 |
| Ледника Hoffellsjokull |
06.09.2022
Тъкмо като събирах лагера след съмване, се появи човек и ме изненада. Оказа се също турист - швейцарец, така че нямаше да ме обади на рейнджърите. Беше колоездач дори и се разприказвахме на тази тематика. Беше дошъл тук толкова рано, за да гледа изгрева, а колелото и палатката му бяха в къмпинга. Доколкото разбрах е от хората, които пътуват С колело, а не НА колело. Аз като любител велопътешественик правя доста отчетлива разлика между двете и много рядко срещам истински велопътешественици, които пътуват само на колело, а не с него, вземайки автобуси и влакове за доста голяма част от пътуването. Той сподели, че пътува с приятел и са вземали автобуси за немалко от разстоянията, всеки път щом времето било нестабилно. Което в Исландия си е направо всеки ден. Явно твърде малко бяха карали.
Отидох до инфоцентъра в 9:00, веднага щом отвори. Включих да зареждам една от батериите на фотоапарата в контакт в тоалетната и седнах да пиша, докато чаках да се зареди. Забелязах, че в тоалетните има също шкафове за багаж, за чието използване се плащаха 300 крони и предположих, че планът ми да оставя раницата при персонала за деня ще пропадне, защото ще ме пратят тук да я оставя. Все пак реших да опитам и за голям късмет момчето на рецепцията веднага се съгласи да я оставя като не спомена нищо за шкафчетата. Каза, че трябва да си я взема преди 19:00, защото тогава затварят. Ейй голяма радост, днес щях да летя по баира с 20+ кг по-малко. Дори успях да се върна преди да затворят, че иначе щях да остана без дом за нощта.
Първо хванах популярната пътека до водопада Svartifoss, където вече имаше ходещи. Водопадът беше очарователен, височината му е 20 метра, а името му се превежда като "черния водопад" и е обграден от шестоъгълни базалтови колони, което го прави особено интересен за гледане и снимане. Нататък по пътеката в посока върха и ледника имаше много по-малко хора. Прекарах целия следобед в обикаляне по пътеки и ядене на черни боровинки. Като стигнах на броени метри от върха и погледнах часа, направо се ужасих. Зарязах оставащите метри по стръмната пътека и хукнах обратно към инфоцентъра, до който имаше много ходене и малко време преди да затворят. Трябваше непременно да си взема раницата. На всичко отгоре гледките към ледника бяха феноменални и постоянно спирах да снимам, това ме забавяше още повече. Исках също така да мина по една странична пътека към старата ферма Sel, буквално тичах до нея. Добре, че отидох, защото беше интересна и можеше да се влезе вътре да се разгледа и да се види как са живели хората едно време. Оригинално е построена през 1832 г, но настоящата е от 1912 г.
Върнах се до инфоцентъра навреме, взех си раницата и дори успях за втори път да се изкъпя под душовете. Те бяха съвсем отделени и никой не следеше кой влиза и излиза. Сливах се с тълпите в този огромен къмпинг. Днес беше много горещ ден като за Исландия и след прехода и тичането по пътеките, бях вир-вода. Отлично ми се отрази този душ. Тръгнах пеш към главния път, минах двата километра до там и по шосето също доста походих преди да спре един кемпер. Получи се интересно, защото повече от час никой не спря и точно като спря кемпера, една лека кола с азиатци вътре, която ме беше подминала току що, обърна и се върна да ме вземе. Непредсказуем е стопът в Исландия. Тъй като вече се качвах в кемпера, махнах с благодарност на азиатците и те отпътуваха. Двойка германци, пътуващи за ледниковата лагуна Jökulsárlón, ме повозиха до следващата ми спирка - старата и живописна църква Hofskirkja. Те също решиха да я посетят и после продължих нататък с тях. Църквата е съвсем близо до пътя и е наистина очарователна със зеления си покрив и гробището до нея. Нататък по пътя слязох на отбивката за ледника Fjallsjökull и неговата лагуна. От тук започва пешеходен преход с дължина 15 км до известната Jökulsárlón, или както туристите я наричат - Diamond beach. Названието идва от разпръснатите по черния вулканичен пясък лъскави натрошени ледени парчета, съвсем прилични на диаманти.
Поех по пътеката и съвсем скоро си намерих чудесно за спане място, където установих лагера. Бях до ледник, но нощта не беше толкова студена и приятно ме изненада. Мястото под палатката беше равно и меко, направо пет звезди лукс. Като добавим и прекрасната гледка, наистина нямаше от какво да се оплача. Тъй като беше облачно, не ставах през нощта да гледам за Полярно сияние и се наспах много добре. Ледникът, до който се намирах, беше част от огромния Vatnajokull - втори по големина ледник на Европа. Skaftafellsjökull и Jökulsárlón също са част от него. Простира се на 8100 кв. километра и също като повечето ледници намалява заради затоплянето. На места дебелината му достига 1 км. Hvannadalshnjukur - най-високата планина в страната с височина 2200 метра, се намира под неговите ледове. Освен това немалко активни вулкани също за захлупени под ледената му шапка и като нищо да изригнат един ден. Националният парк е вписан в ЮНЕСКО и е втори по площ в Европа. От всичките му страни южната е най-достъпна и посещавана. Тук ледниковите езици са един след друг и може да се видят съвсем отблизо.
 |
| Утро на ледника Skaftafellsjökull |
 |
| Още един водопад по трасето |
 |
| Базалтовите колони са емблематични за него |
 |
| Към тази планина отивам |
 |
| Skaftafellsjökull в целия му блясък |
 |
| Ледниковата лагуна |
 |
| Из гората |
 |
| Църквата Hofskirkja |
 |
| Идеално място за спане |
07.09.2022
Прекарах целия предиобед на прехода, постоянно спирах за снимане и зяпане на невероятно красивата природа. Успях да се порадвам на три ледника и три лагуни, по едно време обаче заваля и доста ме намокри. За щастие не продължи дълго. Нямаше нито един човек по трасето, но като наближих популярната лагуна Jökulsárlón, тълпите бяха налазили яко. Във всяка една от трите ледникови лагуни имаше очарователни айсберги с най-различни форми и цветови отенъци. В Jökulsárlón имаше най-много и най-големи, а свързаността й директно с океана дава достъп и до изумителен плаж с диаманти. Първо обходих бреговете на лагуната, полюбувах се на любопитни тюленски глави, надничащи над водата и оглеждащи туристите в разноцветни якета. После стигнах и до плажа, където маса народ щракаше фотосесии на себе си, тоест Егото на фона на готини парченца лед във всевъзможни етапи на унищожение. Водата ги блъскаше и отмиваше на брега. Цветовете им, наподобяващи истински скъпоценни камъни, силно контрастираха с черния пясък.
Трудно се наканих да си тръгна от това място въпреки пренаселеността му. На стоп почаках доста въпреки засиления трафик. Взе ме ТИР и шофьорът беше от Латвия. Каза, че от 14 години идва тук да работи по шест месеца и после другата половин година си живее в Латвия. Показваше ми фермите край пътя и ми обясняваше коя от тях произвежда сирене, коя сладолед. В камиона пък возеше алуминий за Reyðarfjörður, в Исландия имало общо четири фабрики за алуминий. Слязох на разклона за Höfn, който се пада леко извън пътя - на 4 км, но реших да го посетя и да заредя с храна, че всичко изядох. Много ходене, малко ядене - все на това ми вървеше в Исландия. Един германец ме хвърли право до супермаркет Netto, където отиваше и той. Окупих се, седнах да ям, че стомахът виеше на умряло. Проведох няколко телефонни разговора с вкъщи и с другарчето, което вече почти наричаше Дания дом и трябваше гражданство да му дадат, след което се разходих из града. Посетих, разбира се, библиотеката - цел номер едно във всеки град, все пак е интересно да огледаш какво четат исландците, макар нищо да не разбираш. Е, има винаги и книги на английски. За жалост малко след като влязох, трябваше да си тръгна, защото затваряха. Насочих се към Osland - зона за разходки с интересен паметник и солидно птиче присъствие.
Поех към изхода на града и доста време мина, докато хванах стоп с аржентинка и испанец, които работеха в хотел, разположен близо до хайка между Skalafell и Haukafell. Разказаха, че отначало като дошли да работят тук, също стопирали до Höfn и обратно, но било трудно и бавно, та си взели кола. Не успели да обиколят нищо в Исландия засега, нямали време и само работели. Щели да са тук до януари и после да се връщат в Испания, където живеят. Жал ми стана за работещите тук чужденци. Явно наистина не ги оставят поглед да вдигнат и за времето на острова, не успяват да видят почти нищо от невероятните кътчета тук. Но който иска да изкарва пари, плаща твърде висока цена. Не всеки иска и може да изкара почти два месеца с 5 евро на ден в най-скъпата страна в Европа.
Започнах да пешеходствам по пътеката към Haukafell и малко след като се отдалечих от фермата в началото на маршрута, разпънах палатката и си легнах да спя, защото се стъмняваше. Прекарах много приятна и тиха нощ на брега на красиво езеро.
 |
| Ледника Fjallsjökull |
 |
| Почти завършили своето съществуване айсберги |
 |
| Тук ледът стига океана и бива разбит на парчета |
 |
| До езеро с мъгли |
08.09.2022
Утрото беше доста мъгливо, но се надявах времето да се оправи по-късно. Реших да изчакам, защото бях тук заради гледките, а не за да вървя в бяла пелена. До 9:00 четох, писах и ядох в палатката. После мъглата започна леко да се вдига, но пак се връщаше. Все пак тръгнах и започна да се прояснява като стигнах първия ледник Heinabergsjokull. Спрях до брега на лагуната му и зачаках нетърпеливо гледката да се покаже поне в голямата си част. Станах на шушулка от студ, наложи се да подскачам на едно място, за да се сгрея. По някое време пустата мъгла, която ту се вдигаше малко, ту пак се спускаше, взе да отстъпва и направих някоя снимка. Всъщност благодарение на нея снимките станаха по-интересни и загадъчни.
Не срещнах нито един човек целия ден по този преход. Страшно се радвах, че след толкова популярни и посещавани места, най-сетне бях на място като за мен. Нататък по трасето стигнах до ледника Flaajokull като преди това изядох големи количества черни боровинки и посетих един водопад. Край ледника се отделих от пътеката, за да го видя отблизо. Учудих се, че нямаше пътека към него. Стигнах до плаващите пясъци на лагуната му, позатънах леко, поснимах и тръгнах обратно. Реших да сека направо, за да се включа пак в пътеката, но сметките ми излязоха криви и тотално я загубих. Въобще не бях там, където си мислех. Ейй, нямам нищо по-любимо от това да се загубя някъде! Толкова рядко се случва, че е същински празник. За да се ориентирам, се изкачих на високи скали с гледка и видях пътеката, но също така установих, че тя свършва право в брутална ледникова река без никакъв мост над нея. Реших да сляза към пътеката все пак и да видя какво е положението отблизо. Успях да нацеля път надолу след доста лутане, открих маркировката и се озовах в ниското, вървейки право към реката. Стигнах до реката, където беше и краят на маркировката от тази й страна. Много бързо ми стана ясно, че мостът е бил отнесен. Всички белези на околния пейзаж ме навеждаха на тази мисъл. Много лошо се получи и се ядосах, защото исках да мина прехода до край, а сега се налагаше да се върна по същия път. Беше немислимо да опитвам да мина реката, беше не само дълбока, но и със сериозно течение. Без багаж щях гарантирано да пробвам, но с фотоапарат и раница - никакъв шанс.
Трябваше да се връщам с подвита опашка. Преходът беше препречен от реката, но никой никъде не беше сложил табела за предупреждение и чак по-късно разбрах, че неотдавна мостът е бил отнесен и не може да се мине нататък, както и предположих. На връщане реших да опитам отново да се загубя, кривнах от маркировката малко назад по трасето и поех право към един черен път, който отвеждаше към главното шосе десетина километра по-нататък. Стигнах черния път като преминах плитка река и после продължих да вървя до 20:00. Ставаше късно, разпънах палатката на хубаво място на завет и се надявах на спокойна нощ.
 |
| Времето се прояснява |
 |
| Вълшебството на мъглите |
 |
| Реката, която стопира прехода ми |
 |
| Поредна красива нощувка |
09.09.2022
Още през нощта чух, че заваля и се намръщих в просъница. За жалост като се събудих установих, че не е било сън. Продължи да вали цяла сутрин и то много проливно. Под палатката се образуваха две локви и настана истинска мизерия. По обяд спря да вали силно, но продължи да ръми и реших да събирам и да стопирам, за да отида някъде по-далеч от дъжда. А имах намерение днес сутринта да вървя и стопирам към другата страна на хайка, за да го мина до реката, която ме прекъсна и така да го видя целия. Имаше още един ледник Hoffellsjokull, който исках да посетя. В това време изобщо нищо нямаше да видя и се отказах. Късметът ми обаче сработи и вместо да хвана дълъг стоп за някъде далеч от дъжда, щом излязох на шосето хванах стоп с двойка холандци, които отиваха точно в района на ледника и изявиха желание да ме закарат до там. Много се зарадвах и абсолютно си заслужаваше. Тяхната къща за гости се намираше на 4 км от ледника, а главния път беше на 7 км. Оставиха ме до ледника и се заех с чакане да се вдигнат мъглите, поне не валеше в момента.
Успях да видя красотата на този ледник сравнително добре, струваше си дебненето. За жалост пак заваля и реших да не тръгвам по пътеката, водеща към реката с отнесения мост от вчера, а да поема обратно към главния път. За късмет ме взеха двойка испанци, с които добре си упражних испанския, те не говореха никакъв английски. Нямам понятие как се оправяха в Исландия. Оставиха ме на разклона за Höfn, защото имах нужда от ново запасяване с храна преди да продължа нататък, а само тук имаше магазин. На този разклон имаше стопаджии в двете други посоки, но не и в моята към града. Взе ме приятна американка и ме остави пред супермаркета, от който се сдобих с намален хляб, консерви боб и веган кашкавал - глезотия, за която се охарчих повечко.
За втори път повървях до края на града и хванах стоп със словак, работещ като тур гид. Много чужденци работят в тази Исландия. Хвърли ме до разклона с главния път, там стопаджиите вече ги нямаше. Това обаче не означаваше, че няма да чакам доста дълго време. Обикновено като има такова тегаво чакане, след това има забележителен стоп. Или в случая - направо спасителен. Качих се в пикапа на Карл - местен, израстнал в недалечна ферма, който отиваше в лятната си къща. Купил я наскоро и решил да живее в нея занапред. Като наближихме полуостров Stokksnes и планината Vestrahorn, където исках да сляза, тя беше напълно скрита от мъгли и нямаше никакъв смисъл да спирам. На всичко отгоре заваля. Реших да попътувам още малко с Карл, надявайки се, че след тунела времето ще е по-добро и ще спра на някоя друга забележителност, а утре ще се върна тук с надежда да е по-добре. От другия край на тунела обаче валеше още по-проливно. Започнах да търся мост, където да мога да се установя за нощта. Трябваше бързо да открия такъв, защото Карл скоро щеше да завива към неговата къща. Попитах го дали има мост по пътя и той се сети, че има. Спря буквално под него като слезе с колата в дерето на реката и после мина през коритото й. Огромният му пикап Форд можеше да се справи без проблем.
Карл ме попита дали наистина искам да ме остави на това място и дали ще ми е добре там, потвърдих категорично и той ми остави листче с телефонния си номер, в случай че закъсам и имам нужда от помощ. После се качи на пикапа и мина право през реката, беше интересно зрелище. Аз се заех с разпъване на палатката върху мокрите и криви камъни, нямаше да е никак приятна нощта. Въпреки, че имаше мост над главата ми, той не беше достатъчно ниско и не пазеше много от дъжда, който валеше във всички посоки, разнасян от вятъра. Тъкмо снимах палатката и се наканих да влизам вътре, когато чух скърцане на камъни зад гърба си, сякаш имаше свлачище. Обърнах се и що да видя - пикапът на Карл се спускаше с мръсна газ в дерето на реката. Човекът се притеснил за мен, защото погледнал прогнозата за времето и като видял какъв потоп се задава не само днес, но и утре, веднага разбрал, че реката ще придойде и палатката ми сто процента ще бъде отнесена. Още повече, че това щяло да се случи през нощта, докато спя. Е, прав беше - случи се, реката придойде, но палатката ми не беше там, за да я отнесе. Карл ме покани в празната си огромна къща и така отървах потопа и направих първото си гости на истински исландец. Досега бях при швейцарци и полякини, но за първи път щях да видя как живеят исландците в Исландия.
Събрах всичко обратно в раницата и се качих отново в пикапа. На прага на къщата стадо кози се криеше от дъжда и Карл всячески се опитваше да ги прогони, защото опустошаваха растителността в градината, а собствениците им не ги ограничаваха и си ходеха където искат. Бяха големи сладури и бързо се сприятелих с тях. Карл веднага предложи да си изпера и изсуша дрехите, сложихме палатката да съхне в килера и ми показа хладилника и шкафовете с уверението, че мога да си вземам и ям каквото поискам. Е, аз не се възползвах, защото винаги ми е било много неудобно в такива ситуации да си взема дори една бисквита от човека, така че си ядях моята храна, от която предложих на Карл. Минах обаче през банята и душът ми подейства много добре след всичките преходи и мръзнене предните дни.
Карл беше интересен образ, имаше сякаш доста проблеми. Останах с впечатление, че немалко исландци са изчаткали по един или друг начин. Той сподели, че имал някакъв синдром, заради който не можел да спи добре. Вместо да вечеря, пиеше кенче след кенче бира и май доста изпи. Злоупотребите с алкохола явно също са запазена марка на северните народи. Карл си имаше някакви семейни проблеми и вероятно опитваше да ги удави с пиене. Аз си легнах в топлата и уютна стая, която ми даде, а той остана да пие и да готви разни мръвки до малките часове на нощта, чувах го в просъница как щъка по коридора. По-рано моята храна му се стори меко казано отвратителна - хляб, консерви боб, веган кашкавал и бисквити, това имах в раницата на момента. После разбрах, че обича да яде само мръвки и явно цяла вечер ги беше готвил, след като аз си легнах. Зловонната им миризма се носеше из къщата.
 |
| Ледника Hoffellsjokull |
10.09.2022
Станах в 8:00, направо прекалих със спането. Нямаше какво да се прави в тоя дъжд, навън небето се продънваше. Всичките ми дрехи, палатка, спален чувал бяха абсолютно сухи, а батериите на апарата - заредени. Събрах багажа, в случай че днес се оправи времето и си тръгна, но не стана така. Все пак исландците не си седят вкъщи само защото времето е лошо, а използват колите си за разходка в такива случаи. Така направи и Карл, след като стана и явно не му се седеше цял ден в къщата. Още предиобед реши да ми показва района и се ентусиазира да ме заведе нагоре из планината по труднопроходими черни пътища. Първо се отбихме до ферма, в която той е израснал. Сега е действаща къща за гости и вече не е собственост на семейството му. До нея имаше малка църква с гробище, където са погребани родителите му. После успяхме да влезем доста навътре в планината благодарение на бруталния Форд, който минаваше без проблем и през коритата на реките. Минахме през чудесна долина с водопади и много реки. Сега заради дъжда нивото им беше в пъти по-високо. Много напечен и адреналинов момент беше като видяхме стадо овце, които преплуваха една голяма река. Течението ги буташе надолу, но всички минаха успешно, макар и да им беше трудно. Гледах ги до последно с буца на гърлото от стрес, докато и последната не излезе на брега. Не спираше да вали, на връщане минахме край моста, под който щях да нощувам и гледката не беше изненадваща - реката беше страшна стихия и напълно беше превзела сухата иначе част под моста. При всички случаи нямаше да мога да остана тук, всичко беше под вода и палатката ми щеше да бъде. Отървах кожата заради гостоприемния исландец. Е, по принцип северните народи не са особено гостоприемни и не са толкова склонни да пуснат непознат в дома си, но ситуацията беше такава, че Карл прояви чиста добрина, иначе силно се съмнявам при хубаво време да би поканил някой стопаджия вкъщи.
В ранния следобед се върнахме в къщата и Карл ме остави, след което отиде някъде по работа. Хапнах и пих топъл чай, гледах документални филми, козите пак се върнаха в градината и хукнах да играя с тях. Прекарах си страхотен следобед. По-късно Карл се върна, сготви си вечеря и седнахме на раздумка. Заразказва как ще се разделя с жена си, имали две деца, но не се разбирали изобщо и щял да се развежда. Всичките му братя и сестри били разведени. А родителите му едно време все се карали, израснал в лошо семейство. Жена му постоянно искала да го контролира и сега решил да се освобождава от този контрол. Това му била втората жена, но и тя му омръзнала. Децата явно не бяха важни в случая. След като си изказа проблемите, ме попита аз какво мисля за това и беше силно заинтригуван от моя напълно непознат за него до този момент начин на мислене и модел на съществуване. Обясних му съвсем накратко, че съм твърдо против събиране по двойки, размножаване и т.н. примитивни дела, че според мен всеки човек трябва да живее сам, да пътува сам, да прави абсолютно всичко сам. За щастие разговорът не се разви чак дотолкова, че да му обясня, че според мен абсолютно всички живи същества трябва да изчезнат, за да изчезне страданието и "да се превърти играта", защото вероятно щеше да се притесни какъв човек е пуснал в дома си. Все пак той беше нормален, типичен краен продукт на болното общество. Което си е също толкова болно в Исландия, колкото и в България. Системата за обезличаване и уеднаквяване работи навсякъде. Карл беше твърде зает да пие, да работи, да се жалва за проблемите с жената и децата, вместо да мисли върху глобалната картинка.
Вечерта Карл запали камината и се насочи към джакузито, с което също разполагаше в къщата, а аз писах и четох, докато ми се приспа и си легнах. Много се надявах утре вече времето да се оправи. Днес дъждът не спря дори за пет минути.
 |
| Дори и дъждовна Исландия е толкова красива... |
 |
| Крият се от дъжда |
11.09.2022
Карл смяташе днес да ходи на работа, но сутринта нещо не можа да се навие и се отказа. Все пак сам си беше шеф и можеше да решава. Доколкото разбрах имаше камионче за бързи храни на най-туристическото място в южна Исландия - Jökulsárlón, или Диамантения плаж. И сподели, че изкарва страшно много пари. Явно не му трябваха още. Днес стана рано и почна цигара след цигара от сутринта. После нагъна някаква пържола, която заяви, че била от конско месо и с това напълно унищожи желанието ми да закуся каквото и да било. Той се възмути за пореден път как може да не ям месо, това било немислимо, как можело човек да е жив толкова години без да яде месо. Явно дори идеята за това го стресираше и в главата му се блъскаха въпроси, тъй като цял живот беше вярвал, че е невъзможно да се живее дори няколко месеца без да се яде месо.
Качихме се на колата и дъждът тъкмо спря. Карл ме откара по друг черен път към близка долина да видя и там каква красота е. Имаше живописни хълмове и чудесни гледки въпреки, че не беше слънчево. След това най-сетне дойде време за раздяла и ме откара право до Stokksnes, където се оказа, че се плаща билет за посещение и той ми връчи 1000 крони като при никакви аргументи от моя страна не ги прие обратно след моя отказ. Разделихме се с благодарност, пожела ми само хубаво време през остатъка от престоя ми в страната и си замина обратно към къщата. Аз платих билета, който беше 900 крони и тръгнах на разходка из мястото. Всъщност не знаех, че се плаща, но земята е частна и фермерът е намерил чудесен начин да дои лесни пари от туристите. Плаща се в така нареченото Viking Cafe, където поне успях да си оставя раницата на персонала, за да не я мъкна по трасето. Тъкмо тръгнах по пътеката и пак заваля. Появи се и свиреп вятър, който ми замяташе дъждобрана върху главата. Стихията продължи около час, след което времето се оправи. Първата ми спирка беше викингското село, построено за декор на филм. Къщичките са изоставени и за жалост се рушат, повечето бяха пълни с вода. Всичко беше наводнено от тези проливни валежи. Продължих по пътека, която ме изведе до плажа. Сякох направо, защото имаше отлив, а и самата пътека беше наводнена. Обходих плажа от край до край, после вървях до някаква неработеща станция на НАТО, където се намира и фарът на полуострова. През цялото време панорамата беше доминирана от величествената планина Vestrahorn с своите 454 метра височина. Отначало забулена в мъгли, но по-късно я видях добре.
В 17:00 се върнах обратно в кафенето и си взех раницата. Продължих пеш към главния път още 4-5 км. Не минах целия път пеш обаче, защото ме взеха двама швейцарци и ме откараха до Hvalnes - малък полуостров с още по-малък оранжев фар. И тук имаше страхотни планини, надвиснали над плажа. Беше пълно с патици и лебеди по черния пясък и във водата, които за дълго задържаха вниманието ми. После хванах интересен стоп с човек от Хондурас, който живееше в Djúpivogur и каза, че са общо четирима от неговата страна там. Попитах го как му се струва живота тук. Каза, че е много по-добре, откъдето идва и беше доволен и благодарен, че се е отървал. Като си спомня какво беше в Хондурас, въобще не се учудвам. Тук каза, че е спокоен за семейството си, а там не знае като се прибере вкъщи дали ще ги завари живи. И дали изобщо ще се прибере.
Слязох на един километър преди Djúpivogur, защото имаше подходяща за спане гора. Въпреки наличието на ферма наблизо, успях да се вмъкна в гората незабелязано и прекарах много спокойна нощ. Както винаги в началото на гората имаше знак, че къмпирането е забранено, но всеки път игнорирах тези знаци и спрях да се впечатлявам толкова. В края на краищата бях невидим къмпингар, защото никога не оставях и следа от присъствието си, събирах всички боклуци, пристигах късно и се омитах рано. Гледах да не личи по нищо, че е спал някой там.
 |
| Типичен исландски пейзаж |
 |
| Водопадите са още по-буйни след дъжда |
 |
| Дълга разходка по плажа |
 |
| Огледално |
Няма коментари:
Публикуване на коментар