Колумбия - страната на коката и кафето

Тази снимка за мен символизира същността на Колумбия - спирка край пътя, преградена с бодлива тел, за да не може никой да седне да почине или чака автобуса. Вдясно до нея има крайпътно заведение. Идеята на преградилия спирката вероятно е била, че вместо хората да сядат на безплатната спирка, ще сядат на заведението му и ще консумират. В Колумбия не видяхме нито една автобусна спирка извън градовете, в селата и въобще никъде, освен в големите градове. Също така почти не видяхме парче земя без ограда (бодлива тел). 


В момента сърцето ми е пълно с толкова обич и възхищение към Еквадор, неговите хора и неговото министерство на околната среда, че ми е много трудно да пиша за неприятните ни преживявания в северната му съседка. Но все пак това пътуване има две страни и няма да е честно да прикривам негативната.



Има една съществена разлика между знамето на Колумбия и това на съседен Еквадор. Еквадорското също е три цвята - жълто, синьо и червено в същия ред като колумбийското, само че в средата има кондор в полет над планини, гори и море. На Колумбийското няма нищо ...
Колумбия ни впечатли като извънредно бедна на култура страна. Мисля, че колонизацията е била най-безмилостна към нея измежду всички южноамерикански страни. Не просто на знамето няма нищо, но и в сърцата на хората празнотата сякаш крещи и се натрапва на минаващите като нас. В Колумбия, цитирам срещнат от нас човек - "всичко е пари".
Всеки непосетил страната човек, я асоциира мигновено с кокаина и естествено голямата престъпност. Ние особено присъствие на престъпност не усетихме, а местните казваха, че Венецуела е много по-опасна в момента. Вярно, че големите колумбийски градове създават усещане за евентуална престъпност по малките часове на нощта, особено в крайните квартали, но сякаш във Венецуела това усещане бе по-силно.
Това, което може би най-силно ни впечатли у хората в Колумбия, е извънредно високото мнение, което имат за себе си. Всеки човек, който ни взе на стоп или ни заговори на улицата, коментираше въпросително "хората в Колумбия са много добри, нали, сигурно страната много ви харесва, колумбийци сме изключително мили и гостоприемни хора .... нали." Ние понеже не желаем да сме груби и лоши към хората, просто преглъщаме и премълчаваме истината като кимаме и сменяме темата с "и природата е много хубава, зелено е, храната вкусна ...." докато мислено ни се гади от мисълта за бокадийо със сирене. Още повече обаче ни се гади от арогантността на местните, които кой знае защо са решили, че са нещо изключително. Как пък в Еквадор нито един човек не изтъкна добродетелите си, а всеки бе толкова мил към нас .... Но да се върнем на Колумбия.
Все си мислехме - Венецуела е зле, защото е комунизъм, хората са изнервени и имат проблеми, криза е, нямат дори тоалетна хартия ... Да, ама Колумбия не е в това положение, имат си всичко, а хората станаха още по-лоши. Страната е кошмарна за стопаджии и нестандартен тип пътешественици, които не желаят да подхранват туризма. Хората, които срещахме по пътя си, ни преценяха по следните критерии: дали ще имат финансова изгода от нас, ако да - колко. Ако не, значи минаваме в графа "никому ненужни движещи се субекти". Няколко седмици търсех точната дума, точния етикет, който да лепна на колумбийци. Намерих я само благодарение на една англичанка на около 60 години, която пътува с мъжа си и с джипа им през Северна и Южна Америка. Срещнахме ги в Саленто и се заговорихме, тя нарече хората в страната "изключително арогантни" и аз мигновено осъзнах, че това е определението, което търсех и което пълноценно определя същността на тази духовно бедна нация.

След границата поехме към град Кукута с идеята да стигнем до разклона за Богота преди града и да стопираме там. Вървяхме доста, направи ни впечатление колко лъскави са къщите, колите, всичко. Нямаше вече стари коли, всички поляни бяха окосени, паркчетата направени привлекателно. А хората все така апатични въпреки задоволения им живот. Още на първо четене разбрахме, че недолюбват такива като нас, на стоп никой не спираше, показваха ни средни пръсти, гледаха ни с презрение ... стана ни ясно. На разклона почакахме учудващо малко - взе ни камион. За миг се обнадеждихме за стопа в Колумбия, направо се зарадвахме, че има бъдеще и ще срещаме приятни и интересни хора. Шофьорът на камиона обаче не бе един от тях, дори не проумявам защо ни взе. Беше дръпнат, караше изключително опасно, пътят бе силно планински (пътувахме от Кукута до Букараманга), на много места бе в ремонт, защото имаше срутвания. Завой след завой, той изпреварваше на места без никаква видимост, караше много агресивно, буквално като психопат. На няколко пъти бяхме на косъм да се блъснем, ние естествено не стигнахме Букараманга с него, а само търсехме удобен момент да слезем. И тъй като пътят бе тесен, а хората като цяло шофираха много опасно, не бе добра идея да слезем в нищото и да вървим, а отстрани нямаше нищо освен пропаст отдясно и отвесни склонове отляво. Ведага щом стигнахме градче на име Памплона, поискахме да слезем. Беше късно и започнахме да търсим място за палатка покрай реката извън града, но не намерихме, така че решихме да отидем на другия изход към по-пустия път за национален парк Ел Кокуй. По принцип мислехме да отидем до този парк, но преценихме, че няма да стигнем в Богота навреме за хоста си и за срещата с Владо, така че го отложихме за друг път. Тръгнахме обаче по пътя с надеждата да влезем някъде в гората да спим. Всеки сантиметър бе ограден с мрежи, всичко беше частни имоти, въпреки че повечето бе гора. Вървяхме километри и оградите не свършваха, накрая прескочихме бодливата тел до една горичка и се установихме там, поне не се виждахме от пътя. Бяхме много гладни, но нямахме все още местни пари, така че не можехме да си купим нищо. На сутринта се върнахме в Памплона с идета да търсим пари и храна. Учудващо ни взеха на стоп и не се наложи да вървим, в колата бяха две момчета скаути, кучето им и баба им. Другарчето много се зарадва, че има скаути в Колумбия и че ни взеха, все пак скаутите трябва да правят поне по едно добро дело на ден. :) В центъра тъкмо се зачудихме дали да теглим пари от банкомат или да обменяме, или пък да търсим магазин за пазаруване с карта и се появи французинът Фелипе, заговори ни и ни покани в хотела си да разпънем палатка безплатно и да пием чай. Приехме на драго сърце, Фелипе изглеждаше много приятен човек. Светъл, синеок и белобрад, досущ като Дядо Коледа. Топлата му усмивка и отношение веднага ни спечелиха. Заведе ни до един магазин, където приемат карти и си купихме хляб и бисквити, но машинката нещо не пожела да приеме картата на другарчето, така че Фелипе плати кеш нашите неща и после като изтеглихме от банкомат му върнахме парите. Хотел Норманди се намира на красив хълм с гледка към планините наоколо, много тихо и спокойно място на 3 км от центъра. Фелипе ни закара с колата си, седнахме на по чайче , показа ни къде можем да разпънем палатката и да останем няколко дни ако искаме. Запознахме се с жена му, която е колумбийка и преподава френски в университета в Памплона. Двете кучета Линда и Ленард веднага ми станаха първи дружки :) Хотелът пък бе изключително уютен, правен с много желание и отношение към всяко нещо. Фелипе също така си прави хляб, различни сладка и всякакви други продукти, които също предлага за продан. Ние лесно разбрахме защо си прави сам хляба, в Колумбия както и Венецуела, и Тринидад, хлябът е сладък и отвратителен. Захарната истерия в Колумбия обаче придоби чудовищни ​​размери. Тук се продават и ядат сирене с локум, шоколад със сирене, безсолно сирене, сладък хляб със сирене, а количеството локум от гуава (нарича се бокадийо), който се произвежда в някои райони на страната (основен производител град Барбоса) е потресаващо. Ние с другарчето стигнахме до извода, че има две възможни причини за деградацията на местните - кокаина или свръхконсумацията на захар. :) Едното от двете ще да е, предполагаме второто. Аз дето обичам сладко по принцип, особено шоколад, се отвратих от храната в Колумбия и каквото и да хапна, будеше погнуса в мен. Във всяко нещо първата съставка е захар. Започнахме да четем съдържанието на продуктите и да купуваме само такива без. Чашата преля, когато си купих чипс от плантейн (плантейн са вид банани, използвани най-вече за готвене), който се оказа супер сладък вместо солен! Пропуснах да прочета съдържанието, от чипс не го очаквах! Ооо и сладките арепи в едно градче ... А като видяхме как ядат авокадо със сол, разбрахме че вкусовите рецептори на тези хора са тотално сбъркани. Авокадо със сол ... нямам думи! Хостът в Тринидад ядеше ананас със сол. Още по-покъртително. Тогава зяпахме изумени, но кой да предположи, че това било само началото и ни очаквал цял континент, където солят плодовете?! И ние ядем разни странни като комбинация неща, но никога не смесваме така сладко и солено. Та да се върна на Фелипе. Човекът живее в Колумбия вече много години, преди е живял по 6 месеца във Франция, където бил шофьор на ТИР и другите 6 в Колумбия, където започнал всичко отначало. Тъй като хлябът и сиренето тук са му също така непоносими, както и на нас, си ги прави сам. Имахме щастието да пробваме домашния му хляб, прекрасен беше! След час разговори той отиде да си върши работата, а ние оставихме раниците в една от стаичките до градината и тръгнахме да разглеждаме града. Памплона се оказа много приятно градче, много свежо и симпатично. Паркчета навсякъде, малки планински улички, църкви ... В крайна сметка остана любимия ми град в Колумбия. След като вече имахме пари решихме да пробваме разни местни вкуснотии. За сладките неща грешка нямат, така че си купихме сладкиш с шоколадови пръчици на клечка. Търсихме безжичен интернет по улиците, но всичките бяха заключени. Никъде в Колумбия няма отворени мрежи, това е първата страна, която виждаме, където никой не споделя интернет. Трябваше да потвърдя на хоста в Богота, че ще отидем и да пиша на домашните, че сме вече в Колумбия, така че прежалих 500 песос за интернет кафе (1 долар е равен на близо 2000 песос). Върнахме се при Фелипе надвечер, той имаше гости, даде ни паролата за безжичния интернет на хотела и ни остави да се занимаваме. Спахме страхотно в градината, заедно с Линда и Ленард и тяхната кучешка колибка. Фелипе каза, че наскоро някакви младежи от Аржентина също спали на палатка в градината и едно от кучетата (май Линда, тя е по-дивата) изяло част от палатката им като я оставили без надзор :) На сутринта той и жена му искаха да ни закарат на мястото за стоп извън града. Там имаше няколко военни на пост, тъй като беше изборен ден. Трафикът никакъв го нямаше, всеки си бе по местата за гласуване, но ние се надявахме да мине някой все пак. Военните бяха готини и много се интересуваха да говорят с нас, което ни зарадва. Научихме доста думи на испански от тях, а те от нас на английски. Доста се смяхме и убивахме времето, докато нямаше коли по пътя. Накрая мина един младеж с кола и ни взе, пътуваше чак за Меделин (произнасят го Меджин), но ние не искахме да ходим натам, затова слязохме в Букараманга. Предстоеше ни да вървим пеш до края на поредния мегаполис от два съединени града - Букараманга и Флоридабланка. Въздухът тук обаче нямаше нищо общо с този в Пуерто ла Круз в съседна Венецуела, така че на никого не му стана лошо и вървяхме километър след километър до тъмно. Стопирахме под една лампа на шосето и ни взе човек за кратка дистанция. После стопирахме до след полунощ на едно осветено място, където спираха автобусите за Богота. Провървя ни, взе ни камион, който до някъде отиваше в нашата посока. Остатъка от нощта пътувахме, минахме покрай входа на национален парк каньон Чикамоча, който е голяма атракция и се плаща някаква безумна сума, за да го посетиш. В Колумбия всички национални паркове и подобни се плащат и доколкото зная цените са много високи. Природата е за продан.
Минахме и град Сан Хир, който бил много красив, но нищо не видяхме в тъмното. Към 4 сутринта шофьорът спря на бензиностанция да спи. Ние решихме да направим същото, тръгнахме да търсим място за палатката, но навсякъде отново бе преградено с бодлива тел и нямаше изобщо къде да се спи. Толкова се дразнехме вече, че всеки сантиметър в тази страна е на някого и е заграден, че разпънахме до самия път, извън оградата. След два часа станахме и почнахме да събираме, покрай нас мина един човек, който ни изгледа много лошо. Не бяхме в ничии имот, а до самото шосе, но пак ни гледаха лошо. Стопирахме отново с надежда да ни вземе някой право за Богота, днес трябваше да стигнем до хоста. Взеха ни хора до следващото малко градче, където си купихме хляб, банани, а другарчето влезе в едно готино магазинче и излезе с най-якия хамак на света :) Отдавна се канеше да купува хамак, време беше. Цената бе доста добра - 38000 песос, а качеството страхотно! След дълго чакане ни взе камион с много готин шофьор. Първият шофьор, който явно не ни взе от съжаление и имаше желание да общува с нас. Доста пътувахме с него, почерпи ни сирене и локум (слава богу отделно!) и ни остави на разклона за Тунха. Вече ставаше късно и се притеснихме, че може да не стигнем до хоста. Чакахме на стоп много време преди да спре един младеж с лъскава кола, който отиваше в Богота и говореше английски. Първият ни стоп с човек, с когото можем да комуникираме пълноценно. Той много се радваше, че си упражнява английския и доста си говорехме. Като стигнахме Богота се обади на приятелката си, взехме и нея и тя знаеше как да стигнем до адреса на хоста. Доста въртяха по уличките, включваха и GPS, накрая ни оставиха пред вратата на блока и ни дадоха телефон да му звъннем, че сме долу. Пристигнахме точно когато той ни беше казал да отидем, между 8 и 9 вечерта. Ако не бяха те да ни закарат, щяхме да търсим адреса цяла нощ, а може би и на другия ден. Хостът ни Давид беше много приятен, студент по медицина и доста зает. Но вечерта имаше време да си говорим. Досега не е хоствал каучсърфъри, само е сърфирал и много му се искаше да хоства. Даде ни една от трите стаи в апартамента, стана ни много интересно, че апартаментът няма тераса, а също така стаята ни е вътрешна и няма прозорец за на вън. Прозорецът й води към кухнята. За първи път виждаме такъв тип апартамент. Тук много хора живеят в блокове, Богота е един от най-пренаселените градове в Южна Америка, има 8 милиона човека, а не е удобен за толкова. Големи задръствания разбира се, а в центъра вечер не можеш да се разминеш в тълпата. Кварталът на хоста бе възможно най-лъскавия и пълен с богаташи, което първия ден ни заблуди, че целият град е пълен само с костюмари и натокани мадами. Излязохме да търсим мол с интернет, за съжаление установихме, че моловете са единствените места, където можеш да намериш отворена мрежа. Цял ден валеше и нямаше какво друго да се прави, така че поне решихме да свършим някаква работа. Най-интересното в мола бе, че когато навън валеше, на входа седеше човек с черен костюм, който раздаваше найлонови торбички за чадърите на влизащите хора, да не би случайно да капне вода по пода :) Това е първата страна в света, където виждаме подобно нещо. Навсякъде по улиците имаше хора с костюми, всички изглеждаха като дошли от погребение. Тези без костюми пък приличаха на излезли от модно списание, с тъмно шалче около врата и странно пуловерче. Правеха се на някакви, но на какви?! Жените всичките бяха изтупани. С другарчето имахме чувство, че се намираме във филм. Нямаше истински хора, всичките бяха фалшиви. Е, поне бяхме спокойни, че никой няма да иска да ни ограби, че ние изглеждахме повече просяци от кварталните такива. Във всяко паркче имаше охрана, която гледаше лошо, а доста от охраната държеше и големи ротвайлери с намордници. Във всеки вход на блок също имаше охрана. Скрихме се от дъжда под козирката на един вход и веднага дойде охраната да ни изгони, каза че можем да останем не повече от 5 минути! И това е козирка на жилищен блок. И вали проливен дъжд. За мен хората в тази държава са психопати. Дъжд, моля те спирай на петата минута, иначе горко ни! Интересно е положението с кучетата в Богота. Тук според мен има повече на брой домашни кучета, отколкото в цяла България. Имахме чувството, че всеки в града има куче. И все са едни породисти, едри или по-дребни, но много. Най-интересното са хората, които работят като разхождащи кучета. Често виждахме мъж или жена с по десет или дванадесет кучета на различни каишки, много готина гледка :) Това е моята професия-мечта, винаги ми се е искало това да работя, но в България не е популярно да плащаш на някого да ти разхожда кучето . Богота е мястото, където винаги ще си зает ако работиш това и разхождаш по 12 кучета на куп :)
Вечерта на гости на хоста бяха дошли леля му и чичо му. Поздравиха ни много хладно и нищо повече не ни казаха. Прибрахме се в стаята си да не пречим и гледахме филм, докато ги чувахме колко безчувствено и студено говореха помежду си. И после нека някой ми обяснява как хората в Латинска Америка били много топли. Топли та парят направо :)
Следващия ден аз прекарах в стария град Канделария, а другарчето на интернет в мола. В Канделария бе красиво като архитектура, имаше интересни църкви, площад Боливар заслужаваше внимание, а най-интересното бе музеят на златото, който посетих. Като човек, който живее в миналото и за когото само миналото има стойност, бях в еуфория и не можех да отлепя очи от уникалните фигури, статуетки, изработени от злато животни и други исторически ценности. Снимах много и реших да сложа снимките в отделна публикация, защото за мен подобни неща имат огромна стойност и искам да ги споделя с други интересуващи се. В музея може да се снима, само че без светкавица, това е единственото условие.
За един ден успях да разгледам 4 музея: този на златото, Бутеро, музея на изкуството и къщата на монетите. Последните три бяха безплатни, а този на златото бе с такса долар и половина, но определено си заслужаваше. Картините в музея на изкуството и в Бутеро също бяха страхотни и се насладих на неща, които обичам, а все пестя пари и пропускам да ги видя. Така или иначе при ниски цени на таксите за музеи винаги ще ги посещавам, защото смятам че си заслужава, а и това е нещо, което не става без пари, иска поддръжка. Не е като да застанеш на входа на някоя планина или водопад и да викаш "плащайте ми такса". Алчността обаче ходи по хората, ето тук музеите са безплатни, а планината се плаща.
В Богота има доста западни туристи, във Венецуела не видяхме нито един никъде, но Колумбия като цяло е пълна. Преди да разгледам музеите, се разхождах по една улица и спрях да снимам църква, пред която индианци продаваха накитите и сувенирите си на туристите. Направих снимка на църквата и сергиите, и ядосан индианец дойде да ми се кара, че снимам, не можело да снимам трябвало първо да платя :) Това всъщност бе единственото място, където видяхме индианци в Колумбия, ако изключим далечния юг към Пасто и границата с Еквадор. И те бяха по-зле, отколкото можехме да си представим. Тези, които не продаваха сувенири, бяха довлекли лами от Еквадор (в Колумбия няма лами) и ги държаха на площада да се снимат с туристите като атракция.
Взех си карта от инфо-центъра на площад Боливар, търсех да си купя нещо за ядене, но всичко беше доста скъпо, така че не обядвах нищо. Следобед не остана време да се кача до планината Монсерате с гледка към града, защото трябваше да извървя осемте километра до дома на хоста. Попаднах на супермаркет и си намерих някакъв по-евтин хляб със сирене за ядене, пълна гадост, защото хлябът е сладък. В Колумбия е мнооого по-скъпо от Венецуела, така че тук не можем да си позволим почти нищо здравословно за ядене, плодовете и зеленчуците са на космически цени в Богота. Като бяхме при хоста беше добре, защото си купихме ориз и спагети и поне закусвахме отлично, но ако няма къде да си сготвиш, нещата не изглеждат розови. И тъй като всичко навсякъде е преградено и е частна собственост, на практика огън не можеш да запалиш никъде. За мен лично Колумбия няма природа. Всеки, бил там, ще каже - не е вярно, това е най-зелената страна на света! Така е, безспорно е мноооого зелена, толкова е зелена, че на пръв поглед ти се струва, че е най-богатата на природа страна. Но ако се загледаш и замислиш - всичката зеленина са изкуствени насаждения. Никъде няма истински гори и поля, абсолютно всичко е земеделска земя. Насаждения от кафе, авокадо, захарна тръстика обхващат стотици ако не и хиляди километри, останалото са пасища и други видове насаждения. Горите често са евкалиптови, явно посадени за сеч. Единствената останала природа е високо в планините, където обаче се плаща, за да отидеш. Така че за мен лично Колумбия няма природа. Може би в амазонската й част е различно, но ние не отидохме там да я видим.
На връщане от центъра минах през мола да взема другарчето и се прибрахме при хоста. Той винаги се връщаше между 8 и 9, тази вечер имаше повече време да си говорим и започнахме дълга дискусия на тема храна :) Той ни потресе с инфото за сирене с локум, което по-късно видяхме в супермаркета. Разказа ни за Чили, че там било три пъти по-скъпо от Колумбия. Ние се стъписахме, ако е три пъти по-скъпо от това скъпо, което е тук, значи в Чили ще сме ни живи, ни умрели от глад :) В Еквадор пък било по-евтино, а дано! На мен ми се струва, че като изключим Венецуела, навсякъде другаде в пътуването досега беше по-скъпо от България. А колко са заблудени хората, например във Венецуела в Мерида, един собственик на тур агенция искаше да ми продава тур от Лос Невадос до Мукунутан за 3 дни (този преход, който ние сами си го направихме) за 50 долара и най-шокиращото бе как го каза: "Само 50 долара, толкова е евтино, в твоята държава можеш да си купиш само кафе и закуска с 50 долара" :) Толкова не ме бяха рзсмивали отдавна, последното такова изказване бе на един африканец, който бе убеден, че раницата ми е пълна с пари.
На следващия ден си тръгнахме от хоста след като сготвихме за последно и изчистихме апартамента. Целия ден прекарахме във вървене до летището. Първо спряхме да купим празни дискове, на които да си запиша снимките, паметта ми вече бе пълна на сто процента и не можех нищо да снимам. Едно момиче от каучсърфинг ни беше писала, че може да ни даде назаем нейната записвачка, уговорката бе да отидем до дома й на следващия ден. Взехме дискове и продължихме към летището. Очаквахме тя да ни пише къде и кога на следващия ден ще се срещнем. Предполагаше се, че имаме и хост следващите дни, но той в последствие ни писа, че не може да ни хостне. Така или иначе поне една вечер щяхме да спим на летището, отивахме там за срещата с Владо, с когото си пишехме отдавна да се видим в Южна Америка и който изключително щедро предложи да ми даде своя обектив за Канон, защото моят се развали точно преди пътуването . Вместо да го праща по пощи, той сам ми го донесе в Богота, заедно с карта памет за другото ми апаратче, точно в началото на неговото пътуване в Южна Америка. Чакахме го на летището към полунощ, той пристигаше с негов приятел, който щеше да пътува с него за седмица. Много се зарадвах да се видим на живо най-после, а обективът също предизвика големи емоции в мен, 7 месеца снимах основно със сапунерката Кодак и беше прекрасно, че ще имам възможност да ползвам отново нормално апарата си. Сега изглежда весело - апарат от 2007-ма, целия очукан с развалена пружина на светкавицата и изтрити надписи на бутоните, но с чисто нов направо светещ обектив, който очевидно не е ползван. Никога няма да мога да се отблагодаря на Владо, толкова ми беше мъчно като тръгнах без стария си обектив и без шанса да снимам с нормален зуум. Прекарахме малко време заедно, защото Владо и Сашо бързаха за хостката си от каучсърфинг, вече бе доста късно вечерта. С Владо обаче ще се засечем някъде в Еквадор, не се съмнявам :)
Ние с другарчето се отправихме към горния етаж на летището, установихме се на едни столчета тип пейки, удобни за спане и успяхме да се наспим следващите часове до сутринта. Летището на Богота определено става за спане, никой не проверява дали имаш билет, никой не те тормози, има много народ и се сливаш с тълпата. На сутринта, след като разбрахме, че момичето от каучсърфинг не ни е писало, тръгнахме да търсим решение на проблема със снимките. Предния път капитан Кърк ми даде компютъра си да ги запиша в Тринидад, но оттогава досега всичко се напълни отново, въпреки че купихме допълнителна 32 гигабайтова флашка, и проблемът излезе на дневен ред. Обмислихме нещата, имаше вариант да кажем на мама да ни прати записвачката по пощата, но това щеше да отнеме поне 3 седмици и много пари. Другата опция бе интернет кафе, където разбира се почват проблемите - някой диск изгори, записвачката спре да работи ... до болка познати проблеми от Африка, където и тока спираше постоянно. За един ден успяваш да запишеш 5 диска и изхвърлиш 6. А парите си текат на час. Аз имах да запиша 23 диска. Най-доброто решение бе едно - купуване на записвачка, която ни прави самостоятелни и независими от интернет кафета и каучсърфъри, решаваме перманентно проблема и то веднага. Започнахме да търсим по молове и супермаркети, никъде нямаше докато не стигнахме огромен мол с хиляди магазини вътре, включително Панамерикана, където имаше дори няколко вида записвачки. Купихме си най-евтината, също като тази, която имаме в Хасково. Цената бе 50 долара. Цял следобед до към полунощ записвахме дискове в мола, имаше ток и интернет на едно място. Другарчето пък си бе купило бързоварче, така че използва тока в мола да стопли вода в едно шише, купи нудълс и ядохме нещо топло и готвено. Кой би предположил, че в този супер лъскав мол ще дойдат двама българи, които ще топлят вода с бързовар, за да си сготвят нудълс. :) Отново се върнахме да спим на летището останалите няколко часа нощ. Писах на момичето от каучсърфинг, че сме решили проблема си с дисковете и й благодаря все пак за желанието да помогне. Тя ми отговори, че напълно ни е забравила, изобщо не се била сетила за уговорката ни, затова не ни писала. Уговорката я правихме предния ден :) Но ние бяхме щастливи - никакви ядове повече, имахме си записвачка. Следващия ден прекарахме в излизане от Богота. Следобед успяхме да стигнем до касите за плащане на магистралата и да стопираме там. Взе ни човек до отбивката за следващия град Мадрид, на 10 км от Богота. Там стопирахме почти до тъмно, но никой не ни взе. Другарчето видя една голяма гора в далечината и реши, че иска да спи там, защото предните нощи не сме спали нормално и трябва да се наспим поне сега. Мислехме, че гората ще е достъпна от пътя. Беше в посока град Мадрид, самият град бе на 2-3 км от шосето. Вървяхме, търсехме пролука към гората, но всичко бе оградено. В града продължихме да търсим път към гората. Такъв Нямаше. Ама никакъв! Всеки път, който тръгваше в тази посока, просто свършваше в поредните постройки. Навсякъде имаше блокове, ама не като българските различни цветове и брой етажи, а точно едно към едно същите. Другарчето каза, че това е най-ужасното място, което е виждал. Нямаше нито един различен блок. Стигнахме центъра на града, където се появиха и къщи, различни постройки, църкви, та градът стана по-приятен. Но път към гората нямаше. Накрая стигнахме една поляна до блокове, тръгнахме нагоре по склона и се надявахме да намерим място за палатката. Имаше група младежи седящи в тъмното и вероятно пушещи трева. Те ни помогнаха, явно знаеха какво търсим и ни казаха, че малко по-нагоре по стръмната пътечка има полянка, която е в частен имот уж, но всички прескачат, защото това е единствената пътека за разходка по тоя хълм. Там нощувахме, с гледка към град Мадрид. На сутринта покрай нас минаваха хора, разхождащи кучетата си. Беше първи юни :) Единствения празник, който празнувам в годината. Деня, в който очаквам подаръци и ядене на сладки неща :) Другарчето ми подари нови слушалки за мр3-плейъра, че старите не се чуваха добре и бяха леко скъсани. Също така извади един шоколад от раницата. Слязохме в града да разгледам графитите по стените, там видях най-яката къща на света - цялата изрисувана с любимите ми герои на Дисни - Ариел, Покахонтас, Рапунцел, Мулан, Снежанка, Спящата красавица ....... Направо се побърках от кеф, снимах всичко детайлно и се размечтах за къща като тази, цялата в сцени от Дисни и отвън, и отвътре. Но аз съм номад, къща не ми е нужна, по-добре да си купя една раница с Дисни и да се радвам, всеки ден ги гледах тези малки раници в моловете в детските магазини, където единствено ми беше интересно да разглеждам.
След разходката по главната отидохме на сладкарница да се почерпим още. Другарчето се бъзикаше да пиша на блога, че за първи юни сме отишли ​​на сладкарница в Мадрид :) Хванали сме самолета и ... В Колумбия е страшно характерно да наричат ​​техни градове или квартали с имена на чужди такива. В Богота например се намират Египет, Германия и какви ли още не абсурди. Аааа най-якото нещо - недалеч от град Манисалес има село в планината, което се нарича България :))) Открих го съвсем случайно докато разглеждах гугъл карти на района. Изумих се :) Искахме да отидем да го посетим, но поради лошия стоп към Манисалес (300 км за 5 дни) идеята отпадна. Та и Мадрид ето го тук в Колумбия, а ние - на сладкарница в Мадрид. Излязохме от града и стопирахме доста време, докато ни взе пикап, пълен с деца. Оставиха ни в следващия град Факататива, там си купихме арепи и се оказаха сладки, потресохме се :) Почерпихме се и сладолед по случай празника - най-важната черпня. След няколко часа чакане на изхода на града, ни взе един камион за Хонда (явно и марки коли са предпочитани за имена). В тъмното обаче нямаше какво да правим в града Хонда, така че поискахме да слезем на една отбивка, обещаваща гледка за туристите след 2 км изкачване. Там тръгнахме да търсим място за палатката, отново всичко бе оградено с мрежи от двете страни на малкия път. На едно място видяхме широка пътека без мрежа и тъкмо да извадим палатката от раницата, дойдоха хора на мотор, които отиваха надолу по тази пътека. Оказа се, че къщата им е там, но след като видяха, че не сме страшни и опасни (в първия момент се стреснаха като ни видяха в тъмното) ни разрешиха да спим там. На сутринта дори ни поздравиха, а хлапето им остана при другарчето докато аз отидох нагоре по пътя да видя гледката. Наистина бе красиво, качваш се на една скала и се вижда на километри разстояние. Като се върнах хлапето учеше другарчето на испански. Покани ни да напълним вода в къщата му, аз взех шише и тръгнах с него, докато другарчето пазеше раниците. В къщата бяха майка му и баба му, бяха много любезни и напълниха цяла торба портокали и мандарини за нас. Торбата бе толкова тежка, че не можехме да я носим :) Изядохме мандарините, част от портокалите, а останалите другарчето спазари да ни ги изстискат на сок на една улична машина в следващия град срещу 50 стотинки, така че имахме цяло шише сто процентов портокалов сок ! Много се радвахме, че все пак срещнахме и добри местни хора, които не ни гледаха на криво, не ни гонеха и дори ни дадоха нещо, което доколкото виждаме изобщо не е характерно за народа на тая страна, тук обичат повече да вземат, а най-мразят да споделят. До този град Марекита стигнахме с един джип, който ни взе от разклона за гледката. Бяхме там още сутринта и до вечерта не отлепихме повече, цял ден стопирахме и никой не спря, а имаше много трафик. Наложи се да се връщам в града да търся интернет кафе, за да пиша на хоста в Перейра, че няма да можем да стигнем. Уж имахме и хост в Манисалес, но той не писа повече, покри се. Прави ми впечатление, че хостовете тук са страшно несериозни, реално отидохме при само един човек, а доста бяха писали, че ще ни хостнат, но в последствие се отметнаха.
Легнахме да спим покрай пътя, в гората, на единственото разградено откъм бодлива тел място. Беше доста мръсно, а някакъв странен тип с бастун обикаляше наоколо по-рано, така че имах готовност за евентуални проблеми, но спахме спокойно. На другата сутрин историята се повтори, стопирахме няколко часа, писна ни и решихме да вървим. Един моторист явно мислеше, че стопираме вече втори ден, защото нямаме пари и спря да ни даде. Много гадно ни стана, естествено не взехме парите, но още повече осъзнахме колко са зле хората тук и как "всичко е пари", как никой не разбира защо стопираме. Хората тук са презадоволени в материално отношение, но ограничени и безлични, така че нямаше смисъл да чакаме някой уникално готин и интересен човек да ни спре. По едно време чичо с пикап, който явно ни гледаше втори ден на същия път, реши да ни повози до следващото село, откъдето продължихме да вървим. Последните дни другарчето бе много нещастно, защото нямаше къде да си изпере дрехите, както и да сготви читава храна. Умирахме за нещо готвено и вкусно, предния ден бяхме яли само скапан колумбийски хляб. На едно място покрай пътя видяхме отдавна неизползвана по предназначението си тръба, която явно преди е била чешма, но никой не си е направил труда да я отпуши и се е затлачила с много кал. Нещо, което отнема не повече от 10-15 минути. А някои хора минават покрай нея всеки ден ... Но на никого не му пука за другите. Продължихме си традицията - във всяка държава по една чешма. След като водата потече нормално и се избистри, майстор-готвач другарчето си запали огън и сготви спагети, хапнахме доволно и после го чаках да си изпере дрехите и да се изкъпе в канавката с няколко бутилки. Както каза другарчето - в мизерна държава пътуваме и сме принудени да правим мизерии. Ние дълбоко вярваме, че да се къпем с шишета в канавката и да палим огън до пътя, за да хапнем читава храна, са по-малки мизерии от това да отидем на хостел и да спонсорираме някоя зла и алчна лелка, която обаче е най- милата за пред туристите. Единствено когато някой няма изгода от теб, тогава можеш да разбереш какъв човек е. А от нас никой тук няма изгода, така че сме благословени да видим истинската същност на хората. А това за мен е голяма благословия.
След като всички процедури свършиха, по пътя мина един човек, който явно минава всеки ден. Първо ни изгледа много лошо, а ние в тоя момент нищо не правехме дори, седяхме и си говорехме. След като ни подмина на 20 метра, загледа чешмата. Очите му останаха в нея. Не спря да се взира и да се обръща като я подмина. Явно бе шокиран, сигурно от десет години чешмата е запушена и водата се разлива отвън и не става за пиене. А днес чешмата възкръсна. Горкият човек, може би разбихме света му с постъпката си, та тук никой не мисли за другите, никой не прави чешми, никой не се безпокои да ги отпуши като се запушат. Продължихме да вървим и стопираме по пътя и доста се изненадахме като ни взе младеж с кола за Фресно. Обясняваше ни за кафето, навсякъде покрай пътя имаше кафеени дръвчета и дръвчета авокадо. Този район е основния производител на кафе в Колумбия, наричат ​​го кафената столица на страната. Младежът бе някакъв по-интернационален, говореше малко английски и сподели, че сестра му пътувала по цял свят. Остави ни на изхода на Фресно, където написахме една табела "Перейра" на поредния намерен картон и се надявахме някой да ни вземе преди тъмно. Не стана така обаче, а и заваля проливен дъжд. Тъй като никъде няма направени автобусни спирки с покрив да се скриеш от дъжда, ние се подслонихме на навеса на едно магазинче. Жената и мъжът вътре ни зяпаха, но не ни изгониха, даже ни подканиха да седнем на столчетата отпред докато чакаме. След дъжда продължихме да вървим с идея да излезем от населеното място, но проблемът бе, че тук населените места просто не свършват. Уж отдавна сме извън града, но около пътя има къщи и частни имоти. По едно време видяхме голямо празно пространство до едно заведение, което се оказа паркинг за камиони, а заведението се оказа мотел с ресторант, където явно тираджиите отсядаха. Питахме дали можем да разпънем на паркинга, казаха не, но тъкмо тръгнахме да се отдалечаваме и шефът ни извика. Показа ни хубава полянка зад постройката, където каза че можем да преспим. Много мило от негова страна, мястото беше супер, тревата ниска и равно. Много рядко спяхме на такива луксозни поляни, винаги бяхме на някой баир с ужасен наклон и като валеше, палатката не бе добре изпъната, за да ни пази от дъжда. И тази нощ валя много, но останахме сухи вътре. Благодарихме за гостоприемството на сутринта и тръгнахме пеш по пътя. Един джип-такси от платения междуселски превоз реши да ни вземе до следващото село, бяхме много гладни и си купихме сирене и пържени тестени топки. Стопирахме и ни взе камион, кабината бе празна, имаше място точно за още двама, но шофьорът, както постоянно се случваше във Венецуела, не искаше да ни пусне вътре и ни каза да се качваме отзад. Имаше полуразбита решетка отстрани, очевидно бе - камионът е блъскан преди. Беше едно от най-гадните ни возения, шофьорът караше като самоубиец на опасния планински път, изпревари всяка лека кола, която ни беше на пътя. На другарчето му стана лошо и му се повръщаше от завоите. Едва изтърпяхме до Манисалес, остави ни на входа на града. След толкова дни мъки накрая все пак стигнахме този град. Стопирахме към пътя за Перейра, не смятахме да оставаме в Манисалес, нямахме хост и искахме да стигнем най-сетне планините да си починем от целия ужас на колумбийската цивилизация. След доста време ни спря едно такси, човекът искаше да ни помогне и ни закара малко по-натам в посока терминала, откъдето каза, че ще хванем повече трафик за Перейра. От терминала се виждаше центъра на града на високото, също така имаше лифт с кабинки, който бе като градски транспорт и минаваше през целия град като имаше няколко станции в кварталите. От терминала можеш да го вземеш до центъра, на две станции разстояние е, а гледката е фантастична. Другарчето започна да намеква да се повозим, защото ще е уникално да се види града от лифта, а и ако идем в центъра ще намерим поща да изпратим пакета за България (6 кг излишен багаж) с моите снимки и всичко останало. Освен това ще мога да разгледам Манисалес. След като взехме карта на града от терминала, другарчето ме убеди и тръгнахме към кабинковия лифт. Цената бе 1500 песос, което е около 75 доларови стотинки. Паднахме се в кабинка с две лелички и те ни се чудеха какъв език говорим. Гледката от кабинката бе супер и си заслушаваше возенето отвсякъде. Стовари ни точно в центъра, питахме къде има поща и всички ни упътиха към едни, които са по-скоро като куриерска фирма. Шок и ужас - оказа се, че Колумбия няма национални пощи! Искате да си пратите дрънкулките за Европа? 200 щатски долара за 2 кг! E не, благодаря, ще се мъча да си ги нося до Еквадор. Много се разочаровах, но какво да се прави, не сме очаквали приятни изненади от тази страна. Проверихме и в интернет, всичките такива фирми са куриерски, няма нормална поща, каквато имаше по островите. Разходихме се из центъра на Манисалес, много магазини, сергии, всичко шарено и цветно. Купих на другарчето нашивка за раницата му със знамето на Колумбия, за да си спомня винаги колко ни е било гадно тука. Взехме си ядене, седнахме да хапнем и като се стъмни отидохме в мола на интернет. Чакаше ни поредната безсънна нощ. Не можеше да се излиза от града посред нощ, беше голям град, а и нямаше смисъл имайки предвид, че пак ще търсим цяла нощ място за палатка. Молът затвори в полунощ и си тръгнахме. Установихме се на пейка в парка в центъра до сутринта. Постоянно минаваха клошари и разни побъркани, спираха се да ни говорят, но ние така или иначе не ги разбирахме. Другарчето пък реши да си простре неизсъхналите дрехи на въженце над пейката и много ми вдигна кръвното. Никой от нас не спа през остатъка от нощта, защото бяхме твърде заети да се караме. Простирането на дрехите ни правеше да приличаме на клошари, а с очите си видях как полицаите, които минаваха наблизо, разбутаха спящ клошар, а по-натам гонеха друг. Не исках да си създаваме проблеми да ни гонят, така че не беше добре да приличаме на клошари. Точно до нас имаше мръсен фонтан, от който клошарите пиеха вода, а миячите на таксита отсреща загребваха кофа след кофа, за да мият колите. Логично един минаващ полицай би си помислил, че другарчето си е прало дрехите във фонтана. Караниците ни държаха в добър тонус до разсъмване, след което капнали се отправихме към изхода за Перейра. Там стопирахме и вървяхме много време преди да ни вземе един младеж. Говореше малко английски и беше много приятен, остави ни в началото на Перейра, той завиваше към Кали. На раздяла ме пита дали си имам шапка и като казах не, ми подари нова сламена каубойска шапка, много готина :) Другарчето каза, че с шапката няма начин вече да не ни върви стопа :) Приличах точно на местните фермери от планината, тук яздят много коне и носят такива шапки. На мястото, където шофьорът ни остави, за първи път видяхме други стопаджии! Бяха две момчета, махаха от другата страна на пътя в посоката, откъдето ние идвахме. Веднага ги заговорихме, бяха много готини и свежи. Единият аржентинец, другият чилиец. Първият ни въпрос беше как им се вижда стопа в Колумбия. Казаха, че е кошмарен, никой не спира и е много трудно. Питахме дали и в другите страни е така. Казаха, че е милиони пъти по-лесно и в Еквадор, и в Аржентина, въобще навсякъде, освен Колумбия. Много ни успокоиха. Подарихме им нашия картон с надпис Перейра да го ползват от другата страна за нова табела. Тръгнахме към града, трябваше да извървим поредния много голям град. Спирахме няколко пъти за храна и чак късния следобед бяхме на изхода, извървяхме и гетата по хълма преди най-после, след много махане да спре кола с двама младежи от Армения, които ни оставиха на отбивката за Саленто. Там тъкмо слязохме и мислехме да разпъваме палатката отстрани на пътя, защото бяхме капнали от умора, когато една кола спря до нас без да сме стопирали. Човекът ни пита дали отиваме в Саленто и предложи да ни закара. Стъписахме се. Много рядко някой тук просто така решава да направи добро на непознат и изобщо не очаквахме да ни вземе някой без да стопираме. Човекът ни закара до селото, той самият беше от Армения. Остави ни в началото и хванахме пътя за долината Кокора, където започва национален парк Лос Невадос и където мечтаехме вече почти седмица да намерим така жадуваното спокойствие. Тръгнахме да търсим място без огради покрай пътя, че да си опънем палатката. Добре, че не се напъвахме много, защото следващите 11 км нямаше нито едно такова. Прескочихме оградата на едно място и се настанихме в храсталаците до пътя. На сутринта поехме пеш към Кокора. Вървяхме около 6 км и ни взе кола с момче и момиче за последните 4-5. Покрай пътя нямаше нито едно място, където човек да може да отиде до реката примерно да си изпере дрехите или да запали огън да си сготви. Всичко беше огради. И огромни табели със забрани, сред които една се повтаряше навсякъде - "частна собственост, забранено за къмпинг, забранено минаването". Някои по-богати чорбаджии си бяха сложили дори винилови или ламинирани табели.
Като стигнахме село Кокора, колата ни бе спряна от нагъл човек, препречил пътя и предлагащ разглеждане на долината с коне. Това е масов начин за разглеждане, има десетки коне и водачи на конете, качват туристите на кончетата и ги карат да вървят по ужасно калната камениста пътека. Пълен тормоз за животните. Също и за ходещите пеш, защото пътеката става зверски кална и покрита с фъшкии. Благодарихме на двойката и се разделихме, те тръгнаха първи по пътеката, а ние разгледахме добре картата на парка в началото. До Акайме - къщата на колибритата, където се плаща 5000 песос за посещение и има много мила табела на входа "ако искаш да влезеш, трябва да платиш", бе на 5 км разстояние, а след нея на 9,1 км се намираше местност Естрея де агуа. Нататък се стигаше до Ла Примавера и се продължаваше нагоре из националния парк, имаше доста маршрути. Тръгнахме по пътеката, отвсякъде прииждаха десетки туристи - местни и западни. Беше толкова туристическо, ние не бяхме виждали никъде до момента толкова чужденци, направо имахме чувство, че сме слезли от круизен кораб. Чувахме френска, немска, английска реч ... Хората с конете водеха на групички туристите тормозители на животни. Изчаквахме всички да минат, но още прииждаха, така че трябваше да се движим с тълпата. Преходът през долината е просто уникален, за първи път виждам нещо такова. Пътеката от двете страни е заградена с огради от бодлива тел и чувството като вървиш е все едно се движиш в тунел. Навсякъде има табели със забрани да се влиза в частната собственост и забрани за къмпингуване. Ако не дай си боже ти се приходи до тоалетна трябва да прескачаш оградите и нелегално да осереш нечия частна собственост, както направиха едни момчета, вървящи преди нас. Самата пътека е изключително разкаляна, особено ако е валяло предния ден. Сложили са дървени стъпала на някои места, а след долината като се влезе в гората има няколко много яки люлеещи се мостове. Култовият персонаж на първата част на пътеката, която е в самата долина, е едно чиче, чиято къща е до самата пътека. Точно в този участък пътеката е брутално кална и се върви по малка ивица утъпкана земя, но като вървиш се опираш в бодливата тел и си закачаш дрехите и съответно ги късаш. Та чичето седи до оградата и страшно се забавлява на агонията на туристите, дръзнали да вървят пеш! Вместо да сложи две - три камъчета или дръвца пред оградата на къщата си и да помогне минаването да е лесно, той зяпа и се хили като пача на всеки, който си окъса дрехите и страда. Отразихме го на връщане, на отиване като вървиш нагоре не го виждаш. Та аз се връщах преди другарчето и ми се смееше, а после другарчето като слезе в селото заговори за същия екземпляр, който много се забавлявал, докато другарчето си скъсало пончото на тела. А няколко седмици по-късно, когато се срещнахме с Владо в Еквадор, той ни разказа как се подхлъзнал на същата тая пътека и понечил да се хване за бодливата тел, което довело до разрез в ръката му чак до кокал, много кръв и въобще едно по-злополучно събитие от скъсване на дрехите. Но да се върнем на началото ...
Тръгнахме нагоре по пътеката, палмите които всъщност са главната атракция, се полюшваха високо над нас по околните хълмове. Wax palm е национален символ на Колумбия и най-високата палма в света. По някое време оградите свършиха и пътеката стана нормална, отново много кална, но поне без бодлива тел и ферми. Започна джунглата нагоре. Точно в началото, при една голяма табела, имаше пътечка, водеща към реката вляво. Слязох да погледна, защото търсехме място, където да можем да прекараме следващите дни без да ни виждат туристите. Искахме да си изперем дрехите, да ги изсушим и да сготвим трите килограма ориз, които много тежаха. Готвенето бе мисия невъзможна, защото всичко бе толкова мокро, че нямаше ни едно сухо дръвце за огън. Прането в реката се получи, но сушенето след това бе проблем, тъй като слънце нямаше и постоянно валеше. Първата нощ спахме на това място, на следващия ден тръгнахме по прехода през гората, минахме покрай къщата на колибритата Акайме с вълнуващата алчна табела и продължихме нагоре към Естрея де агуа. Нямахме идея какво има там, но се надявахме да е заслон, защото докато стигнахме бяхме чисто мокри, не спираше да вали. Вече освен прането, всичко друго ни беше мокро. Естрея де агуа се оказа поредната частна собственост или нещо такова. Имаше ограда с врата с надпис "моля, затваряйте вратата", влязохме и продължихме до голяма постройка, изглеждаща като посетителки център, но беше затворен. Точно до него имаше скромна къща, на чиято веранда седеше жена и ни гледаше много лошо. Поздравихме и се мушнахме под навеса на туристическата постройка, която в последствие се оказа точно нещо като посетителски център, само че не функционираше в момента. Имаше голяма веранда с чудесен навес и се разположихме на земята. Жената продължи да не ни изпуска от поглед, едно момче също се мотаеше наоколо, явно синът й. Минаваше 5 следобед и нямахме много опции, валеше поройно. Решихме да се установим под навеса за през нощта, но първо трябваше да питаме за разрешение. Отидох при жената и я заговорих с усмивка. Питах дали може да се подслоним там, тя почна да обяснява да разпънем палатка някъде отзад на поляната до къщата й срещу 5000 песос на човек. Благодарих и за информацията и предложението и се върнах под навеса. С другарчето решихме, че щом палатката ще ни струва 10000 песос и ще подгизнем от дъжд на поляната, по-добре да си седим под навеса без палатка. Бяхме убедени, че след малко ще дойде да ни изгони, защото не искаме да плащаме. Не след дълго бащата също се върна с конете, явно всеки ден ходи до селото и пренася неща с конете. Изпратиха сина да говори с нас и да разбере какво става. Колкото можахме му обяснихме, че нямаме излишни пари и не искаме да плащаме за палатка, затова ще си седим без палатка под навеса. Той срещу 5000 на човек ни предложи да разпънем палатката под навес, по-широк от този. Дори и този бе предостатъчен да се разпъне палатката. Казахме, че не искаме да плащаме за палатката си и той отиде да пита родителите си какво да прави с нас. Толкова бяхме сигурни, че ще ни изгонят на дъжда, особено аз, че изобщо не го поставях под съмнение. Учудването ми бе голямо, когато се върна след малко и каза, че можем да ползваме другия навес да спим там. Не спомена нищо за пари. Предполагам жената е решила да бъде добра към някого днес. Пробваха да ни изкрънкат пари като ни дадат под наем навес, който дори не е техен, а на националния парк. Къщата им пък изглеждаше като едновремешните заслони по планините, целите стени отвън бяха нашарени сякаш от туристи. Надали ако живееш в една къща, ще шариш по стените различни имена. Предполагам са присвоили мястото. Без повече да коментираме благодарихме на момчето за гостоприемтвото и си разпънахме палатката. По ирония на съдбата дъждът спря точно тогава и не капна и капка до сутринта, след като цял ден се изливаше толкова вода върху нас.
На сутринта си тръгнахме рано, казахме благодаря и довиждане на хората, гледаха ни много лошо. Това цялото нещо с лошото гледане започна във Венецуела и продължава до тук. Навсякъде отнасяме по някой зъл поглед. Не знам какво е сбъркано с хората тук, но ни заливат с много негативна енергия. Не мога да си го обясня.
Предния ден категорично бяхме решили, че ще слизаме от планините. Бяхме осмъртели от глад, нямаше как да си сготвим ориза, защото непрекъснато валеше. Носехме напити с вода дрехи нагоре по баира, както и огромно количество дискове и други неща за пращане към България. Никъде нямаше никакъв нормален заслон да се скриеш от дъжда, да запалиш огън, както във Венецуела в планините. А следващия потенциален навес отново щеше да бъде частна собственост, нарича се финка Ла Примавера, а финка тук викат на именията с ферми. Планините на Колумбия бяха всичко друго, но не и гостоприемни към такива като нас. Най-голямото ни опасение бе наличието на къщичка на лошите на следващата финка, където да искат да ни таксуват за националния парк. Но дъждът и гладът решиха нещата окончателно, другарчето страдаше много от глада, а аз не исках да го гледам нещастно. Слязохме бързо до долината и наближихме калната пътека с бодлива тел. Напече някакво слънце, което много ни учуди, последните дни не бяхме и сънували слънце. Спряхме на старото място за палатка до реката да се изкъпем. Тръгнахме надолу към селото, аз стигнах преди другарчето и се подслоних от идващия дъжд, а то дойде прогизнало, много кално, със скъсано пончо и ходещо с една обувка и един бос крак, целия омазан в конски фъшкии. Приличаше на оцелял от някоя брутална битка, много окаяна фигура. Дъждът продължаваше проливен, не можехме да тръгнем по пътя към Саленто, затова решихме да стопираме под един навес. Взеха ни хора с лъскав джип и слязохме в центъра на Саленто. Беше неделя вечер, градчето бе пълно с хора, не валеше никакъв дъжд. Саленто е нещо като бекпекърски рай - пълно с хостели, хиляди магазини за сувенири, намира се и евтина храна и като цяло атмосферата е точно за такъв тип туристи. Цените на сувенирите обаче са много завишени, другарчето разпита за цените на хамаците, за да разбере дали наистина е купил своя изгодно. Тук ги продаваха на двойна цена и бяха значително по-некачествени от неговия.
Разходихме се набързо по оживените улички на градчето, аз се качих и до хълма с гледка, купихме си храна от един супермаркет на площада и тръгнахме към изхода на града. Нощувахме в една разградена и запусната собственост няколко завоя надолу по пътя. Сутринта се върнахме в градчето, аз исках да се кача на хълма с гледката да я видя по светло, а другарчето искаше интернет. Никъде в градчето не намерихме отворена мрежа, освен в парка до площада. Малко след като другарчето отвори лаптопа, интернетът спря. Тъй като установихме, че идваше от близкия офис, решихме че може би са го спрели понеже затварят за обедна почивка. Изчакахме пак да отворят и проверихме - интернетът работеше. След около 5 минути отново спря. Тогава видяхме жена, надничаща от офиса и смееща се ехидно, гледайки другарчето. То виждаше отражението й в екрана на лаптопа. За първи път в живота ни отрязаха връзката на интернета, нарочно. И се забавляваха искрено от това. Ние пък за пореден път се изумихме от злобата на хората. Оставили отворен интернет, човек сяда да си провери пощата и хоп - режат го :) Много мило отношение.
Тръгнахме да излизаме от Саленто и се спряхме в едно паркче, което се намира в самото начало на града, срещу първите къщи. В паркчето нямаше никакви хора и никой не минаваше, нямаше и пейки. Обаче видяхме, че има контакти и токът работеше. Решихме, че това е отлична възможност да си напиша блога (предната публикация) и другарчето да поработи малко на компютъра, така че ни хрумна да изкараме там една-две безсънни нощи. Установихме се в единия край на парка под навеса и прекарахме следващите дни там. Другарчето ходи няколко пъти до центъра да купува храна, единия път се върна с кора яйца, които сварихме с помощта на бързоварчето и тока :) На втория ден към нас се присъедини цял гарнизон военни, разпънаха палатки недалеч от нас и явно бяха на някакъв вид обучение. Бяха готини и ни разпитваха какви сме и откъде сме. До парка имаше отворени тоалетни, където навалицата стана голяма след пристигането на военните. Когато с другарчето посещавахме тоалетните, винаги се натъквахме на голям брой униформени, често къпещи се с шишета. Най-забавното бе, когато аз влязох веднъж и заварих военен да къпе огромното си черно куче на входа на тоалетната :) Всичко бе в шампоан и черни косми, нямаше сухо по земята. Не завиждам на хората, които ще чистят това. Кучето бе цялото покрито с шампоан когато влязох и естествено реши да се изтръска от пяната, която благополучно се приземи върху моите и тези на военния дрехи. Доста се посмяхме :) Третия ден пък един военен дойде при нас и с много интерес ни разпитва за пътуването, показахме му снимки от Тринидад и другите острови на компютъра, говорехме си дълго и накрая той ни донесе чиния с храна, ама мнооого вкусна! Каза, че военните също ядяли постни ястия, всичко в чинията бе вегетарианско.
И тъкмо когато започнахме да се наслаждаваме на дните в Колумбия, да вярваме, че и тук хората не са чак толкова зли и намерихме приятели в лицето на военните, реалността ни удари шамар за пореден път. Хората от двете къщи на около 50 метра разстояние от парка ни виждаха, но не можеха да видят какво правим, освен че работим на компютър. Никой от тях не прояви интерес да дойде да ни попита нещо до третия ден, когато една много възрастна жена се преструваше, че е излязла да си разходи кучето (което куче нито един друг ден не бе извеждано на разходка) и дойде да ни огледа и попита какви сме. Казахме, че сме туристи и си работим на компютъра, както и че сме посетили Кокора и Саленто и утре тръгваме за Армения. Жената ни се усмихна и ни каза чао. След половин час при нас дойдоха двама доста груби и неприятни полицаи на мотор. Съобщиха ни, че не можем да къмпингуваме в парка. Казахме им, че не къмпингуваме, а работим. Отговориха, че не можем да седим там, изобщо да седим. В публичен парк. А палатките на военните бяха на метри от нас. Защо ли на тях нищо не казаха :) Ние вече така или иначе бяхме капнали от безсъние и нямаше да ни се отрази добре още една нощ, но искахме да довършим започнатото. След като полицаите си тръгнаха, нашият приятел военният дойде при нас ядосан и каза, че сеньората (тоест злата бабичка с кучето) е викнала полицията да ни изгони. Тъкмо тогава се върнаха и другите военни и като разбраха какво става и ни видяха да събираме багажа, страшно се ядосаха и казаха да не мърдаме от тук, да си останем при тях, че няма да имаме проблеми с полицията и ще кажат на губернатора ако някой се опита да ни закача повече. Ние им бяхме много благодарни за отношението, но решихме, че няма смисъл и на тях да създаваме проблеми, те бяха едни от малкото читави хора с чувство за справедливост и чест, които срещнахме, така че искахме да си останем с хубавите спомени от тях и си тръгнахме. Спомнихме си за Англия, как в Лондон, докато чакахме хостката си Джейн да се върне от работа на улицата пред блока й, възрастна дама се бе обадила на полицията. Тогава полицаят дойде при нас, разпита ни всички възможни въпроси, които жената искаше да знае, качи се горе на етажа и й даде информацията. Никой обаче не ни изгони. Тук ни изгониха. Без да сме разпъвали палатка, без да сме правили нищо нередно. Три дни и две нощи седяхме в парка и се сменяхме на компютъра. В този парк за три дни не мина нито един човек, чието спокойствие да смутим. Никой от военните не протестира, че им пречим на учението или на живота в лагера. Само една зла, страхлива и нещастна бабичка, използваща полицията за оръжие и щит, реши че й пречим да диша. Колко много тъжни хора има по света .... Сещам се за човека, който няколко дни по-рано ни видя да си сушим дрехите на един баир, където нямаше нищо освен храсти и бурени. Не беше ничия собственост, не пречехме на никого. Гледаше ни и ни се караше, кой знае за какво, явно мислеше че къмпингуваме там. По-късно мина покрай нас с голямото си куче, преструвайки се, че го разхожда. Явно тук отглеждат толкова много кучета с цел сплашване на нежелани посетители. Ние пък ощастливихме няколко колумбийски кучета, тъй като благодарение на нас най-после ги изведоха на разходка :)
След Саленто се отправихме директно на юг, целейки да стигнем границата с Еквадор възможно най-бързо и да напуснем тази толкова неприятна за нас страна. Първият ни стоп бе директно за Кали, но човекът планираше да спре за два часа в Армения. През тези два часа ние се разходихме из града, установихме, че в центъра е пълно с клошари и съмнителни типове, два пъти ми предложиха наркотици, а една просякиня искаше да ми изяде сиренето. Двамата с другарчето си пожелахме никога да не сме заклещени в този град за безсънна нощ в парка :)
По пътя до Кали нашият шофьор спираше често да купува плодове, черпи ни банани, грозде, много яки бисквити. Беше от готините позитивни хора, колкото и малко да са те в страната. Остави ни почти по тъмно на изхода на Кали, имахме късмет, че живееше на нашия изход, ако трябваше да вървим този огромен град, нямаше да ни е никак добре. Кали е "столицата на салсата", основно с това е известен града. Иначе е един от най-големите, мисля че втория или третия по големина град в страната.
Доста стопирахме преди да ни вземе човек за следващото градче, който ни помогна много с намирането на място за палатка като ни закара на стадиона. Там отключиха вратата и ни пуснаха да спим на зрителските трибуни. Днес бе започнало световното в Бразилия, така че бяхме на точното място в точното време.
Колумбийци са луди по футбол. То си е една абсолютна истерия, на всеки ъгъл се продават тениски, шапки, дрънкулки и какви ли не щуротии с колумбийското знаме. Моето мнение за тази игра е, че е в пълна хармония с гладиаторските боеве от едно време, или "дай на народа хляб и зрелище". Ще се въздържа от още коментари, че ще обидя футболните фенове :) Да си в Колумбия по време на световното е нещо като да си в училище, когато излизат резултатите от матурите. Всички притреперват, вълнуват се, искат да спечелят, искат Колумбия да е световен шампион.
След стадиона тръгнахме отново към границата. За деня успяхме да направим 150 км с 6 стопа, което си бе страхотно за Колумбия. Хората на юг станаха по-нормални сякаш. По едно време през деня спряхме в малко градче за обяд и наблюдавахме как децата в парка хвърлят раниците на връстниците си по дърветата и се кефят, когато раниците се закачат и децата не могат да си ги вземат повече. Нощта прекарахме отново на тръни, тъй като пак прескачахме бодлива тел и бяхме недалеч от къщите на градчето Тимбио.
Следващия ден успяхме да стигнем Пасто. Пейзажите по пътя бяха невероятни ... огромни бездънни каньони, зелени планини, прелестни реки се виеха в долините ... Много красив и различен район на страната. Тук фермите сякаш отстъпиха на природата и по стръмните склонове тя бе запазена. Но всеки по-равен метър бе насят с нещо или застроен.
Камионът, който ни взе за Пасто, бе чисто нов и шофьорът караше горе-долу добре. Беше голям футболен фен, а днес бе мачът Колумбия - Гърция. Ние етествено бяхме за Гърция, но си мълчахме, че иначе щяхме да отнесем боя някъде :) Колкото и да не харесвам гърците, по-противни от колумбийците нямам, така че "да живее Гърция", все пак сме съседи. Шофьорът спря да обядва в малко градче по пътя и имахме възможност да проследим колумбийската футболна реалност. Телевизорите бяха във всяко магазинче, будка, заведение, а на площада имаше голяма видео стена, която всички зяпаха и тръпнеха в очакване сякаш някой им раздава гърнета със злато. Точно докато бяхме там, Колумбия вкара втори гол на Гърция. Тълпата полудя, отвсякъде се чуваха маймунски крясъци, праскане на съдове и в цялото многообразие на звуци кънтеше уникалният глас на коментатора - гоооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооол. Това "О" е най-важното нещо ако искате да станете футболен коментатор в Колумбия! Ако не притежавате глас, способен да задържи "О"-то в пълната му мощ поне една минута, забравете! Никой няма да ви назначи. Следващият гол ни завари в камиона, чухме уникалното гоооооооооооооооооол по радиото и камионът направо се тресеше от вибрациите на едноминутното "О". Евала на коментатора, това е човек-глас! Оперните певци могат само да червят бузи пред неговото величие!
В Пасто се задържахме повече от планираното. Атмосферата в градчето бе изцяло футболна, почти всеки носеше жълтите футболни тениски, видяхме и няколко кучета, облечени футбулно, едно от които бе английски булдог и дрешките му стояха просто изумително, прилепнали по мускулестите му бутчета :)) Останахме до полунощ да поработим на компютъра , след което затвориха мола и отидохме в парка за още една безсънна нощ. В една от уличките видяхме странни типове, единия негър с маска и мачете, другия с полицейска палка. Стана ми интересно и минах близо до тях, заговориха ме, но явно не бяха това, което очаквах. Тъкмо се надъхах за някакво приключение, а тези май се оказаха нощна охрана. Установихме се на пейка в парка, един полицай дойде да ни провери и ни остави на мира. Успяхме да дремнем час-два и на сутринта отидохме в друг парк да закусим. Там имаше контакт с ток до тоалетните и включихме компютъра да го заредим. След по-малко от час човекът, който седи цял ден на едно столче и таксува посетителите на тоалетните, реши че ще ни изключи тока и го спря някъде отвътре. В Саленто ни изключиха интернета, тук тока :) Колумбия води в списъка ми с държави с най-странни хора в света. Все пак сме му благодарни, че ни изтърпя към 40 минути.
Напуснахме Пасто с нетърпение да стигнем границата. Привечер хванахме стоп с човек, който за първи път ни покани в дома си. Или по-точно на покрива на къщата си. Но няма значение - брои се за покана :) Така точно преди да напуснем страната, все пак бяхме поканени. Разпънахме палатка на покрива на къщата му в малко село по пътя към граничния град Ипиалес. Сутринта си тръгнахме благодарни, хванахме бърз стоп към Ипиалес и там оставих другарчето да ме чака, докато аз отидох към някакво безименно село да гледам стари къщи и тухларни. Влязох в борова гора и направо се втрещих като попаднах на ... сърнели :) Изобщо не очаквах да намеря любимата си гъба на другия край на света! Имаше няколко близо една до друга, набрах ги и продължих да търся. Гората бе пълна с гъби, всякакви видове. Другарчето много се изненада като му занесох торбичка със сърнели. Сега въпросът бе къде ще ги сготвим, ако и Еквадор е като Колумбия - никъде. Трите килограма ориз тежаха на гърба ми от Богота та до сега. Заедно с шесте кила излишен багаж, плюс всичкия друг нормален багаж.
Тръгнахме пеш към границата, но без да стопираме ни взе кола с мъж и жена и ни остави точно пред имиграционните на колумбийската страна. Отсреща се виждаше табелата "Добре дошли в Еквадор". Този път за разлика от предишната ни граница, някак си бяхме празни откъм очаквания, след две разочарования не копнеехме за трето такова, само някъде дълбоко плахо се прокрадваше надеждата, че Еквадор ще е по-добре за нас.
Имаше доста бекпекъри на границата, повечето отиваха в обратна посока. Идеше ми да им кажа "бягайте назад, тая страна е пълен ужас", но знаех, че греша, за тях Колумбия ще е прекрасна. А и не знаех от какво идват, какъв ли е Еквадор?!
Много бързо минахме имиграционните, удариха ни изходни печати и се поздравихме за успеха да се махнем от страната. Все пак я преживяхме. И най-важното - видяхме истинското лице на хората й. За мен лично това е много по-важно от всички забележителности и забавления в едно пътуване, взети заедно.


 Снимките са разбъркани

този сладур се засели на палатката

в двора на мотела 

долината Кокора

в Памплона

пържени топчетa със сирене

Линда и Ленард

закуска от Фелипе

колумбийски песос

една от стаите в хотел Нормандия

Букараманга от високо

първи шоколад в Колумбия

бокадилио

единствената чешма, която видяхме в Колумбия ако не броим запушената

у Давид в Богота

този води 8 кучета :)

в Ла Канделария

музея на златото

музея Бутеро

площад Боливар

лами за aтракция на туристите

къщата на монетите

първите арепи, които напрaвих - някои недоизпържени, някои изгорели - за всеки вкус!

Богота

Anadir Subtítulos

Мадрид (но не този в Испания)

графити в Мадрид

любимата ми къща

почерпка за първи юни

гледката Пиедра Карипа

подарък от местните

една безстрашна пеперуда

чешмата, която отпушихме

плантации кафе

кабинките на Манисалес

Манисалес

Манисалес

графит в Перейра

Перейра

Перейра

сладък чипс от плантейн - бляяяяк

сдобихме се с куче

Кокора

навсякъде има такива табели със забрани

пътеката през долината

голямото пране

милата табела на Акаиме

Естрея де агуа

заслона, другарчето замръзва

Саленто

нощно Саленто

най-популярния сред децата сладкиш 

Саленто

нашият нов приятел кучето Перко 

храна от военните

хайде на розовите банани :)

в Армения

почерпка от човека, който ни закара до Кали

нощувка на стадиона

по пътя към Пасто

Пасто

нощувка на покрива

колумбийски сладки неща

тухларни

първите намерени сърнели