 |
| Водопадите Бан Гиок |
Прекрачвайки границата на Виетнам знаех, че всяка страна би ми харесала след престоя в Китай. През 2009 г. посетих Виетнам за първи път, но никак не се очаровах, понеже реално нищо не видях от нея. Прекарах 3 дни в Сайгон, ужасих се от трафика и пренаселването, и си тръгнах. Бях в края на тогавашното си 10 месечно пътуване и бързах да се прибирам у дома. Нищо хубаво не можех да кажа за Виетнам след това първо посещение. Впечатли ме само военния музей в Сайгон. В онова пътуване прекарах доста повече време в Лаос и Камбоджа за сметка на Виетнам. Този път обаче щях да направя точно обратното. И красотите на Виетнам се оказаха много впечатляващи. Има десетки прекрасни за гледане места из тази немалка и доста зелена страна.
Виетнам колкото позитиви има, толкова и негативи. Ще започна с кофти нещата. И тук както в Китай се яде всичко. Жестокостта към животните е епична. Социализмът е на почит, хората се стремят да догонят китайците и страната е доста тясно свързана с Китай. Икономиката се развива, природата се унищожава, популацията от близо 100 милиона продължава да расте. Градовете са пренаселени и замърсени. Хората понякога са мили и добронамерени, друг път - груби и измамни. Виетнам е бивша френска колония, на по-късен етап жестоко съсипана от Виетнамската война, водена между САЩ и Южен Виетнам от една страна, и Северен Виетнам с комунистическата партия от друга. Тази война се е характеризирала с прояви на изключителна жестокост към виетнамския народ от страна на САЩ. Завършила е с победа на Севера и обединение под управлението на комунистическата партия.
Интересните за посещение места, до които аз успях да се добера, много ме впечатлиха. Ето ги поименно: водопадите Ban Giok до границата с Китай, езерото Ba Be, планините Sa Pa, столицата Hanoi, остров Cat Ba и залива Lan Ha (също и известния Ha Long bay се намира наблизо), Tam Coc и Trang An, градовете Hue, Hoi An, Danang, руините My Son, Marble Mountains до град Danang, военния музей в Сайгон, тунелите Cu Chi.
Мястото, което не посетих, а много исках и съжалявам, че не отидох, са пещерите на национален парк Phong Nha-Ke Bang. Отказах се заради високите такси за посещение. Другия път ще си нося заделени пари специално затова. Макар че като любител пещерняк на нетуристически пещери, ми идва малко тегаво да влизам в такива. Но все пак ми се иска да ги видя, това е уникален район с гигантски пещерни системи, има над 300 пещери. Тук се намира и най-голямата пещера в света. Иска ми се да се включа в някоя експедиция за проучване и да прекарам месеци из тези пещери, а не ден-два като тъп турист с гид.
На юг пък не успях да посетя Mui Ne, известен с пясъчните си дюни и плажове, както и Далат и планинския му район.
Мога да обобщя, че сравнително добре си прекарах във Виетнам като изключим тежките психо травми за цял живот и часовете рев, провокирани от видяна жестокост към животни. Преживях доста такива моменти и все в най-северната част на Виетнам, по малките пътища и села между водопадите Бан Гиок и Са Па. Един път видях убито прасе, вързано на задната седалка на мотор, друг път парчета от животни на крайпътни сергии, имаше и глави, при една такава гледка не успях да се сдържа и повърнах на момента. Сърцето ми пък започна да бие учестено, главата ме заболя и изобщо - сринах се. Веднъж зърнах край пътя някакво малко животинче за продан, което беше живо и се мяташе във въздуха, вързано за краката и с главата надолу. В първия момент дори не можах да включа какво виждам, стори ми се като мираж. Като осмислих видяното, още в камиона се разплаках. Всички диви животни се убиват и ядат, или използват за кой знае какво. А виетнамците ми се сториха особено жестоки и апатични към страданието на животните. Пазари избягвах на всяка цена, а като вървях по селата, не се оглеждах много, за да не видя някъде нещо убито за продан. Натрупах страшно висока доза омраза, всеки ден пожелавах ужасни неща на виетнамците и това беше тъмната страна на престоя ми там. С останалото както винаги се справих, но тези моменти и очакването да видя нещо, изиграха своята тежка роля в ежедневието ми и го направиха доста по-мрачно като цяло.
Иначе местата и останалите ми преживявания бяха до голяма степен чудесни. Позволих си да наема мотор два пъти, за да обикалям яки отдалечени кътчета, а благодарение на гостуването на един чудесен българин в Сайгон, имах шанса да карам мотор из легендарния сайгонски трафик - супер преживяване! Няколко пъти спах на хостели, особено по време на пороя с наводнения в Hue, който продължи повече от седмица и беше невъзможно да се спи навън даже и с най-здравата палатка. Хранех се много добре като няколко пъти седнах да ям в истински вегетариански ресторанти, беше страшно евтино и вкусно! Разглезих се и с разходка с лодка в залива Лан Ха, имах шанса да покарам каяк, да поплувам и да видя острова на маймуните :) Прекарах 28 дни във Виетнам, което ми даде възможност добре да усетя страната и да видя доста места. Много повече ми хареса от първия път.
27.11.2018
След първата успешна нощ в нивата, станах още преди изгрев, за да се омета и да не ме открие някой жител на близката къща. Беше много мъгливо и поех пеш по шосето. Минавах село след село и тъкмо в този район видях минаващ по пътя мотор с натоварено отзад прасе, което споменах по-горе. Изпаднах в ужасяващо състояние на мъка и гняв.
Доста часове минаха в ходене преди да хвана стоп с камион за Као Банг, който в последствие се оказа, че отива почти до водопадите - моята цел за деня. Шофьорът беше приятен човек, но не можехме да говорим поради езиковата бариера. Мислех си, че е само той в камиона, а по едно време изненада - зад плътното перде, спуснато над леглото, се показа още един виетнамец, който явно беше спал през цялото време. Това, което силно ме притесни обаче бе, че раницата ми я бяхме хвърлили на същото това легло като аз изобщо не видях, че има човек там. И това типче бе разполагало с всичкото време на света да я претършува и да си хареса нещо. От тази мисъл ме стегна шапката, но се постарах да не си личи. На слизане запомних с точност регистрационния номер на камиона, в случай че нещо беше изчезнало. С този камион пътувах дълги часове, спряхме на крайпътно капаче да ядат, а аз хапнах само нещо с нетипична форма, наречено оризов кейк, понеже всичко друго беше с месо. Шофьорът ме почерпи и мандарини.
Стовариха ме около 20 км преди водопадите. Там по желание на шофьора седнах да хапна с тях, този път истинска храна - тофу със зеленчуци. Той много добре беше разбрал що е то вегетарианец и настояваше да ме нахранят преди да продължа. Явно това беше неговия град и познаваше всички в капанчето. На метри от нас четирима мъже пееха и се деряха на микрофон с тонколони. Караокето е страшно популярно във Виетнам, от доста заведения се чуват повярвали си, че могат да пеят музикални инвалиди. Това е един мини кошмар за човек, който има музикален слух и е дете на родител пианист, освен това е израснал с класическа музика. Тези звуци яко ми бъркаха в мозъка и често имах чувство, че ми изглаждат гънките вътре. Понякога може да имаш редкия късмет да уцелиш някой, който реално пее добре. Тогава ти става приятно да послушаш. Но повечето пъти през микрофона минават звуци като на рошава гарга в тежка емоционална криза.
След като хапнахме, шофьорът ми уреди камион с четирима вътре, които пътуваха до водопадите и даже още по-нататък. Всичките трима пътници седнаха на леглото, а за мен и раницата освободиха предната седалка, така че пътувах удобно. Оставиха ме до входа към водопадите. Виждат се от пътя, но за да отидеш близо до тях, трябва да платиш 45000 донг (почти 2 долара) билет. Реших да се възползвам, много исках да поседя близо до падащата вода. Имаше купища сергии за сувенири след входа, а във водата предлагаха лодки, с които да отидеш в основата на водопадите. От другата страна на реката е Китай и бреговете са толкова близо, че може да наблюдаваш китайските туристи без проблем. Те също вземат лодки до водопада. Идеално лесно изглежда пресичането нелегално между страните.
Гледката от брега беше толкова съвършена, че поседях доста време да се любувам. Водопадите са приказни и определено трябва да се видят. Имаше още няколко бели туриста, които мярнах. По-късно се насочих към един храм, който забелязах на близък хълм до селото преди водопадите. Чевръсти жени от селото веднага започнаха да ми предлагат мототакси до храма, за разстояние от няма и 200 метра. Пълен цирк. Явно през последните години никой във Виетнам не ходи пеш. Всеки има най-малкото скутер, а най-бедните - колелета. Тоест аз се вписвах в стандарта за по-бедни от най-бедните.
Гледката от храма беше фантастична. Докъдето ти стигне поглед - карстови планини и зеленина. Водопадите също се виждаха идеално от едно място над храма, където по-късно нощувах. Залепих се за гледката, останах за залеза, разгледах и храма, а в едно от помещенията му, което бе нещо като голяма стая за събиране, седнах да си заредя батерията на фотоапарата. Докато чаках, се появиха един монах и един обикновен човек. Почерпиха ме чай и банани, а монахът ми даде три пакета бисквити и чепка грозде. Говорехме си чрез преводача на единия им телефон, поканиха ме да остана да спя в тази стая ако няма къде да нощувам. Не ми се искаше да ги притеснявам, все пак е храм, а отвън малко нагоре по хълма имаше просто идеални за спане места, така че отклоних офертата.
Малко по-рано, докато гледах залеза, една жена ме бе заговорила на английски. Водеше група от няколко китайски туристи, които искаха да се снимат с мен, а тя самата бе собственичка на хостел и ме покани да спя безплатно там. И тази оферта не приех, защото не исках да се натрапвам и възползвам, особено като има толкова много идеални за спане места навън. Всички през този ден бяха изключително мили към мен, а аз просто не можех да възприема как е възможно същите тези хора да унищожават с такава жестокост животни. Някак си се свих в себе си и не исках да ми правят повече добро, не исках да приемам добрина от хората, които реално причиняват толкова зло на любимите ми същества, а от там и на мен. Пряко искаха да ми направят добро, а косвено убиваха всичко хубаво около и вътре в мен. Пожелах си само хората да спрат добрите си постъпки към мен, за да мога спокойно да ги мразя без да имам гузна съвест. Понеже съм лош и силно негативен човек, би трябвало само лоши неща и хора да привличам. Но май не става точно така, поне когато пътувам.
Настаних се на готина полянка между върха на хълма и храма. Имах чудна гледка и прекрасно място за спане тази втора нощ на виетнамска земя. Жалко, че не успях дълго да им се радвам. Веднага щом си легнах в палатката, тъгата от погубените животи и запечатаната завинаги картина с убитото прасе, ме връхлетяха с пълна сила и прекарах значителна част от нощта в сълзи. Дали някога ще свърши този ужас... или поне аз да изчезна от света, за да не го виждам. Ако само двуногите можеха да усетят живота на животните и растенията така, както аз го усещах. Никой не би си и помислил да им посегне...
 |
| Двора на същия храм |
мъгливо утро по пътяместен оризов кейк - така го наричаткамиона, в който прекарах половин денсладки с дуриан - любимия ми плод!по пътя към водопадите
 |
| На това му викам панорама |
вътре в храмастаята, в която си заредих батерията на апарата и пих чай с монахводопадите, погледнати от храмаУтро на идеалното място за спане :)
28.11.2018
Палатката бе кондензирала силно и я прострях да съхне в една беседка на върха. Прекарах приятна сутрин с чудна гледка, идеалното място за закуска. Размишлявах относно виетнамската и китайската страна на водопадите. От първата навсякъде имаше малки готини пътечки, по които да минеш, а от китайската яко бяха бетонирали трасето и имаше стълбища навсякъде. И кой знае колко е таксата за посещение от онази страна, сигурно поне пет пъти повече от виетнамската.
Върнах се до пътя и поех пеш към разклон, водещ до пещера и каменно село. Селото е 400 годишно и се нарича Khuoi Ky, принадлежи на племето тай. Къщите са направени от камък и вдигнати на кокили. Доста са необичайни за Виетнам. В селото живеят няколко семейства и туристи могат да се настаняват в повечето от къщите, предлага се homestay. Пещерата е недалеч и носи името Nguom Nga. От нея достъпен за посетители е 1 км, има инсталирано осветление. Някъде четох, че има друго разклонение на пещерата, което отвежда почти до водопадите, но не е достъпно за посетители. Страшно красива е, пълна с образувания, но за съжаление от туристическия тип "облагородени" пещери. Заплаща се и такса от 45 000 донг.
А преди да стигна до тази пещера, нахълтах в една друга. Видях я преди селото, встрани от пътя. Нямаше пътека до нея и минах през оризища и кал, на входа й някой беше сложил снопчета слама да се сушат. Оставих раницата близо до входа, но ми беше страшно притеснено да не я отмъкне някой, все пак не бях вече в Тайван или Япония. Навлязох доста навътре, но като се стесни много и трябваше да се накалям яко, за да продължа, реших да се връщам. Тревогата по раницата и липсата на дрехи за каляне ме убедиха. Още повече, че тази сутрин си взех душ в тоалетните на храма и си смених дрехите с чисти. Не разполагах с много такива и не исках да се омърлям, особено като трябва и да стопирам.
Подминах селото, което си оставих за на връщане, отправих се директно към пещерата. Платих билета и прекарах следващите близо 3 часа вътре. Освен по туристическите пътеки, на няколко пъти успях да се набутам в съвсем неосветени участъци благодарение на челника. Поокалях се, страшно ме беше яд, че от пазене на дрехите не мога да легна по корем и да мина през някой готин тесняк - любимите ми части в пещерите. Нямаше почти никакви посетители и си прекарах страхотно! Като излязох, се наврях в една тоалетна да си сменя калния панталон с идеята да го запера на чешмата пред тоалетната. Кенефът не бе обозначен с табела, че трябва да се плаща и нямаше никой да ти поиска пари. Преоблякох се и се захванах с пране. Тамън напреднах, когато съзрях две баби да търчат през глава към мен и едната веднага ми поиска 5000 донг за ползването на чешмата. Нищо не й дадох и си тръгнах с наполовина изпран панталон и огромно възмущение! На връщане към главния път се отбих в селото с каменни къщи. Разгледах го набързо, понеже местни жени веднага щом ме видеха, започваха да ми предлагат настаняване. Бързо ми минава мерака да обикалям в такава обстановка.
След доста ходене хванах стоп с мъж и жена за Као Банг. Почерпиха ме страхотни печени кестени. Продават се на много места по уличните сергии и са вкусни. Ставаше късно и не исках да ходя в града по това време, така че реших да сляза някъде по пътя, където не изглежда много урбанизирано. Подминахме едно място в планините, което ми хареса и с малко закъснение поисках да сляза. Върнах се пеш като по шосето беше страшна какафония от клаксони на моторчета и камиони, имаше много движение. Пътят бе стръмен планински и камионите трудно маневрираха, образуваха се колони зад тях. Успях да се шмугна в един храсталак без никой да ме види. За съжаление мястото се използваше за бунище и трябваше да продължа по адски стръмния склон в търсене на по-добро. Имаше малки по-равни участъци, по които се придвижих навътре в горичката и си харесах едно малко дере за спане. Нощта мина добре.
 |
| В първата пещера, в която влязох преди да стигна до туристическата |
 |
| Красив обитател :) |
 |
| Друга пещера покрай пътя |
 |
| Малки езерца |
 |
| Най-известното образувание |
 |
| Каменното село Khuoi Ky |
29.11.2018
Походих доста по шосето надолу, исках да снимам красивите околни планини по изгрев. Хванах си стоп с камион за Као Банг, а в града се заех с търсенето на интернет кафе. Оказа се, че във Виетнам няма роуминг на телефона ми и не можех да получавам никакви вести от близките. Питах доста хора по улиците, но никой не разбираше какво търся. Влязох и в един хотел, след кратко мислене момчето на рецепцията ме насочи към близък гейм център. Тук не им викат вече интернет кафета, понеже всички ги ползват само за игри, затова са гейм центрове. Прекарах час на интернета и поех по пътя към национален парк Ба Бе. Хванах стоп с камион, който не отиваше точно там, но ме откара до някъде. По пътя видях малката животинка, висяща във въздуха вързана за краката. Изби ме на рев веднага щом се усетих, че вероятно е диво животно, хванато да бъде продадено за ядене. В първия момент дори не включих какво е, толкова сюрреалистично ми се видя такава ужасия на фона на красивите зелени пейзажи. Още в камиона се разплаках, обръщайки се към прозореца, за да не забележи шофьора. През остатъка от този ден се чувствах кошмарно, а нощта прекарах в непрекъснат рев в палатката. С луксозен пикап стигнах до началото на парка в близост до езерата. Ставаше тъмно и хванах една пътека през гората в търсене на добро за спане място. Походих половин час и се установих на единственото равно място на стръмния склон. Тежка нощ беше, прекарана в сълзи и размисли.
 |
| Гледка съвсем близо до мястото, където спах |
в село преди Као Бангнякои утрини са мъгливитези зелени твърди шапки, подобни на каски от войната, са много модерниСергии с вкусотиив национален парк Ба Бе
30.11.2018
Върнах се обратно на пътя и походих до езерото. Стигнах до него и там свършваше самият път, единствено с лодка се минаваше от другата страна. Гъмжеше от лодкари, които ме погнаха за всякакви турове с лодки. Езерата са три и са свързани, има разни водопади и пещери за гледане около тях, но цените са солени, а и мен като ме натискат така упорито да взема тур, съвсем пък няма да го взема. Теглих една майна на лодкарите, върнах се назад по пътя и хванах една пътека, която извежда до второто езеро след 30 минути ходене. Явно не се ползва въобще, защото беше обрасла и с паднали дървета, но на мен ми беше голям кеф да я проуча. Стигнах до брега на езерото, лодките с туристи минаваха наблизо, а лодкарите видимо се чудеха на моето присъствие там, може би някои от тях дори не знаеха за тази пътека.
Обратно на главния път хванах стоп с кола до първия град Cho Ra, а от там поех пеш по много пуст откъм трафик път. Дълго време ходех, а съвсем за кратко се повозих в кола за 10 км, бавно камионче за още 10 км, пикап до един разклон. Следвах все главния път към град Na Hang, но имаше само трафик от моторчета. Стигнах пеш до едно градче, купих си банани от сергия, а хората по улиците не спираха да ме зяпат. Явно не се виждаха туристи по тези места. Излязох пеш от населеното място, покрай пътя имаше красиво езеро или язовир. Две момчета на мотор упорито предлагаха да ме закарат където отивам, а три момичета ученички с друго моторче се престрашиха да слязат и да поискат да се снимат с мен. Задаваха ми и въпроси чрез преводач на телефон. Стана почти тъмно като си тръгнаха, а аз продължавах да вървя в търсене на подходящо за спане място, склоновете бяха твърде стръмни. Имах късмет и на стоп ме качи камионче с двама, пътуващи за Na Hang. Благодарение на този последен стоп успях да мина общо около 100 км за този ден. Слязох на тъмно място 6 км преди града и се установих на брега на язовира. Нямаше къщи и хора наблизо, успях да спя добре като преди това размишлявах колко красива е природата на Северен Виетнам, особено на тези му райони. Навсякъде планини, зелено и вода.
 |
| Лодките за туристи |
наблюдателна кула по пътеката в джунглатавторото езероостровче, на което местни продават сувенири за туристите, дошли с лодки
 |
| Равновесие :) |
01.12.2018
Походих пеш до града, а на едно място вляво от шосето имаше прекрасен водопад. Исках да стигна близо до него, но всичко беше преградено от някакъв вероятно туристически комплекс и може би посещението се плащаше. След като минах през града, се заблудих и вместо да хвана малкия, зачукан път към Са Па, където исках да отида, продължих по по-главния път, водещ в посока голямата магистрала към Ханой. Именно тя ми трябваше, но не към Ханой, а в другата посока към Са Па. По малкия път, лишен от трафик, който май на всичко отгоре не беше асфалтиран, щях да се влача още няколко дни. Така че по-добре, че се обърках. Целта за днес беше да се добера до магистралата и от там да решавам според стопа. Имах две опции - към Са Па, или първо към недалечното Bac Ha, където всяка неделя се провежда колоритен пазар за сувенири, предназначен само за туристи. Якото е, че се събират местни представители на планинските племена и си носят традиционните дрехи, така че пазарът е много цветно и интересно за снимане място.
След почти цял ден лашкане по тоя път, на който постоянно излизаха кучета, кокошки и прасета, та сърцето ми прескачаше да не отидат под гумите, следобеда най-сетне стигнах до магистралата. От тук вече трябваше да бъде лесно. Купих си една варена царевица от подобие на крайпътна бензиностанция, след което застанах на входа преди касите за плащане. Едно момче от персонала дойде да ми досажда, опитвайки се да ме убеди, че никой няма да ме вземе. Докато ми висеше на главата много ясно, така че се наложи да се дръпна встрани от него и за щастие се махна. Всички спрели коли бяха към Ханой, но след известно чакане ми провървя с двама, пътуващи право за Bac Ha за пазара утре. Много се радвах на късмета си и мислех, че хората са свестни и искат да ми помогнат. След около час спряхме на една бензиностанция, те пиха чай, а на качване обратно в колата, шофьорът извади две стотачки и заяви, че толкова искат, задето са ме взели. Стъписах се от неочакваната алчност и моментално си слязох.
Стопирах на бензиностанцията и веднага ме качи кола с две много приятни момчета за Са Па. Все пак ми се искаше да видя пазара в Bac Ha, но докато пътувахме се стъмни, а и подминахме незабелязано разклона за там, те не знаеха къде е. Като видях колко голям град е Лао Кай, реших да продължавам с тях към Са Па, вместо да търся разклона. Пътят се заизкачва в планините, но поради тъмното нищо не можеше да се види. Като наближихме Са Па се зачудих къде да слизам, понеже по пътя все беше населено, имаше къщички тук и там. Накарах ги да спрат 5 км преди града на място, което ми се видя по-тъмно. Имах голям късмет, че от пътя тръгваше малка пътека, водеща до равна поляна малко по-нататък. Склонът беше много стръмен, не ми се искаше да оставам на тази поляна понеже беше точно над шосето и долу минаваха хора и коли, чуваха се и гласове. Опитах да се катеря по склона в тъмното, без светлина от челник. Беше голяма глупост, пропаднах в една дупка до кръста и както бях с раницата, добре се накалях. Накрая се принудих да се откажа и върна на поляната. Нямаше път нагоре, особено в тъмното. Противно на очакванията ми нощта мина спокойно.
 |
| Язовир край Na Hang |
02.12.2018
Събрах палатката много рано, понеже се виждаше от пътя. Походих малко преди да хвана стоп право до Са Па с камионче, остави ме до пазара и автогарата. По шосето любопитството ми бе привлечено от червен корен, който местни продаваха на сергии, не ми беше познат. Запътих се към центъра с ясен план да намеря евтин хостел, в който да остана за една нощ, за да се изкъпя и изпера. Имах голяма нужда от хигиенизация. Уцелих в десятката - Go Sapa hostel, 5 долара спането, включва и закуска, както и ползване на общи компютри, на пъпа на центъра е, има и зашеметяваща гледка. От това повече какво да иска човек. Цената и условията много ми харесаха! Първи хостел от Монголия насам.
Докато вървях през центъра, постоянно ме заговаряха местни лелки от етносите tay и hmong основно. Опитваха се да ми продават дрънкулки или ме канеха на homestay в селата им. Навсякъде из Са Па имаше табели туристите да не купуват от улични продавачи и да не дават пари на просещи деца. Други досадници бяха мототакситата, постоянно подвикваха и се предлагаха. Толкова ми писна, че спрях нацяло да им отговарям. Мястото определено беше много туристическо и поради този факт носеше в себе си доста гнилоч във вида на комерсиализирани озверели за кинти местни. Иначе градът е красив, разположен е изцяло сред планини и оризови ниви на 1500 м. надморска височина, навсякъде има чудни гледки. Тук се идва именно заради тях, туристите наемат гид и тръгват по пътеки за преходи. В района се намира най-високия връх в страната Fansipan (3143 м), който за съжаление може да се изкачи само след като си платиш и си наемеш гид. Голямо разочарование за мен, имах намерение да го качвам, но това ме отказа моментално. След идеално достъпните планини в Япония, Тайван и Хон Конг, ето че стигнах в държави, където се доят пари, за да се качиш в планината. Майната им, от мен нищо няма да получат!
След като си оставих раницата в хостела, се заех с обикаляне, а къпането оставих за по-късно. Имах план да тръгна към туристическото село Кат Кат, което да не посещавам, понеже се плаща, а вместо това да продължа нататък в търсене на пътчета и пътеки из планините. Исках да прекарам деня в ходене където ми видят очите. По пътя към Кат Кат беше пълно с народ, мототакситата станаха още по-натрапчиви, а като стигнах селото входният билет от 70 000 донг съвсем ме отказа. Някак си обидно ми се струваше да плащам, за да вляза в село... Добре, че поне ходенето до там си заслужаваше, понеже гледките по пътя бяха зашеметяващи. Плюс това част от селото се виждаше от пътя и не ми се стори като да си струва парите. Имаше разни инсталирани за селфита щуротии, които мен никак не ме интересуват.
Продължих нататък по шосето и стигнах до друга будка за билети с пътека, отново водеща към същото село. Понеже в района имаше и доста други платени села, питах момчето, продаващо билети, къде може да се върви безплатно. Посочи ми да ходя нататък по шосето, така и направих. Това беше главния път и изобщо не очаквах изненадата, която дебнеше след едва 300 метра - нова къщичка за цоцане на пари! Лелката там таксуваше всеки, минаващ по пътя, понеже водел към някакво друго село. Ай сиктир! Вбесих се и си тръгнах обратно към Са Па, стига толкова села на алчни дребни душици, които са си повярвали, че само благодарение на съществуването си, ще вземат париците на чуждестранните посетители, които трябва да работят здраво за тези парици. Докривя ми, че всичките ми опити за ходене в тая посока пропаднаха, върнах се в Са Па и поех пеш по главния път - шосето за коли, по което вече ако имаше къщичка за пари, все едно ти блокират пътя към други градове нататък в планините. Чак толкова не бяха изнагляли още и шосето беше свободно. Именно то водеше към прохода Tram Ton на 14 км нататък и входа към пътеката за връх Фансипан. Походих доста, а в един момент ми спря кола с няколко младежи, момичето ме черпи сладкиш и ме оставиха до началото на пътеката за Фансипан. На същото място тръгваше и пътека за някакъв водопад, наречен Love waterfall, имаше къщичка за таксуване и цената на билета беше 70 000, за да видиш водопада. За пореден път се отвратих, тук всичко беше машина за пари, а местните явно бяха невъобразимо алчни. Сякаш нямаше кътче в Са Па, което да не се таксува. На всички села има вход и дори да уцелиш някоя пътека и да минеш по нея, все някъде ще те чака мазна лелка или чичка, които ще искат да ти бръкнат в джоба за това, че си се появил.
След прохода поех обратно надолу по пътя. За голям късмет точно до шосето имаше разкошен водопад на име Silver waterfall, който нямаше как да бъде скрит и се виждаше идеално от минаващите по пътя. Алчниците обаче не бяха пропуснали да сложат будка за билети с цена 20 000 донг, за да отидеш съвсем близо до водопада. Отврат! Такова хубаво място е Са Па и цялата околност, а така яко е в плен на туристическата индустрия. Надолу по пътя се спрях на чудесна гледка за залеза. Няколко фотографа със стативи се бяха вече наредили в очакване. Беше красив и го изгледах до края. Като взе да става тъмно, хванах стоп с мълчалив човек обратно до Са Па. Остави ме в началото на града и походих малко до хостела. Вечерта прекарах в къпане, пране и компютърни дейности. През нощта не беше особено тихо в хостела, имаше несъобразителни бекпекъри, които вдигаха шум и говореха високо.
 |
| Утро в Са Па |
боклуците край автогарата и пазара явно не правят впечатление на никогооколността на града е това, което го прави специалениз центъра...местни от племето хмонг
 |
| Жена от племето red dao |
 |
| жени от племето хмонг |
 |
| Много рядко се вижда зелен ориз по това време на годината |
 |
| Оризовите тераси винаги впечатляват, дори и без зеленината на ориза |
 |
| На площада до църквата |
пазар за сувенирипомещения с изложени всякакви ръкоделия от районаначалото на пътеката за връх ФансипанВляво се вижда Сребърния водопад (Silver waterfall)на паркинга за водопадаВижда се идеално от пътя
03.12.2018
Дори и меркантилните местни не успяха да ми развалят престоя в Са Па, все пак си заслужаваше идването до тук и видях красиви места. Сутринта хапнах включената в цената закуска, беше доста засищаща. Позяпах изгрева от терасата на хостела, имаше двама американци, които също бяха станали по това време и единият свиреше на китара. Коментираха колко е красиво рано сутрин и как може хората да спят и да го пропускат. Събрах багажа и тръгнах, а другите в моята стая още спяха. Прекосих пеш целия град и си купих мандарини от сергия, както и едно подобие на японското мочи, пак направено от ориз. Походих доста време преди на стоп да ме качи тур гид, пътуващ за Лао Кай и говорещ приличен английски. Каза, че отива до големия град, за да ремонтира нещо по колата. Спря на няколко идеални за снимки места заради мен, което беше чудесен жест особено с тия приказни гледки, които на идване не видях заради тъмнината. Сега можех да им се радвам, навсякъде имаше оризови тераси и гидът обясни, че се правят изцяло ръчно. Той като бил малък, също правел тераси заедно с баща си и дядо си. Първите 3-4 години се насявали с царевица, а чак след това с ориз. Обясни ми, че в този сезон оризът е вече изрязан и затова всичко е жълто, а през април било най-красиво със свежия зелен ориз.
Слязох на входа към магистралата за Ханой и се заех със стопа. Трафикът се състоеше основно от камиони, пътуващи от и към границата с Китай. Спря ми кола с възрастен мъж и момиче. Мъжът имаше вид на китайски мъдрец с дългата си бяла брада и благо изражение. Оказа се поредното доказателство за това колко много лъже външния вид. Не говореше английски и комуникацията беше трудна, но след като разбра, че отивам в Ханой, започна да звъни на някого, за да ми уреди такси до там и почнаха пазарлъци за цената по телефона. Обясних, че не искам такси, след няколко километра момичето слезе и се прехвърли в някакъв камион, а дядката продължи да ме вози още 5-6 км до касите за плащане, имаше и бензиностанция до тях. Предложи да ме остави там, което много ме зарадва, понеже не можехме да се разберем той къде всъщност отива, а явно не му беше изобщо ясна концепцията на стопа. Докато слизах, внезапно поиска пари за това кратко возене. Обясних му, че съм на стоп и че парите се уточняват в началото, не на слизане. Тръгнах да се отдалечавам от колата, а гадината даде газ и започна да ми препречва пътя и да се опитва да ме дръпне за раницата. Развиках се както аз си мога и го стреснах достатъчно, че да се махне. Нарочно гледах дали ще се върне назад към Лао Кай, но продължи напред, което значи, че не е карал специално заради мен до тук.
Не чаках дълго за следващ стоп, взе ме линейка право за Ханой. Вътре бяха двама, единият спеше през целия път, а шофьорът всячески се опитваше да не заспи. Дори в един момент започна да си бие шамари. Предложих му аз да карам, но не ми даде. Каза, че два ни не е спирал и е много уморен, следях да не заспи докато кара. Късния следобед стигнахме столицата, бързо се пътуваше по магистралата. Стовариха ме на около 10-15 км от центъра.
Предната вечер от Са Па реших да си направя резервация за хостел в Ханой на цена 2,50 долара спането, понеже нямах каучсърфинг домакин, а исках да остана и разгледам добре града, има много за зяпане. Цената ми се видя страхотна и реших да се възползвам. Хостелът бе в центъра на стария град и щях да съм на идеално стратегическо място, нямаше да се налага да ползвам градски транспорт въобще. Зачудих се обаче как да стигна до хостела от края на града и спрях един случаен човек да го попитам. Каза, че знае мястото и от тук трябва да сменя три автобуса, за да стигна. Предложи да ме закара с мотора си срещу 30 000 донг. Изобщо не беше мототакси и цената беше много ниска за такова разстояние, така че приех. Иначе щях да загубя целия остатък от деня в търсене на автобуси и спирки.
Возенето през лудия трафик беше много забавно, не се блъснахме в нищо и човекът ме остави съвсем близо до хостела. Платих му и си замина, заех се с нелеката задача да открия в коя точно малка уличка е скрит този хостел на име Senco. Всички местни, които питах, ме упътваха грешно и така се въртях близо половин час по околните улички без да успявам да го нацеля. Накрая влязох да попитам в офиса на една туристическа агенция и от там направо се обадиха на телефона на хостела. Собственичката веднага дойде да ме вземе, хостелът се оказа на 3 минути пеш от тук, но много добре скрит в тясна уличка. Това, което най-много ме изуми бе, че жената дойде с моторче, а разстоянието беше покъртително нищожно. Явно тук наистина вече няма пешеходци, мързелът е превзел всички.
Жената беше много мила, настани ме в чиста и спретната стая с няколко легла, хладилник, маса и дивани. Супер приятно място с идеални условия направо за без пари. Не знам как им излизат сметките. Хвърлих раницата и хукнах да обикалям с голямо нетърпение. Ханой е тотално различен от Сайгон (Хо Ши Мин Сити), много атмосферна столица с разкошен стар град, пълно е с интересни неща на всеки ъгъл. Градът пак си е пренаселен и огромен, но поне има с какво да привлече посетителя и да оправдае дишането на ужасния въздух. Бях в сърцето на стария град и тръгнах по произволни улички, за да се потопя в атмосферата на мястото. Беше пълно с местни и туристи, чевръсти продавачки бутаха колелета и колички, накичени със стоки. Имаше безчет сергии с улична храна, но за съжаление неподходяща за вегетарианци, с изключение на сладките неща, които така и не пробвах. Нищо друго не успях да опитам, във всичко има някакъв вид животински части. Върхът бе като си купих от една баба нещо увито в листа, което 5 пъти я попитах дали е вегетарианско (още първия ден във Виетнам научих думата за това - an chay). Много добре ме разбра, но ме излъга, за да ми го продаде. Аз обаче нямам никакво доверие в хората като цяло и нищо не отхапвам, докато не го разгледам старателно. Развих листата и разтворих нещото, направено основно от подобие на смачкан ориз. Вътре в средата що да видя - пълнеж от някакво месо! Върнах се при бабата ама с такава ярост, хвърлих й го в краката и я наругах страшно. В такъв пристъп на гняв бях, че даже не се сетих да си поискам парите. Едва ли ме разбра какво й казах, но със сигурност знаеше защо й се карам. Това беше първият ми и последен опит с уличната храна във Виетнам. Повече нищо не посмях да си купя.
Разходих се до езерото Hoan Kiem, където ярко осветения в червено мост, водещ към храма Ngoc Son привлече вниманието ми. Не влязох в самия храм, понеже се плащаше. Недалеч открих туристически инфоцентър и си взех полезни карти. Попитах момичето зад бюрото къде и каква вегетарианска храна мога да намеря в Ханой, тя ми даде визитка на веге ресторант наблизо и ми обясни, че повечето улична храна не става. Близо до ресторанта имаше и интернет кафе, успях да пиша вкъщи, а за вечеря реших да пробвам все пак нещо готвено, до гуша ми беше дошло вече от постоянното ядене на хляб и банани. Не седнах обаче в ресторанта, който момичето бе препоръчало, понеже ми се видя твърде лъскав и скъпарски. Попаднах на един друг пак само вегетариански и си поръчах една супа със зеленчуци, веге еквивалента на най-популярното ястие супата Pho Bo. Лошото е, че в оригиналния състав на тази супа ако я ядеш в нормален ресторант, влиза бульон от смлени говежди кости. Така че ако искате да пробвате подобие на нея и не ядете мърша от животни - само във веге ресторант.
Върнах се в хостела да си лягам, а двете индийки в стаята ми тъкмо излизаха на нощен живот. Явно тук това е много популярно и доста туристи идват за купони, пиене и ядене. Добре, че в хостела беше тихо и успях да се наспя.
 |
| Сутрешна гледка от терасата на хостела в Са Па |
 |
| Прииска ми се да изкупя всичко :) |
 |
| Маршрутът ми през Виетнам |
Бюджет за Виетнам:
Престой - 28 дни, общо похарчени - 272,54 USD
+ 55 USD за виза, платена в Тайван
Подробно:
- 920 000 донг (39,60 USD) - входни билети за забележителности
- 2 288 450 донг (98,65 USD) - храни и напитки, тетрадка, тоалетна хартия
- 131 500 донг (5,66 USD) - Интернет кафета
- 182 000 донг (7,84 USD) - такси на местните банки при тегления от банкомати
- 695 000 донг (29,96 USD) - няколко нощувки в хостели
- 180 000 донг (7,75 USD) - подаръци
- 891 000 донг (38,40 USD) - пощенски пакет за вкъщи
- 17 USD - обиколка с лодка из залива Lan Ha
- 302 000 донг (13 USD) - наеми на мотори и зареждане на бензин
- 290 000 донг (12,50 USD) - фериботи, градски транспорт в градовете
- 30 000 донг (1,29 USD) - виетнамска сламена шапка
- 10 000 донг (0,43 USD) - дъждобран
- 8000 донг (0,34 USD) - лепенки за рани
- 3000 донг (0,12 USD) - химикал
2 коментара:
Не знам за въздуха в Китай, но този в Ханой и Сайгон , с нож да го режеш. Нищо чудно, че хората ходят с маски и зъбите им пак са черни. За дробовете можем само да гадаем. Тази лудница със скутерчетата беше първото, което ме потресе. В Сингапур няма такова нещо. И тогава загрях - във Виетнам нямат метро. След 2000 година е имало проект за метро в Сайгон. Обаче производителите на мотерчета успешно са го потопили в забвение. Жалко за хората там.
Така е, в Ханой и Сайгон е много зле като в Сайгон определено ми се стори доста по-мръсен въздуха, в сравнение с Ханой. Такива огромни градове без метро и с толкова много мързеливи хора, които нито искат да карат колелета, нито да ходят пеш, няма как да е друго положението. Преди години като са били бедни хората из Азия, всички са ходели и карали колело, а сега в страни като Китай и Виетнам с развити икономики всичко живо е на мотори или коли. И с тези огромни популации мръсният въздух е гарантиран. По-бедните всичките имат моторчета, богатите не слизат от колите.
Публикуване на коментар