Армения - част 3 - Ереван и наоколо

Манастир Geghard

23.11.2019

Рано сутринта се запътих към кухнята, за да закуся с остатъка от нудълите си преди да изляза. Тя обаче се оказа заключена, почуках няколко пъти, но никой не отвори, а вътре се чуваше говор. Отидох в банята да си изпера някои дрехи и като свърших, отново пробвах да вляза в кухнята и пак не ми отвориха. Единият от рецепционистите щъкаше по коридора и го попитах защо кухнята е заключена. Дойде да провери и след като тропна много силно и много пъти по ред, вратата най-сетне се отвори. Вътре бяха момичето, което също работи на рецепцията и някакво момче, явно са искали да се усамотят там и да не ги безпокои никой, гнусна примитивна работа. Нещо ми секна апетита и се ометох навън, а нудълите ги оставих за довечера. Още беше тъмно и студът беше взел надмощие над всяко друго усещане. Въпреки интересните и красиви сгради, паркчета и улици, основното, за което можех да мисля, беше студа. Носех почти всичките си дрехи без изпраните, но и това не помагаше особено. Първо се отправих към Каскадите - готино местенце с множество фонтани на етажи. Изкачваш се все по-нагоре по хълм, откъдето се откриват страхотни гледки към Ереван. Фонтаните не работеха и май никога не са работили, но мястото е интересно и красиво. От най-високата му част гледах изгрева, а после се качих до парк, в който се намира военния музей - разположен в огромен паметник. Лелята на входа настоява за дарение от посетителите, нищо че музеят се води безплатен.

Обратно в центъра се разходих по главните улици и съвсем случайно намерих интернет кафе, откъдето писах вкъщи. После се запътих към храм на Митра в село Гарни, намиращо се малко извън Ереван. За да стигна до него смених два градски автобуса и платих общо 350 драм. Ранният следобед бях на входа на храма, билетът тук беше 1500 драм. Това е единствения запазен в цялостния му вид (издигнат наново след разрушаване) храм от гръко-римския период на територията на бившия Съветски съюз. Построен е от цар Тиридат I през 66 г. в чест на бога на Слънцето - Митра. Храмът е разположен на панорамно място на върха на каньон над река Азат, гледките са смайващи, а някъде долу има базалтови скали с интересни форми, наречени "симфония".

Армения - част 2 - Нагорни Карабах и към Ереван

Водопад Zontik в Нагорни Карабах

19.11.2019

Времето никак не беше добро, преваляваше ситен сняг и беше много мрачно. Дадох последния си хляб на кучето и реших да тръгна нагоре към манастира по пътя, вместо по пътеката, заради снега и мисълта, че може да натрупа. Със сандалите нямах добри шансове за ходене през сняг. Шосето се виеше нагоре като макарон, напомни ми за норвежките фиорди. Нямаше никакво движение на коли и походих доста, преди един бус с трима местни да спре. Нямаше място за сядане, освен отзад в багажното и понеже там беше мръсно, си изцапах панталоните с разни масла и прахоляци. На завоите едва се задържах в седнало положение, всеки път залитах силно наляво или надясно към стените на буса. 

Слязох до манастира Татев и в следващите два часа се наслаждавах на невероятната обител, повече приличаща на замък. Църкви, руини, крепостни стени, гледки... Построен е през 9-ти век върху разрушено езическо светилище. Сградите на манастира и останките от такива са доста, има три църкви, библиотека, учебни помещения... През Средновековието тук се е помещавал университет, преподавали са се наука, философия, изкуства... За съжаление през вековете манастирът е претърпял немалко нашествия и опустошения от врагове. Но все пак е оцелял, за да разкаже толкова много история и да сподели вълшебство и красота. Всяко помещение сякаш говори на посетителя, който има сърце да го чуе... А далеч долу в ниското тече тихо и спокойно красивата река Воротан. До Татев освен виещия се път, има и лифт, наречен "Крилете на Татев", който е в рекордите на Гинес за най-дълъг лифт без междинни стълбове - почти 6 км. Гледките отгоре сигурно са внушителни, но не се възползвах заради цената. С него бяха дошли семейство италианци, които бяха единствените туристи освен мен. Толкова рано сутринта и в това време явно нямаше много мераклии за разходка. 

Армения - вледеняващи красоти, каменна древност и цирк с ловна дружинка

Уникалните качкари (хачкари) на Норатус

 

Дойде ред и за последната от трите кавказки красавици - Армения. Древна страна, възникнала през 6-ти век преди новата ера. Страната, приела християнството първа в света. Това е повод за гордост у всеки религиозен арменец, а те въобще не са малко, дори останах с усещане, че атеисти почти липсват. Това леко затрудняваше отношенията ми с хората, които много се надяваха да принадлежа и аз към вездесъщото християнство, та често ги разочаровах. Освен свирепата набожност, открих и други кусури у арменеца. Неоспорим факт е, че много ме бива в намирането на кусури у хората без дори да търся такива, а положителните им качества даже да ги търся с лупа, не ги намирам. Силно влечение към алкохола и постоянни злоупотреби с него, кошмарно шофиране, повсеместно неразбиране на привилегиите на самотата и натякване, че не може да се пътува, живее и дори ходи до тоалетната сам... общо взето всичко тук си е както в съседната Грузия, разлики в манталитета почти не усетих. И в Азербайджан сякаш беше същото, но по-строго заради исляма, дивотиите ги правеха тайно. Армения и Грузия много си приличат, макар втората да е по-гланцирана, по-лъскава и някак си по-уредена. Армения е по-бедна от гледна точка на благосъстоянието на жителите и по-богата от моя гледна точка, защото голяма част от населението й се е изнесло по чужбините и земята е доста по-непренаселена, по-лишена от човешки посегателства и по-дива. Арменци има навсякъде по света, освен може би в Азербайджан, а и в Турция, която носи тежка карма след геноцида срещу този народ. И до сега Турция отрича това да е било геноцид, въпреки категоричното масово изтребление на 1,5 милиона арменци. Зверствата започнали още в края на 19 век, когато около 300 000 били избити, а по време на Първата световна война цифрите на жертвите скачат до небето. Османската империя започва да се разпада по това време и е отговорна за масовите кланета и насилствени депортации на арменците в пустинята като не само са били избивани, но и жестоко измъчвани по всевъзможни начини. В Ереван има изключително интересен музей с безброй снимки и информация относно геноцида, зверщините са били чудовищни - типично в човешки стил.

По време на моето посещение в страната, нямаше почти никакви туристи, вероятно заради студа и имах удоволствието да се наслаждавам спокойно на местата. От друга страна такова мръзнене като тук, не ме беше спохождало в предните държави. Напредналият ноември в Армения се оказа вледеняващ, постоянно зъзнех и никога не успявах да се стопля, но свикнах и се радвах на всяко интересно кътче, а такива в страната - с лопата да ги ринеш. Древни църкви, манастири от зората на християнството, качкари с уникални кръстове и изображения, водопади и вековни дървета в Карабах, старини и блясък в Ереван... Армения ми беше много интересна, вълнуваща, привлекателна и ако не беше свирепия студ, можех и още да остана, но зимата ме натисна да се прибирам. И все пак за 11 дни успях да надникна доста сериозно в съкровищницата й. Както в съседна Грузия, тук също пътувах с постоянното желание да се върна за втори тур следващата година, може би лятото. И най-вече да направя повечко преходи из планините. Преди си мислех, че понякога е добре човек да си остави по нещо за следващия път в дадена страна, за да има още повече мотивация да я посети отново, но след 2020 г разбрах, че въобще не е така, защото както се казва - може да няма следващ път, а за мен - със сигурност няма да има. И се радвам, че поне в Армения видях доста от местата, които ми бяха интересни.  

Азербайджан - част 2 - още от Баку и скалните рисунки на Гобустан

 

Скални рисунки в Гобустан отпреди 40 000 години

  

13.11.2019

Като излизах сутринта, един от пакистанците беше станал да се моли. Явно беше единственият религиозен тук. Предполагам, защото беше по-възрастен. Почерпих го от моите плодове, а той ми даде ябълка. След бърза закуска продължих с опознаването на града. Разходих се през зимния парк до театъра, новия парк до джамията Teze Pir, а после се отправих към мемориала с вечен огън за загиналите през една януарска нощ на 1990 г, когато съветски войници застрелвали всеки, появил се на улицата. От панорамна площадка до огъня  се открива страхотна гледка към града. Намира се точно до кулите пламъци, наблизо има и красива джамия. 

Следващата ми и най-дългоочаквана спирка беше музеят на килимите, който дори само отвън е атракция и се вижда отвсякъде с невероятната си килимообразна форма. Няма как да не отгатнеш, че това е един гигантски навит килим, веднага щом зърнеш сградата. Умирах от любопитство да видя какво има вътре. Очакваше ме обаче лоша изненада. Билетът беше 7 маната, но се плащаха още 10 отгоре ако искаш да снимаш с фотоарапат (а снимането с телефон - безплатно, пълен абсурд!). Това го разбрах след като вече държах в ръка билета си. Като понечих да вляза с апарата без да имам билет за снимането, ме върнаха и толкова много се вбесих, че отидох до касата да си върна билета и да се откажа от посещението. Приеха го, взех си парите и се махнах. Много исках да посетя музея, но при тази отвращаващо отблъскваща политика, тотално ми умря желанието. Не стига, че им даваш 7 маната, тоест 7 лв за вход, защото си чужденец, но и после дай още 10, защото ще снимаш с апарат, да те накажат и за това, че нямаш телефон за снимане. Общо 17 лв за един музей - не, мерси! Тръгнах си с голямо разочарование. На доста подобни абсурди се нагледах из тоя град, май не си обичат туристите тук, искат само да ги доят.

Азербайджан - Шеки, Лахич и първа среща с Баку

Музейният и изложбен център с уникална архитектура Heydar Aliyev

 Глобално погледнато Азербайджан не е сред популярните за посещение държави. Доста хора по света дори не са чували за нея и нямат понятие къде се намира. Страната, пребогата на газ и нефт, има своята индивидуалност, макар силно да прилича и да иска да прилича на Турция. От трите кавказки републики сякаш е най-скромна на забележителности, но това не я прави безинтересна. Напротив - има много места, заради които си заслужава да се посети и са доста запомнящи се. Столицата Баку например повече прилича на Куала Лумпур или Дубай, отколкото на Тбилиси или Ереван. Спорна е дискусията дали страната е в Европа или в Азия, всеки твърди различно. Според мен пък цялото разделяне на Евразия е абсурд, тъй като е очевидно, че това е един цял континент. Границата е по-скоро културна, отколкото географска. По този показател Азербайджан за мен си е Азия, както и Турция. А Грузия и Армения някак си повече ми приличат на Европа в културно отношение, но както и България, са на границата и имат влияния и от двата "континента". Азерската земя ще я запомня с доста картини... огромните небостъргачи и футуристични сгради на Баку, между които се гушат кервансараи, шахски дворци и крепостни стени; резкият контраст между кавказките планини, преминаващи в пустинен район на юг, преди Баку си е чиста пустош; първият ми контакт с Каспийско море, както и напомнянето за зороастризма чрез огнения храм Atashgah; огромните, сякаш безкрайни булеварди на Баку, чието пресичане е като игра на руска рулетка; притихналите планински селца като Киш и Лахич с прекрасна природа; скалните рисунки на Гобустан, където сякаш дузина великани са си играли с огромни камъни, замервали са се с тях при някоя кавга и са ги разхвърляли навсякъде... Цялата страна, особено столицата, сякаш е продукт на приятелски сблъсък между изтока и запада. Мирише на турско, азиатско, но и на европейско. Странен е Азербайджан, дори ми напомни по някакъв специален начин за Туркменистан. Може би защото и двете страни са пребогати на газ и нефт, а близо до Баку се намира Янардаг, където по подобие на "Портата към ада" в Туркменистан, постоянно гори газ. А може би защото Баку леко ме върна в Ашхабат с неговите гигантски, модерни празни сгради и улици. Не е случайно, защото страната на лудия Гурбангули започва от другата страна на морето, само на един хвърлей от Баку. Мащабите на някои места в града са зашеметяващи, чувстваш се като мравка на фона на всичко. Сякаш е правен, за да живеят великани в него. Може би онези същите, разхвърляли гобустанските скали.  

Грузия - част 5 - сняг, замъци и красоти из Кахети

Троицката църква Гергети край Stepantsminda

  05.11.2019

 Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.

Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи. 

Грузия - част 4 - Тбилиси и наоколо

Тбилиси - гледка от крепостта Нарикала

02.11.2019

Най-трудната задача за деня се оказа излизането от хостела в ранния утринен час, когато всичко живо наоколо спеше. Вратата беше заключена и колкото и да опитвах, не успявах да я отворя. Цареше пълно мъртвило, от всички стаи се чуваше адово хъркане. Звуците така се смесваха из пространството, че дори и в будно състояние не можех да издържам и минута повече на коридора, трябваше да се махна от тук на мига. На вратата висеше бележка да се събуди отговорника на хостела в случай на нужда, но аз не знаех кой е точно, по леглата имаше толкова много хора, нямах представа на кое легло е. Да не говорим, че изпадам в ужас дори от мисълта да отида до чуждо легло да будя някакъв човек, спящ там. За луд късмет японката тъкмо стана да отиде до тоалетна и я помолих за помощ. Посочи ми на кое легло е въпросният отговорник. Беше сравнително неадекватна и полузаспала, така че не ми беше удобно да я моля да го събуди тя. Нямаше как - стиснах зъби и отидох до леглото. Там лежеше дълбоко заспал и захъркал така наречения отговорник. 

Започнах тихичко да повтарям "извинете" на английски с надежда това да е достатъчно, за да го събудя, но не последва никаква реакция. Изпаднах в смут, не си и представях да трябва да го побутвам. Не можех да се прежаля да го пипна, затова извадих чадъра от раницата си и с него започнах от разстояние да бутам спящия обект. Стомахът ми се беше свил на топка, мразя да притеснявам така хората, мразя да скъсявам дистанция, изобщо препотих се 15 пъти, докато тоя най-сетне се размърда и отвори очи. Погледна ме сънливо и му казах, че искам само да отвори входната врата и да изляза. Кимна, обърна се на другата страна и пак откърти. Лелеее, съвсем се шашнах! Почнах леко и да се дразня. От позицията на дразнител станах по-скоро подразнен клиент на хостела. Опитах втори път - бутах с чадъра, бутах - не помръдва. Трети, четвърти път... зазори се навън и още не можех да изляза от тоя зандан. За огромен късмет единият от иранците тъкмо стана да се приготвя за излизане, щял да ходи на работа. Веднага взе присърце проблема, който след малко щеше да бъде и негов, и се зае с буденето на отговорника. Като видях как го раздруса и почти го наби, жал ми стана за нещастника, чийто сън разбивахме, но явно само така можеше да се събуди неадекватен, вероятно мъртво пиян човек. В резултат получихме ключа, измъкнат изпод възглавницата на спящия. Ако знаех, че е там, можех да си го взема с дръжката на чадъра, да си отключа и да го върна обратно без въобще да будя пиянката. Егати филма, егати началото на деня!

Грузия - част 3 - манастири, скални чудеса и пещерата на Прометей

Рисунка на Язон и аргонавтите, пещерата на Прометей

 

 29.10.2019 

В ранни зори по улиците на спящия град Лентеки щъкахме само аз и дузина бездомни кучета. По-късно се появи боклуджийският камион да ни прави компания. Забелязах, че в Грузия хората стават късно според моя стандарт, чак към 8:30 - 9:00 има раздвижване по улиците. По това време за мен денят вече е в напреднал стадий. Също ми направи впечатление, че много от хората се обличат в черно, особено жените. Може би защото е късна есен, а може да е нещо, свързано с религията. В църквите например всички грузинки си покриват косите, това пък ми напомня на откачения ислям и леко ме връща в Иран. Но то и в България е било същото едно време - носели са забрадки. Всеки път като се сетя за лудостите и тормоза назад във времето, като например униформите в училищата по соц време дето имало чавдарчета и пионерчета, осъзнавам какъв невъобразим късмет имах да не хвана нищо от онова време, а освен това да уцеля прозорец между човешките идиотщини - униформи, пандемии и прочее, по време на който да минавам винаги между капките и да си живея нормално. Просто си представям какво щеше да стане ако някой някога се беше опитал да ми облече униформа насила. Напуснах училище чак в десети клас, а ако някой се бе опитал да ме "дресира" изначално, нямаше да изкарам дори първи и щях да съм нонстоп в педагогическа стая. И все пак хванах една изродщина в училище - ваксините, онези задължителните. Но така и нищо не успяха да ми сложат, защото не позволих, а насилието към децата вече беше започнало да става мъничко забранено. Помня даже, че някъде в трети или четвърти клас ми дадоха документ да се подпиша, че отказвам. Гадните училищни сестри се надяваха, че баба ми ще ми слага инжекциите (тогава още беше медицински работник, лаборантка). Какъв цирк беше само.

Като гледам Грузия и грузинците, си спомням за България и българите преди 15-20 години. Консервативни, задръстени, доста еднакви, сякаш няма място за алтернативни типчета и начин на живот (не че сега българите са много толерантни, но поне една идея по-добре е). Всичките грузинки са гримирани и нагласени, почти не се вижда някоя без "разкрасяване", освен стари баби. А мъжете са все с бради, което ми се струва гадна работа, за мен брадата винаги е била символ на старост, мързел, мръсотия и нечистоплътност. Предимството е, че дори да нямаш храна у себе си, никога не можеш да останеш гладен. Само разравяш брадата и вътре - каквото ти душа иска от поне две седмици назад... трохи, олио, чипс... :) Като спомена пък пред някого за веганство или вегетарианство, следват едни опулени погледи, едно чудене как може да се живее така - точно както беше преди години у нас, когато спрях месото дори не знаех, че това се наричало вегетарианство. Беше крайно непопулярно. И в Грузия сега е така - всичко живо нагъва мръвки. Поне има няколко неща, които стават за ядене и от вегани, но не са много, храната като цяло е изобилно месна. Също характерно за страната е силната религиозност, каквато аз не помня да е имало в България, може би във времето на нашите баби или по-назад. Грузинци постоянно се кръстят, ходят на църква, палят свещи, молят се. И задължително изпадат в шок и ужас, когато получат отрицателен отговор на въпроса дали си християнин и в двойно по-голям ужас, когато разберат, че си пълен атеист. Тоест ако човек каже, че е мюсюлманин или будист, по-добре ще го възприемат. Но мен не ме вълнува кой как ще ме приеме нито у нас, нито в чужбина, така че мога да си позволя да говоря истината навсякъде. 

Сванети - съкровището на Грузия - част 2

Приказното село Ушгули

 

Отдавна вече не слушам/гледам музика в Youtube заради рекламите, които има и които на моя лаптоп бяха блокирани и никога не се показваха, но след развалянето му, на компютъра на нашите се показват постоянно. Така че приключих с музикалните поздрави, но ще сложа един последен, защото тази песен ми е безкрайно любима и казва и показва почти всичко, което имам да кажа. Настоящето и бъдещето на човечеството:

Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk

Нямах търпение да дойде ред за тази публикация и да се върна макар и виртуално в област Сванети, която безапелационно спечели първото място като най-любимото ми кътче от цялото пътуване. Дори още докато бях там, кроях планове да се върна следващата година лятото за три месеца преходи само из Кавказ, започвайки именно от тук. Сванети се намира до границата с Русия и държи най-високите кавказки върхове, най-сериозните ледници, най-дивата природа и най-интересната и вълнуваща история. Не ми бяха нужни никакви усилия, за да се върна назад във времето, докато скитах из околността, просто защото дори и в населените места времето е спряло сякаш завинаги. Районът има огромния късмет да е слабо познат и дълго време е бил буквално недостъпен, така че мелачките на 21 век още не са го смлели и атмосферата е тотално като на място от приказките. Ако не бяха някои къщи с ламаринени покриви и тук-там по някоя кола и къща за гости, щях напълно да повярвам, че така дълго бленуването ми връщане назад във времето се е осъществило наистина. 

Поради изолираността и трудния достъп до Сванети, мястото се е запазило почти непокътнато в продължение на стотици години, а когато е имало вражески нашествия в страната, всички ценности, съкровища и ръкописи са се съхранявали в уникалните кули, построени навсякъде из областта през 9-13 век. Въпросните кули са високи около 25 метра и са служели за перфектна защита при нападения от чуждоземци, на първия етаж са били животните, над тях на дървени нари са спели хората, за да черпят от топлината на добитъка. Нагоре по кулите няма врати и прозорци, а на върха има наблюдателница. Горните етажи се ползват за складиране на неща и за отмора през лятото. Кулите са били свързани с външните жилища чрез тайни подземни тунели. Всъщност интересно защо са били изградени изобщо - дали за да защитават от нашественици, или по-скоро според мен да пазят собствениците от местните вражди между родовете, които са били масово явление. Поради липсата на интерес от чуждоземни завоеватели, сваните почнали да се избиват помежду си във вид на кръвно отмъщение. Явно не им е било на сърце просто да си живеят мирно в тая фантастична природа наоколо, ами са се делили и трепели жестоко, родовите вражди са били епични. Което за пореден път доказва моята теория, че човекът в дълбоката си същност е носител на неизкоренимо зло, насилник, агресор и просто едно жестоко, уродливо чудовище, което с кеф унищожава всичко по-слабо от него, че и себеподобните си. Да се събуждаш всеки ден с гледките и красотата на Сванети и да се чудиш кого по-напред да заколиш, щото не те кефи рода му - има нещо много сбъркано в тая работа. Та да обобщим - сваните не са страдали особено от чужди нашествия, защото на кого ли ще хрумне да търси нещо в този зачукан, труднодостъпен, студен край, обаче за да компенсират вечно жадната за насилие човешка природа, са се трепели помежду си ей така за разнообразие.

В днешно време сякаш това е минало и хорицата по малките села изглеждат кротки и добронамерени... докато не обърнат някоя чаша чача (грузинска ракия) в повече, предполагам. Чудно ми е дали все пак още има вендета сред малкото останали жители на скромните, китни свански селца.

През Турция и първа среща с Грузия

 

В двора на крепостта Gonio край Батуми

 След като се прибрах от азиатското пътешествие в средата на 2019 г, успях да осъществя още две по-кратки пътешествия преди повсеместната глобална лудост окончателно да довърши неизбежната маргинализация на хората като мен и да им ореже тотално шансовете да покажат носле извън пределите на страните си. Есен-зима 2019 г. се отправих към Кавказ, а през февруари 2020 - към Африка, което пътешествие е вече описано на страниците на блога веднага след прибирането ми в "пандемийно" време. Сега дойде ред да наваксам с описването на пропуснатото кавказко приключение, което беше не по-малко вълнуващо и красиво от всяко друго скитане преди него. Тази щедро дарена от Природата част на света моментално ми влезе под кожата, всеки ден беше динамичен, интересен, а освен приятни, имаше и няколко не особено приятни емоции, естествено както винаги благодарение на най-унищожителния фактор от всичко и всички... не бурите, студа, глада, жаждата и каквото и да е друго, а негово "величество" взелият се на сериозно и повярвал си, че е голяма работа - човекът.

Като за начало прекосих по-скоро транзитно старата ми познатата Турция, където се повозих стотици, даже хиляди километри в колите и камионите на всевъзможни образи, валя ме дъжд, брули ме вятър, помръзнах лекичко, отбих се до манастира Сумела и едно планинско езеро, за пореден път си припомних вкуса на турския чай с тонове захар и с нетърпение се отправих към непознатото - Грузия.