Скоро след малката ни авантюра с дузина крадци в "процъфтяващата" провинция Есмералдас, която успяхме да обърнем в сериозен скандал и да извлечем повече ползи, отколкото загуби, написах кратко инфо по случая и обещах на някои хора мноооого подробен разказ, ето го и него :) Този разказ няма много връзка с пътуване и ще е интересен повече на близките ми, отколкото на някой чужд, така че предупреждавам предварително за не особената му интересност. Също така тази публикация не е за положително настроени хора, защото хич не е положителна, особено моите лични размисли и страсти. Аз съм положителен човек само към тези, които са такива към мен, за останалите имам опака страна, която е доста добре развита и която винаги ме води до някакъв вид война!
Нашата сага общо от деня на кражбата до деня, в който преустановихме просията в Кито, се простираше от 30.08 до 18.09 като ни обърка доста плановете за обикаляне на страната и след това се наложи да бързаме с разглеждането.
Какво прави един нормален турист като го ограбят?! Отива да съобщи в полицията, пише се репорт, пие една студена вода и се качва на следващия автобус за някое по-добро място, където се опитва да забрави случилото се.
Какво правят Тери и другарчето като ги ограбят?! Обявяват война на света, вдигат на крак който и каквото могат, обикалят улиците гладни и вмирисани с гигантска табела "ограбени туристи", реват публично, за да скандализират обществото, не ядат и не спят нормално десетина дни, отварят собствено полицейско разследване като дори измъкват снимките на крадците от вече форматирана карта, карат се с всеки, който не си върши работата в тяхна полза, подлудяват фискалията и пехотата на Есмералдас... накрая всички власти и крадци ги мразят, а обикновения труженик, който не смее да направи същото, ги храни, мотивира, надъхва, помага както може! Дори дрехите им пере, за да участва в каузата им! Накрая Тери и другарчето опъват табела пред президентския дворец в Кито, вдигат на крак полицията в столицата, два дни полицаите говорят по радиостанциите си за тях, връщат си парите до стотинка, че даже и отгоре и си заминават като ПОБЕДИТЕЛИ и подстрекатели на всеки ограбен да си търси правата, а не да пие студена вода!!!
Когато сме на война, ние нямаме нито морал, нито съвест, нито спирачки.
Ще започна обаче с дните преди кражбата, за да си продължа хронологично събитията след предния разказ за Еквадор.
След селцето Сан Лоренцо спряхме отново в Манта за ден, аз се разходих из модерния град, посетих етнографския музей, който е безплатен и много приятен гид разказва всичко за музея, отново безплатно. Музея е малък и много хубав, притежава от грънци и накити на древните хора, до пишещи машини, грамофони и ютии от миналия век. Гидът много се притесни, че не говори английски, но ми обясняваше на испански и аз разбрах горе-долу всичко. Докато се разхождах покрай брега пък видях морска костенурка да подава глава над водата. Спомних си за Карибите, за Фидлер, капитан Кърк и прекрасните острови Тобаго кейс. Късния следобед с другарчето тръгнахме да стопираме, за да излезем от Манта. С два стопа стигнахме до изхода на града, където се стъмни и доста време никой не спря. Накрая ни взе камион и слязохме в нищото с надеждата да си намерим добро място за къмпинг. Обаче навсякъде имаше ниви. Настанихме се точно до една нива с лук, на метри от лука. Съвсем наблизо имаше къщи и кучетата се разлаяха, така че хич не бяхме в нищото, както се надявахме. Все пак изкарахме спокойна нощ и на сутринта се измъкнахме рано. Отправихме се към Бахия де Каракес - курортен град на север от Манта. Оказа се приятно градче, другарчето си седя на компютъра в един парк, а аз разглеждах, качих се на един хълм, където има голям кръст - мирадор (гледка). Има стълбички в самия кръст и гледката отгоре е страхотна. В далечината се вижда и известния резерват остров Корасон (сърце), който не посетихме, защото трябва да се наеме лодка. От Бахия поехме пеш по моста, който свързва града със съседния Сан Висенте и съответно с пътя за северното крайбрежие. В сан Висенте попаднахме на представление на пътуващи аржентинци, които забавляваха децата на едно игрище и останахме да погледаме. Еквадор гъмжи от пътуващи аржентинци, безспорно това е нацията с най-много пътуващи хора в Южна Америка. Всичките са горе-долу един типаж - растафари, хипари, някои пътуват със стари ванове, други с палатки, обикновено се прехранват с продажба на гривни, дрънкулки и въобще артезания, както се нарича тук, или пък жонглиране и подобни трикове по кръстовищата на главните булеварди. Почти не сме виждали градче без аржентинци, навсякъде са и много лесно се разпознават.
Нощувахме на един хълм до селцето Бризено, а на следващия ден посетихме Каноа. Градчето е много популярно и известно с добрите условия за сърф, също като Монтанита е, но аз го намирам една идея по-приятно, абе даже две идеи :) Монтанита е свърталище на тревопушещи и хипи настроени индивиди, докато в Каноа гъмжи от нормални туристи със семейства като допълнение към тревопушещите, разбира се, и някак си атмосферата изглежда по-приемлива. Намират се и не толкова скъпи неща за ядене, което си беше направо мисия невъзможна в Монтанита. В Каноа дават сърфове за 10 долара на ден, отдавна ни се искаше да си вземем един, но не ни било писано. Другарчето намери друг начин да ни вдигне адреналина като се препъна жестоко в една дупка на тротоара и падна (каква ти дупка, направо мина и то неочаквана, който е правил тротоарите в Каноа е за убиване!). Толкова лошо си удари ходилото в областта на пръстите, че не можеше да направи и крачка. Едва се изнесохме до една пейка и горе-долу там прекарахме деня в очакване да му се оправи крака. А той се оправи напълно чак месец по-късно. Следобед се разходих из Каноа и до скалите в края на плажа, насладих се на разкошен залез, а надвечер тръгнахме да излизаме от града да търсим място за палатка. Другарчето изобщо не можеше да върви и около 3-те км до изхода ни отнеха няколко часа. Спахме в горичка до главния път, на сутринта се отправихме на север. Разгледахме няколко селца по пътя, или по-точно аз ги разгледах, а другарчето почиваше с надежда да му се оправи крака. Нощувахме преди Педерналес и на сутринта посетихме града. Другарчето черпи в сладкарница по случай рождения ден на баща му, след което аз го оставих в града и хванах пътя за градчето Кохимиес, което е накрая на полуострова северно от Педерналес. Доста време повървях преди да ме вземе пикап директно за там. Атракцията на градчето е да вземеш лодка до някакви острови с мангрови гори. Аз нямах такива намерения, исках само да се разходя наоколо и видях, че има доста мангрови гори до самото градче. На площада в центъра рекох да посетя платена тоалетна и като питах пазача колко струва, той се огледа, видя че няма хора наблизо и ми прошепна "0,50". Аз тъй гласно и високопарно се възмутих (в цял Еквадор даже и на най-най-туристическите места максималната цена за тоалетна е 0,25 доларови цента, а нормалната е 0,10 (без хартия) или 0,15 (с хартия), че човекът се засрами от опита си да ме лъже и каза да влизам безплатно. Да не говорим и че по крайбрежието почти няма тоалетни с течаща вода, тази дори в чешмата нямаше вода, само обичайния варел с вода за изсипване в тоалетната. Абе да не ви се налага да ходите на публични тоалетни... Преди да си тръгна от Кохимиес охладих страстите с един "сно-кон", както го наричаха в Тринидад, тук не знам как го наричат - лед, залят с разни сиропи, който се консумира със сламка, докато се топи малко по малко и придобива сладост от сиропите. В Педерналес взех другарчето и почти по тъмно тръгнахме към изхода на града. Докато стигнем се стъмни съвсем и никой не щеше да ни вземе на стоп. Накрая спря автобус и ни взе за без пари. Искахме само да се измъкнем от града и покрайнините му, така че слязохме до едно село по-натам и нощувахме в гората край пътя. Следващия ден посетихме Момпиче, на стоп до там ни взе камион и пътувахме върху купчина "симпатично неудобни" железни тръби, заедно с двама местни младежи. Шофьорът, разбира се типично по еквадорски, караше като пълен идиот и стърчейки върху камиона, се стискахме със зъби и нокти да не се изтървем. Още не мога да повярвам, че за 3 месеца престой в Еквадор не катастрофирахме нито веднъж. Толкова много пъти бяхме на косъм. Пътните джигити тук са милиони, щъкат си абсолютно безнаказани и обират много негативна енергия и ругатни от мен и другарчето, особено от мен дето вече имам 4 (ЧЕТИРИ) катастрофи и до гуша ми е дошло!!! Толкова ми е писнало от шофьори- кретени с афинитет към неправилното изпреварване, високата скорост и неспазването на дистанция, че само като ни вземе някой такъв, мислено изсипвам всичките ругатни и псувни, които са заседнали в богатия ми в това отношение речник и си слизаме възможно най-скоро от превозното средство. Лошото е обаче, че както другарчето вика - "те всичките са такива" и като слезеш от един, се качваш при друг.
Момпиче е поредното предпочитано от туристите местенце след Монтанита и Каноа. Само че е доста по-спокойно, малко и тихо от предните две. Има огромен плаж - същинска магистрала, по който хората карат коли, а тук-туци и такситата возят пътници до по-отдалечените плажни бунгала. Аз добре се разходих из селото и по плажа, запознах се с едно готино синьокрако буби, което долетя за втори път при мен и станахме приятели. Намерих и няколко вековни дървета, които ме изумиха с размерите си. От гробищата пък се откри гледка към плажа и цялото село. Другарчето отново бе в пълна почивка със забрана да се движи, така че си седя на компютъра цял ден. Надвечер се измъкнахме от селото и нощувахме до едно свлачище недалеч. Следващата ни дестинация бе Атакамес, градът е голям и курортен, пълен с хотели и заведения по плажа. Убихме почти ден в мотаене из плажа и улиците, купихме си така традиционните за града бели и кафяви сладки, които се оказаха много вкусни и следобед тръгнахме в посока Есмералдас с идеята да не влизаме изобщо в огромния областен град и да продължим по околовръстното направо към Сан Лоренцо, който е почти до границата с Колумбия. И там не смятахме да се отбиваме, просто искахме да хванем шосето за Ибарра, за да се върнем отново в планината. От Атакамес ни взе пикап за Есмералдас, но спукахме гума и това доста ни забави. Човекът ни остави на разклона преди рафинерията, за да си продължим по околовръстното. Стъмняваше се, тръгнахме да търсим лампа, под която да стопираме. Минахме покрай голямо гробище, последвано от бардак, или нощен клуб от отсрещната страна?!? Продължихме малко и стигнахме мост, който бе добре осветен и се установихме под една от лампите, застанахме да стопираме без дори да сваляме раниците от гърбовете. Не след дълго дойде един човек да ни предупреди, че е опасно да седим на моста, да сме отидели сто метра нататък, където имало полиция. Такива предупреждения сме имали милиони през пътуването досега, в Тринидад на всеки ъгъл ни разправяха колко е опасно, да не говорим за Колумбия или Венецуела, така че бяхме свикнали просто да ги игнорираме. Човекът си тръгна и дойдоха жена с две деца, които също ни предупредиха, че е опасно да стоим там. Изобщо не им обърнахме внимание. Местенцето наистина бе кофти, защото бе на стотина метра от бардака. По едно време покрай нас мина група негри младежи, визуално типичните гаменчета с ланци, рапърски дрешки и гледащи лошо. И тях не отразихме, нищо че след първите, мина втора група от около 4-5, а после и още 3. Всичките слязоха по пътеката под моста към реката и потънаха в мрака. Ние с другарчето си говорехме какви ли не глупости и изобщо не ги отразихме. Всеки нормален човек като види десетина негъра очевидно престъпници да минават покрай него в тъмното и да се събират под моста, ще се омете на мига от мястото, каквато опция съществуваше през цялото време, можехме да идем сто метра нагоре до мобилната полиция или да вземем градски рейс. Когато обаче човек няма страх от нищо в сърцето си и изобщо не се интересува дали ще живее или ще мре, тогава не забелязва и не преценява нито заплахата, нито реалната ситуация. Както казват хората - страх лозе пази. Тъй като другарчето много се промени по време на това пътуване, аз установих, че и то не носи страх в сърцето си, а преди се страхуваше от много неща. Сега е точно като мен - не го интересува дали ще се събуди утре. Така и двамата не преценихме изобщо, че негрите под моста кроят план как да ни ограбят. И им дадохме предостатъчно време да го скроят докато стопирахме и се чудехме защо никой не спира вече часове. Е, после разбрахме - това е Есмералдас - един от доста опасните градове на планетата, не само в Еквадор. Тук хора биват заклани на улицата посред бял ден за нищо, затворите са пълни и се строят нови, полицията гъмжи от арестувани и жалбоподатели и изобщо местенцето "си го бива". Та докато си стопирахме на моста, имаше няколко минути, когато не мина кола по пътя и негрите вкупом излязоха по пътеката изпод моста. Вървяха бавно покрай нас, докато ние си говорехме. Освен раницата на гръб, имах и две чанти преметнати през рамо - една малка с документите, парите (тъкмо няколко дни преди това изтеглих много пари от Манта, около 600 долара, които щяха да са и за следващите държави), флашките ми със снимки, които не бяха още записани никъде и малкото фотоапаратче Кодак. За лош късмет другарчето ми беше дало да му прибера и телефона в тази чанта, за да не се разправя да го прибира в голямата. Другата малко по-голяма чанта бе с фотоапарата ми Канон. Докато негрите минаваха покрай нас, един от тях рязко се обърна, хвана и дръпна малката ми чанта, презрамката на която се скъса без никаква съпротива (беше вече няколко пъти поправяна от предишни късания, с тази чанта пътувам още от Азия, демек от 2008-ма) и чантата остана в негови ръце без аз дори да успея да я хвана. Извиках силно "документите, парите" и другарчето първо хукна след него, но с раница така или иначе нямаше никакъв шанс. Аз останах с около девет отрепки на моста, които мигновено ме атакуваха втори път - двама хванаха чантата с канона и започнаха да я дърпат (аз я държах от другата страна), а трети ме блъскаше с все сила, за да падна в реката (опит за убийство, при евентуално падане нямах шансове, много е високо). Нито двамата успяха да издърпат чантата от ръцете ми, нито третия да ме избута, а аз опитвайки всячески да си опазя имуществуто, не успях да стигна до великия миг на наслада да ги счупя от бой. Другарчето пък като се обърнало и видяло всичките изроди да ме атакуват дружно, веднага тръгнало да се връща към мен и зарязало беглеца с чантата. Като се зададоха коли по пътя, изродите веднага се разбягаха и като с магическа пръчка изчезнаха всичките. Не успяхме да хванем нито един в този момент. Моментално до нас спря автобус, аз извиках "полиция" и автобуса ни хвърли сто метра нататък, където имаше кола на мобилна полиция. Хвърлихме раниците в пикапа и с двамата полицаи се върнахме на моста и хукнахме в тъмното покрай реката да търсим бегълците. Въоръжихме се с желязото от щори, което ползваме за рейка за палатката, за да можем по-лесно и бързо да пречукаме всяка отрепка, която хванем. Лошото обаче бе, че не знаехме, че реката е плитка и негрите са я пресякли, а търсехме от грешната страна. В тъмното нищо не се виждаше, аз си изпокъсах сандалите, падах няколко пъти по стръмните склонове и бях в такъв пристъп на ярост, че можех да умъртвя всичко, което ми се изпречи на пътя. В същото време бях и в паника за снимките ми, всичките ми снимки от предния месец, китовете, Котопакси, а и паспорта ми, дебитните карти, фотоапаратчето... Направо полудявах!!! Върнахме се бързо до пикапа на полицаите, натоварихме се всички и тръгнахме да ги търсим из квартала. Малко за квартала - изключително гадно и опасно местенце в предградията, страшна бедност, популацията на целия Есмералдас е предимно от негри, като в този квартал са сто процента негри. Страшна мръсотия, мизерни къщи, вандализъм, кражби, насилие, убийства системно. Скоро след като нас ни обраха, имаше и убийство. Пълно беззаконие, даже мобилната полиция стои до към 21:00 след което се маха, защото и тях ги е страх. Събота вечер се води за клане и никой не бива да излиза по улиците тогава - има дискотека и кръвопролитията не са редки. Общо взето големия процент младежи се занимават с дрога и кражби или са замесени в по-сериозни дела с колумбийски групировки за отвличания, каквито също изобилствали в района. Изнасилванията също били рутинно престъпление. Няма никакво чувство за наказуемост и престъпниците се бият в гърдите като ги окошарят, влизат като герои и излизат като такива. Насилието е на почит във всичките му форми. Да му мислят нормалните средностатистически работници. Така наречените гангове (банди) тормозят всеки човек, който има я магазинче, я заведение. Кражбите са си просто ежедневие и на никой не му прави впечатление, местните си мълчат, защото ганговете обикновено са въоръжени, а полицията в Еквадор е фиктивна институция, която извършва единствено секретарска дейност, така че никой не може да им помогне ако се опълчат. С нас обаче удариха на камък, ние нямаме какво да губим и започнахме война, не просто битка и вярвам някой по-непукист местен може да я продължи след нас ако полицията не си свърши работата (както обикновено) и не прибере бандата, с която ние си имахме вземане-даване. Та да се върна на мястото на събитията. Скочихме в пикапа и тръгнахме по следа, дадена на полицаите от някой местен (е то не може десет човека да пробягат през квартала незабелязани точно в Еквадор, където всеки по цял ден и нощ седи и гледа какво става на улицата). След няколко минути окошарихме лекето, което ми дръпна чантата. Хванахме го пред една къща, където говореше с някакво момиче. Полицаите му сложиха белезниците и го вкараха в колата. Ние бяхме отзад в пикапа, но като го загледах, го разпознах. Помнех, че носеше бяла тениска и шарени панталони, а когато полицаят каза, че панталоните му са мокри, вече бяхме сигурни, че е пресякъл реката. По-късно видяхме и, че си е разкървил коляното, явно се е одрал на някой от многото храсталаци. Аз не достатъчно упорито се опитах да употребя насилие към арестувания като другарчето напълно ме подкрепяше и ме посъветва да го душа докато каже къде са нещата, защото това е единствения начин. Успях само да го ударя веднъж и то не особено качествено, но полицаите ме видяха и го заключиха вътре. За съжаление единствения начин да накараш някого да проговори е да го млатиш или душиш, докато си каже всичко, а тук такива практики не се прилагали, Еквадор била цивилизована държава. Да им се пикам на цивилизацията, боклукът тържествува, че е потулил нещата ми и отказва да обели и дума, полицаите пробваха да го увещават да каже, после някаква жена явно негова роднина идва да го уговаря, а той до последно повтаряше, че няма нищо. Е, то ние не сме слепи, ясно е че няма нищо, въпроса е на кого е дал нещата. Естествено веднага заподозряхме момичето и жените, които после излязоха от къщата. Момичето се бе скрило вътре на тъмно и предположихме, че държи нещата ни там. Полицията не направи абсолютно нищо по отношение претърсване на къщата и ние направо избесняхме. Вместо това тръгнахме заедно с арестувания към друга къща, където евентуално можело да се намира друг съучастник. Там ни посрещна някакъв мазен младеж, който направо се молеше да не го арестуват, но му сложиха белезниците. Ние не успяхме да го разпознаем като извършител. Много ми е интересно ако някой го нападнат десетина негъра в тъмното и се разбягат след секунди, дали ще може да ги разпознае по лицата по-късно :) Първия арестуван беше повече от ясен, той бе самия извършител, но останалите от групата надали можехме да ги познаем. Чак като възстановихме снимките от изтритата ми карта на фотоапарата (след като го върнаха), аз веднага разпознах единия, който се оказа и шеф на бандата, но за това по-натам.
Претърсихме къщата на втория негър, интересно защо не претърсихме първата къща, където по-късно бяхме сигурни, че са били нещата ни. Двамата с другарчето обърнахме всеки предмет в ужасно бедната и мръсна къща, дори хартията от кошчето в тоалетната и панера с мръсните дрехи (е, такива гнусотии отдавна не бяхме виждали). Вдигахме матраци, мебели, отвсякъде излизаха хлебарки, но не и моята чанта. Тръгнахме си разочаровани, че не претърсваме вярната къща. През остатъка от нощта продължихме да обикаляме квартала и надушихме друга следа, отидохме с пикапа и двамата арестувани в едно още по-западнало гето. Там се оказа, че някаква жена е замесена, по-късно разбрахме че е сестра на майката на крадеца и той живее при нея, а не при майка си. Към 3 през нощта отидохме в участъка, за да пишем, казано на полицейски език. Сложиха арестантите до нас да се гледаме лица в лица няколко минути, ние се опитахме да накараме келеша да си каже, но той беше невероятно упорит, просто нищо ама нищо не казваше. Вторият нещастник най-вероятно не бе замесен в точно тази кражба, не ни изглеждаше въоще познат и на сутринта го пуснаха. Нашият човек обаче замина право към затвора, след като подадохме жалбата си. А самото подаване на жалба бе просто уникално. Ченгето зад бюрото разпалено играеше плейстейшън и бе очевидно раздразнен, че трябва да го сложи на пауза и да пише оплакването. Написа ми името с десетки грешки, написа пълни глупости от типа, че местожителството ми е Сан Лоренцо (за където му казахме, че сме пътували преди да ни ограбят). Нетърпеливо приключи писането, след което си продължи играта. От документа разбрахме, че името на нашия крадец е Ебер Патрисио Валенсия Гонзалес и е на 18 години. Към 3:30 през нощта Ебер отпътува за затвора, а ние се настанихме на палатка в двора на съседната, очевидно по-важна полиция, където е и офиса на коменданта. Отначало заядливите охранители не искаха да ни разрешат да разпънем палатка, но като настояхме, че от пехотата (нормалната полиция) са ни изпратили, ни оставиха на мира. Полежахме до към 5:00, никой не успя да заспи, стресът беше огромен. Нямахме паспорти, тоест не можехме да пътуваме дори и да искаме, нямахме никакви пари, нямахме карта да изтеглим, нямах снимките си, които ми бяха най-ценни от всичко, другарчето нямаше телефон, на който си държеше много важна информация и го ползваше като мини-компютър от 2008-ма насам, апаратчето с което снимаме клипчета също го нямаше... ужасът бе пълен, а най-ужасното бе, че желанието да умъртвя крадците бе по-силно от всичко останало. Исках ги само мъртви, или окошарени с възможност аз лично да ги убия. Толкова омраза имаше в сърцето ми (и все още има, няколко месеца по-късно, дори имам чувството че расте всеки ден), че ми минаваха само мисли на насилие. В 5:30 бяхме събрали всичко, оставихме си чантите в пехотата и започнахме да настояваме някоя патрулка ВЕДНАГА да ни закара на моста, за да търсим около реката. Опасявахме се, че ако Ебер е изпуснал чантата и сега е някъде около реката, ще я намери някой друг като се съмне и тръгнат да обикалят хора. Докато намерят свободна патрулка мина половин час, в който ние не спирахме да им пилим нервите и да настояваме за превоз. Нямахме никаква идея как да стигнем до моста, който бе извън града, а ние бяхме уж някъде в града, но много далеч от центъра и още нямахме никаква ориентация кое къде е в този объркан град. Патрулката ни закара до моста и ни остави там, обикаляхме като луди около реката няколко часа, ту нагоре по течението, ту надолу като по едно време се усетихме, че е плитка и я пресякохме, разбрахме откъде са избягали крадците, а аз попаднах на една къща в строеж, на която в последствие разбрахме, че са тествали фотоапарата ми в нощта на кражбата, едва половин час след това (когато възстановихме снимките от форматираната карта, видяхме колоните на същата къща и аз веднага разпознах мястото по една резка в колоната). Търсенето ни бе напълно безуспешно, поне се надявахме да захвърлят чантата с паспортите някъде, но уви. Станахме още по-нервни и притеснени от предната нощ, а като добавим, че при целия стрес не бяхме и спали... Отидохме до мобилната полиция на 100 метра от моста и там отново беше на смяна нашия полицай от снощи - Хосе Лема. В последствие той стана човекът, който винаги ни носеше добрите новини и в когото първо се усъмнихме, че е съучастник на престъпниците и е взел част от парите (за което много сгрешихме, Лема и другите полицаи не участваха в престъплението, но това го разбрахме чак като си получихме апаратчето обратно). В мобилната станция Лема ни каза, че няма нищо ново и закебичихме до обяд с него на една пейка. Лема ни купи нещо за хапване и плати в едно интернет кафе да пиша на майка си да канселира дебитните ми карти. Един човек ни даде бисквити и безалкохолно, а друг дойде при Лема и му каза "аз видях момчето да бяга покрай моята къща снощи". Това, което разказа човекът, напълно съвпадна с нашите подозрения, че Ебер е дошъл точно до къщата, където го хванахме, след като извърши престъплението (къщата на престъпниците, както ние я нарекохме по-късно, се намира на още около 50 метра от мобилната полиция, в посока противоположна на моста). Като цяло случката подредихме така: Ебер бяга покрай реката няколко секунди, пресича я, защото знае точно къде може да се пресече, от другата страна се събират с останалите съучастници и прекарват малко време заедно в къщата в строеж, където разглеждат плячката и тестват фотоапарата. След това Ебер бяга до къщата на трите жени, където го хванахме с полицията и тук идва въпроса - той дава ли нещата на жените или нещата са поделени между него и другите съучастници. Изобщо, къде са нещата? След разговора с човека-свидетел, отидохме до къщата на престъпниците (жените) и Лема се опита да им обясни, че трябва да върнат паспортите ни, защото без паспорти ще имаме големи проблеми, а документите ни не са нужни никому. Докато той обясняваше, аз врях и кипях и за първи път ми се прииска да наруша честта си като посегна да бия жени и то така да ги набия, че всичко да си кажат. Разбира се, това си останаха само мисли и копнежи, иначе трябваше да се държим като жертви и дори се опитах да пусна някоя крокодилска сълза, за да умилостивим тези, от които зависим. Малко за въпросните жени - те са три и едно младо момиче, което разбрахме че е на 14 години и бая е надуло корема вече. Ебер говореше точно с нея, когато го хванахме и същата тази пикла се скри вътре в къщата и угаси лампата след пристигането на полицията. Ние дори предположихме, че Ебер е баща на нещастното създание в корема на 14 годишната, така че замислихме да го притиснем с този факт (че ще става баща, не бива да лежи в затвора и да остави чавето си да расте само) като го видим в съда. Половин час след като с Лема посетихме жените, те дойдоха в мобилната полиция с нашите документи в ръце. Всичко бе завито в същото пликче, в което аз ги държах в чантата, за да ги пазя сухи винаги. От пликчето естествено липсваха парите, но всички документи, даже и касови бележки си бяха на място. Двата паспорта, двете дебитни карти, шофьорската ми книжка и всякакви маловажни листчета си бяха съвсем на място и съвсем сухи (женичките рекоха, че ги намерили край реката :)) Интересно кога пък имаха време да идат до реката, че и да ги намерят, при все това че ние от ранни зори обикаляхме там в търсене. С другарчето тотално избесняхме, когато Лема каза, че не може да ги арестува (ние настояхме за незабавно арестуване). Той каза, че се водели преговори с тях и им е обещал да не ги арестува. Това не го приехме за аргумент. Ако си съучастник на престъпник, също си престъпник. Тогава за пръв път се усъмнихме, че и полицаите може да се облажат от нашите пари. След като Лема пусна жените да си тръгнат, ние хукнахме след тях и настояхме да ни пуснат да претърсим къщата им ако нямат какво да крият. Взеха да мажат и увъртат, и да се подхилкват, на което ние съвсем избесняхме и стана нещо като скандал. Лема дотърча веднага след нас и се започнаха дебати, абе общо взето губене на време, защото жените не искаха да ни пускат в къщата. Всъщност в къщата живееха две от тях и бременната 14 годишна, третата "ехидна" след този ден повече не я видяхме. Та жена номер едно, или главната заподозряна, беше фризьорка (говоря в минало време, защото след като направихме такъв проблем на "милото" й семейство и целия квартал научи що за утайки са, повече надали някой би отишъл да се стриже при нея). Втората жена през цялото време се мотаеше с бебето си, така че я кръстихме жената с детето, тя пък продаваше емпанади със сирене пред къщата (и отново, едва ли някой би си купил след станалото, надяваме се, че убихме и нейния бизнес). След скандала полицията се раздвижи. Дойде още една патрулка с нови полицаи, измежду които един негър, който говореше малко английски и който ни обясни, че днес следобед трябва да отидем на аудиенция с престъпника в съда. Освен жените, всички съседи също бяха на улицата и видяха и чуха всичко. Аз и другарчето публично заплашихме, че ако веднага не ни се върнат нещата, ще живеем на улицата пред къщата и ще докараме всички възможни медии. Жените ни се изсмяха злобно (няколко дни по-късно горчиво съжаляваха за това, не бяха тъй весели като ги видяхме във фискалията за последно :)) Другарчето остана пред къщата на престъпниците да наблюдава кой влиза и излиза и какво носи, това беше началото на нашата ВОЙНА, а аз се метнах бързо в пикапа на едната патрулка и отидох с полицаите в едно още по-брутално гето нагоре по уличката. Там естествено пълно с негри, видимо изглеждащи като типичните престъпници. Полицаите говореха с една жена - сестрата на майката на Ебер, демек леля му, при която той уж живее, защото явно майка му не го иска. С моя никакъв испански отчаяно се опитвах да разбера какво казва жената и разбрах, че твърди, че при нея няма нищо, но дава информация за друга къща, където живее някоя на име Мала и където уж са нещата (по-късно разбрахме, че Мала не е жена, както си бяхме мислели през цялото време, а шефът на бандата, който бе един от нападателите ни, сега си го имаме и на снимка, между другото очите ми не са виждали по-грозен негър даже и в цяла Африка :)) Ла Мала всъщност не му е името, а прякора, който означава "Лошия" :) Като се върнах с патрулката при другарчето, то сподели, че някакво момче идвало до къщата да търси свой приятел и викало "Ерик, Ерик", а 14 годишната с надут корем му отговорила, че Ерик е в Гуаякил. В края на разследването ни разбрахме, че името на един от крадците е Ерик Кортез, а прякорът му е Ел Пелукеро. В Гуаякил са похарчили всичките ми пари, до стотинка, купили са си билети за рейса до там и обратно, нов таблет, тениски, маратонки, хотел и много храна. Ако другарчето не бе седяло пред къщата и видяло тази сцена, нямаше да знаем, че са ходили точно в Гуаякил. Този град е мечтата на всяко негърче от останалата част на страната, там са най-големите бандити. Аз два-три пъти в Есмералдас имах възможност да гледам телевизия за по няколко минути, обикновено в полицията и дори сега се сещам за една от многото криминални новини от Гуаякил - изпръскани с кръв стени и дограми на прозорци, трупове на заклани хора и говорят нещо за наркотици... общо взето не идват други новини от този град. Почти всеки, който ни взе на стоп за 3 месеца в Еквадор, ни предупреди, че Гуаякил е много опасен град. Жалко, че не ни предупреждаваха така и за Есмералдас преди грабежа, а чак след това шофьорите започнаха да ни съветват да не ходим там. Ние многозначително им отговаряхме, че знаем знаем, няма нужда да ни обясняват.
Късния следобед патрулка ни взе от къщата на престъпниците, чиято улица вече бяхме завладяли и си бяхме набелязали място за седяне денонощно (десет метра вляво от вратата, така че да се виждаме леко дори от главната улица) и ни откара в съда. Там имаше пълчища от хора, чакахме час поне докато дойде нашата аудиенция. Междувременно се запознахме с майката на Ебер, която естествено пак беше бременна и се чудехме дали няма да гътне бебето от всичкия тоя стрес, изглеждаше доста притеснена и с доста надут корем, като да ражда скоро ни се струваше. Освен нея имаше още 4-5 жени роднини на семейството, едната бе тази, която увещаваше Евер да си каже всичко още в нощта на кражбата (пропуснах да спомена, че първата нощ като обикаляхме с полицаите из квартала, се намериха хора, които потвърдиха, че Ебер е крадец и е крал от тях преди време). Докато ни дойде реда в съдебната зала, се разговорихме с жените от семейството и почнахме да им обещаваме, че ако върнат всичко без парите, ще оставим на мира Ебер и ще оттеглим обвинението. Решихме да действаме последователно - да си искаме вещите първо, защото са ни много по-ценни от парите, особено снимките ми. Още същия ден по-рано на другарчето му хрумна да лансираме версията, че аз пиша за Еквадор като журналист на свободна практика и материалите на откраднатите флашки са продукт на многомесечна работа. Което не бе пълна лъжа, защото е факт, че пиша за Еквадор на блога си и също е факт, че доста хора ми помагат финансово за пътешествието, също така без снимките ми блогът не би бил същия. За да ни се обърне внимание обаче другарчето каза, че материалите са от последните осем месеца и цялата ми работа през тези месеци е на тези флашки. Истината тук бе малко по-различна - бяха само снимките от Еквадор, от Отавало нататък, защото в Отавало пратих пакет за вкъщи с предните ми снимки. Обаче пък бяха най-важните ми снимки - Котопакси, китовете..... така че тотално изтрещявах при мисълта, че са загубени и дори за миг не исках да мисля, че няма да ми ги върнат. Изходихме от общата психология на народа - крадците и семействата им искат парици, не им трябват нито снимки, нито флашки, които се продават под път и над път по 5-10 долара. Та така опитахме се да убедим жените със сладки приказки, че се отказваме от парите и си искаме само нещата. А тяхното мило чадо Ебер ще си иде вкъщи и всичко ще се забрави. Естествено дори за миг не сме мислели да отхвърлим обвинението, освен ако не ни върнат всичко до стотинката. Смятахме да си върнем първо нещата и после да ги тормозим за парите, все още не знаехме, че парите ни са изхарчени. В съда започна поредния абсурд - нямаше преводач естествено :) Отне на властите цяла седмица да намерят ЕДИН човек в големия областен град Есмералдас, който да говори английски. Поне бяха довели полицая, който едва говори английски да ни превежда. Английският не му бе силен и ние се опитахме да обясним всичко на испански, който пък на нас хич не ни е силен, или поне не ни беше по това време. Бяхме загубени в превода при всичките тези съдебни термини, аз само правех догатки какво се случва, изхождайки от българските съдебни процедури, които до някаква минимална степен са ми известни, защото имам лудия късмет да притежавам за баща интелигентен човек и адвокат. В общи линии първо ни накараха да потвърдим пред съда, че това е човека, който ни е ограбил. Неговият служебен адвокат го посъветва да запази мълчание, когато му дадоха думата. Накрая, след като машинописката записа всичко, един от мъжете прочете огромен документ, от който разбрахме че е заведено делото и че има 30 дни назначени за разследване на случая, а след тези 30 дни ще се издаде присъдата. А преди да влезем в залата имахме и десет минути време с Ебер в една стая, когато се опитахме отново да го придумаме да си каже, а той се правеше на неадекватен и повтаряше, че не ни разбира. До него имаше още едно момче в белезници, което явно бе там по съвсем друг случай и което много ама много добре ни разбра, побутна Ебер и му каза: "говори бе, идиот, защо ще лежиш в затвора за няколко флашки бе". Ние и пред Ебер заявихме, че не си искаме парите, само да ни върне нещата. След аудиенцията бе доста късно и ни закараха в полицията при раниците ни, които цял ден отвисяваха в участъка и щяха да отвисяват още няколко дни. Този път разпънахме палатката в двора на пехотата и някакви полицаи ни се подиграваха, че спим на палатка. И тези ги записахме в черния си списък, заедно с онзи дето играеше плейстейшън, докато ни пишеше жалбата. Много яко - да те ограбят, да нямаш пари за храна, но да ти се подиграват, че спиш на палатка. А между другото цял ден не бяхме сложили залък в устата, въпреки че ми върнаха дебитните карти, реших че няма да изтегля стотинка от тях и ще си искаме парите до дупка!!! С другарчето бяхме на една вълна - борба до край. Доста време вече бяхме и без душ, а аз лично много се кефех, че миришем за пред полицаите и престъпниците, защото тук неща от типа да пиеш от шише (всички ползват чашки), да не се къпеш всеки ден и да седиш направо върху мръсния път, се приемат за знак на голяма изпадналост и мизерия, и колкото повече потрисахме хората наоколо, толкова повече ефект имаха исканията ни. Не след дълго целия квартал щурмува престъпниците, но за това по-натам.
След тежка безсънна нощ в двора на пехотата, отново недоспали, гладни и стресирани, се отправихме към центъра на Есмералдас да търсим медиите. Решихме, че ще вдигаме голям "джангър", за да ни се обърне внимание. Омразата ми към телевизиите не мога да я опиша с думи, речника ми е недостатъчен. Само ще кажа, че от над десет години нямам и не гледам шумната кутия, а мнението ми за журналистите и особено новинарите се доближава до мнението ми за наркоманите, крадците и въобще най-долните отрепки на това болно общество. Аз ги наричам накратичко "кръстоска между лешояд и хиена". Този път обаче трябваше да ги направя свои приятели, за да постигна ефект. Нямахме идея накъде е центъра и питахме хора по улиците, които ни упътиха кой автобус да вземем. Градския транспорт е 25 стотинки на возене и добре, че другарчето имаше някакви останали центове в раницата, защото все още не бяхме известни и нямаше как да се возим гратис (както по-късно пътувахме в цялата градска мрежа без да плащаме, целия град научи за ограбените гринговци). В центъра на града разпитахме за една от телевизиите Телемар, чието лого бяхме виждали някъде. Още не знаехме какви телевизии има в тази страна. Още сутринта бяхме пред сградата на телевизията, където чичко журналист с шкембе и широка усмивка ни попита как може да ни бъде полезен. Разказахме колкото можахме историята, докато чичето не сваляше очи от минаващите разголени мадами и дори подвикваше след тях. Все пак се организира мигновено, викна момчето с камерата и ни снимаха веднага. Бяхме още в обедните новини със съобщение всеки, който знае нещо по случая, да се свърже с телевизията. До обяд обаче не си губехме времето, видяхме една вестникарска будка, почакахме да видим кой вестник се купува най-много и забелязахме, че хората четат "La Hora" или "Часът". Питахме продавачката къде е офиса на вестника, тя ни упъти и за нула време бяхме там. Посрещнаха ни две секретарки, които се потресоха на историята и казаха да почакаме, докато дойде журналиста. В това време ни купиха закуски и това ни бе първото ядене от по-предния ден досега. Журналистът излезе единствения интелигентен човек, когото срещнахме в този град и който веднага разбра историята от нашите бедни испански обяснения. Още на другата сутрин излязохме на една страница и вече целият град знаеше за нас, или поне тези, които могат да четат. Но да се върнем на същия ден... След La Hora отидохме в министерството на туризма и говорихме с човек на име Раул Пинарготе, който ни подари по една тениска и се извини за случилото се, и който в последствие бе доста притиснат от главния офис в Кито, след като се разчу какво става с туристите в Есмералдас. Еквадор уж страшно държи на туристите си и ги обича, навсякъде е пълно със социални реклами за туризма, печатат се страхотни брошури, карти и какво ли не, всички национални паркове са безплатни и въобще Еквадор гордо твърди, че е перфектна туристическа дестинация. И е така, ние сме съгласни. Еквадор е супер за туристи, но ходи го обясни това на негърчетата в Есмералдас. Говори се, че провинция Есмералдас е забравена от правителството и низгверната провинция, защото се управлява от някаква китайска партия, на която президентът Рафаел Кореа не е привърженик. Друг човек от министерството на туризма ни заведе във фискалията, където се опитваше да издейства помощ за нас, да ни настанят някъде. Високата кльощава дама там на име Мари Кинтеро (която няколко дни по-късно се чудеше как да ни угоди :)) му отвърна, че това не било работа на фискалията, а и полицията се занимавала вече със случая. Посетихме и някаква жена, която се води Интендента на областта и има много власт. Доколкото разбрахме тя разпореди полицията да плати на крадците да ни върнат нещата?!? Шуробаджанащината в тоя град излезе от всякакъв контрол. Към обед се върнахме в Телемар, където чичето ни бе повикало по това време. Взехме пикапа и ни закара на ресторант да ни нахрани. Така направихме и обяда благодарение на добрината на човек, който изобщо не ни беше длъжен. След обяда отидохме с колата и с момчето с голямата камера право на моста, където снимаха точно мястото на грабежа и ние разиграхме сценка как негрите се опитваха да ме бутнат в реката, за да покажем, че е имало и опит за убийство. Непосредствено след това заведохме екипа пред къщата на жените, които бяха отпред - едната си правеше емпанади за продан, а другата се ослушваше. Като ни видяха, се опулиха, а камерата отзад в пикапа, снимаща ги докато минаваме покрай тях, тотално ги шашна. Ние изпълнихме обещанието си, доведохме им медия да ги снима. Всички съседи наизлизаха по врати и прозорци, а ние гордо и със змийски усмивки седяхме в пикапа и се кефехме на началото на отмъщението си. Тези хора ни причиниха толкова стрес, омраза и жажда за кръв, че изпитахме голямо удоволствие от факта, че вече всички ще знаят кои са крадците. Слязохме от пикапа малко след като подминахме къщата и като заявихме на журналиста, че ще спим на прашната улица пред къщата, той още повече се потресе. Казахме му ако иска да дойде нощес да снима как двама европейски туристи лежат в мръсотията на най-престъпното гето на Есмералдас (даже пред къщата отсреща на тази имало кръвопролитие няколко дни по-рано, според инфо от живеещите там). Бяхме се запасили със следните артикули: един найлон да си постелем отдолу, защото улицата бе много мръсна, шиша от щори, който ползвахме за рейка на палатката, а сега бе оръжие номер едно, връхни дрехи ако захладнее през нощта и речника по испански, докато единия спи, другия да учи. Сменяхме се по три часа цяла нощ. Още вечерта обаче до нас вече имаше тълпа от хора. Всеки, който минеше, се спираше, някои ни даваха пари, други ни носеха храна, трети ни канеха у тях и казваха, че не можело да останем на улицата, защото било страшно опасно. Жените от къщата се бяха заключили сякаш бяха в затвора, с всички възможни катинари и заключалки на мизерната вратичка, и постоянно надничаха да видят какво става. Лошият съсед, залепен до тях, който отричаше да знае каквото и да било и който бил почтен и имал бизнес - цяла финка, също не спря да наднича цяла нощ зад вратата, мислейки си, че не го виждаме. Един възрастен мексиканец, ремонтиращ телевизори в малкото си магазинче, дори ни направи един от телевизорите да работи на Телемар, за да се гледаме. Жената до него пък имаше ресторант и ни даде две големи порции вкусна храна. Майка и дъщеря много настояваха да останем в къщата им, но ние им обяснихме, че това, което правим, е вид протест и искаме цялата страна да научи какво се случва и как трябва да се бориш за правата си и за справедливост. Настояха поне да отидем да се изкъпем в тяхната къща, на което ние се съгласихме, вече два дни бяхме без душ. Освен, че се изкъпахме, те ни взеха мръсните дрехи, изпраха ги на ръка и ни ги върнаха на сутринта. Подариха ни и две нови шапки да не ни гори силното слънце. Докато още бяхме в двора им точно след като се изкъпахме, се появи нашият полицай Хосе Лема, който между другото не бе негър, а индианец, както и не малка част от полицията. Тук негър трудно ще стане ченге, те от малки мечтаят да са от другата страна на барикадата :) Лема ми показа дисплея на телефона си, на който се мъдреше блудкава снимка на две от флашките ми! Каза, че престъпниците са ги върнали и сега са в бодегата (склада на пехотата). От общо 4 (две флашки и две СД карти) бяха върнали една флашка, точно най-голямата 32 гигабайта и една СД карта, отново най-голямата - 16 гигабайта. Другите две - 1GB флашка и 4GB СД карта не ги бяха върнали. Тогава разбрахме, че си имаме работа с мега ама мега тъпи престъпници!! Кой нормален човек ще върне 32 ГБ флашка дето струва около 40 лв и ще си остави 1 ГБ дето и два лева вече не струва :) Аз обаче много се радвах - това бяха двете карти, на които имаше едни и същи снимки, тоест по едно копие на всяка от тях, а 4 гигабайтовата, която бе в апарата, съдържаше последните клипове от китовете и реално само тя все още беше важна. 1 гигабайтовата нямаше абсолютно нищо, което да го нямаме на лаптопа, така че не беше важна. Сега единствената ми тревога бе, че може да са форматирали картите или да са ги заразили с вируси, но тъй като по онова време мислехме, че жена на име Мала държи нещата ни и тя е била толкова тъпа да върне скъпата флашка, смятахме че ще са на ред. Аз изхождах от факта, че в Африка винаги зад всичко в едно семейство или комюнити стои една дебела мама, която се разпорежда, та си мислех, че и тук негрите са на тоя принцип. Оказа се обаче, че тук властта се държи от непълнолетните с пистолети и няма кой да ги напляска, защото заплашват родителите си с пищов в лицата. Реално дузина под 18 годишни пишлемета тормозят и тероризират семействата си, квартала си и държат полицията с вързани ръце, тъй като заплашват да убият близките си (но това го разбрахме чак по-късно, оказа се че нашите крадци са сериозни гангстери, въоръжени с огнестрелни оръжия).
Тази нощ изпитах голямо облекчение, че снимките ми са на сигурно в полицията, но се върнахме на улицата пред къщата и продължихме борбата за другите неща - двете останали флашки, телефона и фотоапаратчето. Нощта мина безаварийно, никой не ни нападна. Аз спях три часа, после другарчето три и така до съмване. На сутринта хората пак ни донесоха храна, някой ученици ни даваха по долар. Този ден бе решаващ - днес целият град разбра за нас, защото излезе броя на вестника La Hora. Сутринта напуснахме квартала и отидохме в центъра да видим каква още работа можем да свършим днес и най-вече да си вземем флашките от полицията. Първо отидохме право там да оставим шиша и найлона и да си нагледаме раниците, които все така седяха в чакалнята, а там по цял ден имаше десетки пишлемета с белезници. Полицаите бяха преместили пейките встрани от раниците ни, за да не ни ги пребърка някой окошарен, па макар и с белезници. Полицаят на служба каза, че трябва да отидем във фискалията да си искаме флашките там. Фискалията е в центъра, взехме пак рейса и застанахме там от рано. Беше събота и никой не искаше да ни помогне. От фискалията същата кльощава жена от предния път ни изпрати в полицията, после полицията отново във фискалията, липсваха все някакви документи дето трябвало да се подпишат от фискала, затова нищо не можели да ни дадат. Побесняхме! Никой нищо не можеше да ни обясни, защото вече колко дни преводач нямаше, а ние терминология на испански не разбираме. Денят не бе особено успешен, направо отчайващ и вечерта отново се върнахме до къщата на жените. Имахме няколко броя вестници, с които минавахме без пари в градски транспорт и дори доста хора в автобусите ни даваха пари и ни канеха по къщите си. Започнахме да ставаме популярни, няколко дни по-късно нямаше човек в града, който да не знае за нас.
Вечерта пред къщата на крадците набираше сили цяла революция. Вече всички в квартала ни бяха приятели, мнооого хора ни даваха храна и напитки, включително децата, които поделяха собственото си ядене с нас, а при положение, че бе събота вечер и всички знаеха какво се случва тогава, хората изобщо нямаха намерение да ни оставят да спим на улицата още една нощ. Събра се тълпа от над 30 човека, които подхванаха да линчуват жените от къщата на крадците, а те потънаха вдън земи. Тълпата крещеше да ни върнат веднага нещата. На нас направо ни се насълзяваха очите при всяка проява на доброта и жертвоготовност от страна на тези хора. Местен механик ни придърпа на ресторант, купи ни сума храна, а вече бяхме яли поне два пъти преди това... младеж спря скъпата си кола и ни подаде цял пакет топли кифлички и мляко, жената в интернет кафето всеки ден ни даваше да ползваме компютър колкото искаме, мъжът от голяма къща срещу тази на престъпниците ни даде ключа от къщата и ни отдели стаичка, където да спим, две жени я почистиха, дадоха ни сапуни, тоалетна хартия, донесоха матрак, завивки... децата ни помагаха да си пренесем нещата от улицата до къщата... Жените от къщата на крадците и техния съсед просто полудяваха от яд, че всички ни хранят, гледат и така втората нощ просто не ни оставиха навън и ни обясниха как е изключително опасно и как предната събота имало убийство на няколко метра от мястото, на което сме. В събота никой не трябвало да излиза нощем, имало дискотека нагоре по улицата. В последствие от снимките разбрахме, че нашите похитители са били на същата тази дискотека същата тази вечер и дори са се снимали там :) Спахме като трупове на мекия матрак в стаята, след няколко безсънни нощи просто вече не можехме да си държим очите отворени и веднага "умряхме". На сутринта аз се събудих със светкавично прозрение, явно все пак мозъкът ми не спеше, а мислеше цяла нощ. Родих идеята да започнем да просим пари на улицата като сложим вестниците пред нас, както и една шапка за стотинки, и запознаем още повече хора със случая. Щеше да е хем просене, хем протестиране. Със събраните пари щяхме да обявим награда за фотоапаратчето и телефона и да разлепим обяви навсякъде из квартала. Всеки ден наградата щеше да расте, защото щяхме да изпросваме повече пари (изрично се разбрахме, че няма да харчим тези пари за нищо друго) и щеше да стане нещо като игра, при което ако наградата стане нещо като 500 долара за този очукан и евтин телефон и старо апаратче с изтрити надписи на бутоните, самите престъпници щяха да започнат да се избиват, търсейки у кого е. Така можехме да вкараме в играта други престъпни банди, които да се полакомят за наградата и да пречукат нашите грабители. След като идеята ми бе радушно приета от другарчето, планът бе готов - отиваме до полицията да си оставим шиша и отново да си поискаме флашките, след което в центъра да просим. Тъй като в полицията отново ни изпратиха към фискалията, а там не получихме нужното внимание и ни казаха да се върнем в понеделник, не ни оставаше друго освен да ползваме неделята като ден за просия. Отидохме на най-централния парк и се настанихме в единия край, постлахме си найлона, сложихме три броя вестника и една шапка и зачакахме. Хората започнаха да се спират и да реагират моментално с реплики "четох за вас в Ла Ора" или "гледах ви по Телемар". Някои хора още не знаеха за нас, просветлихме ги за случилото се и всеки пускаше по някоя стотинка, а доста хора даваха цели долари. Беше много умряло като движение, неделите в центъра на Есмералдас няма много хора, но до следобед стотици хора ни бяха пуснали стотинки, една баба ни донесе плодове, един мъж ни купи сок, продавачи на тениски ни оставиха 4 нови тениски, много семейства с малки деца минаваха и караха децата да идват да ни пускат стотинки, нашият приятел журналиста от вестника мина и му благодарихме за голямата помощ да ни сложи във вестника. Хората поглъщаха жадно репортажа от страницата, дори един продавач на вода, който едва четеше, отдели половин час да прочете статията и после обясняваше на всички минаващи, които повече бързаха, за да ни дават и те пари. Имахме и един много интересен инцидент :) Есмералдас е пълен с наркомани, които са изключително гнусни, западнали и буквално неадекватни, та една такава зверски надрусана и луда жена мина покрай шапката ни и докато имаше трима човека, на които обяснявах историята, тя успя с шепа да дръпне няколко стотинки от шапката и хукна да бяга със смях. Деца от парка тръгнаха да я гонят, а други хора загрижено казаха да прибирам всички стотинки в джоба, защото тази е луда и пак ще се върне. Зачудих се кой крадец се връща на местопрестъплението, но послушах хората. Два часа по-късно жената се върна и беше още по-опианена и неадекватна, просто ако я бутнеш ще падне. Решихме да не се занимаваме. Така за няколко дни в Есмералдас ни ограбиха два пъти :)) Късно следобед се преместихме да просим на входа на панаира, където се бе изсипал целия град, за това ни светна уличен музикант, който отиваше натам. Изтупахме се пред паркинга, точно пред колата на мобилна полиция, за да дразним и полицаите (просията в Еквадор не е незаконна и нищо не могат да ни кажат). Хората, които влизаха или излизаха с коли от паркинга, спираха колите си до нас и ни пускаха стотинки от прозорците, обикновено по цял долар, а едно нагласено и интелигентно на вид момиче дойде до нас и ни даде банкнота от 5 долара с пожелание за успех. Всички хора като цяло бяха потресени да видят туристи да просят, някои идваха да ни стискат ръцете и да ни се извиняват от името на цялата държава. Дори таксиджиите, които нормално са най-големите таргаши и мошеници, спираха и ни пускаха по долар. Като се стъмни се върнахме до къщата на престъпниците, поседяхме няколко часа отвън, отново десетки хора ни донесоха храна, напитки и пари, а мъжът от къщата където спахме предната нощ, отново ни прибра. При всяка проява на доброта от който и да е човек, при всяко пускане на стотинки в шапката, през целия ден очите ни се насълзяваха. Мислехме си колко гигантска е добрината на хората и как ни залива като огромна вълна, и дори без да сме я изисквали, те ни я дават толкова непринудено и чистосърдечно. Възрастни жени с бастуни пускаха стотинки, малки деца, чиито родители са им дали за близалка, идваха да сложат стотинките в нашата шапка, продавачи и улични търговци, които си вадят хляба с този бизнес, ни даваха нещата, които продават... А в квартала хората даваха толкова храна и пари, че непрекъснато ни се плачеше. Защо, защо всички бяха толкова добри, защо една малка група лекета успя да преобърне цял град като ни принуди да тормозим власти, обикновени хора, да просим пари, да правим скандали, да говорим лошо пред света за града им... град, пълен с мноооого добри хора, заедно с всички утайки. И защо трябва да се случи нещо, за да се обединят хората и да си помагат, не може ли просто да не се случва... Другарчето се разплакваше при всеки жест към нас, аз също не можех да се сдържам, особено когато някой възрастен човек изсипеше последните стотинки от портмонето си в нашата шапка... Млади, стари, жени, деца, всички ни помагаха, всички ги беше грижа за нас.
Понеделник се оказа много съдбовен ден. Още рано сутринта се изсипахме пред фискалията и бяхме решили да ги гоним до дупка днес! Излезе по-лесно да си върнем нещата от крадците, отколкото от властите. Бяхме слабо казано бесни. Там ни държаха до 11:40 на обяд в статус "моля изчакайте", след което ни пратиха отново в добрата стара пехота, както всеки преден ден. Там уж трябваше да дойде човек, който да подпише прословутия документ, с който ще ни дадат флашките от склада. Вместо това обаче ни чакаше друга, много по-приятна изненада. Тъкмо слязохме от колата на фискалията и на портата на пехотата ни чакаше нашия най-близък полицай Лема, който каза в типичния си сдържан стил: "имам една камера..." и от джоба на зелената му жилетка взе да се показва нашия Кодак :) Тук вече не издържах и взех да скачам и викам от радост и да рева едновременно, направо полудях! Клипчетата ни с китовете, панорамните снимки от северното крайбрежие... Веднага грабнах камерата от ръцете му и я включих, а Лема тъжно съобщи, че няма снимки. Радостта ми бързо се смени с пълен шок, това от което най-много се опасявах, се беше сбъднало. Лема беше с майора с очилата, който също работеше по нашия случай и двамата поискаха да отнесат камерата във фискалията веднага, защото щяла да затвори (на следващия ден в Есмералдас щеше да идва президента, целият град бе в тържества и всичко работеше с намалено време в понеделник, а във вторник щеше да е затворено). Аз нямах против да им дадем камерата, но исках да вземем картата, защото знаем, че има възстановяващи програми, а и първата ни мисъл бе - когато човек вземе апарат, първата му работа е да се снима и тези нещастници няма да са по-различни, така че ако възстановим снимките ще видим личицата им! Това ни хрумна светкавично и се опитахме да го обясним на полицаите, но те не искаха и да чуят, всичко било доказателство по делото и трябвало да се вземе временно, щели да ни ги върнат по-късно. Ние извадихме набързо черното тиксо от раницата на другарчето и облепихме СД картата, за да не може никой да си играе с нея, защото ако се направят още снимки, ще се заличат предишните. След всичките ни дискусии след това стигнахме до извода, че не е трябвало да казваме на Лема, че можем да възстановим снимките, защото ако той или друг поличай е замесен, те ще форматират отново картата и ще опитат отчаяно да заличат всичко. Излишно е да казвам, че държейки камерата в джоба на жилетката си и подмятайки я наляво надясно, Лема унищожи всякакви пръстови отпечатъци, но в Еквадор явно не съществува компетентна полиция и разследване и всичко е една пародия, подчинена на плейстейшън и подигравки към чужденците на палатка. Колко бяхме бесни следобед, когато се оказа, че човекът с великия подпис няма да дойде, не мога с думи да опиша! Надвечер обаче се върнахме във фискалията и същата тази кльощавелка, която предния път каза, че не било проблем на фискалията, изведнъж проговори макар и не особено добър английски и ни настани на хотел като ни осигури и храна за вечеря, както и цял куп нови пасти и четки за зъби, шампоан, дезодоранти, че чак и плажен крем, сякаш сме отпердашили да се печем на миризливия есмералдски плаж (за плажа им само чухме, че бил един от най-хубавите в Еквадор, така и не припарихме там). Излишно да обяснявам, че изобщо не ни се ходеше на плаж :) Отидохме по тъмно в квартала колкото да се завъртим там и всички да видят, че ОЩЕ се борим, само че имайки предвид, че вече получихме всички вещи без телефона на другарчето и едната незначителна флашка, решихме да изнесем войната към властите, които не ни връщат флашките вече 4 дни и блокират разследването като не връщат картата на апарата. Ако те са достатъчно некомпетентни и не знаят, че снимките могат да се възстановят, то те нямат право да спират по-знаещи от тях и би трябвало да предоставят доказателствата ако не на нас, то поне на някаква лаборатория, където да ги възстановят (ако изобщо има такава де). В квартала разлепихме навсякъде обяви за парична награда за телефона, които бяхме принтирали по-рано в центъра. Всеки следващ ден ходехме в квартала да вдигаме сумата на обявата. Казахме на хората в квартала, които толкова ни помогнаха, че фискалията ни е осигурила хотел и храна три пъти на ден, така че да не се тревожат. Жената от интернет кафето ни съобщи, че полицията е идвала по-рано същия ден до къщата на престъпниците, което ние веднага свързахме с връщането на камерата. Как са ги накарали, не знаем. Дали с преговори, дали са я откупили... никога няма да разберем. По-късно получихме инфо, че майката на Ла Мала (Лошия) е дала информация на полицията къде се намира камерата ми, след което той я заплашил с пистолет в главата. Тя била една от хората, които съдействали на полицията. Представете си за какъв ужас става въпрос, майка да предаде сина си, само и само да се отърве от тормоза и да отърве целия квартал, в който се оказа, че има мнооооого честни хора, които работят и не крадат. Настанихме се в хотела вечерта, донесоха ни храна и отделихме цялата нощ на работа в интернет, за каквато по-рано нямахме много време. Аз цяла нощ писах в Каучсърфинг, търсех човек, който живее в Есмералдас и може да дойде да помогне с превод в комуникацията ни с властите. Никой не се отзова, но пък темата, която пуснах в група "Еквадор" бе прочетена от много чужденци и доста реагираха, писаха ми и хора с предложения и идеи, а други предлагаха да ни изпратят пари. Същата вечер писах мейл на Влади просто в отговор на неговия, чиято доброта забелязвам не знае никакви граници и който дори предложи да се върне от Перу пак в Еквадор да ни помогне, а освен че ни изпрати един куп пари, впрегна и приятелите си да помагат, така че за нищо време си върнахме загубените 150 евро благодарение на огромната помощ на добри хора! Останаха ни само липсващите 600 долара, които малко по малко щяха да се съберат от просия.
На следващата сутрин, след цяла безсънна нощ, отново прекарахме целия ден в разходки с автобуса от фискалията до полицията. Излишно да споменавам, че вече нямаше автобусен шофьор и сопол (сопол наричаме този, дето виси от вратата на рейса и крещи, за да събира пътници, и после съответно ги таксува, в цял Еквадор рейсовете са със сополи), които не знаеха за нас, така че навсякъде се возехме гратис без дори да се налага да показваме вестника и табелата. Днес обаче бе голям ден за Есмералдас - президентът Рафаел Кореа пристигаше в града за големи тържества и целия град празнуваше. На нас естествено хич не ни беше до празник, но смятахме да отидем да посетим парада с нашата табела "ограбени туристи" и да се преставим с нея пред президента, за да разбере и той какво става в страната му и особено как работят властите по случая и как се води разследване в Еквадор. За Кореа ще чуете само хубави неща от еквадорци и още по-важно - всеки ни казваше да се обърнем директно към него, щял веднага да ни помогне ако научи за проблема. Аз му намерих блога в интернет, води се че е негов личен блог, но като пробвах да изпратя съобщение, се оказа че не може, не се изпраща. Ще пиша за Кореа по-натам, че сега много ще се отклоня, а той си е цяла отделна тема. Та дали умишлено, за да не се покажем, или просто поради тееежката еквадорска бюрокрация, цял ден ни въртяха между полицията и фискалията ОТНОВО! Извикаха фискала в извънработно време да подписва, защото ние отказвахме да се махнем и седяхме по цял ден във фискалията като уронвахме престижа на институцията чрез голямата си табела, насочена право към входа, за да може всяка важна клечка, дошла от Кито в Есмералдас за тържествата, да я види. Доста влизащи хора веднага идваха до нас и питаха какво се е случило, а ние с охота им разказвахме как ни мотаят вече 4 дни и не ни връщат нашата собственост. Във фискалията вече мнооого ни мразеха. За първи път се запознахме с фискалката по нашия случай - доктор Арасели Караско, която занапред стана ключова фигура в нашата история. Дребната женица с чисто европейски черти дойде специално заради нас, каза че досега не давала нещата, защото трябвало да останат за процеса, също така че ще ги даде след като й казахме, че имаме фактура за едната флашка и й я дадохме (флашката купихме от Тринидад и още пазехме фактурата), но за камерата нямахме фактура и тя каза, че ще ни я дадат уж скоро. По обед ни изпратиха в полицията с вече готовия документ и с тяхна кола. Тъй като вече бяхме вкарани в "програма за защита на жертви на криминални престъпления", не искаха да ни пускат да щъкаме сами, за да не ни се случи нещо и ни караха с тяхна кола). От обяд до 16:00 чакахме пред бодегата на пехотата да ни върнат най-сетне двете флашки. Предполагам ни държаха умишлено, за да не можем да се свържем с президента на парада. За да си вземем флашките трябваше да подпишем и документи, които не можем да разберем, тъй като са на испански. Това е абсолютно нелегално, вече колко дни минаха, а преводач няма. След като ни ги дадоха, отпрашихме към хотела да ги сложим в компютъра и да видим жестоката истина. Първо сложихме 32 гигабайтовата. Само като видях, че името на флашката ми вече не е Тери, а Ла Мала, щях да получа инфаркт, а като отворих директорията и видях, че има останали само три от моите папки, които са чисто празни, просто се побърках, буквално откачих!!! Проснах се на леглото и не знаех на кой свят се намирам. Нямах абсолютно никакво желание да проверявам СД картата 16 ГБ, която Влади ми подари в Колумбия. Изтръпвах от ужас при мисълта, че и тя е унищожена. Другарчето я сложи в лаптопа и този път изненадата бе на другия полюс - всичко, ама всичко си беше там :) Колкото мъка изпитах при вида на първата, толкова радост изпитах като видях, че всичките ми снимки са спасени!!! Тези на 32-ката бяха същите като тези на 16-ката. Липсваха само тези от 4-ката, която бе в апарата. Сега мога да кажа, че само и единствено благодарение на Влади имам снимки от Еквадор. На този човек цял живот няма да ми стигне да му се отплатя за всичките добрини, той ни е като ангел пазител на това пътуване, без да преувеличавам.
По-късно с другарчето излязохме навън, тържествата бяха свършили, но се заговорихме с един зъболекар на име Виктор, който каза че племенникът му Хуан Карлос работи в националната телевизия на Еквадор Екуавиза и тръгна да му звъни. Оказа се, че Хуан Карлос говори английски (той е в Кито, но телевизията има местен клон), чух се с него по телефона и се разбрахме да му напиша на мейл историята, а на следващия ден да я разкажа на английски пред местния журналист на Екуавиза, който ще я прати в Кито и ще бъде преведено на испански какво казвам. След разговора Виктор ни заведе на една готина сладоледаджийница, там жените бяха много мили, една от персонала ни покани в къщата си, но тъй като имахме хотел, не искахме да я тревожим, а шефката ни черпи безалкохолни и сладолед всеки път като се появявахме в района. Там се запознахме и с Джефри, който е еквадорец, но от години живее в Щатите и говори английски, та имахме шанс за пълноценна комуникация с някого, след толкова дни жалки опити да се изкажем на испански. Нощта аз я прекарах в будно състояние, пишейки на английски какво се случва и отговаряйки на хората, които са ми писали в Каучсърфинг. На другия ден другарчето отиде до квартала да разлепи обяви, а аз едва си държах очите отворени, системното недоспиване ме смазваше. В около 10:00 се срещнахме с репортера на Екуавиза в сладоледаджийницата и там направихме интервюто. Той не говореше и дума английски, така че включиха камерата и аз разказах цялата история на английски. Показахме табелата и шишето, в което събирахме пари за награда за телефона на другарчето. Опитах се да се разплача за по-голям ефект и успях като си мислех за добрината на хората, които ни помогнаха предните дни. Накрая казахме и няколко думи на испански, само колкото да обясним на журналиста, а не да се излъчва това като репортаж. Докато давахме интервю покрай сладоледаджийницата се събраха един куп зяпачи. Малко по-късно срещнахме на улицата репортера от Ла Ора и той тръгна с нас, за да направи още една страница във вестника за случая. Докато вървяхме ни заговаряха разни доктори, професори и други от елита на Есмералдас. Един доктор знаеше само една фраза на английски и с нея го запомнихме "my teacher was an animal" или в превод - "моят учител беше животно" :) Като видяхме елита на града, ни стана ясно, че няма на кого да разчитаме тук :) Късния следобед ни извикаха във фискалията. Доктор Арасели Караско най-сетне, след 7 дни бе намерила преводач за нас!!! След 7 дни, преводач по английски език - най-популярния световен език, в голям областен град. Сещам се как дори в най-забутаното село в Казахстан намерих учителка по английски, която да бъде моя глас там. А това е доста голям областен град. Преводачът бе една дама, която е приятелка на Арасели и работи в корабния бизнес като непрекъснато комуникира с американци и затова говори отлично английски. До края на престоя ни в Есмералдас тя остана единствения човек, който наистина можеше да преведе какво казваме. Та чрез нея Арасели започна да ни обяснява неща за процеса и за нашия статус в него, а докато говорехме не щеш ли се появи майката на Ебер (още не беше родила) и една от трите жени от къщата на крадците (онази с бебето). За първи път откакто ни обраха видяхме човек да действа компетентно: Арасели веднага поиска и копира личните им карти. Не разбрахме точно за какво са дошли, но явно беше за съдействие по разследването, за да се облекчи присъдата на Ебер, който в най-лошия случай щеше да лежи 6 години, в най-добрия 2. От нас ако зависеше наказанието му щеше да е рязане на двете му ръце, но кой ли ни пита.
На следващия ден ставаха 4 дни, откакто чакаме да ни върнат камерата с картата и ни бавят да възстановим снимките. Това просто ни вбесяваше. Около обед хора от фискалията ни заведоха до някакви агенти на президента за контрол на информацията в медиите. Те също не говореха английски, но разбрахме ясно, че ни предлагат да говорим по скайп със семействата си?!? Че ние това го правехме постоянно откакто бяхме в хотела, а преди това пишехме мейли. След което предложиха билети, за да се върнем у дома?!? Още по-голям шок - ние никога никъде не сме казвали, че искаме да се върнем у дома. Докато разберем какво става, започнахме да подозираме всякакви конспирации, например че се опитват да се отърват от нас като ни депортират уж доброволно. До офиса на тези хора ни придружаваше полицайка, която не даваше на никой да говори с нас, били сме под защитата на фискалията. Предупредиха ни да не напускаме хотела и вече сериозно се притеснихме какво по дяволите става. Като видяхме интервюто на Екуавиза в интернет, всичко ни просветна. Не само, че нищо от това, което казах на английски, не е преведено и излъчено, както обеща Хуан Карлос, но явно интервюто не е излизало от Есмералдас и тук е било манипулирано. Излъчени са кадрите с няколко думи, които казахме на испански, цялата история е разказана като пълна, ама пълна лъжа - че не можем да се свържим с близките и отчаяно искаме да се приберем у дома. Направени сме чрез монтаж да изглеждаме като маймуни, които не говорят английски и целия еквадорски народ остана с впечатление, че търсим преводач на български, защото никакъв друг език не говорим. Явно така се измъкнаха от неспособността си да намерят един английско говорящ в този град. Бутилката с пари за награда за телефона я изкараха сякаш събираме за самолетни билети за вкъщи :) Сега се смеем, но тогава хич не ни беше до смях. Бяхме тотално потресени от гнусната медия, не вярвахме, че може да се падне толкова низко и да се действа така некомпетентно. Хуан Карлос се покри, след като каза, че това уж се разбрало от историята (и това при положение, че я има на мейл цялата на английски). Разбрахме защо ни предлагаха билети и разговори по скайп. Разбрахме и защо ни пазят, по-късно се разрази страшен скандал пред фискалията, дойдоха хора от министерството на туризма и един куп други, както и две от жените от къщата на престъпниците, които този път бяха дооооста мили и словоохотливи, гледаха с тъжни личица и казаха, че са дошли да съдействат. А нас охраната ни заведе в хотела и не можахме да видим какво става. Целия този скандал се случи късния следобед, след като мина заседанието в съда, на което ние давахме своето "тестемони", както те го наричат. Аз изнесох цяла презентация на абсурдите и гафовете на фискалията и пехотата, от което дори адвоката на обвиняемия замлъкна и накрая ми стисна ръката. Изнесох цялото наше разследване, тъй като този път преводачката бе там и можехме да обясним каквото искаме. Другарчето ме похвали, че говорих отлично и казах всичко нужно като накрая то нямаше много какво да добави. Хората в залата доста се същисаха от нещата, които изредих и особено като изтъкнах факти от пародията, наречена разследване. На съдията хич не му беше лесно да се примири с чутото и също изглеждаше напрегнат. Накрая, когато адвокатът на Ебер трябваше да ми задава въпроси, той не измисли дори какво да ме пита, за да подкопае тезата ми. За първи път в живота си истински се радвах на наследствената си голяма уста, която отново никой в залата не можа да затвори. Арасели ме накара да потвърдя пред съда, че това е моята камера, за да може на другия ден да ни я върне. Като излязохме от съда, скандалът се разрази с пълна сила, Раул от министерството на туризма бе довел цяла група колеги и нещо се караха с Арасели. Като дойдоха майката на Ебер и жените престъпници другите бяха улисани да се карат и ние успяхме да проведем едноминутен разговор, в който една от тях явно под силна превъзбуда се изпусна, че е виждала откраднатите артикули. Ние бяхме принтирали на големи листи за пред съда снимки на всички липсващи артикули: телефона, флашката, калъфчето на телефона, кутийката на камерата, чантата Ташев Тини и дори жълтото контейнерче от шоколадово яйце Киндер, където бяха флашките. Тези неща все още липсваха. Та една от жените като видя снимките възкликна: "ама това не ви ли го върнаха" по адрес на кутийката на камерата и флашката. Значи е виждала нещата, а :) След тази случка охраната ни изгони в хотела, явно за да не видим какво става.
Следващия ден, петък, бе съвсем безплоден, защото цял ден тръпнехме в очакване да ни бъде върната камерата и най-сетне да възстановим снимките. Моите безсънни нощи продължаваха, но вместо да губя сили, черпех такива от сърцето си, изпълнено със зверско желание за мъст. Цял ден чакане без резултат и цял ден дискусии и размисли, последвани от поредна безсънна нощ (поне храната в ресторанта бе супер). На другия ден още от сутринта вбесени отидохме във фискалията, започнах да чета нещо, което преведох с помощта на гугъл и което гласеше: "обещахте да ни върнете камерата вчера, защо още не я връщате? настояваме веднага за преводач, който да ни обясни защо ни държите като затворници в хотела! карате ни да подписваме документи на испански, които не разбираме, това е нарушение на човешките права" и т.н, което страшно уплаши служителите, почнаха се разни телефони и за нула време бяхме откарани в пехотата да си получим камерата! Там се запознахме с полицай Едуин - бял полицай, който можеше да закрепи няколко изречения английски и единствен изглеждаше с акъла си в цялата тая паплач. Казахме му, че имаме важна за разследването информация, която никой в пехотата не иска да чуе, защото нямаме преводач и тоя човек веднага осъзна колко е важно да намери преводач, за да комуникира с нас. Започна да ни се извинява как досега не е успял да говори с нас и как пехотата не била виновна, че държат камерата ни, това зависело от фискалията. Когато ни донесоха камерата от бодегата, ние я отворихме пред Едуин и видяхме, че тиксото върху картата и батерията липсва. Тогава вече бяхме убедени, че има замесен полицаи в драмата. Едуин се шокира, нареди веднага да повикат двамата полицаи Хосе Лема и Хорхе Кардас, които бяха на смяна, когато ни обраха и които се занимават с нашия случай. Заведе ни право в офиса на коменданта и вдигна цялата полиция на крак да търси преводач. Първо дойде негърът, който превежда на първото заседание на съда, но той нищо не можеше да преведе и дори превеждаше грешно, ние повече разбирахме какво казва Едуин на испански, а той превеждаше все нещо от типа "моят шеф казва да се успокоите, всичко ще е на ред" :) Та Едуин излезе интелигентен и бързо загря, че преводачът не става, появи се втори човек. И той нищо не вдяваше, но имаше самочувствие, че разбира. Айде още телефони се звъниха и дойде трети негър, той маааалко повече разбираше от другите двама. Ние говорехме възможно най-бавно и ясно със стремеж да докараме английски с испански акцент, та дано ни разбере. В крайна сметка отново разбрахме испанския на Едуин повече от английския на преводача. Лема и Хорхе се препотяваха в офиса на коменданта, а ние се чудехме какво по дяволите става, за 600 долара ли ще се продаде полицай?! Лема каза, че не знае нищо за тиксото, не знае кой го е махнал. Тогава ние сами се досетихме, че може да е махнато от тези, които са снимали камерата, картата и батерията за папката на разследването за пред съда. Не искахме да вярваме, че Лема е замесен. И той наистина не беше. Но всичко щеше да стане ясно когато видим снимките. Едуин обеща да дойде в понеделник в 8:00 във фискалията, където ще доведе преводач и ще дадем своята информация за разследването. Прибрахме се надвечер в хотела и започнахме търсенето на възстановяваща програма, което отне няколко часа. Едната иска да се регистрираш и платиш, иначе не можеш да възстановиш повече на брой снимки, другата не възстановява клипове, третата не намира много файлове... В малките часове на нощта извадихме всичко що може да се извади. Видяхме прекрасните личица на нашите грабители, видяхме, че с всяка снимка, която са си правили с новия таблет, дрехи и автобуса за Гуаякил, са заличавали по една моя като са затрили първите клипчета с китовете. Дори те самите са си снимали клип, който обаче не успяхме да възстановим. Снимките излязоха супер, с датата и часа на снимане, така че знаем точно кога къде са били и какво са правили. Когато ги видяхме, в мен се зародиха две много ама много силни емоции - първата на толкова силна омраза, че ми идеше да размажа екрана на лаптопа с лицата на Ла Мала, Ла Пава и третия изрод, които щастливи позират с боклуците, купени с моите пари. Ако можех да ги убия, нямаше секунда да се замисля. Второто чувство бе дива радост - ХВАНАХМЕ ГИ!!! Вече имаме снимките им, имаме и догатки за имената им, а самите снимки са пълни доказателства за залавянето им, вече всичко се разкри!! Другарчето и то откачи, след което цяла нощ не успяхме да заспим, виждайки мазните им физиономии навсякъде в тъмното и копнеейки само да ги размажем. Изживяхме толкова много стрес и напрежение за толкова кратко време, цялото нещо никак не ни се отразяваше добре. На сутринта хукнахме през глава към пехотата, там намерихме Едуин и му показахме снимките на компютъра. Всички полицаи се събраха да гледат и цъкат. Работата, която те трябваше да свършат, а не ние... Едуин се разбесня, извика всички работещи по случая, запозна ни с полицай Мина, който бил отговорен по разследването. Свалихме няколко снимки на телефона му, като на хартия се принтира само една?!? Направо се втрещихме, полицията няма пари за принтер лииииии?!??!? Метнахме се на пикапа и тръгнахме с Мина и още двама към затвора, където Ебер лежи. Нас не ни пуснаха вътре, но те влязоха със снимката и потвърдиха, че Ебер разпознава приятелчетата си. А ние как страшно се накефихме, че са му показали точно снимката, на която позират с таблет, за да види Ебер как другарчетата му пируват, докато той лежи в зандана и да помисли върху поведението си. Няколко дни по-късно майка му ни сподели, че Ебер плачел ли плачел. Ами да плаче, бе, ние пък ще се смеем :) Да не ни е крал, що сълзи сме проляли заради това леке! Потърсихме и Лема в мобилната полиция да потвърди, че разпознава тези на снимките, но го нямаше на работа. Върнаха ни в хотела и обещаха, че довечера ще дойдат с още информация, но не дойдоха чак до другата сутрин. Ние обаче сглобихме и описахме цялата история по снимките и фактите. На 31-ви, ден след грабежа, Ерик отива с другарчетата си в Гуаякил с автобуса, там пазаруват всичко, изхарчват парите и много вероятно успяват да продадат телефона на другарчето в някой от стотиците молове за крадена техника. Апаратът не успяват, защото им предлагат около 20 долара, те преценят че по-добре да си го оставят и го броят техен. Това обяснява защо всичките им снимки са от автобуса на връщане към Есмералдас на 01-ви. От 11:52 до 18:44 са снимките, знаем че автобуса до Гуаякил пътува около 7-8 часа. Връщат се вкъщи с покупките, в нощта 2-ри срещу 3-ти (събота, дискотеката) отиват на дискотека да се похвалят с новите притежания, дискотеката е има-няма 500 метра от къщата на жените, където ние седяхме. На 4-ти по обяд камерата бе върната на Лема, според инфото майката на Ла Мала е казала къде е. Лема я е включил в участъка, за да я провери, направил е една снимка (на която се вижда малко от жилетката му и плочките на офиса на пехотата) и е разбрал, че няма други, изтрил е тази снимка и ни показа камерата. Снимайки нова снимка е заличил една от снимките на крадците. Ерик вероятно живее в къщата на жените, но към момента се укрива при приятел, тъй като ние непрекъснато душим там. На 31-ви друго момче е търсело Ерик в къщата на жените и другарчето е чуло, както по-горе писах. Навързахме всичкото инфо, снимки и факти, които сме събрали и направихме цялата история. Ерик не е Ла Мала, а друг участник, на Ла Мала истинското име не го знаехме още.
На сутринта отидохме във фискалията за среща с Едуин, дойдоха двамата полицаи от вчера с папката с разследването, където се мъдреха снимките на похитителите и отдолу техните пълни имена. Ние веднага преписахме имената и естествено се оказа, че нашия Ерик е един от тях. Не можахме да говорим с Едуин, защото преводачката не успя да дойде, шефът й не я пусна да излезе от работа. Разбрахме се за 17:30 следобед. Тогава Арасели ни разказа, че преди няколко нощи влязла с взлом в къщата на жените, заедно с 8 тежко въоръжени полицаи във вид на тайна и неразрешена операция, но не намерили телефона (към който бяха насочени всичките ни усилия), обаче някакво дете дало последната флашка :) Тя ни я показа на бюрото си и ни даде да си копираме информацията, защото пак трябвало да я задържи в бодегата като доказателство. Арасели сподели, че лично предложила 200 долара на Тин Тин, друг голям престъпник от бандата, за телефона и той просто нямало как да го даде, защото никой не знаел къде е. Предполага се, че е бил бързо продаден или унищожен. Не можело в момента да арестуват Ла Мала и другите, защото били въоръжени и заплашили агресивно целите си семейства с пистолети, затова полицията чакала удобен момент да ги прибере, без да застрашава живота на жените и децата. Майката на Ла Мала имала още 5 деца и продавала риба на пазара, била много бедна, но въпреки това съдействала на полицията. На всичко отгоре станало и брутално убийство в същия район и сега цялата полиция се занимавала с него, вероятно пак свързано с нашите герои. С Арасели имахме и малък скандал - аз заявих, че се връщам в квартала да ги търся, а тя се развика и каза, че ако стъпя там директно ни депортира със следващия самолет за България. Каза, че е изключително опасно за нас. От един каучсърфър, който е живял 15 години в Есмералдас и чието семейство е тук, имах инфо да се махаме от града преди колумбийските групировки да са ни надушили, защото тогава нито фискалията, нито полицията ще може да ни опази. Според него е изключително опасно за туристи да идват в Есмералдас, прати ми едно клипче, което показва как негър заколва таксиджия посред бял ден в таксито, без дори да го ограби след това. Случило се едва преди два месеца. Ние забелязахме, че градът е пълен с наркомани, всеки ден в пехотата имаше десетки арестувани, видяхме окървавен таксиджия да излиза от колата си, която бе цялата в кръв, сякаш са се клали вътре, а полицаят му казва "айде сега да пишем". Нагледахме се на наркомани, които обикалят около нас или ни следят, веднъж дори едни жени ни прибраха в къщата си за малко, защото имахме негър с кръвясали очи в непосредствена близост, всякакви отрепки и изроди обикалят из града, а на 200 метра от главната улица във всички посоки си е живо самоубийство да ходиш. Другарчето излезе една вечер за малко и се уплашило, нямало ни един човек на улицата, всичко зарешетено. Тук е момента да кажа, че това е единствения град, където дори масите и столовете на заведенията се заключват, в такситата има по 4 камери, в автобусите също, катинарите са много и все големи, хората живеят в непрекъснат страх, а нови затвори трябва да се строят непрекъснато, за да посрещат големия наплив. Тези арестанти в полицията се имат за голяма работа, веднъж като чакахме се съвпаднахме с 4 гангстерчета, които ни помолиха за вода. Дадохме им едно шише и после поискаха по тениска :) Тотално надрусани ненормалници, имайки предвид колко често бяхме в пехотата се нагледахме на невероятни неща. Постоянно идваха хора да се оплакват за кражби, просто не знам какъв ужас е това да живееш в Есмералдас.
Арасели също така ни каза, че ще говори със семейството на Ебер колко пари могат да съберат и да ни върнат, за да се облекчи присъдата. На следващия ден от фискалията ни казаха, че не могат да ни осигуряват повече хотел, защото програмата има срок, така че това ни е последната нощ. Гледах да я оползотворя като написах цяла презентация за пред полицията с конкретни въпроси към фаловете на полицията и фискалията. Не че имаше кой да я чуе, но аз нито можех да спя, нито да мисля за каквото и да е различно от случая. Търсех по имена нашите крадци във фейсбук (даже си регистрирах акаунт в най-омразния сайт на света, за да мога да ги намеря), но нищо не излезе. На другия ден ние, Арасели и жените от семейството на Ебер се събрахме във фискалията и жените казаха, че носят 260 долара, които са събрали от семействата на крадците. Бащата на единия дал толкова, майката на другия толкова и естествено майката на Ебер най-много. Отидохме при нотариус да оправим документите, но нотариуската я нямаше, затова остана за следобеда. Добре, че в хотела ни позволиха да си оставим багажа за деня. Психологът Хавиер пък, който отговаряше по документите за отписване от програмата за защита, ни заведе до един банкомат, откъдето изтегли 100 долара и ни ги даде с извинение за всичките ни проблеми, каза че това е лично от него, защото фискалията вече не може да ни помогне. Много ни стана тъжно, но той не спря да настоява и да ни навира парите в ръцете. И той бе един от изключително добрите хора в Есмералдас, за които ни е жал, че живеят в този ад. Целия следобед раздавахме принтирани обяви с парична награда от 150 долара за телефона на другарчето, обиколихме всяко магазинче за телефони в града, а такива има хиляди. Раздадохме цяла купчина обяви, минахме и покрай сладоледаджийницата, където отново бяхме поканени в къщата на едната жена. Този път с охота приехме, защото така или иначе нямаше къде да останем. Късно следобед отново бяхме при нотариуса, оказа се че тя говори малко английски, така че разбрахме какви документи подписваме. Жените ни дадоха парите, точно 260 долара и всички се разотидохме. Арасели обеща да ни прати последната флашка по пощата на който адрес искаме. Разделихме се с добро, надявахме се да е коректна, два месеца по-късно все още чакаме да прати флашката и я тормозя периодично по имейл.
Последната си нощ в Есмералдас прекарахме при добри хора. Жената на име Хина ни заведе в къщата на сестра си, където се запознахме с племенника й Дарвин, който има огромен интерес към пътуванията и е бил в редица южноамерикански страна, а в момента живее и учи в Панама, дошъл си в Еквадор за ваканцията. Цяла вечер гледахме документални филми, нагостиха ни вкусна храна, специално за нас вегетарианска. На сутринта ни приготвиха вкусна закуска, Хина ни донесе пакет с паста за зъби, прах за пране и отново дезодоранти, тези неща са много популярни тук. Дадоха ни и хлебчета за из път, след което техен роднина, каращ такси ни откара до терминала. Категорично бяхме решили да излизаме от Есмералдас с автобус до някое следващо село, за да заличим следите си, тъй като вече всички ни познаваха. Взехме рейса до някакво село на отбивката за Миндо и от там си продължихме нормално на стоп. Багажът ни беше много покрай всичките подаръци от хората и планирахме да продадем нещата в Кито, защото определено не ни трябваха три пасти за зъби, 6 сапуна, 5-6 дезодоранта, 4 допълнителни тениски, които не бяха наш стил и нямаше да се носят и т.н. Планът ни бе да прекараме ден-два в Миндо, да починем там и после да се отправим към Кито, където за първи път в Еквадор имахме хост от каучсърфинг и бяхме решили да изпросим остатъка от парите и да популяризираме грабежа и в столицата пред президентството. Тръгнахме си от Есмералдас с малко над 400 долара, смятах да задържа общо 580 за мен и каквото остане да е за другарчето за нов телефон. То загуби много чрез телефона си, вече два месеца по-късно не може да си оправи проблемите. А на мен всичко ми върнаха без разните там чанти, кутиики и калъфчета. В Миндо бе много туристическо и всичко се плащаше, още като пристигнахме тръгнах да правя един 7 километров хайк, на края на който има водопад, но се оказа, че се плащало 5 долара за посещение, така че си останах само с разходката, която никак не бе лоша де. Миндо е известен с така наречената "облачна гора", която е навсякъде наоколо и е много красива и пълна с птици, тук гъмжи от всякакви видове. Много бекпекъри не пропускат градчето и наблюдението на птици тук. Разгледах каквото разгледах за ден и вечерта се изнесохме към главния път, там пък заваля и се подслонихме под една спирка, където замръкнахме в чакане дъжда да спре. Един таксиджия ни гледаше всеки път като минаваше и се спря да ни заговори. Оказа се много добър човек, покани ни в къщата си, освен че бе добър, беше и интелигентен - сам се обучаваше на английски и говореше много добре! Бяхме супер очаровани, че скромен човек като него има желание и воля да се самообразова, а къщата му се оказа навътре в планината, без никакви съседи и много голяма и красива. Фактът, че нямаше ток, още повече ни очарова, местенцето беше райско. Посрещнаха ни жена му и трите му деца. Прекрасно семейство, жената веднага ни нагости, а ние срамежливо хапнахме мъничко, за да не ги вкарваме в разход. Настаниха ни на матраци в уютната си къща и спахме страхотно. На сутринта човекът ни закара до главния път заедно с децата, които отиваха на училище. Продължихме да стопираме към Кито и хванахме директен стоп. В Кито отново хванахме познатия градски транспорт до центъра и там си припомнихме уличките, по които се мотаехме не много отдавна. Отидохме право на главния площад пред президентството, опънахме "сергията", включваща този път две големи табели с едно и също съдържание, за да се виждат отдалеч, всичките броеве вестници, които имахме, както и добрата стара шапка. Веднага почнаха да се спират хора, голяма част от които казваха, че са ни гледали по Екуавиза и пускаха пари. Децата, лъскащи обувки на площада, веднага се скупчиха около нас и едно от тях дори ни даде стотинки, което направо ни разплака, те цял ден лъскат обувки за никакви пари. Хората се зачитаха във вестниците, на моменти се събираше тълпа и тогава полицаите ставаха неспокойни, но не ни закачаха все още. Беше пълно с туристи с провесени на вратовете фотоапарати, никой от които не проявяваше ни най-малък интерес към нас, дори не дойдоха да ни заговорят, а това е нещо, което може да се случи на всеки от тях. Другарчето бе най-шокирано от тяхната апатия. То все си мислеше, че те ще проявят най-голям интерес и ще идват да ни разпитват какво се е случило. През целия ден хора минаваха и пускаха монети в шапката като накрая на деня бяхме събрали 102 долара. Надвечер един мъж, който много се афектира от случилото се с нас, отиде да се кара на полицаите, че трябва да намерят веднага подслон за нас, не може чужденци да спят на улицата. Той бе един от малкото хора, които чухме да се оплакват от управлението на Кореа, цитирам: "вие пак сте късметлии, ограбили са ви веднъж, а мен комунистите цял живот ме грабят". Полицаите веднага се размърдаха и след нищо време бяхме откарани в централната полиция, където ни дадоха стая с матраци и баня. Бяха много любезни, казаха, че също са ни гледали по Екуавиза. На сутринта се изнесохме от полицията и пак отидохме да просим, същия следобед трябваше да се свържем с хоста ни, така че просията щеше да е до обед. Първоначално се наместихме на друг ъгъл на площада, по към главната улица, където още повече хора се спираха и почнаха да ни носят храни, напитки и да ни дават големи банкноти по 10 долара. След малко обаче дойде полицай и каза, че точно там не може да се проси и пак съобщи за нас по радиостанцията. Преместихме се на старото място, но не след дълго дойде една жена, която много искаше да ни помогне и ни посъветва да просим до църквата на друг много голям площад. Последвахме я и тя ни заведе там като освен, че ни даде пари и храна, ни купи и един голям чадър да ни пази от слънцето, защото от предния ден бяхме здраво изгорели, беше голям пек. През следващите три часа събирахме тълпи от сигурно по 30-40 човека, което очевино притесняваше полицаите и те ставаха все по-нервни и все повече говореха за нас. Почти нямаше човек, който да не се спре. Запознахме се с еквадорец, който е учил в България и говореше перфектно български. Той беше гид на двама туристи мъж и жена, които ни оставиха 10 долара и станаха първите туристи, проявили интерес към нас. Едно много мило момиче пък свали златните си обеци и ни ги даде да ги продадем, защото нямала много пари да ни даде в момента. Колкото и да не искахме да ги вземем, тя много настояваше. Много хора даваха банкноти, а не стотинки и така докато се усетим за 3 часа просия бяхме надхвърлили 200 долара. Веднага решихме да спрем, защото си върнахме загубеното. Повече от това не искахме, а и никога не бихме злоупотребили. Разказахме историята си на стотици хора и бяхме доволни. Имахме достатъчно пари да продължим както по старо му. Остана ни само да продадем нещата на супер ниска цена, много искахме да пробваме уличната търговия в Еквадор, но това оставихме за следващия ден и тръгнахме да търсим публичен телефон да звъннем на хоста. Той ни обясни как да стигнем до дома му, живее в периферията на Кито и няма как без градски транспорт, затова хванахме рейс до квартала му. Той ни взе с кола от главното шосе и ни закара в голяма къща на родителите си, където за втори път има възможност да хоства каучсърфъри, понеже родителите му заминали на ваканция в САЩ. Запознахме се и с приятелката му и цяла вечер дискутирахме пътешествия и различни държави, къде какво хубаво има за гледане. Хосе е много запален по пътуванията и много му се иска да отиде в Европа, има планове скоро да направи тази стъпка и събира информация как стоят нещата с пътуването там, особено по отношение на цените. Той се занимава със снимане и монтаж на видеоклипове, ходи да снима различни концерти и ни просветли относно добрите местни групи в Еквадор. Пусна ни различни видове музика от страната като видяхме и какво го мяза еквадорската чалга, а ние му пуснахме произволна българска, да види за какъв ужас става въпрос. Голямо затруднение изпитахме като търсехме в ютуб, защото нито аз, нито другарчето сме запознати с имена на песни и чалга изпълнители. Не знам какво нацелихме, но беше някакъв ужас.
В понеделник отидохме пак в центъра и отворихме сергия на площада като сложихме табела 0,50 за абсолютно всичките си стоки. Тениски по 50 стотинки, пасти за зъби, пакет три сапуна Палмолив пак за 0,50... хората направо полудяха, някои ни даваха по долар и не си искаха рестото. Вече много хора в града знаеха за нас и който не знаеше бе мигновено просветлен от тълпата наоколо. Тъкмо продадохме и последната тениска, когато дойде чичко полицай да ни каже, че там не можем да продаваме :) Ние нямахме нищо против, всичко се разпродаде, не смятахме да просим повече, вдигнахме сергията и се изнесохме. Тръгнахме да обикаляме из магазините на Кито в търсене на определени неща. На мен ми трябваше нещо, в което да си държа документите и парите, които до момента бяха в насипно състояние в раницата ми. Купих си портфейл и едно съвсем малко плетено като чанта точно колкото да влезе паспорта вътре. За другарчето търсехме телефон цял ден, обикаляхме един огромен мол в центъра, където се продава почти изцяло крадена техника. Бяхме изумени да видим етажи с крадени телефони, фотоапаратчета точно като моето и какви ли още не дреболии. Имаше цяла кофа флашки с най-различни размери, с която търговец обикаляше по етажите и подканяше към покупка. Нямаше обаче като телефона на другарчето, не е особено популярен тук (Нокия N95), а е и стар модел. Другарчето си купи един краден телефон за 45 долара, който уж имал повечето необходими му опции без GPS обаче. Даже снимките на предния собственик със семейството му си бяха още на телефона. Видяхме и как става пласирането - на няколко пъти различни бандити идваха и оферираха телефони, а търговците им ги купуваха веднага за по 20-30 долара. Вечерта питахме Хосе как е възможно на пъпа на центъра, при цялата активна полиция наоколо, да се пласират крадени стоки. Той каза, че уж веднъж в месеца правели акции и прибирали стоката, но после пак си продължавало същото. Докато се мотаехме в Кито, двама негри отново ни доближиха с очевидно желание да ни ограбят. Естествено веднага ги забелязахме и спряхме да вадим пари от раницата, а в тоя момент и един полицай също ги видя и веднага се засили към тях, при което негрите моментално смениха посоката и изчезнаха. Дали пък не бяха от Есмералдас :) В центъра на Кито е впрегната да работи голяма част от еквадорската полиция именно заради туристите, на всеки ъгъл има ченге с радиостанция, повечето пъти и по двама на пост. Ако някой грабне камера на турист и тръгне да бяга, ще го хванат моментално. Но извън центъра няма чак такова засилено присъствие, затова негърчетата вършеят основно по периферията на центъра.
След трите дни при Хосе, решихме че сме приключили с криминалната одисея и всичко след нея, изхвърлихме табелите, пратихме пакет за вкъщи със снимките ми, вестниците и един куп други неща и поехме към резерват Антизана, за да си продължеим нормалното пътуване в Еквадор - страната, която единствено обичаме в Южна Америка и наистина ни е много мъчно, че това се случи точно тук, където се чувствахме много добре. Еквадор е изключително красива, приятна и дружелюбна страна, просто точно тук уцелихме и най-големите утайки. Сега сме в Перу, за тази държава мога да събера чувствата си само в едно изречение - не ми харесва. От 4 страни, които посетихме досега, единствено към Еквадор изпитваме обич и привързаност. Сега се опитваме да си останем само с хубавите емоции от там.
И все пак най-важната поука, която аз си извадих от цялата тази авантюра е, че мъртвият крадец не е крадец.
А най-важната покупка след станалото - голям нож, с който вече нонстоп ходя на кръста и не е предназначен за рязане на плодове. Хубавото в тези държави е, че няма закони и никой с пръст няма да ме пипне като кажа, че убийството е било при самозащита. Втора важна промяна - нямам никакви чанти извън раницата вече, освен като ходим в планините, където няма хора. А за да ми вземат раницата, първо трябва да ме убият, няма как да я дръпнат. Така че следващия път няма да минем толкова леко, ще се лее кръв. Нагласата ми засега към този континент е: Южна Америка е мой враг и аз съм враг на Южна Америка. Денонощно съм "на нож" в буквален и преносен смисъл, гледам лошо всеки съмнителен и само чакам да ми дойде първия, който ще посмее. Ножът ми се полюшва на колана, така че да е видим за всички и да си помислят дали го искат вътре в организма си. Аа, смятам като наближим Бразилия да си купя и мачете, което ще нося на гръб подобно на меч, който за жалост остана в Хасково - така и двете ми ръце ще са достатъчно остри и ефективно поразяващи и ще мога да пазя другарчето и имуществото ни по-качествено. Повече няма да се занимавам да бия хора, а просто ще ги мушкам до смърт, така ще отърва много добри хора от терора и може би много туристи от бъдещите им грабители. Знам, че крадците няма да свършат никога, особено в Латинска Америка, където се оказа, че изобилства от такива, но един да ликвидирам, ще спя спокойно, защото сега никак не мога да се успокоя, че моите крадци още са живи. И си мисля за следващия заблуден гринго в Есмералдас...
С това приключвам темата за лошата страна на нашето пътуване и продължавам със свежи разкази от останалия ни месец в Еквадор, който си прекарахме страхотно и безаварийно.
Тук са снимките на крадците - http://tery-robin.blogspot.com/2014/08/blog-post_31.html
Снимки към тази публикация:
 |
| храната от ресторанта в Есмералдас понякога идваше в този вид |
 |
поредица графити в Манта |
 |
Манта |
 |
| музеят на общината |
 |
в нивата с лук |
 |
| Бахuя де Каракез |
 |
любим сандвич :) |
 |
плажът на Сан Висенте |
 |
| шоуто на аржентинците |
 |
| Каноа |
 |
| другарчето черпи :) |
 |
| Педерналес |
 |
| в Кохимиес |
 |
| сно-кон по тринидадски :) |
 |
| на път към Момпиче |
 |
| Момпиче |
 |
| в Атакaмес |
 |
| полицията в Есмералдас, ченгето играе плейстейшън |
 |
| стаята в хотела, която ни дадоха |
 |
| подаръци от фискалията и от хората |
 |
| събраното от първи ден просия |
5 коментара:
доста интересен разказ, изчетох го с интерес:))
Радвам се, че ти харесва, голяма драма беше, но ме научи на много неща :)
Даже ми се струва, че отношението на полицията, която е опитала да подмени цялата ви история е не по-малко гнусна от самото ограбване
Скъпа Тери, чета и оставам без думи...не заради случката, снимките или пътуванията.За мен Твоят блог не е за пътувания около света, а за една друга вселена пълна с разбиране към природа, животинки...чест и силен дух.
С много от възгледите ти не съм съгласен и все пак аз по стойностен, чист и осъзнат човек дори не съм и чел.
Поздрави
Благодаря :)
Публикуване на коментар