Пролетно из чудесата на България - част 1

 

След развалянето на лаптопа ми не мислех, че ще има нов разказ на блога, но макар и много бавно, снимките успяват да се качат на стария , достигнал и минал пълнолетие компютър на нашите (все пак моят беше само на 15). А текстът се пише без засечки. Следователно засега поне ще мога да пиша нови разкази, макар и по-рядко, тъй като прекарвам голяма част от времето си другаде, а не пред компютъра на нашите. С лаптопа можех да пиша от местожителството си в градината сред природата, а тук трябва да седя в апартамент с четири стени, което хич не ме радва. Така че когато ми дойде нужната доза търпение да седна и пиша, ще го правя, но ще е по-рядко. Засега - първа част от две части разказче за последното обикаляне из България. Като сложа и втората част, смятам да започвам Кавказ. Но снимките отнемат много повече време, отколкото на лаптопа, така че ще е бавно.

03.05.2021

Тръгвайки на това трето по ред пътуване из красотите на България от по-миналия март до сега, си пожелах само едно нещо - да ми е последното такова, осъществено с кола, вместо с колело, пеш или на стоп, както нормално пътувам. За трети път с неохота запалих колата и тръгнах на двуседмична обиколка, за да се махна за малко от психиатрията на уседналия живот, който си самоналожих с цел да липсва допирна точка между китайската чума и близките ми. Напоследък  имах голяма необходимост да се пръждосам от познатата среда, където и да е, за колкото може повече време. За съжаление повече от две седмици между една и друга задача от бита нямаше, така че успях да отскубна само 14 дни живот по пътищата. Направих си пътуването супер динамично, както обичам, с много скитане, разглеждане, опознаване на нови места във всяка свободна минута, от 5 сутринта до 9 вечерта. Е, последните дни започнах да се будя доста преди 5:00, тръпнейки в очакване за нови приключения и опитвайки се отчаяно да взема максимума от пътуването преди да е свършило. Две седмици ми се сториха като един безумно кратък миг. Но за този миг успях да видя, усетя и преживея много красиви и интересни места. Именно тях ще опиша в следващите редове, защото наистина си заслужават и все повече се затвърждава мнението ми, че страната, наречена България, има едни от най-красивите земи в света. Големият проблем и тук, както навсякъде по света е, че хората нито я пазят, нито уважават, нито пък обичат. 

През Гърция до дома - финал на пътешествието

 

Гледка от самолета някъде над Турция или Иран

 Като за финал, една любима песен - https://youtu.be/OK-NuMth8Fc

 13-17.05.2019

И това пътуване беше на прага на своя край. На 13-ти срещу 14-ти прекарах нощта в голямата грозна "птица". Времето мина само в рев като накрая очите ми просто пресъхнаха. Намирах се в състояние на тотално съкрушение. Изпитвах отвращение към себе си за начина си на придвижване, недоволство към близките си за всичкия зор, който непрекъснато ми даваха да се прибирам, разочарование за всичко, което предстоеше в това пътуване, но така и не се случи... А тогава дори още не знаех, че пътешествията ми окончателно ще приключат по-малко от година по-късно. Сега и да съжалявам за нещо, няма смисъл. И да се надявам някога пак да отида в Азия или да стигна до Полинезия - абсурд.

На летището тихомълком слязох от самолета, минах проверките, взех си багажа и се отправих към изхода. Там ме чакаше посрещач - другарчето, с което пътувахме в Южна Америка. Беше решило да дойде и да ми донесе втория ми чифт сандали, за да не се мъча до вкъщи с нечовешки болезнените стари. Имах рана отдолу на крака заради дупката на подметката. С огромно удовоствие обух другите сандали, но с голяма мъка оставих тези до кофа за боклук, бяха ми служили толкова време, от 2015 до сега, купени от Боливия. Другите ми сандали не бяха чак такива ветерани, имаха зад гърба си само велопътешествието до Нордкап. Зарадвах се да видя другарчето, но настроението ми не беше особено добро. Качихме се на градски транспорт към центъра на Атина, след като другарчето сподели, че от няколко дни вече клошарства около летището, та разучил отлично и какъв транспорт да вземем за центъра. Предпочитах повече да слушам неговите впечатления и разкази, отколкото да говоря. Мислите ми бяха тотално объркани и всичко ми се струваше като пълна каша. Светкавичните местения от една реалност в друга направо ме съсипваха. До вчера къде бях, а днес къде се озовах... Другарчето беше търпеливо и не ме тормозеше да разказвам много, а аз и не можех да реша откъде да започна с разказите. 

Тайланд - последни мигове в Азия

В исторически парк Kamphaeng Phet, храм Phra Non

Reflection - https://youtu.be/RNprQYHenNI

07.05.2019

За втори път в това пътешествие влязох в Тайланд. За разлика от първия обаче, когато имах две прекрасни седмици на разположение да поопозная тази интересна страна, това влизане бележеше края на цялото пътуване и  щеше да е трагично кратко, само няколко светкавично изнизващи се дни. Направо неусетно минаха последните 11 месеца. В предстоящите няколко дни трябваше да открадна колкото мога повече вълнуващи преживявания и красиви места из Тайланд - финалната страна преди пристигането на европейска земя, ако не броим транзитния стоп през Малайзия последния ден.

Първата ми мисия беше да опозная археологическия комплекс Kamphaeng Phet - разкошно място, леко подобно на други исторически съкровища в страната като Аютая и Сукхотай, които посетих при предното влизане. И този път така и не се засякох с краля на кралство Тайланд, но пък срещнах къде по-интересни хорица. Като тайванката Силвия, дошла да живее в Мае Сот - граничния град, в който първо се озовах. След като тя ме взе на стоп и покани да къмпирам в двора на прекрасната си къща, прекарах отлична първа нощ в новата - стара страна и на сутринта бях в пълна готовност за подвизи. Пихме чай и Силвия ме откара до отлично за стоп място, откъдето веднага ме качи друга жена, този път тайландка. Беше страшно мила, покани ме на закуска и ме черпи страхотни вкуснотии. Отбихме се и на крайпътен пазар, от който си купих цяла торба личи - един от любимите ми плодове, които страшно щяха да ми липсват, наред с дуриан, рамбутан, манго, драконов плод, маракуя, салак, дуку и други. Още от сега усещах как ще си мечтая за всичко това у дома и ще гледам плодовете само на снимките си, точейки лиги по клавиатурата. Ех, колко точна беше преценката ми за бъдещето...

Жената пътуваше за Сукхотай, но аз нямаше да ходя там втори път, вече познавах отлично тамошните руини. Сега се целех в по-малко известния и популярен исторически парк Kamphaeng Phet, който също беше "уау!" Тръпнех в очакване да заровя поглед, ум и всички сетива дълбоко в историята, когато хората, сградите, земята, храната и въобще всичко е било все още истинско, непокварено и неомърсено от "прогреса". Стоп с мъж и жена ме откара право на входа на комплекса, до касата за билети. Платих 70 бата и се втурнах да обикалям. Прекарах абсолютно целия останал ден в скитане между руините, комплексът е доста голям и има толкова много сгушени в гората, непопулярни храмчета, до които никой не ходи. Обиколих всичко - както главните и най-посещавани, така и разни незаслужено пренебрегнати уникати, скрити от погледа на посетителите. Нито тежестта на раницата, нито изпепеляващата жега успяха дори да намалят с микро частица ентусиазма ми и усърдието, с което откривах всичко. Приказно беше, не исках никога да свършва. Обзеха ме и криви мисли към края на деня - трябва да се прибирам, пътуването да приключи. Още не можех да го осмисля. 

Мианмар - част 2 - езерото Инле и Златната скала

Жени от племето kayan, извесни на света като жените-жирафи

Anne Paceo - Fables of Shwedagon - https://youtu.be/ih12PSygfz8

03.05.2019

Още от рано поех по улиците на заспалия Nyaungshwe. Използвах утрото за обикаляне на храмове, ступи и притихнали улички. Имах карта на градчето и карах всичко по ред. Когато хората се раздвижиха и пазарът съвсем живна реших, че е време да се насоча към лодките и да започна пазарлъците за днешната ми разходка из езерото. Веднага ме заговориха всевъзможни агенти, личеше си, че тук е туристическо. Не се вързах на офертите от улицата и първо отидох в туристическия инфо център, където ми дадоха карта със забележителностите в езерото и ми обясниха какво може да се види. Тук, след кратък пазарлък, си намерих и лодка с лодкар на цена 18 000 чат (12 долара). Доколкото разбрах това е нормална, дори ниска цена. Някои от посетителите плащат около 25 000, че и нагоре. Има обаче една тънка уловка в цялата работа. Ако човек не знае отлично къде трябва да се спира и какво трябва да се гледа, лодкарят гарантирано ще претупа обещаната като 6 часова разходка, ще пропусне доста от интересните места и ще ви води само по наколните селища със занаяти, където да си купите нещо от изработваните там артикули. Тоест една обиколка на езерото би могла да се превърне в класическа туристическа клопка ако не бъдете информирани, ясни и настойчиви.

Като за начало задължително си вземете картата, кото ще ви дадат в инфоцентъра, на нея са изобразени интересните спирки по трасето. Те не са малко и няма как да се запомнят веднага наизуст, особено с местните им имена. Следете картата и щом забележите, че лодкарят пропуска нещо, му напомняйте за въпросното място и настоявайте, че искате да го видите. В правото си сте, предварително трябва да сте уговорили на кои места ще се спира. Ето местата, които не трябва да пропускате и които са изобразени на картата:

Мианмар - живата Азия - Янгон, Баган и Мандалей

 

Единствен и неповторим Баган

 

Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk

Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място. 

Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество. 

Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)

Филипини - част 2 - шоколадови хълмове и оризови тераси

Шоколадовите хълмове

Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI

13.04.2019

Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.

На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.

Филипини - острови, плажове и терминални несгоди

Незабравим залез на остров Боракай

 

Филипинската версия на песента от саундтрака на новия филм "Рая и последния дракон", който веднага ми стана много любим :) - https://youtu.be/gUxGqtVZmVY

След опознаването на толкова много азиатски държави, все си мислех, че няма какво да ме изненада дотолкова, че да ми докара лека форма на културен шок. Но ето, че имало - Филипините. Няма друга като нея в Азия. Страна на 7107 острова, безкрайни и изумително красиви плажове, 2000 годишни оризови тераси с обща дължина на терасираните зидове по-голяма от Великата китайска стена, уникален за света градски транспорт в лицето на джипнита и триколки, натрапчива латино жилка, пренаселеност до краен предел, бездомници, престъпност, проституция, бързи храни, затлъстели люде, невъобразим брой фериботни връзки, повсеместни насаждения от кокосови палми... Не е лесно да се обхване колорита на Филипините в думи и снимки. Плажовете, например, са такава красота и толкова примамливи, че не се сещам за по-подходяща дестинация за любителите на синьото море и белия пясък, гарнирани с полюшиващи се на слабия бриз идеално накривени кокосови палми. Във Филипинете определено се идва за плажове! Има толкова много и аз видях може би 0,00001 процент от най-красивите. Дали въобще има такива, които да не са красиви... За съжаление не успях да надникна под водата, за което ми е много мъчно, но това е единственият минус в пътуването сам - няма при кого да си оставиш нещата, за да прекараш време в океана. Истината е, че е голям пропуск и нищо не може да го компенсира. 

Зимно из България и една година домо(око)шарване

Зимна Крушуна

Прекъсвам за малко поредицата от разкази за азиатското пътуване, които ще продължат с Филипините в следващия пост. Искам първо да сложа този, докато е още прясно, че лятото замръзналите водопади няма да са толкова "актуални" :) А и точно днес става една година, откакто корона-циркът ме окошари у дома. Ако не знаех колко глупост има по този свят, щеше да ми е трудно да повярвам, че това нещо върви успешно вече толкова време без всенародна съпротива и възражения. Но както и да е, на всеки поне малко мислещ човек му е ясно отдавна какво се случва и предстоящите ужасяващи тенденции. Спящите дълбоко презадоволени люде на 21 век се отказаха с лека ръка от права и свободи, за които поколения назад са проливали кръвта си. Но нищо вече не може да ме изненада, нищо лошо, идващо от човечеството. Мен лично всичко това пряко не ме бърка, тъй като имам твърде рехав и краткотраен контакт с обкръжаващия свят на хората. Никакви приятели, работа, зависимости, нужди, желания, телефон, банкова карта, медицинско досие и т.н. Както се казва - пълен маргинал. Лошото е, че все пак имам близки, които обичам и това още ме държи близо до града, което е голям проблем. В един аспект обаче китайската чума успя да ме удари - пътуванията извън страната. Те реално приключиха. Още миналото лято ми беше пределно ясно, че от България повече няма да изляза легално. Което ме устройва, не е проблем стига да мога да прекаравам цялото си време далеч и високо в планината. Само това искам. Човек без пътувания няма проблем да живее, но без принципи и достойнство поне за мен е изключено да се диша и една секунда. Никога няма да участвам в "новия ред" и съвсем съзнателно жертвам призванието си на глобален скитник, за да запазя принципите си. Така че с доза мъка анонсирам, че повече пътешествия май няма да има.

Малайзия - Борнео - част 2: орангутани, пещери и дългоноси маймуни в Саравак

 

Дългоноси маймуни в национален парк Бако

The Fight Will Be Your Own -  https://youtu.be/IHCMFovgshM 

 

26.03.2019

След краткия, но добре оползотворен престой в султаната Бруней, отново се насочих към Саравак в Малайзия, само че към частта му на запад от Бруней. От границата ме взе семейство за Мири. Слязох на един от разклоните, водещи към големия град, в който определено не исках да ходя, а те продължиха към него. Наблизо имаше огромен супермаркет, от който си накупих много изгодно толкова плодове, колкото нормален човек просто не би могъл да изяде наведнъж, даже и на два пъти. Не само ги изядох (над 2 кг папая, диня, мандарини), но исках и още. До злоупотреби с плодове стигах още по-лесно, когато цените бяха ниски. Не че в България цените на черешите могат да ме спрат да ям по 2-3 кг на ден. Вярно - само това, но пък в количества. 

След като се натъпках до пръсване, ударих джакпот и със стопа. Взе ме чичка с пикап, пътуващ до село, намиращо се до "задния вход" на Национален парк пещерите Ния - следващата ми цел. За късмет той пътуваше до селото и живееше в една от останалите дълги къщи. Беше от етноса ибан и сподели, че е засадил земите си с палми. Не му пукаше за нищо друго, освен че има работници в плантацията и изкарва добри пари, въобще не му мигна окото като му казах, че убива природата. Насочи ме къде е входа на парка, а преди това поразгледах и самата дълга къща. Затвърди се мнението ми, че повече наподобява на гигантски, безкрайно дълъг апартамент, отколкото на къща. Може би защото в моите представи къщата е самостоятелна постройка, а не комунално жилище за цялото село. Благодарение на този човек спестих 20 рингита за входа на парка, от другата му страна се минава само с лодка и щеше да бъде по-трудно да се "хакне". А от тази страна край селото имаше обособена будка за билети, но липсваше човешко присъствие, дали заради дъжда, или по принцип.  

Бруней Дарусалам - земята на един щур султан

 

Джамията Omar Ali Saifuddien и лодка павилион в езерцето в центъра на столицата

 

Earth Song - https://www.youtube.com/watch?v=3F6yS2lCbmA

 Каквото и да се знае и говори за Бруней Дарусалам, докато човек не се озове там да го усети през собствените си сетива, няма как да си го представи. До последно очаквах да видя самозабравила се лъскава фасада като Сингапур и забогатели хора, обсебени от храненето и пазаруването - точно като тези в Сингапур. А то се оказа нещо съвсем различно и доста неочаквано - народ, живеещ в голямата си част скромно, направо бедно и в нищета, а сградите в столицата създават усещането, че посещаваш нещо средно между село и малък провинциален град с няколко лъскави здания и площада. Бруней е известен най-вече със своя султан и неговото богатство, дължащо се на нефтени и газови находища. Допреди време е бил най-богатият човек на света, но е изместен от други понастоящем, всъщност още през 90-те от Бил Гейтс. И все пак остава богат със своите близо 30 милиарда долара. Харчовете му са толкова брутални, че ако беше по-пестелив, може би щеше да се задържи на върха на класацията. Всичко, за което "нормалните" хора биха прахосвали пари ако бяха богати, е и увлечение на султана: коли, от скъпи по-скъпи, самолети, хеликоптери, яхти, имоти по цял свят, жени, развлечения, тържества... Май няма нито едно смислено според моите разбирания нещо, за което този човек да е похарчил пари. Има около 9000 автомобила, сред които възможно най-скъпите в света Ролс Ройс, Ферари, Ламборгини и т.н. Частни самолети със златен интериор, два хеликоптера, огромен дворец за над 1 милиард долара с 1788 стаи. Харем с безчет жени, измежду които актриси и модели, отделно има три законни жени, с две от които е вече разведен. Първата му жена е братовчедка му, за която се жени, когато е на 19 г. при уреден от семейството брак. От нея има шест деца, а общо има 12 деца, от които 5 са вече женени. За сватбите им султанът е прахосал милиони долари. Известно е, че харчи за подстрижка 20 000 долара, а брат му принц Джефри, с когото са били първи другари в разгулния си живот, е рекордьор по джобни пари за харчене за ден - 500 000 долара. Луди фенове на алкохола и партитата, двамата братя са организирали постоянни запои и гуляи, малтретирали са жени и са държали някои от тях принудително, има дори заведени дела срещу тях в САЩ, естествено без резултат.