Транзит през Южен Китай и няколко дни в Хонг Конг


Гледка към тоновете лъскав бетон на Хонг Конг от връх Виктория

I am standing on the rooftop, READY TO FALL - https://www.youtube.com/watch?v=XN2FrUUq-zI
Поздрав за хората, които се чувстват дълбоко смазани и отвратени от себеподобните си. Съвсем малко са, но знам, че ги има някъде там.
Когато някой ме попита защо толкова много ненавиждам човеците и прекарвам огромна част от живота си в плач, гняв и омраза, ми се иска да му отговоря с горното видео. Всеки ден имам чувството, че ще се пръсна на хиляди парчета от гняв пред безчинствата на уродливото човешко същество, което руши всичко и всички около себе си. Искам само да натисна червения бутон... онзи, който ще заличи всички човешки същества от лицето на Земята, включително и мен! Онзи Ад, за който говорят религиозните безумци, всъщност е тук и сега. Хората превърнаха успешно света в пъкъл и всеки миг, прекаран тук, е наказание за тези, които чувстват и мислят. А единственото хубаво нещо на живота тук е мигът, в който си отиваш от него и никога повече не се събуждаш, за да видиш БОЛКАТА на природата и всички живи същества!
През сълзи, пропити с омраза, започвам този разказ за Ада (Китай) - един от най-големите унищожители на природата понастоящем. Не че останалата част от света не е! Но жълтурите с дръпнати очички и кухи умове и сърчица сякаш най-често ми се набиват на нервите в последните години. Азия, Африка - вече в пълна власт на китайската зверска експлоатация на природа. Гадничко е да ходиш отново в държава, която знаеш, че мразиш. За трети път... Е, този път евакуацията я осъществих по най-бързия начин, но все пак дори и за кратко Китай успя да ме влуди. Вече дори само мисълта за тая страна ме влудява. Но пък къде се е чуло и видяло луд да полудее...
Няма да дъвча повече надълго и нашироко темата за Китай, че ми се гади от нея. Хонг Конг пък си има своето мини очарование, макар да е в твърде голяма близост до "големия си брат" и да е направо погълнат от него, включително от смога му, който се шири навсякъде из бетонната джунгла на лъскавия мегаполис и дори из планините му, където аз основно прекарах времето си. Че кой отива в Хонг Конг за хайкове из природата?! Май никой, но аз навсякъде, където отида, това търся и само и единствено това оправдава присъствието ми на всяко едно място. Ако не е природата, нямам никаква причина да пътувам извън България. А Хонг Конг си има малко останала природа, планини за разходка. За да стигна до нея обаче трябваше да бия доста път от грозния китайски град Сямън, където ме тръшна ферибота и от където ми предстояха няколко криви дни в страната на ядящите прилепи, плъхове, кучета, змии и т.н.

19.11.2018
Не ми беше лека тая нощ. Не само крясъците на тъпите китайци по коридора, но и стресът от акостирането в тази прокажена страна не ми даваше да мигна. Сърцето ми прескачаше, душата ми негодуваше, стомахът ме свиваше... Усещането може би бе като това на неподготвен за изпит студент, отиващ само колкото да бъде скъсан драматично, или пък на младоженец, който в последния момент пред олтара е размислил, доживяло му се е и иска да се спаси от калпавата зверкиня булка.
Призори дремнах малко, но се събудих от шумно храчене, плюене по коридорите и нечленоразделни примитивни звуци. След това пътуване разбрах - никога, за нищо на света не искам да уча китайски, това е откровено дразнещ език. Застанах на палубата и загледах околния пейзаж... Пластмасови боклуци се носеха на повърхността на водата, морето ги полюшкваше и сякаш ме молеше: "Отърви ме от тази гняс"... От всички страни се виждаха мъгли, облаци или смог - трудно да се каже, но залагам на последното. Огромни небостъргачи, мостове и карго кораби изникваха внезапно иззад пелената от "чист" въздух. Комини на фабрики пушеха от околните островчета, които бяха нацяло урбанизирани (опитах се да си представя как са изглеждали някога и ми се доплака...). Очите ми се напълниха със сълзи като не знаех накъде по-напред да гледам - към пластмасовите островчета във водата, пушещите фабрики или грозните многоетажни сгради.
На слизане от ферибота настана страшна суматоха, всички безмозъчни жълти същества искаха да излязат едновременно, заприщиха тясната врата и почнаха да се блъскат и натискат едно върху друго като говеда, бягащи от гладен хищник. Въобще не бързах да вляза в мелето и изчаках последния жълтур да напусне кораба, че тогава да сляза. Подът бе зверски наплют от мазни храчки, които тълпата още повече беше разнесла навсякъде. Догнуся ме, че ходя със сандали в тая обстановка. С всяко посещение на Китай все повече се изумявах и ужасявах от "чиновците" (chino - китаец на испански), това наистина са нечовеци! Мръсни, гнусни, невъзпитани... на опашките винаги става меле, блъскат се като свине, за изхвърлянето на боклук дума няма да отварям, а плюенето.....
След като успешно минах имиграционните и проверката на багажа, се озовах в голямата зала на пристанището и видях, че има туристически инфоцентър. Жените зад гишето не знаеха нито дума английски, а моята единствена цел бе да разпитам как да стигна до магистрала G15, водеща към Хонг Конг. Исках само да се измъкна от този град с население колкото две Софии - най-сложната задача в Китай. Жените ми дадоха туристическа карта на града на китайски. Страшно интересно ми беше да гледам картата и после реалната картина. Даже си я запазих за сувенир, беше уникална. На картата градът бе изобразен като едно много зелено място, пълно с дървета. В действителност дърветата бяха огромни многоетажни бетонни постройки, които всяваха див ужас в сърцето ми и ме вкарваха в кошмарни размишления относно тоталното откъсване на човека от природата. Колкото по-високо от земята живееш, толкова по-малко контакт имаш с нея и творенията й. В апартамент в блок нямаш и 10% от общуването със земята, което имаш ако живееш в къща с двор. И колкото по-нависоко живеят хората, толкова повече губят всякакъв досег с природата. Нямат мравки в кухнята, нито комари в спалнята, нито песъчинки, листа и пръст, навявани от вятъра, или птички по клоните на дърветата... или пък семейство таралежи, заселили се под покрива и над тавана :) Живеят в стерилна, изкуствена, зловеща среда, която не искам дори да си представям. И никой от тях не знае какъв брутален кеф е да заровиш ръце в пръстта, да отгледаш сам храната си, да си лягаш и ставаш с песните на птичките... Гигантски популации от хора, лишени от какъвто и да е контакт с природата. Лошото е, че и в България вече има немалко такива. А как да обичаш нещо, което не познаваш и с което не общуваш?!
Имаше около 20 км до магистралата. Вървях по шумно, пълно с трафик шосе. Започна да ръми, а след два-три часа осъзнах, че още съм до никъде и даже не зная в коя посока да вървя. Въобще не можех да се ориентирам в този град, а картата бе абсолютно безполезна. Най-лошото бе, че почнах да се отчайвам, че някога ще изляза от града. Загубих се. Реших да пробвам стопа като последна надежда. Спря ми бяла кола, по нищо не личеше да е такси. Чичката не знаеше дума английски. Колкото и да показвах "G15", изобщо не разбираше какво е това. Накрая даде вид, че е схванал, но се оказа, че изобщо не е разбрал и тръгна към гарата да ме кара. Като зачестиха надписите на английски "railway station" се усетих и го накарах да спре. Набутваше ме още по-дълбоко в отвратителния град. Поисках да ме остави, за да стопирам друга кола на обратно, поне да се върна до там, където бях. Шокът бе пълен като ми поиска пари! Опитах се да обясня, че стопирам, а не вземам такси, но едва ли нещо разбра. Застанах да махам на колите в другата посока, чичката поседя да ме зяпа какво правя и после се примири и си замина. Явно трябваше да внимавам да не ме вземе пак скрито такси.
След много чакане ме взе един за няколко километра назад, остави ме на разклон, понеже изобщо не разбра къде отивам и май пак беше скрито такси. Пари не поиска, тъй като не ме откара до никъде реално. Съвсем се сдухах и изпаднах в тежко отчаяние. Колата така ме беше завъртяла по едни засукани подземни пътни въртележки, че загубих представа откъде идвам. От смога почнах да накашлям и да ми лютят очите. Толкова криво и мъчно ми стана, че седнах на тротоара и се разревах. Нямаше нито един пешеходец, когото да попитам за посоката. Спомних си как през 2008 г. в град Урумчи стоях на тротоара и питах всеки минаващ пешеходец дали говори английски, за да може да ме упъти. Минаха стотици хора и никой не отговори положително, тогава също изпаднах в отчаяние, изобщо не знаех къде се намирам и къде отивам. Пътуването в Китай по моя начин е просто кошмарно...
Поревах към половин час, после си бих два шамара по двете бузи, толкова силно, че да ме заболи и да се ядосам. Станах, събрах си акъла и продължих със стопа, надявайки се на невъзможното - да ме качи някой, говорещ английски, който да разбере къде отивам и да знае, че главната магистрала на града се нарича G15. След около час ми спря кола - мъж и жена, които искаха да ми помогнат и след дълго чудене и опити за обяснения от моя страна, мъжът загря, че искам да стигна до магистралата. Най-после ме откараха до правилното място - вход към G15. Никога нямаше да го намеря пеш, просто нямах идея в коя посока да вървя. Тези хора ме спасиха от много, много кошмарни часове в града, а може би и дни.
На касите за плащане на магистралата ме очакваше нова неприятна изненада - не можело да мина от другата им страна да стопирам. Почнаха се хиляди обяснения със служителите чрез гугъл транслейт на телефоните им. Имаше един, който искаше да ми помогне, виждаше се че има желание. Упорито твърдеше, че ако отидем до будката на полицаите наблизо, те ще ми помогнат и ще ми спрат кола. Нещо много се съмнявах, но опитът не боли. Е, в този случай болеше - не само, че не ми помогнаха, но и ме изгониха от целия район на касите. Криво ченге ми заръча да се махам и да стоя поне на 300 метра преди касите, което означаваше да стопирам на остър завой, обрасъл с храсталак край мантинелата. Там колите не само не можеха да ме видят и нямаше къде да спрат, но и беше опасно да стоя, понеже можеше да ме блъснат. Големи гадове бяха тия полицаи жълтурковци! На пук на тях се тръшнах не на това място, а на по-малко от 100 метра преди касите и реших, че каквото и да става от тук няма да се махна, да ме арестуват ако искат. След отчаянието сега бях на вълна ярост и дребните същества с дръпнати очички вече яко ми лазеха по нервите. За късмет една кола спря почти веднага и втори път не успяха да ме изгонят. Качи ме много мил човек, почнаха се десетки обаждания - на сестра му, на сина му... все с надежда те да говорят английски и да може да се разберем чрез тях. Настояваше много да ме откара на гарата в неговия град, който не бе далеч и да ми плати билета за влака до Хонг Конг. Категорично отказах и се разбрахме да ме остави там, където излиза от магистралата. За мен от тук насетне тази магистрала щеше да е мястото, което в никакъв случай не трябва да напускам до достигане на целта. Още едно излизане от нея нямаше да понеса.
След два часа чакане на стоп и никакъв интерес от страна на шофьорите, ме качи отлично говорещ английски младеж, който ме откара 50 км напред и ме остави на хубава бензиностанция в приятен район. Имаше доста статуи около нея, беше голяма и от единия й край тръгваше път към хълм с гора. Понеже се стъмни, се отказах от стопа за днес и прецених, че това ще е мястото за нощувка. Настаних се на пясъчна полянка, обрасла с треви. Очаквах нощта да е спокойна, нямаше хора наблизо. По някое време обаче орди мравки бяха решили, че палатката е страшно вкусна и докато се събудя и усетя какво правят, доста добре я бяха наръфали. С много зор ги извадих една по една невредими и ги пуснах навън. Тази процедура отне часове и като свърших, вече беше време за ставане. Не спах добре, но грам не им се сърдя, да са живи и здрави! Де да бяха и мен изяли заедно с палатката!
На ферибота от Тайван за Китай
От смога изскачат призрачни небостъргачи
20.11.2018
Сутринта - шок! Изгрев, синьо небе!!! Не вярвах на очите си! Снимах го! Гледах го! В Китай ли съм още... Небето се ВИЖДА! Феноменално!!! Толкова се зарадвах, че се разплаках. След като събрах палатката, реших да се разходя из района. Налетях на едно чудно езеро с голям дракон вътре и цветя и беседки покрай брега. Много ми хареса! На една от беседките имаше ток, заредих апарата и телефона. А в тоалетните успях да се изкъпя. Направо не ми се вярваше на какво място попаднах. Заседях се доста време, а когато си тръгвах, една чистачка тъкмо идваше. Мястото очевидно се поддържаше.
Обратно на бензиностанцията мъж и жена ме взеха до следващата такава. След тях ме качиха друга двойка, с които обаче се прецаках - уж казаха, че ще карат 70 км напред, но излязоха от магистралата на следващия изход. А стопирането на изходите бе доста по-кофти, отколкото на бензиностанции на самата магистрала. Този изход пък беше тотално пуст, много рядко минаваха коли. Висях там два часа, а в това време двама гадни полицаи глобиха 3 коли и едно моторче за навлизане в насрещното, мястото беше предразполагащо към такова нарушение. Явно знаеха къде да дебнат. От тук ме спаси момче с лека кола, остави ме на бензиностанция на магистралата като преди това настояваше да ме черпи обяд в МакДоналдс. За вегетарианци имаше малко опции - салата, царевица и картофи.
На бензиностанцията отвисях часове. Спряха няколко коли, всички от които за близкия град Dongshan, където за нищо на света не исках да се озова. Почти се стъмни, когато момиче и момче много настояваха да се кача като твърдяха, че ще ме откарат на място, където имало трафик в моята посока. Страшно се прецаках с тях! Оказа се, че искат да ме откарат на автогарата в града, откъдето да взема транспорт. Колкото и да им обясняваш на китайците, че искаш да останеш на магистралата и да пътуваш на стоп, всеки се опитва да те кара на гара/ автогара. Наложи се да сляза на изхода, където те отбиха към града. До последно не искаха да ме пускат да стопирам и се опитваха да се обясняват чрез телефоните, никой не разбираше какво искам да правя, нищо че те самите на стоп ме бяха качили. Загубих ценно време и започна да се стъмнява, а изходът на града към магистралата хич не беше приятно място. Имаше много западнали постройки наоколо, доста хора и едно цялостно излъчване на гето. Мизерията беше осезаема и никак не исках да нощувам тук. За луд късмет ми спря едно камионче, отиващо в обратна на моята посока - към бензиностанцията, от която дойдох. Реших да се качвам и да се върна там. Чичката ха да не ме вземе, понеже първоначално му казах, че отивам в Гуанджоу. Нямаше как да му обясня какво искам да направя, така че му казах, че не отивам в Гуанджоу и преди да е отпрашил се метнах в камиона. Когато му посочих бензиностанцията от другата страна на магистралата и поисках да ме остави, най-после зацепи какво се опитвам да направя. От нашата страна имаше същата и бяха свързани с подлез, така че се върнах обратно на старото място. Подлезът обаче имаше изненадваща странност - охраняваше се от пазач и имаше табела, че работното време е до 20:00. Искрено се зарадвах, че все още можех да мина.
Застанах на стоп в тъмното да помъча късмета си още малко и последва нова изненада, този път приятна. Спря кола с три момчета, пътуващи в моята посока, чак до Shantou. Едно от тях беше любопитно и му беше интересно да общува с мен чрез транслейтора на телефона си, а това, дето седеше до мен пък беше като зомби - не си вдигна погледа от екранчето на телефона си през целия път. Оставиха ме на голяма бензиностанция, където си легнах на поляна, затрупана с боклуци зад една от сградите. Наблизо шетаха хора от кухнята на ресторанта, но никой не дойде да ме безпокои. На сутринта видях ясно, че цялата поляна е нещо като мини бунище. Стъпвах по парчета плочки и битови отпадъци, докато събирах палатката. Наблизо пък имаше бърлога на животинка, вероятно невестулка или плъх, която бе много шумна през нощта.
Вляво е беседката, на която поседях доста време
21.11.2018
Минах през тоалетните, закусих бисквити и застанах на стоп. Имах късмет с камион, който ме откара до последната бензиностанция преди разклона Гуанджоу - Шънджън. Тук трябваше да чакам, докато ми спре кола за Шънджън или направо Хонг Конг, с повече късмет. За да се стигне до Хонг Конг трябва да се мине през отвратителния китайски град Шънджън, който е като едно цяло с Гуанджоу и куп още населени места. Цялото това нещо прави един гигантски, кошмарен и ужасяващ мегаполис.
Качи ме жена с лъскав джип, пътуваща за Шънджън. Остави ме на метростанция в началото на града и ми заръча да хвана метрото, отивало право до границата с Хонг Конг. Написа ми на листче на коя станция да сляза и добре, че го написа на китайски и английски. Въобще не подозирах каква изненада ме очаква в метрото... Станцията се намираше вътре в шопинг център, имаше малък супермаркет, от който си взех храна. Купих си билет за 5 юана и като стигнах машината за проверка на багаж (на входа за метрото има такава и чантите на всички пътници минават през нея), стана голям цирк! Човечето, зяпащо екрана забеляза, че в раницата имам джобно сгъваемо ножче. Поиска да го види и се започна ужаса. Събраха се десетина служители, някой донесе линийка и започнаха да мерят ножа и да го снимат с телефоните си. Поискаха ми и паспорта, снимаха и него. Една от жените се зае да ми обяснява с помощта на преводача в телефона си, че в метрото не може да се влиза с никакъв нож и че ще го конфискуват. Интересно как досега никъде не са ми правили проблем, даже на границите. Страшно се вбесих и когато едната жена предложи да си купя керамичен нож за плодове и да се откажа от този, направо избухнах. Грабнах си паспорта (който продължаваха да записват в някакви тетрадки с хвърчащи листи, сякаш съм престъпник) и ножа, и заявих, че са луди и се махам от метрото. Целия този цирк беше видян от всеки човек, влизащ в метрото. На опашката имаше и един чужденец, който ми каза на чист английски, че няма смисъл да се занимавам, това е тяхната държава и компромиси за никого не се правят. Само си хабя нервите на вятъра, никой няма да ми влезе в положението и все едно говоря на стената. Правилата се спазват сляпо. Ножът ми е подарък от австралийски военен, на когото бях на гости през 2009 г. и нямаше никакъв шанс да го оставя на тъпите китайци, с тоя нож пътувам винаги и е много удобен.
Ясно беше, че в метрото няма да се возя. Въпросът бе как сега ще стигна до границата с Хонг Конг и дали ще успея днес, или ще остана в плен на тази болна държава за поредна нощ, този път в огромен ужасен град. Преди да изляза от метрото, си поисках и парите от неизползвания билет с такъв размах, че жените се стреснаха и ми ги върнаха. Нервите ми бяха опънати до краен предел, Китай всеки път носеше порция неприятни изненади. Тъкмо когато си мислиш, че почти си стигнал спасението, бум - нова гадост! Втора опция - автобусите на градски транспорт. Отвън имаше поне 3 различни спирки на различни места, идея нямах на коя да чакам. Пешеходци нямаше, чаках на спирката да спре някой рейс и питах шофьорите. Всички въртяха отрицателно глави. Показвах листчето, но уви. Накрая вербувах майка и дъщеря, минаващи по тротоара да ми помогнат. Написаха ми кой номер рейс да хвана до междинна спирка, на която трябва да сменя. С помощта на шофьора успях да сляза на правилната. С втория рейс най-сетне стигнах границата.
Имиграционните се минават бързо, дават 90 дни престой в Хонг Конг, но не слагат печат в паспорта, а ти дават хвърчащо листче, което не трябва да се губи. Изумителното бе, че никъде не видях изход към шосе или магистрала, на която да мога да изляза да стопирам. Сякаш тази граница беше само за пешаци, които след това ще вземат метрото, нямаше достъпен изход от сградата. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да платя прескъпото метро - 41 хонконгски долара до Коулун (Kowloon). Обмених останали ми от Япония йени на кофти курс и с парите взех билета за метрото. Озовах се в сърцето на Хонг Конг. Навсякъде небостъргачи, тълпи от хора... вървях все покрай морето, имаше гледки към отсрещния бряг с високи сгради, където се намира Hong Kong Island.
Мегаполисът Хонг Конг се състои от над 200 острова, най-големият от които е Лантау. Включва също така полуостров Коулун и Новите територии, както и най-важният - остров Хонг Конг с безчет гигантски сгради, бизнес центрове, икономически и политически институции... Само там населението е 1,3 милиона и островът е едно от най-гъсто населените места в света. Населението на цялата зависима от Китай територия е 7,4 милиона. За съжаление Хонг Конг е тясно свързан с Китай, което не се нрави на много от живущите там. Все пак в момента, в който прекрачиш границата, всичко се променя и те обзема едно спокойствие, атмосферата е съвсем друга. Най-хубавото е, че всички говорят и английски освен китайски. През 19 век е бил завладян от британците, по-късно окупиран от японците и после пак попада в британска власт. През 1997 г. е върнат на Китай със статут на специален  административен район и се ползва с частична свобода на самоуправление. Понастоящем обаче влиянието на Мордор се засилва все повече и това провокира вълна от недоволство сред местните.
Голяма част от територията е планинска и има доста паркове и резервати. Застроената площ е изключително гъсто населена. Пълно е с чужденци от цял свят, работещи в търговията и различни бизнес сектори. Туристите също са много и атракции за тях не липсват. Стандартът е висок и е скъпо като цяло. Има една особено приятна атмосфера в Хонг Конг, най-вече мисля се усеща ако идваш от Китай. Всичко става по-спокойно, отпускащо и някак си губиш усещането, че ще се озовеш в някой затвор, задето си носиш джобното ножче в раницата и тежката ръка на комунистическата партия ще те държи там поне едни 20 години. На мен пристигането тук ми подейства страшно добре! Хич не се кефя на грозни лъскави сгради, обаче именно това усещане за спокойствие ми хареса и си прекарах добре в Хонг Конг, особено като се забих по планините.
Стъмни се съвсем малко след пристигането ми в Коулун. Беше ясно, че днес ще спя в градски условия. Стигнах до най-централната част Tsim Sha Tsui и на готино място край морето седнах да ям мандарините, които купих по-рано в Китай. Наблизо имаше безплатни тоалетни, в които за първи път след тайванските видях тоалетна хартия. Лошото бе, че ги заключваха за през нощта и отпаднаха като опция за спане. Имаше туристически инфоцентър, от който взех карта и разпитах къде в Хонг Конг да ходя на природа, обясниха ми и дори готина брошура получих, препоръчаха ми доста убедително остров Лантау. Обмених още японски йени на недобър курс, неясно защо все такъв предлагаха. В 20:00 неочаквана изненада ме прикова към една гледка до брега - светлинно шоу. Всяка вечер сградите на остров Хонг Конг отсреща биват осветявани с всякакви прожектори, има и музика, определено е готино! Благодарение на късмета си се озовах на идеалното за наблюдение място. Из самия център на Коулун пък имаше множество коледни елхи и лампички, пълно беше със снежни човеци и белобради старци по витрините на моловете. Надникнах в един мол от любопитство, но страшно бързо се отегчих и си излязох. Само като видях напудрените кифли с торбички в ръце, купили поредната доза боклуци и ми мина мерака. Силно впечатление ми направи колко много европейци и американци има в Хонг Конг, нищо общо с Китай, където едва видях един. Някои бяха туристи, а други живееха тук и сутрин най-често може да се видят да бягат за здраве или разхождат кучета. Лошото е, че смогът, идващ от Китай, е обгърнал доста стабилно всичките острови и навсякъде се усеща, въздухът е един тежък, а гледките са замазани.
Седнах под навеса на културния център и прекарах там доста време в четене на информационните брошури от туристическия център и размисли към кой планински маршрут да се отправя утре. Наоколо имаше насядали доста хора, мъж и жена бяха надули силна музика и празнуваха рожден ден. Един шашав тунизиец-французин ме заговори. Сподели, че от 7 години живее тук като бездомник и още не бил ходил до статуята на Големия Буда, където исках да отида утре и го питах как най-евтино се стига до там. От разговора с него имаше една голяма полза - светна ме къде да спя през тази нощ. Той си имаше местенце в един ъгъл на скришно място край стълбите, на които седяхме, а аз можело да опъна палатката долу в подлеза, където спели и други бездомници. Но това можело да стане по-късно вечерта, защото по това време още охраната ги гонела, а в по-късните часове ги оставяла на мира. Като стана полунощ тунизиецът ми показа къде да разпъна палатката. Наоколо вече спяха доста бездомници, стори ми се като да не е опасно, а беше и сухо (малко по-рано заваля), имаше охрана наблизо. Успях да спя 5 часа - нелошо като за такива условия.
Гледка от Коулун към Хонг Конг сити
Светлинното шоу
22.11.2018
В ранни зори се заразхождах покрай брега. Имаше съвсем малко хора, един от тях беше местна баба, вероятно бездомна. Докато снимах морето и сградите от другата страна, клекна до мен и си се изпика, ей така без никакъв срам. Увисна ми ченето. Все едно за миг се върнах в лилипутската държава Перу. Тръгнах по улиците из града да обиколя няколко готини парка от картата и установих, че нощем се заключват. Отварят ги в 5 сутринта и ги затварят в 23:00. Явно за да не спят там бездомниците. Посетих готин храм след парка, разгледах района за няколко часа, купих си храна и хапнах банани, след което се насочих към метрото за остров Лантау. Веднъж щом излязох от хватката на най-урбанизираната част чрез метрото, беше време да пробвам и стопа. Това си е сериозна мисия в Хонг Конг, понеже пътищата за коли и тротоарите и алеи за пешеходци са силно разделени и места за стопиране изобщо не се намират. Трябва човек да застане на много кофти място, да прескача огради и въобще да се намъчи хубаво още преди да почне стопа. Инфраструктурата е особена, из градските части пешеходците например се движат по мостове във въздуха, които минават над трафика и пресичат цели сгради на някое от нивата им.
От метростанцията има автобус до статуята на Големия Буда, който струва 17 хонконгски долара и който аз отказах да взема. Доста походих, докато открих горе-долу подходящо място за стоп, но пък веднага ме взе жена, говореща перфектен английски. Женена за французин и като разбра, че ще обикалям из планините, почна да обяснява, че мъжът й бил същия като мен - човек на природата. Тя пък обичала моловете и града. Откара ме чак до Будата, а по пътя гледките бяха чудни, навсякъде планини. В района на статуята тълпите бяха изобилни. Повечето туристи идваха до тук с лифт, возенето на който сигурно струва цяло състояние. Имаше цял туристически "град", възникнал заради тълпите, както обикновено става на такива места. Посещението на статуята поне е безплатно, много ми хареса мястото. В подножието й има разкошен манастир, който също много ме впечатли. А гледките от статуята ако не беше смога щяха да са жестоки! Просто всичко беше обвито в онази произведена от хората анти природна пелена, която не само скрива хубавите гледки, но и прави дробовете на кенеф.
След като добре се порадвах на статуята и храма, поех по пътеката за връх Лантау - втори по височина в страната с неговите 934 метра. Първенецът Tai Mo Shan е 957 м, разликата е съвсем малка. Гледките по трасето бяха чудни, но замъглени от смога. Таях надежда, че утре рано сутринта панорамата ще е по-чиста - не се оправдаха. Смогът идваше на талази и сякаш се виждаше с просто око как се придвижва. По пътеката се засякох с няколко местни хайкъри, всички от които се изумяваха от размерите на раницата ми и искаха да се снимат с мен. И тук, както в Тайван, хайкърите ходят с малки ранички.
На върха духаше свиреп вятър и добре, че имаше малък заслон, който за жалост нямаше врата откъм входа и точно там най-много духаше. Другите минаващи хайкъри се разотидоха като наближи тъмно, а аз нямаше как да опъна палатката, та си легнах само на чувал на кривата пейка в заслона. Настана голям студ, вятърът не спираше. Залез изобщо не се видя, отново заради смога. Очертаваше се тежка нощ, вътре в заслона духаше яко и замръзвах. Опитах се да направя врата от долния слой на палатката, затиснах го с много тежки камъни, но вятърът успя да го събори. В 2:30 през нощта обаче последва по-лоша изненада - хора! Трима местни се появиха на върха и се намърдаха в заслона, понеже отвън не можеше да се стои, беше адски студ. Трябваше да стана и събера чувала, за да има къде да седнат. Лошо! Бяха дошли за изгрева, но явно са тръгнали много рано. До сутринта си цъкаха на телефоните, а аз се опитвах да дремя седейки - изобщо не ми се получи. Призори още хора дойдоха да гледат изгрева, който едва се видя от пелените смог.
Гледка към небостъргачите на остров Хонг Конг рано сутринта, на заден план вдясно е известният връх Виктория
Туристическото градче край Големия Буда
Тълпи от посетители
23.11.2018
След изгрева поех по пътеката нататък към връх Sunset (залез). Явно връх Лантау беше за изгревите, а този Сънсет, който бе и трети по височина - за залезите. По трасето попаднах няколко пъти на червеи, излезли на повърхността и сякаш съхнещи, нямаха добър вид. Изкопах дупчица за всеки от тях и ги залях обилно с вода, оживиха се много. Това ми беше последната останала вода, излях я до капка и страшно се кефех, че направих нещо наистина полезно с нея, вместо да я изпия. Нататък по пътеката се засякох с испанка от Барселона на име Карла, която беше много приказлива и ми даде препоръки къде в Хонг Конг да отида, беше прекарала повече време тук. Покани ме в Барселона и разменихме контакти.
Когато излязох на шосето, реших че е време да пробвам за втори път стопа в Хонг Конг. Да не би първият да е бил чист късмет и да не върви в действителност. Качи ме момче, пътуващо до метростанцията в града Tung Chung, откъдето най-адекватното решение би било да се кача на метрото. Аз обаче не съм от адекватните и реших да си държа на стопа до дупка. Мястото за стопиране беше просто ужасно, тротоарите за пешеходци бяха отделени от пътя за колите, който още от тук ставаше магистрала. Пак имах късмет обаче и след 15 минути се возех в кола с момче, отиващо точно където и аз - Hong Kong Island.Остави ме на централната метростанция и прекарах остатъка от деня в разглеждане на множество места - паркове, улици, готина катедрала, огромно виенско колело, ХК парк, в който имаше пеперуди и цветя.... Никак не ми беше скучно, а привечер се отправих към следващата цел - връх Виктория. Има чудесни маршрути за изкачване на върха, но пътеките са циментови. Най-изумителното обаче беше дивото прасе, което видях на метри от мен :) Ето това наистина не го очаквах, сред тия небостъргачи, на километър от центъра, в гората да живеят диви животни при това прасета :))) Явно не много туристи се качваха до върха пеш, повечето или го правеха с кола, автобус или с легендарния 100 годишен трамвай, изкачващ ги по супер стръмни релси на склона. Върхът е най-високият на този остров и се издига на 552 метра. Тръгвайки от морското равнище се изкачва за нула време, изобщо не ги усетих тези метри.
На върха тълпите, снимащи гледката, бяха сякаш безкрайни. Един тайванец ме заговори като видя как се мъча да поставя апарата на нещо равно, за да направя нощна снимка и ми услужи със статива си - голяма помощ. Група младежи от Киото, Япония пък искаха да ги снимам. До късно поседях на гледката и като намаляха тълпите, седнах да хапна. Като реших, че ми се спи, поех по един трейл в тъмнината, който ме отведе до идеална за целта беседка. Спах като пън след предните нощи оскъден сън. Това място беше просто идеално.

Изгрев от връх Лантау
Шантавата сграда в средата е културния център, където спах по-предната нощ
На популярната гледка
24.11.2018
Успях да се изкъпя в една инвалидна тоалетна в парка - голямо облекчение. Дори си изпрах дрехите и се ометох точно преди да дойдат чистачите. Слязох обратно в града, само че по друг маршрут. Пътеките пак бяха циментови за съжаление. Хванах метрото до Cassway bay с намерението да посетя библиотеката. Там попаднах на безплатни за ползване компютри и седнах на Интернет за първи път от много дни. Искаше ми се да копирам още някои SD карти на хард диска, но нямаше четец. Заех се с проучване как ще се измъквам от огромния мегаполис Шънджън - Гуанджоу, който ме чакаше от другата страна на Хонг Конг и който неминуемо трябваше да прекося, за да се отправя към Виетнам. Бързо ми стана ясно, че от тоя град излизане на стоп няма, та затърсих някакви транспорти за до някъде извън това чудовище. Попаднах на добра оферта, даже много добра - влак чак до Нанинг на цена 19 долара. Беше учудващо евтин, понеже беше от старите влакове, а не от модерните бързи. И щеше да се влачи цяла нощ и да разполагам само с твърда седалка. Е, поне щях да се спася от възможно най-ужасния град в Южен Китай.
Тръгнах пеш към район Wan Chai като по пътя си напазарувах ориз със зеленчуци, домати и хляб от супермаркет Welcome, който ми се стори като най-евтина алтернатива. Сигурно има и по-евтини, но не открих при толкова краткия си престой. Качих се на метрото до станция Sha Tin, отиде повече от час в придвижване, беше претъпкано с хора. От станцията се отправих към манастира на десет хилядите Буди. Не ги броих, но като видях колко статуи има по стълбите към манастира, мисля че мога да повярвам на тази цифра. Манастирът бе затворен по това време, беше съвсем тъмно. Настаних се да спя на малка площадка с пейка до стълбищата, десетки статуи "зяпаха" палатката и за късмет не мина нито един жив човек.
25.11.2018
Събрах палатката рано, но явно не достатъчно, защото някой мина по стълбите преди да изляза от нея. Зачаках да стане 9:00 и манастирът да отвори, исках да го посетя. За съжаление заваля по време на обиколката ми, но това не ми попречи, разглеждах в дъжда. После се върнах до метрото и го взех обратно до границата с Китай, пак се изръсих здраво за билета. Надявах се всичко да мине гладко и да успея днес следобед да хвана влака за Нанинг. На границата минах бързо, в Китай също валеше голям порой. Така или иначе времето изобщо не бе за стоп, добре че намерих този влак. Сега обаче трябваше да се добера до гарата, а в Китай зная, че всяко нещо на теория може да се обърка, а на практика гарантирано ще се обърка. Важно бе да хвана този влак и поради факта, че 6 месечната ми виза за Китай изтичаше след няколко дни и трябваше възможно най-бързо да се добера до границата с Виетнам. А Нанинг беше в правилната посока, от там все някак щях да се оправя със стопа.
След границата започнах да питам хора на автобусната спирка кой рейс да хвана до Buji, където се намира източната автогара на Шънджън. За луд късмет едно момиче от Хонг Конг с отличен английски ми помогна много и ме упъти към правилния автобус, в който и тя се качи заедно с леля си. Дори ми набутаха дребни, понеже трябваше да се качвам на втори рейс, а нямах дребни пари за билети. Докато пътувахме се разговорихме и аз споделих, че за мен Китай е най-ужасната страна на света, а Хонг Конг е много по-приятно място. Тя изказа съчувствие, че сигурно ми е много трудно да пътувам през Китай. Дойде време да слизам на спирка, от която трябваше да хвана друг рейс. Валеше такъв брутален дъжд, а прехвърлянето се закучи страшно. Питах сума хора и всички ме отбягваха, никой не искаше да ме насочи към автобуса. Дори не се спираха да погледнат написаното на китайски от момичето, с тази бележка се надявах някой да ми каже кой рейс да взема до гарата. Накрая чудото стана и едно момиче ми посочи автобус 360. Шофьорът видя листчето и потвърди, че отива там.
Слязох успешно на гарата и хукнах към входа й в дъжда. Оказа се, че всички билети са продадени, така че купих билет за правостоящ пътник, тоест даже корав стол не ми се полагаше. Очертаваше се адова нощ... Чакането на гарата подплатих с четене, често идваха разни хора да се снимат с мен и правеха опити да си говорим с преводачите на телефоните им - все безуспешни. Един от служителите на гарата ме почерпи газирана напитка. В 15:00 започнаха да пускат хората във влака. Той пътуваше за Kunming и трябваше да си отварям очите да не изтърва моята спирка, не беше последна. Преди качването на влака имаше от "любимите" ми машини за сканиране на багаж. Тоя път предвидливо си сложих ножа натъпкан между купища други предмети с подобна форма, включително химикали, така че човечето зад екрана изобщо не го засече. Хакнах макар и за малко долната комунистическа система на пълен контрол, ред и правила.
Във влака изчаках всички пътници да си заемат местата и остана едно свободно, провървя ми отначало и седнах. Заех се с упорито целодневно четене, което после премина и в целонощно. Не исках да гледам празните, безизразни личица на пътниците, които постоянно мъкнеха паници с нудъли и се плюнчеха и оливаха с тях. Звуците, които издаваха, бяха потресающи. Времето минаваше бавно, за нула време мръсотията плъзна навсякъде и превзе влака. По земята се плюеха семки, храчки, хвърляха се опаковки от изядени неща... От време на време кондукторите минаваха да метат и още повече нагнетяваха обстановката, понеже вдигаха мръсотията и прахоляка в и без това ограниченото въздушно пространство. Постоянно минаваха и жени с колички, пълни с плодове и други храни за продан. Пътниците масово купуваха, сякаш храна не бяха виждали преди влака и нямаше да видят и след него.
По някое време във влака се качиха хора, които имаха билети с номера и седнаха на местата на мъж и жена, седящи срещу мен. Мъжът почна да юрка мен да стана, за да седне жена му на моето място, а той отиде да седне другаде. Така аз останах единствен правостоящ пътник и понеже никак не ми се говореше с жълтури дори и под формата на разправии за място, реших да се затворя в книгата си и да надуя музиката до дупка, за да не ги чувам и виждам. Минаващите лелки с колички постоянно ме бутаха. Нощта се очертаваше дълга и изцеждаща. Имах усещането, че в тоя влак много мразят чужденци. За щастие на една от следващите гари доста жълтури слязоха и пак седнах. Не успях изобщо да дремна на твърдия стол, към 5:00 влакът пристигна, а аз бях тотален парцал от безсъние. Имах чувство, че мозъкът ми е на чорба.
Май наистина са толкова :)

26.11.2018
Единственият позитив от цялата ситуация на озоваването ми в гигантския ужасяващ град Нанинг след безсънна нощ във влака бе, че денят тепърва започваше и имах време да се измъкна от този бетонен Ад. До гарата имаше малък инфоцентър. Не успях да изкопча нито дума с информация от хилещата се зад бюрото пача, която бе видимо супер щастлива, че не говори английски и с нищо не може и не иска да ми помогне. Трябваше ми да разбера с кой автобус мога да стигна до края на града. За късмет една жена на входа към метрото ми каза да взема автобус номер 5, водещ към този край на града, който на мен ми трябваше. Хванах рейса точно като се съмваше, шофьорът потвърди, че отива в тази посока и така прекосих този огромен гаден град само за 2 юана билет. Слязох на място, от което се наложи малко да походя преди да си намеря добро такова за стопиране. Понеже кипяха някакви страшни строежи на нови високи сгради, не можеше да се върви по пътя и трябваше да заобикалям сума време, докато отново се върнах на шосето. Хиляди местни с моторчета караха по тротоара без изобщо да се съобразяват, всички явно отиваха на работа по това време и трафикът бе кошмар.
За щастие стопът сполучи бързо - взе ме едно момче с джип в посока Chongzuo. Отиваше до друг град по пътя, но ме измъкна веднъж и завинаги от Нанинг. Караше обаче много неадекватно и опасно, не го биваше за шофьор въобще. Остави ме на изхода на магистралата. Застанах да стопирам на място, където служителите от касите за плащане имаха видимост към мен и се чудех дали някой ще дойде да ме изгони. След час и нещо още си бях там, а три момичета от персонала, които ме зяпаха през цялото време, най-сетне събраха смелост и дойдоха да разберат какво се опитвам да направя. Разбрахме се чрез преводачите на телефоните им и всъщност много ми помогнаха, качиха ме на автобус на тяхната компания, превозващ работници до Chongzuo. Возенето беше безплатно и шофьорът бе инструктиран от момичетата да ме остави пак на касите за плащане.
От там ме взе кола за град Pingxiang - почти до границата с Виетнам. Приятно се изненадах от пейзажите по пътя, ставаше все по-зелено, а небето беше чисто. Беше пълно с ниски и отвесни карстови планини. В града попаднах на подобие на туристически инфоцентър, където някакви очевидно виетнамски бежанци кебичеха в очакване да им оправят документите. Реших да хапна за обяд на една пейка, но всички така ме зяпаха, че ми присядаше залъка. Не успях да похарча последните си юани за храна, така че щеше да се наложи да ги обменя във Виетнам. Хванах стоп с двама китайци до границата като не разбрах дали отиваха точно там, но ме закараха. "Пропускът на приятелството" се оказа много приятен граничен пункт с интересни стари сгради и паркове. Сякаш доста хора идваха само да го посетят, без да минават границата. Имиграционните и от двете страни не ме питаха нищо и минах неочаквано бързо. Явно на никой не му се занимаваше с мен.
Поех пеш към първия град на 3 км от границата. Идеше ми да целувам земята във Виетнам - измъкнах се от Китай! Обзе ме дива радост! В град Dong Dang ми се стори като друг свят след Китай. Много хора ми се усмихваха и поздравяваха. Беше шумно, бедно, хаотично, но много по-хубаво от Китай, грандоманските му сгради и гигантските магистрали. Вместо призраци и роботи, по улиците имаше живи хора, които махаха и се усмихваха. Първо се отбих в една банка да сменя пари, след което продължих пеш по пътя към Cao Bang. Влязох в красив храм, където добър човечец ми даде сладки, пакет бонбони и вода. Продължих си нататък по пътя и човекът от храма ме настигна след малко, карайки моторче. Предложи да се кача и да ме откара до хотел. Обясних му, че съм на палатка и няма смисъл да ме кара.
Вървях ли вървях, а населеното място не свършваше. Имаше селски къщи и от двете страни на пътя доста след града. Стана съвсем тъмно, на стоп никой не спираше, а и колите не бяха много, основно се караха мотори. Все пак успях да хвана кратък стоп с човек до близък разклон и пак продължих пеш. Къщите и тук така и не свършваха, бяха доста бедни и понеже ужасно ми се спеше след предната безсънна нощ, започнах да се тревожа къде ще се установя за тази. По някое време настигнах един местен, също вървящ по пътя и отиващ незнайно къде. Заговори ме, но не исках да вървя с него и трябваше пак да изостана, за да мога да се шмугна в някоя горичка ако се появи такава. Не исках никой да вижда къде спя. След дълго ходене в тъмното най-сетне успях да се набутам в нещо като нива, до която водеше кална пътечка. Наблизо имаше къща, но никой не ме усети и прекарах първата си нощ на виетнамска земя в дълбок и спокоен сън.
Маршрутът ми през Южен Китай

И в Хонг Конг
Бюджет за Южен Китай и Хонг Конг
Престой - 8 дни, общо похарчени - 212 юана и 342 хонконгски долари (общо 73 USD)
Подробно:
  • 74 юана (10 USD) - храна и напитки (Китай)
  • 138,5 юана (19,4 USD) - градски транспорт и влак от Шънджън до Нанинг (Китай)
  • 117 хонконгски долара (15 USD) - билети за метро из Хонг Конг
  • 225 хонконгски долара (29 USD) - храна и напитки, Хонг Конг

2 коментара:

Анонимен каза...

Като те чета, съпреживявам. В Китай бях 2013, комбинирано по работа и туризъм. След това пътуване от България не съм излизал. И нямам никакво желание, загубих travel bug-a си. Попаднахме на пазар за животни, ден по-късно станах вегетарянец, жена ми също. Това беше единствен хубав резултат от посещението ни. Шапка свалям че си успяла да се "пребориш" с Китай. Не мога да си представя какво се изисква, за да пътуваш на стоп там. Бяхме с всичко организирано и беше тежко, плашещо и не ми хареса. Сега и до съседни държави не ми се ходи. Само Рила, Балкана и лятото малко плаж. Успехи пожелавам!

Tery каза...

Ужас, добре че на мен Китай не ми уби по такъв начин желанието да пътувам. Иначе в България вярно си е най-добре, само проклетото присъствие в безумието, наречено Европейски съюз никак не ми се нрави! Иска ми се да бяхме много по-затворена и изолирана от общата лудост държава. И все пак има страни по света, които си струва да се видят - Норвегия, Нова Зеландия, Монголия и т.н. Браво за вегетарианството! Поне една полза от откритото демонстриране на зверщините към животни, понеже в Европата нали всичко е "цензурирано".