да тръгвам да излизам от града да си търся място за спане преди тъмно, когато те предложиха да отида с тях до ресторанта да пия топъл чай и после да къмпираме заедно някъде в покрайнините на града. Мисълта за топлия чай някак си ме поблазни, беше кучи студ наоколо особено след дъжда, а и приближаваше следващата порция тежки облаци, които може би не беше лоша идея да изчакам да се изтръскат, докато съм някъде на сухо. Допълнително в полза на това решение натежа срещата с двама пияни монголци :) Франсетата спряха да питат случайни минувачи къде има ресторант, така налетяхме на двама доста фиркани образи, които решиха, че ще ни заведат на най-добрия ресторант в града и ни взеха под крилото си. Единият бе живял в САЩ и говореше отличен английски, дори го преподавал тук, това работел. Докато се усетим бяхме натоварени на две коли, понеже нямаше място за всички ни и багажа в една. Нашите хора си имаха трезвен шофьор и повикаха за подкрепление още един. По калните сокаци ни откараха в най-скъпарския ресторант в града, където франсетата щом видяха цените, се отказаха да ядат, направо им приседна. Помолиха нашите хора да ни откарат на по-народно място, където простолюдието се храни :) Така се озовахме в приятен местен ресторант, където цените вече бяха нормални и всички седнахме да ядем и пием. Аз бях само на чай, но като стана въпрос, че си имам моя храна, монголските ни нови приятели заявиха, че не е никакъв проблем да си я ям на масата в ресторанта без да поръчвам от него :) Опулих се невярващо, но те много настояваха да си извадя храната и да ям, а не само да гледам те как ядат. Както и предположих - веге ястие в Монголия нямаше, поне не в ресторантите. Ядох си хляб със зеленчуците от буркана. Говорехме си повече от час край масата, наядохме се добре и като стана време за плащане, франсетата поискаха да почерпят и те платиха сметката на монголците, аз само добавих 500 тугрик за моя чай.
Разделихме се с монголците, които искаха да ни карат до хотел, но им обяснихме, че ще спим навън. Поехме пеш към покрайнините на града, беше вече преваляло и съвсем тъмно - идеално за търсене на място за палатки. Установихме се на къра, не много далеч от последната юрта, откъдето кучето лаеше известно време докато разпъвахме палатките. Всеки си имаше своя палатка и така на къра изникнаха три зелени палатки на добро отстояние една от друга, никак не ми се искаше да чувам хъркане, в случай че някой от тях хърка. Прекарах спокойна и студена нощ, а утрото ми подейства доста сгряващо под лъчите на Слънчо... започваше новия ден в тази чудна страна.
 |
| на тези сладури въобще не им пукаше, че се наврях под носовете им, но държаха 2-3 метра дистанция |
един от камионите, в които се возехв Монголия най-населено е небето - грабливците са навсякъде :)градче по пътя
 |
| типична монголска картинка |
 |
| времето ще се разваля |
 |
| преди града се появява и трафик :) |
 |
| гледката |
 |
| най-високата точка |
31.08.2018
Днес имах повод за двоен празник - рождения ден на близък човек + трети ден в страната на всички вълшебства - Монголия :) Изскочих от палатката в полуразмразено състояние, с огромна усмивка, лепната на лицето още от момента, в който си отворих очите. Още си мислех, че влизането ми в Монголия е било някакъв сладък сън и когато отворя очи, ще се озова някъде в Мордор... но не! Наистина бях в свободни земи и се чувствах не на седмото, а на сто и седмото небе от кеф! Денят започваше приказно - слънцето се бе заковало на небето, нямаше нито едно облаче, а докато събирах лагера, се чу размърдване от съседните палатки. Франсетата започнаха да изпълзяват един по един, а в това време аз вече бях в пълна готовност за нов старт. Докато те започнаха да приготвят котлона си да правят кафе, аз метнах раница на гръб, взех си чао с тях и драснах към пътя да вдигам палец.
Вместо да чакам на стоп на шосето, поех пеш и махах когато се задаваше кола. Не след дълго се возех в при двама мълчаливи монголци, каращи много бавно и не говорещи никакъв чужд език. Това, дето ми разправяха преди, че монголците говорели руски, никак не е вярно. Само някои възрастни хора го говорят. Оставиха ме на недалечен разклон към черен път, водещ в нищото, а от там късметът ми сработи с пълна сила - взе ме лъскав джип с трима образи, които останаха най-запомнящия се стоп от престоя ми в страната. Единият от тях говореше отличен английски и не спирахме да разговаряме като и аз успях да задам много от вълнуващите ме въпроси. Другият мълчаливец на предната седалка до шофьора пък беше известен монголски актьор с артистичното име Сумба, който очевидно бе доста популярен, както по-късно установих. Шофьорът също беше готино типче и винаги се усмихваше, доколкото разбрах работи като скулптор и е много търсен в страната. Говорещият английски, чието име забравих, ми показа снимки на скулптурите на телефона си, изумителни бяха! Една от скулптурите беше на кон, не можех да отлепя очи от нея и няколко пъти върнах назад снимките, за да я гледам... И тримата ми спътници ме кефеха и се радвах, че ще пътувам толкова километри с тях, чак до град Баянхонгор. Сумба изглеждаше мълчалив, сериозен и строг, но всъщност беше страшна душичка, не спря да пуска шеги, а другият ми превеждаше, за да се смея и аз. Очевидно беше душата на компанията. Колата беше негова, а сега тримата отиваха до някакви минерални извори край Баянхонгор, там щели да нощуват и утре да продължат към Улан Батор.
Пътят в продължение на стотици километри бе черен, строеше се нов асфалтов, но явно скоро нямаше да е готов, така че се караше в коловози отстрани в степта през цялото време. Трасето беше много тежко за лека кола, но джипката направо хвърчеше по него, караха много бързо и се лашкахме като чували с картофи. На едно място видях кола от Монголското рали, натоварена на камион. Явно бе аварирала непоправимо и приключила участието си в ралито малко преди финала, стана ми мъчно. По този път вече се виждаха доста коли от ралито, те всичките минаваха през Русия и от там Монголия, понеже през Китай не може, така че пак започнах да ги засичам по този път. Мислех си за Емили и Джо, дали са финиширали успешно (по-късно като си писахме, разбрах, че са успели :))).
В едно село спряхме да ме черпят сладолед, истински монголски сладолед! Взеха ми два различни вида да пробвам, и двата бяха фантастични, сякаш от току що издоено мляко направени... Това беше най-вкусният сладолед в живота ми, който твърди, че италианският сладолед бил номер едно в света, значи не е пробвал монголски!!! По време на друга пауза с цел разтъпкване и раздвижване на схванатите крайници, спътниците ми ме светнаха как да си намирам див чесън и си набрах една торба от степта, след което изядох такова страшно количество в колата, че я умирисах :) Въобще не очаквах, че степта е пълна с див чесън, от този ден нататък всеки ден ядях!
Снимахме се, посмяхме се и денят отлетя неусетно. Имахме и една неприятна случка поради пълната липса на уважение към труда на другите у моите спътници... Коловозите, по които се движехме, бяха успоредни на новостроящия се път, който щеше да бъде асфалтиран и на някои места вече имаше положен асфалт. Моите хора обаче ни най-малко не уважаваха знаците за забранено преминаване към пътя и при всяка възможност се качваха на него като така съсипваха новата настилка. Това продължи поне половин час, след което най-после ни хванаха... Колата се беше засилила в един участък с нов асфалт и някой от работниците се беше обадил на мениджъра на проекта, който успя да ни сгащи на място, където шосето свърши с хълмче и трябваше да се върнем обратно, за да се включим към пясъчните коловози. Тъкмо като обърнаха колата, мениджърът дойде с неговата кола и ни запречи пътя. Слезе и дойде до колата ни бесен, удари юмрук в лицето на шофьора, след което издърпа ключовете на колата от таблото и ги хвърли в канавката. Обади се по радиостанцията за подкрепление и за нула време ни обградиха дузина строителни работници. Всички бяха бесни, а на мениджъра пяна му излизаше от устата. Втори път нападна шофьора, който не мърдаше, всички в колата бяхме вцепенени и нищо не правехме. Моите хора категорично си бяха виновни и те го знаеха. Започнаха да се извиняват по едно време, но мениджърът не искаше и да чуе. Представям си колко е трудно в тази безкрайна степ да се прави път при и без това тежките климатични условия, които позволяват да се работи едва 3 месеца в годината, а някакви безотговорни вандали със скъпа кола идват и започват да унищожават труд за милиони... никак не е добре! Сумба до момента седеше мълчаливо на задната седалка, но като усети, че няма да ни пуснат да си тръгнем, излезе от колата. Като го видяха, настана суматоха. Явно всички работници разпознаваха актьора. Започнаха да се подсмихват, а той тихичко и спокойно заговори мениджъра. След малко ключовете за колата бяха донесени от работник, нашите хора раздадоха кутия цигари и си тръгнахме като до последно се извиняваха, а мениджърът не спря да се цупи и недоволства, с право мен ако питате.
Когато стигнахме Баянхонгор, вече беше доста късен следобед. Те продължиха към изворите, а аз се заех да търся нет кафе, за да пиша вкъщи и да честитя рождения ден. Питах доста хора докато намерих, последният направо ме покани да се кача в колата му и ме закара до мястото, наречено Net com. Докато свърша с нета беше станало почти тъмно. Минах набързо през града да го огледам, накефих се на паркчета и статуи на динозаври, а после се заех с излизането от населеното място. Лутах се доста, понеже хората винаги ме упътваха грешно - към автогарата и такситата, но накрая все пак успях да се измъкна. Вървях съвсем в края на града, когато една кола с две жени и дете спря до мен и шофьорката ме пита дали имам нужда от помощ. Колата беше много лъскава, а жената говореше едва 5-6 думи английски, та с триста зора успях да обясня, че си търся място за палатка в степта. От обясненията ми тя явно беше разбрала, че търся някакъв определен къмпинг и там са моите приятели?! Та докато караше, постоянно питаше къде е лагера и къде са приятелите ми. Явно изобщо не можеше да си представи, че съм солов изпълнител, който спи в степта :) Ех, тези социални животни хората... За да не я плаша и обърквам повече, поисках да сляза на първото по-диво местенце, което ми се стори подходящо и се отдалечих навътре възможно най-далеч от пътя. Легнах си на тревата и се молех само да не излезе вятър, че мястото беше абсолютно голо. Нощта беше красива, ясна и... вледеняваща. Звездите се виждаха така добре, заедно с целия Млечен път, та даже ми се стори, че и Полярното сияние видях някъде там, свят ми се зави от зяпане и вратът ми се схвана от гледане нагоре, та се принудих да постеля шалтето пред палатката и да легна, за да зяпам :) Почерпих се за здравето на рожденика и след обилното хапване, се отдадох на тотално съзерцание на небето, докато ми стана твърде студено, носът ми протече и се прибрах в палатката. Егати кефа беше всеки ден в тая държава, направо не знаех на кой свят се намирах вече... Истина ли е всичко това, или сън?!
тримата ми спътници, почиваме край пътяот тях научих, че това е див чесън, който се яде и е страшно вкусен!!!градче по пътя, където ме черпиха невероятен монголски сладолед :)ето го и него, никога няма да забравя този вкуспо залез в град БаянхонгорРекс ме търси :)
01.09.2018
Сутринта времето беше нестабилно и сякаш отиваше към разваляне. Духаше вятър, но за късмет ме изчака да събера палатката, за да се развихри. Походих малко по пътя преди да ме вземе кола до близко градче. Човекът се обади на жена си, която говореше английски, за да ме попита дали искам да ям нещо и дали имам нужда от някаква помощ. Благодарих на хората и казах, че всичко е на ред и ще продължавам напред по пътя. Пак походих и хванах стоп с мъж, жена и дете, почерпиха ме мандарина и пътувах с тях доста време, до паметника на конете преди град Арвайхер. Когато съзрях паметника, който се виждаше от пътя и за чието съществуване не знаех, веднага поисках да сляза. Следващите два часа прекарах там в пълен захлас и очарование от нацията, която прави паметници не на политици, диктатори и насилници, а на КОНЕ! Колко плаках до този паметник, ще си остане наша тайна (на мен и конете). Налегна ме неописуема тъга за умрелите състезателни кончета, обиколих поне 30 пъти мемориала със 108-те ступи и всяка статуя на невероятните създания. Не можех да разбера написаното под всяка от тях, но ми стигаше да ги гледам. Когато видях и черепите и гробницата на кончетата, съвсем се разстроих. Монголци идваха на тълпи да отдадат почит на конете, да се помолят, да удостоят с внимание това свято място. Градът Арвайхер носи името на най-бързия състезателен кон.
Съвзех се, когато видях над главата ми да прелита огромен орел. Толкова пъти възкликвах "уау" в тая страна, че вече не знаех на кое по-напред да се изумявам. Ех, колко само щях да рева като си тръгвах от Монголия...
Обратно на пътя хванах стоп - и то какъв! Взе ме кола от Монгол ралито :) Две коли, пътуващи заедно, набиха спирачки. Сбутаха ме на подобието на задна седалка в потрошеното Алфа Ромео на италианец и англичанин, а във втората кола се возеха доста хора, една от тях беше англичанка, която била в друга кола заедно с англичанина от Алфата - онази кола, качена на камиона, която видях вчера по пътя преди Баянхонгор и която очевидно бе фатално строшена. Та и те бяха нещо като стопаджии сега :) Отново бях със старите си познайници рали маниаците. Като им казах откъде идвам и как, много се изкефиха. По този път освен откачени пътешественици друго нямаше, всеки беше луд по своя си начин. Те доразбиваха потрошената си кола по черен път в пустошта, шофираха до пълна изнемога и толкова бързо минаваха през страните, че като ги питаш в коя са в момента, доста се затрудняваха да отговорят. А аз се носех по вятъра като абсолютен скитник без дом и принадлежност, нямах идея къде ще се озова днес, дали ще се събудя утре, и това винаги е било най-хубавото и сладко нещо във всяко мое пътуване, именно затова и пътувам! Спряхме в супермаркет в Арвайхер, където си купих хляб и батерии за челника, старите вече бяха съвсем умрели. Продължих с ралито до разклона за Хархорин, където слязох - огромна грешка, задаваше се страшна буря, която дори ми е трудно да опиша. Сякаш небето се разтвори... На разклона, който след няколко дни разбрах, че е бил грешния (имало е много по-главен с хубав път) имаше само няколко юрти, за малко се подслоних в едната, но двамата монголци вътре никак не ми вдъхваха доверие, гледаха ме много странно и почнаха да правят неясни знаци. Нещо не ми се сториха нормални и реших да си излизам на дъжда, пък каквото стане.
Отворих смешния чадър от Казахстан, който за нула време бе огънат от вятъра, та се наложи да си го прибера и да си продължа, ставайки вир вода. Надявах се някаква кола да мине по този абсолютно черен път, водещ право в степта. Разклоняваше се десетки пъти, а аз нямах идея по кой разклон да поема. А кола изобщо не се задаваше, бях наистина съвсем в нищото и просто вървях наслуки :) След като бурята премина с много дъжд и гръмотевици, пекна малко слънце отново и ме поизсуши. В далечината се виждаше по някоя самотна юрта, а пътят бе все така празен. На два пъти местни с моторчета идваха да ме огледат, явно водеха стадата с животни, но присъствието ми им се струваше интересно, затова идваха с моторчетата и караха около мен като ме зяпаха много странно и сякаш ме изследваха като странен невиждан до момента обект. Не знаех какво да очаквам, но явно нямаха лоши намерения, защото след време им омръзваше и се махаха. Преди тъмно по пътя се зададе кола с мъж и жена и ме взеха. Бяха от Улан Батор и бяха дошли тук на ваканция. Жената говореше малко английски и руски, приличаха на доста интелигентни хора. Отиваха в Худжирт и аз направих голяма грешка, че не отидох с тях. Понеже не знаех пътищата и нямах карта, нямах идея къде е това, а то било точно на главния път към Хархорин, по който много по-лесно щях да стигна до там. Уви, сбърках като слязох от колата веднага щом те се отклониха по друг черен път. Но всяко зло - за добро :)
Започна да се стъмнява и дъждът се завърна с гръм и трясък. Стана ужасно студено и започнах да се треса като лист, нямах никакво яке, бях по сандали, навлякох си всичките дрехи една върху друга и си сложих чорапи на ръцете вместо ръкавици, понеже пръстите ми замръзваха. В този вид продължих да вървя докато съвсем заваля и се зачудих къде да разпъвам палатката. Край пътя имаше развален мотор и мъж и жена, които се опитваха да го оправят. Загледах ги и ги съжалих, стори ми се, че са в по-лошо положение и от моето. Вдясно пък имаше две юрти и жената до мотора дойде при мен и започна да ми прави знаци да отида в юртата да се скрия от дъжда. Видях, че някакви хора се въртят около нея, явно беше семейството, на което принадлежи. Жената говореше малко руски и ми обясни, че може да остана да пренощувам в юртата при семейството, била на сестра й и нямало проблем. Тръгнахме да ме заведе и представи на хората. Вкъщи си бяха жената и двете деца - момче на 8 години и по-голямо момиче. Всички се ошашкаха от присъствието ми, едва ли бяха комуникирали директно със странен бял човек толкова отблизо. Жената обясни на домакинята, че отивам в Хархорин и ще е добре да ме приютят за нощта. Така се озовах в истинска монголска юрта със съвсем автентично семейство, по чиито погледи съдех, че разтапянето на леда между нас никак няма да е лесно.
Монголците поне на пръв поглед са сериозни и ледено студени хора. Поради изключително трудните им условия на живот, това никак не е чудно. Като ги поопознаеш малко обаче, виждаш и другата им страна. Всъщност са доста склонни да се усмихват и да общуват. Отначало обаче "стената" им е висока и трудно се прескача... Като влязох в юртата, вътре беше абсолютно тъмно. Дали заради мен или по принцип по това време, включиха лампа, която се захранваше от акумулатор. Имат и слънчеви панели. В едната юрта живеят всички, а в другата не видях какво имаше. Семейството се състоеше от мъж, жена и две деца. Мъжът се прибра по-късно и остана стъписан при вида на неканения гост, но омекна и се съгласи да остана, след като жената явно му обясни историята ми. Домакинството разполагаше също и с мотор, както и с малко камионче, а недалеч от юртата имаха стада крави, овце и кози, пазени от едро куче, което отначало трябваше да прогонят, за да стигна аз до юртата, според тях нямало да ме пусне, а аз нямаше как да им обясня, че ни най-малко не ме притеснява кучето и че ще ме пусне без проблем като се сближа с него светкавично, имах хляб в раницата да му дам :)
В средата на юртата бе най-важното - печката, до която веднага ме сложиха да се суша и стопля, а аз продължавах да се треса, чак след час се поотпуснах. Колко бързо се премръзва в Монголия... докато се усетиш си станал на шушулка, и то посред лято. Бях като мокро куче и тези хора ме спасиха от яко мръзнене цяла нощ. Къмпирането навън щеше да е кошмар не толкова заради дъжда и студа, колкото заради вятъра, който се появи сякаш от нищото и освирепя доста скоростно.
Печката служеше не само за топлене, но и за готвене. Беше на дърва, които вероятно ги носеха отнякъде, защото наоколо със сигурност нямаше такива. Интериорът се състоеше от три легла, на двете спяха децата, на третото - родителите, както и няколко шкафа и гардероб, и едно огледало. Подът е застлан с балатум, имат и черги. Покривът на юртата е много интересен и е с найлон отгоре около комина, понякога го отварят малко, за да влиза светлина и да се проветрява. Сложиха ме да седна на малко дървено столче, което забелязах, че ползват за доене на кравите и ми дадоха да пия от станалия ми любим вече монголски чай с мляко, който всъщност представлява много мляко с малко чай на дъното :) Предложиха ми и супа, която отказах, понеже беше с месо. Хапнах обаче сухо и много твърдо сирене, не беше особено вкусно, но го преглътнах :) Най-якото бе, че ми предложиха кумис, тук го наричат айраг. Освен да го консумирам, успях и да го поразбъркам, дадоха ми голямата бъркалка и се заех с бъркането му в голям син бидон. Едно от малкото неща, които не си произвеждаха сами, бяха шоколадовите бонбони, с които ме почерпиха.
През цялото време при тези хора имах усещането за сюрреалистично преживяване в някаква паралелна, невидима реалност. Всичко беше толкова магическо и същевременно толкова... истинско. Нямаше преструвки, маски, сложни схеми и изкуствени усмивки. Нямахме никакъв общ език за комуникация, но ни беше някак си толкова хубаво заедно. По едно време родителите излязоха навън и оставиха единственият смартфон в домакинството на децата, които веднага започнаха да играят на "не се сърди човече" със самолетчета, включиха и мен в играта, та доста се позабавлявах, докато "хвърлях" заровете с едната ръка и бърках айрага с другата :) Като си дойдоха родителите, всички се приготвиха за лягане. Искаха да дадат едното легло на мен, а децата да спят на другото, но аз възразих и им показах с жестове, че всичко си имам за спане на земята, постлах си шалтето и чувала демонстративно, не исках да им създавам дискомфорт и да им променям навиците с присъствието си. Жената се усмихна и ми даде една черга да си сложа под шалтето да ме изолира от студения балатум. Топлината от печката ме приспиваше бавно, всичко утихна. И все така продължавах да се питам докато се унасях - с какво заслужих да съм на това прекрасно място и да ми се случват такива хубави неща. Сърцето ми преливаше от благодарност през всеки ден в тази страна.
 |
| гледка от палатката ми край Баянхонгор на сутринта :) |
 |
| вълшебно! |
 |
| ето на това му викам да виждаш какво приближава и нищо да не можеш да направиш по въпроса :) |
след бурята...преследвач, който упорито вървя след мен поне часстепта кипи от живот!айраг или кумисадски твърдо и сухо сиренев юртата
 |
| интериор |
02.09.2018
Спах отлично в юртата и сутринта станах когато и домакините ми. Валеше лошо и изчаках да намали. Много ми се ходеше до тоалетна, а такава нямаше, хората просто си ходеха някъде в степта, а сега беше светло и всичко се виждаше, та не можех да отида. Вечерта не беше проблем заради тъмното и препиках района на кравите, но сега нямаше как да се скрия. Хората се заеха с доенето на кравите, а аз чаках да спре дъжда поне за малко, че да тръгна нататък по пътя, който изобщо не знаех дали наистина води в Хархорин. Според хората стига до там, но е много далече и ще се изгубя, понеже не зная откъде да мина.
Веднага щом спря да вали, си взех довиждане с прекрасните ми домакини и тръгнах да вървя по мокрия път. Минаха часове в ходене, а нито една кола не се появи по трасето. Често преваляваше слабо и вадех чадъра, но това не беше проблем, по-лошото бе, че стана страшно студено понеже духаше силен вледеняващ вятър. Като стигнах на съвсем открит участък, пътят тотално се раздели във всякакви посоки, заваля брутално, а аз усещах, че наистина се вледенявам. Единственият човек, с когото се разминах по-рано, беше сам конник, препуснал в галоп. А на километър от мястото, където се намирах, бе последната юрта, която подминах. Изведнъж по пътя се зададе малко камионче, шофирано от жена. Веднага махнах на стоп и спря. След кратка комуникация се разбрахме, че жената е дошла от юртата специално за мен, да ме прибере на топло поне за малко заради дъжда, а всъщност никъде не отива. Приех на драго сърце поканата за чай и стопляне :) Оказа се, че мъжът на кон, който беше минал покрай мен, беше съпругът й, а имаха и малко дете. Явно той й беше казал за мен и бяха решили да ме приютят.
В юртата беше топло, печката беше запалена. Седнах на едното легло и жената ми даде да пия колкото искам чай. Беше обяд и тя сготви ориз с мляко, за моя огромна изненада - без никакво месо! Хапнах с голямо удоволствие! Хората не говореха никакъв английски, но си седяхме и се зяпахме, това беше достатъчно. Детето беснееше и правеше бели, изля термоса с чая и отвори работа на майка си, която ни най-малко не се подразни и не му се скара. Когато дъждът леко понамаля, реших да тръгвам отново, само че в обратна посока - към Арвайхер. Беше страшно студено, а се задаваха и нови облаци на хоризонта. По този път явно нямаше да открия недостижимия Хархорин и трябваше да се върна на главния път и да търся другото шосе. Тук времето излизаше от контрол и вече мръзнех много сериозно, а носът ми не спираше да тече. Постоянно носех всичките си дрехи върху себе си, но и това не помагаше. Май изтървах едноседмичното монголско лято и вече беше дълбока есен, клоняща направо към зима.
Доста походих на обратно преди да мине малко камионче, което ме качи за няколко стотин метра и аварира. Явно по принцип отиваше към разваляне, та човекът не се впечатли много и дори не се опита да го оправя, а тръгна да търси помощ. Аз продължих пеш и след още една доза време се возех в голям камион, пътуващ в конвой от три. Единият имаше сериозен проблем и се движеше изключително бавно, та другите два, между които и моят, трябваше да спираме да го изчакваме. Минаха часове докато се изтътрихме до главното шосе към Арвайхер, през това време се изваля още няколко пъти, шофьорите спираха да ядат в една юрта, а на асфалтовия път камионът вече съвсем угасна и се наложи да сляза от този, в който се возех и да си хвана нов стоп, за да не чакам. Взе ме джип, пълен с народ и ме оставиха в Арвайхер като по пътя си набелязах и място за палатката вечерта - край едни дървени огради в покрайнините, които се надявах да ме пазят от вятъра. Прекарах остатъка от следобеда в опознаване на градчето и търсене на нет кафе. Беше неделя и единственото, което намерих, беше затворено. Реших да се върна утре, за да пиша у дома и да погледна в интернет накъде е пътя за Хархорин, който нещо все не можех да уцеля, а колкото и хора да питах, никой не ме насочваше правилно.
Купих си храна от магазина, минах да видя малък будистки манастир, който вече бе затворен и се изнесох от града по тъмно. Походих 3 км до мястото с оградите като по пътя разни хора с коли и мотори спираха да ме зяпат и ме осветяваха с фарове. Явно не бяха свикнали да виждат пришълци тук, при това самостоятелни, без гид и кола. Малкото туристи, които видях в Монголия, бяха на организирани турове с джипове от Улан Батор. Нощта беше суха, но вледеняваща. Свих се в чувала с всичките си дрехи на мен и успях да поспя, а сутринта беше толкова студено, че изчаках слънцето да напече палатката, за да изпълзя от нея.
по кой от всичките да поема за Хархорин...тази я пресякох малко по-нататъкв Арвайхерсладур!в центъра
03.09.2018
Събрах лагера и тръгнах пеш обратно към града, но не вървях дълго, на стоп ме взе полицай и ме остави точно пред вратата на Net.com - интернет кафето, където прекарах няколко часа в писане на мейли, гледане на карти и слушане на монголска музика в ютуб :) После се отправих към шосето и там ударих шестица от тотото - без дори да стопирам ми спря камион, който отиваше чак в Цецерлаг - градче след Хархорин по същия път. Шофьорът потвърди, че минава през Хархорин и веднага скочих в камиона. Какво само бе учудването ми, когато минахме по същия този път, по който аз тръгнах предния ден и се върнах вчера... А до последно очаквах, че той ще хване съвсем друг главен път, много по-главен от коловозите в степта. Явно този е по-пряк обаче и тъй като местните знаят много добре откъде да минат, предпочитат него. На този етап дори мислех, че явно нещо с главния път не е на ред, за да минава от тук този огромен камион, но после разбрах, че си е съвсем на място пътя, защото на връщане се возех при човек, който мина по него.
Камионът се лашка доста време по вече познатия ми черен път, този път не валеше и изглеждаше къде по-гостоприемна местност, отколкото с черните облаци и свирепия вятър, които ме принудиха да се връщам. Минахме покрай юртата на моето монголско семейство, после и покрай тази с жената, която ме нагости. Малко по-нататък след тяхната юрта, откъдето започнах да се връщам, установих че е било голяма грешка - трябвало е да продължа още няколко километра и щях да изляза на асфалтовия път, идващ от Худжирт за Хархорин. Но нищо, нямаше за какво да съжалявам, ако знаех за асфалтовия път, никога нямаше да имам щастието да преспя в юрта и да обядвам в друга такава. :)
Най-голямата изненада беше разклонът за Улан Батор, който означаваше, че няма да е нужно да се връщам пак до Арвайхер, за да продължа после към монголската столица. Недалеч от този разклон имаше селце на име Шанх, където исках да посетя един манастир, но го оставих за утре, сега слязох в Хархорин почти по тъмно, до реката край града - река Орхон. Там се установих до брега като недалеч се виждаха светлините от множество юрти, вероятно кампове за туристи, понеже имаше много табели за настаняване. Около Хархорин има доста за гледане неща, но трябва или транспорт, или много време, за да се стигне до тях пеш, а зимата доста бързо настъпваше и трябваше да се придвижвам нататък, преди да ме хване в ледената си прегръдка. Опцията да отвлека един рошав як в палатката си за студените зимни нощи и да си остана в страната и следващите месеци, страшно ме блазнеше, но надали горкият як щеше да се съгласи безропотно да ми служи за одеяло и постелка едновременно :)
Прекарах спокойна и не особено студена нощ, не беше валяло днес и степта беше напечена, та не мръзнах изобщо. Нямах търпение да разгледам манастира Ердене Зуу утре, той беше главната причина да посетя Хархорин.
 |
| в Монголия кучетата се водят на разходка сами, нямат нужда от човек да ги води :) |
04.09.2018
Започваше поредния зашеметяващ, приказен ден в тази нереално яка страна, за която няма толкова суперлативи в българския език, че да ги изсипя всичките :) Помотах се около палатката по изгрев, изкъпах се в хладните води на реката веднага щом слънцето се вдигна малко, че да може да ме изсуши. Поех по улиците на Хархорин с гигантско любопитство да изследвам градчето. Първо се забих по кална уличка, водеща до готино малко манастирче на един миниатюрен хълм, ако можеше и хълм да се нарече. Там седях и зяпах града, докато закусвах. После се върнах на главната, отбих се в магазинче, в което продавачката ме изуми - заговори на английски, че като била малка, слушала някаква българска певица на име Силвия Тодорова (не беше сигурна за името), която й била любима и много се зарадва, че съм от България.
Преди да стигна до Ердене Зуу, се отбих в друг, по-модерно изглеждащ манастир, който също ми хареса и поостанах вътре, размишлявайки върху будизма и хората в Монголия. Тукашният будизъм е също като тибетския, манастирите отвън и вътре изглеждат досущ като тибетските, и хората много си приличат с тибетците като начин на живот, култура и вярвания. Само проклетият Китай ги разделя. А преди комунизма в Монголия е било пълно с манастири, сега са останали доста по-малко, един от които е невероятният Ердене Зуу, който нямах търпение да посетя. Прекарах повече от 3 часа в него, дворът е отворен за посещения и безплатен, а вътре в музейния комплекс се изисква билетче от 5000 тугрик. Имаше и отделна тарифа за снимане вътре - 20 000, та вместо да платя, снимах тайно от нивото на корема си, където висеше апарата (не го вдигах до лицето, понеже имаше камери във всяка зала). Имаше и други туристи в манастира, заговори ме една германка и ми разказа къде ги водели на тур от агенцията, с която дошла тук.
Прекрасно се чувствах в манастира, гледах молитвата на монасите, обикалях ступи до припадък, дивях се на красивите макове в градината, седнах на една пейка да съзерцавам цялото това чудно кътче. Наистина усещането беше като да си в Тибет, само че без лудостта на китайците.
Върнах се на пътя и хванах стоп с кола за Улан Батор, реших обаче да сляза на близкия разклон за манастира Шанх и се отказах от дългия късметлийски стоп. Манастирът беше много симпатичен, но вътре монахът не ме прие особено радушно и ме следеше навсякъде да не направя някоя снимка случайно. Стопирах кола с три жени обратно до пътя за Улан Батор и там тръгнах пеш по посока столицата като стопирах вървейки. Не след дълго се возех в камион, комуникацията с шофьора не вървеше заради езиковата бариера, но пък винаги спираше на интересните места край пътя, за да мога да снимам. Най-готиното беше така наречената "Малка Гоби" - местност с пясъчни дюни насред степта, където туристите ходеха да яздят камили. Край шосето имаше строени дузина двугърби "кораби на пустинята", а навътре се виждаха яздещи. Спряхме за снимка и пауза, а на мен ми се искаше да остана на това място и да го обиколя пеш, обаче нещо ме разколеба - задаваше се ужасяващ дъжд, започващ от тази вечер според прогнозите, който щеше да продължи няколко дни и температурите да паднат драстично. Всички говореха за тоя дъжд, а аз никак не исках да съм навън при това положение. Всъщност аз до вчера не знаех, че такъв дъжд се задава, но въпреки това докато бях в нет кафето в Арвайхер, си направих резервация за най-евтиния хостел в Улан Батор, която бе точно за днес вечерта и беше за всеки случай, не възнамерявах да я ползвам изобщо. Идеята бе да спя преди града и после да вляза за ден да го обиколя, но дъждът щеше да промени всичките ми планове и добре, че проявих малко разум и забързах да стигна столицата днес... Все пак за дюните и до ден днешен ме е яд, но тъй като в Монголия задължително ще ходя пак, няма за какво да съжалявам.
След дълги часове в камиона, чак на смрачаване наближихме монголската столица. Трафикът се увеличи значително, а с падането на нощта разбрах, че щеше да настане истински Ад след малко навън... Вятърът така бе освирепял, а ярки светкавици запалваха хоризонта, ясно беше, че ще има невиждан потоп. Камионът спря на около 20 км преди града, вече беше 21:00 и бях в кофти положение. Имах две възможности - да опъвам палатката на къра при брутално духащия вятър и задаващия се дъжд, или да стопирам в пълен мрак на шосето при бързо движещи се автомобили и да се надявам някой да ме вземе, след което да търся адреса на хостела по нощите. Избрах втората, понеже знаех, че дъждът ще продължи много дни - поне така твърдяха местните, които срещах през последните два дни. И палатката ми гарантирано нямаше да издържи. Застанах в тъмното да махам на колите и какво бе учудването ми, когато след по-малко от 10 минути се возех в колата на приятен монголец. Обади се на сина си, който говореше английски, за да му обясня къде точно отивам и да ме откара там. Казах "гарата", понеже по спомени от гугъл картите хостелът беше някъде там, в района на гарата. Човекът ме остави и си замина, а аз се заех с търсенето на хостела по тъмните, вече наводнени с големи локви улици, явно тук беше валяло много през деня и така обсъжданият потоп бе започнал. Докато обикалях по улиците, на няколко пъти мъртво пияни монголци започваха да викат след мен и да се опитват да скъсят дистанцията, алкохолът не им действаше добре на тези хора, а столицата гъмжеше от пиянки. Залутах се много и вероятно никога нямаше да намеря хостела без помощта на момиче и момче, които звъннаха на жената собственичка, та тя дойде да ме вземе от мястото, на което се намирах, добре че беше на пешеходно разстояние все пак. Хостелът бе двустаен апартамент в блок, шансовете ми да го открия самостоятелно по моя начин бяха под нулата, защото освен, че нямаше никакво обозначение, беше и чисто нов - стартирал през юли. Всичко вътре бе в отлично състояние и много уютно. Освен мен имаше и двойка руснаци в другата стая. Имаше кухня, в която да си готвиш, както и пералня, която можеше да се ползва без допълнително заплащане. Веднага се възползвах, нямах останала чиста дреха. Излязох до магазина да си купя нещо, което да сготвя, за да хапна топло ядене. Попаднах на веге нудъли - единственото нещо, което мога да "сготвя", та си взех няколко пакета и за утре. Навън дъждът се беше развихрил до такава степен, че чадърът ми не ме опази изобщо от разходката до близкия магазин, който още бе отворен въпреки късния час. Станах вир вода и много се радвах на късмета си да съм на сухо тази нощ. Чак към полунощ успях да вечерям заедно с руснаците, които си бяха сготвили някакви сложни манджи, предполагам по-вкусни и питателни от моите нудъли, но кой колкото може. :) Споделиха, че три дни лежали в този хостел натровени от някаква храна, било им много лошо и дори не били разгледали Улан Батор. Също така стопът в Монголия не им вървял, напълно противно на моите впечатления. Оплакваха се, че парите им били малко, защото харчели твърде много за храна и сега нямали за още една нощувка в хостела, трябвало да си тръгват на другия ден. Щели да пътуват направо към Китай и надолу към Югоизточна Азия, но ако продължавали да харчат толкова много пари по пътя, не знаели докъде ще могат да стигнат. Е, като видях какво ядат, наистина доста пари са оставили в магазина - все скъпи и луксозни неща, за които аз не смеех дори да мечтая. Бяха накупили сума ти вносни продукти - такива за готвене, шоколади, чипсове, буркани с какво ли не... А аз минах с едно пакетче нудъли за вечеря и хляб с хляб за закуска на сутринта :) Не се оплаквах от недостиг на пари, определено, а и добре се хранех в Монголия, купувах си достатъчно храна.
Като си легнах в сухото топло легло, още не можех да си представя, че и утре ще остана в него. Мислех, че ще изкарам една нощувка тук, но уви - дъждът отвън изобщо не беше на моето мнение...
Следва продължение...
 |
| в Монголия всички са на палатка, на това отзад му викам колективен лагер :) |
не знаех, че по тия земи хвърчат и корморанипо уличките на Хархорин...манастирче на хълмманастир в градавътреизвестният манастирски комплекс Ердене Зуу
 |
| ступите са навсякъде наоколо |
 |
| молитвата |
 |
| из музейния комплекс... |
 |
| находка на двора :) |
Бюджет за Монголия:
Престой - 11 дни, общо похарчени - 117 150 тугрик или 44 USD
+ 58 USD (визата, платена в Бишкек/ Киргизстан)
Подробно:
- 62 100 тугрик - храна
- 26 600 тугрик - две нощувки в хостел в Улан Батор
- 7950 тугрик - интернет кафета
- 11 000 тугрик - входни билети за манастири
- 5000 тугрик - такса за напускане на страната
- 3500 тугрик - три картички и нашивка със знамето
- 1000 тугрик - градски рейс за излизане от Улан Батор
Всичко, разделено на 11 дни, излиза по 4 USD на ден (в това число не влиза визата)
 |
| маршрутът ми през Монголия |
2 коментара:
Може да си направиш юрта в степта, но мляко от кобила няма да пиеш!!! Вече си веган ☺☺😅. Тръгна ли за Кавказ?
Хаха, да веган съм, но ако перманентно заживея в Монголия, или ще трябва да се върна към вегетарианството, или да мина на пълна фотосинтеза :) Още съм в БГ, цялата предна седмица бях по селата около София по задачи и на гости най-вече :) След няколко дни тръгвам, сега ще подавам онлайн за визата за Азербайджан, след 3 дни да е готова и след още 2-3 тръгвам вече, че ще ме хване зимата по пътя :) Ще гледам да напиша втория пост за Монголия преди да замина.
Публикуване на коментар