Иран - част 3 - още 9 дни приключения...

Розовата джамия в Шираз

Freedom:

https://www.youtube.com/watch?v=LlY90lG_Fuw

09.07.2018

Спах добре при семейството на Амир, а след закуска, приготвена от Фатима, ме закараха до място за стопиране в края на града. Първо ме качиха мъж и жена до близък разклон, а от там ме взе кола, пълна с войници, които ме оставиха на полицейски пункт на пътя. Единият от тях говореше английски и настояваше да ми уредят автобус, но след категоричен отказ от моя страна си тръгнаха, а аз останах да стопирам на пункта на полицаите. Не се мина много време и те ме викнаха при тях, разпитаха ме какво правя и като разбраха, че се опитвам да си хвана кола на стоп, ми спряха една. Вътре пътуваха момче и момиче за Шираз - моята следваща дестинация. Те били на ваканция няколко дни и се прибираха у дома си. Почерпиха ме пуканки, ядки, сушени плодове и се отбиха до Пасагард, за да го посетим, но беше затворено и го видях само отвън. Персеполис също бе затворен на този ден, тъй като беше много важен празник по случай някой от 12-те имама, не разбрах точно кой, но всичко беше затворено. Случи се да съм тук точно в един от 6-те дни в годината, когато и двата археологически комплекса са затворени, така че на връщане по същия път щях да се отбия пак.

Като наближихме Шираз, ме попитаха къде ще отседна и започнаха да звънят на Захра от каучсърфинг, която бе приела да ме подслони няколко дни по-рано. За съжаление обаче не вдигаше телефона, звъниха й сигурно 20 пъти и се чудеха какво да правят с мен и къде да ме оставят. На последното позвъняване точно преди да се откажат, Захра вдигна. Оказа се, че не ме очаквала днес, а друг ден, явно не си е чела детайлно съобщенията и се беше объркала. Обясниха на момчето зад волана къде да ме откара и след малко бях пред вратата им.

Захра и мъжът и Можтиба отначало не ми се сториха като особено гостоприемни иранци, дали заради внезапното ми пристигане, за което все пак им писах, че ще е днес, дали заради нещо друго, но не бяха на кеф. Тя беше и бременна и никъде не излизаше, за да се пази да не се разболее от нещо. Все пак се разговорихме приятелски и понеже и двамата знаеха добър английски, успяхме доста неща да си кажем. В профила им в каучсърфинг имаха негативна референция по отношение на това, че ползват каучсърфинг, за да изкарват пари от туристите чрез организирани турове, имат агенция. И така да е, с мен се държаха добре през цялото време, почерпиха ме розова вода и чай от шафран, както и различни сладки, а аз им занесох разни вкусотии от магазина, вносни и по-скъпички за тях, но евтини за мен. Поради инфлацията в Иран, която още по времето на престоя ми беше много сериозна, има доста стоки, които на мен ми се виждат евтини, а местните не могат да си ги купят или поне се въздържат. Така си намерих ново хоби в страната - да черпя всичките си хостове с разни лакомства, сокчета и т.н. купени от супермаркета на почти европейски цени. Точно за тези лакомства изхарчих споменатите в бюджета (в първата публикация) пари за храна. Много ми беше кеф да ги зарадвам, а в отношенията ми със Захра и Можтиба това явно направи много добро впечатление и тотално си промениха маниера в хостването ми след като им дадох нещата. Сякаш бяха свикнали, че каучсърфърите само идват, за да вземат и използват, а когато някой нещо даде от себе си, се зарадваха искрено.

Привечер излязох на разходка и ги оставих да вечерят на спокойствие, а в близкия парк Азади намерих сергия, на която се продаваше веге самоса - за втори път в Иран виждах любимата си вкуснотия и веднага си купих. Вечерта в парка беше пълна лудница - навсякъде народ по тревата, всички на пикник, бесуващи чавета и глъчка от големи семейства... беше весело и атмосферата ми беше интересна, а имаше и увеселителен парк, който съвсем допълваше идилията на празнуващи, веселящи се хора. Даже и жени с чадори бяха насядали по полянките и ядяха и пиеха до пръсване. На тротоара покрай главния булевард до парка пък имаше опънати десетки палатки. Отначало мислех, че са само за през деня и вечерта хората ги събират и си отиват вкъщи, но не - там си спяха всичките хора, на сутринта палатките бяха там и от тях излизаха сънени ханъми. Най-изумителното бе, че точно в единия ъгъл на парка, съвсем близо до палатките, имаше полицейски пункт :) Много ме изкефи погледа на иранците върху спането на палатка, явно не виждат нищо нередно в това и може да се практикува в съвсем градски условия! Голям червен плюс за Иран. А докато седях в парка и зяпах хората и нравите, често забелязвах двойки, които се държат за ръка - явно нещата доста са се променили с годините и вече хората не са така стриктни в изпълняването на всички правила и забрани.

Върнах се в апартамента на Захра, а в асансьора се засякох с родителите й. Не знаех, че са такива, докато осъзнахме, че отиваме на един и същи етаж и апартамент. Хората ме поздравиха приятелски, носеха плодове от тяхната градина и ме почерпиха кайсии, ябълки и сливи. Седнахме всички  да си говорим, питаха ме различни въпроси за България, а бащата знаеше някоя дума английски и като си тръгваха ме поканиха и в тяхната къща да отида на гости. Легнах си да спя под климатика, в Иран през лятото без климатик не виждам как се спи, температурите през нощта са толкова високи, че ако спиш навън даже, ще се потиш до пълно изтощение.

поредната тежка катастрофа по пътя...пълно е със семейства на пикники на палатки, разположени по тротоарите край парка

10.07.2018

Имах цял ден за Шираз - интересен и вълнуващ град, пълен с какви ли не красоти. Още сутринта тръгнах пеш към центъра и Розовата джамия (официалното й име е Наср ал Молк, строена е в продължение на 12 години), ориентирайки се по карта, която Захра ми нарисува. Първо стигнах до замъка, огледах го отвън и продължих бързо към джамията, понеже Захра ми бе препоръчала да я посетя преди 8:00, тогава цветовете били най-ярки, понеже слънчевата светлина идва от ниско. Джамията е главна атракция в града заради цветовете, които се получават при проникването на слънчева светлина през витражите. Платих си 200 000 риала вход и поседях доста време вътре. Всички посетители сякаш бяха туристи, нямаше наистина молещи се. Всеки турист си правеше десетки селфита и леко ме напуши смях като гледах самовлюбените нарциси и нарциски, които правят физиономии пред умните си телефони. Като си помисля само колко много хора пътуват, за да се снимат и да се покажат на другите, да ги видят всички къде са били и колко са красиви, че да им завиждат...весело :)

След джамията се залутах из базара, посетих и по-отдалечени джамии и две свещени гробници (holy shrine), където стените и таваните винаги са покрити с хиляди парченца стъкла. Обясниха ми, че е така, за да се напомня, че всички сме преходни и в смъртта сме равни. След втората гробница се върнах към базара и продължих да обикалям главните улици. Попаднах на трета holy shrine, където се помещаваше и туристически информационен център. Много приятна изненада! Дадоха ми карта на града, почерпиха ме сладки и чай, разведоха ме наоколо и ме оставиха да разглеждам няколко страхотни книги със снимки на града и забележителностите му. Наблизо имаше градини, които се отказах да посетя, тъй като се плащаха, а започна да ме гложди усещането, че много се охарчвам в Иран за забележителностите. По същата причина не посетих джамията и баните Vakil, което после отчетох като грешка, просто човек като не е свикнал да харчи пари по принцип, му е много трудно дори когато има заделен бюджет специално за такива неща. Отидох обаче до гробницата на Хафез - известен ирански поет, много тачен и уважаван представител на средновековната персийска поезия, стиховете му и днес се четат и декламират в Иран, а книги с неговото творчество има в домовете на повечето иранци. Там пазачът ми махна да влизам без пари като видя потресената ми физиономия при цената на билета.

Добре поразгледах Шираз и надвечер тръгнах към дома на Захра. През деня се оглеждах за интернет кафе, но уви - такова не видях. Всичките ми надежди бяха в един надпис на такова, намиращо се по пътя обратно към апартамента, обаче се оказа, че е закрито, а не просто затворено, както си мислех сутринта, докато минавах покрай него. Прибрах се у Захра с подвита опашка, как сега щях да си уреждам домакини за следващите градове... За щастие тези ми проблеми се решиха, когато Можтиба предложи да ползвам неговия лаптоп вечерта. Също така приготви пържени яйца за вечеря, а остатъка от вечерта мина в гледане на мач от световното в Русия - Англия срещу Хърватска. Явно те и двамата бяха анти фенове на Англия, затова държаха на Хърватска и тя спечели, а на мен ми бе все едно, защото умирам от отегчение гледайки спорт, намирам го за изключително безсмислено, просто защото искам аз да го практикувам, а не да го гледам. Вътре в мен през цялото време напира желание да стана и изляза навън да карам колело, бягам, скачам и т.н., когато видя на екрана какъвто и да е спорт. Но от уважение трябваше и аз да гледам с тях вместо да беснея навън. А и за какво беснеене можеше да става дума, в Иран съм все пак. Цял ден на 45 градуса ходя с качулка и дълга блуза, потя се като животно, а за капак точно в Шираз забелязах, че косата ми почва яко да капе заради постоянното носене на качулката. Тъй като през цялото време е мокра под качулката и не може да изсъхне въобще, а и се къпя сутрин и вечер та още повече я мокря постоянно, явно не й се понравиха тия условия и закапа яростно. Иран не само ме стягаше психически, но и чисто физически не ми се отразяваше добре. Сега като гледам снимките, на които съм и аз и виждам как цялото ми лице лъщи от пот на всичките, си спомням що е то да си потен по 12 часа на ден, а понякога и повече.Нощта прекарах спокойно като се впуснах в дълбоки размишления относно приликите между иранския начин на живот и българския от едно време, има-няма 100 години назад. Е, доста са! Поговорете с баби и дядовци и ще се втрещите от това, което ще чуете... и то без да са били мюсюлмани хората.

крепостта в Шираз

Розовата джамия

из базара на Шираз

една от свещените гробници (holy shrine)стоп знак на фарси :)ирански Спрайтмилиони парченца стъкла...сладки от туристическия инфоцентъргробницата на Хафезотново тамирански лакомства от Захра и Можтиба

11.07.2018

Нов ден, ново приключение! Сутринта походих пеша до изхода на града и започнах да стопирам едва след като се отдалечих от всичките автобусни и такси стоянки. Доста почаках, защото всяка спираща кола беше такси. Взе ме страхотен човек, по професия инженер. Пътуваше за близък до Персеполис град, отбихме се до офиса му да вземем двама негови колеги мъж и жена и всички заедно отидохме да посетим Персеполис. Инженерът плати моя билет за вход и не искаше и дума да чуе да му връщам парите. Първият половин час се разхождахме заедно из комплекса, а после на тях им поомръзна, стана им жега, а и си имаха работа, така че ме оставиха да разглеждам на спокойствие. Предложиха да тръгна с тях и да ме карат другаде ако искам, но се постарах да им обясня, че няма шанс да си тръгна от това магическо място, което мечтая от години да посетя, поне в близките 3-4 часа. Това ги стъписа малко, сигурно се чудеха какво ще правя там толкова време, под жаркото слънце и напечените камъни, но все пак си заминаха доволни, оставяйки ме най-сетне да се насладя истински на мястото и да задоволя зверската си страст по онова, което хората наричат "просто камъни".

Обикалях като пълно куку часове на ред от камъче на камъче, изчетох всички обяснителни надписи, изкатерих се до близки скални гробници с гледки към целия комплекс от високо. Имаше и музей, който се плащаше отделно, но не влязох да го видя, защото до такава степен се улисах и отплеснах по нещата на открито, че не ми се влизаше на затворено преди да видя и докосна всяко камъче. След няколко часа в еуфория и своеобразен транс, най-после се сетих, че доста път ме чака до Язд, където бе следващият ми домакин от каучсърфинг и се насочих към изхода. Напълних вода от машинките за студена вода - истинско спасение при ежедневните температури от 40-45 градуса. Навсякъде в Иран има достъп до питейна вода, а често пъти и студена, също и безплатни тоалетни. В това отношение е много по-цивилизована страна от Германия например :)

Отправих се към други две забележителности, отново археологически. Намират се съвсем близо до Персеполис, на 12 км отстои Naqsh-e Rustam, а още по-близо е ситуиран Naqsh-e Rajab. Понеже времето много напредна, а имах доста километри да минавам, посетих само първият комплекс, тъй като бе по-голям и по-зрелищен. Naqsh-e Rustam съдържа саркофазите на царете Ахемениди Дарий I, Ксеркс I, Артаксеркс I и Дарий II, датиращи от четвърти и пети век пр.н.е. И там отлетя повече от час, зомбирах се съвсем от емоции по всичките тези камъни и чудесии, толкова изкуках, че съвсем забравих, че съм в Иран. Струваха си все пак всички дискомфорти, които изживях в тая страна - мислех си почти на глас, докато зяпах в захлас огромните скални барелефи.

Мъж и жена със стара кола ме откараха обратно до главната магистрала като бяха много притеснени за мен заради жегата. Едва ги склоних да ме оставят на пътя, искаха да ме карат на автогара някъде си. На раздяла жената се чудеше какво да ми подари и понеже нямаше нищо, приготвено за случая, извади малко сгъваемо огледалце от чантата си и ми го набута, макар аз да запротестирах. Дадоха ми също и една голяма бисквита, и ми пожелаха успех. Хич не ме споходи успех обаче, а два поредни стопа с ненормалници. Малко след като си заминаха, ме качи странен мълчалив тип, който караше изключително бързо и опасно, а на всичко отгоре по никое време кривна по черен път като през цялото време повтаряше, че това е пътя за Пасагард и там ще ме закара. Аз пък настойчиво заобяснявах, че се придържам само към главния път и не искам да се забутвам по други малки пътища. Казах му да спира, дали наистина не ме разбираше или просто се правеше, че не чува, но не спря веднага и се наложи да отворя вратата в движение и да понеча да слизам, за да разбере, че говоря сериозно и да спре. После се връщах 500 метра до главния път и отново застанах на стоп. От трън - та на глог.

Спря ми кола с трима, двама от тях слязоха в едно село недалеч от Пасагард, а третият заяви, че продължава напред и настоя да се преместя на предната седалка и да си сложа раницата в багажника. Отказах, стори ми се странно всичко това, а типчето повтаряше, че ме кара до полицейския пункт нататък по пътя. Кара ли кара, пункт така и не стигахме, а продължаваше да повтаря да се преместя отпред. По едно време взе да ми писва и му казах да спира да сляза. И тук се почна един филм - пълен отказ да спре и шофиране с много висока скорост. Само че на мен изобщо не ми пука и преди да се усети вече държах отворена задната врата и въпреки скоростта се приготвих да изхвърля първо раницата си, а после и да скоча. Естествено, това е трик от моя страна, няма смисъл да скачам и да рискувам нещо да си счупя като мога просто да го пребия докато шофира, дори и да предизвикам катастрофа. Обаче зная, че ако се запътя да скачам, колата ще спре и всеки път тази тактика ще работи. В целия ми стопаджийски стаж преди Иран само веднъж ми се беше налагало да принудя човека да спре по този начин, а в Иран то си стана ежедневие... Типчето спря насред нищото и слязох като около 5 минути след това караше колата си покрай мен и ме навиваше пак да се кача да ме кара до полицейския пункт. Накрая се махна и си продължих стопа нормално. Взеха ме готини мъж и жена, бяха много отворени и жената си махаше шала при всяко излизане от населено място, слагаше го само като влизахме в град или село. Беше цялата нагримирана, поиска да ми пробва слънчевите очила и макар да не говореше почти никакъв английски, се кефеше, че съм в колата и се опитваше да комуникира. Още като се качих, ми каза, че в тяхната кола има свобода - тоест няма нужда да седя с качулка. От откъслечни думи и жестове разбрах, че ми се извинява за положението в страната й, причиняващо дискомфорт на туристите, които също трябва да се съобразяват с дрескода. Според нея това беше ужасно и се чувстваше виновна, че посетителите изживяват такива неудобства заради законите. Тя самата беше пълен анти фен на хиджаба.

Дълго време пътувахме до Ядз, всичко бе пустиня край пътя и жегата беше безмилостна. Колкото по на юг слизах, толкова по-висока ставаше температурата. Почерпиха ме праскови, а като пристигнахме в Язд, се заеха с тежката задача да ми търсят интернет кафе, откъдето да видя телефонния номер на домакина ми в града. Не намерихме нет кафе, но в нещо подобно, по-скоро копирен център, ми разрешиха да ползвам един компютър. Той нямаше VPN и не можех да вляза в Каучсърфинг, но през мейла си успях да видя съобщението от КС и да препиша телефона. Страшни схеми в борбата за оцеляване без така противните ми умни телефони... Свързах се със Садеш като той обясни по телефона на едно момиче да ме качи в такси и да каже на шофьора дестинацията. Исках или не, налагаше се да ползвам иранско такси. Добре, че поне беше евтино. Момичето ме качи в таксито и след известно време се озовах пред вратата на фитнес клуб, където ме чакаше Садеш. Тъкмо беше свършил тренировката си и се прибрахме с неговата кола.

Не мога да обясня точно защо, но Садеш не ми допадаше по някакъв странен начин. Не каза или направи нищо лошо по време на престоя ми, но имах едно особено усещане за него и приятелите му. Апартаментът му бе добре обзаведен, изглеждаше приятен, но беше толкова мръсно и гнусно, особено в кухнята и банята, а и целия под, че ми се догади още като влязох. Почерпи ме шоколадови бонбони, а после излязохме с негов приятел да вечерят. Нямаше нищо вегетарианско в заведението, затова не ядох и само пих айрян. Като се прибрахме, още приятели на Садеш дойдоха и всички седнахме да гледаме финала на световното - Франция срещу Хърватска. На мен ми се спеше и скоро след това се оттеглих в стаята си, а на сутринта разбрах, че Франция спечелила и всички били много разочаровани.

Персеполис...

 

гледки от малко по-високо

в комплекса Naqsh-e Rustam

в дома на Садеш в Яздайрян

12.07.2018

Сутринта Садеш ми обясни как горе-долу да се ориентирам, за да мога да се върна до апартамента му в края на деня, намираше се доста далеч от града, в едно предградие с блокчета. Закара ме с колата си до съвсем близкия комплекс Dakhmas - "кули на мълчанието", откъдето започнах обиколката на този изумителен пустинен град. Язд ужасно много ми хареса, както и предните градове, има толкова много история в старите им части, че не можеш да спреш да обикаляш цял ден и в края на деня осъзнаваш, че едва си се докоснал до чудото на древна Персия. Изключително вълнуващо е! Иран може да има кофти настояще, но миналото му е адски впечатляващо и трябва да се види това, което е останало от него. Иран е бил люлката на зороастризма, една от най-старите монотеистични религии в света. Останки от церемониални конструкции все още могат да бъдат открити днес, особено в района около град Язд. Dakhmas представляват една от най-интригуващите следи от зороастрийската традиция. Предназначението на тези кръгли структури, било да се предпазят телата на починалите да не бъдат заразени от зли сили и да загубят своята чистота. Зороастрийците вярват, че след смъртта си,  човек не трябва да бъде погребван, защото разлагащата се плът замърсява земята. Не трябва да бъде  кремиран, защото плътта му замърсява огъня. Труповете на хората били оставяни в кули подобни на тези, за да бъдат изядени от лешоядите, а след това кокалите заравяни на специално място.Платих си входната такса за комплекса и се впуснах в опознаването му. Около 3 часа обикалях, влязох във всички останки от сгради, качих се до кулите и се насладих на гледки. През цялото време си обикалях без качулката на главата, очаквайки отнякъде да се появи моралната полиция, което бе по-скоро смехотворна параноя, отколкото възможна реалност :) Портиерът на входа бе много любезен и надълго и нашироко ми заобяснява за зороастризма, каза че той самият е такъв. Осмелих се да го помоля да ми заеме телефон, за да се обадя в посолството на Туркменистан, беше време да проверя дали визата ми е готова. Никой не вдигна обаче и продължих към града с подвита опашка, щях да търся телефон отново някъде другаде.

На стоп към центъра ме качи много приятен човек, каза че с жена му са прибрали в дома си белгийски стопаджии наскоро и дори ме покани да остана у тях ако нямам къде. Остави ме на входа на градините Доулад Абад, които мислех да разглеждам до момента, в който установих, че батерията на апарата ми не е заредена (забравих да я заредя вчера) и няма да ми стигне за деня, така че няма смисъл да влизам в градините и да я изхабя цялата там. Имаше и вход от 200 000 риала, който допълнително ме разубеди, но главната причина бе батерията. Трябваше да я карам пестеливо със снимките през този ден, а това никак не ми се удаваше, особено в приказен град като Язд, който сякаш целият бе като телепортиран току що от древна Персия, поне в централната си част, изобилстваща от всякакви причудливи кирпичени постройки, вятърни кули, водни резервоари и какво ли още не. Вятърните кули са супер интересни, отворите им са пригодени да отвеждат всеки полъх на вятъра навътре към резервоара с вода и да я охлаждат.

Успях да намеря подобие на интернет кафе, където ми дадоха да използвам компютър и даже не ми взеха пари. Уредих си набързо домакин за Керман - следващия град по маршрута и се отдадох на разглеждане на вълшебния Язд през остатъка от деня. Беше 47 градуса, даже 48 и нямаше никакви хора по улиците, само аз обикалях, къпейки се в собствената си пот. Много исках да сваля качулката поне косата ми да диша, беше мокра през цялото време, но все ми се искаше да изляза от Иран без да привличам излишно внимание и да ме депортират още в началото на пътешествието ми, затова си ходех с качулката и проклинах. В туристическия информационен център изпросих телефон и най-после се свързах с посолството на Туркменистан, откъдето пристигнаха благи вести - визата ми е готова! Ура! Вече мога да се изнасям от Иран, ще си взема визата в Машхад и ще се чупя през близката граница... започнах да надушвам свободата и цял ден бях в приповдигнато настроение. След като обиколих всяко възможно кътче из стария град, се насочих към зороастрийския Огнен храм, където доста хора ми препоръчаха да отида. Взех си билет и заразглеждах. Счита се, че свещеният пламък, открит в храма, е горял от 470 г. сл. Хр. И е единственият свещен огън в Иран. Една група войници ми позираха да ги снимам, имаше интересни фото изложби в две зали, свързани с традициите на зороастризма, хареса ми местенцето. Продължих пеш нататък по улицата, водеща към предградията с апартамента на Садеш. На едно място застанах да махам на стоп или за такси - което спре първо. Спряха няколко таксита, но всичките или искаха много пари като ме видеха, че съм от чужбина, или не знаеха адреса. Накрая спря един човек, явно беше неофициално такси, знаеше адреса и се нави да ме откара за 50 000 риала (около 1 лв). По пътя ме разпитва откъде съм и му беше интересно за България, а като ме остави на входа на блока, изобщо не взе парите, когато му ги подадох. В Иран наистина е пълно с хора от двете крайности - много лоши и много добри. За щастие вторите са неизмеримо повече.

Садеш се прибра късно с негов приятел на име Али, който определено никак не ми допадна. В 23:00 Садеш заяви, че ще пътува за Исфахан по работа, имал среща с туристическа група, така разбрах, че работи като гид. Али щял да остане да спи в апартамента. Пожелах му лек път и не след дълго реших да си лягам. Казах лека нощ на Али и си отидох в стаята. След няма и 10 минути на вратата се чука, Али ме пита дали може и той да спи в моята стая?! Стъписах се от тоя въпрос и нещо ми замириса на болен сбъркан мозък, та бързичко му отговорих, че не може и дори след малко се сетих да заключа вратата на стаята, за да не ми идват нежелани гости посред нощ и да се налага да мина на тъмната страна и да прилагам насилие. Обзе ме желание да го набия хубавичко и изгоня от жилището, но реших, че чак толкова не е нужно и просто си легнах. Ехх тъкмо като се навия, че има много добри хора в тая държава и че не са чак толкова зле иранците, ще се появи някакъв олигофрен, който ще ме вкара в размисъл дали да го бия или направо да го убия, за да не трови света с присъствието си. Нищо добро не очаква хора, които по какъвто и да е начин се опитват да ми нарушат личното пространство!

в комплекса Dakhmas  - кули на мълчанието...

гледки отгорев holy shrine някъде в стария градиз старите улички...гледки от покривитевятърни кули, минарета... всякакви чудеса на един огромен кирпичен град :)джамията Джеме от 14 век с двете най-високи минарета в Ираниз затворения по това време базар

 

Комплекс Амир Чахмак

още и още вятърни кули

в Огнения храмизложба...

група позиращи военни

ирански сладки

13.07.2018

Сутринта си тръгнах в 6:00 без дори да кажа довиждане на спящия в хола Али, а по-късно оставих коментар в каучсърфинг на Садеш, че е имало проблем с приятеля му и че нещо не му е чиста работата, не е нормално при наличието на толкова стаи, да ми тропа на вратата да спи в моята. Хванах първи стоп с човек до разклона за Керман, а от там ме взеха мъж и жена до близък град. От разклона, където слязох, ударих джакпота със стопа - взеха ме много мили момче и момиче, които се прибираха у дома си след 10 дни ваканция, през което време обикаляли страната си. Интересно съвпадение бе, че се казваха Захра и Можтиба - също като хостовете ми в Шираз. Предложиха ми вместо да пътувам директно за Керман, да ме откарат в дома си за обяд, след което да ме заведат да посетя Мейманд - разкошно пещерно село. Много исках да го видя и реших да рискувам да закъснея за Керман, отидох с тях. В дома на родителите им беше много приятно, нагостиха ме пъпеш, кашк (топчета сирене), пържени картофки, ориз. Изчаках ги да закарат колата на автомивка и да я разтоварят от багажите, след което поехме към Мейманд като към нас се присъединиха и други членове на семейството - няколко сестри и майката. Селото е в списъка на ЮНЕСКО и се състои от вкопани в скалите домове като в доста от къщите хората си живеят и до ден днешен. На Можтиба баща му бил родом от тук. Обясни ми, че името произхожда от "мей" - домашен алкохол, който си правели тук едно време, преди алкохолът да бъде забранен в Иран. Обиколихме цялото село като надникнах в почти всяка пещера, в някои се живее, други са мръсни и изоставени. Един възрастен човек, отговорник за туристите посетители, отвори банята и огнения храм, който сега е музей. Отначало каза, че трябва да платя входната такса за посещение на селото, но после заяви, че щом сме приятели със семейството, нищо няма да плащам, те нали са кореняци от това село и го познаваха. Много ми хареса селото и си прекарах супер, а после ме откараха до главния път и започнаха да ми стопират коли като изобщо нямаха намерение да си тръгнат докато не ме качат в правилната кола. Преговаряха с всяка кола и накрая намериха мъж и жена, които пътуваха до следващия град, всички предишни отиваха наблизо. Не говореха никакъв английски, но разбрах, че и те ме канят в къщата си. За съжаление трябваше да откажа, тъй като времето много напредваше, а в Керман ме чакаше домакин.

Оставиха ме на полицейски пост, където мъжът слезе от колата и започна да спира всяка минаваща кола и да опитва да уреди стоп за мен. Взеха ме сладурски баба и дядо, които обаче леко ме попрецакаха. Вместо да ме оставят на магистралата за Керман, ме набутаха по второстепенен път, само за да ми намерят автобус, на който да ме качат за последните 40 км до града. Естествено нямаха лоши намерения, а напротив, но очевидно не разбираха идеята на стопа и докато се усетя, дядото вече бе понесъл раницата ми към един спрял автобус. Реших да не правя сцени, изпитвах умиление към възрастната двойка и старата им количка, така че се примирих със съдбата си и се качих в рейса. Какво пък толкова - щях да се возя на междуградски ирански рейс, нещо ново досега. За разлика от градските, тук нямаше разделение на мъже и жени, а и беше почти празен, така че заех две седалки с раницата си. Самият рейс изглеждаше доста изпаднал, нямаше нито една жена вътре, а контингентът от пътници наподобяваше цигани работници, отиващи на обект. Кондукторът ме таксува 50 000 риала и след около час пристигнахме на автогарата в Керман. Ставаше тъмно и се примолих на един човек за телефон, обадих се на Али и той дойде да ме вземе след 10 минути. Цял ден ме очаквал и се чудел защо закъснявам, а аз му обясних, че в Иран от гостоприемство не мога да се отърва и че едно семейство ме е осиновило, разхождало, хранело... Стана му приятно и не се разсърди.

Откара ме в дома на родителите си и ме настани, баща му ми се видя страшно дръпнат и сякаш не са му приятни чужденците, а майка му била много афектирана от предната каучсърфърка, която се събличала по долни гащи, когато си лягала да спи в общата стая (предполагам е спала в хола както и аз). Али беше много разговорлив, приготви сам вечеря, вместо майка му да готви. Родителите му явно се хранеха отделно, не седнахме всички заедно да ядем. Али не пуши и не пие, което не е обичайно за иранци, особено първото. А и второто, само че се прави скришно. Различава се от връстниците си и казва, че те само това правят, това е модата и той няма приятели, защото не прави същите неща като тях. Има огромно желание да напусне страната си и да живее където и да е по света, също като други иранци се е насочил към Грузия, защото там по-лесно можело да се емигрира, но се оплака, че в последно време и грузинците затягали мерките. Разпитваше ме доста за живота в България, сподели че сега всички в Иран са много уплашени, понеже предстои икономическа криза заради САЩ и ембаргото. До късно вечерта си говорехме, а на сутринта той сам предложи да ме разходи по забележителностите на града, преди да поема към Машхад.

из пещерите жилища на Меймандпалатка в пещера

една от населените

в огнения храм - музей

14.07.2018

Седнахме на закуска с Али и майка му, а бащата си седеше в стаята и не излизаше. Доста консервативни хора ми се сториха, но пък Али сподели, че именно баща му го е натискал да учи английски и сега му е много благодарен, защото го е научил доста добре. Али не познаваше особено добре града си, най-вече забележителностите в него и това си пролича още сутринта. Заведе ме до базара, после до петъчната джамия и с това се изчерпаха идеите му за разходка. В джамията на всичко отгоре не пускаха без чадор, така че не успях да я видя отвътре. Обикновено в някои от свещените гробници "holy shrine" изискваха чадор, а не в джамиите, но тук нещата явно бяха по-стегнати. Стори ми се по-религиозна и задръстена тази част на Иран. Али веднага забеляза, че хората по улиците ме зяпат лошо, аз също го усетих и той каза, че е защото съм с качулка и военни гащи, изобщо видът ми бил странен и непонятен за тях. Тук били много по-религиозни от предните градове, където бях. Почерпих Али сладолед и самоса, разходихме се из базара, който сам по себе си бе достатъчна атракция. Кефят ме иранските базари... има всякакви странни артикули, за чието предназначение мога само да гадая, много са шарени, оригинални, самите конструкции на базарите са впечатляващи, понеже всичко е покрито на голяма площ и това е голямо предимство в жегата. След разходка се прибрахме и се заприготвях за път. Пих сок, хапнах плодове и Али ме откара нататък по пътя, на около 20 км след Керман по пътя за Машхад като той самият изобщо не знаеше къде е пътя за Машхад и се наложи да вземем в колата негов приятел, който да ни насочва :) Това е все едно аз, живеейки в Хасково, да не знам къде е пътя за Кърджали или Димитровград... Стана ми странно - иска да емигрира в друга страна, а не знае дори собственото си обкръжение.

Слязох от колата на пътя за Машхад като наблизо нямаше нищо, но не исках Али да навърта още километри заради мен в пустошта. Застанах на стоп и започнаха да минават разни изроди на мотори, които правеха физиономии и хич не ми бяха симпатични. Взе ме приятен човек до близко градче, а после младеж с пикап, който ме вози доста километри до голям паркинг с джамия. Беше страшна жега и хората се притесняваха за мен, че стърча на пътя без сянка. Трафикът по пътя нататък така оредя, че ме очакваше дълго чакане. Минаваха само камиони и никакви коли. Една жена на паркинга дойде притеснена да ми обяснява, че няма автобус. Разни дразнители пък подвикваха по нещо като минеха покрай мен. След доста чакане на около 50 градуса, един тираджия от паркираните камиони дойде при мен заедно с малкия си син, с когото пътуваше, и предложи да ме вземе на много развален, почти липсващ английски. Беше загрижен и свестен човек, пътуваше доста нататък по пътя за Машхад, макар и не чак до там, така че веднага се навих да се кача. В кабината бе и другият му малко по-голям син, двете деца бяха кротки и играеха игри на телефона през целия път. Малко след като потеглихме обаче, отново ме връхлетя иранската лудост в пълния й блясък...

Нямаше и 5 минути, когато един моторист се изравни с камиона и започна да говори нещо на шофьора през отворения прозорец. Човекът се притесни и ускори, а мотористът излезе отпред и започна да се опитва да ни накара да спрем като набиваше спирачки пред камиона. Шофьорът не отстъпи и започна да увеличава още повече скоростта, а гаменът на мотор страшно се разяри и започна да крещи отстрани и да ме сочи. Стана ми ясно, че се повтаря сценария от първия ми ден в Иран. И този шофьор излезе железен и вместо да спре и да ме остави, юрна камиона с пълна газ. Мотористът сви в черен път отпред и си помислихме, че всичко се е разминало. Нищо такова - малко нататък по пътя около 6-7 мотора бяха направили барикада на самото шосе и причакваха камиона. Този път бе съвсем лишен от трафик и нямаха проблем да го завардят, нашият камион бе единственото минаващо в момента МПС. Изражението на шофьора се промени рязко, много се притесни, децата също се уплашиха. Гамените бяха доста, около 8-10 на пръв поглед и явно нямаха намерение да се откажат. Шофьорът обаче направи възможно най-правилното нещо - даде пълна газ и вместо да спре, се засили да мине през тях директно, при което буквално в последния момент моторите се отдръпнаха от пътя! Единият от изродите, побъркан от ярост, успя да хвърли голям камък по моя прозорец, но за щастие камъкът удари металната част на вратата. Поредният "холивудски екшън" в Иран... взе яко да ми писва от тая болна държава, всеки ден имаше някакви идиотщини, заради които не страдах аз - непукистът, а хората, които се опитваха да ми помогнат и които бяха добри с мен!!!

Мотористите не се върнаха отново и остатъкът от деня и вечерта минаха безаварийно. Пътувахме много дълги часове през пустинята, разстоянието беше огромно. Пейзажите отначало бяха вълшебни, навсякъде скалисти форми с причудливи цветове, а по-нататък стана съвсем равно и по-скучно за сетивата. Земята бе побеляла от сол, тук-там се виждаха камили. На едно местенце спряхме да ядем, шофьорът донесе ориз и за мен, почерпи ме кола, сок, а като се стъмни, спряха на една бензиностанция, където имаше горещи извори и отидоха там да се къпят заедно с други шофьори на камиони. Изчаках ги на паркинга, след което продължихме. Започна дълга нощ, в която не беше лесно да се спи в камиона. Седалката нямаше облегалка и ползвах раницата си за такава. Часовете се нижеха много бавно, с момчетата играехме на игра на телефона им, подобна на "не се сърди, човече", само че със самолетчета. После те заспаха, а шофьорът отиде в джамията на един паркинг да дремне 1 час. Аз се помъчих да спя на седалката, но се въртях ту наляво, ту надясно и все ми беше неудобно. Призори спряхме на паркинг с джамия, където имаше опънати поне 20 палатки и хора спяха навсякъде по земята. Реших, че за мен е време да хвана няколко часа сън и веднага опънах палатката като преди това с благодарност се разделих с шофьора. Плувнах в пот вътре и едва успях да дремна малко. Жегата и задухът бяха непоносими под покрива на палатката и бързо изпълзях навън и поех отново на път.

базара на Керманджамията Ganjali Khan

Петъчната джамия, 14 век

на стоп през пустинята към Машхадкрайпътен замък

пейзаж, който те оставя с увиснало чене :)

на бензиностанция - всеки спи на палатка или където сварикашк (подобие на сирене в различни форми и твърдост)

и аз да не остана по-назад :)

15.07.2018

След известно чакане на стоп ми спря много приятен човек, пътуващ за град Gonabad. Ако не беше той, никога нямаше да зная, че в Гонабад се намират подземни акведукти, които дори са вписани в ЮНЕСКО. Наричат се Ghasabe Qanats и са едно много вълнуващо за посещение място, е поне за такива като мен, които от всичко се вълнуват, особено пък от дупки в земята и вода, протичаща през тях :) Обектът все още не е много развит и дори е в ремонт, нямаше и входна такса, та тоталната му непопулярност го прави адски привлекателен. Човекът ме покани в дома си да вземем жена му и двете деца, както и сестрата на жена му. Забрахме цялото домочадие, напълнихме колата и се отправихме към подземните канали. Жена му беше преподавателка по английски и нямахме никакви проблеми с комуникацията, всички бяха много готини и приятелски настроени. Влязохме в част от пещерите и каналите, газехме във вода до коляно, но като стана до кръста, трябваше да се връщаме. Други входове към подземията пък бяха заключени. Все пак успяхме да поразгледаме и добих представа за това чудо на инженерната мисъл от древността. Строени са между 700 и 500-та години пр. н.е. Комплексът съдържа 427 кладенеца с обща дължина 33 км. Голяма атракция е да видиш толкова вода в пустинята...

След това посещение, ме заведоха в местния музей, който много ми хареса! Имаше фигури на хора, изобразяващи различни традиции от отминалите времена. Последната ни спирка бе луксозен, скъпарски ресторант, където искаха да ме черпят обяд. Хапнах салата, ориз и кисело мляко, а после ме откараха до изхода на града, където да ми е удобно да хвана стоп. Не след дълго ме качиха баща и дъщеря за Машхад. Не говореха никакъв английски и като пристигнахме в града, се зачудиха къде да ме оставят. Отбиха се на бюро за туристическа информация съвсем в началото на града, там ми дадоха безплатна карта, която беше на фарси, но момчето зад бюрото говореше английски и ни насочи към интернет кафе в града, където за пореден път трябваше да отида, за да видя телефонния номер на домакина ми в Машхад и да се обадя. Всеки път същият сценарии - понеже уговарям домакини от днес за утре, няма кога да вляза в нета да видя номера, който са ми изпратили след като са приели молбата ми. И като пристигна в новия град, трябва тепърва да търся интернет кафе, за да мога изобщо да се свържа с тях.Оставиха ме в центъра, до сграда на няколко етажа, в която се очакваше да има нет кафе. Открих едно замряло офисче с един компютър, определено не беше нет кафе, но момчето там взе присърце проблема ми и ме остави да го ползвам за малко. При всяко влизане на клиент за ксерокопиране, трябваше да ставам от компютъра, за да може да бъде обслужен клиента. Преписах номера на Амир и момчето ми даде да му се обадя от неговия телефон. Амир ми обясни, че понеже вече е късно, не е добре да опитвам да стигна до адреса му с метрото, било сложно и дълго, единственият начин за момента е да взема такси. Съгласих се и му казах да ме очаква скоро. Момчето с компютъра не ми взе пари за нищо, въпреки че му предложих. Поиска само да се снимаме и ме разпитваше за пътуването ми.

Започна да се стъмнява и се насочих към близката стоянка на таксита. Качих се при едно чиче, което се оказа много мило и загрижено, и понеже имаше трудности с намирането на точния доста забутан между сума сгради адрес, се лута поне половин час докато намери точната врата, пред която да ме остави като не ми взе допълнително пари за това. А по пътя ми обясняваше на английски коя сграда каква е, влезе и в ролята на екскурзовод.

Амир дойде да ми отвори като носеше в ръце бебето си, а жена му с по-голямата им дъщеря  беше горе. Имат две дъщери, настаниха ме в стаята на едната. Отначало ми се сториха много резервирани и сякаш не им беше приятно присъствието ми, по-голямата дъщеря вдигаше невъобразима врява и не спираше да беснее и крещи, което съвсем ме замаи, а когато изцепи, че не ме харесва, явно защото не й обръщам никакво внимание, или пък защото усеща, че не ме привличат човешките деца като цяло, почнах да усещам, че в тоя дом място за мен няма. На сутринта обаче всички се поотпуснаха и нещата си дойдоха на мястото. Амир ме разпитваше за България, бил е във Варна, а двамата с жена му са пътували из Турция.

някъде по пътякомплексът от подземни акведукти и кладенци в Гонабадмайстори ремонтират един от тунелите

поредното прекрасно семейство, което ме осинови и разходи из Гонабад

в местния музей

на скъп ресторант

16.07.2018

Мисията ми в Машхад бе само една - да се сдобия с туркменистанска виза в паспорта. Веднага щом това станеше, с огромно нетърпение щях да се отправя към границата. Първата ми работа сутринта бе да стигна до посолството, където лелката ми даде да попълня формуляр, направи цветни копия на паспорта и визата ми за Иран, и ми каза да се върна в 16:00 като междувременно платих и 55-те долара за визата. Добре, че посолството не беше далеч от центъра и щеше да е лесно да се върна. Въпросът бе какво ще правя през деня... нещо не ми се разглеждаше Машхад, не ми допадна като град, освен това е най-религиозният в Иран, хората навсякъде ме зяпаха странно и с доза отвращение, нямаше исторически забележителности и вече като цяло леко ми бе поумряло желанието да опознавам Иран, стигаше ми това, което преживях и горях от нетърпение да си ходя. :)

След като съвсем случайно намерих интернет кафе, реших въпроса какво ще правя през деня. След два часа в писане на мейли и разглеждане на карти, се реших все пак да отида да посетя свещената гробница на Имам Реза - най-важното място за мюсюлманите в Иран. Казах си - ще го погледна и това местенце и ще пробвам като за последно значителна доза иранска лудост - чадора. Реших да проверя как се чувстват тия нещастни хорица, които на 50+ градуса ходят увити с чаршаф, а отдолу имат още два ката дрехи... Посещението за туристи е безплатно, нямаш право да внасяш никакъв багаж, включително фотоапарат, тъй като се смята, че вътре в него може да се сложи бомба. Разрешено е обаче да внесеш телефон и да снимаш с него. Тоест снимането не е забранено, само апаратите. Има си специална стая, където си оставяш всичките багажи, след това ти дават чадор, който ти намята момиче, говорещо отличен английски. То е твой гид и през цялото време не се отделя от теб. Чадорът е специално пригоден за туристи - с ластици около китките и на главата, за да не изпада през цялото време. Ако ви сложат от нормалните, той веднага ще изпадне и религиозните жени в комплекса ще изреват на умряло като ще почнат да се карат на екскурзоводката ви. Казвам го от личен опит, отначало момичето ми даде обикновен, пак шарен парцал, но без ластици, а после ме заведе в инфоцентъра на комплекса, където ми даде от тези туристическите.

Комплексът е гигантски! Пълен е с поклонници от много други мюсюлмански страни. Вътре има и три безплатни музея, но бяха вече затворени, а още бе едва 2 следобед. Явно работеха до обяд. Момичето ме развеждаше из десетки дворове, зали, в които бе претъпкано с молещ се народ. А за не мюсюлмани влизането бе забранено и можеше да ги гледам само отвън. Обясняваше ми историята на мястото, процеса на строеж, историята на исляма и Имам Реза... Температурата беше около 50 градуса, дори мисля малко повече. След час вече започна да ми става много много лошо. Тялото ми не можеше изобщо да диша под чаршафа и другите дрехи отдолу. Непрекъснато пиех вода от чешмите, инсталирани на всеки ъгъл, но и това не помагаше. Наблюдавах разкривени човешки физиономии, потънали дълбоко в дебрите на фанатизма и вярата си. Беше зловещо. Тръпки ме побиха от това място, стори ми се пълно с негативна енергия, изблици на лудост и комплекс от всякакви деструктивни чувства. По едно време дори имах усещането, че молещите се се молят за величие на Иран и гибел за всички неверници. Зная, че това абсолютно си го въобразих, а и не разбирам нито дума от езика им, но просто цялото посещение и собственото ми присъствие там ме изпълни с толкова негативизъм, че взе да ми прималява и поисках веднага да изляза. Момичето се засуети, че турът не е свършил и има още много какво да ми покаже, а аз категорично заявих, че веднага излизам и се засилих към изхода. Когато се измъкнах от това място, веднага махнах шарения парцал от себе си, запитах се какво изобщо правя там... Дадох парцала на момичето и се засилих към багажа си. Тя обаче ме догони да ми го връща, бил подарък за мен. Толкова ми причерня, че ми се поиска да й го прасна в лицето, но се сдържах и твърдо заявих, че не го искам, при което тя продължи да настоява, а аз й обърнах гръб, взех си фотоапарата и се чупих от там на минутата. Егати втрисащото посещение! В цялата тази жега, в която не можех да дишам под два ката плат, ме побиха тръпки на отвращение от това религиозно място и това остави у мен една финална горчивина от престоя ми в Иран. В крайна сметка реших - не искам повече да ходя в тази страна. Въпреки всички прекрасни места и хора, това място не е за мен. Все пак се радвах, че не ми стана съвсем лошо от комбинацията на жега с парцал върху дрехите, които и без това бяха доста дебели, купих си един сладолед и студена напитка да се охладя незабавно, след което се запътих към посолството на Туркменистан да си взема визата и още утре да отпътувам към Свободата!

Обзе ме добро настроение след като си взех паспорта с визата вътре и се опитах да забравя за посещението на гробницата на Имам Реза. Прибрах се при Амир пак с такси, тъй като се оказа, че метрото в Машхад е разделено на мъжко и женско. За повече разделения под каквато и да е форма не исках да чувам и едва издържах в тая психиатрия, така че се метнах на първото такси и си платих, за да не се унижавам повече! Този предпоследен ден едва търпях вече Иран и дори почна да ме избива на рев, исках само да се махам от тук час по-скоро. Как щях да изтърпя до утре....

Отбих се в едно магазинче близо до апартамента на Амир, за да поискам назаем телефон да му се обадя, така ми беше заръчал сутринта. Чичето в магазина беше много услужливо, но не познаваше арабските цифри, само тези на фарси, затова набра грешен номер два поредни пъти, при вида на номера на Амир, който му дадох. Добре, че мина едно момиче, знаещо английски и набра верния. Амир ме прибра с колата и ме заведе на събиране на жена му с нейни роднини. Първо посетихме къщата на майката, която беше много лъскава, почерпиха ме пъпеш и поседяхме малко там. После с жена му и майка й отидохме в дома на сестрата, където вече празнуваха рожден ден на едно от децата, така и не разбрах чие точно, защото дойдоха още жени и стана една шумна компания от иранки, с които всяка минута осъзнавах, че просто няма какво да си кажа, така че наблегнах на пиене на сокчета и ядене на плодове и торта. Явно рождените дни на децата бяха женско мероприятие, нямаше нито един мъж и през цялото време се чувствах неудобно и глупаво, с повечето жени просто не ми върви комуникацията, трудно е.

Беше страшна врява от пищящи чавета, които създаваха невъобразим хаос, мръсотия и шум, а от време на време някоя прясна майка се разголваше да кърми някое от многото и аз извръщах глава настрани като потъвах в земята от срам и ужас. Това беше най-неприятният рожден ден, на който присъствах през живота си... Разбирам, че това си е напълно нормално за тях, както и за повечето хора по света, но мен лично ме накара да се чувствам некомфортно. Този ден просто нямаше накъде да стане по-лош.

По-рано, преди да ме вземе Амир, купих за всички вкъщи неща за почерпка и Голшит - голямата дъщеря, която уж не ме харесваше, много се зарадва на лакомствата и почна да казва, че вече ме харесва. Подарих й джобното огледало, което ми бе дала жената от стопа край Персеполис, много се зарадва и настана мир. Легнах си с туптящо силно сърце, врейки и горейки от нетърпение да си ходя от тази неподходяща за мен държава, където абсолютно всичко се определя от това дали си се родил в мъжко или женско тяло...

в Машхад...

гиганският комплекс на най-важната Holy Shrine (гробница) започва от тукпреди един от входоветепоглед навътре, само това успях да снимам преди да ми вземат апарата на гардероб

17.07.2018

И ето идва най-щастливият ден , когато ти ще си далече от мен Още на: https://textove.com/kontrol-nay-shtastliviyat-den-tekst
Благодариние на textove.com

"И ето идва най-щастливият ден ,

когато ти (Иран) ще си далече от мен"

:) Най-после настъпи Денят на моето освобождение. Беше 19-тият ден от 20 дневната ми виза. Сутринта с дяволско нетърпение скочих от леглото, опаковах раницата за по-малко от 3 минути. Амир ми предложи закуска и приготви яйца. Поговорихме си малко и после той ме откара до главното шосе, до един полицейски пункт. Там беше пълно с таксита, автобуси и всякаква човешка сган като преобладаващите бяха тормозители, които идваха да ме подканят да се кача при тях в колите им на всеки няколко минути, явно мислейки си, че не ги помня по физиономии и сякаш за първи път минават. Стопът закучи, отвисях доста на това ужасно място, но запазих самообладание - каквато и лудост да предстоеше, щеше да е последната. За късмет ме взе войник до следващия град, от който се отклонява пътят към границата. С военните в Иран си бяхме близки по някакъв особен начин, най-малкото и те, и аз, носехме камуфлаж. :)

На този разклон обаче трафикът много оредя. След доза чакане ме взе лъскав джип до следващия разклон за Баджгиран, от там оставаха около 40 км. Докато чаках в нищото, минаха банда съмнителни мотористчета, огледаха ме и си продължиха. Да бяха дошли да пробват нещо, както ми бе набрало от тия 19 дни и както всяка частица в мен бе пълна с гняв и лошотия, жална им майка, щяха бързо да изникнат нови гробове край пътя! За щастие следващият стоп ме успокои много и ми върна парченцето доброта в сърцето. Човекът беше изключително мил, не отиваше чак до Баджгиран, но ме откара като по пътя спираше за снимки на всяко интересно място. На раздяла ме помоли да го изчакам малко, извади разни инструменти от колата и на място ми гравира собственоръчно гривна и висулка, на гривната написа "Тери", а на висулката - "Иран". Стана ми толкова мило, че направо забравих за всичките негативи през предните дни. А и след толкова много положителни преживявания в Иран, не мога да кажа, че усещането ми към страната е изцяло негативно. Най-точно мога да определя, че останах със смесени чувства. Имаше много хубави и много неприятни емоции. В крайна сметка мина успешно и след като заредих раницата с два пакета бисквити за из път от граничното магазинче, 20 минути по-късно вече крачех на туркменска земя като първата ми работа бе да сваля целия суичър с качулката, да си сложа тениска и да целуна мръсната гранична земя с най-щастливата и благодарна целувка в живота ми!!!

целият ми маршрут през Иран за 19 дни