През три планини: част 1 - Пирин

Връх Газей (2761 м) с Газейското езеро, наричано още "Дамата с кока" - поглед откъм връх Полежан


Update на моментното положение: все още търся дом и семейство за котето Елзьо, за което споменах две публикации назад. А поради раздигането на корона-цирка в доста страни в Европа, може би ще успея да попътувам зад граница това лято и да осъществя една голяма мечта, стискайте палци :)

 

Миналото лято имах възможността да се отскубна от дома и роднините за двайсетина дни и ги използвах по възможно най-добрия начин - пеша през планинските прелести на България. Планът ми беше да започна с Пирин, после да се прехвърля в Рила и евентуално да продължа към Родопите ако остане време. Най-добрият вариант щеше да е да си стигна чак до вкъщи пеша, започвайки от Добринище и минавайки през всички високи върхове на трите планини, ехх какъв кеф! Почти се получи, не достигнаха само няколко дни, за да се измине трасето от Хвойна до Хасково, което пък в голямата си част го вървях пеша предни години. Но за тия двайсетина дни видях и се порадвах на толкова много красоти по пътя, че за нищо не съжалявам. Ще започна с Пирин - най-алпийската, най-стръмната и най-козята планина у нас. През този преход повторих много любими мои места и открих някои нови, на които се озовах за първи път.

 

06.08.2021

Маршрут: Хасково - Димитровград - Септември - Добринище - хижа Гоце Делчев

За да започна ходенето обаче, трябваше някак да се добера до Пирин от далечно Хасково, което ражда тикви, но хора - не (за разлика от планината). Вариантите с кола или колело бяха изключени, защото нямаше как да ги върна обратно, стопът не беше опция, защото трябваше да се качвам в много коли, чиито шофьори гарантирано ще се опитват да ме убеждават да се возя без маска, за да покажат какви непукисти са и щях да се вкарвам в ред разправии, както и да споделям коли с потенциално болни хора без да мога да се опаковам до нивото, което по моя преценка е достатъчно. Автобусът беше вариант, но там хората също са на тясно и са много. Предмството е, че мога да се опаковам без никому да давам обяснения, защото си плащам за превоза. Накрая се спрях на влака - един чисто празен от Хасково до Димитровград, после друг до Септември, който беше с купета с по няколко човека вътре, а накрая - теснолинейката от Септември до Добринище, която за неприятна моя изненада беше пълна с народ. Прекарах близо 8 часа по влаковете с маска с филтър 3М и шал върху нея от онези от мавританска Сахара, които са мнооого дълги и се увиват на доста пластове един върху друг. Сложих и добре прилепнали  очила на очите. В цялата тази конфигурация и милиметър от лицето ми не беше открит, едва дишах, опитвах се да не правя никакви движения, защото въздух не ми достигаше през цялото време. Като слязох в Добринище, имах невъобразим задух, силно главоболие и страшна отпадналост. Кашлях поне час след возенето и не спирах да си задавам въпроса дали всичките тези мъки са си заслужавали. Не след дълго си отговорих. Веднага щом излязох от селото и набрах скорост нагоре по пътя в планината ми просветна, във вените ми отново потече кръвта на скитника планинар, дробовете ми се изпълниха с въздух и до вечерта бях съвсем добре. А както стана ясно седмици по-късно, опазването ми от вируса беше успешно. Вече две години се пазех по този начин и даваше резултат. Забавляваха ме и реакциите на хората по влаковете, когато ме видеха. Обикновено присмех и подигравки. Най-яростен срещу маските беше кондукторът на теснолинейката, който на висок глас обиждаше хората, които носят маски. Това беше явно с цел да го чуя, понеже само аз в целия вагон бях с такава. Почувствах се чудесно като го чух, едно от нещата, които най-рано научих в живота си беше, че ако хората се възмущават, подиграват и не одобряват това, което правя, значи със сигурност съм на прав път. И обратно - ако харесват, одобряват и хвалят постъпките и решенията ми, значи трябва де се замисля къде греша.

В Добринище прекарах час в разходки из селото. Хапнах първо за деня ядене до един параклис с гледка към цялото село. Толкова пъти идвах тук през зимата да карам сноуборд, че всичко ми беше познато. Поех нагоре по любимия път към хижа Гоце Делчев, който обикновено беше хлъзгав и заснежен при предишни минавания по него, а сега лятото го бе засушило, обгръщаше го зеленина. До хижата са около 12 км, изминах първите 8 пеша и започна да се смрачава. Една кола мина за нагоре, не я стопирах изобщо, дори не ми минаваше през ума. Но колата спря и много любезни и приятни мъж и жена ми предложиха да се кача. Зажаднялото ми за стоп сърце след две години пълно лишение не успя да устои на офертата, сложих си маска и се качих за оставащите 4 км. Както и очаквах, веднага ми казаха, че няма нужда да нося маска и може да я сваля, те били ваксинирани. Стана ми жал за хората, надупчени с неясни субстанции, които никой не знае какво ще им причинят в краткосрочен или дългосрочен план, а за да е още по-трагична илюзията те самите си мислят, че са неуязвими. 

Слязох до хижа Гоце Делчев, благодарих на хората и поех нагоре по черния път за хижа Безбог, който зимата е писта и ми е много добре познат. Вече ставаше съвсем тъмно, та се установих в гората до едно поточе, на около 15 минути ходене след хижата. Прекарах тиха и спокойна нощ в прегръдката на планината, където ми е мястото по принцип. Почувствах се у дома си за първи път след Странджа. За кой ли път се убедих, че няма никакво значение къде си роден, отгледан и прекарваш голяма част от времето си. За мен пренаселеният, шумен и мръсен град Хасково не е дом и никога няма да бъде. Истински у дома си се чувствам само и единствено в дивата природа.


 

07.08.2021

Маршрут: хижа Гоце Делчев - хижа Безбог - връх Безбог - връх Полежан - връх Газей - връх Малък Полежан - Долно полежанско езеро

Събрах лагера в ранни зори и след час-два нагоре по черния път, стигнах до хижа Безбог. Страхотни гледки, приказни цветя и един пухкав заек, който сякаш бе излязъл от дупката, водеща право в Страната на чудесата, ми правеха компания по време на ходенето. Горе до хижата заварих неочаквана гледка - народ, тълпи, хора... Явно бяха нощували в хижата и тъкмо се подготвяха за разни преходи в района, обикновено до Попово езеро или връх Голям Полежан. Имаше и туристи еднодневки, които тъкмо се качваха по пътя с колите си и разпрашаваха всичко наоколо. Все още не можех да проумея кога и как тези маршрути станаха толкова популярни и кога избухна тая мода да се ходи по планини. Преди години почти не срeщах жива душа нито по пиринските, нито по рилските пътеки. Беше много рядко явление да се засечеш с някой планинар, а сега всичко живо се качва по лифтове, пътища или пеша, а горе шари по близките пътечки с телефон в ръка на лов за снимки за оплелите народа социални мрежи. Тълпите, които съзрях в тази лятна утрин, надхвърляха всичките ми негативни очаквания. А като си помисля как преди години плувах в езерото до хижата и спях на чувал под звездите... Нямаше хора, нямаше забрани... 

Забързах крачка, за да се махна от отсечката с тълпите, но се оказа бая дълга. Възнамерявах да се кача до върховете Безбог и Полежан, но през цялото време имаше хора, отиващи точно натам, та доста се изнервих и още повече напънах скоростта. Дори след разклона за Попово езеро тълпите за Полежан сякаш изобщо не намаляха. Не ми доставяше никакво удоволствие да чувам хора наоколо, които носеха цялата си градска помия и простотия тук в планините и вместо да съзерцават красотата на природата в тишина, не спираха да говорят празни приказки. Стотици люде без раници, с по едно шише вода в ръка и "умен" телефон в другата вървят като овце по пътеките, крещят, уят и празнословят. От моя гледна точка те мърсят святото място, което е планината и не трябва да са тук. 

След като се качих до Безбог, минах и през Полежан като бързичко го подминах, защото тълпите бяха насядали да почиват или ядат. Продължих към връх Газей, който ме допусна до себе си за първи път, беше нов за мен. Езерото в основата му е много красиво и водата му е пивка, напълних си шишетата и се налочих като добиче. Погледнато отвисоко, то прилича на жена с кок в профил и с това е известно. Наричат го "Дамата с кока". Продължих по стръмен каменопад без пътека право нагоре към Малък Полежан. На върха направих кратка пауза и се наслаждавах на спокойствието. Тук хора нямаше, нито пък на Газей. Те спираха до Голям Полежан и ги виждах от разстояние, та се дразнех значително по-малко вече. Поех по билото в посока Джангалска порта, но понеже това трасе не ми беше познато, а пътеката трудно можеше да се нарече пътека, някъде я изтървах и поех надолу по супер стръмен склон право към Полежанските езера. Сгушени на не особено лесно достъпно място в полите на грамадния Полежан, тези езера бяха истинско съкровище. Първо минах край горното, което е второто най-високо езеро в България след Леденото езеро в Рила. После стигнах до голямото долно езеро, където и останах да нощувам. Много ми харесаха уединението, тишината и спокойствието на това райско място. Нямаше нужда да крия палатката, надали някой следящ за къмпингуването из националния парк щеше да стигне до тук. Както всичко човешко и управлението на националните паркове беше сбъркано отвсякъде. Такива като мен, които нищичко не оставят след себе си, са незаконни да спят под небето върху майката Земя, а уещите граждани, хвърлящи опаковки от вафли по пътеките, са добре дошли, защото спят по хижите, или пък идват само за ден. Събрах една торба боклук от планината този път, мъкнах я няколко дни и я изхвърлих в Банско.


Нагоре към Безбог...
Преди Безбог да стане популярно място с куп забрани, често плувах в това приказно езеро
Попово езеро




 

08.08.2021

Маршрут: Долно полежанско езеро - Джангалска порта - Валявишки езера - Превала - Бански гроб - хижа Беговица - Попинолъшки водопад

Посрещнах Слънчо край бреговете на езерото, закусих и поех надолу по въображаема пътека към главната пътека, водеща към Джангалска порта. Първо слизах по каменопади, после право през гъст клек, така и не открих истинска пътека. Беше много приятно слизане извън всякакви машрути, излишно е да споменавам, че не срещнах нито един човек. За мен истинското удоволствие започна след Полежан. Долу на пътеката за Джангалска порта се появи познатата жълта маркировка и поех отново нагоре. Играех си яко с денивелациите из Пирин, следващите дни постоянно губех височина, за да видя нещо или отида някъде, въобще не се придържах към високото. След Джангалската порта отново се зарадвах на гледката към Валявишките езера. Неотдавна плувах в едно от тях, но този път намеренията ми се осуетиха от двама рибари, които пробудиха у мен желанието да убивам, макар и намирайки се на това красиво място. Предполагам риболовът е забранен в пиринските езера, но вместо да гонят тези престъпници, "рейнджърите" са заети да раздигат хората на палатки. Нямах телефон, от който да се обадя и подам сигнал за риболовците, а и надали някой щеше да обърне внимание. Доста се вбесих от гледката и на ум им пожелах да се издавят във водите на езерото и рибите да ги оглозгат. Страшно мразя рибари!

За целия ден се разминах с няколко групи туристи, беше поносимо в тези части на планината и явно се измъкнах от най-атрактивните райони. След Валявишките езера хванах за малко пътеката към Мозговишка порта, но се отклоних по зелената маркировка към Превала. Там срещнах момче и момиче, заедно с по-възрастен човек с яке на ПСС, който вероятно ги водеше. Като ме видя, веднага започна да ме поучава, че на планина сам не се ходело. Наложи се да му отговоря остро, за да прекъсна никому ненужното излияние. Хора като този човек никога няма да си бъдат самодостатъчни и да живеят живота си ясно осъзнавайки, че нямат нужда от никого за нищо. Хората масово са овце, които все се движат на групички. Намирам това за зловещо, вредно и лишаващо от всяка възможност за връзка с природата и себе си.

След дълго слизане по пътеката със зелената маркировка стигнах до разклон с оранжева маркировка, водеща към хижа Беговица и спонтанно реших да поема натам, не познавах този маршрут. Исках да си удължа още обиколката на Пирин и да видя един водопад в местността Попина лъка. По тази пътека засякох група чужденци, а на една поляна, наречена Бански гроб, ме заговориха мъж и жена, които бяха приятни, любопитни и свежи хора, та ни потръгна приказката. Обсъдихме планините, приключенията и пътешествията, след което всеки по пътя си. Стигнах хижа Беговица, огледах я набързо отвън, налях си вода от чешмата и продължих нататък. Имаше доста хора на хижата, а и още идваха. По стръмна пътека право надолу слязох до вилно селище Попина лъка, където се насочих към Попинолъшкия водопад. Висок е 15 метра и се намира на 1230 м надморска височина. Порадвах му се на спокойствие въпреки огромното количество коли и хора, които бяха налазили вилите си. Селището сякаш се пукаше по шевовете. Побързах да поема отново нагоре в посока заслон Спано поле. Походих около час до смрачаване и разпънах палатката в една горичка край пътя, вече бях достатъчно далеч от вилите и техните надути музики.




Голямо Валявишко езеро - тук плувах преди няколко години


Езерна магия...

09.08.2021

Маршрут: Попина лъка -  заслон Спано поле - Бъндеришка порта - Синанишка порта - хижа Синаница

В 6:30 бях на пътеката, което си е своеобразно успиване за мен. Отново имах доста височина да покрия, близо 1500 метра само изкачване до Бъндеришка порта и Муратов връх. Докато изляза от горския пояс, коремът ми беше препълнен с боровинки и малини, щях да се пукна. Закуската беше изобилна, добре че градските чеда в планината рядко познават боровинките и не ги пипат, та има много за мен и баба ми Меца. След стръмната горска пътека излязох на високите и по-полегати части, стигнах разклона за заслон Спано поле и реших да си удължа още маршрута като отида да го видя какво представлява. Оказа се доста оживен и не е просто заслон, ами си е направо като хижа с отделни бунгалца. Предполагам се плаща за спането. Напълних си вода и обратно към пътеката за Бъндеришка порта. На места се мяркаха пасящи крави и лаещи кучета, но иначе нищо не нарушаваше дивата атмосфера на природа. След доста ходене стигнах познатата ми от други идвания Бъндеришка порта. Оставих раницата и първо се разходих до три безименни върха нататък по билото, а после се върнах до Портата и поех нагоре към Муратов връх (2669 м). Изкачих и него, зарадва ме със страхотни гледки както и всеки друг връх и било наоколо. Вихрен грееше в целия си блясък и ме зовеше, но не мислех да го изкачвам за пореден път, предпочитах да посетя по-непознати за мен места. 

Отправих се към следващата порта, водеща към други прелести на планината - Синанишка порта. След около два часа бях пред хижа Синаница, където гъмжеше от народ, така че побързах да напълня вода, да снимам езерото и да поема надолу по непопулярната маркирана пътека, водеща към хижа Загаза. След като доста се отдалечих от хижата, попаднах на чудесна поляна с рекичка, идеална за нощувка. Разположих палатката до клека и се изкъпах с разкошната планинска вода, наслаждавайки се на залеза. Всичко наоколо беше истински рай, не исках дори да помислям, че ще си тръгна от това място. Искаше ми се да остана в Пирин завинаги, по един или друг начин. Мислех си за щастливците, загинали в планините. И да умреш случайно не е никак лесно, а те са имали късмет.


Нагоре към Спано поле


Отдавна дракон не ми се е показвал толкова ясно



Муратов връх и Вихрен на заден план



Влахински езера



Връх Синаница


Слънчо си отива...


10.08.2021

Маршрут: хижа Синаница - път за хижа Загаза - заслон Черната вода - Голямо влахинско езеро

 

До около 9:00 сутринта слизах през гори и поляни до черния път, водещ към хижа Загаза и продължих не към хижата, а по жълтата маркировка, която очаквах да ме отведе чак до билото и хижа Яворов. Отново след голяма загуба на височина тръгнах право нагоре. Тази пътека бе съвсем непозната за мен, а маркировката беше близо до несъществуваща. Общо взето го карах на интуиция, която работеше безупречно до заслон Черната вода, след което реши да ме изостави. Маркировка имаше на малко места и то когато не ти трябва, а на поляните се губеше и добре, че на места имаше пирамидки, по които се ориентирах. Отначало беше черен път край Влахинска река, после стана пътека през разкошна гора пак придържаща се в близост до реката. След доста ходене стигнах нов, хубав заслон на огромна поляна. Отворих картата да видя накъде продължава пътеката, но този заслон го нямаше на картата и реших, че трябва още малко да продължа нататък, за да хвана някъде разклона към билото и хижа Яворов. Заблудих се по наличието на пирамидки и тръгнах след тях. Стигнах големи поляни с овчарници в десния им край и реших, че тук някъде трябва да е пътеката, поемаща стръмно нагоре. Захванах се с безплодно търсене и драпане нагоре и надолу по супер стръмен и обрасъл склон надявайки се, че някъде ще пресека някаква пътека. Наистина имаше пътеки, само че животински вероятно от крави или овце, които още повече ме заблуждаваха. След доста изкачване по отвесния склон, съзрях висока пирамидка на отсрещната страна на големите поляни и реших, че явно грешката е моя и е трябвало да продължа още нагоре покрай реката. Тук тъй или иначе пътека не намирах, така че слязох обратно до овчарниците и поех по пътеката, която беше широка и добре утъпкана. Водеше все нагоре край реката, от дясната й страна. След доза ходене и изкачване започнах да осъзнавам суровата истина - това изобщо не беше търсената от мен пътека за билото и хижа Яворов, беше съвсем друга пътека, водеща към Влахинските езера. Идеята да се кача до Итипица (разклона на билото за Кончето на едната страна и Албутин на другата) и да продължа към хижа Яворов, а от там към хижа Предел, където Пирин се среща с Рила, отпадна. Намерения да ходя на Кончето и Вихрен този път нямах никакви, защото знаех много добре колко народ ще има. Но както казват хората - всяко зло за добро. Не ми се връщаше назад да търся разклона за Яворов отново, така че продължих право нагоре по пътеката към Влахинските езера. За първи път минавах от тук и страшно ми хареса! През цялото време наблюдавах билото и Вихрен от ниско, изглеждаха толкова полегати и невзрачни тия върхове... От тук имах съвсем друга перспектива към мраморните гиганти, струваха ми се като скромни хълмчета. 

Спрях до един водопад да пия вода, да хапна последната си храна под формата на ядки и да се порадвам на спокойствието, а по пътеката се зададоха мъж и жена германци. Тръгнали от хижа Вихрен, минали по Кончето и слезли по мистериозната пътека, която на мен ми се изплъзна (за късмет, иначе нямаше да видя тази скрита в сърцето на Пирин прелест - Влахинска река, водопадите и езерата). Носеха палатка и смятаха да нощуват на Влахинските езера, където щях да остана и аз предвид напредването на деня. Можех да продължа и да се кача до Кабата, за да поема утре надолу към Банско и Разлог, но реших,че езерата са по-приятна опция за спане от голите чукари. Нататък по пътеката се сблъсках с голямо стадо овце и техните овчари и кучета, които се бяха запътили надолу към кошарите. Разговорихме се, разпитваха ме за разходките из Пирин и ме светнаха за някои хубави места. Като стигнах най-горното и голямо от Влахинските езера, германците вече се бяха настанили край брега му. Намерих си и аз място доста далеч от тях, изобщо не ги виждах от моя лагер. Оставих багажите и се заех с обикаляне на езерото, докато още беше светло. Поиграх си с готина жабка, а през нощта излизах от палатката да снимам звездното небе, но без статив не ставаха хубави снимки. Няколко пъти се събуждах от пориви на вятъра, но нощта мина много добре.


Местност и заслон Черната вода, някъде вляво от заслона е започвала пътеката за билото


Нагоре по Влахинска река...
Връх Вихрен откъм Влахински езера

 

11.08.2021

Маршрут: Голямо влахинско езеро - Кабата - връх Вихрен - хижа Вихрен - хижа Бъндерица - Банско - Демянишка пътека

Напълних си вода от езерото и в ранни зори поех нагоре по немаркирана пътека, извеждаща на Кабата. Не можех да се нарадвам на дивите кози, които обикаляха наоколо и ме оставяха доста да скъся дистанцията. Снимах, гледах и им се радвах. Като стигнах Кабата и погледнах към Вихрен установих, че има едва няколко човека по трасето. Реших, че това е златна възможност да го кача отново без тълпи народ, явно толкова рано хората не се бяха размърдали. Спонтанно се отправих директно към върха на празен стомах, оставих раницата долу на поляната и хукнах нагоре. Не можех да си представя да съм до върха и да не го удостоя с внимание отново, не зная вече за кой път, не ги броя. На всичко отгоре времето беше страхотно за разлика от първото ми качване в живота, когато имаше мъгла, валеше дъжд и мраморите бяха яко хлъзгави, докато пердашех нагоре по тениска и нямах дори яке. Всъщност най-често изкачвах Вихрен от северната му страна, а от тази южната сега ми беше втори път. 

Стигайки върха преброих четирима човека да се мотаят по широката му и дълга "шапка". Дори не ги загледах, бяха просто някакви си хора, нямам навик да се заглеждам по хората изобщо. Каква беше изненадата ми, когато двама от тях ме доближиха и зърнах познати лица! Може би последното място на света, където очаквах да срещна познат, но ето, че пред мен стоеше не един, а двама. Единият от тях живя четири години в апартамента на баба ми като наемател и можеше да се каже, че ми е съквартирант (преди да се изнеса окончателно на вилата) във времето, което прекарвах там, колкото и малко да беше то в годините на интензивно пътешестване. А другият беше негов най-добър приятел, когото също познавах от този период. Разприказвахме се, те бяха в компания с още две момчета, всички с фотографска насоченост. Бяха тръгнали от хижа Вихрен към Кончето и след като си поговорихме, те поеха натам, а аз надолу към раницата си. Много изненадваща среща, каквато не можех дори за миг да си представя. 

Докато слизах към хижа Вихрен, отдолу вече прииждаха орди човеци, така че със скоростта на светлината се изстрелях надолу по стръмната пътека, през повечето време реално тичах. За нула време стигнах хижата, напълних вода и газ надолу към Банско. Хванах разни преки пътеки през гората, но изпуснах тази, водеща към хижа Бъндерица, та подминах хижата и Байкушевата мура без да се усетя. Тъй като не успях да хвана пътеката от Бъндерица за Банско, поради подминаването на хижата, се наложи да слизам донякъде все по пътя, по който хвърчаха коли и никак не беше приятно, особено около Бъндеришка поляна, където цареше невъобразима лудница. И все пак кипях от ентусиазъм, защото си прекарах страхотно в Пирин, а сега поемах към Рила. 

Издухах неусетно 15-те километра до Банско като последните пет ги вървях два пъти. Понеже беше твърде рано да спирам, а и както обикновено кипях от енергия, реших да сляза до Банско, за да си купя храна и да се върна обратно по пътеката за хижа Демяница, за да спя на спокойствие в планината. Така и сторих, смъкнах се чак до центъра на комерсиалното и прескъпо курортно селище, купих си малко храна от един магазин и поех обратно нагоре. Така се натъпках с джанки по пътя, че почти не докоснах купената храна. Имаше няколко отрупани дръвчета край шосето, които никой не беше докоснал. За нощувка се установих в гората край Демянишка река, изкъпах се втори път в реката, първото къпане беше на слизане. На другата сутрин с чисти дрехи и без аромат на изпотено магаре се отправих по музеите на старото Банско...


Утро край Голямо Влахинско езеро


Драматизмът на мраморите

12.08.2021

Маршрут: Демянишка пътека - Банско - Разлог - Предела

Успях да се насладя на Банско благодарение на старите къщи и музеите. За деня посетих къщите-музеи на Неофит Рилски, Никола Вапцаров, Паисий Хилендарски и Веляновата къща (Радоновата къща беше затворена). Дори и през лятото беше пълно с народ в това Банско, но за мое щастие музеите бяха много слабо посещавани и общо взето бяха само за мен. Силно се впечатлих от всичките, най-силно от невероятните стенописи във Веляновата къща. Уникална възрожденска сграда, притежаваща разкошни стенописи, дърворезби и дори нетипичната за онова време баня. Къщата на Неофит Рилски също е възрожденска от 18-ти век и е много красива и вдъхновяваща. Има голям чардак, свързващ къщата с бившите селскостопански постройки, в които сега се помещава интересна експозиция. 

Домът на Никола Вапцаров също очарова и интригува с истории за живота му. Именно тази къща е първият музей в Банско, отворен преди 70 години. Отначало дори майката и сестрата на поета са изнасяли беседи за посетителите. В памет на Паисий Хилендарски - друг виден син на Банско, е построен духовно-исторически център на мястото на изгорялата му в огромен пожар родна къща. Вътре е изградено  копие на килията, в която той е написал "История славянобългарска" в Хилендарския манастир. 

След музеите и разходката по старите улички и църкви, нямаше какво повече да ме задържи в "планинския Слънчев бряг". Освен това трябваше да побързам, имах уговорка да съм на гарата на Разлог в 17:30, а до там ме чакаха 6 км пеша плюс още няколко музея. Ходенето не беше много приятно, понеже вървях край оживеното шосе, но веднъж щом стигнах Разлог, стана хубаво. Обходих центъра, имаше няколко много досадни просещи циганчета, от които едва се отскубнах, след което посетих красива църква и историческия музей. Уредникът там беше много приказлив и близо час и половина ми разказваше всякакви интересни неща - къде факти, къде теории. Според него българите са най-великият народ и цялото познание на света е тръгнало от тук. Ние сме дали санскрита на индийците и йероглифите на китайците, дори египтяните са се учели от нас. Също така тук бил центърът на света, именно в Разлог. Имало и порти към други светове горе на някои места из Пирин. Човекът сподели, че е лингвист и филолог, направил много връзки между езиците и общия им произход и беше подкрепил твърденията си с книги, в които явно всичко това бе описано подробно. Интересен и сладкодумен човек с много идеи и теории, мина през какви ли не теми от приликата между санскрита и българския до Европа и Русия и как Ванга предсказала, че руснаците ще си върнат властта. Е, аз като невярващ в нищо от аспектите на съществуването не повярвах и на дума, просто защото по принцип на нищо не вярвам, даже, че съществувам и че животът е реално нещо (а какво всъщност е реално, това е абсурдна дума, лишена от смисъл), но пък ми беше много приятно да го изслушам човека, да чуя някакви различни хипотези за разни неща и звучащи налудничаво предположения.

Следобедът се изтърколи като миг и заради сладкодумния уредник дори закъснях за уговорката на гарата. Забързах ход и стигнах, а на една сянка отвън ме чакаше онова другарче, с което пътувах в Латинска Америка (който е чел постовете от тогава го знае). Нагъл манго му се беше лепнал да му проси, та едва го отървах. Страшно нахални ми се видяха разложките цигани. Другарчето беше изявило желание да го водя с мен в Рила и евентуално нататък ако издържи и му хареса. Понеже щеше да има рожден ден след броени дни, а и в крайна сметка остана единственият човек извън роднините, с когото общувам до днес и приятелството ни се запази въпреки всичко, не можех да му откажа. Е, понякога ме дразни доста, в Латинска Америка неведнъж ми късаше нервите, замервах го със сандали и портокали, но това ходене на планина нямаше да е дълго и предизвикателно като пътешестването зад граница, освен това можеше да се прибере по всяко време. Другарчето смяташе да остане, докато му е комфортно. То не обича да го плющи дъжд, да му е студено или жега, да има мазоли на краката, да няма чисти чорапи... Предстоеше да видим докога ще издържи. 

Когато слезе от влака, беше в същото състояние, в което бях и аз преди седмица - задушен от маска и шал. Пазеше се колкото и аз, както каза веднъж - защо да се разболявам като може и да не се разболявам. Напазарувахме храна набързо, която се състоеше предимно от хлябове и тръгнахме от Разлог към Предела. Вече беше късно и никак не ми се искаше да спим в покрайнините на Разлог, така че решихме да се качим на автобус за десетте километра, ако изобщо мине такъв. За голям късмет хванахме може би един от последните за деня, така и не разбрахме откъде идва, но минаваше през Разлог. Махнахме му да спре и той взе, че спря на улицата, въпреки че задръсти трафика отзад. По най-бързия начин се качихме, вече се бяхме опаковали с маски и шалове. Шофьорът излезе някакъв много готин и изобщо не ни поиска пари за превоза, въпреки че се опитахме да му пробутаме на раздяла. Слязохме на Предела и поехме по черен път, който след доза ходене се събра с маркираната в червено пътека за все още далечната хижа Македония. Тръгнахме по нея и като се смрачи, разпънахме палатката на едно възвишение в гората. Беше тихо, спокойно и успяхме да се наспим добре през първата нощ в Рила. Оставяйки Пирин зад гърба си и сдобивайки се с придатък за Рила, леко се скофтих, но същевременно се и радвах, че ще посветя другарчето в тайните на планината. То твърде малко беше ходило из планините и никога само, така че имаше мноооого да учи.


В Банско...

Църквата "Света Троица"

Веляновата къща

Стенописите са просто уникални

Двора на музея

Прииска ми се да посвиря


Маршрутът ми през Пирин



1 коментар:

Анонимен каза...

Благодаря за хубавите снимки и расъждения!
Чел съм ти почти всички публикации.
Ти си свободен човек, а това е най-важното.