Доминика - последни дни


на източния бряг


Казават, че ако Христофор Колумб се върне на Карибите днес, от всички острови ще разпознае единствено Доминика. След като поопознахме Карибите, ние с другарчето мислим по същия начин. Това е единствения остров, който наистина си заслужава да се види и преживее. Останалите са доста поунищожени, много цивилизовани и не се вписват в представата ми за Карибите преди да дойда тук. Единствено Доминика и до голяма степен Гренада отговориха на очакванията ми...

След раздялата с новите ни български приятели дните ни в Доминика придобиха леко обезпокоителен отенък и безгрижието отстъпи място на тревогата по предстоящото неясно придвижване. Ни най-малко не желаехме да напускаме острова, но датата наближаваше, двата месеца, които имиграционните ни дадоха, вече изтичаха. Никой от нас нямаше сили да каже сбогом на райския ни остров и затова протакахме до последно. Аз лично измислих какви ли не причини, за да отложа заминаването. :) Една от тях бе гмуркането на Скотс хед, за което мечтаех от самото начало, но пазех за финал.
След посещението на Врящото езеро започнахме сериозно да се замисляме как ще се измъкнем от Доминика преди да минат двата месеца, които бяха към своя край. Определено нямаше да е стоп на яхти, и двамата бяхме тотално отвратени и обезверени след ужаса в Сейнт Мартин почти месец. А в Доминика няма и марина, където да питаш, лодките са на котва и за да питаш трябва да седиш цял ден на плажа, да чакаш някой да излезе с дингито си и да започнеш да го тормозиш с глупавите си въпроси. Това упражнение хич не е за нас, не си падаме използвачи и тормозители. Така че разчитахме основно на карго, а ако не стане имахме варианта с ферито до Сейнт Луча, което бе скъпо и щеше да ни откара само два острова на юг. Първо се насочихме към карго порта в столицата Росо. Там охраната не ни даде никакво инфо и горе-долу ни отпрати с думите, че тази седмица нямало кораби в нашата посока. Отидохме до карго порта в Портсмут, където за първи път стъпихме на острова преди месец и половина, там поразпитахме и намерихме карго до Мартиник, тръгващо следващата седмица. Нас обаче Мартиник изобщо не ни устройваше - поредния френски остров, а и като ще е гарга да е рошава и да се придвижим поне до Сейнт Луча. Имахме инфо за друг карго кораб, който плава от Доминика до Гаяна и пренася камъни за строителство от кариерата до Колихау. Стопирахме веднага до Колихау, намерихме кариерата и започнахме да разпитваме персонала. Казаха ни, че на следващия ден ще пристигне шлепа и ще товарят камъните, след което отплава. Преспахме на един страхотен хълм с голямо дърво и прекрасна гледка към морето и на сутринта седнахме да чакаме кораба до кариерата. Цял ден седяхме и се надявахме да дойде, обмисляхме какво ще кажем на капитана, за да го навием да ни вземе и се чудехме ако евентуално реши да ни вземе, как ще се оправяме с имиграционните при пристигане, защото за Гаяна ни трябват визи, а ние нямаме такива :) Корабът не дойде до вечерта, питахме отново персонала и казаха, че утре вече трябва да пристигне. Така и стана, но като отидохме да говорим с капитана, той бе отпътувал за Росо и го чакахме няколко часа. През това време си говорехме с член на екипажа, който ни разказа за Гаяна, на мен ми беше супер интересно защо внасят камъни от Доминика, нямат ли си камъни в Гаяна?!? Та човекът обясни, че нямали такива, а тези били идеални за строителство. Гаяна била цялата джунгли и блата, нямало дори път до Венецуела и трябвало да вземаме лодка до там. Имало обаче път до Бразилия. Маларията била разпространена навсякъде, за първи път сериозно започнах да се чудя какво ще правя с другарчето в тези държави. Част от мен се зарадва, когато капитанът дойде и ни каза, че няма как да ни вземе, защото екипажът му е в пълен състав и не му е разрешено по закон да превозва повече хора. Беше много учтив и искаше да ни помогне, но уви. Може би е за добро, че не отидохме нелегални в Гаяна, кой знае какви ядове щяхме да имаме и какви глоби щяхме да плащаме за появата си без виза. Следващите дни решихме, че ще ходим на източния бряг на нашия любим плаж да се перем и къпем. Покрай дните обикаляне по карго пристанища бяхме натрупали куп мръсни дрехи, така че се посветихме на хигиена, плуване и готвене на вкусни манджи (другарчето готви, аз ям). Бяхме събрали десетки банани за готвене, комбинирахме ги с къри и така се натъпкахме, че после цяла вечер се превивахме от болки в стомасите.
Обсъждахме евентуално качване на ферито в петък (то плава до Сейнт Луча само в петък), защото времето си течеше и следващия петък щеше да ни е последния шанс преди да ни изтече разрешения престой в страната. Аз обаче въобще не исках да заминаваме и се аргументирах с факта, че още не сме се гмуркали на Скотс хед - най-прекрасното място за наблюдаване на подводния свят в Доминика. Поразгледахме още малко района около Калибиши, отидохме до Ред рокс - красиви червени скали, където стар отшелник е живял в пещера и които бяхме пропуснали предния път като минавахме в този район. Посетихме и моето любимо авокадово дърво покрай пътя, където очаквах да има още останали плодове и събрахме последните няколко, сезонът вече приключваше за авокадото. Един ден прекарахме на летището, където имаше ток и интернет на едно място (за първи път откакто сме в Доминика, обикновено или има нет, или ток). Направихме и една нощувка на любимото винаги дъждовно По Касе, където е главния офис на "лошите" (в предната публикация става ясно кои са лошите :)) Там този път имаше нощна охрана - много приятен местен, който ни разреши да разпънем палатката и да си сготвим ориз на огъня. Преди това аз се разходих до водопадите Джако, на които този път нямаше лелка, искаща пари за посещение и успях да видя двата красиви водопада през главния вход (преди това ги видях от другата страна като си проправих път през гъстата джунгла и излязох точно над водопадите). Отидох и до по-далечната местност, наречена "стъпките на Джако," но не успях да стигна до същинските стъпки, защото реката бе придошла и отнесла моста, а бе доста дълбоко за газене с фотоапарат. На следващия ден се отправихме към Скотс хед, взе ни на стоп един от "лошите" на име Пол и ни покани да преспим в къщата му в Соуфриър. Пол живее в огромна къща на два етажа, оплаква се че няма приятели и никой не идва да го посещава след като собственичката на къщата починала. Към нас беше много гостоприемен, нахрани ни и ни пусна хубава музика, но за съжаление не успяхме да го разпитаме много неща, защото не отлепяше поглед от телевизора цяла вечер. За втори път бяхме на гости на местен, поне в две къщи в Доминика успяхме да надникнем и да видим как живеят хората на любимия ни остров. Телевизорът изглежда е забавление номер едно за местните, както навсякъде по света. Като се замисля колко лесно се различава човек, който гледа телевизия от такъв, който не гледа, направо все едно им е написано на челата. :) А и много рядко срещаме такива от втория вид за съжаление.
След нощта при Пол отидохме право на Скотс хед, където прекарахме следващите 4 дни в гмуркане на невероятния риф. Вечер се качвахме да спим в планината над колоритното селце, а през деня плувахме със стотици шарени и разностранни риби и змиорки, криещи се около изумително интересни и красиви корали с различни форми и цветове. Един следобед видяхме десетки делфини и един местен ни каза, че идвали редовно преди залез слънце да направят една обиколка на залива. Същият местен ни донесе банани, ябълки и кокосов орех веднъж, показа ни и камъните, където се крият множество петнисти змиорки. Изразходихме всичката си храна за готвене докато бяхме на плажа, единият готвеше докато другият се гмурка и ядяхме само манджи за закуска, обяд и вечеря. Обикновено аз влизах във водата и упорито отказвах да излизам цял ден, така че другарчето готвеш в 90% от времето :) Така и не спрях да мразя готвенето, а вече колко време сме на път и постоянно се готви. Като пътувах в Африка и Азия никога нищо не си сготвих и дори нямах канче. Като се пътува с другарчето обаче не може без готвене, то просто обича да си готви. На Скотс хед често идваха други туристи да се гмуркат, но си тръгваха след около час. Аз така и не можах да се начудя как някой ще влезе в този невероятен нов свят, толкова красив и уникален, и ще си тръгне след час. На мен 4 дни ми се видяха ужасно малко и изобщо ама изобщо не исках да си тръгвам. Една от най-големите ми мечти - да живея под водата завинаги, още не се е сбъднала, така че много ме избиваше на рев като си събирахме багажа последния ден и трябваше да кажа чао на рибите, които вече имаха имена и чиито живот следях всеки ден. За огромно мое съжаление нямам техника за подводни снимки, ако имах това щяха да са най-хубавите ми снимки от пътуването. Доминика безспорно е едно от най-прекрасните места за гмуркане в света, казват че е в топ 10. Цветът на водата в залива е толкова син и тъй прозрачен... Видимостта е идеална и цветовете ярки и наситени.
Един от дните, докато готвеше и се надяваше (напразно), че ще изляза от водата и то ще иде да се гмурка,  другарчето уплътни времето си в сътворението на Пеньо, както той го кръсти или Спароу, както аз го нарекох. Спароу е кокосов орех, превърнат от другарчето в произведение на изкуството и съответно в нашия нов спътник. Идеята беше да бъде чаша, но подобно на историята на Джепето и Пинокио, нашият Спароу-Пеньо се оказа с душа и не бе употребен и изхвърлен, а съдбата му отреди да бъде изпратен в пакет за Хасково и поверен на грижите на домашните там. Последният ден гмуркане завърши с преместване в съседното село Соуфриър, където на плажа пред църквата има горещи извори в самото море, водата е топла, бълбука и отвсякъде излизат хиляди мехурчета под водата. На този плаж се запознах с Грухилио - моят нов близък приятел и роднина. Дадох му хляб и го спечелих завинаги. Позволи ми да го чеша зад ушите досущ като куче. Ако още не сте се досетили от името - Грухилио е розово сладко прасенце :) Същата нощ се качихме малко нагоре в планината да спим на басейна с гореща вода от изворите, намиращ се до къщичката на лошите на сегмент 2, където се плаща 5 долара, за да се окъпеш в басейна. Ние отидохме в следработно време, лошият го нямаше и не платихме нищо. Аз се окъпах в гьола с кафява топла вода, а другарчето реши да се къпе на поточето по-нагоре, където водата е наистина гореща и ставаш розов на цвят ако поседиш повече.
Следващите дни прекарахме не по-малко интересно. Купихме си билети за ферито и продължихме да се наслаждаваме на последните си дни в доминика. Отново нощувахме една вечер на гробищата на Салисбъри, които ни станаха едно от любимите места за спане. Много е тихо и спокойно да се спи на гробища, смятам занапред по-често да нощуваме там. Докато стопирахме към Колихау, за да се качим отново високо в планината и да направим последния си хайк, се заслушахме в разговора на две жени до една автобуна спирка. Много ни впечатли как коментираха някакво момиче, явно чужденка, която била в Доминика и  спяла на палатка. Разговорът бе насочен към това, че момичето четяло и учело много, било образовано, което според двете жени го довело до пълна лудост и оглупяване, и съответно то тръгнало на палатка, защото прекалявало с четенето и станало глупаво. С другарчето после цял ден се опитвахме да разнищим логиката на тези високоинтелектуални женски разговори, но не ни се удаде :) Горкото момиче, да си умен и начетен си е пълно проклятие в Доминика. На мен лично много силно впечатление ми направи липсата на книжарници в държавата. А библиотеката е само една в Росо, другаде няма. Човек с книга не сме видели, а всеки който види някой от нас с книга, пита дали четем Библията. Явно това е единствената вървежна книга :)
Като пристигнахме в Колихау, поехме по пътя към планината. Вървяхме до тъмно и стигнахме началото на сегмент 10 и края на сегмент 9. На сутринта другарчето остана да си почива до една бананова плантация, където се натъпка с банани и не изневери на приказката "гладна мечка хоро не играе, ама като се наяде й се доспива" :) Аз Тръгнах по девети сегмент да търся езерото Качибоа, пътеката беше толкова кална и хлъзгава, че колкото и упорито да исках да продължа, в един момент трябваше да се откажа, защото щях да стана в кал от глава до пети, а време за пране нямаше, на следващия ден щяхме да пътуваме за Сейнт Луча и не искахме да сме кални пред имиграционните. Не стигнах до езерото, но не съжалявах толкова, пътеката бе брутално хлъзгава, че и стръмна типично по доминишки. Едно падане щеше да направи дрехите ми неизползваеми. Върнах се при другарчето, което бе напълнило две торби банани "за после", тръгнахме по десети сегмент и го извървяхме отново като събрахме и куп грейпфрути. Вече бяхме готови откъм хранителни запаси за местене на нов остров :) Стопирахме една готина английска баба обратно до главния път, а после двойка поляци, живеещи в САЩ ни взеха на стоп за втори пореден път в рамките на няколко дни. Оставиха ни в Росо, където вече по тъмно хванахме стоп за планината и прекарахме последната си нощ в Доминика на водопадите Мидълхам. За втори път нощувахме там и ни беше едно от любимите места. Бяхме доста натъжени и разстроени от предстоящото заминаване, много добре знаехме, че никой друг остров няма да е като Доминика, а за Сейнт Луча бяхме чували общо взето само лоши неща, особено последното убийство на чужденци и проблемите с наркотици.
На сутринта си приготвихме багажа и хванахме стоп за Росо. След процедурите по чек-ин на багажа и изходен печат от имиграционните, се качихме на ферито, което не е като типичните бавни ръждясали фериботи по Африка и Азия, а е лъскава моторна лодка, побираща около 300 човека. Пътува от Гуадалуп, минава през Доминика, Мартиник и пристига в Сейнт Луча. От Доминика до Сейнт Луча е около 2 часа като имаме пауза в Мартиник, където слизат голяма част от пътниците и се качват нови. Е, не стъпихме на мартинишка земя, така че не си го броя като посетена държава, но доста добре разгледахме острова от водата, а столицата съвсем отблизо от фери терминала.
Още като отплавахме от Доминика аз се "заселих" на горната палуба, която единствено има отворено пространство и седях навън до края. Вътре имаше огромни салони със седалки и телевизори, другарчето остана там, за да зареди лаптопа в един контакт. Още не беше минал и половин час, когато повечето от пътниците хванаха морска болест и цялото фери засмърдя на повръщано. Другарчето седяло долу и стискало зъби, търпяло миризмата и десетките повръщащи наоколо, но в един момент и то не издържало и пратило изядените последно банани в тоалетната. Аз докато седях на палубата, забелязах как нови и нови хора прииждат за глътка въздух, а едно момиче бе пред припадък, стискаше шише вода и лежеше като парцал на земята. Явно на почти всички им беше лошо. Ферито люшкаше ужасно, скоростта му пък не беше никакъв плюс и явно колкото по-бързо се движеше, толкова по-зле им ставаше на хората. На мен също ми се разбунтува стомаха, но за малко. Изтърпях го без да развия морска болест.
След два часа мъки за повечето хора, стигнахме Кастрис - столицата на Сейнт Луча. Още при пристигане започнаха нашите проблеми. Когато минахме имиграционните и стигнахме до проверяващите багаж, човекът ни пита дали имаме плодове и ние разбира се казахме, че имаме, та нали идваме от Доминика. Съобщи ни се, че не можем да внасяме плодове на острова и трябва да ни ги вземат. Единият служител нагло попита другия дали му се яде грейпфрут или банан, но още преди да са посегнали към тях, ние си ги придърпахме и казахме, че ще ги изядем на място щом не можем да ги вземем. Служителите се опулиха, направо онемяха и в следащия половин час се бяха събрали да ни гледат и обсъждат как ядем куп плодове, които се продават на пазара навсякъде. Бяхме взели толкова много банани и грейпфрути, че видяхме голям зор да ги изядем. Тъпкахме се като прасета, аз изядох поне двадесет банана и 2-3 грейпфрута и не можех да дишам от ядене. Другарчето обаче бе обсебено от идеята всичко да се изяде, за да не попадне в ръцете на грубите служители, така че се натъпка дори повече от мен. Накрая ни беше толкова лошо, че не можехме да си вдигнем раниците. На всичко отгоре докато ядяхме единият от митничарите страшно го доядя, че си хапваме нещата вместо да му ги оставим, та дойде да се заяжда за камуфлажните ми панталони. Те са забранени за носене и дори за притежаване на острова, както и на почти всички други карибски острови. Каза ми, че ако не ги сменя, ще ми ги конфискува, което си беше чиста заплаха. Реших, че не ми се разправя, смених ги само докато сме при тези лешояди и отново ги сложих като се махнахме от порта и имиграционните. Така започна пребиваването ни в Сейнт Луча - с проблеми. По-нататък обаче ни се случваха все хубави неща и бързо забравихме драмата с плодовете (след спешно посещение на тоалетната, разбира се).


Снимки:




айде на колективното изхождане :)

доминишки геврек :)

аз и Мазньо - щастливи и всеки ден заедно!

плаж Пурпурна костенурка и Мазньо






филийка с горчица по рецепта на другарчето

"Вземете само снимки, оставете само отпечатъци"

плаж Батибу

до Калибиши



гуава

на Ред рокс














 


поредната реколта

"свари бабо леща"


ориз с къри

вечерна програма

 






последно пране и къпане на нашия любим плаж


и спане пак там


че и готвене

айде на чапатитата

последна снимка от нашия плаж

Джако фолс



ето така се спи в Доминика

:)

публична пералня

на гости на Пол





"Не пий и шофирай, а пуши и лети" :)

цял ден гмуркане - обедна почивка :)

кучето Блек гърл, което вади камъни от водата


гледка от Скотс хед










змиорка :)


все седят в плитчините между камъните

това е Спароу (или Пеньо, както го нарече другарчето, след като го създаде)


църквата в Соуфриър

моят нов приятел Грухилио

време за вечеря



местната напитка, произведена в Доминика

гледка към Росо


плаж Кокосов орех до Портсмут

добрите стари стъклени времена...



хаха, интересен съвет :)








две торби грейпфрути от един кратък преход :)


бебе ананас

приготвяме се за напускане на Доминика - райския остров :(

забележете реколтата, с която се качихме на ферито за Сейнт Луча :)

последен преход :(
отдалечаваме се от Доминика, Росо и круизния му кораб ни изпращат


залезите в Доминика бяха вълшебни






колко ядене само

автомивка, предлагаща и миене на колелета :)










един от многото видове колибри


Няма коментари: