Туркменистан - белият призрачен град и портата за Ада

Портата към Ада :)

Една от любимите ми български песни, която слушам всеки ден, откакто се прибрах от пътуването:

https://www.youtube.com/watch?v=1LoAKhtflEw

Малко се говори и знае за Туркменистан по света. Повечето необразовани хора, или тези, които не са слушали в час по география, дори не са чували за такава държава. А тя си е там - в Централна Азия и е уникална, доста нетипична и когато прекрачваш границите й, въобще не знаеш какво да очакваш от другата страна...

В Туркменистан формата на управление официално се води президентска република, но реално е диктатура. Настоящият диктатор президент носи сложното и дълго име Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов :) Признавам си, че изобщо не мога да го запомня, затова го потърсих в гугъл :) Всеки път като се сетя за името на този, ме напушва смях. Та този образ продължава в макар и леко по-облекчена форма, лудориите и нарцистичните маниакалности на предния президент диктатор Сапармурад Ниязов, който карал сънародниците си да го наричат "Баща на туркмените" и се самоназовал "Туркменбаши". Ще започна първо с лудостите на покойния Ниязов, който след като се гътнал през 2006-та, бил заменен във властта от личния си зъболекар с гореспоменатото забавно име.

По време на управлението си, Ниязов вкарал иначе богата на газ и други ресурси страна в икономическа криза и народът гладувал заради мегаломанските му проекти и лудости. Той бил толкова самовлюбен, че наистина вярвал, че е Бог за народа си и издигнал в култ личността си. Всеки член на опозицията и изобщо негов противник, бил вкарван в затвора или просто изчезвал. В Туркменистан и досега няма опозиция на властта. Забранил операта и балета, да се слуша радио в колата също било незаконно. След операция, причинена от тютюнопушене, забранил на министрите си да пушат, а по-късно въвел и пълна забрана за пушене на обществени места. Вкарал милиарди от печалбата от природни ресурси в изграждане на негови златни статуи на всеки ъгъл, напълнил с вода гигантско изкуствено езеро в пустинята, засадил гора от кипариси, за да промени иначе пустинния климат (80% от страната е пустиня).
Изградил дворец от лед, който се стопил моментално, както и ски курорт, и гигантска пирамида. Издал дори своя религиозна доктрина, която трябва да се изучава наравно с корана (населението на страната е предимно мюсюлманско). Имало безброй опити за неговото покушение. Умрял през 2006 г от инфаркт, но има сериозни съмнения, че е бил отровен… Върхът на цирка по време на управлението му е, че прекръстил месеците в календара в своя чест. Настоящият диктатор премахнал това.

Та сега за този новия - Бердимухамедов :)) И това типче май не го слуша главата. Златната статуя на Ниязов, която преди се кипрела върху 75-метров постамент, известен като „Арка на неутралитета” и се въртяла около оста си, за да може лицето на Туркменбаши да гледа винаги към слънцето, била преместена от новия диктатор в покрайнините на Ашхабат, точно където аз попаднах веднага щом пристигнах в града. :) Една от лудостите на новия, който също издигнал в култ светлата си личност, била да нареди на туркменските творци да поставят в центъра на произведенията си политиката му, известна като „Епоха на новия Ренесанс”. А негов портрет е изкипрен буквално навсякъде, ама наистина навсякъде и надали ще минат повече от 5 минути без да го видите отново. Всъщност Бердимухамедов първоначално избрал кариера на стоматолог и се грижел за зъбите на Ниязов, но после той го назначил за министър на здравеопазването. Предполага се, че се е докопал до върховния пост с помощта на тайните служби. Уж обещал по-умерено управление, но бързо изпаднал в крайностите на предшественика си. Поръчал изграждането на президентски дворец за 250 милиона долара, а столицата Ашхабад е включена в книгата на рекордите Гинес като града с най много сгради от бял мрамор в света.

В Туркменистан няма свобода на словото и печата. А Интернет е жестоко цензуриран, повечето популярни сайтове не се отварят. Снимането на повечето сгради е забранено и навсякъде има военни и полиция, които ще ви гледат лошо и направят забележка ако снимате нещо, дето не трябва. Ситуацията в страната е на пръв поглед зашеметяващо абсурдна, а на втори - още повече.

Той поръча изграждането на президентски дворец за 250 милиона долара в Ашхабад, който е включен в книгата на рекордите Гинес като града с най много сгради от бял мрамор в света. Прочети повече в Blitz.bg: https://blitz.bg/svyat/pochina-prezidentt-na-turkmenistan_news686875.html

Гурбангули Бердимухамедов Прочети повече в Blitz.bg: https://blitz.bg/svyat/pochina-prezidentt-na-turkmenistan_news686875.html

Гурбангули Бердимухамедов Прочети повече в Blitz.bg: https://blitz.bg/svyat/pochina-prezidentt-na-turkmenistan_news686875.html

17.07.2018

Очаквах положението на границата да е доста смущаващо, а въобще не беше така... Каквото и да предстоеше обаче, едно беше сигурно - бях в извънредна еуфория от напускането на Иран и дори сам Дяволът да ме чакаше пред портите на Ада в Туркменистан, бях в пълна готовност да се изправя пред него. Сърцето ми запя песента на Свободата веднага щом свалих залепналия от пот по гърба ми суичър и го смених с доста по-тънка тениска без качулка. Егати кефа, почувствах се като нов човек! Косата ми се вееше свободно, макар да нямаше никакъв ветрец в сухата пустош, душата ми пееше, устните ми целуваха прашната мръсна земя и направо ми идеше да КРЕЩЯ от кеф!!! Гледах обаче да се овладея, защото предстоеше минаване на граница и никак нямаше да спечеля доверието на сериозните военни с ухилената ми до уши физиономия, ясно издаваща, че в страната им се опитва да влезе тежко психясал лунатик. :) 

Всъщност да се върнем малко назад, защото преди целия този разкош с изблици на свобода, трябваше да пресека иранския граничен пост, който бе на 2 км след селото. Там ме забавиха 15 минути, защото се захванаха да правят сложни калкулации на дните от визата ми... На входящия печат пишеше "27-ми март 1397" (по иранския календар това е датата). След като сметнаха, че са минали 19 дни от 20 разрешени, ме пуснаха да минавам.

На туркменската граница бе пълно с военни, които ме насочваха към правилните сгради и гишета. Първо ме изпратиха в една стаичка, където мазна лелка ми прибра 14 долара за входна такса, просто ей така. Докривя ми леко, но тъй като бях на седмото небе от кеф поради напускането на Иран, не се ядосах, а и гледах да си мълча, за да не вземе да им хрумне случайно да не ме пуснат и да ме пратят обратно!!! Удариха ми печат на друго гише, а после ми провериха и багажа, но само повърхностно, не ровиха много, а и потният умирисан суичър бе най-отгоре и ги отказа :)

Наканих се да тръгвам пеш и на стоп към Ашхабат, до който имаше 35 км от границата. Лоша идея - освен, че няма абсолютно никакъв трафик на тази граница, военните много настояха да се кача на автобуса, който тъкмо се очакваше да дойде от Ашхабат, за да превози хората, минали тази граница. Трафик на МПС-та явно нацяло липсваше. Туркмените идваха с автобуса до границата и минаваха пеш, също и се връщаха с автобуса после. За да не се набивам на очи още на границата, реших и аз да изчакам рейса. Казаха ми, че струва 12 маната, но накрая нищо не платих, никой не дойде да ме таксува, а аз имах точно толкова маната у себе си, тъй като обмених последните си ирански риали на границата.

Автобусът тръгна след повече от час, през който се варих вътре на бавен огън... Всеки дискомфорт обаче беше приемлив, нямаше нужда да си слагам качулка на главата и косата ми най-после дишаше в жегата. Рейсът тръгна пълен с хора и багажи. Някои от жените си махнаха забрадките, а други останаха с традиционните в страната шарени шалове, с които си увиват косите. Туркмените чисто визуално ми се видяха доста различни от иранците... Една нищо и никаква граница, а се озовах сякаш на нова планета.

Пътят към Ашхабат бе само надолнище през живописни планини. По едно време се появи нов чекпойнт, където свърши маршрутът на рейса и от другата страна чакаха десетки таксита. Полицаите провериха паспортите на всички и хората се качиха по такситата, а аз тръгнах пеш с намерение да стопирам, градът бе все още много далеч.

Единственият трафик се състоеше от таксита, които всъщност изглеждаха като напълно нормални коли и с нищо не бяха обозначени. На по-късен етап установих, че всяка кола в Туркменистан се ползва като такси, просто местните са буквално озверели за пари и не могат да си представят да возят някого безплатно. Това обаче още не го знаех... С огромна усмивка вървях и стопирах, спря ми кола и когато се качих и благодарих на човека, че е спрял, той каза, че е такси и иска пари. Слязох си веднага и той си замина с празна кола, явно предпочиташе да не вози нищого щом няма да получи пари. Спря ми втора кола, когато питах дали е такси, отново положителен отговор и отново човекът ме остави да си ходя пеш щом няма да платя... на 54 градуса температура.

Следващата кола бе шофирана от жена, което ме наведе на мисълта, че няма да е такси. Вътре се возеха още две жени, една от които с полицейска униформа. Съвсем реших, че не е такси и въобще дори не попитах - огромна грешка! Взеха ме и нищо не казаха за пари, дори намек нямаше за заплащане. Като наближихме града, започнаха да ме питат до кой хотел да ме оставят. Казах им, че не отивам в хотел и се опитах да им обясня, че ще разглеждам града, така че навсякъде може да ме оставят. Изобщо не ме разбираха и постоянно повтаряха въпроса до кой хотел да ме закарат. Когато наближихме града и видях голям парк с много статуи и интересни сгради вдясно, поисках да сляза. Учудиха се много, но спряха и бързчико се измъкнах от колата, след което шофьорката протегна ръка към мен и каза само "money?" Английският хич не им се удаваше, но тази дума естествено я знаеха. Обясних, че не мога да платя и пътувам на стоп, както и че е трябвало отначало да кажат, че искат пари, както и колко пари искат. Поиска ми 5 долара... за по-малко от 15 км. Много се ядосах и ги оставих разочаровани като си тръгнах без повече да се обяснявам. Докривя ми и реших, че вече ще питам абсолютно всеки дали иска пари. Явно навлизах в много комерсиална държава...

Температурата в Ашхабат бе 55 градуса. Фурна на открито... Водата ми свърши моментално и толкова ожаднях, щях да пукна и накрая пих от един фонтан с делфини и от него си напълних шишетата с вода. Никъде нямаше нито тоалетна, нито чешма с вода... Обикалях доста време огромния парков комплекс, където е монтирана статуята на Ниязов след като е била махната от центъра.

Първото нещо, от които наистина се впечатлих беше, че улиците, парковете и сградите в огромния бял пустинен град Ашхабат, са абсолютно празни и лишени от живот. Все едно си в призрачен град. Но и духове дори няма. Огромни бели нови сгради без никакви живущи вътре, безкрайни паркове с фонтани без нито един човек, който да им се наслаждава... сякаш се сбъдна мечтата на живота ми - за един миг цялото човечество на планетата да изчезне просто ей така и да видя щастливата празнота и тишина на околната среда. Е, когато се върнах на главната улица, там минаваха скъпи, лъскави коли, в които пътуваха хора. Никой от тях не пожела да ме вземе на стоп от този краен квартал до центъра. Стопирах повече от час, мозъкът ми завря под жаркото слънце, спряха ми сигурно 50 коли, всички от които щом чуеха "без пари", директно си продължаваха. Изумих се. Такова нещо не ми се беше случвало никъде по света сякаш.

След цялото чакане спря поредното такси, в него се возеше момче, което говореше перфектен английски и беше пътувало по света. Предложи да ми помогне и да се кача, въобще не чаках втора покана - наистина имах нужда от помощ. За съжаление обаче момчето плати на таксиджията, за да ме откара до центъра, тъй като той самият не отиваше там. Стана ми много криво, а той ми обясни, че в неговата страна не е като в моята, тук всички хора искат пари и само за пари мислят още щом отворят очи, така че никой няма да ме качи безплатно. По всичко личеше, че е много прав. Аз все още не можех да осъзная как така съществува държава, където стопът е толкова обречен. И все се надявах, че нещата ще се оправят. Още по-лошото беше, че никак не говореха английски в тази страна и комуникацията обещаваше да е трудна с моя твърде беден руски.

Таксито ме остави на площад "Независимост", помотах се около сградите, докато един полицай от другата страна на улицата започна яростно да ми крещи да се махам и да не снимам. Брей, не стига че алчни, но и големи грубияни се оказаха тия туркмени.... Улиците пустееха, нито една улица нямаше написано име и отчаяно се опитвах да се ориентирам. Накрая се добрах до нещо като търговски център, където открих гнусна тоалетна до паркинга му. Половин ден търсех тоалетна, най-сетне намерих. Започнах да оценявам предимствата на Иран с чешми и тоалетни на всеки ъгъл.

Малко по-нататък попаднах на единственото пълно с живот място в този безумен град - парк със статуи на динозаври и разни увеселителни атракции. Имаше много хора, децата се къпеха голи във фонтаните, двойки ядяха сладолед и се разхождаха, а аз, плувайки в собствената си пот, се опитвах да се адаптирам към новата обстановка и да отговоря с усмивка на всички зяпащи ме.

След парка се засилих към гарата, за да осъществя една блестяща идея, която ми бе хрумнала малко по-рано - да хвана нощния влак за Mary, който бе срамно евтин и се надявах да избутам първата нощ във влака и да пристигна в Mary сутринта, в пълна готовност за разглеждане на руините на Merv там. Всъщност това ми желание бе рисковано, тъй като беше съвсем встрани от маршрута, който ми бе официално разрешен да мина с транзитната си виза. Когато кандидатстваш за виза, трябва да напишеш точно през кои места в страната ще минеш, както и през кои гранични пунктове ще влезеш и излезеш. Ходенето в Mary бе тотално извън маршрута, по който ми разрешиха да премина, но прецених, че имам време в 5 дневната виза да го осъществя, вземайки нощния влак от Ашхабат и после обратно до него по същия начин. Идеята бе да разгледам историческите места там само в рамките на 1 ден като на следващия трябва да съм отново в Ашхабат. Чудесен план, но за съжаление го прецаках заради 5 минути повече мотаене в парка... Когато отидох на гарата, ми съобщиха, че влакът за Mary е заминал преди 5 минути! Щях да се пръсна от яд, но не само това - стъмни се, а аз се намирах в огромната столица на откачена полицейска държава без реална идея къде ще спя. Отправих се обратно към центъра да търся къде да спя, дали щях да се крия в храстите, или да седя цяла нощ на някоя пейка без да мигна... Беше непоносима жега въпреки, че Слънчо вече го нямаше в небето. Температурата вероятно падна до към 45 градуса. Дори без палатка не можеше да се спи навън, просто беше твърде горещо.

Водата ми пак свърши, докато се скитах безцелно по улиците. Започна да ми прималява от жажда, а нямаше откъде да напълня. Загубих се тотално из необозначените по никакъв начин улици, сякаш еднакви всичките. Мина 22:00 и присъствието ми на улицата с голяма раница събуди някакъв интерес у някои местни. Един ме заговори и ме попита какво търся. Предложи да ме води до хотел, който уж бил евтин, също предложи да обменя пари с него. Веднага след него дойде и една жена да види какъв е проблема, тя извика мъжа си и понеже бяха с кола, предложиха да ме закарат до въпросния евтин хотел, който по техни думи наистина бил много евтин, едва няколко долара. Жената ме придърпа настрана, за да не тръгна с първия мъж, който предлагаше да ми помогне, бил мафия според нея и мъжа и, не бивало да му се доверявам. Зачудих се в какъв срещнощен филм се вкарах пак, но двойката изглеждаше мила, та реших да отида с тях да видя въпросния хотел колко е евтин, макар да не вярвах да е под 40-50 долара, нормално хотелите в страната таксуват толкова туристите. Цените за местни са съвсем други.

Оставихме жената до дома им, а мъжът се зае да ме кара към хотела, но по пътя сам се сети, че за туристи цените са различни и че никак няма да е евтино за мен. Предложи да обменя пари с братовчедка му, понеже нямах налични манати (eдва 12) и не можех дори храна да си купя, или пък нещо за пиене.

Обменянето на пари нелегално се оказа друг един филм. Той се обади на братовчедката по телефона, уговориха се и отидохме в дома й, където се бе събрало цялото й семейство. Тя започна да ме притиска да обменя не по-малко от 100 долара, аз категорично отказах, не ми трябват 100 долара за 5 дни престой (които после дори се оказаха 3). Доста се инатеше отначало да ми обмени само 15 долара, но накрая като видя, че няма да склоня за повече и се запътихме да си тръгваме, внезапно прие. Дадох й 15 долара, тя ми даде 210 маната. Официалният курс на банката е 3,5 маната за 1 долар, а на черно вървеше по 14 за долар!

Мъжът твърдеше, че много иска да ми помогне да намеря място да спя тази нощ и че няма да ме остави на улицата. Предложи да нощувам в една стара къща, която имал по наследство и където никой не живеел в момента. Преди време там настанил двама закъсали френски пътешественици. Като ми заговори така, си помислих, че не може всички хора да са материалисти в страната и ето - първият гостоприемен и мил човек вече се появи! Моите спасители тази нощ бяха това мило семейство... Има-няма минута по-късно вече преговаряше с мен тарифата за нощувката. Поиска 10 долара, при което аз се втрещих, даже загубих ума и дума, защото не очаквах такъв развой на събитията с човека, който не спираше да повтаря, че много иска да ми помогне. Като видя начина, по който го изгледах, свали на 7 долара и каза, че ще ми купи вода колкото имам нужда. Умирах от жажда и вече едва можех да мисля от обезводняване, затова се съгласих и му дадох половината манати, които обмених с братовчедка му, в противен случай тази нощ щеше да е безкрайно дълга и кошмарна по улиците на Ашхабат, където нямаше никакви изгледи да си намеря място за палатка, каквото и да е място (това установих по-рано, докато скитах в търсене, не оставайте бездомни в този град!).

Не знам това типче как не го беше срам да ми вземе толкова пари за мизерията, в която ме закара. През цялото време повтаряше, че хотелите са много по-скъпи и че той ми прави огромна услуга като ме настанява в тази къща, че изхабил толкова бензин да ме кара до братовчедката, а после до магазина за вода, както и до къщата накрая... Заболя ме главата от този човек и наистина осъзнах значението на думите на момчето от таксито по-рано - че хората тук непрекъснато мислят само за пари, от мига, в който се събудят, до заспиването си!

Къщата беше съвсем в центъра и бе доста стара и занемарена. Получих ключовете и мъжът си замина като ми каза къде да ги оставя утре като си тръгвам. Сякаш някой пребиваваше в тази къща по принцип, но сега се беше изнесъл. Дали заради моето идване или нещо друго - мога само да гадая. Имаше няколко големи стаи, във всички от които цареше страшна мръсотия и мизерия. Навсякъде по пода щъкаха огромни хлебарки, а фасове от цигари бяха разпилени по всички мебели и по балатума. Мръсни чинии бяха затрупали мивката до горе, не беше възможно да се ползва. Тоалетната бе външна, потресаващо гнусна и кошчето за хартии сякаш никога не беше изпразвано. Нямаше лампа и нормален душ, а един висящ от тавана маркуч, от който течеше приемлива струя жълта вода, с която някак си успях да се изкъпя. Намерих една мръсна кофа и я измих, за да си изпера всичките напоени с пот дрехи.

Само в едната стая можеше да се спи, защото имаше климатик! Без него би било абсолютно невъзможно да се спи на затворено, във всички други стаи беше истинска сауна. Докато изпера дрехите, пак се изпотих зверски и си легнах вир-вода в палатката, която разпънах до климатика в празната стая като се и заключих за всеки случай. Подът бе твърде мръсен, за да спя само на шалте и чувал, та и палатката влезе в употреба. Жегата в Туркменистан беше много по-яростна от иранската. Или поне така ми се струваше, може би защото никъде нямаше достъп до вода, а и чаках на стоп дълги часове. Докато заспивах си мислех за Иран - имаше своите предимства, а в новата страна нямаше и следа от иранското гостоприемство и удобствата за пътуващи. Но пък гледах положително и само напред - имах пълната си свобода, щях да се опитам да стигна Узбекистан колкото може по-скоро и да се изнеса от туркменската пустош и алчност по-бързичко. А и със сигурност още утре щях да намеря нещо готино, заради което си е струвало да се посети страната... бях в много оптимистично настроение въпреки неприятните срещи с хора днес.

златна статуя на бившия президент диктатор Ниязов в Ашхабат

улиците са пусти, чисто новите сгради от мрамор - празниместни ми позират за снимка

централният парк - единственото място, в което имаше живот

и динозаври :)забавления в паркагаратана палатка в старата къща

18.07.2018

Очертаваха се тегави стопаджийски времена в Туркменистан... На сутринта побързах да събера всичко, да си ударя душ и да се изнеса от този шантав град. Хванах градски транспорт - автобус 33, който жената предната вечер ми бе казала, че отива до Чонгали - район по пътя на север, извън Ашхабат. Слязох на голямата автогара, от където тръгват междуградските рейсове. За огромна изненада се оказа, че там има интернет кафе! Седнах за половин час, през който успях да си отворя пощата и да пиша вкъщи.

Излязох на главния път и зачаках на стоп... тогава започна истинският Ад. Вилнееше силен пустинен вятър, който носеше всички пясъци из въздуха и за нула време ме покри като устата ми също се напълни и дъвчех песъчинки. Едва си държах очите отворени, за да виждам колите, които стопирам. Пълнеха се с пясък непрекъснато и постоянно сълзяха. Беше нещо като мини пустинна буря, а като добавим и адската жега... 4 часа по-късно още бях на същото място и вече не знаех на кой свят се намирам... истина ли е това или сънувам някакъв жесток кошмар?! Бяха ми спрели поне 200 коли, ВСИЧКИ от които категорично отказваха да ме вземат без пари. Никога през живота ми не ми се бе случвало подобно нещо... не можех да си представя що за човек би оставил който и да е друг в подобни условия, на 50+ градуса в пустинен вятър... наистина не можех. Зная много добре, че никой не ми е длъжен да ми спира на стоп, но този ден просто се изумих, не можех да повярвам случващото се. Все един от тези хора би трябвало да мисли различно, а реално всеки реагираше по идентичен начин, когато чуеше "безплатно".

Накрая един от безбройните неофициални таксита предложи да ме закара 2 км нататък, до стоянката за таксита за Дарваза. Каза няколко пъти, че е безплатно, така че нямах какво да губя и се качих.

Чичето обаче се оказа поредният твърдящ, че много иска да ми помогне, а като стигнахме стоянката, почна да иска пари. Вбесих се и слязох, но тогава настана невъобразим ужас - всичките десетки таксиджии се втурнаха към мен в опити първи да ме прикоткат към таксито си! Бяха адски настървени в борбата за пътници и дори се сбиха помежду си. Беше изключително гнусно, искаха да ме разкъсат сякаш съм плячка. Веднага ми предложиха място за 100 маната до Дарваза, категорично отказах и се отправих към шосето да стопирам.

След още няколко часа абсолютно лишен от всякакъв смисъл престой в пустошта и тотално обезводняване реших, че трябва незабавно да се махам от тази държава и отидох да се пазаря за място в споделените таксита. Свалих цената от 100 на 50 и се качих заедно с още 4 пътника. Можех да вися още няколко дни на това място и да чакам стоп, който очевидно нямаше да дойде, или да прежаля 3 долара и да се махна от това гнездо на оси веднага! През този втори ден тотално се отвратих от туркмените и не толкова от това, че не ме вземат на стоп, а от маниерите и държанието им помежду си, това ме шокира доста повече от отказа им да ме вземат без пари. Бяха толкова озверели за пари, че бяха загубили каквато и да е човечност...

Возенето до Дарваза бе кошмар, на моменти хвърчахме със 140 по изтърбушения осеян с безчет дупки път. Шофьорът бе истински изрод, пътят на места бе покрит с навят пясък, а и вятърът продължаваше да вилнее, отделно всичките сякаш бездънни дупки... не знам с какъв акъл караше по този начин. Едва изтърпях 200-те км возене, а жената до мен постоянно заспиваше и се отпускаше на рамото ми, което ме изкарваше от нерви и всеки път се размърдвах рязко напред, за да я накарам да се събуди и дръпне. За утеха по пътя поне видях камили няколко пъти, а пейзажите бяха изцяло пустинни, на места с ниски храсти, другаде без никаква растителност. Имаше и пясъчни дюни, както и няколко малки населени места край пътя. Пустинята Каракум изглежда доста сухо и жежко място, днес температурите бяха също доста над 50.

Като стигнахме Дарваза, ме очакваше нова изненада. От часове вече нямах останала глътка вода, от глава до пети бях в пясък и все се надявах, че Дарваза е поне село, където ще намеря нещо като магазинче, за да си купя течности ако няма откъде да напълня. Уви, оказа се, че село няма. Мястото, където ме стовари таксито, пътуващо за Коня Ургенч, а не за Дарваза като крайна дестинация, бе полицейски пункт и нищо друго. Съвсем близо бе отбивката за черния път към газ кратера, наречен "портата към Ада" и доста известен по света.

Шофьорът буквално изхвърли грубиянски раницата ми от багажника и отпраши с пълна газ. Със сетни сили я вдигнах, в следствие на обезводняването не се чувствах добре и главата ми се въртеше. Доста часове не пих вода и вече ми се отразяваше. Приближих се към двамата полицаи на пост, махнаха ми, а аз само извадих две празни двулитрови шишета и ги вдигнах във въздуха с най-тъжната и отчаяна физиономия, която можех да направя. Единият веднага се затича да донесе туба с вода, преляха ми в шишетата, едното от които почти пресуших на един дъх, наистина умирах от жажда! Настаниха ме в тяхната стая до климатика, разрешиха ми да ползвам и тоалетна, дадоха ми чаша студена вода и ми предложиха храна, която обаче беше с месо и не докоснах. Направи ми впечатление, че и тук хигиената е доста ниска - всеки пие от неизмити чаши, от които друг е пил преди това. Дори една вода не ги прекарват, както в Индия например - в някоя кофа със съмнителна сива вода. Но това е разбираемо - в пустинята сме и вода просто няма.

Голям мерак ми беше да посетя "Портата на Ада", а защо не и да премина през нея, за да попадна там, където ми е мястото :) С рогатия винаги сме били в приятелски отношения, все пак неслучайно си кръстих колелото Дявол :) Като за начало обаче трябваше да се добера до кратера, известен с това колоритно название и намиращ се на 5-6 км навътре в пустинята по черен пясъчен път.

Температурата бе 57 градуса по думите на полицаите. Имах чувството, че въздухът е толкова нагорещен, че го виждам с просто око. В суровата пустош не подухваше и лек полъх, а когато заявих на полицаите, че ще ходя пеш през пустинята до Дарваза, те изпаднаха в смут и започнаха да ми предлагат да ме закарат. Естествено - не и безплатно ;) Това, което безспорно разбрах в тая страна, е че безплатният стоп е почти изключен. Полицаят започна да се пазари с мен за цена, искаше 10 долара, което аз отказах и се заприготвях да тръгвам. После каза да му дам колкото искам, но да се съглася да ме закара и да ме вземе на другия ден, каза че мога да спя там легално и че няма да имам проблеми. Брей, не ми беше хрумвало да спя на портата на Ада! Това ченге ми  даде страхотна идея! Аз мислех да спя някъде в пустинята по пътя към кратера, тъй като вече ставаше късно и нямаше да стигна по светло до кратера. Сега обаче имах нова оферта, много изкушаваща и не можах да устоя! А и ченгето каза да му дам толкова пари, колкото мога да си позволя.

Изчаках го малко в стаичката с гледка към пътя, тъй като още беше на работа. Наблюдавах как двамата полицаи си играят с радара и спряха един шофьор на камион, когото явно искаха да глобяват. Той беше разярен и дойде вътре в участъка да се кара, крещеше като луд и полицаите също се развикаха, стана голям цирк. Заболя ме главата от виковете и излязох навън да подишам чист въздух... да бе да, въздухът сякаш беше застинал, от небето се сипеше жар и дори поемането на дъх изгаряше дробовете. А аз си мислех, че 50 градуса в Сахара са били доста... На 57 беше истината, 50 нищо не са :)

Към 19:00 се качихме на колата с единия полицаи и поехме по пустинния път, който на места не бе нищо повече от пясъчен коловоз. След кратко време стигнахме, слязох и си взех раницата, а полицаят ми пожела приятно прекарване и каза, че утре сутринта ще дойде да ме вземе и тогава ще му платя колкото реша.

Зяпнах с увиснало чене като се изправих пред кратера! Е, струваше си! В огромна дупка насред пустошта гореше огън и то как само гореше, ако се доближиш твърде много до дупката, усещаш как целият изгаряш жив и направо те боли. Имах уникалния шанс да почувствам за няколко секунди как се сготвям... успях да избягам встрани преди да се опека. Вятърът мени посоката си и духа горещите изпарения от газта ту на една страна, ту на друга, така че ако си застанал от грешната страна, направо може да бъдеш опърлен целия докато се усетиш. Преди броени дни са инсталирали парапет за безопасност, който огражда кратера и който аз веднага прескочих без да се замислям, за да стигна максимално близо до дупката. Парапетът само пречи на хубавата гледка право към гърлото на Дявола. :)

Интересен е произходът на портите към дома на Рогатия. Смята се, че кратерът е открит случайно от руски геолози през 1971, те правели сондажи за газ в пустинята. Екипът им се оказал неподготвен за мащабите на откритието, а земята под сондажната технита колабирала и се отворил гиганският кратер, от който постоянно излиза природен газ. Геолозите решили да запалят находището, за да изгори газта, очаквали че най-много до няколко дни това ще се случи. И така - вече 50 години газта си гори като няма никакви изгледи скоро да се изчерпа. Кратерът бълва пламъци със същата интензивност през всичките тези години. Никой дори не може да си представи какво количество газ, при това доста качествен, е изгорял за този период. Не са правени и изчисления какво количество все още се крие отдолу.

Освен мен забелязах и още двама туристи - двойка японци. Заговорихме се и се оказа, че нямат палатка и ще спят под открито небе. Носеха дрон, с който си играеха до късно. Разпънах палатката още по светло, след което се качих на близкото хълмче за по-добри гледки. Докато седях там и с кеф съзерцавах това магическо място, се появи нещо като малък пустинен ураган, който буквално мина през палатката ми и яко я разклати, но за щастие не я счупи, както по-късно установих. В района има признаци на живот - няколко юрти, където предполагам настаняват туристи за нощувки. Освен двойката японци, се появиха и двойка по-възрастни вероятно европейци, които предполагам щяха да спят в тези юрти.

Когато се стъмни, поех на разузнаване на живота в Ада :) Имах огромен късмет да видя няколко от известните паяци, за които се говори, че излизат нощем и скачат в огъня, никой не знае защо. Едно от паячетата ми позира за снимки, след което продължих да търся други животинки, дяволи и кой знае още какво. До късно се взирах в горящите огньове, а на фона на цялата изпепеляваща жега, съвсем се чувствах като да съм си у дома - в Ада. :) Замислих се какъв ли студ е горе в Рая, че там е по-високо от 9000 м надморска, на тия ангели сигурно са им замръзнали ушичките :) А тук е толкова топло, уютно, направо се разтапяш от кеф. :)

Не видях нито скорпион, нито змия, както се надявах. Като ми се доспа, реших да си лягам - голяма грешка. Вътре в палатката не можеше да се диша, беше твърде задушно дори да се влиза вътре. Все пак трябваше да се опитам да взема малко сън, а не ми се искаше да си лягам без нея, за да не вземе някой да дойде да ми дръпне някоя чанта докато спя - пуста идиотска параноя, едно че освен японците нямаше никого в пустошта, второ - че се събуждам дори от стъпките на паяк по пясъка... Ама от полезните навици не се отказвам, така че си легнах в палатката да се мъча. Свалих си всичките дрехи и легнах върху шалтето без изобщо да отварям чувала. Сложих раницата възможно най-далеч от себе си, за да не държи топло допълнително. През тази нощ открих единствения начин тялото да се охлажда - ляга се по гръб, ръцете възможно най-далеч встрани. Ако легнех настрана, за нула време плувах в пот, само по гръб успях малко да дремна. Естествено на сутринта шалтето бе напито с пот, а аз отново умирах от жажда и чаках с нетърпение да дойде полицая, че да изпрося още вода!

малки пустинни села по пътя към Дарвазачесто се образуват такива...пътят за кратера Дарваза, или "Портата към Ада"

ето го и него

по залезюрти в далечинатапътища около Дарваза

на това му се вика ДУПКА, да не се оплакват нашите шофьори от дупките по пътищата :)

нощувка на прага на портата към Ада :)по тъмнообитатели на района

най-сладкото личице :))))

19.07.2018

Призори поне температурата малко падна и успях да поспя, но стана време да събирам лагера и да чакам полицая. В 7:00 слънцето вече напичаше яростно, когато той дойде. Поехме по пътя обратно, но не щеш ли, колата започна да сдава багажа. Тъкмо набереше скорост и започваше да гасне ей така без причина. Едва изкретахме на 1,5 км преди главния път, когато нацяло отказа да запали. Казах на полицая, че тръгвам пеш и ще му повикам помощ на пункта с колегата му. Като стана въпрос за плащането, реших да му дам почти всичките си пари, беше ми и гузно, че колата се развали, понеже беше дошъл до тук заради мен. А и назряваше лек проблем - днес щеше да ми е последен ден в страната, а все още имах у себе си 7 долара в манати, които се чудех дали ще успея да похарча преди да си тръгна. Никъде не могат да се обменят извън страната, никой не ги иска. Дадох му 6 и си оставих 1 долар в манати, в случай че умирам от жажда и трябва да си платя за вода.

Вървях до шосето като се радвах на пейзажите и на препускащите от дупка в дупка много сладки мишкоподобни животинчета, по-точно наречени голяма песчанка (Rhombomys opimus). Имаше доста от тях из пустинята и ги гонех с желанието да ги снимам, но за съжаление опитите ми не се увенчаха с успех, бяха твърде бързи.

На полицейския пункт казах на този на смяна, че неговият колега е закъсал с колата и трябва да му се помогне, след което застанах да стопирам недалеч от поста с ясното намерение, че каквото и да става, колкото и дълго да чакам, няма да платя и стотинка повече за транспорт. Изхранвах се вече втори ден с бисквитите от Иран, в джоба си имах 1 долар в манати и много долари в брой, но нямаше да обменям повече.

Не знам дали беше луд късмет, или камионите просто са по-склонни да вземат без пари, но не след дълго ме взе камион. Вътре бяха баща и син, бяха много мили и ме почерпиха хляб и напитка. На един от полицейските пунктове нататък, гаден полицай се заяде, че пътувам в камион и искаше да ме свали и качи на автобус, но за щастие нещо размисли и ни пусна да продължим.

Слязох на разклона за Konye-Urgench, а камионът отиваше в Dashogus. Пътят стана още по-лош нататък, не че и до тук не беше, но съвсем се влоши. Трафик нямаше никакъв, но отново изкарах огромен късмет - един полицай от чекпойнта наблизо тъкмо си беше свършил смяната и се прибираше в Ургенч, та ме взе безплатно. Е, все пак успях да реализирам два истински стопа в тая страна.

Полицаят също ме почерпи студена напитка, което бе много освежаващо в жегата. Остави ме до единствения хотел в града. От там поех пеш към историческите забележителности, с каквито е пълен този град. Днес така или иначе не можех да мина границата, тъй като визата ми за Узбекистан започваше от утре. А и тук имаше много за разглеждане. Старият град съдържа редица монументи, основно изградени в периода между 11-ти и 13-ти век, включително джамия, портите на хан за пренощуване на кервани, крепост, гробници и минаре с височина 60 метра. Комплексът е в списъка на ЮНЕСКО и е страшно интересен! Местата са пръснати из различни райони на града, първо посетих мавзолея на Султан Али, до който имаше джамия и музей. Не влязох в музея, понеже се плащаше. На другите места никой не ми поиска пари, така че успях да поразгледам добре комплекса, но останах с впечатление, че будка за таксуване има, просто човекът не беше на пост в момента и имах късмет.

В изпепеляващата следобедна жега се насочих назад по пътя в посока Дарваза, за да видя мавзолея на Turabek Khanum. По улиците хората много ме зяпаха, явно не всеки ден виждаха туристи с раници. А всяка кола, която очевидно бе такси, ми свиркаше да се кача. Като наближих мавзолея и кривнах от шосето, доближавайки се до сградата, пазачите ми се развикаха, че трябва да платя. Приближих ги без да кажа нищо, а те като ме видяха как плувам в пот, лицето ми е цялото червено и едва си стоя на краката вече, тъй като междувременно водата ми беше свършила... ме викнаха да седна при тях на сянка и ми дадоха столче. Бяха четирима и един веднага ми донесе студена вода, която изпих на един дъх толкова бързо, че човекът веднага донесе още. Като се освестих малко, се разприказвахме и всички ме разпитваха за пътуването ми, един говореше съвсем малко английски, опитвахме се на руско-български да комуникираме. Хората бяха мили и приятелски настроени. Като разбраха, че съм с 14 маната в джоба и дори вода не си купувам, за да не ги харча още, казаха да влизам в комплекса без пари и дори ми предложиха да си разпъна палатката до къщичката им за през нощта, защото винаги имало човек на пост. Притесниха се как ще мина последните 15 км до границата утре като нямам много пари у себе си, но ми казаха, че тези, които имам, ще ми стигнат тъкмо за такси - 8 или 10 маната, както и за малко вода.

Когато слънцето падна по-ниско, оставих раницата при пазачите и се заех с обикаляне на големия комплекс с гробници, минаре и какви ли не още чудесии. Тъкмо като наближих минарето, се обърнах назад и видях двама от пазачите да събарят на земята един пиян, който бе започнал да ме следи още като тръгнах по пътеката. Забелязах го в началото, но не му обърнах никакво внимание, понеже спазваше достатъчна дистанция, а и нали все се стремях да не бия ако не се налага наистина, все пак не съм чак толкова лош и агресивен човек (дали?). Та пазачите също забелязали, че тръгнал след мен и дошли да го арестуват, после ми казаха, че е прибран в полицията, бил доста пиян.

Разходката ми продължи необезпокоявано в следващите 3 часа, опитах се да видя всичко възможно, взех си камъче за спомен и се върнах обратно на пътя при пазачите. Единият, който  говореше най-добре руски и най-много му разбирах, ме заведе в магазинче да ми купи вода и храна, а после в една чайхана (малко ресторантче), където ми поръча ориз с мляко и салата - единствените опции за вегетарианци. Хапнах много добре и най-важното - утолих жаждата, след което си легнах с доволна усмивка в палатката, разпъната до самия път, от другата страна на къщичката на пазачите. За съжаление последва поредната безсънна нощ в борба с жегата. Първо сложих и двата слоя на палатката, а вътре свалих всички дрехи и легнах на шалтето. Нонстоп се потях и не можех да заспя в продължение на часове. Реших да пробвам да махна горния пласт на палатката и да остане само с долния, който е прозрачен, облякох дрехи и легнах на шалтето. Отново се изпържвах вътре, не спирах да се потя и дрехите ми бяха подгизнали, нищо не помагаше. По някое време през нощта пак не издържах и сложих горния пласт като свалих всички дрехи, залепнах за напитото с пот шалте и така агонизирах до сутринта. 

Много станаха безсънните нощи и за пореден път излязох от палатката, люшкайки се като пиян морков. Чевръста туркменка вече метеше около нея, а семейства с деца тъкмо прииждаха да посетят комплекса. Побързах да събера и се насочих към границата... Похарчих останалите си 10 маната за такси и си оставих няколко за колекция, така или иначе през 15-те км до границата друг трафик освен таксита нямаше.

Никак не съжалявах за посещението на тази откачена страна, даже напротив - Дарваза и Куня Ургенч страшно много ми харесаха! Но 3 дни сякаш ми бяха достатъчни и нямах търпение да се гмурна в дебрите на узбекската действителност, която изобилстваше от любимото ми - исторически чудеса :) От моя гледна точка светът има вълнуващо и чудно минало, и ужасяващо и черно бъдеще, особено ако хората продължат да се множат и унищожават всяко кътче на тая планета... Така че всяко място, до което се докосна и което е сякаш излязло от друго време, ме кара да изпадам в еуфория. Пустинята в Туркменистан също бе такова място, защото времето там сякаш е спряло. Лошото бе, че без вода не можех да изкарам много там, а водата в тая страна беше голям проблем, трябваше да се купува, което на мен никак не ми се нравеше.

Не мога да сравня посещението на Дарваза и чувството там с нищо друго, което ми се е случвало досега, беше си уникално, наистина осъзнах, че мястото ми е в Ада - на топло сред пламъците и сладурските паяци и пясъчни мишоци :) 

следи в пустинятапо пътя обратноавтопортрет в пясъка

в историческия комплекс на Куня ургенч - мавзолея на Султан Али

вътремавзолеят на Turabek Khanumминарето на Timur Qutlugh - 60 метра високотуркменкаминарето отблизохълмът на 40-те молли, където е пълно с гробници и всякакви археологически находкиизкопани находки

стълбата на минарето идва къса нещо :)

мавзолеят на Turabek Khanum в целия му блясъкв местна чайхана, хапнах салата и ориз - почерпка от пазачаотново мавзолея

Нощувка на улицата... буквално :) срещу мавзолея на Turabek Khanum. Жена метеше около палатката рано сутринта

Бюджет за Туркменистан:

Престой - 3 дни, общо изхарчени - 16,80 USD

+ 14 USD входяща такса на границата

 + 55 USD транзитна виза предварително

Подробно:

• 7 USD - спане 1 нощ в стара къща в Ашхабат
• 3 USD - транспорт от Ашхабат до Дарваза
• 6 USD -  за полицая от Дарваза с превоз до кратера и обратно
• 0,80 USD - такси до границата на Узбекистан

Няколко съвета и препоръки:

В и около Ашхабат стопът не върви! Гответе се за много дълги часове или дни чакане, препоръчвам да се вземе транспорт, за да се махне човек от този ужасен град по-бързо, особено ако е на транзитна виза.

Стопът в провинцията е труден и сякаш само камиони спират за без пари, а по принцип няма и много движение през пустинята.

Хората оставиха у мен впечатление, че са изключително алчни, повече от всяка друга страна на планетата. Но също така има и гостоприемни такива, както и любопитни към посетителите. В провинцията хората ми се сториха много по-мили от столицата.

Извън градовете навсякъде може да се спи на палатка, понеже е пустиня. Но в Ашхабат внимавайте, до късно търсех подходящо място и така и не намерих. Пробвах да се крия по разни градинки и паркчета преди съвсем да се отчая, но се виждах отвсякъде, а страната е полицейска.

Колкото манати обмените, толкова трябва да изхарчите, никъде няма да ви ги обменят извън страната.

Ако отидете през лятото, пригответе се за големи жеги. Абсолютно всеки ден беше над 50 градуса. Нощем не може да се спи без наличието на климатик, просто цяла нощ се потиш нонстоп и няма как да заспиш, независимо дали в палатка или в стая. Очаквах температурите да падат през нощта в пустинята, но уви, сварих се в собствен сос в палатката.

маршрутът ми през Туркменистан