На стоп около света: Тринидад - последни дни на Карибите

Тринидад - последни дни на Карибите

гигантска кожеста костенурка на плажа до Матура

Измина месец и половина откакто си заминахме от Тринидад и приключихме пътуването из Карибите. Много неща се случиха оттогава насам, много уроци научих за това докъде стига алчността и проклетията на хората, много неприятни изненади преживях. Южна Америка към момента се оказа най-голямото ми разочарование, но както се казва в една моя любима книга: "Страданието прави от човека или монах, или воин". От мен направи ВОИН, при това готов за война 24 часа, 7 дни в седмицата :) Сега, изстрадвайки номер едно най-ужасна страна в моята лична класация (говоря за Колумбия, ужасната Венецуела е разжалвана до второ място, а Сейнт Мартин се кичи с трето такова), си спомням с умиление и тъга за "маймунките" и индийците в Тринидад, които бяха всичко друго, но не и безчовечни апатични изроди, каквито към момента срещаме ВСЕКИ ден в двете южноамерикански държави.
Не искам да започвам тази публикация с негативизми колкото и да ми е гадно в момента, седейки и пишейки това през нощта в едно подобие на парк без пейки в едно ужасно туристическо колумбийско село, където всеки те преследва с оферти за хостел и е мазен и усмихнат само като види пачка с пари. Та в момента ще се опитам да забравя къде съм и какво ни очаква утре, ще положа усилие в този текст да намерят място красивите моменти от Тринидад, игнорирайки моментното си разочарование и оставяйки описанието на тежките ни дни и пространни страдания за следващите публикации...

Продължение след предната публикация за Тринидад...

Изабела от Австрия ни беше първия каучсърфинг домакин в Тринидад. Тя учи и работи в UWI (университет на Западните Индии). Преди е живяла в Колумбия и обожава тази страна, говори за нея с огромна обич и казва, че там ще ни хареса изключително много (лелеее колко сгреши само :))). Дори ни направи списък с места, където да отидем, храни и напитки, които да пробваме. До вратата на апартамента й виси колумбийското знаме (в огромен размер, можеш да се завиеш с него). Тринидад според нея изобщо не може да се сравни с Колумбия в никой аспект, хората далеч не са толкова добри, а храната е ужасна. Нашият по-късен опит показа точно ама точно обратното, храната в Колумбия е десетки пъти по-гадна от тринидадската, а за лошотията на хората думи нямам. След като тя ни каза, че тринидадци слагат тонове захар във всичко, що ядат, се замислихме и усетихме, че дори хляба им е сладък и затова толкова не ни е харесвал досега. Пърженото и захарта са основните храни тук. Иза освен всичко друго работи и като тур-гид на немски туристи. Именно от нея научихме, че сме били в смъртна опасност като сме се разхождали по асфалтовото езеро без гид, защото стъпиш ли на грешното място, потъваш и е като плаващи пясъци - няма измъкване. Ние доста се мотахме по повърхността му и не знам как не сме нацелили някоя "мина". Домът на Иза е апартамент, но на два етажа. Ние получихме самостоятелна стая без мебели, която бе перфектна и до ден днешен се чудя защо хората изобщо си слагат мебели в стаята, толкова е удобно да няма легла, дивани и прочее щуротии и да си живееш на пода. Всъщност не че Иза иска да няма мебели, просто още не е стигнала до момента да обзаведе и тази стая както нейната лична, а и не виждам причина да го прави ако живее сама. Като човек е много готина, но като домакин си има доста правила и по-добре да не ги нарушаваш ако не искаш проблеми. Ние гледахме да сме доста послушни и да не пипаме горе-долу нищо, както винаги бяхме прочели референциите на профила й в каучсърфинг и видяхме доста неутрални, така че разбрахме какво да не правим. Тя пък много ни хареса и нещата тръгнаха отлично, нямахме никакви проблеми, освен че веднъж другарчето отвори един прозорец (в апартамента бе страшен задух през цялото време) и като го видя отворен, Иза направо откачи :) Каза, че през този прозорец влизали хлебарки. Е, ние бяхме цял ден до прозореца и не видяхме нито една, но веднага го затворихме след като тя изпищя. Иначе добре се разбирахме и тъй като тя бе изключително заета, се виждахме само вечер. През деня тя ходеше на университета или да развежда туристи, а ние с другарчето се занимавахме с нашите си неща - то си имаше работа на интернет, а аз обикалях околността. Първият ден се качих в планината до манастира Сейнт Бенедикт. Това е единственият в Тринидад, подобен на европейските манастири като архитектура. В главната сграда има офиси на монасите за консултации или един Бог знае за какво още и хората чакат отпред на опашка. В манастира има и голям магазин, където се продават всякакви религиозни неща - от икони и свещи до чаши, сапуни, покривки и прочее с лика божи :) Продава се и кисело мляко с марка "Сейнт Бенедикт", доколкото чух се прави там на място. На връщане от манастира реших да стопирам (на отиване само вървях, около 6-7 км), за да имам време същия ден да видя водопада Маракас. Взе ме младеж с много лъскава кола, отиващ в Порт оф Спейн, сподели, че всяка седмица идва до манастира да се моли. Остави ме на разклона за Маракас, където доста повървях преди да се сетя да стопирам. Едно такси ме взе безплатно до отбивката за водопада и от там пеш стигнах до пътеката, отвеждаща към него. Изключително висок и красив водопад, дори и сега когато е сух сезон и не беше никак пълноводен, пак беше очарователен. Представям си го в дъждовния сезон, сигурно е изумителен. В този си вид ми напомни малко на Райското пръскало в Стара планина. Върнах се съвсем на време обратно в Кюрепе, срещнах се с другарчето и отидохме при Иза. Тя от няколко дни беше болна от някакъв грип и беше много изморена, но въпреки това си приказвахме по малко всяка вечер. На следващия ден тя излезе рано да води някаква група германци на асфалтовото езеро, а ние цял ден си почивахме вътре, чухме се с домашните и си сготвихме ориз. Имахме голяма нужда от един ден между четири стени, без нови места, без нови емоции... само един ден пълна почивка. На следващия ден си взехме довиждане с Иза и се отправихме към един супермаркет, откъдето купих сладолед и сирене - голяма почерпка по случай рождения ден на баба. Мнооого рядко сме си позволявали тези двете, особено сиренето, което толкова силно ми липсваше през цялото пътуване досега. На пръстите на едната ми ръка се броят моментите, когато сме си купували, това са били празници за мен. Наядохме се завидно добре и тръгнахме да стопираме към Лопинот - село в планините, където има пещери. Идеята ни бе да посетим пещерите, които разбира се са диви и необлагородени с осветление и стълбища, така че представляват голям интерес за нас. Информация за тях свалих от интернет, кратко описание на това как да ги намериш и GPS координати на някои. На място смятахме да разпитаме още подробности, защото намирането на такива пещери никак не е лесно ако няма кой да те заведе (пещерняците знаят за какво говоря :)) Някои от моите лични истории с намиране на пещери са направо покъртителни имайки предвид, че отказвам да ходя с клуб и винаги ходя соло. Веднъж дори влязох в една пещера недалеч от Стара Загора и не успях да изляза повече, входът бе отвесен, а аз въже нямах естествено, но успях да се намъкна вътре без никаква мисъл за излизането. Та добре че до входа имаше обхват на телефона и аз по изключение имах телефон в себе си, обадих се на другарчето, което тръгна с колата от Хасково, екипирано с въжета и всякакви други боклуци, отнесе една глоба от полицаите по пътя за каране без фарове (като им казало, че е тръгнало на спасителна мисия на човек, закъсал в пещера, се смилили и написали глобата доста по-бързо от нормалното :)) и дойде по тъмно да ме вади. До към полунощ се мъчи да ме измъкне, но не успя, направи полиспас с въжета отгоре на входа на дупката и слезе долу с пълна спална екипировка - палатка, чували и шалтета, разпънахме палатката в пещерата и нощувахме там, защото аз вече изпадах в някаква форма на хипотермия от цялото мръзнене в дупката толкова часове. На сутринта с много пъшкане и напъване се измъкнах от дупката и както си бях в кал до уши, се натоварихме на колата и се прибрахме все едно нищо не е било. Та да се върнем на лопинотските пещери... ще ви спестя другите ми пещерни истории, има доста по-изродски от тази :)
Първата вечер като стигнахме селото, просто повървяхме малко след него и видяхме пътеката за една от пещерите вляво от пътя. Входът бе голям и се виждаше от шосето. Другарчето беше страшно изморено, затова остана отвън да разпъва палатка и си легна да спи, а аз влязох в пещерата и прекарах повече от час там. Като излязох беше тъмно, а другарчето спеше. Вътре просто се побърках от кеф - прилепи, някакви смешни бели хлебарки, други яки насекоми с неизвестни за мен имена. Много се изкефих на пещерата! Беше ми първата от много време насам, а ужасно ми се ходеше на пещери. Легнах си с очакване за следващите, макар че повечето от тях според описанието са вертикални, а ние нямаме никаква екипировка, за да влезем. На следващия ден установихме, че селото Лопинот много ни харесва и искаме да се заселим там поне за няколко дни още. Решихме да отидем до Арима за храна, защото в селското магазинче нямаше много, а и ние нямахме пари кеш, така че трябваше да се купи с карта. Освен това другарчето ревеше, че много го боли гърло и иска да си купи мед и сода. Провери за мед в селския магазин, но там нямало, а един местен го посъветвал да си купи ментови бонбони. Другарчето тъкмо тръгнало към мен да вземе пари за бонбоните и местният взел, че ги платил и му ги дал. Стопирахме до града и ни взе един много готин младеж, който изобщо не отиваше в Арима, но толкова ни се изкефи, че настоя да ни закара. Сподели, че и той е хайкър - нещо страшно нетипично за местните и много се радва да види себеподобни. Негрите в Тринидад, които обичали да ходят по планини с раници и на къмпинг, били наричани "Oreo" - на името на най-популярните бисквити по островите. Тези бисквити са черни отвън и с бял крем пълнеж отвътре. Идеята е, че черните, които обичат да правят хайкове, са черни на външен вид, но бели отвътре, защото само белите хора тук ходят по планини. Малко тип расизъм звучи това определение, но той не се обиждаше, а напротив - гордееше се, че е хайкър. В Тринидад хората нормално не слизат от колите си, никой не обича да върви пеш. Иза разказваше, че я питали дали в Австрия хората са толкова бедни, че карат колело вместо кола (тя има колело и навсякъде с него ходи, което е страшно непопулярно тук). Като се замисля за два месеца сме видели само две колелета в Тринидад - това на Иза и едно хлапе в Лопинот, което имаше колело с монтирани от двете страни огромни тонколони, закачени като дисаги. Музиката бе толкова силна, че цялата планина около селото кънтеше. Всеки български селяндур от тия с огромните тонколони в колите, дънещи чалгата цяло лято на отворени прозорци, би завидял на хлапето с колелото. То обаче имаше един проблем - колоните бяха толкова тежки, че хлапето не можеше да пази равновесие и да кара колелото, затова имаше две другарчета от двете страни да го придържат да не падне. Така изобретението се движеше по улиците на селото и "радваше" местните обитатели, решили да живеят на едно от малкото спокойни места, останали на острова.
В Арима аз останах в един парк до пазара, а другарчето тръгна да си търси мед. Отишло до пазара, който е огромен и пълен с какво ли не и започнала мисията невъзможна - намиране на мед. Има някаква интрига с меда в Тринидад. Първо - много е скъп и второ - не се намира лесно. В магазините, където го има, не е сложен на рафтовете при сладката, а е скътан при алкохола и специалните стоки. Цената е покъртителна, 750 милилитра са 50 лв. Та другарчето питало на пазара за мед. Една жена го препратила към друга, тя към трета, докато накрая целия пазар разбрал, че търси мед. Една баба извадила няколко бутилки, увити с вестници изпод тезгяха. Медът тук не се продава в буркани, а в бутилки от алкохол или някакви други каквито имат. Бабата казала на другарчето, че трудно се намира, защото пчели имало само на едно място на острова, в района на Матура. Нормално е да няма пчели, имайки предвид колко замърсен е целия остров от петролната индустрия и хилядите фабрики за какво ли не. Въпросната баба имала само големи шишета мед 750 мл, а другарчето искало по-малки. Тя го препратила към друга жена извън пазара, която извадила малко шишенце от водка Абсолют 50 мл и сделката станала за 25 тринидадски долара. След великата покупка се отправихме към супермаркета, накупихме различни варива и тръгнахме обратно към Лопинот. Заселихме се на палатка в центъра на селото, в най-голямата забележителност - историческия комплекс. Има малък музеи с градинки и един голям парк с навеси и огнища, където местните от други градове идват през деня да си правят пикник, пускат музика до дупка и готвят на огън. Ние се установихме под един от навесите и прекарахме там следващите 4 дни. Имаше ток да си зареждаме компютъра в основата на една улична лампа, така че още първата вечер ни огря дългоочакваното гледане на "Карибски пирати 4" Еййй няма такава радост, гледах го за втори път, но този път не в Хасково, а на Карибите :))) Докато бяхме вперили жадни за кино погледи във филма в 23:00 вечерта, до нас дойде индийката Соня, която беше на пикник със семейството си на недалечните масички в парка. Покани ни да се присъединим към тяхната вечеря и ни черпиха страхотно ястие с манго. За пореден път се убедихме колко прекрасни хора са индииците, дори и тези, които не са в Индия. Откакто сме в Тринидад преживяхме най-хубавите си моменти все с индиици, винаги се интересуват от нас, винаги гледат да ни помогнат.
Следващите дни прекарахме основно в почивка, защото другарчето беше болно (много го болеше гърлото) и не му се правеше нищо. То си лежеше в палатката, а аз пишех предните публикации на блога. Цялото село ни научи и май не ни се кефеха много, че сме се заселили в парка, но никой не възропта. Все пак не правехме нищо незаконно. Другарчето готвеше всеки ден и се хранехме отлично, имаше и чешма, на която си изпрахме дрехите. През деня десетки семейства идваха на поляната и окупираха съседните навеси с огнища, отвсякъде кънтяха все същите омразни ми песни сока, но вечер всички се разотиваха и местенцето ставаше идеално тихо. Имахме си и 4-5 кучета. Най-дребното с обратна захапка кръстих Мазньо, то не се отделяше от нас и спеше в предверието на палатката. Другарчето по игра на Мазньо кръстих Крокодил и заедно с едно по-едро на име Плюшко по цял ден си играехме и гушкахме. Единият от дните поляната се напълни с крещящи и пищящи деца и положението стана непоносимо, така че започнахме да обмисляме изнасяне по околните планински склонове, предстояха събота и неделя и непрестанно крещящите чавета щяха да станат още повече. Една вечер в залата до историческия комплекс имаше презентация за екологично земеделие в района. Всеки беше добре дошъл и ние разбира се не пропуснахме. Събра се малка група хора, нямаше особен интерес от страна на местните. Явно присъстващите винаги бяха едни и същи. Имаше нещо като лекции-презентации, обсъждания на проблемите, кратко филмче, също така в паузата бяха осигурили забавление с една страхотна група изпълнители, наречена Jewels of nature, чиято музика е комбинация от природни звуци. Организаторите бяха осигурили храни и напитки за всички присъстващи, та и ние си подсладихме живота с някой сладкиш, сокче и ядки. Върхът на цялото нещо бе накрая, когато всеки почна да говори и изтъква разни проблеми на земеделието и устойчивото развитие на Лопинот. Една лоша и свадлива леличка не спря да повтаря как трябвало да се въведе такса за посещение на целия комплекс за туристите (тринидадски и чужди), защото те само идвали и ползвали всичко, а местните нищо не печелели от тях. Някои от хората почнаха да кимат в знак на съгласие, а ние най-сетне разбрахме как се раждат лошите идеи и как се стига до тяхното осъществяване. Един печалбар и алчен човек е достатъчен да помъкне стадото...
Последната ни сутрин в лагера се събудихме от шума на едно от онези болни изобретения за духане на листа. :) Не знаехме, че в това село в планините на Тринидад, има толкова луди, които ползват такова духало за почистването на листата от поляната. Лелеее колко са мързеливи и технологични тия тринидадци, всеки ден ни учудват! Та мениджъра на комплекса духаше листата с това "велико" човешко изобретение и трябваше да съберем нещата си по-бързо, за да не му пречим. Явно подготвяше терена за идващия уикенд, да е перфектно за прииждащите от градовете хора. Тръгнахме към планините наблизо да търсим втората пещера на име Коладо, която се очакваше да не е вертикална и да е достъпна за хора без екипировка. Стигнахме до края на пътя и началото на горска пътека и другарчето реши, че не му се ходи да търси пещера и ще остане в началото на пътеката. Аз тръгнах без GPS, с надеждата да има някакво обозначение за пещерата по пътеката (в началото имаше табела). Следващите няколко часа пробвах всяка пътека, която видях, изкачих буквално цялата планина и слязох в някава друга долина (после разбрах, че това е била пътеката за долината Кора). Изтрепах се да падам по стръмните пътечки, натресох се в някакви драки и си оскубах косата, окалях се здраво и за капак ме валя малко дъжд... изобщо имах интересен ден. Слязох обратно при другарчето в бясно настроение, направо ми се ревеше от яд, а другарчето се зачуди защо не мога да я намеря, нали уж била много близо според описанието в интернет. Един местен от последната къща ни видя и другарчето го пита за пещерата. Той каза, че била съвсем близо, ей там на баира. Обясни ни къде е и тръгнахме тоя път заедно. Вървяхме, вървяхме, тръгнахме по една пътека, стигнахме до къща с побеснели лаещи кучета и нямаше помен от пещерата. Другарчето си включи gps-а и отново не я намерихме, координатите не бяха точни. Вечерта разпънахме палатката встрани от пътеката и аз в пристъп на ярост казах на другарчето, че от тая планина няма да сляза докато не намеря пещерата. Направо дяволите ме бяха хванали, ревеше ми се от яд за тая пещера. Предложих на другарчето сделка - ако отиде то да намери пещерата, защото аз вече нямам нерви да се занимавам и не искам да се разочаровам, ще му купя 2 кила грейпфрут, сладолед, мляко с шоколад и прах за пране. Сделката бе сключена и на другата сутрин другарчето отново слезе до селото да пита човека от последната къща за по-подробни указания. Него го нямало, но жена му го упътила и другарчето се върна с победоносно изражение - намерило пещерата. Безумно лесна за намиране - стръмна пътека се отделя от главната и след 20 метра си до огромния вход на пещерата. Но ако не знаеш точно къде е, ще я подминеш сто пъти преди да я намериш, изобщо не се вижда отдолу, а пътеката е много стръмна и не изглежда като да води към нещо. Другарчето се мотало няколко часа в дъжда докато я намери и се върна цялото кално, успяло благодарение на указанията на жената. Обясни ми как да я открия и естествено веднага я намерих. През цялото време е била под носовете ни, спали сме на двайсетина метра от нея. Входът бе изумително красив, с обрасли с мъхове и лишеи сталактити. Вътре прилепи колкото ти душа иска, както и хлебарки само че друг вид, не от онези сиво-белите в предната пещера. По-късно влязохме още веднъж заедно с другарчето да си направим снимки. Много се успокоих, че пещерата е намерена! Предният ни неуспех с пещерите Арипо ме тормози и до ден днешен. Надвечер излязохме от пещерата и слязохме в селото за последна нощувка в нашия лагер. Следващият ден направихме дълъг преход от Лопинот до пътя Арима-Бланшишес през планините, походихме доста и видяхме страхотни панорамни гледки накрая. Отидохме до известния център Аса Райт, където установихме, че има и платени туристически атракции в Тринидад. Въпросният център представлява местенце в планините, където има няколко кратки хайка и където ходят туристите, нямащи време и възможност като нас да видят истинските красоти на планините. Плащат си за един от няколкото хайка, не им е разрешено да ходят сами и ги водят на групи на разходка в гората. Предполагам им казват по няколко думи за местната флора и фауна и с това се изчерпва опознаването на острова и особено планините му. Ние обаче не сме от този тип посетители, така че само се отбихме да видим за какво става въпрос и бързичко се изнесохме като разбрахме, че не само се плаща ами и не можеш сам да се разхождаш в гората (която с нищо не е по-различна от десетките километри дива планина наоколо). Хванахме стоп към Бланшишес с идеята пак да минем по първия път, по който минахме в Тринидад след напускането на лодката. Взеха ни двама много готини индийци. По целия път спираха да ни показват различните растения, кои са ядливи и кои не. Говорихме си много и ни се зарадваха на пътуването. Дори ни поканиха на гости ако пак минаваме през Арима. Оставиха ни малко преди Маракас, от там ни взеха момче и момиче за Маракас, бензинът им беше на свършване и се надяваха да стигнат до бензиностанцията в Маракас. Успяхме да не закъсаме по пътя и ни оставиха на добре познатия ни плаж, където спахме първата си вечер на свобода след плаването. Този път беше уикенд и на плажа нямаше празно място, не се виждаше пясъка от народ :) Хиляди хора с кутии за пикник се мотаеха по плажа, беше претъпкано. Поседяхме малко на интернет докато се стъмни, след което се качихме на един хълм, разкопан с цел строителство на нови къщи. От палатката имахме страхотна гледка към нощен Маракас.
На другата сутрин отидохме в Порт оф Спейн до библиотеката да проверим дали може да се ползва интернет там, защото другачето искаше няколко дни да си свърши работата на компютъра. Библиотеката се оказа огромна и страхотна, имаше интернет, но много бавен, така че другачето не го устройваше, но пък аз си поседях цял ден вътре и разлистих някои книжки за Венецуела, Бразилия и т.н., че и за Тринидад прочетох това-онова. Тръгнахме си от библиотеката късно и правихме нощен стоп до Чагарамас, където другарчето искаше да прекара следващите дни (там бе единствения бърз интернет, който бяхме открили засега). Преди да излезем от града обаче другарчето отиде да напазарува солидна почерпка - цял кашон нудълс, стек фанта и голям буркан крекери. Още преди да хванем стопа за Чагарамас се почерпихме няколко кенчета фанта :) А поводът да черпи бе на другия ден. Почакахме малко като се има предвид късния час, но накрая ни взеха и пренощувахме в една гора преди зоната на марините. Следващия ден прекарахме на една пейка до плажа в ядене на крекери, пиене на фанта и писане на статията за стопиране на яхти :) Другарчето ми подари нова тениска и нашивка със знамето на Тринидад. Следобед много ни се приядоха нудълс и тръгнахме покрай плажа да си търсим хубаво място за огън. Имаше много индийци, запалили огънче и готвещи си нещо, та и ние се установихме в канавката покрай шосето и оползотворихме един кашон и малко съчки в 6 нудълса, които изядохме за нула време. Добре охранени и почерпени се отправихме към марината Пийкс с бързия интернет. Докато единият седеше на компютъра, другият си изпра дрехите на душовете на марината и обратно. Следващите два дни прекарахме на марината, другарчето на компютъра, а аз в размисли защо охраната на входа в лицето на една дебела лелка е толкова сърдита и ни гледа на криво. На 17-ти сутринта другарчето получи смс на телефона си от капитан на име Робърт, който е видял бележката ни, че търсим лодка за Венецуела. Другарчето много се ентусиазира, че ще спестим пари от ферито, а на мен буквално ми потънаха гемиите само при мисълта за целия ужас с яхтите, капитаните, плаването и т.н. И все пак реших, че ще идем да се запознаем с този капитан и ако е готин ще се прежаля, до Венецуела не е далеч. Той ни бе предложил да се срещнем по обяд на другия ден в кафе Фил-о на марина Корал Коув, където се мотаехме постоянно като бяхме при Кърк. Отидохме на срещата с голям интерес, все пак той ни беше потърсил и явно имаше желание да ни вземе. Смятам, че мнооого рядко може да се случи да сгреша в преценката си за хората, но този път определено сбърках с първото впечатление и капитанът ми се стори нормален и приятен. От първия момент щом го видях обаче та чак до следващия ден се чудех на кого ми прилича и напомня толкова много! На срещата си поговорихме малко, той сподели че има две яхти, едната е на марината за продажба, а другата си е неговата, с която плава. Ще пътува за Венецуела евентуално другата седмица, но не е сигурен още, защото чака обаждане. Ще плава до Пуерто Ла Круз, където ще остави яхтата си и ще вземе друга, която ще достави до Панама. Разказа ни за минали пътувания, как прекосил Патагония с два коня, къде е плавал, какво е видял. Стори ни се горе-долу нормален (е, това е комплимент като за капитан, те сякаш повечето са пълни перковци), така че като ни покани на следващия ден да видим лодката, се съгласихме. Отново по обяд отидохме на динги дока на Пийкс, където той щеше да дойде да ни вземе. Лелката охрана вече не понасяше да ни вижда на марината, но нямаше къде да иде като й казахме, че отиваме на среща с капитан и ни остави на мира. Робърт дойде с дингито да ни вземе, едва се събрахме вътре с двете раници и пак си спомних ужаса с дингито на Кърк (което бе по-голямо от това и пак беше страшно кофти с раниците). Като наближихме лодката на име Breakaway, много ни заприлича на Фидлер. Имаше малко по-различно разпределение на помещенията и кокпита, но беше 25 годишна, изключително качествена изработка и със сигурност от класата на Фидлер, нищо общо със съвременните скапани яхти, направени с ментеливи материали. Робърт започна да ни разказва как продал къщата си в Уелс, за да си я купи. Мразел да плава с други хора, но понякога се налагало. Дъщеря му скоро идвала на гости и довела 10 приятели, така че било много шумно и пренаселено на лодката и той не можел да понася това. Говорехме за плаването, че ще имаме отделна кабина, че ще идва и някакъв негов приятел, че ще се плава първо до Гренада и от там към Пуерто ла Круз, за да се избегнат евентуални атаки на пирати покрай брега... Също така че не е сигурно кога ще отплаваме, а от нас като екипаж очаквал да работим по яхтата преди плаването, ако може направо на другия ден да започваме да полираме, махаме ръжда и т.н. неща, които вече сме правили на Фидлер. Всичко добре, смятаме че е честно да му помогнем в замяна на превоза, но с начина, по който говореше, ни стана малко неприятен. По всичко личеше, че си търси безплатна работна ръка и изобщо не е сигурно, че ще се плава. Освен това изобщо не ни иска на борда, иска само да идваме да поработваме и да си ходим. Ние принципно нямаме никакъв проблем с това и щяхме да се съгласим с всичко... ако не беше се случило това, което се случи последните 2 минути преди да си тръгнем от лодката. Та разбрахме се, че в понеделник ще ни вземе отново на яхтата и ще почваме да работим, след което докато другарчето си товареше раницата на дингито, Робърт ме привика до банята и каза, че трябва веднага да се изкъпя, защото воня. Нарече ме "stinky rat", в превод вонящ плъх и започна да ме бута към банята и да ми показва къде е душа. Аз буквално се същисах, никой никога не ми е казвал, че воня, още по-малко пък ме е наричал вонящ плъх! Признавам, като пътувам не винаги съм с чисти дрехи и определено понамирисвам понякога, особено при невъзможност да се изкъпя няколко дни, но този категорично не беше такъв. Още повече, че бях с чисто новата тениска от другарчето. И със сигурност не миришех, защото се къпах на марината същия ден, а и другарчето след това потвърди, че изобщо не мириша. Отидохме на срещата чисти и свежи. Та при тези действия на Робърт загубих и ума и дума, но бързо се освестих, дръпнах се и възможно най-ясно му казах, че няма да се къпя в банята и отивам да си сложа раницата в дингито. Той нямаше какво повече да направи, така че ни закара до брега и остана с впечатление, че нищо не се е случило и ще дойдем в понеделник, дори каза че ще ни се обади да ни каже в колко часа ще ни вземе. Ние не коментирахме нищо повече с него, след като ни остави разказах на другарчето за случката и то също се втрещи. Сподели същото, което и аз си мислех през последния час - че Робърт е психопат като дори добави, че страшно му прилича на сериен убиец. И точно тогава аз най-после се сетих на кого ми приличаше през цялото време откакто го видях. Помните ли този персонаж вляво?!

Един от злодеите в "Сам вкъщи" :) Искам да ви кажа, че този човек и Робърт са като близнаци, единствената разлика е, че този има малко повече коса. Другото е сто процента еднакво. Така че стопиращите лодки - ако видите някъде Робърт от Уелс, бягайте като от чума! И въобще много внимавайте при какъв капитан се качвате, защото има страшни изроди и кукувци. Самият той призна, че само хора без посока в живота си купуват яхти, защото яхтите непрекъснато се развалят и трябва да се ремонтират, а това ги държи заети и се чувстват полезни.
След като с другарчето споделихме категорично еднаквото мнение, че Робърт има огромни психически проблеми и е абсолютно немислимо да ходим където и да било с него, му писахме един мейл, че се отказваме от плаването и седнахме да гледаме новия филм на Дисни "Frozen", който с такова нетърпение очаквах да се свали на компютъра :) Тази вечер ми бе една от най-приятните в цялото пътуване, за мен Дисни е религия, така че напълно забравих за "вонящия плъх" и се насладих максимално на филма :))
На другата сутрин се отправихме към Порт оф Спейн за поредното яко събитие, на което решихме да присъстваме - ежегодното кайт състезание, организирано от Радио 90,5 FM, което очевидно се държи от индийци, защото за мое огромно щастие музиката бе индийска, а не сока :) Състезанието се проведе на огромната поляна в Савана парк и имаше десетки участници, малки и огромни хвърчила във всякакви форми и изработени от всякакви материали... беше прекрасно да ги видиш как летят. Имаше и танци, жива музика, бяха поканили някаква известна група, имаше и редица сергии с всякакви храни и напитки, общо взето панаир. Хвърляха и дребни награди към публиката, другачето си хвана малка надуваема топка с логото на радиото. След състезанието се отправихме към мястото за стоп с идеята да стигнем до Матура същата вечер или на другия ден, за да видим гигантските кожести костенурки, излизащи да снесат яйцата си. Знаехме, че е туристическо и има пазачи, които не пускат никой до плажа да види костенурките през нощта, за да могат да накарат туристите да плащат луди пари. Взе ни на стоп шофьор на такси и ни покани да останем да нощуваме в дома му. Живееше в скромна, но много голяма къща с двор в едно селце недалеч от отбивката за Арипо. Освен, че кара такси, има и голям зоомагазин, цялата къща е пълна с папагали, зайци, морски свинчета, рибки... и той сякаш много ги обича, грижи се добре за тях и ни ги показваше едно по едно. Даде ми няколко морски свинчета и зайчета да ги гушкам и просто ми направи деня :) Разпънахме палатката в двора му и спахме чудесно, а на сутринта той реши да ни кара почти до Матура. Изключително сърдечен и щедър човек, не искахме да си губи времето и парите за нас, но той настояваше. Там, където ни остави, ни взе друг приятен местен и ни закара до отбивката за Матура, където вече пеш извървяхме останалите 4-5 км. По пътя видяхме малка сухоземна костенурка и много й се зарадвахме, очаквах с нетърпение да видя големите. До самия плаж имаше посройка на лошите (хората от туристическия бизнес) и няколко човека, предполагам пазачи седяха там и играеха карти. През деня не ти правят проблем за ходенето на плажа, така че ние отидохме. Другарчето остана под една сянка, а аз тръгнах да се разхождам по плажа. Видях десетки купчинки с яйца под пясъка и следи от костенурки. Намерих и шест здрави и вкусни ябълки докато вървях по плажа, явно изпаднали от някое карго корабче :) Солената вода още не ги беше развалила, така че явно са били изхвърлени от морето бързо. След разходката по плажа предприех разходка в гората, където се предполага че трябва да има маймуни, но такива не видях. За сметка на това пък видях огромна красива змия, която се измъкна толкова пъргаво и бързо, че дори не успях да я снимам. С другарчето седнахме на пейките пред туристическата постройка и то попита пазачите дали можем да си запалим огън на поляната, за да си сготвим. Те казаха, че не може, но след като шефът им си тръгна, останалите не само ни разрешиха, но дори тръгнаха да ни помагат като използваха кутия от стеропор за подпалки. Отънят стана чуден, сготвихме си ориз и нудълс и се нахранихме. Те си тръгнаха като им свърши смяната и имаше един период точно като се стъмни, когато нямаше никого освен нас двамата. Точно това беше моя шанс! Другарчето реши, че не му се ходи в тъмното на плажа да търси костенурки, така че остана с раниците, а аз се взирах в тъмнината с надеждата да видя костенурка. Върнах се за малко до постройката по едно време и що да видя - другарчето не пази багажа, а спи! Много се ядосах, идеше ми да го набия, но само го събудих и доста му се накарах, след което се върнах на плажа. И тогава видях огромния силует, пълзящ по пясъка! Гигантска кожеста костенурка! Толкова много исках да видя тези невероятни създания, само като си помислиш колко километра е плувала, за да дойде тук и колко уникално същество е... Много внимавах да не я уплаша, изгасих си челника, направих само три снимки и я оставих намира, дори се отдръпнах на по-голямо разстояние. Точно тогава видях светлина зад гърба си и като погледнах към пътя, видях фаровете на коли. Хукнах обратно към къщичката и стигнах точно преди да ме видят, че идвам от плажа. Има голям знак в началото на плажа, че е забранено да се ходи без гид и те заплашва затвор ако отидеш. Беше 20:00 и цяла поредица от автобуси и коли се изсипа на паркинга. Тогава разбрахме за какви пари става въпрос и каква печалба се прави на гърба на костенурките. Доста "еколози" живеят от тях. От автобусите и колите слязоха много хора, всичко изведнъж оживя, отвориха заведението на къщичката и почнаха да приготвят храни и напитки за туристите, а при нас веднага дойде един от многото гидове и ни пита какво правим там дали чакаме за туровете с костенурките. Ние се направихме на незнаещи и обяснихме, че сме дошли с идеята да ги видим без турове и гидове, но сме видели знака за забрана и сме се отказали, така че сега си тръгваме и искаме само да къмпингуваме някъде. Тъкмо тръгнахме да се отдалечаваме от народа и същия гид дойде да ни каже, че можем да опънем палатката на поляната до къщичката стига да обещаем да не се опитваме да ходим на плажа. Обещахме и още как, ние само това предложение чакахме, защото ако завали можем да се преместим под навеса, така че беше много добре да спим там. Аз от своя страна изобщо не исках повече да притеснявам костенурките, осъществих си мечтата да видя една и много се радвах, а другарчето бе съкрушено от бизнеса, който се върти за сметка на животните и изобщо не искаше да ги вижда. Тези гидове и подобни казват на туристите, че когато костенурката снася яйца е в нещо като транс и не я интересува нищо, така че могат да се снимат до нея, да я пипат и т.н. простотии. Не знам колко е вярно това, че не усеща нищо, но мен лично ме съмнява. Някои туристи дори се опитват да яздят костенурките, така че абсурдът е пълен! Но в крайна сметка нали за това живеят - в понеделник като идат на работа в гадния си офис, да си сложат снимките във фейсбук как яздят гигантска костенурка и всичките им приятели и познати със също толкова скучен живот да им завидят. Голям кеф.
На следващия ден хванахме директен стоп от Матура до Порт оф Спейн и вечерта бяхме при хоста си индиецът Флеч и неговото страхотно куче Ръсти. Със съквартиранта на Флеч не общувахме много, защото всеки път като го питахме как е или как му е деня, той отговаряше "зле". На Флеч също много не му се говореше, явно беше изморен от поредния ден в офиса, така че и двамата предпочитаха да гледат някакъв сериал "The big bang" вместо да си говорят с нас. Ние нямахме нищо против и се присъединихме към гледането от учтивост. Е, просто главата ми не побира как може някой да гледа подобна малоумщина! Това е уникално тъп американски сериал, където гледаш група кретени, на които нищо интересно не им се случва и реално погледнато след като се върнеш от поредния скучен ден в офиса, гледаш и се смееш на други колко им е скучен живота. Хората са тотално сбъркани същества... И определено повечето от тях са "мъртви души", всеки ден се убеждавам в това.
На следващия ден започнахме голямата подготовка за отплаването към континента. Смятахме да вземем ферито в петък, така че нямахме много време. Флеч ни каза, че можем да ползваме пералнята, така че не чакахме втора покана и се възползвахме. Изпрахме си дрехите и спалните чували, изсушихме ги в сушилнята, приготвихме един пакет за пращане за България, изпратихме го и отидохме до супермаркета да се запасим с тоалетна хартия и храна (за първото ни казаха, че във Венецуела нямало поради кризата). Другарчето трябваше да си купи доксициклин просто да го има за Южна Америка ако случайно направи треска някъде в джунглите и няма достъп до цивилизация. Доксициклинът обаче го давали само с рецепта, така че трябваше да обиколи няколко аптеки докато накрая един индиец се съгласил да му го продаде без рецепта, след като му обяснил, че не е болен и му трябва само за всеки случай. След като свършихме всички задачи, отидохме в Савана парк да пробваме най-сетне "сно-кон", което отдавна ми се искаше да опитам, но все нямахме пари кеш. Сно-кон е чашка пълна с лед, залят с различни сиропи и дори малко мляко. Много е вкусно! Продава се на улицата и е много освежаващо. На връщане към хоста минахме да разгледаме ботаническите градини и вече считахме, че сме опознали Порт оф Спейн наистина добре. И Тринидад като цяло.
Взехме си чао с Флеч, беше ми много мъчно за Ръсти, защото с него много се сближихме, страшно готино и умно куче! Тръгнахме да стопираме право към Сидрус. Един от стоповете ни беше с много интересен мюсюлманин, който ни закара в селото си, разведе ни из джамията, покани ни в дома си да ядем манго, захарна тръстика, а и за първи път пробвахме кашу като плод и някакви други странни плодове. Семейството му беше чудесно и не ни се тръгваше, но гонехме ферито, защото следващото е чак след седмица. Стигнахме Сидрус малко преди полунощ, нощувахме в една беседка в парка на плажа. На сутринта отидохме рано до имиграционните и се надявахме да ни дадат две места на ферито, защото нямахме резервации, а по принцип трябва да имаш. Един човек чакаше преди нас, пътувал от далеч, затова толкова рано дошъл, страхувал се да не изтърве ферито заради задръстванията по-късно. Той имаше телефона на жената, която продава билетите за ферито и й се обади да ни запази две места. По-късно хората започнаха да идват, жената и капитанът също се появиха и се почна обработване на паспорти при имиграционните и плащане на билети и такса напускане на Тринидад. Всички острови до момента имаха такава такса и тук разбира се бе доста скъпичко да напуснеш страната, по 12,5 щатски долара на човек! Това защото си отиваш, страшна логика. Да я бяха сложили при пристигане тая такса, ама защо да плащаш, че си отиваш. Платихме и по 100 долара на човек билета за ферито, преди да се качим оставихме тринидадския си телефон при имиграционните, за да си го вземе индиецът Адеш, който ни го беше дал и който също е от Сидрус. Корабчето бе уникално - сто проценов ковчег. Затворено отвсякъде, с мътни стъкла на прозорците, непозволяващи снимки. Не хванахме морска болест, макар че страшно подскачаше по вълните, все пак е моторна лодка и се движехме много бързо. Видяхме как бреговете на Тринидад се отдалечават, а тези на Венецуела се приближават и бяхме страшно развълнувани най-после да достигнем континента, а с него и оптималната свобода! Жалко, че няколко седмици по-късно вече никак не горяхме от желание да сме там и сили да продължаваме ни даваха само хубавите спомени от Карибите...

Снимките са разбъркани, има и такива, които са към предишната публикация, а имам още недобавени към тази.