Лаос - част 3 - Луанг Прабанг и по пътя към Тайланд

Водопадите Kuang Si

Отвъд любимо... Принцеса Мононоке - https://www.youtube.com/watch?v=bCM3clq-_c0

03.01.2019

Рано сутринта раздигнах лагера и посрещнах изгрева на крак. Учудващо тази нощ мина без проблеми, въпреки спането буквално до улицата. Нямах търпение да започна разглеждането на Луанг Прабанг. Специално място е това. През 2009 г бях на път да го посетя, но ме отказа информацията, която някой ми беше пласирал - че може да се стигне до това съкровище на Меконг само по вода и че до там няма път. Това бе причината да го пропусна, понеже трябваше да плащам тлъста сума за плаване, а бюджетът ми както винаги беше крайно ограничен. Сега обаче до Луанг Прабанг има път, а това значи - има и стоп :) Много се радвах, че съм тук и с трескаво нетърпение хукнах по улиците да разглеждам.

Градът е в списъка на ЮНЕСКО и според мен е задължително за посещение място в Лаос. Бил е кралска столица, от тук са се управлявали северните земи на днешен Лаос. Архитектурата е зашеметяващ микс между традиционна и колониална, французите са оказали влияние. Храмовете са водещата причина безброй туристи от цял свят да посещават града, приказна е и природата около него. Будизмът е силно изразен навсякъде, на всеки ъгъл дебне храм или манастир. Монасите са толкова много, колкото едва ли може да се видят в цял Лаос на куп. Градът е важен религиозен и културен център, който с времето се е превърнал и в силно посещавана туристическа дестинация, особено от бекпекъри и по-алтернативни туристи. Някои от тях идват за медитация, уроци по готварство и други видове междукултурен обмен, а други като мен - да се пошляят из града и околностите, да усетят атмосферата на мястото и да зяпат храмове и други старини.

Започнах деня с идеална закуска - оризови печенки на пръчка, имащи вид на близалки, ама солени на вкус. Купих си ги от улична продавачка, която още от рано беше почнала търговията. Походих известно време до центъра като пътьом посетих всеки храм, който ми се изпречеше пред погледа. Стари, интересни и запомнящи се - така мога да определя будистките храмове из града. Разходих се покрай бреговете на Меконг, водите на тая река си бяха все същите мътно кафяви от 10 години насам. Предния път ми се наложи да пия директно от нея, а водата с цвят на мляко с какао беше гадна на вкус, но приятна на вид. Докато се разхождах из центъра, зърнах един хостел, в който се настаних. Нямах такива намерения първоначално, но като видях колко е як този град и колко много ми се остава тук, мисълта за място, където да се настаня и хвърля раницата, се загнезди в главата ми и докато стигна центъра се беше поошлайфала достатъчно, че да ме накара да питам на едно-две места. Е, този беше истински джакпот - малко над 3 долара за спане със закуска, намираше се на пъпа на центъра сред туристическия пазар. Имаше и чай на разположение - неограничено количество. Местенцето беше чисто, приятно и реших да остана.

Имах и мисия - да намеря интернет кафе, за да пиша вкъщи, че станаха доста дни без вест. Убих се от търсене и открих само едно място, където на завишена цена можеше да се ползва компютър. Деряха бели кожи здраво - 12 000 кип на час, но нали градът е туристически и всеки местен гледа да дои колкото може. След кратко време на нета се посветих изцяло на разглеждане на забележителности, а те хич не бяха малко. Не влязох в кралския дворец заради билета от 30 000 и основно защото беше забранено да се снима, а аз като не снимам, после не помня добре видяното вътре. Особено след посещението на хиляди музеи през живота ми досега. Успях да се промъкна без билет в съседния на двореца храм May Souvannapoumaram - красиво място! Интериорът беше смайващ. Като си тръгвах, лелката на пост се усети, че не ме е таксувала билет и дойде да ме "издои" или изгони, в случая второто, понеже отказах да кихна сумата 10 000 кип.

Цял ден обикалях храмовете, обърквах им имената, зяпах картата и се опитвах да обходя всичките. Залъгах глада с едно пликче лепкав ориз и две краставици, купени от една баба. В един от храмовете ме заговори монах, май по-скоро послушник, който искаше да си практикува английския. Беше приятен събеседник и доста си поговорихме. Разпитах го дали монасите тук са вегетарианци. Каза, че не са и ядат почти всичко (без кучета), което ми се стори меко казано абсурдно на фона на будизма и претенциите да са му верни. Явно и тук всичко е криворазбрано така, както е угодно.

Завърших деня със залез край река Nam Khan, събираща се с Меконг именно в града и правеща го още по-приятен и атрактивен. Вече по тъмно се качих на градската планина Phousi, която предлага страхотни гледки след кратко изкачване по 355 стълби. На върха има и малък храм, а през деня за посещение на планината се плаща билет. Аз обаче отидох след като работното време на чичката беше свършило и си правех планове как утре сутринта ще дойда преди да е почнало. Така де - като ще "хаквам" обекти, да го правя изкусно и без да ме хващат. Вечерта в хостела се насвиних жестоко. Някой беше изоставил цяло пликче, пълно с много пикантни зеленчуци и аз естествено веднага го усвоих. Добавих към супер лютите работи още стока от пазара - лепкав ориз, чесън, чили сос и 4 люти чушки :) След всичко това спокойно можех да бълвам огън като най-свирепия змей горянин и добре, че никой в хостела не ме разгневи. А миризмата на чесън, която постоянно се носи от мен поради системно прекаляване с тази благинка, сигурно е морила страшно бекпекърите в стаята ми. Никой не гъкна обаче, явно усетиха огнения ми дъх отдалеч. Седях до късно в писане и четене, наливайки се с чай в отчаяни опити да угася пожара в устата и корема си :) Имам многогодишен навик да прекалявам с лютото, а от време на време това прекаляване ескалира до непонятни висоти.

Закуска - оризови "близалки" в листо

утро в Луанг Прабанг

Първи храм за деня - Tat Luang

край Меконг

храм Mahathat

храм Hua Xiang

на пазара, който сякаш е създаден за туристи

храм May Souvannapoumaram

вътре в храма

храм Haw Pha Bang

в двора на кралския дворецколекция ретро автомобили :)дворецътна пазара

хостела, в който отседнах (буквално в пазара)

храм Siphoutthabath

река Nam Khanбамбуковият мост над реката, плаща се за минаванев центъра

Храм Souvannakhiri

Храм Pak Khan Khammungkhun

по зелените улици на града...

Само това видях от храм Xiengthong, чието посещение се плащаше

храм  Xieng MouaneКучешка игра в храмов дворпокупки за хапванеСофия пак я няма, не сме известниизвън туристическите части на града

река Nam Khan

нощния пазар за сувенири и храни

 04.01.2019

През нощта не спах добре, защото едно момиче в стаята повръщаше и вдигаше шум. В 5:00 станах и излязох да гледам ежедневната традиция Sai Bat - раздаване на храна на монасите. На главната улица местни сядат на столчета и чакат върволицата от монаси да мине. Пускат в кошницата на всеки монах ориз и други дреболии, все вегетариански. Някои туристи също се включват в начинанието като си плащат за това. Забавно е да гледаш групи корейци или японци, насядали на столчета и сипващи храна в кошниците на монасите като същевременно се опитват да ги снимат с огромните си фотоапарати. Две неща ми се въртяха в главата, докато ги гледах - колко ли плащат за това да хранят монасите и как са успели да станат толкова рано сутринта, че да не закъснеят за церемонията по раздаването.

Часът бе 6:15, когато тръгнах да се качвам на планинката Phousi, за да посрещна изгрева. Не очаквах обаче, че чичката с билетите вече е на пост. Дори хванах един от страничните маршрути за качване, а не главния, но чичката вече дебнеше нови жертви. Казах му, че нямам пари, а искам да се кача само за изгрева. Примолих се да ме пусне и с голяма неохота го направи. Явно не беше чак толкова озверял за пари. Гледката отгоре беше приказна. Слънцето не се появи, понеже беше облачно и в утринни мъгли, но всичко беше много живописно дори и без него.

Обратно в хостела се възползвах от включената в цената закуска - омлет с домати и лук плюс хляб. Реших да се присъединя към платения бус, тръгващ за водопадите Kuang Si, които много исках да посетя, а бяха извън града по път с оскъден трафик. Вместо да прекарам деня в опити да стигна до там пеш и на стоп, реших да забързам събитията и да се възползвам от буса, който събираше всички желаещи за водопадите. След кратко пътуване по завоест и лишен от движение път, се озовахме на входа на водопадите. Плащаше се такса 20 000 кип. Мястото се оказа смайващо и въобще не съжалих, че го посетих, а като видях какво се помещава в него, не съжалих и за входната такса. Съвсем малко след входа на комплекса имаше център за спасени от бракониери мечки от вида черна азиатска. Всичките са били изтезавани жестоко, живели са в клетки и са изцеждали течност от жлъчката им, използвана от китайците за традиционната им "медицина". Повече инфо на английски тук - https://freethebears.org/pages/laos-sanctuaries

Мястото направо ме смаза, въпреки че мечките там са обгрижвани и на сигурно място. Просто ми напомни защо всъщност мразя хората толкова силно. Изчетох старателно цялата информация по таблата, порадвах се на мечките зад оградите, които си играеха и сякаш бяха "продължили напред", ако изобщо някое животинче може да се възстанови психически след подобен живот. Продължих към водопадите, но през цялото време мислех за мечките и се измъчвах. Иначе водопадите са приказни - много на брой с един основен около 50 метров, цветът на водата е умопомрачителен и цялата местност е гориста и просто вълшебна. Минах по цялата пътека около тях, качих се горе в началото им, успях и да се цопна на местата, където беше разрешено за плуване. Искаше ми се да остана цял ден тук, но трябваше да тръгвам след около 3 часа, за да не изпусна буса. Не ми беше достатъчно времето на това място, би било добре да се прекара поне един пълен ден тук. Особено много исках да остана при мечките и да ги наблюдавам в продължение на часове.

Обратно в града се заех с обмен на пари, понеже ми свърши местната валута. Успях да пласирам една 20 доларова леко скъсана банкнота, която навсякъде ми отказваха да вземат. В това чейндж бюро не я загледаха и мина успешно. Заех се с обикаляне на по-отдалечените от центъра места и храмове. Попаднах в някакъв район на занаятите, където правеха ръчно хартия и рисуваха по нея. Успях също да си принтирам документите за влизане в Тайланд - фалшив изходен самолетен билет и хотелска резервация, ей така за всеки случай. Вечерта се разходих из нощния пазар в центъра като рекох да пробвам някои местни улични храни. Взех си миниатюрни палачинки с кокос и веге пролетни ролца.

В хостела прекарах приятни няколко часа в разговори с две холандки и един индиец. И тримата бяха вегетарианци, та ми беше интересно да си говорим. Холандките много се вдъхновиха от разказите ми за стопа и взеха да се надъхват и те да опитат. Индиецът пък ми препоръча да стана като него - motivational speaker (такъв, който говори пред хора, за да ги вдъхновява). Той с това се занимавал и като чу за пътуванията ми, кой знае защо реши, че и на мен ще ми ходи. Обясних му, че съм пълен социопат и не понасям хора, че намирам общуването с по-голяма част от хората за абсолютно излишно и че последното нещо, което би ми минало през ум, е да водя монолог дрънкайки глупости, които други хора да слушат и да вземат насериозно. Добре, че спря да ме убеждава да се захвана с тази крайно неподходяща за мен "професия" :)

Преди да си легна успях да си изпера дрехите, утре смятах да си взема чао с този красив град и съкровищата му. Два дни не са достатъчни да се види и опознае добре.

Рано сутрин монасите минават с кошници, а местни и туристи им сипват хранакошниците се изсипват в общи кошове

утро с гледка от планината Phousi

храм на върха

закуска в хостелав центъра за мечки край водопадите Kuang Si

Адският им живот преди да бъдат спасени излежда така

късметлиите

вирчета за къпане по пътя към водопадитепо пътеката

Водопадите Kuang Si

над водопадите

Джунгла около водопадите

Последна гледка към тази прелест

бамбуков мост в Луанг Прабанг

куче да си тук :)в селището за занаятиръчно направена хартия

Залез на пазара

сергии с вкусотиивеге ролце на клечкаПалачинки с кокос

 05.01.2019

Отново се възползвах от вкусната закуска в хостела преди да поема на път. Вървейки към края на града, успях да хвана стоп с корейка, която отиваше до университета и ми помогна да се измъкна от градската зона. След нея се повозих за малко в камионче, а тъкмо като слязох от него, имах късмет с най-дългия за деня стоп, който продължи почти до тъмно. Качиха ме двама тайландци за Muang Xay, който уж беше само на 200 км, а цял ден се тътрихме. Возих се в багажника на затворен пикап, навсякъде окколо мен имаше кашони с бира. На всеки завой един от тях се опитваше да ме премаже, беше доста голям, а аз бях в неизгодна позиция. Шофьорът ме почерпи сокче като разбра, че не пия алкохолни напитки. Двамата със спътника му спираха на няколко места по пътя, явно продаваха бира. На едно място доста се задържаха и си купиха чорапи и други дреболии. За обед спряхме на едно капанче и ме почерпиха чисти нудъли без сос и с яйце. Бързо ме разбраха за вегетарианството, добре че нямаше нужда да се обяснявам много.

Пътят беше завой след завой особено през втората половина от трасето. Шофьорът караше кошмарно като пълен идиот. През цялото време си мислех, че този, който му е дал книжка, е за електрическия стол. Като наближихме града, ме свалиха на околовръстното и продължих със стопа нататък. Оставаше ми доста път до Luang Namtha и още по-натам - тайландската граница. Ставаше късно, качиха ме двама военни. Бяха доста сериозно подпийнали, седнах до пушките им и наблюдавах как пътникът постоянно наливаше бира на себе си и шофьора. Колата се движеше много бавно, ясно защо. Военният зад волана имаше затрудненията с координацията. По някое време реших, че достатъчно са ме отдалечили от града и поисках да сляза на място, което ми се стори лишено от човешко присъствие. Беше съвсем тъмно и поех по неутъпкана стръмна пътека нагоре по хълм. Мислех си, че е все гора наоколо и няма къщи. Горе на равното усетих, че съм в подобие на нива, а недалеч имаше нисък сламен навес. Разпънах палатката на лунна светлина, без да включвам изобщо челник. Беше съвсем тихо и не се чуваха гласове. Легнах си в очакване за спокойна нощ. Тъкмо преди да заспя, някой освети палатката с фенер, възкликна нещо и избяга. Зачудих се какво да правя, явно ме бяха разкрили. Дали да събирам и тръгвам обратно към пътя преди някой да се появи отново, или пък да остана надявайки се, че човекът е бил добър и няма да се върне да ме безпокои. Реших все пак да не събирам лагера и да спя леко, без да се отпускам особено.

Не се мина дълго време, когато чух гласове край палатката и хора започнаха да я осветяват с фенери. Стиснах ножа в ръка и отворих ципа да погледна какво става. Трима въоръжени с калашници, насочени право към мен, бяха направо подивели от ужас. Единият размяташе и белезници като се опитваше да се приближи към палатката явно с намерение да ми ги сложи, докато другите двама го прикриваха с насочени към мен оръжия. Аз пък ги осветявах с челника в лицата и по облещените им от страх изражения разбрах, че такова нещо като палатка едва ли са виждали, а и бял човек вътре... вероятно насред нивата на някой от тях. Хората нямаха лоши намерения, но бяха много стресирани и това ги правеше да изглеждат доста агресивни и опасни. Начина, по който ми говореха, беше силно заплашителен макар да не разбирах какво казват. Държах джобния нож в пълна готовност да ги атакувам ако се наложи, а от оръжията им не се впечатлих изобщо. Нито е първият, нито последният път, когато към мен са били насочвани огнестрелни оръжия. Просто някак си усещам, че мога да ги опаткам и с джобен нож, а ако не успея и ме застрелят - голяма работа, един боклук консуматор по-малко на и без това задръстената с двуноги планета. Не говореха никакъв английски и това забави процеса на обясненията. Опитах се с жестове и знаци да им разясня, че ходя пеш по пътя и като дойде нощта, спирам да спя. Също и че отивам от Луанг Прабанг до Луанг Намта и границата с Тайланд. Имената на градове и държави ги разбраха, а единият зацепи, че съм турист и започнаха да се успокояват. Позволих на този да надникне в палатката и да види, че няма хора и оръжия вътре. След като нещата се уталожиха, започнаха да ми обясняват, че тук не може да спя. Поискаха да отида с тях. То беше ясно, че няма да ме оставят на мира, а никак не горях от желание някой друг да цъфне посред нощ с нова порция калашници и белезници, така че събрах всичко и тръгнахме. Вече включиха на други честоти и един от тях дори взе да носи палатката да ми помогне. Ех, ако бяха пияни като военните, които ме возиха малко по-рано, можеше да ме гръмнат и въобще да не пиша това днес :) Но пък ако се люлееха като ходеха, едва ли щяха да се качат толкова високо на хълма, по това подобие на стръмна пътека.

Отведоха ме в селото си, което беше два завоя по-нататък край шосето. Настана всеобщ смут, маса хора наизлязоха от дървените си къщури да ме видят. Въведоха ме в къщата на едно от семействата, което имаше четири деца. Оставиха ме да спя при децата, които много се страхуваха от мен, както и възрастните. Дадох им една торба бонбони, които ми беше подарил шофьор на стоп. Носех ги дълго време вече, понеже не обичам такива бонбони, а децата много им се зарадваха. Беднотията беше навсякъде, тукашните хора от племената ми се сториха доста по-диви и непривикнали към присъствието на чужденци. Дремнах през остатъка от нощта като не спах стабилно след прясно отминалата изненада. Грешно си мислех по-рано, че ме очаква спокойна нощ. За кой ли път се убедих, че трябва много добре да се крие човек, когато си опъва палатката. И пак няма гаранция, че някой няма да цъфне и да ти разтури кефа.

Пазарът пред вратата на хостела

нудъли с яйце на крайпътно капанчеиз северен Лаос...

 06.01.2019

Последният ми ден в Лаос беше приятен. Станах рано, благодарих на семейството и поех пеш по шосето. Всички хора в селото, а и в следващите такива, ме зяпаха с един налудничав поглед, докато минавах. Размишлявах колко са различни хората тук от тези в южната част на страната. Доста по-диви са, сякаш изобщо не са виждали чужденци, бедни са и в погледите им се чете страх и любопитство. Много са първосигнални, сякаш изобщо не се замислят преди да направят нещо. Останах с усещането, че тези части на страната са пълни с щъкащи хора из храсталаци и гори - ловци, наркопроизводители, земеделци... и при спането на палатка има реален шанс човек да бъде видян, да уплаши хората от племената и дори да предизвика агресия заради незнанието и страха им. Като добавим и факта, че оръжията са навсякъде...

Природата по цялото трасе беше красива, навсякъде планини и зелено. След доста ходене успях да хвана стоп с пикап. Шофьорът бе разговорливо момче, което отиваше до следващия малък град. Друг път също бил качвал стопаджии, понеже обичал да си практикува английския с чужденците. Като стигнахме града, се отби на пазара да ми купи три хлебчета за из път.

Следващите ми няколко стопа бяха все с китайци, които очевидно бяха тук по някакъв бизнес. Вероятно нещо, свързано с разрушаването на природата по един или друг начин. И смукане на суровини, разбира се. Сеч на гора, строеж на пътища и фабрики... това са китайците. Очевидно се опитват да превземат и Лаос, даже май вече са успели. След някоя година и тук може би ще е пълна пустош и няма да остане и едно дърво.

Последният ми стоп до Луанг Намта беше пак с китаец, който не спря да храчи и плюе през прозореца, както и да ме бута с пръст всеки път, щом искаше да каже нещо и да ми привлече вниманието да го слушам. Този маниер го имат доста хора по света, особено по-възрастни и страшно ме дразни. Китаецът не спираше и да пуши, беше като комин.

Разходих се из града като първо удостоих с внимание златната ступа на върха на един хълм. Красиво място с хубава гледка, прекарах около час там и се разходих в горичката зад храма. Около града има разни аткрации - водопади, храмове... но се изисква време да се стигне до там, особено пеша. Стори ми се доста комерсиално и туристическо, та реших да ги пропусна предполагайки, че на всяко място ще дебне лелка/чичко събирачи на лесни пари от туристите. Продължих направо към тайландската граница. Повозих се отзад в много прашен камион, който едва се влачеше и минах с него 10 км. Продължих пеш и повървях доста преди да хвана нов стоп с трима китайци. Пушещи, плюещи, а този до мен на задната седалка - мощно хъркащ шишко със сопол, който беше опасно надвиснал от ноздрата му към устата и ха да капне. По някое време спряха да ядат. Шишкото спеше през целия път и не слезе за обяд, а другите двама ядоха нудъли с меса. Аз само ги чаках, понеже на това място нямаше нито ориз, нито нудъли без сос и меса. Тръгнахме отново като се наплюскаха. Стовариха ме 4 км преди границата и останаха в последния град Huay Xai. Едно камионче ме взе за последните километри и се заех с минаване на границата. Понеже пристигнах в края на работното време на митничарите, че и в неделя, се наложи да платя такса "извънредно работно време" 10 000 кип (1 долар). Дават бележка за нея, така че поне е официална, не както онази дивотия на южната граница при влизане, когато си искат бакшиш просто ей така.

Тъкмо да продължа към тайландската страна, когато последва нова неприятна изненада! Не можело да се върви пеш между двете граници, задължително трябвало да взема автобус за 35 000 кип. Отказах категорично и пълният с хора рейс само мен чакаше. Тръгнах демонстративно да си вървя пеш, понеже такъв гняв ме беше завзел, че изобщо не ми пукаше какво ще става. За късмет шофьорът на рейса ме викна да се кача безплатно. Вече на тайландската граница се почна друг филм по ваденето на виза. Поискаха ми две паспортни снимки, а аз имах само една. Един от служителите ми направи снимки и ми разпечата доста, та обеднях със сто бата, но пък си имах снимки за следващи визи. Беше неделя вечер и като по чудо обменното бюро на границата работеше, успях да сменя последните кип за бат. Дадоха ми визата, която е безплатна и важи за две седмици. Не ми поискаха нито изходящ билет, нито резервация в хотел. След тази процедура минах и през гишето за печати. Там се мъдреше гръмкият надпис "no tips", с което тайландските митничари очевидно искаха да афишират, че са неподкупни, за разлика от колегите си в съседната корумпирана страна. Багажът ми изобщо не беше проверен, даже не видях машина от онези за сканиране на багажа.

Закрачих вече по тъмно по широкия булевард в посока първия град Chiang Khong. Успях да хвана стоп с човек за града, поисках да ме остави на разклона за Chiang Rai на едната страна и центъра - на другата. Там седнах на една пейка и заразмишлявах накъде да се отправя в търсене на място за спане. Дали да стопирам към Чианг Рай и да сляза някъде по пътя да спя, или да търся място наоколо. Докато обмислях и преглеждах картата, до мен спря един страхотен мотор Хонда и човекът попита дали имам нужда от помощ. Толкова се зазяпах по превозното средство, че направо не отразих собственика му. Говореше малко английски и разбра какво търся. Оказа се полицай и предложи спасителен вариант - да къмпирам на поляната между полицията, армията и имиграционните. Трябваше обаче да попита шефовете за разрешение. Качих се и моторът направо хвръкна от раз, еххх как ми се искаше аз да го карам!

След кратки разговори с вишестоящите, ми беше разрешено да разпъна лагера на огромната идеално окосена поляна до сградите на военните и полицията. Мястото беше просто идеално, показаха ми къде е тоалетната, а имаше и три сладки кученца, които тичаха наоколо и дойдоха да проучат палатката. Спах направо идеално на това място. Пътуването беше пълно с изненади - снощи при диваците с калашници, днес при военните с доста по-сериозно въоръжение, което обаче нямаше да бъде използвано срещу мен. Тайланд започна страхотно за мен, нямах търпение да видя как ще продължи.

В Луанг Намта

Златната ступа на хълмагоричка зад ступата

Села по пътя...

край пътищата е пълно с катастрофирали коли и камионипразнуващи нещо

Последен кадър от Лаос