На стоп около света: Казахстан - каньон, езера и сбогуване със "становете"

Казахстан - каньон, езера и сбогуване със "становете"

утро на второто езеро Кол Сай

Любимата ми казахска песен - https://youtu.be/_FlBCJbb2oo

Първото ми посещение на Казахстан беше през 2008 г., когато стартирах и първото си дълго пътешествие в неизвестното. Беше ми четвъртата поредна държава по пътя, изобщо не знаех какво да очаквам от нея, бях тотално начинаещ пътешественик. Още тогава страшно се изкефих на тази страна, на пълната дивотия на степта, безкрайните ненаселени поля, камилите, скитащи сами край пътя, конете, орлите.... нелошия стоп, макар всеки да очакваше пари за него, но все пак успях да мина цялата страна безплатно... отзивчивите и много мили хора, един от най-ярките примери бяха Настя, Тимур и Сергей от граничния град Жаркент, които ме подслониха от улицата в дома си и разхождаха къде ли не, сякаш бях царска особа, да не говорим колко ми помогнаха да мина китайската граница... Каучсърфинг домакините ми също бяха страхотни, изобщо добре си поживях в Казахстан тогава и опознах както степта, така и столицата Астана, град Караганда и разбира се - Алмати, където никога няма да забравя как един просяк ми даде пари, защото явно имах по-изпаднал вид от него. :)

Сега ми предстоеше ново посещение на тази вълнуваща страна, в която за повечето туристи няма нищо интересно и рядко й отделят вниманието си, а за мен е поредното чудо, криещо красиви тайни. Е, този път прекарах само 4 пълни дни в страната, понеже бързах да мина Китай и стигна Монголия преди зимата, но истината е, че ми се оставаше доста повече и имаше още много какво да се види...

23.08.2018

Нощувах идеално в голата степ, а на сутринта събрах лагера чак като напече слънцето и изсуши палатката от конденза (нощта беше студена и се беше овлажнила отвътре). Почти веднага ме взе камион за Алмати, но не влизаше в града, а ме стовари някъде извън него и трябваше пак да стопирам. Около Алмати стопът се оказа много труден, понеже всяка кола на практика е такси и всеки те пита къде отиваш и колко даваш. Имаше толкова много стопаджии около мен, че беше страшно трудно да се откроя от тях, хората масово махаха на стоп и си плащаха за превоза. Спряха ми близо 50 коли, всички от които отказваха да ме качат безплатно до където и да е в града. Задържах се доста време в чакане, но накрая имах късмет - спря кола с двама мюсюлмани, единият от които говореше английски и се оказа, че отиват точно в района, където и аз. Понеже не си намерих каучсърфинг домакин в Алмати, а много исках да остана поне ден в града да го разгледам пак след толкова години, отново прибегнах до резервиране на хостел, този би рекорда по евтиния - малко над 2 долара нощувката, при това само на 3 км от центъра. Казваше се Asia hostel и в него освен гости с азиатски произход, сякаш други нямаше. Липсваха стандартните европейски бекпекъри, но мен това ни най-малко не ме вълнуваше, защото разполагах със срамно евтино място за нощувка, още нямаше 10 сутринта и имах пълен ден да се наслаждавам на града без раница. Какво по-хубаво от това! Момичето, което в момента отговаряше за хостела, ме упъти грешно за всичко, за което попитах, дори за обменно бюро, намиращо се на същата улица по-надолу. Трябваше да обменя пари, за да платя нощувката. Добре, че се оправям по интуиция дори и с грешни упътвания, та го намерих светкавично :)

Умирах за душ след доста дни без такъв и се възползвах преди да изляза. На отиване хванах градски транспорт до центъра, мислейки си, че е много далеч, но установих, че не е и се върнах пеша по-късно. Първо се разходих из важния Панфилов парк, после се озовах на най-големия открит и закрит пазар на име "Зелен базар", там се помотах да усетя екзотиката на азиатските базари за кой ли път, а после отделих близо час за интернет в едно нет кафе, което съвсем случайно намерих. Продължих с обиколката на площади и фонтани, градът бе пълен с такива, много хубав град е Алмати. И преди ми беше останал в съзнанието като зелен, с паркове и фонтани. Прекарах доста време и в градския музей, за посещението на който платих близо 2 лв. Беше забранено да се снима, но аз го правех скришом, без да вдигам апарата до очите, а само докато виси свободно. Никой не ме хвана, но снимките станаха доста криви. :)

На връщане към хостела се отбих в един мол на име Достук плаза, за да си купя храна за следващите няколко дни от супермаркета вътре. Попаднах на вегетариански корейски нудъли и си взех, че да си ги сготвя в хостела и да ям нещо топло. Това поне беше лесно за готвене - само вряла вода и сипваш всичко в паницата, нямаше какво да объркам и стана вкусна чорбица. Вечерта прекарах в писане в тетрадката, не можеше много да се спи в този хостел, понеже другите гости всичките бяха азиатци и бяха страшно несъобразителни, без никакъв респект към личното пространство и тишината. Непрекъснато говореха на висок глас, или по телефоните, или помежду си. Въобще не им пукаше, че е 1 през нощта и някой се опитва да спи.

първо утро в степта преди Алмати

в Алмати...

не влязох да се възползвам нито от едното (будала!)

в музея веге нудъли вече сготвени

24.08.2018

Сутринта хапнах набързо и поех пеша към центъра. Открих автогарата, откъдето Маги и Цветин (българските пътешественици от предния разказ за Киргизстан) ме бяха посъветвали да взема автобус до Baiserke, с който да изляза от огромния град. Струваше само 120 тенге, а ме изкара точно до където трябва - до магистралата, откъдето вече можех да стопирам спокойно. Хванах си кола до Шелек, а след още няколко стопа стигнах разклона за Чарънския каньон. Следваха 10 км черен път, по който нямаше друг трафик, освен отиващи до каньона. Същевременно се изграждаше и нов асфалтов път, водещ до него, така че имаше работници с тежки машини по трасето. Веднага щом слязох на разклона, ме привикаха двама работници, единият всъщност беше ръководител на 170 работника и отиваше с буса си нататък по пътя чак до каньона, за да следи работата. Човекът беше много мил и веднага ме покани да се кача в буса, откара ме до входа за каньона, освен това ми обеща, че утре ще дойде да ме вземе и откара обратно до главния път, и ще ми донесе ябълки и домати от градината си.

На входа имаше сграда с бариера и таксуващ за посещение човек, който като ме видя как се взирам в ценоразписа и се чудя (входът всъщност беше 740 тенге - 2 долара), направо дойде до мен и ме пита дали имам пари. Казах му, че имам, но малко. После ме пита за колко време пътувам, отговорих му, че вероятно ще е около 1 година пътешествието. Погледна ме с усмивка и каза, че за мен посещението на каньона е безплатно :) Нямало никакъв проблем да вляза и не иска пари от мен. Стана ми много приятно от отношението, не толкова от това, че спестих тези 2 долара, колкото от чисто човешката постъпка. През следващите час-два все затова мислех - как в някои държави жив ще те одерат ако могат, за да ти вземат париците, гледат те като дойна крава и те третират така, сякаш си ходещ банкомат, а в други.... те посрещат като човек без значение колко е дебел (или тънък) портфейла ти.

Прекарах целия ден в каньона, очарова ме и не можех да отлепя очи от гледките, изследвах всяка възможна пътека, катерих се по ронливи скали, за да открия кътчета встрани от утъпканите пътеки... слязох по пътя през каньона до реката, направих си пикник и баня, изобщо прекарах си фантастичен ден! Реших да нощувам на една от беседките горе на високото, откъдето се откриват гледки към каньона. Седнах да вечерям там, а на съседната имаше групичка местни от Алмати, дошли на пикник. Бяха много мили хора и ми оставиха цяла торба с храни преди да си заминат. Тъкмо преди да се стъмни се появиха и два отбора румънци от Монгол рали, паркираха до беседките и се заеха с подготовка за нощувка. Някои щяха да спят в колата, само едното момче нощуваше в палатка. Докато те се приготвяха, аз също се заех с разпъването на палатката. Надявах се, че беседката без масивни стени все пак поне малко ще ме пази от вятъра, но това, което предстоеше, беше доста над възможностите на моята ветро неустойчива палатка.

Внезапно излезе такъв свиреп вятър, че палатката ми започна да танцува цялата, сякаш всеки момент ще отлети. Прибегнах до нова тактика - сложих големи камъни в четирите ъгъла отвътре, за да я държат, но продължи да се гъне така жестоко, че се притесних много за рейките, сякаш всеки момент щяха да се изпочупят. Положението стана абсолютно нетърпимо, вятърът постоянно се усилваше и се стъмни, стана ясно, че палатката ми няма да издържи и се наложи да я събера набързо, което ми коства нечовешки усилия (не можех дори да я сгъна нормално и прибера в торбичката, вятърът щеше да ми я изтръгне от ръцете). Останах без дом, легнах си само в чувала на пейката на беседката, но и това обещаваше кошмарна нощ, защото вятърът разнасяше пясък навсякъде и за нула време цялата ми уста, очи, нос и уши бяха пълни. Беше изключително дискомфортно, но се приготвих за дългата нощ, която предстоеше. Лежах върху раницата си, завивайки се с чувала и се надявах вятърът да спре. По едно време, още преди да е станало съвсем тъмно, един от румънците дойде да ме пита дали всичко е на ред и да ми предложи ако нямам къде да спя, да нощувам в палатката им, където тази вечер щял да спи само един от тях, а другите - по колите. Палатката беше триместна, изключително стабилна при зверския вятър (не проумявах как е възможно да издържи, но издържа), а вътре имаше само един човек, така че офертата беше страхотна! Ето, че отново ме спасяваше Монгол ралито :) Явно все някакви готини хора участваха в него, тези румънци се оказаха много свестни, пътували бяха доста и очевидно бяха готови да споделят палатката си с непознат на пътя. Вътре имаше много място, сместих се идеално с раницата, без изобщо да си пречим с румънеца, който веднага се зае да разказва интересни истории от пътуванията си. Беше пътувал през Африка с мотор и до късно дискутирахме черния континент. Разказа много зловеща история от Камерун, почти успели да го отвлекат там. Успял да избяга с мотора и карал цяла нощ по черни пътища през джунглата, само за да се измъкне от похитителите.

През нощта вятърът леко поутихна и спрях да се събуждам от блъскането му по палатката, усещането вътре бе сякаш всеки момент ще я вдигне и понесе цялата. Но палатката издържа до последно.

по пътя към Чарънски каньон

из каньона...местенце с гледка

хранителни провизии от супера в Алмати

каньонът е зашеметяващ...

по пътя през него...

бунгала за туристи край реката

река Чарън, минаваща през каньона

разкошна! заради вятъра нощувах в тази палатка, на гости на румънците :) колата на румънците, участници в Монгол рали :)

25.08.2018

Сутринта се изнесох от палатката, за да не преча, и седнах да закусвам в компанията на двама от румънците, които чакаха всички останали да се събудят, че да отидат да разгледат каньона. Събрах всичко и поех обратно към главния път. Докато се отдалечавах от каньона, вятърът взе да утихва съвсем и нататък въобще не духаше. Вниманието ми бе привлечено от десетки малки пустинни мишлета, които се подаваха от дупките си и ги дебнех за снимка. На места земята бе надупчена като швейцарско сирене.

Походих малко преди на стоп да ме вземе един автобус, пълен с работници по строежа на пътя. Откараха ме малко нататък, до базата им, а там се появи човекът от вчера, който се учуди, че толкова рано сутринта съм вече на пътя, той си мислел по-късно да ме вземе. Даде ми три ябълки и един гигантски домат от любимия ми сорт "биволско сърце" и ми спря един от техните камиони, който тъкмо отиваше към главния път. От там ме качи кола до другия недалечен разклон за езерата Кол Сай. Седнах да изям домата на автобусната спирка, намираща се в нищото, а зад нея имаше и тоалетна. Тревожех се, че при следващия стоп огромният домат ще се смачка и разтече в раницата, а и не можех да му устоя, беше наистина гигантски и много вкусен, домашен от градината на човека.

Хванах стоп с мъж и жена до Жаланаш. По пътя мъжът ми обясняваше, че трябва да премина към исляма и че това е единствената правилна религия. Доста се озадачих, досега сякаш никой не ме беше навивал за исляма, за разлика от християнството, но явно и това трябваше да се случи. Изобщо не се впуснах в дебати по темата, за щастие возенето беше твърде кратко, за да ме разпита човекът за моето мнение относно религиите, нямаше да остане никак доволен от чутото.

Реших да се снабдя с чадър и чорапи от едно селско магазинче, понеже щяха да ми останат излишни тенге и нямаше да мога да ги обменя после на китайската граница. А чорапи и чадър съвсем скоро щяха да са ми нужни, вече ги нямаше жегите и сушата. Навлизах в по-студени и дъждовни части от света. Камион с двама вътре ме взе до друго село нататък по пътя, последва друг стоп с двама за Сати, отиващи на някакъв празник. След тях изкарах голям късмет и ме взе лъскав джип с две момчета и момиче от Алмати, говореха английски и отиваха на хотел до езерото. Разпитваха ме доста за пътуването и им беше интересно. По пътя имаше будка за регистрация и купуване на билетчета за посещение на езерата. Шофиращото момче ми взе паспорта и ме регистрира заедно с тях като ми и плати входната такса. Предложих да платя аз, цената бе 740 тенге, колкото за каньона, но отказаха категорично.

Оставиха ме до хотела, където те се настаниха, а аз слязох пеш до езерото на 200 метра по поляни, отрупани с билки и цветя. Мястото беше абсолютно приказно! Беше пълно с местни и чужди туристи по пътеката покрай езерото, основно бяха местни. Поех по 7 километровия преход до второто езеро Кол Сай, общо са три езера. Намират се точно на границата с Киргизстан и навсякъде по пътеката имаше патрулиращи военни на коне или пеш. На туристите им бе разрешено да ходят до второто езеро, доколкото разбрах, а до третото военните ми казаха, че не е разрешено да се ходи, понеже е съвсем на границата.

Тълпите по пътеката бяха наистина големи, хубавото беше, че повечето хора отиваха в обратна посока, защото вече бе късен следобед и се връщаха към цивилизацията. Пейзажите по трасето бяха вълшебни и прекалих със снимането, не можех да се нарадвам на красотите. Хапнах малини и ягоди, а късния следобед стигнах до второто езеро. Там имаше само една палатка - на двама руснаци, с които не разговаряхме много, сякаш не говореха английски въобще. Тъкмо като разпънах палатката, един военен (имаше патрули наблизо) дойде да ми провери паспорта и да ме предупреди, че не е разрешено да се ходи до третото езеро, понеже е гранична зона. Приех предупреждението и се наслаждавах на второто до залез, когато стана много студено и се прибрах в палатката. Хладна нощ беше, но нищо непоносимо.

утро над каньона сладък обитател :)

чисто новия път, водещ до каньона в това се повозих на стоп - автобусчето на работниците :)първото езеро Кол Сай

неустоимо за плуване!в началото, най-туристическата част по пътеката към второто езеро

краят на първото

второто езеро Кол Сай нощувка на брега

26.08.2018

Утрото бе толкова красиво, че се натъжих, че трябва да си тръгвам от това прекрасно място. Чувствах се така, сякаш си бях на планина в България и никак не ми се тръгваше от тук. Слизането надолу по калната и стръмна пътека бе забавно, а до първото езеро се отбих да поплувам, беше неустоима тази бистра, хладна водица. Ядох малини, обядвах до езерото и се насочих обратно към пътя по обяд. Походих доста време пеш преди да хвана стоп, минаваха коли, но никой не спираше. Само един отби и още преди да кажа каквото и да било, започна да крещи през прозореца на колата "money, money" с такова вълнение, че чак слюнка му излизаше от устата. Стъписах се и му махнах да си ходи. Последва страхотен неочакван стоп - взе ме трактор :) Първи стоп с трактор в това пътуване, май ми е втори в живота. След него ме взе човек до Жаланаш, тъкмо ме остави пред един магазин в центъра, когато някакъв идиот му блъсна леко колата отзад докато бе паркирал и стана кавга.

Следващият стоп бе доста дълъг, един шофиращ бързо и безразсъдно човек ме качи за Жаркент. Не беше от там и не знаеше пътя, каза че отива там на сватба. Хванахме някакъв третокласен път, целият в дупки, спирахме в малко градче, където той търсеше нещо, така и не разбрах какво. Излязохме на главната магистрала за Жаркент и слязох на изхода към града, за да продължа към границата, подминавайки го. Идеята ми бе да спра да спя преди границата, тъй като вече беше късно и скоро щеше да е тъмно. Хванах стоп с двама мъже и две деца, слязох на 15-20 км преди границата и се мушнах в крайпътни шубраци, където опънах палатката сред рояци комари и красиви розово-лилави цветя. Нощта мина спокойно, а вълнението ми за предстоящия ден беше неописуемо - следваше влизане в Китай и минаване през цялата най-западна провинция Синджан до границата с Монголия. Китай никога не ми е бил атрактивна дестинация, първият път там също не ми беше харесало особено много, но нищо не можеше да се сравни с това, което предстоеше сега, особено в Синджан, за където Маги и Цветин ме бяха предупредили, че се извършват големи злодеяния от китайското правителство към местните уйгури (тюркска народност, населяваща тази част на страната). До късно не можех да заспя и потъвах в спомени от 2008-ма при минаването на тази граница и пътуването до Урумчи. Тогава ми бе провървяло с директен стоп с уйгури, а сега какво ли ме очакваше... изобщо какво ли предстоеше в Китай - страната с най-много неизвестни в това пътуване, нищо хубаво не очаквах от нея, знаейки какви ги вършат китайците по света... Тихият завоевател - новото робство...