На стоп около света: Киргизстан - разкошни планини, мили хора и една чудна среща по български :)

Киргизстан - разкошни планини, мили хора и една чудна среща по български :)

из долината Джети Огуз в Тян Шан...

Поздрав с нещо, което ми стана любимо и възнамерявам да се науча да го свиря:

14.08.2018

Сутринта събрах лагера и доста трудно се разделих с приказното езеро Каракул, което завинаги ще остане в сърцето ми и до което се надявам да се върна в близко време. Тръгнах пеш по шосето с идеята да стопирам ако мине кола. Успях да "отстрелям" два мармота с апарата, а не след дълго хванах стоп с двойка германци на екскурзия и техния шофьор.

Днес бе първи ден на леко подобрение в стомашната агония, чак до вечерта успях да не отида до тоалетна. Явно йодът от българите помогна. Благодарение на това, успях да се насладя на возенето с германците, които бяха много любезни и желаещи да ме откарат чак до Ош, а не само до първото село след границата.

Цялото трасе до границата, а и след нея, бе главозамайващо, гледките бяха спиращи дъха. Зяпахме с изумление и възхищение огромния масив на връх Ленин, всички околни заснежени върхове, а в близък план онемявахме при вида на разноцветни скалисти планини навсякъде около нас. Германците също като мен обичаха да спират и снимат, а шофьорът им бе търпелив и им угаждаше. Така успях да се изкефя истински на пътуването с колата, защото на Монголското рали с Джо и Емили паузите бяха много редки, а снимането през прозорците - истинска мисия. Другото голямо предимство бе, че с огромния джип друсането по памирската "магистрала" въобще не се усещаше и след като 5 дни се лашках като чувал с картофи на задната седалка на количката на Джо и Емили, която едва креташе по каменистия път, сега возенето ми се видя като че си лежа на дивана вкъщи - никакво друсане. Шофьорът на германците Макс въобще не говореше английски, а те - никакъв руски и направо не знам как се разбираха, дори прост разговор не можеха да завържат. Няколко пъти им превеждах с ужасно бедния си руски, все пак по-добър от техния несъществуващ.

На таджикската граница минахме супер бързо, взеха ни листчетата с визите и разрешителните, записаха ни в една тетрадка и ни пуснаха. Последваха доста километри ничия земя между двете граници. Именно там срещнахме закъсал колоездач, който се опитваше да хване стоп за него и колелото, но нашият шофьор Макс му каза, че нямаме място (наистина нямахме). Колоездачът изглеждаше адски изморен, а и изнервен. Следващият път като отида в Памир, много ми се иска да е с колелото, макар че надали ще остане читаво след това трасе, сигурно ще се потроши цялото.

На киргизката граница беше пълна лудница и цигания. Първо Макс трябваше да плати рушвет на войничето, което искаше да ни рови в багажа, за да не го прави. После ни държаха два часа да чакаме като пълни идиоти без дори да знаем какво чакаме. По презумпция приех, че чакаме някой да плати на някого, за да ни пуснат да минем. Няколко коли от Монголското рали също бяха задържани да чакат, а екипът на една от колите се изпокара жестоко и правеха страшни сцени на границата, особено едното момиче, което сякаш превъртя. Колоездачите и местните минаваха безпроблемно, но не и туристите с коли. След много чакане Макс отиде да пита какво става. Като се върна каза, че ги е излъгал, че неговите туристи много ги болят краката и помолил да ни пуснат по-скоро, та ни заръча ако някой нещо ни пита, да казваме, че ни болят краката и да се молим да ни пуснат. Явно трикът сработи, защото не след дълго ни подпечатаха паспортите и най-сетне потеглихме. Егати шоуто.

Първите километри в Киргизстан вече имах усещането, че се намирам в нова държава.... Навсякъде започнаха да изникват юрти и стада с коне, а пейзажите си бяха все така смайващи и приказни. Изключително много се зарадвах, че се отбихме за дълга пауза в първото интересно село Сари Таш, където се втурнах през глава да разглеждам и снимам. След разходката седнахме в сякаш единственото заведение, където абсолютно всичкото ядене беше с месо (навсякъде през последните дни беше така, сякаш по цялото памирско трасе), така че туристите и шофьорът ядоха, а аз дъвках сух хляб с чай. Това се превърна в основното ми ядене в тези райони на света. Германците не ми позволиха да платя хляба и чая, почерпиха ме. Интересно бе, че още когато седнахме на заведението, те извадиха смартфоните да проверяват репутацията на това място. Откриха го в някакъв сайт в нета, може би да беше tripadvisor или нещо подобно, а някой бе написал, че от това място е получил хранително отравяне. Така и не разбрах какъв е смисъла да проверяват при положение, че поръчаха и ядоха, въпреки негативната оценка.

По пътя до Ош пейзажите бяха главозамайващи и постоянно се променяха... високи проходи, скалисти многоцветни планини, зелени ливади с горички, а накрая дори жълти нивя се появиха.... Навсякъде изобилстваше от юрти и фургони, а селата бяха семпли, китни и пълни с интересни персонажи. Големи стада животни непрекъснато пресичаха пътя или се движеха по него, та трафикът бе в често затруднение да премине. Конете преобладаваха, после се появиха овце, крави, кози... Някои участъци от шосето наподобяваха пътищата в Норвегия, виеха се като Тролстиген с обратни завои по отвесни склонове и беше голям кеф да се кара по тях, представих си, че съм с колелото.

Когато стигнахме Ош, шофьорът ни откара право в хостела на германците, който се казваше Konok, струваше 7 долара за легло в обща стая и нямаше как да се пазари човек за по-ниска цена, защото си имаше ценоразпис още на вратата, а и беше доста хубав, че да струва по-малко. Изобщо не смятах да оставам в хостел в Ош, но няколко неща натежаха в полза на това решение... Още в колата на 20-тина километра преди града, започнаха силни стомашни колики, което ме накара да мечтая за тоалетна възможно най-скоро. И двете ми батерии за фотоапарата бяха тотално изтощени поради многото дни пълна липса на ток. Също имах и нужда от пране на повечето от дрехите си. Най-натежаващото обстоятелство безспорно бе зависимостта ми от тоалетна, която очевидно още не беше съвсем отминала, както си мислех по-рано. Лошото бе, че ако се беше случило малко по-рано, можех да сляза някъде по-далеч от Ош и цивилизацията и да преспя в нищото, а проклетото разстройство взе, че точно преди Ош се обади и така останах на милостта на града... Хостел на цена 7 долара никак не бе евтин, но реших да ги прежаля все пак, доста икономично я карах по принцип и нямаше да ме удари в джоба фатално.

Веднага щом минах през тоалетната и се настаних в стаята с много легла, в която реално бях само аз, излязох да търся интернет кафе. Последно ползвах такова преди толкова много дни, че беше крайно наложително да пиша у дома и да се свържа с българските пътешественици, с които се опитвахме да се срещнем някъде по трасето. Имах огромен късмет - буквално на 100 метра от хостела налетях на нет кафе и веднага заседнах да пиша мейли. После си купих ориз, който сготвих в хостела (имаше котлон за ползване от гостите), надявайки се да ми помогне за стомашната драма. Докато вечерях варен ориз със сол (цяло чудо е, че уцелих пропорциите на ориза и водата и не стана супа, както друг път се е случвало, също и че не стана пресолен или безсолен), ме заговориха трима французи, които ми подариха карта за трекинг в Тян Шан, а един киргиз от Бишкек, също гост на хостела, обясняваше колко прекрасни били големите градове и се чудеше какво ние чужденците намираме в скучните според него планини. Стана ми много антипатичен и избягвах да говоря с него изобщо. Управителка на хостела в момента бе една баба, която едва насмогваше да огрее на всичко. Освен, че не говореше бъкел английски, гледаше внука си, който беше малък и постоянно правеше бели, грижеше се за целия хостел и горката заспиваше на стола непрекъснато... Дъщеря й била в чужбина и сега тя се грижела за всичко. Като стана много късно, жената си взе внука и си тръгна, явно дрямката на стола не й помогна много. Хостелът остана на самотек и добре, че всички гости бяха достатъчно осъзнати да не правят глупости. Аз толкова до късно се мъчих първо да сготвя и после - да изям голямото количество ориз, че май си легнах след всички останали. Спах много добре в самостоятелната стая с много легла, платих за общежитие, а получих лична стая :)

два тлъсти мармота край пътя :)

шосето към границата

обозначение на границата

без думи :)

дом далеч от дома :)

още един мармот, който завива шоколад в станиол :)

до самия граничен пункт

първи гледки в Киргизстан първото село Сари Таш из селото...

къщичка - мечта!пещ за хляб гробището юртите са навсякъде

по пътя :)

има и доста фургони

конете са навсякъде по пътищата

джамия големи стада се разхождат по шосето

преди Ош всичко пожълтя

на влизане в Ош в хостела

15.08.2018

Сутринта от рано се заех с разглеждането на града, използвайки, че крайния срок за изнасяне от хостела е чак на обяд и мога да се разхождам без раница. Първо се запътих към Сюлеймановия трон - свещена планина в самия Ош. До върха й водят стълби и пътеки от доста страни, а аз почти успях да се вмъкна без да платя билетчето от 20 сома (0,50 лв). Едно чиче, което метеше пред входа, ме видя когато вече бях вътре и ме спря да ме пита дали имам билет. Не ми се искаше да правя сцени за такава малка сума и като ми посочи касата, която аз магически заобиколих по-рано, отидох да си платя билетчето при жената. Изкачих се до върха, където имаше малка джамия и се разкриваха чудесни гледки към целия град. После минах покрай скали, където видях, че има пещери и се качих до всяка една от пещерите като си поседях вътре, за да усетя атмосферата на това място. Имаше и малък музей, който обаче се доплащаше, още 50 сома и се отказах да влизам. Две лелки бяха седнали недалеч от входа му и едната ми даде едно мекиче да си хапна за закуска.

След планината отидох да разгледам центъра и базара, купих си от него тоалетна хартия и праскови (неочаквано добра комбинация в моя случай) и след като изядох прасковите и в корема ми всичко заклокочи бясно, се зачудих що за идиот би си купил точно едно кило праскови след като страда от рядко щастие! Очевидно и такива идиоти имаше... е, поне тоалетната хартия влезе в употреба. Осъзнах, че явно разстройството психически не ме мъчи чак толкова, щом мога да си позволя да ям такива страшни количества плодове наведнъж. Резултатът не закъсня и понеже прекарах следващия близо час в хостела, ходейки няколко пъти в тоалетната, чак на обяд тръгнах като се молех на ум чорбата от плодове да е излязла всичката и малко поне да стегне тапата, че да мога да се добера до Бишкек днес или утре, без да оставя диря след себе си... Понеже вече изпих всичкия йод от българите, нямаше нищо, на което да разчитам като допълнителна помощ и почнах да се примирявам, че може би през остатъка от живота си ще страдам от разстройство. Е, поне видях Памир, всичко си струваше за тази привилегия :)

Изнесох се от хостела, след като изядох остатъка от вчерашния ориз за обяд. Измъкването от града направих с градски транспорт, хванах точния рейс, който ме откара до разклона за Бишкек и там заседнах на стоп, молейки се да не ми се доходи пак до тоалетната. Отказах доста коли, които бяха не регламентирани таксита и искаха пари, след което си хванах стоп с двама с много лъскава кола, които ме откараха до по-добро място за стоп на друг разклон и ми дадоха торба с нектарини на раздяла. Евала, или съдбата се гавреше жестоко с мен, или наистина напипах правилното лечение за разстройството - купища праскови и нектарини :)))

Не чаках и минута, когато ме взе камион, пътуващ чак за Бишкек. Разстоянието беше доста голямо и целия останал ден пътувахме като пътят бе изцяло планински и шофьорът на моменти караше като луд, направо не знам как не се преобърнахме с камиона. Леко съжалявам, че пропуснах да сляза и разгледам град Узген, който има исторически комплекс - мавзолей и минаре, заслужаващи внимание. Видях минарето само от пътя, беше много интересно и старо. Не слязох от камиона, понеже денят така и така беше напреднал, а имах много път до Бишкек.

Шофьорът ме черпи безалкохолно, а аз него - нектарини. Часовете минаваха бързо, дълго време карахме покрай голямото езеро Токтогул като гледките все бяха прекрасни. По едно време започна да се стъмнява, а не исках да пристигам близо до Бишкек посред нощ. Шофьорът бе решил да кара до последно и не смяташе да спира на паркинг или бензиностанция, където да спи. Взех решение да слизам и да си търся място за спане някъде в нищото, лошото беше, че навсякъде бе малко или повече населено и не си харесах нито едно място преди да се стъмни. След това пък нищо не се виждаше и целех на посоки. Шофьорът разбра какво искам и няколко пъти спираше на разни крайпътни места, които уж бяха лишени от жители и къщи, но в последствие все някой се появяваше, или пък фаровете на мотор или кола изникваха внезапно от някой черен път. Накрая вече нямаше накъде - беше ми неудобно да го разигравам да спира камиона за нищо и слязох на произволно място, надявайки се да не уцеля къща и човеци. Шмугнах се между дърветата край пътя и се настаних в една обрасла нива отзад. Нощта мина спокойно, с изключение на шума от трафика, по шосето камионите сякаш не спираха цяла нощ.

в центъра на Ош стълбите до Сюлеймановия трон

гледка от планината към Ош

джамията на върха пещера в скалите вътре в една от пещерите

на пазара

по пътя след Ош в град Узген

покрай езерото Токтогул пътят обикаля езерото Токтогул нощувка до нива, зад дърветата е главното шосе

16.08.2018

Рано станах и събрах лагера, след което поех по пътя към Бишкек вървейки и стопирайки. След доста ходене ме взе на стоп чичка с малко камионче до близкото градче. Там веднага ме качи камион за Бишкек. Пътувахме почти целия ден като минахме през красиви планини, високи плата, сякаш безкрайни и изпъстрени със стотици юрти и коне навсякъде. Още отначало навлязохме в приказна долина с гори и малини навсякъде, местни търговци продаваха мед с вероятно отлично качество, екологично чист. Навсякъде имаше юрти с номади, шофьорът каза, че цяло лято живеят така, а някои и зимата, но повечето зимували по населени места, а не в пустошта.

Спряхме до няколко юрти, в една от които се предлагаха храни и напитки. Шофьорът поръча за мен кумис (конско мляко) и хляб, а той, заедно с още няколко други камионджии, нагъваха мръвки. Излишно да казвам, че вегетарианско меню нямаше. Хлябът и чаят, или млякото, бяха единствените ми опции извън градовете. В градовете можех да си купя плодове и зеленчуци, а ако случайно бях на хостел и имаше възможност да се готви, можех евентуално да ям и нещо топло.

По пътя преди Бишкек имаше дълго слизане от планините, пътят бе съвсем в стил норвежкия Тролстиген :) Откриваха се чудни гледки, а последните 40-50 км преди столицата беше съвсем равно и пренаселено с къщи и хора. Шофьорът не отиваше в града и отби преди него, та застанах да стопирам последните километри. Трафикът бе много натоварен, а пътят - в ремонт, но за късмет едно чиче, което бе отбило наблизо, видя, че стопирам и ме повика да се кача. Закара ме в 8-ми микрорайон, където щях да се заема с търсенето на един хостел, който намерих в интернета в Ош и който бе доста евтин. Тогава реших да го резервирам просто за всеки случай, ако не си намеря домакин от каучсърфинг. В последствие такъв не си намерих, а трябваше да остана в Бишкек, за да подам документи за виза в посолството на Монголия рано на другата сутрин. Така че оставането в града беше неизбежно, а достъпът до тоалетна денонощно - задължителен. Още докато бях в Ош си направих голяма услуга като резервирах този хостел, тъй като цената се променяше към по-висока и аз хванах ниската - 3,50 долара за спане и закуска. Тогава писах и рекуести за каучсърфинг домакин, но не получих отговор, така че прибегнах до хостела. Бишкек е огромен град и не исках да си причинявам безсънни нощи по улиците.

Търсенето на този хостел обаче беше една епична мисия :) Блоковете във въпросния 8-ми микрорайон бяха така номерирани, че колкото и да се въртях, колкото и да разпитвах хората, така и не откривах заветния номер 12. Лутах се повече от час и направо стигнах до отчаяние, питах поне 50 човека и никой не успя да ми помогне, всеки ме пращаше в различни посоки. Накрая по случайност бях съвсем близо до самата сграда и една жена се сети какво търся, та ме упъти правилно. Хостелът се оказа много лъскав, всичко изглеждаше ново. Стаите бяха големи и с по много легла, а за късмет имаше и кухня, в която човек можеше да си сготви. Ужасно мразя да готвя, но толкова ми беше писнало от хляб и чай, а и имах голяма нужда от варен ориз, за да саботирам разстройството, така че се заех с ново варене на ориз. Този път изсипах твърде много ориз във водата и почна да излиза от тенджерата, та се наложи да го местя в по-голяма и да доливам вода... Кошмар! На всичко отгоре забравих да добавя сол във водата и после си солих всяка хапка отделно... Класика... даже се чудя как в хостела в Ош го сготвих без да оплескам тези две неща, които винаги успявам да сбъркам като готвя ориз или каквото и да е. Цяло чудо е, че не подпалих кухнята...

Освен ориза, който сложих най-вече като основа на предстоящото, за да задържи евентуално всичко останало в корема, се натъпках и с разни други неща - вкусни :) Понеже на тази дата близък човек имаше рожден ден, трябваше да се почерпя за негово здраве и излязох до супера да напазарувам храни - кило праскови, кефир, шоколад Милка, десертче Туикс, което така и не успях да изям още няколко дни, и сок. Царски се натъпках, а в стаята ми освен мен имаше само един австриец, с когото за кратко се заприказвах. Хубавото бе, че цялата нощ не отидох до тоалетната, така че оризът явно свърши отлична работа. От този момент нататък настъпи рязко подобрение и следващите дни изобщо нямах признаци на разстройство. Добре, че останах на тези хостели и успях да сваря и изям кило ориз, мисля че много помогна.

мед за продан номадски домове в различни разновидности...

кумис - конско мляко

разновидности млечни продукти курот - подобие на сирене пътищата ми напомнят на Норвегия :)

повозих се с този камион на стоп хостелът в Бишкек коридора

17.08.2019

Поредицата от рождени дни продължаваше, на тази дата пък майка ми имаше РД и по правило трябваше да се почерпя отново обилно и щедро за нейно здраве :) Направо пирувах тези дни, вървеше ми на ядене.

Сутринта закусих набързо и тъкмо се засилих да излизам, когато момичето на рецепцията ме попита няма ли да закусвам, в цената била включена и закуска. Отидох в столовата да ми сервират втора закуска, която беше толкова обилна, че не можах да се възползвам от всичко предложено. Имаше яйца, домати, краставица, хляб и корнфлейкс с мляко. Набутах каквото можах в търбуха и хукнах към монголското посолство. Момичето в хостела ме упъти много добре като ми каза, че от близка спирка тръгва маршрутка 150 и спира точно до посолството. Слязох на правилната спирка щом видях монголското знаме и се запътих към вратата. Оказа се обаче, че е затворено, а аз мислейки, че ще отвори в 9:00, седнах да чакам оставащите 20 минути. За съжаление не отвори изобщо в 9, нито пък в 10, а чак в 10:30, когато най-после консулът дойде. Попълних формуляр, залепих една снимка на него, даде ми листче с банковата сметка и каза да се върна в сряда (днес бе петък) в 11:00. Заех се със задачата да намеря банката, в която трябваше да преведа парите - Росинбанк. Попаднах на няколко нейни банкомата, но нито следа от офис на банката, където трябваше да отида. Питах доста хора по улиците, но никой нищо не знаеше и се видях в чудо. Поне докато търсех банката фантом, разгледах центъра. Много приятен град ми се стори Бишкек, имаше паркчета, площади и не скучах въобще. За късмет на едно място случайно попаднах на нет кафе и веднага влязох като именно чрез него успях да открия адреса на банката. Нарисувах си карта да не забравя къде е, след което отидох там и успях да преведа 58 долара за монголската виза. Тръгнах си с облекчение и олекнал портфейл. Продължих да обикалям из града, купих си още разни вкусотии да се почерпя за здраве на мама, след което си хванах маршрутката обратно за хостела. Близо до него имаше нет кафе, където най-после уговорихме точно място и време за среща с вълшебните керванци Маги и Цветин, с които пътищата ни най-после се пресичаха именно в тази прекрасна страна и на брега на едно чудно красиво езеро. Срещата предстоеше утре и цяла нощ не спах от нетърпение :) Много емоции ми се събраха напоследък - минаването през Памир, за който години на ред мечтаех, двата последователни рождени дни, тъпкането до припадък с вкусотии, разстройството, глезенето от спане по хостели цели три вечери, а сега и епичната среща, която предстоеше с хора, на които се кефя от години. Имах предчувствие, че ще ни е много приятно заедно и ще има толкова много да си говорим... :)

из центъра на столицата вкусно!

цветен град е Бишкек

тези знаци са доста модерни в Киргизстан закуска в хостела

18.08.2018

Закусих добре в хостела, този път си изядох всичко от включената закуска, взех си последен душ и поех на път към езерото Исък Кул. Момичето на рецепцията ми обясни с кои маршрутки да се измъкна от града. Исках да стигна по-скоро за срещата с Маги и Цветин, за да не ги карам да чакат, затова хванах маршрутка за извън града вместо да вървя. От там веднага хванах стоп с лъскав джип, шофиран от не кой да е, а бивш министър, който отиваше на някаква важна конференция. Много ни вървеше приказката по пътя, защото говореше английски, а и беше супер мил човек. Минахме по стария път към езерото, а не по новопостроената магистрала, за да мога аз да опитам традиционна киргизка храна - известната "каттама" (нещо като нашенска катма :))). Спряхме в едно от заведенията, предлагащи такава и той поръча на жените да ми приготвят най-добрата си каттама, понеже съм му важен гост от България и държи да ме гостят с най-доброто. Първо ни донесоха страхотен чай с мляко, после и каттама, която с такъв кеф нагънах, че докато се усетя свърши. Имаше и панер с яйца на масата, от които човекът настояваше да ям колкото мога повече, а останалите ми ги събра в една торбичка и заедно с още няколко каттами ми ги приготви за из път. Той нищо не хапна, а страшно се кефеше, че на мен всичко толкова ми хареса. След изядени цяла каттама, три яйца и чаша чай, направо не можех да дишам от преяждане :) Продължихме по пътя и на друго място спря специално за да ми купи огромен буркан мед местно производство, възможно най-чистия и вкусен!

Като наближихме град Байлъкчи, където бе уговорена срещата с керванците, той много настоя да ме остави на точното място, където сме се уговорили. Докато минавахме през града, гледах за паметника на човек с две големи котки, който избрах лично аз за срещата, тъй като изследвайки града по интернет, ми се видя като лесно за намиране място. Не щеш ли градът свърши, а паметник така и не видях. Казах на човека да ме остави, а аз ще се върна да си го търся, не исках да му губя времето. Но той категорично отказа, обърна колата и мина още по-бавно през града като спря на три пъти да пита местни за въпросния паметник с котки :) Накрая един човек ни упъти и скоро след това съзряхме паметника до самия път, да се чудиш как сме го подминали. Тъкмо докато слизах от колата, разделяйки се с човека с огромна благодарност, Маги и Цветин ме забелязаха и се засилиха към мен. Настана всеобща радост, а човекът си тръгна спокоен, че ме е оставил точно където трябва.

Следващите часове трудно могат да бъдат описани... :) С керванците си влязохме в една паралелна реалност, която нито приемаше, нито предаваше. С други думи всичко останало около нас сякаш спря да съществува и беше съвсем без значение къде се намираме и какво се случва наоколо. Аз по едно време напълно забравих, че сме в Киргизстан и ако някой ме беше попитал в коя държава се намирам в момента, щях доста да се замисля, докато отговоря. Имахме толкова много да си говорим, споделим, разкажем... наистина не знаехме откъде да започнем! Маги и Цветин са двама прекрасни български пътешественици, които поддържат чудесен сайт, пълен с разкази и снимки - https://bgmagickervan.com , и с които имах голямо удоволствие да поддържам онлайн връзка няколко години, още отпреди те да започнат епичното си близо 4 годишно керванджийство през Азия и Океания. На живо се оказаха още по-готини и симпатични, още повече сякаш си допаднахме и даже се чудя как е възможно да прекарам два дни с хора, с които да не ми писне дори и за миг. Всъщност това е феноменално постижение, тъй като страшно бързо се уморявам и отегчавам от хората, изключително редки са случаите, когато ми е било толкова приятно с някой човек за толкова време във всеки един момент. Те са една доста по-добра и по-съвършена версия от мен на пътя - търпеливи, толерантни, скромни, не се гневят, не се бият, не влизат в грубиянски словесни конфликти...

Малко след като се събрахме, заваля дъжд и отидохме на плажа на езерото Исък Кул, където се скрихме в юртичка, предназначена за заведение, пихме чай и чакахме да превали. Не можехме да се наговорим, толкова се улисахме, че накрая хората леко ни поизгониха, тъй като щели да идват някакви хора да ядат. Не валеше вече и се отправихме пеш към края на града. Походихме доста, тъй като не можехме да спрем да говорим и все не се сещахме да застанем на стоп. Почти веднага ни взе мъж, пътуващ до новостроящата му се вила, в която ни покани да нощуваме ако искаме. Вилата бе до брега на езерото, малко преди Тамчи. Ние обаче вместо вилата предпочетохме да опънем палатки на брега на самото езеро и да се усамотим там във водене на необезпокоявани разговори :)

Срещата ни бе нещо като неприкосновено съвещание на глобалните скитници и не искахме никакви странични разсейвания, бяхме си в някакъв наш свят, в който скитничеството по света бе всичко, а околните хора нямаше как да влязат в този свят, той е много специален :) Маги и Цветин ми разказаха толкова много смайващи и интересни неща за пътуването си, за плаването, за Китай (Мордор) и какво ли още не, а всички тези разкази бяха съпътствани с пир, достоен за кралски двор :) Отдадохме се на страшно плюскане, то не бяха каттами, сладки работи, салата, плодове, яйца, хлебчета........ направо се освинихме :) Ако някой се чуди какво правят пътешествениците по такива срещи, ето ви сега да знаете - пируват, тъпчат се като невидели :))) По едно време чак срам ни хвана.

Като се заехме да разпъваме палатките, се случи нещо напълно неочаквано - единият ластик, държащ рейките, се скъса и те се изнизаха. И таз добра - точно сега ли трябваше... Ядосах се типично в мой стил и се превърнах в гневен човек с неспокойни нерви и ръце, на който му иде да изпочупи рейките и докъса ластика вместо да ги оправи. Добре, че Цветин взе нещата в свой ръце и със супер спокойните си такива, успя да наниже рейките и върже ластика отново, съвсем внимателно и уравновесено. Хубаво, че не всички хора на тоя свят са бесни огнеподобни малоумници, които толкова се палят, че губят всякакво умение да се справят адекватно с подобни ситуации. Аз щях да ругая и удрям с юмруци земята цяла нощ, докато оправя пустия ластик и рейки. Е, накрая щях да го оправя, но щеше да ми е коствало толкова много нерви, удари и ярост, че нямаше да си е струвало... Палатката беше оправена само благодарение на Цветин (по нататък в пътуването същото нещо се случи още веднъж, ластикът се скъса на друго място на остров Кат Ба във Виетнам, където цели 4 часа, до 12 през нощта, седях на паркинга на един хотел и на светлина от челник се мъчех да нанижа рейките и вържа ластика с помощта на малкото иглоподобно пиронче, което Цветин ми даде точно за тоя случай, и успях, но с цената на много гняв и праскане на камъни в земята!)

Залезът на брега на езерото бе невероятен, а дъждоносните облаци, които по-рано сякаш ни обкръжаваха, се разкараха и изобщо не заваля. След много разговори и емоции си легнахме да спим, беше прекрасен ден и дълбоко се радвах, че тази среща се състоя!

киргизко битие :)

почерпка от бивш министър, взел ме на стоп уреченото място за среща с Маги и Цветин :)на плаж в дъжда в Байлъкчи

вълшебните керванци Маги и Цветин на брега на езерото Исък Кул

задаваше се дъжд, но се размина стопаджийско пиршество :)

залез

19.08.2018

На сутринта седнахме на раздумка и закуска, които продължиха до обяд, даже до ранния следобед. И те, и аз бързахме да изпреварим зимата, те в Памир, аз в Монголия, но въпреки бързането решихме да прекараме още един ден заедно :) Не бяхме се наприказвали въобще, но поне следобед успяхме да съберем лагера и да стопираме до Чолпон Ата, където се намират прекрасни петроглифи. Стопът за трима вървеше не по-зле от индивидуалния стоп и за нула време бяхме качени от мъж и жена, които ни натовариха с всичките ни багажи. Слязохме в центъра на Чолпон Ата и направихме най-умното и вкусно нещо, което може да се направи в този сезон и в това жежко време - купихме си диня и я заклахме и изядохме :)))) Цветин се изяви като коляч, а ние с Маги само се тъпчехме :) Накупихме и храни от магазина за по-късно, аз се нахвърлих на каттамата, която ми беше станала любима вече и купих още, както и един киргизки шоколад да го пробваме. Цветин взе нектарини, домати и въобще вече бяхме идеално заредени за предстоящия ПИР :) Мисля сложихме в малкия джоб дори сватбените угощения и ако бяхме останали трети ден на тая вълна, щяхме да защитим народната чест, спазвайки правилото "три дни яли, пили и се веселили" :) На всичко отгоре докато вървяхме по пътя към петроглифите, които бяха извън градчето, не спирахме да плюскаме къпини, а една жена ни почерпи сини сливи. Имаше и опадали край пътя кайсии, а на места и вишневи дървете с плодове :) Такова разнообразие от храни, каквото имах през последните няколко дни, дори в България не помня :) Наистина попрекалихме с угаждането. А киргизите, подобно на таджиките, оставиха у мен впечатление на мили, сърдечни и гостоприемни хора! Спечелиха уважението ми, с други думи :) Съвсем не толкова защото черпеха или вземаха на стоп бързо, колкото заради цялостните им взаимоотношения и хармония в обстановката, липсата на желание за създаване на проблеми за чужденеца, толерантността към странника с различна култура, леката сдържаност и резервираност, но същевременно пълна готовност да ти помогнат ако имаш нужда. Много харесвам такива народи, които хем не ти се навират в личното пространство, хем ако наистина закъсаш, веднага биха ти помогнали.

Като стигнахме комплекса с рисунките, там имаше едно сякаш леко подпийнало чиче, което таксуваше по 80 сома на калпак за посещението. Цветин най-искрено и много възпитано и деликатно му обясни, че нямаме много пари и чичето не само изобщо не отвори повече дума за тях, но и ни упъти къде в комплекса имало хубаво място за палаткуване, че и рекичка имало да се измием. Направо ми напълни душата, егати човечните хора! Няколко дни по-късно и в съседен Казахстан се сблъсках със същото отношение и искрено се зарадвах. Такова чудо като тук не ми се беше случвало досега - не стига, че не плащаш билета, но и човекът на пост ти предлага да спиш в археологическия комплекс!

Понеже започна да се смрачава, оставихме нещата в мястото за лагеруване и аз хукнах най-напред да огледам рисунките, които бяха пръснати на доста голяма площ разпилени огромни камъни. Изключително много им се изкефих, но побързах да се върна в лагера, за да може Маги и Цветин също да ги обиколят преди да се стъмни. Вечерта пиршествата продължиха съвсем в наш стил, Цветин пак направи страхотна салата, а и гъбки на манджа, натъпкахме се яко и до късно си говорехме за какво ли не. Разказаха ми какви преходи са правели в Тян Шан и ужасно много ми се искаше и аз да ги направя, но бързането заради монголската виза в сряда и зимата, наближаваща във времето, ме орязваха много по отношение на разглеждането на Киргизстан. Исках да направя дузина преходи из Тян Шан, исках и да отида до езерото Сонг Кул, също така да присъствам на грандиозния фестивал с номадски игри от 2-ри до 7-ми септември в Чолпон Ата, който се провежда всяка година и има участници от много страни... но в крайна сметка всичките ми мераци и копнежи останаха на заден план пред мисълта за настъпващата скоро зима и неясното ми пребиваване в Монголия по това време на годината... така че трябваше доста да побързам. Нямах нито яке, нито обувки, нито пък исках да мръзна в монголската степ. Все пак страшно ме беше яд и за фестивала, и за Тян Шан! Поне имах два дни все още, през които можех да направя някой преход преди да се върна в Бишкек за визата.

Прекарахме супер спокойна нощ на пълни стомаси, а на сутринта бяхме готови за нови подвизи... най-големият от които щеше да се окаже раздялата ни. Цитирам извадка от тетрадката ми, за да стане ясно колко трудна беше тя: "Толкова ми беше кеф с тези двама симпатяги, че никак не горях от желание да се разделяме. Много свежи, позитивни и интересни хора! Истински и неподправени, кефят ме на макс :) За разлика от повечето пътешественици, които срещам, те се интересуват от местата, които посещават, четат за тях, изследват, ходят по музеи и въобще имат интерес да научат неща, не само да пътуват. За първи път срещам хора с толкова близък до моя начин на пътуване и любопитство към света. Истински им се радвам!....."

на стоп към Чолпон Ата

слънчево утро Цветин коли диня :)петроглифите в Чолпон Ата

главен готвач Цветин в действие каттама и шоколад утро до лагера ни, дойде местен каубой на раздумка

20.08.2018

Раздялата всъщност не беше толкова лесна, колкото си мислехме... Отново прекарахме часовете до ранния следобед заедно и си търсехме какви ли не оправдания да се помотваме и да продължим да си говорим. Сутринта един овчар с кон и куче ни посети, а закуската ни продължи няколко часа :) Маги ми написа важни думи и изрази на китайски на едно листче, в последствие ми бяха много полезни в Китай. Аз пък им дадох книгата си за Централна Азия, която нямаше да ми трябва повече, тъй като излизах от този район, а те тепърва навлизаха в него. По обед събрахме лагера и тръгнахме надолу. В града си взехме грозде, за да го ядем заедно и да отложим още малко раздялата. Все пак по някое време трябваше да тръгваме, всеки по своя път. Те също бързаха заради зимата, предстоеше им Памир. Взехме си чао с прегръдки и обещания да се видим в България (където се и видяхме почти година по-късно :)). Те тръгнаха към Бишкек, а аз - към Каракол.

Походих до изхода на града преди да се заема със стопа като изведнъж ме налегна една необяснима тъга, направо ми се дорева. Стана ми криво, умърлушено и загубих всякакво настроение. Чувствах се така, сякаш се разделям с много добри приятели за дълъг период от време. Чак себе си учудих - нормално въобще не се впечатлявам от срещи с хора, та камо ли да ми залипсват и да се натъжа... За капак и стопът изведнъж спря да ми върви, сякаш хората усещаха кривото ми настроение. Почаках доста преди да ме вземе жена до близък разклон, после смених още 3 стопа и след тях хванах стоп до Каракол с трима мъже и две жени във ван, връщаха се от сватба и бяха много пияни. Непрекъснато спираха да си наливат още и още водка като дори и шофьорът пиеше! Като стигнахме града и ме оставиха, шофьорът ми поиска пари - 150 сома. Това дойде като гръм от ясно небе и въобще не очаквах, та в първия момент загубих дар слово. Все пак не настоява много и си тръгнаха като видя, че няма да получи пари от мен.

Озовах се в Каракол почти на смрачаване, бях на нула с парите, нямах никакъв кеш и се засилих към единственото отворено обменно бюро да сменя 3 долара, в случай че нещо ми се наложи да си купя през оставащите дни. В Каракол имаше страхотна дървена църква, но ми поискаха 20 сом, за да я посетя, така че си тръгнах, снимайки я само отвън. Пропуснах да отида до известната китайската джамия, която има интересна история и произход, и цялата е строена без употребата на пирони.

Имах голям късмет със стопа на изхода на Каракол, взеха ме две момчета, едно от които говореше английски. Обясниха ми, че утре е някакъв мюсюлмански празник и нищо няма да работи, което мен не ме бъркаше, тъй като щях да съм някъде в планината. Оставиха ме на разклона към долината Джети Огуз, в която реших да се поразходя на следващия ден, в опит да видя поне малко от прелестта на Тян Шан. Маги и Цветин ми бяха казали, че на някои места по входовете към преходите из планините се плаща за билет, но те бяха минали незабелязано, а в тази долина също не беше трудно да се мине, сякаш имаше будка с бариера на едно място, но човек нямаше.

На разклона пък групичка пияни се биеха жестоко, двама се удряха с юмруци, а останалите не само не ги разтърваваха, но и се кефеха на зрелището. Реших, че е добре да се кача колкото може по-високо в планината, далеч от лудницата. Взе ме местен с Лада до първото село преди долината, а там един човек ме заговори и покани да си разпъна палатката в двора му. Живеел сам, но му били дошли на гости брат му и сестра му, явно по случай празника, та беше зает с гостите, а аз се установих на огромната поляна. Кучето му дойде да ми се порадва, а не след дълго човекът ми донесе цяла торба, пълна с "борсук" - киргизки мини мекичета, както и бонбони. Домъкна и едно дебело одеяло, мислейки че ще ми е студено през нощта. Одеялото му го върнах, защото нямаше да влезе в употреба, но вкусотиите на драго сърце ги приех. Спах чудесно в пълна тишина, а докато заспивах си мислех къде ли са сега керванците, дали са си намерили хубаво място за палатката и дали стопът им е бил бърз и приятен...

в Каракол

църква Света Троица, Каракол

в двора на човек, по пътя за Джети Огуз

21.08.2018

Времето се влоши малко след като тръгнах по пътя, по едно време толкова заваля, че се наложи да се крия под дървета с рехави корони и да чакам да превали. Покрай реката, недалеч от известната скала "Разбито сърце", попаднах на кайсиево дърво отрупано с плодове и си хапнах до насита. Когато времето се стабилизира, хванах стоп с израелски туристи и техния шофьор. Отиваха до местност, наречена "Долина на цветята", където в определен период от годината всичко е отрупано с цветя. Там щяха да правят кратка пауза и да се връщат обратно. Имаше лагери с юрти за туристите, а аз поех по черен път нататък из долината. От някои юрти излизаха сънени туристи, други пък вече бяха тръгнали на преходчета из района. В близките часове не заваля, но беше доста облачно. Вървях все по черния път покрай реката, после пътят стана пътека и продължавах в посока високите заснежени върхове, които току надничаха зад плътна завеса от тъмни облаци и мъгли. Пътеката беше много кална, нямаше други туристи в моята посока и ми беше много спокоен и приятен прехода. Беше пълно с крави и коне, неведнъж спирах, за да ги галя и целувам, а едно теле, с което си играх доста време, се залепи за мен и тръгна да ме следва. Беше приказно... зелени ливади, покрити с билки и цветя, борови гори навсякъде, огромни ледници и върхове в далечината, реката шумоли на метри от мен... пълна идилия! Съвсем рядко някоя скромна юрта разнообразяваше пейзажа. Вървях бързо в стремежа да видя колкото може повече места, имах толкова малко време - утре трябваше да съм в Бишкек за визата. Дори се замислих дали да не остана още няколко дни тук и да отида за визата друг ден, макар че се тревожех да не стане някой фал, все пак ми бяха казали да се явя в сряда в 11:00. Времето си каза тежката дума като толкова се развали, че ме вразуми и все пак късния следобед поех надолу. Заваля здраво и за нула време бях вир вода. Стана и много студено. Доста време слизах, докато стигна главното градче в долината като преди това се отбих до една малка пещера, която на отиване подминах. Когато вече се бе стъмнило, няколко коли с местни спираха и предлагаха да ме вземат на стоп, но аз така или иначе никъде не исках да ходя по това време, просто си търсех добро място за лагер. В една от колите мъжът говореше английски и предложи настоятелно да се кача и да ме откарат до място за спане. Понеже вътре бяха цяло семейство, нямаше къде да сложат раницата ми и я вързаха на покрива, а мен сместиха вътре. Бяха много мили хора и се притесняваха къде ще спя, с доста зор ги накарах да ме оставят в нищото, след селото, недалеч от скалата "Разбито сърце". Легнах си в храсталаци край пътя, не валеше и спах добре през тази нощ.

скални образувания в долината Джети Огуз

скала на име "Разбитото сърце"

крайпътна плячка "Разбитото сърце" отблизо

юрти за туристите нагоре в планината

местен жител в планината :)много се зарадвах, че някой се е погрижил за счупеното му краче из величествения Тян Шан...

дъждът не закъсня

криене от дъжда под дърво в гората

малка пещера, също на име Джети Огуз гледка от лагера ми сутринта

22.08.2018

Доста откачен ден се очертаваше... Сутринта станах в 5:30, притеснявах се много, че съм на 6-7 часа път от Бишкек, а в 11:00 ме чакат за визата! За късмет веднага ме взе кола с мъж и жена до главния път, по който вече имаше трафик. От там мъж ме взе за някакъв град нататък покрай брега на езерото. Спряхме да заемем крик на двама мъже от кола със спукана гума, а пътьом видях отбивката за каньон "Сказка" (Приказният каньон), който много исках да посетя, но нямаше време и се пуках по шевовете от яд. Беше вече повече от ясно, че в Киргизстан ще идвам пак! Много неща ми останаха за другия път...

Следващият стоп бе с човек, пътуващ за Бишкек. Беше голям образ и говореше отличен английски. Разказа, че много години е живял в чужбина и е попътувал, а сега живее в къща с градина в едно от селата край езерото и е много щастлив и доволен от избора си. Много рядко ходел до големия град, сега отиваше на зъболекар, но иначе никак не харесвал Бишкек и избягвал да ходи там.

Специално заради мен човекът реши да се отбием до кулата Бурана, за да ми я покаже. Знаех за нея и много исках да я посетя, но нали трябваше да бързам към посолството... За късмет той реши да ме закара до там преди да стигнем Бишкек и влезе в ролята на екскурзовод като ми обясни всичко за мястото, той самият е участвал в разкопките тук и е много запознат с всичко. На входа влязохме без да платим билет като никой не ни направи забележка или извика, а имаше човек на касата. Много лежерно е сякаш отношението на киргизите към парите, поне с такова впечатление останах, сякаш не са озверели и алчни като повечето народи. Качихме се на кулата, разгледахме и археологическите разкопки. Той ми показваше по самата кула кои участъци са автентични и кои - реставрирани, с цимент за спойка.

Стигнахме пред посолството чак в 15:00, вместо в 11:00 и вече ми беше доста нервно дали ще си получа визата днес. Консулът го нямаше, а човекът на пост ми каза да се върна в 17:00, защото сега не можел да дойде. Нямаше къде да ходя и зачаках пред посолството. За късмет консулът дойде доста преди 5 следобед, залепи ми визата в паспорта и ми пожела весело прекарване в Монголия.

Втурнах се към автогарата с намерение да хвана маршрутка за към границата, която бе съвсем наблизо. Ставаше късно и исках да се измъкна от града час по-скоро, както и да пресека границата. Шофьорите на маршрутки категорично отказваха да ме качат само до границата и искаха да ме таксуват пълната цена до Алмати, за където всички пътуваха. Един от тях бе особено груб и ми каза да си ходя пеш до Алмати като не искам да плащам. Ами така да бъде, мога и пеш :) Тръгнах си от това свърталище на оси, а от един човек пред автогарата разбрах, че имало маршрутка само до границата, тръгваща от базар Алаудин. Реших да се пробвам и успях да я хвана, всъщност са две и са с номера 286 и 333. И двете отиват до границата.

За 0,50 лв ме откара до граничния пункт, където бе пълно с народ и имаше големи опашки. Нямах проблеми с минаването, само дето ме забавиха, но всичко мина гладко. Взех си чао с любимия Киргизстан и се завърнах за втори път след 10 години в стария ми познайник Казахстан :) Имах впечатления от тази страна при предното посещение, когато се задържах доста дни. Знаех какво да очаквам и се заех с належащото - да си хвана стоп към Алмати с намерение да сляза някъде в пустошта и да спя. Първият ми стоп бе кратък, взе ме приятен човек, който ме черпи Пепси и ме остави на по-добро място за стоп след границата. Там доста закучих, чаках повече от час, всички спиращи коли бяха таксита и искаха пари - позната история от предното ми посещение в страната. След доста чакане ме взе камион, пътувах с него докато останаха 80 км до Алмати и си слязох в голата степ. Настаних се на един хълм над шосето, не се виждах от пътя и прекарах много спокойна и приятна нощ само благодарение на това, че не духаше вятър. В противен случай би било невъзможно да се разпъне палатка на това място, но имах голям късмет и се насладих на спокойствието...

от южната страна на Исък Кул