Последен ъпдейт/ финал на пътешествието в Исландия и през Европа

Някъде в Исландия... снимката е от човек, който ме вози на стоп и преоткри приключенския си дух. Все още не мога да кача мои снимки.

 

На 30.10.2022, двадесет и пет минути след полунощ, така че на практика 31-ви, пътуването ми завърши. Четири прекрасни месеца, два от които в Исландия, която ми стана толкова любима, че сега се чудя дали Норвегия остава първенец в класацията ми или занапред ще споделя първото място с Исландия. Последните 5 дни така ме завъртя вихрушката на битовизмите, лудостите на близките и стресът от връщането към "уседнал" живот, че чак сега седнах пред компютъра на родителското тяло (защото вече нямам свой от доста време и няма да имам), за да споделя завръщането си. За последните дни не само не успях по никакъв начин да проумея и осъзная, че пътуването е свършило и пак съм в миризливата, пренаселена, презастроена и много прашна в момента дупка, наречена град Хасково, но и не успях да порева достатъчно за излизането от моята лична комфортна зона, която започва там, където свършва тази на нормалните хора - в неизвестното. Не успях и да оплача достатъчно фотоапарата си, който се развали първия ден в Германия, докато снимах прелестите на катедралата в Шлезвиг (вече освен компютър, нямам и фотоапарат, така че дори не мога да снимам тазгодишната си реколта тикви). За пет дни успях само да изчистя една кола, да зарадвам едно коте, да заведа баба си да й сложат леща на окото, да пренеса почти два тона говежда тор, да установя, че вече няма веган сладолед в хасковския Лидл, да си спомня защо с такъв мерак заминах на това пътуване и с такова неистово нежелание се върнах (заради хората, винаги всичко е заради хората. И винаги са най-близките). Ааа, и защо толкова много мразя Хасково - също си припомних. В Исландия лошите неща се забравят бързо. В Хасково се припомнят бързо. В Исландия няма хора и има спокойствие, природа, тишина, лошо време, глад и всемирна любов. В Хасково има хора, има мръсотия, шум, простотия, лошотия, крясъци и агресия. И ти се напомня постоянно защо е толкова голямо наказание да си още жив. На входа на града си помислих през сълзи: "Уви, не умрях и в това пътуване... Защото винаги се провалям..."

Вече не мога с думи да опиша как ми липсва Исландия. Липсват ми даже глада и ужасното време. И цялото пътуване. Истината е, че изобщо нямаше да се върна в края на октомври ако не беше едно обещание. А аз си спазвам обещанията. Дори когато никак не искам. Просто обещанията са по-важни от кефа. По-важни от всичко. Кефът и принципите всъщност могат да се сравняват, колкото и да си противоречат. За някои хора "кеф цена няма", за мен принципите цена нямат. Защото са безценни.

Исландия... предстартови изненади и проблеми

 

Снимката е от интернет

Update:

Пълен обрат в предстоящото пътуване - колелото остава вкъщи :( Това е лошата новина. Всъщност за мен е много лоша, защото ми се искаше адски много да отида до Дания с колелото. Но хубавите новини са, че спасението дойде откъдето най-малко очаквах и ще имам превоз до Дания преди да отплава ферибота, навярно няма да го изпусна йеее :) И за да е още по-хубаво - реално аз ще се самозакарам до там с чужда кола :) Колелото обаче не може да се вземе, така че велопътешествието ще остане за друг път. Последните дни звъних на десетки телефони на превозвачи - автобуси, легални бусове и нелегални бусове. В автобусите отказват да качат колелото ако не е разглобено. Цените са около 200 лв на калпак до Бавария. С бусовете цените са още по-умопомрачителни, няма под 400 лв за човек с колело в посока от България до Нюрнберг например, но поне вземат колелото цяло. А аз изчислих, че с дните, които в момента ми остават до отплаването, ще успея да стигна ако тръгна от някъде в Бавария. Затова търсих превоз до там. Вчера обаче всичко претърпя обрат и се оказах с алтернатива пред себе си, която ще ми спести всички кошмарни часове транзитно пътуване през Европа с кой знае какви хора, които пушат като комини и надуват мазни чалгии, направо тръпки ме побиват от мисълта. Трябваше да реша много бързо и реших, че вместо да дам 400 лв от и без това оскъдните си средства до Бавария и да агонизирам с опаковано с маски и шалове лице, да не видя нищо по пътя си и да дишам тютюнев дим, ще приема предложението за къде по-независим превоз с колкото искам спирки по пътя. И така, утре или в събота - газ на север и така до Дания :) Разкази на блога - вече на есен или зима, не зная кога ще се върна. И дали. Ако пак сложат мерки, може и да си остана някъде по пътя.

-----------------------------------------

У мен се зароди надежда след раздигането на корона-цирка в някои страни, много крехка надежда, че това лято ще мога да пътувам... И си казах преди няколко месеца: "Хайде към Исландия!" Ама някак си сякаш всичко е срещу мен и още не мога да тръгна...

Понеже здравата я загазих, а имам вече закупен билет за ферибота от Дания за Исландия, си позволявам да започна тази публикация с голям призив за помощ. Накратко ситуацията... трябваше да тръгна с колелото за Дания около 12-13 юни. Нищо такова не стана - не само всичко с ремонтите по къщата се проточи неочаквано дълго, но за капак ме наводниха със спукана тръба на поливна вода и се наложи аз собственоръчно да отстранявам аварията поради пълната апатия на живущите по къщите наоколо да се включат. Няма да навлизам в подробности за нервите, времето и копането, които ми костваше тая глупост, но така или иначе всичко свърши - оправих я. Ако ви трябва ВиК пишман майстор, мазач, бетонобъркач, шпакловчик, зидар, бояджия, копач, пишман майстор за покриви - ламаринени и керемидени, реставратор на допотопни вещи и помещения и т.н. битовизми, насреща съм. Та сега съм в много кофти позиция - вече и да искам не мога да стигна до Дания с колелото. За тази цел са ми нужни около 35 дни, а в момента ми остават едва около 25. Освен това досега нямах и пет минути време да се подготвя за това пътуване, колелото не е готово, дрехи нямам, не зная къде какво ще гледам и какви хайкове ще правя... изобщо всичко е пълен ужас. Ремонтите ги почнах активно още април, но заради тоновете градинарска работа през април и май, не успях да ги свърша навреме. Сега почти ги свърших, на финалната права съм, но в комбинация и с аварията тотално изтървах срока за тръгване. И седя и се чудя какво да правя... Много държа пътуването да е с колелото, поне на връщане да е изцяло с колелото. Но на отиване ще се наложи да си потърся друг превоз, в който да можем да се возим с колелото и багажа. 

В търсене на съкровища - Средна гора, Стара планина и между тях - част 3

 

Природен парк "Сините камъни" над Сливен

  

23.05.2022

Маршрут: Калофер - екопътека Бяла река - Калофер - Скобелево - Казанлък - Бузовград -  Сливен

Още от ранни зори поехме по пътя към манастира, след близо час ходене стигнахме до него. Все още беше много рано и беше затворен, така че си го оставих за на връщане. Продължихме към екопътеката и следващите часове до обяд прекарахме сред невъобразимата красота на Бяла река. Пътеката е приказна, зашеметяваща, очароваща... много красиво място! Навсякъде има изградени дървени мостчета и стълби, които позволяват да се видят потайни и трудно достъпни места край реката. Има и много информационни табели за животните и растенията в района. В началото има зона за къмпинг, а самата пътека е в пределите на Национален парк "Централен Балкан". Любимият ми резерват "Джендема" е на един хвърлей от тук. Мястото е райско, не е чудно, че е доста посещавано. Благодарение на ранния час бяхме единствените по пътеката, но като си тръгвахме по пътя към колата, срещахме доста коли с хора, поели натам. Всичките спираха да ни питат дали остава още много по лошия път и дали пътят ще се оправи. От мързел бяха решили да си трошат колите. А всъщност пътят беше лош, но наближавайки манастира започва да се пооправя. Сякаш във втората си половина се е запазил най-добре, а първата част е направо покъртителна. 

След часове по екопътеката и небивала радост от всичката красива природа наоколо, се върнахме до манастира и влязох да го разгледам. В двора имаше няколко глезени котки, а вътре снимането не само беше разрешено, но дори и насърчено от монахинята на пост. Което е крайно нетипично за подобни места. Явно тази монахиня толерираше хората като мен, които са дошли просто да се порадват на красивите стенописи и архитектурния чар на мястото, без да имат каквото и да е отношение към божества, свещи и подобни щуротии. На други места винаги усещам, че остават възмутени и разочаровани, че не паля свещи. Очакват да си купя още като вляза, а аз гледам, снимам (ако не е забранено) и си тръгвам. Та този манастир ще го запомня с най-толерантната монахиня. Основан е през 1640 г, но по-късно е разрушаван многократно и е изцяло възстановен и възобновен чак в края на XX век.

В търсене на съкровища - Средна гора, Стара планина и между тях - част 2

 

Аневското кале

20.05.2022

Маршрут: Бъта - Баня - Бъта - Левски - Цар Асен - Росен - Овчеполци - Стрелча - Скумсале

Мисия "крепост Красен" започна още преди изгрев. Тръгнахме по черния път към моста, пресякохме по него река Луда Яна и продължихме успоредно на реката от другата страна. После нацелихме правилната пътека според описанието в Интернет и се изкачихме до останките от крепостта. Уникално красиво място с доста руини, оказа се значително по-голяма, отколкото очаквах. Гледките са феноменални, село Бъта дреме в ниското, а навсякъде се ширят розови насаждения и гори. Наблизо се вижда и голям кръст на съседен връх, до който имало пътека откъм Панагюрище, а също така имало и пътека до крепостта откъм кръста. Доста време се застояхме край руините като ги обикаляхме отвсякъде. Малко по-ниско от върха, в гората има голям резервоар за вода, доста запазен. По пътеката най-напред се стига именно до него като се изкачвате към крепостта. Красен има дълга и богата история, още през пети-шести век тук е кипял живот. През Средновековието става важен административен център, многократно е унищожавана и възстановявана до окончателното й унищожение от османските нашествия в края на XIV век. Находки, намерени при разкопките на крепостта, се съхраняват в историческия музей в Панагюрище.

Обратно в колата се отправихме към село Бъта, през което минахме сравнително транзитно и продължихме за село Баня. Целта ми беше да видя още една крепост, за която не знаех преди ден, а научих от снощното проучване как се стига до крепост Красен. Оказа се, че в района има още една старина - Банско кале. Самото село Баня се оказа неочаквано интересно - църквите бяха очарователни, а имаше и римска гробница наблизо, която по-късно посетих. Първо обаче оставихме колата в центъра и поехме към крепостта. Пътеката за нея започва от най-северозападния край на селото, от църквата "Света Троица", сгушена в гората. За около 15 минути по стръмна, маркирана пътека, се изкачвате до върха, където са останките от калето, датирано от четвърти век. Като площ това, което е оцеляло до днес, е в пъти по-малко от руините на крепост Красен, но абсолютно си заслужава разходката, има останки от крепостни стени, кули и информационно табло с историята на крепостта. Гледките към село Баня и околността също са прекрасни. Съвсем наблизо, ако се продължи по пътеката на билото, се излиза на малка полянка с пейки и древно оброчище. Там също гледките си ги бива. Може да се слезе обратно до селото по пътека, започваща от оброчището и събираща се с другата. 

В търсене на съкровища - Средна гора, Стара планина и между тях - част 1

Долмен "Плочата" край село Златосел

Това пътуване нямаше как да се получи по-добро като за финал на международната изолация и то малко преди да отпътувам за Исландия (най-сетне това лято ще скитам зад граница и ще осъществя една голяма мечта - ледената земя!) Затова реших да побързам да го напиша, докато още ми е прясно. През 12-те дни, описани в предстоящите публикации, осъществих една голяяяяма мечта (полет с парапланер, еййй невъобразим кеф!!!) и обиколих невероятни места, които силно ме впечатлиха и очароваха. Някои от тях повтарям, на други се озовавам за първи път, но всичките ги обединява една голяма истина - много ми харесаха! Особено скалните светилища, пътеките през горите, приказните водопади, китните селца със стари къщи, величествените върхове, потайните параклиси и манастири, интересните музеи.... Просто няма нещо, което да не застъпих в това пътуване. А полетът беше черешката на тортата, върха на сладоледа :) Пък не беше и само един полет, бяха два - един с парапланер и един с балон :) Почнах да си осъществявам големите мечти, които не са свързани с пътувания, сега ми остана най-голямата - скок с парашут. Само парите ме спират, но ако човек дебне разни намаления и спести някой лев, може да си го позволи, парапланерът например беше малко под 80 лв, а балонът - 26 лв за човек при ваучер за двама. Парашутът обаче си е цифра, а най-лошото е, че аз като пробвам нещо такова и ми хареса - край! Започвам постоянно да мечтая за него даже още повече от преди. Сега например ужасно ми се иска да се науча да летя с парапланер, за да мога постоянно да го правя, обаче курсът е по 100 лв на ден. По-рано от пътуванията не ми оставаше много време за други хобита, но последните две години все такива работи ми се въртят в главата, свързани с летенето или с високите скорости на пистовия мотор, за който си мечтаех още преди да започна да пътувам. Но нито мотор някога ще си купя, нито разни екипировки за нещо, защото не желая да бъда консуматор и защото никак не е добре човек да има искания и да трупа вещи.

През три планини - част 3 - Родопи

Мъгливо утро някъде преди връх Баташки Снежник

Няма планина в България и по света, която да не обичам. Няма планина, в която да не искам да скитам и да живея за постоянно. Но измежду всичките съвършени планини има една, която ми е най-тежко полегнала на сърцето и където най-много обичам да бъда - Родопите. Преди да започна да я опознавам, я гледах всеки ден от терасата на моята стая в апартамента на родителите ми. Сутрин се събуждах с нея и вечер изпращах слънцето, което потъваше бавно зад най-източните й склонове. Връх Аида беше магнит, както и всичко нататък след него. А полето и 25-те километра, които ме деляха от райската градина Родопи, бяха най-тежкото ми наказание. Един ден обаче успях да се добера до Родопите, после друг, после трети... Там за първи път пътувах на стоп, там спах за първи път на палатка. Всичките ми любими неща започнаха именно там. И всяко връщане в Родопите за мен е като да си отида у дома. Хасково никога не е бил мой дом, не го усещам като такъв, макар че тук са ме родили и тук живях цял живот. Тук съм на чуждо място, сред зли хора и безумни тълпи, тук ме задържат само близките ми и нищо друго. Родопите обаче са друго нещо. Там съм у дома, там ми е хубаво през цялото време, защото като навлезеш в горите, няма никой. Гората е мястото, където се чувствам в пълна хармония с всичко, съществуващо там. И при всяко ходене в Родопите като това, за което сега ще разкажа, си давам сметка, че мястото ми е там и никъде другаде.

През три планини - част 2 - Рила

Панорама над Рибните езера

За Рила мога да кажа, че ми е една от най-милите планини в България. Започнах с нея веднага след Родопите, които най-първи ми легнаха на сърцето и я опознах детайлно и с огромно удоволствие още по времето, когато малцина ходеха по планини. Никога не спрях да се връщам отново и отново в тази необятна и свръхгостоприемна за мен планина. Това, което повече ми харесва тук, отколкото в любимите ми Родопи, е липсата на населеност и човеци. Често се хващам да мечтая за живот в "рилската пустиня". Колкото по-негостоприемно за обикновения човек е едно място, толкова повече ме привлича и рязко осъзнавам високата му стойност в този пренаселен с осем милиарда мутирали маймуни свят. В тази рилска разходка избрах маршрут, при който повторих доста добре познати места, но и открих няколко нови. Включих и връх Мусала, за да се качи и другарчето там, при това на рождения си ден, то не се беше качвало на първенеца на България. Прекарахме шест страхотни дни с прекрасно слънчево време, с изключение на последния ден, когато се понаквасихме от сърдитото небе. Очите ми се преизпълниха с безкрайно много красота. Стартирахме от Предела край Разлог, финиширахме с Рила на Юндола и продължихме към Родопите. А ето какво видяхме из Рила...

През три планини: част 1 - Пирин

Връх Газей (2761 м) с Газейското езеро, наричано още "Дамата с кока" - поглед откъм връх Полежан

Update на моментното положение: все още търся дом и семейство за котето Елзьо, за което споменах две публикации назад. А поради раздигането на корона-цирка в доста страни в Европа, може би ще успея да попътувам зад граница това лято и да осъществя една голяма мечта, стискайте палци :)

 

Миналото лято имах възможността да се отскубна от дома и роднините за двайсетина дни и ги използвах по възможно най-добрия начин - пеша през планинските прелести на България. Планът ми беше да започна с Пирин, после да се прехвърля в Рила и евентуално да продължа към Родопите ако остане време. Най-добрият вариант щеше да е да си стигна чак до вкъщи пеша, започвайки от Добринище и минавайки през всички високи върхове на трите планини, ехх какъв кеф! Почти се получи, не достигнаха само няколко дни, за да се измине трасето от Хвойна до Хасково, което пък в голямата си част го вървях пеша предни години. Но за тия двайсетина дни видях и се порадвах на толкова много красоти по пътя, че за нищо не съжалявам. Ще започна с Пирин - най-алпийската, най-стръмната и най-козята планина у нас. През този преход повторих много любими мои места и открих някои нови, на които се озовах за първи път.

Странджа - гора, море, реки, светилища - част 2

Гледка от скален комплекс Ехото недалеч от Бегликташ

20.07.2021 

Маршрут за деня: Параклис "Св. Костадин" край Заберново - Калово - Визица - Кондолово - Българи - Кости - Голямата аязма - Кости - Екопътека "Марина река"  

Изминати километри (с колата): 72 км

Отправих се към село Калово на празен стомах, нямах никаква храна и смятах да заредя в някое следващо село. Калово ми се падаше встрани от пътя, но реших да му хвърля едно око особено заради недалечен долмен. Паркирах колата в центъра на малкото селце, точно до къщата на 84 годишната баба Мария, която обстойно ме информира за ситуацията си, живота си и най-важното - за отварянето на църквата, която отвън беше доста внушителна и ми се искаше да я видя и вътре как изглежда. Уви, ключът бил у кметицата, а тя живеела в село Визица. И определено нямало да се разкара до тук, за да отключи. Нямаше как, преглътнах разочарованието и продължих нататък към един долмен, сгушен в горите над Калово. Разпитах баба Мария как да стигна до него, наричат го долмен Чакъра и е северно от селото, по пътя към главното шосе. Откриването му клони към трудно, но не чак толкова. Колата може да се остави до шосето, когато стигнете до отбивка вляво - черен път, започващ от сякаш най-високото място след селото. Карате нагоре по шосето обратно към главния път и отляво се оглеждате за широк черен път. По него около 1 км нататък, скрит в гората, но възможен за откриване с повечко усърдие и късмет, е долменът. Доста е разрушен, но местенцето е готино и има излъчване. Има един разклон на черния път, където трябва да хванете този вдясно, върви се покрай оградите на някакво стопанство. Имах късмета да видя и две костенурки по трасето, а гората е омайна.

Странджа - зелено и мистично - част 1

Слънчо огрява паякови къщички :)

 

 Тази прекрасна обиколка из чудесата на джунглестата Странджа направих миналото лято, когато се отвори една седмица прозорец между битовите задачи към близките и успях да се измъкна, макар и за толкова кратко. Пътуването беше с кола и колело заедно, понеже успях да поразглобя старото си колело за оффроуд и да го сложа на задната седалка на колата. Така имах три варианта за обикаляне - с колата за по-бързо, с колелото за по-приятно и пеша за по-опознавателно. Възползвах се на макс и от трите. Искаше ми се да съм само с колело и пеша, но за една седмица нищо нямаше да видя. Плюс това прагматичното родителско тяло реши да използва пътуването ми към Странджа и ми постави задача да купя 150 кг дини от борсата в Любимец на прибиране към вкъщи. Така че имах съчетание на приятното с полезното, както се изразяват онези "нормалните" хора, които правят нещо само ако имат изгода. Макар да не мога да идентифицирам все още полезността в преяждането с диня. Та напред към Странджа и нейната тайнственост...

Прощално... с чужбината, с призванието. Общи приказки и носталгия

Пустинята Сахара пасва на пустинята в сърцето ми. Мароко, 2010 г

 

Ето, че дойде моментът да "оповестя" края на околосветските ми скитни. Преди близо две години дойде реалният, физически край, а след предната публикация за прибирането от кавказкото пътешествие - краят им и на страниците на блога. Реших да напиша тази публикация като своеобразен финал, защото огромна част от живота ми (дори по-дълга от 10 годишния АД в онази дупка, наречена училище) бяха именно скитничествата в странство. Вече няма за кое пътуване да пиша, освен може би за старите отпреди 2011, преди създаването на блога. Затова занапред тук ще има основно разкази за България, предстоят Странджа от миналото лято и един страхотен 20 дневен преход през Пирин, Рила и Родопите, пак от миналото лято.

Моят скитнически край дойде неочаквано, преждевременно и принудително, защото ако не беше епичният възход на злото и идиотизма (пЛандемията), не само още щях да пътувам, но и нямаше шанс някога изобщо да спра. Почти сигурно щях да умра някъде по пътя, което щеше да е повече от прекрасно за мен. Сега умирам всеки ден у дома, наблюдавайки от разстояние целокупното падение на човеците.