13.09.2023
Станахме и тръгнахме рано, още по тъмно. След около 400 метра минахме границата Италия - Словения, а дори и толкова рано на явно бившия граничен пункт имаше опашки от бежанци. Вероятно там им уреждаха някакви документи, защото реален граничен контрол нямаше. А бежанците си щъкаха и от двете страни на границата като някои от тях още спяха по тревата в зелените площи. Шофирането в Словения беше истинско удоволствие, навсякъде изникнаха планини и приятни, спокойни откъм трафик селски пътища. Цялата обстановка рязко се промени, появи се природа, селцата станаха кипри и спретнати. Изведнъж по ливадите съзряхме свободно пасящи животни, каквито никъде не бяхме видяли в Италия. Там такова нещо сякаш не съществуваше. Изникнаха и отбивки край пътя, където може да спреш колата си - нещо също немислимо особено за северна Италия. През целия ни път днес се любувахме на гори и планини, за пореден път харесах Словения.
Първата ни спирка беше един невероятен замък, който посетих отдавна, още през 2008 г. Тогава не влязох вътре и го видях само отвън, защото нямах пари за билет. Сега искахме да влезем, обаче беше рано сутринта и не беше още отворен, а да чакаме време нямахме, защото вече бяхме на ръба да закъснеем с обещаното прибиране вкъщи. Замъкът Predjama смайва с разположението си и своята внушителност, респектира още от пръв поглед. Същински замък-мечта за обсебените от онези времена, сред които съм и аз. За жалост обаче е превърнат в машина за пари, както и близката най-известна словенска пещера Postojnska jama. И тук платен паркинг, сергии и капанчета, скъп входен билет... За Postojnska jama например билетът е два пъти по-скъп, отколкото беше през 2008 г. Сега е 30 евро, нищо учудващо де. Там масовката е още по-голяма от тази на замъка. Само минахме край пещерата и си продължихме, а дори и по това време сутринта паркингите вече се пълнеха с мераклии и се беше оформила опашка. Мама нямаше никакво желание да чакаме да отворят, за да посети пещерата, а аз я посетих предния път като идвах, тогава едва прежалих 16 евро за билета и нямаше как да си позволя и замъка. Интересно беше вътре, безспорно, но щеше да ми бъде много по-интересно ако бях само аз с челника си, без гид и други туристи, без туристическо влакче и какви ли не глупости. Уникалното тук е, че може да се види едно невероятно животно - пещерния протей.
Продължихме си по пътя без да отдаваме внимание на най-голямата словенска атракция. Вместо това се радвахме на прекрасни гледки и спирах във всякакви произволни селца да снимам църкви и къщи. По-дълга разходка направихме в Ribnica, където посетихме старата част на градчето. Имаше интересен стар мост и замък. Нататък по пътя се отбихме в Kočevje, където се впечатлих от голяма катедрала. Река Rinža живописно минаваше край нея и от едно мостче имаше пленителна гледка. Отбихме се и в случайно село край пътя, което привлече вниманието ми с няколко стари къщи и една църква. Село Zagozdac ме накара да набия спирачки неочаквано и да се впусна в разходка по единствената му уличка. Имаше няколко стари къщи, които ме грабнаха, а църквата беше розова и заобиколена с интересни дърворезби.
Най-прекрасното кътче през днешния ден обаче беше гледката от Sodevska stena. Намира се почти на самата граница с Хърватска и представлява впечатляваща гледка към река Kupa и околната зеленина, има и къщи и ниви в ниското. Височината е само 375 метра, но си заслужава приятната разходка от шосето до там, съвсем близо е. Това беше последното място, което изпълни сетивата ни в Словения, след което влязохме в Хърватска и всичко рязко се промени. Планините се стопиха, отекоха в далечината назад, къщите обедняха, стана мръсно край пътя, а от един момент нататък се сблъскахме с моя най-голям кошмар - стотици километри до границата със Сърбия къщите край пътя не свършваха! Нямаше празно нито за миг. Не знаех, че в Европа има чак такива райони. Все едно се върнах в Индонезия, само дето лудницата от цвърчащи навред човечета я нямаше. Тук видяхме едно съвсем различно лице на Хърватска, нямащо нищо общо с крайбрежието и онзи лъскав свят на туризъм и веселие. Тук къщите бяха значително по-бедни и си личеше, че хората нямат пари.
Влязохме при границата на Vinica и първата ни спирка беше невероятния мост на река Добра, намиращ се край град Novigrad na Dobri. Счита се за най-стария мост в страната и е от 18-ти век. Дължината му е 122 метра и е каменен. На хълма над него пък се издига прекрасния замък Frankopan, който имахме късмет да посетим. Беше отворен, защото беше приключило някакво събитие, но не разбрах дали по принцип е отворен за посетители или просто имахме късмет. Дузина музиканти събираха техниката си и товареха багажи в бусове. Явно е имало концерт. Нямаха нищо против да влезем и да видим замъка. След нас се появиха и няколко американки с местна екскурзоводка, както и немци с куче. Всички се уредихме да посетим замъка и останах с усещането, че не е отворен през останалото време, така че този път ни провървя.
Насочихме се към град Karlovac, където паркирах недалеч от центъра. Тръгнахме да го поразгледаме и бяхме потресени от видяното. Целият център изглеждаше така, сякаш току що е паднала бомба. Нямаше неразкопана улица и сграда, която да не е в ремонт. Абсолютно всичко беше в ремонт. Навсякъде разровено, скелета, кранове... Прахолякът беше навред и доста бързичко си тръгнахме. Нататък по пътя започнаха безкрайните къщи от двете страни на шосето, нямаше къде да спреш за тоалетна. Това продължи часове и не спирах никъде, защото нямаше абсолютно нищо за гледане. Само край Jasenovac един огромен осветен паметник привлече вниманието ми и се отбихме да го посетим, макар и да беше тъмно. Разходихме се около него с фенери, имаше блато наблизо и комарите нямаха край, даже фотоапаратът ги хващаше в кадър въпреки тъмнината. По време на ВСВ тук е имало концлагер и то най-големият, така че мястото е пропито с кръвта и писъците на безброй изтезавани и убивани в жестоки мъки хорица. Неслучайно го наричат "Аушвиц на Балканите".
Покарах още съвсем малко до град Novska, който се оказа поредният скучен и безличен град в тази част на страната. Легнахме да спим до стадиона като се надявахме правилата за незаконно спане в колата да не важат толкова в тази западнала част от Хърватска и полицаите тук да не се интересуват от нас. Добре сторихме, никой не ни обезпокои, а и нямаше много други опции за спане. Дори имаше немски кемпер, който също нощуваше на това място.
 |
| Селце по пътя в Словения |
 |
| Замъка Predjama |
 |
| Замъка в Ribnica |
 |
| Поглед от живописен мост в Kočevje |
 |
| Красота по пътя |
 |
| Панорамата от Sodevska stena |
 |
| Мостът и замъкът Frankopan |
 |
| Frankopan отвън |
 |
| Залез по пътя |
 |
| Около половин милион човека са били избити в този "Аушвиц на Балканите" |
14.09.2023
Сутринта се разходихме до близката църква колкото да се поразтъпчем. И продължихме с безкрайното каране покрай все същите еднотипни, грозни, тъжни и очукани къщи, които просто нямаха край. Всичко покрай шосето бе застроено с тях и селата и градовете никога нямаха свършек. Беше монтонно, тягостно каране, нямаше къде да се отиде до тоалетна и трябваше да се върши работата в добрата стара кофа от портокали на Кауфланд. Ех, какво ли не видя тази кофа по време на това пътуване... Преди да стигнем границата със Сърбия къщите започнаха да намаляват. На самия граничен пункт минахме лесно и бързо, само погледнаха вътре в буса и ни пуснаха. За съжаление нямахме вече време да спираме и разглеждаме, така че заобикаляхме градовете по пътя и никъде не спирахме. Минахме дори през добре познатия ми от велопътешествието град Смедерево, както и крепостта Голубац, и шосето покрай Дунав. На крепостта спряхме и искахме да я посетим, но по това време на деня вече беше затворена. Пристигнахме малко след 17:00, когато затварят. Отбихме се и до познатия ми археологически обект Лепенски вир, но той също беше затворен. Поне карането край Дунав беше страхотно, тъкмо по този път минах на връщане от велопътешествието. Имаше чудесни гледки и спирахме често. Възхитихме се на пролома Железни врата и на зрелищната каменна глава на цар Децебал - последния владетел на даките.
Решихме да нощуваме на отбивка до пътя край Долни Милановац, където първо се разходихме из центъра на градчето и по плажа, тъкмо ставаше тъмно. После хапнахме до буса и си легнахме да спим, защото утре ме чакаше отново доста каране. Много исках да покажа Белоградчишките скали на мама, тя никога не е била в този край на България. Това щеше доста да ни забави, а трябваше утре вечер да сме се прибрали. С моето темпо и безброй отбивки пак щяхме да стигнем Хасково в малките часове на нощта. При всички пътувания, на които я водех, винаги пристигахме обратно вкъщи по никое време като върхът бяха ходенията в Гърция през зимата за по две седмици, когато последния ден винаги разглеждахме почти до тъмно и после по цяла нощ карах в предприпадъчно състояние 6-700 км до вкъщи по зачукани пътища. Обикновено се прибирахме към 5-6 сутринта, а мама трябваше да ходи на работа на следващия ден. Всеки път с мен така се получаваха пътуванията, за ужас на мама, която освен че не можеше да спи в колата, трябваше и да ми говори нонстоп, за да не заспя аз на волана. Всичко винаги беше на ръба и трябваше да стане някакво приключение в последния момент.
 |
| В археологически комплекс Lepenski Vir |
 |
| Вечерно на плажа в Donji Milanovac |
15.09.2023
Станахме по разсъмване и след закуска и кафе за мама, поехме на път. Спирахме на гледки, а в Кладово се отбихме до крепостта Fetislam, която аз посетих за втори път. Тъй като е реставрирана през 2021 г, а аз я посетих през 2017 г., я помнех доста по-различна. Групи от хора се бяха насочили към игрищата около крепостта, които явно също са направени по проект. Продължихме нататък към Неготин и се отбихме до манастир Буково. Беше очарователно местенце, църквата беше в ремонт и имаше скеле на входа, но успях да надникна вътре. В дъното обаче шеташе някакъв мрачен поп и нищо не успях да снимам. В град Неготин се отбихме само до Лидл за сладолед и храна. На границата с родината минахме лесно, разменихме някоя приказка с граничните и само погледнаха отзад в буса да не возим някой нелегален.
Насочихме се право към Баба Вида във Видин. Мама не беше ходила никога там, а аз за трети път щях да посетя крепостта. За лош късмет се случи да влезем в България в един от най-отвратителните дни в годината - 15-ти септември. В продължение на 10 години аз умирах на този ден. До такава степен мразех училището, че то ми остана една непреодолима травма, въпреки че се измъкнах преждевременно. Все пак десет години да правиш нещо, което мразиш от дън душа, е много време. И всеки път като дойде този ден и видя мъчениците по улиците, ми става лошо, обливат ме горещи вълни и ми се повръща страшно. Та на паркинга на Баба Вида имаше някакво събитие с пожарникари и беше пълно с мъченици, нямаше къде да паркирам и се върнах малко назад към близки блокове. Пеш отидохме право към крепостта като преди да влезем се отбихме в много интересен музей. Беше безплатен и представляваше епиграфски център към археологическия музей. Имаше страхотни експонати и мястото очевидно беше реновирано и отворено не много отдавна, защото като идвах тук последно през 2017 г., нямаше такова нещо.
Взехме билети за Баба Вида и се впуснахме в разглеждане. Имаше групи чуждестранни туристи на посещение, всичките бяха англоговорящи пенсионери. Доста се увлякохме и денят много напредна. По някое време се усетих, че ще изтървем работното време на пещера Венеца, която ми се искаше да посетим. За мен също щеше да е първо посещение на тази пещера, тя е туристическа, а аз обикновено ходя по диви, не по "облагородени". Винаги ме е потрисала тази дума, която често се използва за превзетите от човеците пещери. Нищо благо или благородно няма в това да излееш няколко тона бетон под форма на стълби и пътеки в тези невероятни творения на природата, за да може на Сульо и Пульо да им е удобно като ходят вътре изправени и да не им се цапат обувчиците. Също така и да скубиш пари от посетителите заради това "облагородяване". Или да пльоснеш лампи, около които да се образуват плесени - крайно нетипични за пещерната микро среда. Жалкото е, че тези пещери винаги са много красиви и привлекателни, има какво да се види в тях, но е адски тъжно това, което им е причинено. Добре, че в България има още стотици пещери, та поне има и за хората, които искат да им е труднодостъпно и да си заслужат всяко посещение на такава.
Стигнахме до пещера Венеца в 16:20, което беше с 20 минути закъснение за последното влизане за деня. Само ние бяхме посетителите и жената отговорник направи огромен жест като ни пусна. Даде ни каски и ни въведе в красивата и много богата на образувания пещера. Малка е като размер, но е пищна и главозамайваща. Светлините вътре са цветни, което създава усещане за приказност. Уредничката Деси беше много приятна и любознателна и като разбра, че съм пещерняк, започна да ми задава различни въпроси с надежда аз да зная отговорите и тя да обогати беседата си за посетителите. Най-важният казус, който трябваше да разнищим, беше дали наистина в пещерата изобилства камъкът оникс. Твърди се, че част от образуванията са именно от него. Също така най-големият сталактон в България се намира тук и обиколката му е 25 метра. Образуванията са доста разнообразни, има корали, кристали, а прилепите също са на лице. След половин час любуване на подземните красоти потеглихме към друга близка пещера на име Козарника. Тя беше достъпна след кратко изкачване пеш, мама дойде до входа на пещерата, но не пожела да влиза навътре. Тази все пак беше истинска пещера - без стълби, пътеки и осветление. Имаше археологически разкопки на входа, а навътре няма много образувания, но е приключенско и пълно с прилепи. Не е много дълга - само 218 метра, но пък е готина. Стигнах до края, порадвах се на прилепите и се върнах обратно.
Следващата спирка бяха Белоградчишките скали. Първо отидохме до крепостта и входа към скалите там, но вече беше затворено и нямаше как да ги посетим. Минахме през Белоградчик и спрях на една прекрасна гледка, намираща се точно до табелата за край на града. След това започна голямото каране. Денят си отиваше и не след дълго се стъмни, така че нищо не видяхме от красивия Петрохански проход. Карах към София, за да хванем магистралата и да се приберем колкото може по-скоро. След много дълги часове "акостирахме" в Хасково в 2:00 през нощта. Така завърши това пътуване с мама и Биби - без никакви съществени проблеми с буса, с доволна майка и с добре оползотворени 40 дни.
Бюджет за прибирането - 3 дни:
- 11,50 евро - храна в Словения
- 12,35 евро - храна в Хърватска
- 8205 сръбски динара = 136 лв - дизел в Сърбия
- 22 лв - храна в Сърбия
- 135 лв - дизел в България
- 23 лв - по два билета за Баба Вида и пещера Венеца
 |
| Красотата на Дунав |
 |
| Скална скулптура на Decebalus - последният цар на даките |
 |
| Вътре има много впечатляващи съкровища |
 |
| Крепост Баба Вида |
 |
| Имаше и доста прилепи |
 |
| Белоградчик |
 |
| Маршрутът на прибирането |
Лирично отклонение, каквото отдавна не е имало и едва ли някога пак ще има
Това пътуване с мама и Биби е доста вероятно да бъде последното, описано на блога. Макар и с голямо закъснение успях да го завърша буквално ден преди да се отправя към най-бруталното, тежко и надявам се най-после с летален изход приключение. През 2023 и 2024 г. останаха няколко неописани пътешествия, едно от които беше доста по-сериозно и мащабно от останалите, а другите бяха с Биби и колата из европейски страни. Всичките пътувания бяха осъществени, за да може мама да види свят. Нямаше пътуване със самолет в нито едно, така че не изневерих на принципите си. Най-готиното преживяване в това дългото пътуване беше обикалянето на Саудитска Арабия на стоп. И две други дестинации, които няма да спомена изобщо, защото са за завиждане, а хората са много, много лоши. Току ми завиди някой, че сера в торбичка и пикая в кофа, че понякога не ям с дни или ям само боклуци, че не се къпя по седмица, или че се самотитуловам като най-нещастния човек на планетата.
Ако повече никога не напиша ред тук, искам да споделя, че за мен беше удоволствие да пиша този блог от 2011 г. до 2025 г. Все пак 2025-та не е само евентуален край на моя блог, а и гарантиран край на държавата България, която за мен реално престава да съществува на картата заради загубата на собствената си валута. Една продадена и купена страна, която вече съвсем по всички критерии е под европейско робство и никога в историята си не е успявала да просъществува като независима и неутрална. Не държава, а държанка. Или турско робство, или руско робство, или европейско робство. Та каква по-подходяща година за евентуален завършек на блога от официалния край на България. Ако някой път напиша тук нещо за родината, то вече няма да е за страната България, а за щата на Европейския съюз българия. Спомням си колко много мразех и проклинах влизането в шибания "съюз" още през 2007 г. Макар за мен да беше от полза единственият плюс на това робство - безвизовото пътуване, предпочитах и предпочитам хиляди пъти да имаше визи за всяка страна, но България да беше самостоятелна и независима, да имаше земеделие и качествена българска храна, да нямаше копиране на всичката европейска помия по отношение на правила, бюрокрация и рестрикции, да не беше се превърнала в сметището и автоморгата на Европа, да не беше толкова засегната от глобализацията и дигитализацията. За тези близо 20 години се изкопира всичко най-лошо и деструктивно от Запада, а нищо добро от там не намери почва у българския прост и зъл народ. Като един страничен наблюдател на живота, съществуването и всичко останало, мога да кажа, че ако имах живот да живея, щях да бягам с двеста от България и Европа. Друг е въпросът дали действително има къде да се избяга. Като пътувах по-рано къде ли не, все казвах, че у нас е най-добре за живеене и не искам да се местя, защото можеше да се живее спокойно и свободно, ако нищо не те свързва със системата. Сега обаче съм на по-различно мнение. Всичко, попаднало под европейско робство, е обречено и ако човек иска да съществува спокойно и свободно без да участва в системата и държавата, а само да е част от съответната територия, трябва да се насочи към други места, може би страни като Киргизстан, Монголия, Папуа... Всъщност трудно е да се каже къде би било по-добре от тук, но това не променя факта, че България не принадежи на българите. Макар да нямам вземане-даване с държавата, обществото и т.н., защото живея като маргинал, дори като такъв срещам все повече усложнения и наказания. Дигитализацията, към която явно никоя овца няма нищо против да бъде впримчена тотално, започва още повече да маргинализира хората като мен, които вече са долно качество хора, защото нямат умни телефони, банкови карти и т.н. В скоро време предполагам, че е много вероятно да не може да се пътува изобщо ако нямаш съответните устройства.
Та Оруел в крайна сметка доста добре е предугадил нещата, само дето е подранил с тая 1984 г. Все пак свободата е нещо, което е отблъскващо за съвременния човек, защото му тежи. Той не знае какво да прави с нея. Не смее да поеме тежестта на решения и отговорности, свързани с това да си свободен. И затова вече не се чудя как толкова лесно хората се отказаха от всякакви свободи и права. Колко лесно могат да бъдат управлявани в името на тяхната "сигурност" и техния безценен живот... Много ми е тъжно като виждам през последните 20 години от съществуването ми как всичко се срива пред очите ми. Как няма нито едно нещо - човек, град, местенце или каквото и да било, което да се промени към по-добро. С невъобразими темпове изчезва живата природа, цели биологични видове... Индустрията и консуматорството опустошават всичко, планетата е затрупана с боклук, хората стават все по-тъпи, цинични, зли и незаинтересовани, градовете биват зверски презастроени и нарастват с космически темпове, събарят се стари, безценни сгради, разказващи истории и на тяхно място изникват грозни, безлични кооперации и блокове... Въздухът изобщо не става за дишане, водата е токсична за пиене, храната има състав и вкус на отрова и подметка... Моралът, честта и чувството за справедливост са изцяло доминирани от егоизъм, лъжовност, суета, завист и апатия, които просто царуват навсякъде и във всичко. Мързелът, както и издигането в култ на сигурността и живеенето на всяка цена, достигат немислими висоти. Количеството двукраки същества нараства главоломно за сметка на качеството. Изкуственият интелект е в пъти по-атрактивен и употребяван от естествения. И най-важното - на никого не му пука за всичко това! Всъщност наистина не се сещам за нито едно нещо, което да е станало по-добро в рамките на моя живот. Завиждам на хората, които са измрели преди 2000 г. и не са видели нищо от това, което се случва в "епохата на пластмасата".
Няма да разтягам повече локуми, защото няма никакъв смисъл. Просто днес си седя в дъжда и размишлявам както обикновено, но този път реших да драсна няколко реда преди да изключа компютъра.
В заключение на всичко написано искам да споделя какво аз научих от всичките години пътуване по широкия свят. Човешкото същество е еднакво навсякъде по света - зло, егоистично, страхливо и апатично. Самата му природа не позволява то да е над нещата и да се развива в нематериални направления. То е примат, чиято едничка подсъзнателна цел е да оцелява. Няма значение на каква цена. Никога не може да излезе от омагьосания кръг на материалния посредствен и временен свят, докато не преглътне примитивните си инстинкти и огромното си его. Докато не осъзнае, че създавайки живот всъщност създава още смърт. Така че страданието за хората и всички други същества ще е безкрайно, според мен никога няма да се "превърти играта" и да се "хакне системата". Този ад на физическо съществуване, обвързано с безсмислие, страдание и смърт, ще продължава, докато хората не се осъзнаят и сами не пожелаят да сложат край на примитивното и материалното. Аз лично не вярвам това някога да стане. Просто във времето ще се появяват периодично някакви сбъркани и ненормални индивиди като мен, които ще наблюдават и констатират тази тъжна реалност като същевременно ще бъдат измъчвани от същото това страдание, защото някой е решил да ги създаде. Изключително ми е мъчно, че човеците вместо да стават все по-малко на брой, все по-осъзнати, все по-емоционално ангажирани и да се развиват духвно, емоционално и интелектуално, за да спрат този кошмар, наречен живот, стремглаво вървят точно в обратната посока - тотален игнор на страданието, примирение, здраво хващане за материалното, технологиите и изкуственото, фалшивото.
Та в крайна сметка човешкото същество е машина за убиване, машина за разплод, машина за лайна.
Може би затова толкова много обича всякакви машини, защото то самото е машина... биоробот може би. Няма нито душа, нито емпатия - нищичко! Ако случайно бях извънземно, дошло на Земята да проучи дали човечеството заслужава да бъде унищожено или не, категорично щях да избера да бъде унищожено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар