На стоп около света: Перу 2 - из Кордилера Бланка

Перу 2 - из Кордилера Бланка

Езеро 69

Последната ни надежда да харесаме Перу бе Кордилера Бланка. Огромната ми любов към планините ме водеше право насам, дълги години мечтаех да дойда да се разходя из това чудо на света. Планината има повече от 30 на брой вечно заледени шестхилядници, над 200 високопланински езера с невероятни цветове на водата, изключително красива природа, стръмни склонове, дълги пълноводни реки... ужасно много ми напомни Нова Зеландия, дори цветът на водата в реките бе новозеландско синьо, както му викаме ние. Досега тези планини са първото място в света, където откривам огромна прилика с драматичната зашеметяваща красота на Нова Зеландия. Останалата част на Перу, разбира се няма нищо общо с нея :)

Първенецът тук е връх Уаскаран със своите 6768 метра, който е най-високият връх в Перу. Други много впечатляващи върхове са съседа му Уандой, който аз страшно харесах и който достига 6395, Чакрараху - друг мой любимец с ръст 6112 и разбира се, световно известния Алпамайо, за който казват, че е един от най-красивите върхове в света. Той си е направо недорасляк в сравнение с другите, само 5947 метра. Около всичките тези побелели старци има стотици малки и големи, блестящи, бистри, невероятно оцветени езера и езерца. Казват, че най-красивото от всички е Лагуна 69, до което аз имах щастието да се кача и определено мога да се съглася с твърдението. Кордилера Бланка е източник на чиста вода и в голямо количество, така че проблемите ни с водата свършиха още в Хуараз. Измежду дивите животни, обитаващи района, видяхме само вискача, което е супер сладко дребно животинче, нещо като заек с катерича опашка. Освен него по склоновете на планината е пълно с крави, магарета и коне, всички от които са страшно дружелюбни и любопитни, така че аз завързах много нови приятелства.
Едно от първите неща, които научих за района, след като си взех ежемесечника на Хуараз (на английски за туристите, дава се безплатно в инфо центъра) е че през 1941-ва градът е бил залят от голямото езеро Палкакоча, което е унищожило доста къщи и убило към 5000 души, а сега в близко бъдеще езерото отново можело да прелее и да направи още по-голяма пакост. Единственото, което градската управа направила, било да сложи пазач със стара радиостанция на брега на езерото да го наблюдава и да сигнализира ако нещо стане (ако прелее щяло да има около час време докато залее града). Ех, колко са ми умни тези лилипути... Та учените правят проучвания и излизат със застрашителни резултати, ама никой не им обръща внимание.
През 1962-ра едно съседно градче на име Ранраирка било напълно заличено от каменно-ледена лавина, тръгнала от склоновете на Уаскаран. Загинали 4000 човека.
За градчето Юнгай пък прочетох още по-интересни драми. През 1970-та имало земетресение с магнитут 7,9 по Рихтер, което унищожило почти целия Хуараз и отприщило огромна ледена лавина от Уаскаран, която надолу се превърнала в още по-огромна стихия от камъни и кал и цялата тази земна маса погребала абсолютно целия предишен град Юнгай за няколко минути време. 18 000 човека умрели. Като цяло от това земетресение загинали над 70 000 души. Това не се случвало за първи път в Юнгай, през далечната 1725-та имало земетресение, което отприщило същата такава лавина, само че от моя любимец Уандой и тая лавина отнесла нацяло тогавашния град Анкаш, който се намирал до сегашния Юнгай. Та след 1970-та и Юнгай бил разрушен, обаче перуанци не вземат бележка от историята и продължават да строят на същите места, сега са построили още по-голям град Юнгай съвсем близо до унищожения, а там където е бил стария град, има огромна гробница със статуя на Христос - имитация на тази в Рио и се плаща билетче, за да посетиш гробището?! Като видях това, вече се убедих, че перуанци нямат респект дори към мъртвите, та какво остава да имат към живите. Като минеш входа с билетчето, има цял панаир на гробището, с всякакви кулинарни изкушения и забавления за децата?!? Дано само не умра в Перу...
Цялата Кордилера Бланка се намира на територията на национален парк Уаскаран, за който се плащат 65 солес за билет за 1 месец или 5 солес за билет за 1 ден. Ние обаче такива такси не плащаме, не уважаваме и да не кажа силна дума - презираме. Никой няма право да ти взема 30 лева, за да ходиш пеш в планината. Никой няма право да печели на гърба на природата. Та за разлика от Еквадор, тук лошите, както ги наричаме, щяха да бъдат наистина лоши. И ние трябваше да минем покрай тях без да ни видят...
В Юнгай отидохме до културния център, който бе и библиотека, и музей. Там човекът ни даде малка книжка на английски с инфо за целия район и страхотни подробни карти. Така се сдобихме с напълно достатъчни карти за планината, без пари. Обиколихме пазара за да си купим храна за прехода. Аз лично нямаше как да купя много, защото нямах място в раницата. освен всичкия нормален багаж, носех и 50 ДВД диска на шпиндел, две кила брошури и карти, една торба излишни артикули с общо тегло около кило... и разбира се всичко останало. Имах си купени пакет бисквити и вафли отпреди, така че добавих към запасите си едно пликче с 8 малки питки хляб. Това щеше да ми е яденето за следващите десетина дни. То беше ясно - ще се гладува. Другарчето се запаси доста по-добре от мен, купи си две пити сирене (за които аз не знаех и разбрах чак след като си бе изяло едната), доста хляб, някакви мекици, а имаше и още от варените яйца. Храната на всеки си беше негова и всеки си ядеше отделно, за да не се дразним. Черпих другарчето последен сладолед и тръгнахме в посока гробището, близо до което видяхме отбивката за пътя към планината. През целия ден умолявах другарчето да остане в града следващите десет дни, да си намери квартира или нещо такова, само да не идва с мен, защото както обикновено ще създава проблеми на прехода, ще мрънка, ще трябва да му се карам... То спря до едно училище и отиде да пита дали ще го назначат да преподава английски на децата в замяна само на място да спи - в училището, тъй като аз щях да взема палатката. Присмях му се на тази идея, как може човек дето не говори нормално испански да преподава на деца, които не говорят английски. Върна се след 5 минути и каза, че са го одобрили и са му казали, че чак утре са следващите класове по английски, така че да дойде тогава. За съжаление обаче не можели да го настанят, защото стаите, предназначени за това, били заети в момента. Тъкмо се зарадвах, че ще се отърва от него и стана ясно, че няма да го бъде. Хич не ми беше приятно, че ще идва с мен, но се примирих и го предупредих да внимава в картинката и да не ми мрънка и създава ядове. Тръгнахме пеш по черния път, който след 25 километра отвежда до двете разкошни езера Янгануко. Вървяхме много, минаваха бусчета и коли колективо, чийто прахоляк дишахме, минаваха и множество бусове, пълни с туристи. Качихме се доста високо, през цялото време гледахме величествения Уаскаран, който се вижда идеално още от Юнгай. Той ни се падаше вдясно, а великанът вляво бе Уандой, който все още се криеше в облаците. Надвечер, след доста извървени километри, на стоп ни взе камион за 3-4 км, с който стигнахме до една отбивка в село, точно преди пункта за контрол на националния парк. Един от хората в камиона каза, че уж контролът бил затворен сега, беше 18:00. Ние доволни се отправихме по пътя към къщичката на лошите и си мислехме, че няма никого там. Каква беше изненадата ни, когато в сумрака видяхме фигурата на единия от пазачите и един турист. Направихме се на чукнати и продължихме по пътя, въпреки че забелязахме, че те ни видяха. Пазачът дотича при нас и ни каза, че не бива да продължаваме нататък, защото е много опасно и пълно с кражби нощем, освен това трябва да си купим билет за 65 солес за парка. Аз отворих голяма уста и казах, че не е опасно и искаме да вървим още няколко часа, както и че отиваме в село Янама от другата страна на планината и това е публичен път, не може да ни спират да вървим по пътя, който е за всички, въпреки че минава през парка. Такава реч дръпнах, че пазачът отстъпи и рече да спим на палатка при тях безплатно, а на сутринта ще продължим по пътя без да плащаме. Учудих се много колко лесно било, нямало нужда да се крием. Съгласихме се, макар че другарчето изобщо не искаше да лягаме на ливадата пред къщата на лошите, защото се опасяваше, че точно там най-лесно ще ни ограбят и настояваше да се скрием. Аз взех решението, че оставаме на поляната, за да не дразним повече пазача и да не си промени мнението за безплатното минаване. Освен нас имаше един французин, разпънал палатка на поляната. Заговорихме се, но той въпреки че говореше английски, не искаше да го говори, защото трябвало да си практикува испанския. Беше типичния бекпекър - с малка раничка, чисти и нови дрешки, мъничък спален чувал... абе направо идеално подготвен за тези височини. На сутринта сподели, че едва не умрял от студ и дори беше отворил и използвал животоспасяващото си фолио. Ние на тази височина не чувствахме каквито и да са наченки на студ. Чувалите ни бяха добрите стари Hannah от 2005-та, моят като го купих бе за -5 екстремна, а на другарчето за -15, естествено след почти 10 години постоянно ползване и пране, параметрите доста се променят. Преди венецуелските Анди очаквахме, че няма да ни е добре с нашите чували във високите планини. Оказа се обаче, че сгрешихме, мнооого рядко имаше нощ, в която да ни е студено и то не чак толкова студено. Но нашите чували като обем бяха три пъти повече от на франсето. Като дрехи аз имах едно тънко яке и полар, а другарчето само едно тънко яке без полар. Поларът винаги аз го носех в раницата си, а се ползваше от този от нас, на който му е по-студено, в 99% от случайте другарчето. Друг голям плюс бе размерът на палатката ни. Докато на Карибите аз трябваше да спя отвън, защото бе тясно вътре в жегата, то във високата планина палатката вдига температурата като се затопля много бързо от дишането. Съвсем различно щеше да е ако палатката ни бе по-голяма.
Вечерта преди лягане дойде и втори пазач, оказа се че първият му е казал, че са ни ограбили в Хуараз, затова ще минем без да плащаме билетче. Е, малко беше далеч от истината относно местоположението на кражбата, разлика само една държава, колко му е. После двамата пазачи ни разказаха какви кражби и убийства над туристи ставали постоянно в района като споделиха и за клането в Янама (където ние им казахме, че отиваме). После се заключиха в стаичката си уплашени като ни казаха "не се тревожете, ние сме тук цяла нощ". Лелее какво успокоение! Спахме отлично и на сутринта бяхме готови за влизането в националния парк. Оттук насетне чак до Вакерия нямаше други села. Франсето заяви, че тръгва към лагуна 69, купи си билет и се регистрира, а нас пазачът ни пусна без да ни запише. Бяхме свободни да си щъкаме в парка... Оттук насетне бяхме все пешеходци и дори като имахме възможност да стопираме, не стопирахме. Поехме към първата забележителност - езерата Янгануко с невероятен цвят на водата. Походихме по шосето, спряхме за закуска като аз изядох едно малко хлебче, а другарчето седна в едни храсти да нагъва каквото има. След известно ходене на пътя се появи табела, указваща наличието на пътека към езерата, която е 1,5 часа в едната посока. Зачудихме се дали пътеката и пътя не се събират заедно, или пътеката е еднопосочна и трябва да се връщаш обратно. В крайна сметка решихме другарчето да си остане с багажа както обикновено, а аз да отида до езерата по пътеката, защото ако се окажеше, че няма връзка към пътя до езерата, трябваше да се връщаме отбратно с багажа. Пътеката бе супер красива, имаше водопади, разкошна река, множество дървета от тези с кора тип хартия, която се лющи на тънки слоеве. Видях за първи път вискача, но не успях да я снимам, защото бързо се скри между скалите. Като стигнах езерата, пътеката излезе на поляна и какво само бе изумлението ми като видях работници там и къщичка на лошите, както и жени, продаващи напитки и дрънкулки на туристите... Поздравих и продължих към езерото, никой не ми поиска билет. Разбрах и как сме се прецакали - имаше мостче към пътя за коли и съответно можеше да минем по него, вместо аз да се връщам и да минаваме по заобиколния път. Първото, така наречено долно езеро, бе невероятно красиво, имаше малка пътека от единия му край, по която се разходих. Вътре имаше и дървени лодки за разходка, явно за масовите туристи с бусовете. Върнах се обратно по пътеката и заедно с другарчето продължихме. Прашният път се качваше високо и вървеше по ръба на пропаст, а като стигнахме първото езеро другарчето също много хареса цвета на водата. Помотахме се в снимки и продължихме към второто. По пътя между двете имаше пътека към един паметник, до който аз се качих, беше за загинали планинари, а над него имаше красив водопад, до който издрапах по един сипей. Стигайки следващото езеро, видяхме първия официален къмпинг. Беше голяма гола поляна с много кравешки тортички по нея и силен вятър. Не знам на базата на какво избират къде да правят камповете, но имаше десетки по-уютни и читави места, лишени от вятър. Там за първи път видяхме голямите розови шатри на организираните експедиции. Само бяхме чували, че мързеливите туристи ходят из Андите с експедиции, за които плащат луди пари и наемат цял керван мулета да им носят багажи, мулетари да водят мулетата, готвачи, гидове и не знам си още какви. А те носят само маааалка почти невидима раничка с шише вода и фотоапарата си на врата. Не намирам думи да опиша отвращението си от това гнусно, срамно и позорно... нещо. Не знам дори как да го нарека. На мен лично изобщо не ми пука дали мазните туристи ще си вземат гид, носач и готвач, обаче много ми пука, когато има включени магаренца в цялата грозна картина... Всеки път като видех керван магарета, изпитвах такова силно желание да убия всички, които спонсорират това безобразие! Тъпите надрусани мулетари гонят претоварените магаренца да вървят по баира по гадни каменисти пътеки, за да носят на гнусния европеец раницата, айсбокса, за да му сервират студена бира като пристигне в лагера, газови бутилки, за да му сготвят манджа (дано му приседне) и въобще цялото това нещо така ме изкарваше от нерви, че дори планината спря да ми доставя удоволтвие и започнах да се замислям защо да ходя да гледам този кошмар и да се измъчвам. Европейци и американци уж се имат за по-развити, хуманни и загрижени, ама наемат магаретата да им носят боклуците по баира. След Андите толкова силно и дълбоко намразих туристите, че не мисля, че занапред ще комуникирам с такива.
първата експедиция, която видяхме до езерото, бе разположена край пътя и бус беше домъкнал всичките посуди. Имаше две големи шатри, явно ползвани за кухни и четири нормални палатки, където спят техни "величества" туристите. Подминахме ги бързо и се установихме под една скална ниша по-нагоре. Преди да мръкне другарчето запали огън и направи чай, а аз тръгнах да проверявам накъде е пътеката за лагуна 69, където смятах да ходя на следващия ден. На картата пътеката се вижда да тръгва вляво след второто езеро, намерих къде е и започва като черен път за кола, преграден с бариера, няма табела, но се познава лесно. Малко след разклона се намира лагера на експедициите за лагуна 69. Върнах се при другарчето като преди това се поизкъпах в реката, чиято хладна вода ми подейства много освежаващо. Повечето хора вероятно биха казали "студена" и "вледеняващо", но от никого не крия, че имам афинитет към моржуването и в България нерядко се къпя в морето през зимата или ходя да плувам в Безбожкото езеро, или пък в Бъбрека и Окото (тук пък успях да се натопя в най-красивото езеро на света - Лагуна 69)
Нощувката в нишата не бе добра, защото валя много и всичката вода се стичаше по долната част на камъка над нас, така че палатката бе чисто мокра и понеже не бе изпъната добре, протече и вътре. Сутринта напече слънце и изсушихме всичко за половин час. Тръгнах към Лагуна 69 чак към 12:00, оставих другарчето в гората до лагера на "експедиторите", където имаше няколко палатки, отново на платените групи. Когато аз тръгвах нагоре, другите туристи вече се връщаха. Нито знаех колко време е до горе, нито ме интересуваше, носех си челник за всеки случай. Пътеката минаваше през разкошна долина, на края на която се пресичаше река. Пътеката обаче леко се губеше край реката и се заблудих - вместо да пресека реката, хванах някаква добре утъпкана животинска пътека нагоре. Тя пък премина във втора, трета, десета пътека през все по-високите храсти и бодливи растения. След около половин час стръмно изкачване през драките, видях вярната пътеката в ниското :) Беше от другата страна на реката. Нямаше как да сека напряко, но пък се облажих с близък контакт с красив водопад. Слязох обратно надолу до реката като на няколко пъти паднах и се набодох на различни представители на флората. Хванах вярната пътека и тръгнах нагоре. Тя се виеше все нагоре, за да изкачи голяма височина и да влезе в друга, по-високо разположена долина. Отгоре на тълпи слизаха групи туристи. Един гид спря до мен и ми каза, че много късно отивам и не мога да се върна по светло, вече всички се връщали и нямало да има никой там горе. Само дето не му изкрещях в лицето "егати кефааааа". Много се зарадвах, че няма да има никакви навлеци там, само като ги гледах как пъплят като мравки по пътеката, сигурно над 50 човека, не смеех да си представя как щях да се отвратя от това иначе специално място ако след 4 часа драпане се кача горе и видя всичките експедитори около езерото с бири в ръце. Аххх как ми се гадеше от тези хора! Продължих с още по-голям мерак да стигна до езерото, изкачих и втория голям баир и пред мен се разкри невероятното синьо вълшебство. Езерото бе изумително красиво, а висок водопад лееше водите си в него. Над него се издигаше разкошния връх Чакрараху, облаците се бяха оттеглили и го виждах добре. Вече бе точно 16:00, беше валяло няколко пъти преди да стигна езерото, но не особено силно. До 16:20 езерото беше мое - плувах в него, снимах го, радвах му се, дори хапнах една питка хляб - първото ми ядене за деня. Пийнах си вода от езерото и тръгнах да слизам. В 18:00 бях при другарчето, още дори слънцето не се бе скрило. Нещо, което ми отне 4 часа с 1 от тях губене, сега го минах за 1 час и половина. Вярно, че доста бързах надолу, защото не ми се вървеше в тъмното на изключително слабите вече батерии на челника. Другарчето ми се зарадва, разказа че си изпрало дрехите в реката и тъкмо проснало прането - дошли цяла група индианци, облечени в традиционни дрехи да снимат някакъв филм или реклама, та снимали навсякъде около него. Дали са хванали и прането му в някой кадър :)
На другата сутрин поехме към ново предизвикателство - изкачването на прохода Портачуело - 4767 метра, по виещия се серпентинест път за коли, който според мен е по-голямо предизвикателство от всяка пътека в района. Първо трябва да преглътнеш прахоляка, който неминуемо ще поглъщаш при минаването на всяко от многото колективо, бусчета с туристи, камиони и подобни. Второ трябва да имаш огромно търпение и нерви да ходиш цял ден на зиг-заг като през цялото време проходът изглежда на ръка разстояние, а пътят те отвежда на противоположната страна и все не го достигаш. На нас изкачването ни отне един цял ден като си заслужаваше всеки метър от извървяното и видяното. По-панорамно и красиво място не видяхме дори на легендарния трек Санта Круз, но за това по-натам. Проходът дава гледка към страхотни върхове като Уаскаран, Уандой, Писко, Чакрараху. Докато стигнем до горе, изтърпяхме пороен дъжд, жега, прах и хиляди подигравки от минаващите с колективо бакшиши, един от които каза, че ще ни се изтъркат обувките докато стигнем горе и се хилеше като луд. За мен най-труден за понасяне отново бе човешкия фактор - хилядите подсвирквания на бакшишите да ни качат, минаващите бусове с мазни туристи, прахоляка, направен от тях... Добре, че по пътя няма кой знае колко трафик, но все пак малкото такъв е дразнещ. Имаше и нормални коли, с които можехме да хванем стоп, но ние искахме да си го извървим целия, а гледките от всеки ъгъл, всеки завой, бяха неописуеми. Уаскаран ту се показваше частично, ту се скриваше напълно, а острото връхче на Уандой ме впечатли толкова, че го снимах десетки пъти. Чакрараху пък ми бе любим от предния ден, когато го дебнех за снимка по време на цялото качване към лагуна 69. Чак около 18:00 стигнахме на прохода. Първата ни работа бе да погледнем от другата страна. завладяни от любопитство се засилихме натам и хоп - съвсем други пейзажи! Други върхове, езера, долини... голяма красота! Снимахме се на прохода и решихме, че ще спим там. Намерихме си местенце на завет до едни скали над самия проход и тъкмо да почнем да разпъваме, някакъв камион спря наблизо, хората излязоха и почнаха да чукат нещо явно в стремежа си да оправят закъсалия камион. Другарчето рече да сме седяли скрити за малко, докато си отидат, защото не е добре да ни виждат къде къмпингуваме. Притаихме се до скалите и зачакахме. Хубаво, обаче камионът не можеше да запали, а на нас ни ставаше все по-студено, седейки на скалите отвън. Искахме да влезем на топло в палатката. По едно време ни писна, вече беше тъмно и другарчето се размърда, започна да отваря раници и вдигна шум. Онези долу със сигурност го видяха, камионът като по чудо запали и хората тръгнаха веднага. Уплашихме ги до смърт. Знае се, че по този път стават десетките грабежи над превозни средства и вероятно са си помислили, че сме крадци. Кой нормален човек или дори турист ще седи на този студен и мъглив в настоящия момент проход... Няма "не ще да запали", веднага тръгна камиона, явно и той се уплаши от нас :) с другарчето се посмяхме и легнахме да спим.
Гледката по изгрев бе неописуема. Всички върхове бяха огряни от слънцето, само Уаскаран бе скрит в облаци. Поснимахме малко и тръгнахме надолу към нови приключения. Вървяхме доста по пътя към Вакерия. След прохода вдясно се извисяваше невероятно красивия Чопикалкуи - 6354 метра, а вляво по-скромния Янапакча със своите 5460 метра. Като цяло имахме идея да стопираме, но само ако мине подходяща кола. След доста извървени километри мина един пикап и му махнахме. Взе ни до Вакерия, а пътуването бе толкова гадно, макар и кратко, че съжалихме задето изобщо сме се качили. Яко друсаше, а ние бяхме върху един куп чанти и покъщнина, така че подскачахме по неравния път и си удряхме гърбовете в едно желязо отзад. Няма да споменавам "уменията" на шофьора... Във Вакерия ни стовариха на центъра на малкото селце, който център е шосето и няколкото магазинчета наоколо. Имаше голяма група туристи, която явно чакаше гида и магаретата, за да тръгва. Местните "гидове" и мулетари бяха събрани на сянка и пиеха бира след бира. Ние се потулихме на една пейка пред къща на баба, която предлагаше хоспедахе срещу 5 солес за легло. Замислихме се по няколко въпроса - дали да купуваме някаква храна, за да си допълним запасите и как ще се промъкнем към пътеката незабелязани, доколкото знаехме някъде във Вакерия пак щяха да ни искат билети. Първо оправихме въпроса с храната, купихме си хляб. Аз почти не се хранех предните дни, но не губех сили, оправях се с по няколко хлебчета на ден и още пазех бисквитите и вафлите неотворени. Не знаехме накъде е пътеката, затова излязохме от селото уж, че отиваме към Янама (следващото село по пътя) и седнахме на едно хълмче да наблюдаваме къде отиват туристите. Веднага видяхме по коя пътека минават, а точно там, където седяхме, имаше черен път, който води към тази пътека без да се връщаш обратно към селото. Останахме на полянката да пишем имейли на близките, че пак няма да можем да им пишем скоро (другарчето си бе купило мобилен интернет и имаше на телефона, а във Вакерия имаше обхват). Тръгнахме надолу и никой не дойде да ни закача, никой не ни потърси билети. Обаче Вакерия бе едно малко селце, следващото по пътеката бе направо огромно и се притеснихме, че там може да има чекпойнт. И там нямаше, та си продължихме по пътеката. Хванахме и следобедната сиеста около 14:00, защото доста време загубихме във Вакерия, та нямаше никой по улиците на голямото село Уарипампа. И тъкмо спокойни и щастливи, че вече няма кой да ни хване, спряхме в едно малко магазинче насред нищото, където една баба продаваше плетени шапки, безалкохолни, храни и тоалетна хартия. Купихме си кило ориз, два пакета хартия и още един пакет питки. Бабата не ни лъжеше за цените, което ни хареса, имайки предвид откъде и как се мъкнат стоките по пътеката, магазинчето бе извън селото. Доста деца идваха да ни искат сладки неща и пари, а един възрастен човек взе да проси да му дадем яденето си. Тъкмо го подминахме и него, и пътеката вече опустя съвсем откъм цивилизация, когато стигнахме една порта, след нея поляна, а на поляната - къщичка на лошите. Не знам какъв луд късмет имахме, но точно когато се озовахме там, къщичката бе затворена и заключена. Беше 16:05 и стигнахме до извода, че са затворили вече, но пък къде ще иде човекът като единствената пътека към селото е тази и ние вървяхме по нея. Хрумна ни, че може да е отишъл по нужда или да спи вътре, така че тихомълком се изнизахме по полянката, видяхме табелата на къщичката (контролен пункт Уарипампа), а на тревата лежеше един лист от регистрационната им тетрадка, където се бяха записвали различните туристи, купили си билети. Успокоихме се чак като се отдалечихме от къщичката, вече знаехме, че няма да има лоши по-нататък. Към 17:30 се установихме в една горичка по пътеката между първия и втория официален къмпинг.
На сутринта се запознах с любопитното магаре Марко, което обикаляше свободно около реката и отчаяно се опитваше да изяде сиренето на другарчето и моя хляб. Този ден не ни беше ден по отношение на вървенето. Трекът Санта Круз нормално се прави за 4 дни, обаче не и ако един от тях само вали. Тъкмо минахме третия камп и тръгнахме да се изкачваме, когато времето много се влоши, заваля порой, другарчето се скри под найлона си, а аз се мъчех да се опазя под чадъра си. Спряхме да вървим, защото ставахме все по-мокри. Покрай нас минаха трима туристи, тихо поздравиха и си продължиха, подгизнали от вода. Намаля малко и продължихме и ние, десет метра нагоре видяхме скални ниши, под които се бяха скрили същите туристи. Те продължиха нагоре, а ние изчакахме да видим как ще е времето, защото цял ден нямахме никакви гледки към нищо, имаше само облаци, а аз не исках да вървя без да виждам и снимам. Пак заваля проливно, крихме се в нишите и останахме сухи. Дойдоха двойка французи, които бяха отчаяни от времето и също като нас останаха да изчакат. Дъждът така и не спря, по едно време намали, избрахме си място за палатка и макар още да бе обяд, решихме че днес няма какво повече да направим. Исках хубаво време, гледки, слънце, снимки. Тъй като бяхме в последните дни на септември, времето тук лека полека се разваляше. В Андите в Перу сухият сезон е от май до октомври, а дъждовният от ноември до април. В дъждовния е пълна лудост да се идва на планина, защото постоянно вали. В сухия преобладават слънчеви дни и дъждовни нощи. Французите разпънаха недалеч от нас, момчето сподели, че приятелката му не била добре, имала височинна болест. А още бяхме на три хиляди и нещо си метра. На сутринта нещата изглеждаха по-оптимистично. Не валеше и се откри гледка към величествения Таулираху, който със своите 5830 метра, красеше и тази долина, че и следващата, по която слизахме от прохода. Днес тръгнахме да се изкачваме към Пунта Унион - проход на 4750 метра. Изкачването не беше нищо особено, въобще целият трек Санта Круз на нас ни се стори страшно лесен, мързелив и повече като разходка в парка. Пътеката е ясна, няма никакви потенциално опасни участъци, не е никак стръмно и ако не беше толкова красиво, сигурно щяхме да съжаляваме, че сме го направили. Но изобщо не съжаляваме, беше прекрасен преход, просто твърде лесен. По едно време спряхме за снимки и ядене, и ни настигнаха двама туристи - един белгиец и един от хонг Конг. Белгиецът бе готин и разговорлив, завързахме добра комуникация с него и си говорехме за Перу, Боливия и други страни в Южна Америка. Поговорихме към половин час, след което ги пуснахме да минават преди нас, надявайки се да са по-бързи и да се отдалечат, защото аз не обичам да вървя близо до други хора в планината, развалят ми кефа от разходката. Тези двамата обаче, особено момчето от Хонг Конг, бяха супер бавни и непрекъснато ги настигахме, спирахме и чакахме пак да се отдалечат. Дори за момент се надъхахме да ги подминем, обаче другарчето се сети, че си е забравило найлона на един камък назад и се върна да си го вземе. После пък малко преди прохода заплющя такава градушка/суграшица или там каквото е, с топчета с размер на грахови зърна, че здраво ни очука. Доста време ни пердаши, а ние продължавахме нагоре. Пак настигнахме нашите хора и като се качихме на прохода, те тъкмо се снимаха. Горе всички облаци се вдигнаха и се откри невероятна гледка към двете долини, изумително синьото езеро в подножието на Таулираху, както и голямо езеро далеч надолу в долината. Пак си поговорихме с белгиеца, видяхме една вискача, която най-сетне успях да снимам преди да избяга, те хапнаха и тръгнаха надолу, както и ние. Изостанахме от тях нарочно и пак им дадохме преднина, но суграшицата се върна като после го обърна на дъжд. По едно време небето пак се изчисти и Таулираху грейна в целия си блясък, а ние спряхме, отворихме вафлите и ги изядохме. Надолу недалеч бе следващия и много използван официален къмпинг, на поляната на който от високо можехме да преброим поне десет палатки плюс шатрите на експедициите. Беше от ясно по-ясно, че няма да спим на такова място, затова останахме по-нагоре преди лагера. Настанихме се под една ниша отново и на сутринта палатката бе почти суха. Като стигнахме лагера ни посрещна белгиеца и ни се зарадва. Каза, че сега с приятелите си (които били наели магарета за предния ден да им носят раниците) щяли да тръгват нагоре към езерото Аруайкоча и базовия лагер на Алпамайо и там мислели да къмпингуват. Аз също смятах да поема натам. С другарчето слязохме до отбивката за това езеро и Алпамайо, оставих го до една голяма ниша, където да се скрие ако завали и поех нагоре по пътеката. Ходенето до това езеро е допълнително, не е част от пътеката Санта Круз, а е по избор. Пътеката се изкачва в друга красива долина с гледка към Алпамайо и Китараху. Само че Алпамайо не се вижда от онази му уж най-впечатляваща страна, а от другата. Пътеката води до каменна къща без прозорци и до нея постройка от тенекия, които изглеждат съвсем изоставени, а се водят някакъв базов лагер за върха. Вдясно от тези постройки тръгва пътека, която още малко се изкачва до разкошното голямо езеро Аруайкоча, отново с ослепително синя вода. Като стигнах горе имаше група с гид, както и двойката французи от дъждовната нощ преди прохода. Слязох още на обед при другарчето, то бе изяло всичките бисквити, всичкия хляб и вече нямахме нищо за ядене, а аз сутринта дори не закусвах. Беше обаче сложило купчинки дърва на слънце да изсъхнат, за да запалим огън и да сготвим ориза. Паленето на огън с влажни дърва ни отне около час, после сготвихме две канчета ориз, едното изядохме, а другото оставихме за следващия ден. Направихме и две канчета чай, а другарчето реши, че ще си топли вода за къпане, защото не можело със студена от реката. След всичкото това готвене и мотаене стана 17:00, повървяхме около час по свлачището (това свлачище се случило преди няколко години, направо сякаш планината се е разцепила и масата, която се е свлякла, прави пейзажа пустинен). Нощувахме в една горичка до свлачището. На другия ден закусихме с последния ориз и цял ден вървяхме надолу по пътеката, искахме да стигнем първото село Кашапампа, за да си купим храна. А аз имах и друг проблем... старият-нов проблем. Почти нямах батерия на фотоапарата и картите ми пак бяха пълни. Общо за дните в планината изснимах над 3000 снимки, с което запълних всеки свободен мегабайт и пак бях в същата ситуация, в която бях като пристигнахме в Хуараз. На другарчето му бе дошла идея да пита по селата дали някой няма да ни даде някоя стаичка или плевня, в която да няма нищо, само един контакт с ток, срещу 5 солес на ден. Беше решило да пробва да намери такова нещо, защото не искахме и да чуваме пак за хоспедахета и подобни дивотии с легла, бани и други глупости, които изобщо не ни трябват. Искахме само и единствено така ценния ТОК. Докато слезем до Кашапампа мина деня. Първо стигнахме едно красиво голямо езеро, после второ малко, после имаше едно водопадче, в чийто вир аз реших, че ще плувам и се метнах в реката, а другарчето тръгна да ме снима и запълни всичката останала памет на картата. Надолу пък пътеката стана прашна, отново минаваха кервани с магарета, както и разни заблудени туристи без карта, които ние упътихме. Двойка германци, очевидно независими планинари без експедиция, ни подариха авокадо, защото имали в повече и ги беше страх, че ще се развали и изхвърли. Много се зарадвахме на храната. Късния следобед слязохме в Кашапампа и двамата с другарчето бяхме много нещастни. Нарекохме страданието си "нисочинна болест". Тя се развива на места, по-ниски от високата планина, където има села, къщи и лилипути. Симптомите са главоболие, сърцебиене и силно гадене като с всеки извървян надолу метър и приближаване към лилипутите, симптомите стават все по-силни и непоносими. Майтапа настрана - аз се чувствах изключително зле от връщането си в цивилизацията и доста поплаках като гледах как високите бели върхове се отдалечават на хоризонта, а нивите и къщите стават все по-близки. Категорично реших, че след като си запиша снимките, тръгваме на нов преход, вероятно Алпамайо трек или някой друг атрактивен маршрут като Пунта Олимпика например. Контролният пункт на Кашапампа бе затворен, но така или иначе на нас не ни пукаше, защото излизахме от националния парк и надали някой щеше да ни пита за билети. Така си обиколихме планинката в тази й най-туристическа част нелегално и без да плащаме 65 солес за пешеходството си.
В Кашапампа веднага ни нападнаха таксиджии с мерак да ни возят до Караз. Подминахме ги и ги оставихме да се чудят защо гринготата ще ходят пеш до Караз. От селско магазинче купихме пакет бисквити и шише сок, седнахме на площадчето с малка църква да хапнем. Имаше дузина жени, които плетяха наблизо и другарчето отиде да ги пита дали някъде някой може да ни даде стая с ток. Една от жените го завела при баба, която искала 10 солес на човек за одрусана плевня без прозорци и без ток. Тръгнахме си от Кашапампа по пътя за Караз. Замръкнахме преди едно село Уарипампа, от центъра на което се чуваха предизборни агитации по високоговорител. Покрай пътя нямаше как да разпънем палатка незабелязани, така че се качихме по пътеката над едно игрище и излязохме високо над селото, край нивите на хората. Спахме спокойно и на сутринта продължихме към Караз. Десетки колективота спираха да ни се предлагат и като им кажехме, че не щем да плащаме или че не отиваме в Караз, си заминаваха, така ги отпъждахме. След около три часа ходене ни взе пикап с един интелигентен и приятен човек. Слязохме в центъра на Караз, насладихме се на поредната красива Плаза де армас, хапнахме сладолед и другарчето тръгна да разпитва бабите дали някой няма да ни даде желаната стая. Намерило една баба, която имала стая за даване, обаче я давала само за месец и му казала сумата 150 солес за месец. Това значи по 5 на ден, което е много добра цена. От много месеци насам другарчето иска да спре някъде за по-дълго да си свърши работата на компютъра, а аз отчаяно искам да правя преходи в планината без него. Така че като дойде и ми каза, страшно се зарадвах! Това означаваше, че аз щях да остана за няколко дни да си оправя снимките и да си напиша блога и после щях да взема палатката и най-нужните неща, да оставя шпиндела с дискове и купищата брошури и да се насладя на дъъълги и спокойни преходи из Кордилерата. Нямаше по-добро място за оставане един месец от това, само тук в Перу имаше какво да правя през този месец, без за миг да ми стане скучно. Отидохме при бабата, казахме й, че другарчето иска да вземе стаята за месец, а тя сложи нова цена - 180 като отрече да му е казвала 150. Другарчето толкова разбира испански, че да направи отчетлива разлика между числата, но бабата беше толкова зла, че свали най-много на 170 и изтъкна, че стаята била с легло. Сто пъти й казахме, че не искаме легло, искаме само стая. Накрая си тръгнахме възмутени от алчността, която се четеше в пресметливите свински очички. Чудехме се как може и възрастните хора тук да са толкова зли. Беше ме яд, че шансът пропадна, защото щеше да е супер и за двамата. Прекарахме още няколко часа в Караз, отидохме на интернет да пишем на домашните, купихме си истинска храна от пазара - пикантни варени картофи, много вкусни! Излязохме от Караз късно и вървяхме и стопирахме, когато след града се натъкнахме на полицейски участък. Само че не бе на нормалната полиция, а на планинска спасителна служба :) Много им се изкефихме, на стената до входа имаше картинки как спасяват алпинисти, пускат се с лодки, катерят се по скали... Решихме да си пробваме късмета да ни настанят в техния двор за през нощта. Вътре ни посрещна много готин спасител, който веднага ни заразпитва откъде сме, заговорихме се за високата планина, за ходенето по планини... пускаше ни известни американски песни и искаше да му превеждаме какво се пее в тях. Заведе ни в склада на службата, където имаше тонове палатки, чували, снегоходки, якета, панталони, котки, пикели, въжета и дори гребла за лодки... Страшно се изкефих, а той ми подари едно висящо на стената знаменце на Перу. После говори с друг спасител и ни показаха перфектно място в двора, където да разпънем палатката. Имахме и три кучета до палатката цяла нощ, които бяха толкова мили, пухкави и игриви, че едва успях да си легна да спя. Направи ни силно впечатление, че планинските спасители НЕ са лилипути! Първо - бяха по-високи от нас, всичките едри и силни. Второ - държаха се много достойно, възпитано и излъчваха благородство - нещо, което досега не бяхме виждали в Перу. Естествено, за тази работа няма как да назначат лилипути, защото туристите, които биват спасявани, са европейци или американци и един лилипут дори няма да може да помести ранения турист и да го сложи на носилката. Чудехме се тези аджеба перуанци ли са, или ги внасят от друга околна държава специално за тази работа, за да не се излагат пред чужденците и за да може все пак някой турист да има и шанс да бъде спасен...
На сутринта им благодарихме и тръгнахме да вървим и стопираме към Хуараз с идеята пак да ходим там на квартира, пак да запишем снимките ми, ако може да изпратим пакет със снимки за вкъщи и отново да се върнем в планината. Още първия пикап ни взе за село Манкас. Там хапнахме хляб и сок от кинуа за закуска, след което продължихме да вървим. Докато минавахме покрай една къща, в градината пред нея седеше жена. Другарчето я попита дали живее тук и започна да я разпитва за стая. Предложихме 5 солес на ден само за стая с ток, не искахме нито легло, нито баня - нищо. Жената се обади на мъжа си и след някакви кратки обяснения бяхме настанени в голямото входно помещение на къщата. То бе толкова голямо, че вътре освен нашата палатка имаше колело, голяма маса, много столове, всякакви фигури на Христос и подобни, хладилник, втора маса, етажерка и множество картини, рисунки, икони и какво ли още не, висящо по стените, за да запушва дупките. Къщата бе изцяло от естествени материали, подът бе от пръст, както и стените. Навътре имаше още много помещения - спални, всекидневна с телевизор, кухня и баня с нормална тоалетна и душ. Беше много интересна къща и ни хареса. Хората отначало изглеждаха много ошашкани да имат грингота вкъщи си, очевидно бе, че им е за първи път. И всичко стана така бързо, но пък после имаха време да осмислят и да видят, че не сме страшни. Единственото нещо, което аз правех следващите три дни и нощи, бе да си оправям снимките и да си пиша блога. Другарчето ходи до Манкос да пазарува, хранехме се много добре. Семейството се състоеше от мъж, жена и тяхната дъщеря, която бе умствен инвалид, но винаги проявяваше любопитство към компютъра и идваше да гледа какво пиша като все възкликваше "колко прекрасно, колко прекрасно". Жената бе нисичка, с очила и дори предположихме, че е учителка, защото нямаше това типично простовато перуанско изражение с празен поглед. Мъжът също бе любезен и дори ни черпи хляб. Като ме виждаха как всеки ден не ставам от компютъра и само пиша ли пиша, започнаха да ми съчувстват и да виждат, че грингото не само си вее байряка, а върши и някаква работа, че се и изморява (все пак там написах всичките последни публикации, включително и тази :) На третия ден съвсем се уморих, задните части ме боляха от седяне на пода, а мускулите на краката ми сякаш бяха атрофирали от липса на движение. Но си свърших всичко, което исках, само на имейлите от последните 4-5 месеца още не мога да стигна да отговоря. Но и това ще стане...