Доминика или "Островът-съкровище"



Портсмут вдясно и Дъглас бей вляво



Колко много ми се събра за писане тук :) Повече от месец си живеем царски на този нереално красив остров, а за съжаление имах време да напиша само предната кратка публикация с общи приказки. Доминика се оказа точно каквото един каучсърфър на име Тоби ми писа по интернет да очаквам, а именно: "Всеки ден ново приключение!" Не сме скучали и минута тук. И двамата с другарчето сме луди по този остров. Последните дни само ревем, че остана по-малко от месец и трябва да си тръгваме. Беше голяма грешка, че направихме фалшивите билети за след два месеца и съответно получихме входящи печати за толкова. Всеки ден обсъждаме кой колко ще плаче като отплаваме от тук. На никой не му се тръгва от хубавото, а тук е слабо казано хубаво. Че то си е вълшебно! Доминика май ми е осемдесет и някоята на брой посетена държава и още първите дни влезе в топ 3 най-любими редом до Индия :) Всичко тук е толкова истинско, толкова сладко и вкусно... водата, въздуха, слънцето, храната, джунглата.... Трите липси на острова са разнообразието от животни, пустинята и снега :) Всичко друго има! Е, те местните се оплакаха, че нямали ябълки, защото било много влажно за тях, но на кой му трябват ябълки като има банани, авокадо, ананаси, манго, грейпфрути и какво ли още не. Видяхме и опитахме плодове, на които дори имената им не запомнихме.
Но ще започна разказа отначало, от деня в който напуснахме столицата Росо и се отправихме към началото на националния трейл Уайтукубули. След интернета в библиотеката тръгнахме към ботаническите градини да ги видим преди да излезем от града. Поне час обикаляхме там, имаше кратък пешеходен маршрут до едно връхче, от което се открива гледка към Росо. Там изпратихме слънцето, а с него и круизния кораб на Селебрити, който отплава по залез. Тръгнахме да излизаме от града в посока най-южната точка, наречена Скотсхед. Вървяхме доста по хаотичния главен път, навсякъде имаше скромни къщички, чешми на улицата, някой и друг бар, от който кънтеше силна музика. Натъкнахме се и на уникална по рода си обществена пералня, която представлява следното: 5-6 чешми с корита под тях текат нонстоп с невероятно силна струя на водата :) Аз си го представям така - мяташ дрехите в коритото на чешмата заедно с шепа прах за пране и чакаш сами да се изперат, струята е толкова силна и непрекъсната, а чешмите изглежда никога не спират да текат, така че ако оставиш дрехите за час-два вероятно ще станат прилично чисти и поне няма да миришат. Колкото и да вървяхме, населените места нямаха край и не намирахме удобно място за палатка, защото склоновете около пътя бяха стръмни. Накрая все пак харесахме място в гората над Шампейн бей. Беше закътано и спокойно за спане. На сутринта установихме, че сме спали до дървета със странни плодове и решихме да откъснем един и да питаме случайни хора дали се яде. Още бяхме пресни островитяни и не бяхме наясно с местните плодове. Листата на дървото много ми приличаха на какаови, но не знаех как изглежда плода (на следващия ден благодарение на една селска бабичка установихме, че е какао и определено не е отровно, а самите ядки се смучат и пускат приятен сок). Сутринта стигнахме до селцето Соуфриър, където видяхме знак, че за да се върви по националния трейл трябва да имаш билет и за две седмици струва 40 американски долара, същата информация, която имах от интернет. Още не знаехме как стоят нещата с проверките, дали има хора, които обикалят по пътеките да проверяват за билети или пък има къщички с "падарин" при всяко начало на един от 14-те сегмента, на които е разделен прехода. Оказа се второто, но имаше само на някои от тях и установихме, че е супер лесно да се "хакне" системата.  Тъй като първия ден все още не бяхме наясно, другачето излюпи гениална идея - да минем по една кратка пътечка, която се врязва в сегмент 1 не в началото му (където вероятно има рейнджър-падарин), а към средата му, където би трябвало никой да не ни изхваща, че сме нелегални. Така поехме по стръмната пътека от Соуфриър към малкото селце Галион. Изкачихме се горе и бяхме възнаградени с прекрасна гледка към Карибско море. Хората ни посрещнаха радушно и още тогава усетихме, че ядове с човешкия фактор в Доминика няма да имаме :) Продължихме по пътя, който се слива със сегмент 1 и не след дълго вече бяхме на трейла. Другарчето си намери един кокосов орех, разпарчосахме го и изпихме сока, а останалото прибрахме за по-късно. Маршрутът продължи с малко асфалтов път, след което пое по пътечка измежду фермите и отново излезе на път за Соуфриър. Жесток дъжд ни валя до една ферма, нямаше къде да се скрием и само чадърът ми бе крайно недостатъчен да предпази каквото и да било сухо. Метнахме едно шалте върху багажа да попива водата, държах и чадъра над раниците, та накрая бяхме мокри до кости, но повечето багаж бе сух. Извървяхме доста бързо и лесно сегмент 1, той се води в категория "лесен" и е с дължина само 7 километра. Бяхме пропуснали частта отначало, където вероятно имаше къщичка на лошите с билетите, но бяхме решили, че след като приключим другите сегменти ще се върнем до този и ще го направим обратно, тоест ще излезем откъм входа :)  В началото на втори участък обаче се натресохме право на къщичката и Лошия в нея :) За късмет бяхме измислили предварително какво ще казваме и заявихме, че не правим националния трейл, а само отиваме в Тете Морне през планината. Човекът ни каза накъде да продължим, оказа се че има кратка пътека, която излиза право на трейла и спестява обикалянето за така наречените горещи извори, за които всъщност този събира пари от туристите. Ние не горяхме от мерак да се топим в басейни с вряла вода, така че нищо не изтървахме, а напротив. Пътеката излезе на едно местенце, където не забелязахме, че маркировката за нашия трейл се отклонява и се залутахме да я търсим по друга една пътека. Тя ни изведе почти на върха на огромните планини, от които тръгват самите горещи извори и които в тази си част си заслужава да се видят! Десетки клокочещи дупчици в земята, силна миризма на сяра, вода с много висока температура... поточето променя цвета си на всеки няколко метра, горе започва със сива вода, преминава в чисто черна на едно място, след което става оранжева, жълта....... Уникално местенце, което изключително ни впечатли. Скалите, по които ходиш, са толкова горещи, че ние спокойно си опекохме няколко набързо замесени чапатита върху тях. А аз от мерак да стигна до клокочещите адски огньове за снимка в по-близък план, успях да затъна в изгарящия "казан" на дявола и така си изгорих краката, че дори сандалите ми сякаш омекнаха след контакта с такава температура.  Нощувахме на козята пътечка покрай изворите, беше доста стръмно навсякъде и самата пътека бе единственото място, където успяхме да отворим палатката. Изкъпахме се в басейнчетата по-надолу, където водата се разхлажда и става поносима, а другарчето си изпра и дрехите в топлата вода :) На следващия ден се върнахме долу до разклоняващите се пътеки и открихме нашата от трейла, която бяхме пропуснали от недоглеждане. Поведе ни стръмно нагоре, изкачихме висока планина и стигнахме селото Тете Морне. Наляхме вода от първата чешма, заговорихме се с бабата, която ни каза, че плодът е какао и ни подучи да смучем ядките и продължихме нататък по втори сегмент. След селото пътеката тръгна надолу, минахме покрай големи ферми и посъбрахме малко грейпфрути паднали по земята, както и все още зелени банани, които пробвахме с любопитство, имаха вкус подобен на краставица. Доста се мотахме по пътеката, гледките към околните планини бяха внушителни и изобщо не бързахме да подминем. Точно преди тъмно минахме разклона, където сегмент 2 се разделя на два маршрута и трябва да се избира по кой да се мине. Аз предпочетох да хванем дясната пътека, струваше ми се по-интересна и разнообразна, защото минава през различни местности и селца. Преди да се стъмни наближихме едно от многобройните крайпътни фермерски заслончета, сглобени от тенекия. Предложих на другарчето да останем да спим там заради дъжда, който не ни пропускаше всеки ден и нощ, но то отначало много се дърпаше, защото не било безопасно поради факта, че сме на самия път и минават хора, а понякога и коли. Тъкмо се опитвах да го убедя, когато се появи собственика на фермата до заслона и съответно той си беше негов. Питах го дали можем да се подслоним за през нощта и той каза, че няма никакъв проблем. Остави си работното облекло и замина към дома си. Разпънахме палатката на сухо и дъждът колкото и да удряше по тенекиения покрив, не можеше да ни тормози отново. Другарчето хич не беше спокойно, че спи на пътя, но няма как, след като пътува с мен трябва да свиква, на мен не ми пука особено къде ще си легна стига да няма пияндурници, наркомани и шум наоколо. Местенцето беше чудно и до сутринта никой повече не мина по пътя. Продължихме с остатъка от сегмент 2, който ни изненада със стръмна и супер кална пътека точно преди да стигнем отнесения от водата мост на село Пичелин. Бяхме страшно мръсни като слязохме в селцето, че и гладни. Почерпих другарчето две мекичета и едно варено яйце, хапнахме ги пред едно магазинче. Жената беше направила вкусни мекичета и до ден днешен след месец време още се сещаме за тях и за варените яйца. След Пичелин продължихме да се мотаем и спираме на всяка гледка, но скоро стигнахме края на втори и началото на трети сегмент. Къщичката на лошите беше встрани от пътеката и точно до пътя в село Белвю Чопин, подминахме я тихомълком. Късно следобед стигнахме село Джирадел, където искахме да си купим хляб, но нямаше. За късмет обаче напълнихме торбите с грейпфрути по пътеката нататък, бяха опадали от дърветата из фермите и събрахме много огромни перфектно узрели плодове. Почти по тъмно разпънахме палатката в джунглата след селото и дъждът отново не ни пожали. Сутринта пътеката бе разкаляна и още повече усложни ходенето. Стръмно спускане надолу към голяма река ни взе здравето и нервите. Препъвахме се в коренища, хлъзгахме се и падахме в калта. Отне ни повече от час-два да слезем нищо и никаква пътека. Установихме, че пътеките в Доминика са истинско изпитание за нервите - стръмни, винаги кални, тесни и задължително с коренища за по-добро препъване. Също така пътеките тук не се правят както нормално трябва да се правят, а именно подсичащи планината по склоновете й. Напротив - винаги са стръмно слизащи до най-ниската точка на дерето, тоест реката и после все тъй стръмно качващи се право нагоре. Тук не са чували за заобикаляне с цел да не губиш височина, всичко е директно надолу и е толкова стръмно, че има реален шанс да се поутрепеш. Та след тази доста изнервяща пътека стигнахме разкошна река с беседка до нея, изкъпахме се, направихме простор да ни съхнат дрехите, запалихме един хубав огън и си направихме печени тестени змии :) Още бе предиобед, но сякаш подсъзнателно знаех, че ще нощуваме на това място. Дъждът не закъсня и категорично решихме, че оставаме на беседката. Преместихме пейките и масичката и разпънахме палатката, така останахме сухи поне тази нощ. Място бе много спокойно и красиво, разбира се никой не мина по пътеката целия ден, както и следващия. Сутринта продължаваше да вали и не можехме да мръднем нагоре. Предстоеше ни стръмно изкачване на следващата планина и пътеката щеше да е страшно кална. Все пак щом дъжда спря решихме да тръгнем, за да не останем заклещени там дни наред поради непроходимост на пътеката. Едва издрапахме до горе, на места пътеката бе по-стръмна дори от онази от другата страна, по която слизахме. Доста често се налагаше да ползваме и ръце, за да се катерим или слизаме, тоест националният трейл се оказа с елементи на катерене. Стигнахме селото и пътя и се заоглеждахме за магазин, нямахме никаква храна и бяхме доста гладни. Беше неделя и установихме страшната истина - в неделя всички са на църква, нищо не работи и няма храна! Останахме си гладни целия ден ако не броим купищата грейпфрути, които изядохме, но не ни заситиха много. Не подозирахме обаче какви премеждия ни очакваха по-късно този ден. Стигнахме до разклон на трейла - левият път отиваше към горещи извори и къщичка на лошите, а десният право към Valley of desolation - една от големите атракции на Доминика. До въпросната долина има и друга пътека, но ние поехме по тази и си нямахме идея в какво се забъркваме. Отначало започна като циментов път, после премина в екстремно кален черен път, след което се сви до малка губеща се в джунглата пътечка, която ни взе здравето и нервите окончателно. Другарчето искаше да се връщаме, ревеше непрекъснато, че е гладно, а аз отказвах дори да помисля за връщане и на инат продължавах да газя калта и да стискам зъби. Ходехме боси, защото калта бе толкова дълбока, мазна и гъста, че сандалите ни станаха на нищо. Преди тъмно стигнахме и първия сериозно стръмен участък, който след като преминах веднъж, вече не можех да се върна обратно и да искам. Беше коварна, стръмна пътека без никаква стабилност и с голяма пропаст отдолу. Издрапахме до горе, където се озовахме на нещо като хребет. Вятърът брулеше, започна и да вали, времето беше ужасно! Надявах се, че сме близо до Долината, но така или иначе нямаше как да продължим в тъмното, беше адски кално и опасно. Едва разпънахме палатката на козята пътечка, със сигурност никой нямаше да мине по нея и се чудехме дали изобщо някой е минавал от тук. Вятърът цяла нощ блъска по палатката, уж бяхме между растителност и не би трябвало да духа толкова. На сутринта бяхме изнервени и уморени, а другарчето вече пищеше от глад. На мен гладът ни най-малко не ми пречеше, а по-скоро ме дразнеше кошмарната пътека, която ставаше все по-зле всеки следващ метър. Знаех, че назад не можем да се върнем след като минахме опасния участък преди хребета и трябваше да продължим само напред. Пресичахме дере след дере, рекичка след рекичка. Пътеката бе хлъзгава до непоносимост. То не беше и пътека де, защото не мисля че в последните няколко месеца някой е минавал от там. Чудехме се дали някога ще стигнем долината и кошмарът ще свърши. След много часове и още повече нерви се откри зашеметяваща гледка към Valley of desolation и си помислих, че може би си струваше да се мъчим толкова. Бяхме кални до уши и тотално мокри. Очите ни се опулиха като видяхме трима туристи с бели дрешки от другата страна на трейла, слизащи към долината. Оказа се, че нашата пътека се слива с нормалната пътека, по която минават абсолютно всички и естествено по нашата никой не мисли да тръгва дори :) Другата пътека е направена за туристи, перфектно утъпкана и обезопасена. Оставихме раниците на пътеката и слязохме да погледнем долината с клокочещите горещи извори. Недалеч бе и Врящото езеро, но не отидохме до него, защото бяхме страшно изнервени от уникалната пътека, а и започна да вали. Тръгнахме надолу по туристическата пътека и за по-малко от два часа стигнахме до село Лаудат. Срещнахме туристи по пътеката, всички отиваха към Врящото езеро. Вече бяхме минали три сегмента и само тук видяхме човешко присъствие ако не броим местните хора по селата. От Лаудат хванахме пътя към Фрешуотър лейк в търсене на някакъв крайпътен заслон, но не намерихме нищо, а знаехме, че пак ще вали както всеки ден. Решихме да поемем по трейла към водопадите Мидълхам, където очаквахме да има къщичка на лошите, но да няма никого там поради късния час и да се послоним. Попаднахме на голям навес с тоалетни и чешма до пътеката за водопадите и нощувахме на сухо място. Сутринта рано станахме и събрахме всичко, искахме да сме вече на пътеката за водопадите преди лошите да дойдат на работа и да ни попречат да ги видим. Валеше проливно цялата нощ и сутринта изобщо не спираше, така че тръгнахме в дъжда. Оставих другарчето с багажа на една беседка десетина минути преди водопада, на него не му се гледаше нищо, защото напираше да ходим на интернет в Росо. Пътеката до водопада е около 35-40 минути от къщичката на лошите, последните десетина минути се слиза стръмно надолу, за да може да се види самият водопад отдолу нагоре. Изключително красив и доста висок е. На връщане по пътеката се засякохме с цяла група туристи от круизните кораби. Тях ги водят точно до този и още един водопади. Пристигат с автобус до там, където нощувахме и после с гидове пеш до водопада. Разбрахме също, че никой не следи за билети точно на този водопад, няма човек, който да седи и продава билети. Остатъка от деня прекарахме в Росо по желание на другарчето. То си купи пончо (дъждобран) да го пази от дъжда, а аз за да не се охарча реших да си остана с чадъра и не си купих. На по-късен етап разбрах каква грешка е било. :) Вечерта тръгнахме да стопираме от Росо за По Касе - центърът на Доминика, където се пресичат няколко важни пътя. Отново валеше, но бързо ни взеха на стоп двама мъже с пикап. За щастие не бяхме в багажника, а вътре, беше от големите пикапи и останахме сухи. Шофьорът хич не можеше да кара, за пореден път ме убеди в липсата на шофьорски умения у повечето доминиканци. Постоянно излизаше от пътя и колата му изгасна поне десет пъти нагоре по баира. Все пак стигнахме до едно село Кресент Муун преди По Касе и ни оставиха на автобусната спирка там. Валеше така проливно, че  се намокрихме докато изтичаме от колата до спирката. Не можехме да мръднем от тая спирка, но бяхме доволни, че сме на сухо. Изобщо нямаше изгледи да спре да вали, затова отворихме спалните чували на спирката, направихме импровизирана пейка и се опитахме да дремнем поне малко. Сутринта чак към 10:00 дъждът спря и се измъкнахме от спирката. Купихме си хляб и продължихме на стоп към По Касе. Там открихме къщичка на лошите в началото на пети сегмент. Имаше местенце за готвене и си приготвихме първите нудълс и какао в новото канче на другарчето. След добро хапване отидохме да видим водопадите Спани. Там имахме късмет и минахме без пари, минава се през частна собственост и една жена седи да събира такса, но нас ни пусна без да плащаме. Поплувахме в басейна на водопада, беше много освежаващо. На съседните Джако водопади обаче лелката бе лоша и искаше 3 долара, за да ни пусне. :) Направо й обърнахме гръб и си тръгнахме, но един растафар продаващ плодове до входа на водопадите ни привика и ни подари няколко банана. Каза ни, че лелката била лоша и затова няма да ни пусне :) Не ни стана особено тежко, че ще пропуснем, в Доминика водопади с лопата да ги ринеш :) Също така разбрахме каква е схемата с водопадите. Има няколко, които са държавни и за тях се изискват билети от онези, които ние наричаме Лошите (те са организираната мафия, която уж защитава и опазва природата, има ги в много други страни), останалите са преградени от някаква частна собственост (обикновено ферма), чийто чорбаджия е обявил, че който иска да му мине през пътеката, трябва да плаща и цената е толкова колкото той си сложи. Виждали сме от 3 до 10 долара. Ето му едни лесни пари от туристите. Даже на повечето места не седят да вардят като лелката на Джако фолс, ами оставят една голяма табела с кутия с катинар, на табелата пише колко да платиш, а кутията е за да пуснеш парите. Не знам какво ще стане ако те хванат без да си платил, нас нито веднъж не ни хванаха :) На повечето водопади ходех без другарчето и се промъквах тихичко, но дори и където ходихме заедно пак никой не се появи. А онези държавните Лошите, които уж опазват природата, събират луди пари от туристите (по 5 долара за водопад), с които пари леят цимент по пътеката до водопада да им е по-удобно на туристите и реално унищожават красотата и чистотата на мястото. Страшно ми напомнят на ДОК в Нова Зеландия.
Надвечер се отправихме към Емералд пуул - друг водопад, стопанисван от Лошите. Там са построили и ресторант, ние отидохме почти по тъмно с идеята да спим под покрива отново заради дъжда и заварихме двама работници, които си тръгваха. Казаха ни, че няма проблем да къмпингуваме под покрива на къщичката. Изтичахме да видим водопада преди да е станало съвсем тъмно, беше много красив. Отново цяла нощ валя проливно и се радвахме, че сме на сухо. Просто нощем без покрив над главата си загубен тук! Имаше и ток, за първи път намерихме работещи контакти след инфо центъра в Росо и цяла вечер седях на лаптопа да разглеждам снимки и да пиша. Сутринта продължаваше да вали, но трябваше да тръгнем преди да дойдат лошите. Отидохме отново до водопада да го видим на дневна светлина, макар че бе много мрачно в гората. Продължихме по трейла към Касъл Брус, днес ни предстоеше сегмент 6. Много лесен участък, върви се все надолу от планината към морето. Не след дълго стинахме селцето Касъл Брус, купихме си печени банани и хляб и продължихме по трейла, навлизайки в така наречената Кариб територи. Това е последната останала част на острова, където живеят местните индианци Кариб, които са населявали острова много преди белите и черните да се примъкнат тук. Преди тях пък е имало други индианци Арауак, които били изядени от Кариб. Сегашните индианци живеят скромно, къщите им са малки и дървени най-често. Много са приветливи и разговорливи. Двама младежи ни заговориха и ни подариха сувенир - традиционна сламена кошница, плетена от майката на  единия. След срещата си с тях нощувахме на един хълм по пътеката и това май беше първата нощ, когато не валя. :) Какво събитие само! Следващия ден прекарахме отново в територията на индианците. Опитахме местен касава хляб, ужасно исках да разбера дали е като африканския, но тук го приготвят съвсем различно. Смесват касавата с кокос и става сладък хляба, а в Африка бе по-скоро солен. Но все пак е страшно вкусен. Намерихме си и авокадо по пътя, което е чудно като се яде с хляб. Промъкнахме се отново без пари до един водопад, който се влива директно в морето и около него има направени модели на стари индиански конструкции от слама и дърво. Намерихме интернет в едно крайпътно магазинче в средата на нищото, при това връзката бе много бърза и успяхме да се обадим на домашните. Нощувахме в едни храсталаци край пътя и о, чудо - за втори път не ни валя! Вече започвахме да се чудим дали още сме в Доминика или сме се телепортирали някъде другаде. Следващите дни прекарахме супер лежерно. Вместо да ходим да се каляме по сегменти 8 и 9, които разбрахме, че били отвратително кални, мокри и проблемни, решихме да продължим през селцата на индианците, след което да вървим все по крайбрежието и да спираме на всеки плаж. Така се озовахме на един разкошен плаж с жълт пясък - голяма рядкост за острова. Повечето са със сив или черен пясък. На следващия плаж с черен пясък се установихме за нощувка. Имаше страхотна река, вливаща се в морето. Изпрахме си всичките дрехи, другарчето сготви няколко различни манджи, а аз ходих посред нощ да взема един кашон авокадо, който бяхме видели на километър от плажа в последното село. Очевидно бяха изхвърлени плодове, леко наранени и оставени в кашон на една автобусна спирка. Взех ги всичките и следващите дни пирувахме с тях. Не че не си намирахме по някой плод по пътя, но толкова много имахме за първи път. Натъпкахме се като прасета. Наскоро някой местен ни беше казал, че в Доминика било незаконно да оставиш човек гладен. Има толкова много храна във вид на плодове, че ако всеки оставя на пътя това, което не може да изяде, никой няма да е гладен. Така стоят нещата реално - гладни хора не можеш да срещнеш, който няма пари може спокойно да събира плодовете, опадали по земята във фермите. Напълно законно е и никой няма да възрази, стига да не късаш тези от дървото. Следващия ден стигнахме Калибиши и случайно намерихме интернет кафе, където успях да си запиша снимките на дискове. Отне ни цял следобед и доста пари, както и част от следващия предиобед, но в крайна сметка всичките ми снимки бяха готови за изпращане към вкъщи. Продължихме пеш от плаж на плаж, докато не започна големия дъжд. Или по точно големия коледен дъжд. Беше бъдни вечер, бяхме тотално мокри на пътя, стопирахме пикап само да ни закара до някакъв навес и слязохме на една автобусна спирка в село Бенс. Там седяхме часове наред, докато мина един пиян местен и ни покани в къщата си, защото не било добре да стоим на спирката. Благодарение на него успяхме да спим и да сме на сухо, което бе невероятно ценно през тази нощ. Вече две седмици по-късно всички още говорят за Големия коледен дъжд. Колко пътища пропаднали, колко моста се срутили и колко къщи се наводнили. Пазарът в Росо бил под вода. Паричните загуби за острова при този дъжд са 45 милиона долара. На съседните острови Сейнт Луча и Сейнт Винсънт дори имало човешки жертви.Та ние имахме късмет все пак, иначе щяхме да седим цяла нощ на спирката. Пияният Мартин бе първия човек, който ни покани в Доминика.
На другия ден другарчето ревна, че иска да си суши дрехите и въобще багажа, а единственото сухо място според него е Портсмут заради големия навес на плажа и сухия въздух, нещата съхнат най-бързо там. Не ми се искаше да си прекъсваме вървенето на острова, но нямаше как, съгласих се да идем до Портсмут за ден. Не ми се и стопираше, защото изпускахме много неща по пътя, но се разбрахме като изсъхнат багажите да си продължим ходенето. Хванахме едно джипче на стоп до Портсмут, бяха индианци, които отиваха да продават касава хляб и други неща в града. Черпиха ни по два банана, за съжаление спукахме и гума, защото шофьорът успя да нацели всички дупки по пътя, които без проблем можеха да се избегнат. Не знам кой и как ги учи да карат коли, но изобщо не се справя добре. В Портсмут докато се сушаха нещата на другарчето наготвихме останалия ни ориз и нудълс. Един растамен също си готвеше на огъня под навеса, беше дошъл преди нас. Заговорихме се и той почна да ни обяснява как животът бил релакс и пушене на трева. След всяка реплика добавяше "that's life, man" (това е живота, човек). Пафкаше цигара след цигара, а аз развивах все по-голяма непоносимост към миризмата на трева. Почерпи ни мекичета, направени от брашно и банани, също и какао с кокос. Беше приятна компания отначало, докато съвсем не се напуши и замлъкна. Целият ден бяхме на Портсмут, играх си с моето любимо куче, което идва всеки път като сме на плажа. Растата каза, че всички се грижели за него, затова било толкова разглезено. Аз го кръстих Мазньо и постоянно ми беше в ръцете. Страшно умно и готино куче! Надвечер тръгнахме към сегмент 14 - последният от всичките. Решихме да ги довършим в обратен ред, то реално няма значение от коя страна ги правиш. Първо отидохме до национален парк Кабриц, за който нормално трябва билет. Тъй като лошите вече бяха затворили, охраната на залепения до къщичката ресторант ни пусна да минем. Качихме се до Форт Ширли - доста интересно историческо място, което за съжаление видяхме на светлината от челниците. И все пак видяхме доста. После отидохме до началото (или края) на 14-ти участък и спахме в мангровата гора там, беше си абсолютно блато и другарчето хич не се радваше, че нощуваме в блато. На следващия ден направихме сегмент 14, повечето минава по път през малки селца, красиво и приятно е за ходене, разбира се и много лесно, тъй като се върви по път. Спряхме на Тоукари бей да се гмуркаме и прекарахме няколко часа във водата. Всеки по отделно ходи до рифа, доста плуване беше докато се стигне самия риф и дори в един момент човекът във водата се губи от хоризонта и не можеш да видиш дали още е над водата. Не толкова далеч от брега пък има подводни пещери, маркирани с пръчка, стърчаща от водата. Рифът е много красив, има всякакви по размер и видове корали, много шарени рибки и водата е изключително бистра. Доминика е една от топ 10 дестинации за гмуркане в света и изобщо не се учудвам защо, наистина има много риби и красиви корали. Толкова се радвах на подводния свят, че не ми се тръгваше. С нашето темпо определено нямаше скоро да изминем сегментите нататък, постоянно някой нещо искаше да види или да прави и спирахме. След гмуркането се понапънахме и надвечер стигнахме село Капучин и нос Мелвил, купихме си храна за готвене и се установихме на беседките в крайната точка на сегмента с чудна гледка към съседния остров Гуадалуп. Виждаше се забулен в мъгли в далечината. Запалихме огъня и цяла вечер готвехме и ядохме. Сутринта поехме по сегмент 13, който е изцяло през гората и няма никакъв излаз на път. Маркировката на участъка е недовършена на много места, но все пак пътеката е една и трудно ще се загуби човек. Ние само на едно място се объркахме и се озовахме в нечия ферма, което пък доведе до голямото плюскане :) Намерихме купища окапали зрели грейпфрути, портокали и мнооого сладки зрели банани. Вече знаехме какъв е номера с бананите - не се гледа по дърветата, там всичките са зелени, гледа се по земята, защото ако някой банан пожълтее леко местните го изхвърлят като негоден за изпращане към Европа или Америка. Продават се само зелените банани, които ще узреят докато пристигнат. Ако има някой леко пожълтял, той ще почне да гние и ще скапе останалите. Затова ако си търсите безплатни банани, гледате по земята, има много отрязани клонки и са тъкмо за ядене. В края на сегмент 13 излязохме на шосето за Пенвил. Тръгнахме по пътя, все по сегмент 12 да търсим подходящ заслон за нощувка, стъмни се и повървяхме доста надолу преди да намерим една тенекиена къщичка до пътя. Там успяхме да разпънем палатката и да се наспим добре. Сутринта стигнахме до малка пътека встрани от пътя, водеща до водопади на име BWA. Другарчето остана с багажа на пътя, а аз поех нагоре по реката към водопада. Стигнах до малка колибка с табела "Добре дошли на нашия водопад! Платете 10 долара и тогава отидете да го видите. Това е частна собственост." В крайна сметка нямаше никого и реших да се пробвам пак на късмет да мина без да олеквам с 10 долара, за да зърна един водопад. Видях го, полюбувах му се и си тръгнах без да срещна никого. Дори се изкъпах в реката малко след водопада. Не вървяхме още дълго, когато стигнахме готина беседка на красиво местенце до каменист плаж. Решихме да готвим там и целият останал ден мина в готвене и мързелуване. Идваха разни туристи да се наслаждават на хубавата гледка, а както по-късно разбрахме - за местните това бе мястото за пушене на трева. По принцип ги глобявали ако ги хванат да пушат, но явно не им пука особено, защото често пушат и по улиците. Това място обаче е закътано и явно е любимо за пушене на тревоманите в района. Надвечер няколко индивида един след друг дойдоха да пушат. Единият от въпросните ни създаде излишни емоции. Чухме го да се промъква до палатката, почакахме да видим дали ще се махне, но седя доста време. Аз дори заспах, но другарчето продължи да будува и чака да види дали ще ни създаде проблеми или не. По едно време ме събуди да ми каже, че човекът още е там, аз станах, извадих фенера, отворих палатката и погледнах навън. Осветих го, беше седнал на дървената маса зад палатката. Питах го какво прави тук по това време, не че не знаех, че пуши трева при цялата тая смрад. Той не отговори нито дума, но явно се обезпокои и си тръгна. Другарчето сериозно се притесни от безмълвния ни посетител, дори поиска да събираме всичко и да тръгваме. На мен хич не ми се събираше, затова предложих да остана на пост докато той спи. Два часа и половина седях пред палатката и пазех като куче. По едно време ми писна и реших да си лягам, колкото и да мрънка другарчето. За късмет то се беше успокоило и не изказа недоволство от заспиването ми на пост. До сутринта никой не дойде и спахме спокойно. После се захванахме с приготвяне на чапати за закуска, а по-късно тръгнахме по пътя към Портсмут да извървим каквото още не бяхме извървели от този район. Стигнахме Портсмут надвечер, купихме спагети и ориз за готвене и се отправихме към навеса на плаж Пурпурна костенурка, където редовно ходим да готвим, а сега и нощувахме там.  Спахме спокойно, никой не дойде да ни тормози, което е странно за най-популярния плаж на града. В малко държави по света можеш да спиш на палатка на градския плаж без никой да възрази, да те тормози или полицията да дойде. Като споменавам полицията, тук не сме я видяли в действие. Присъствието й изобщо не се усеща, а не е и наложително. Статистически погледнато на острова се случвали средно 7 престъпления годишно, така че ако си полицай няма да се преумориш от работа особено много. На сутринта се захванахме с готвене на закуска, другарчето отново сготви вкусни спагети. По едно време дойде растамен, който ни се изкефи на пътуването и ни донесе няколко банана, бурканче захар, една глава чесън, лук и какао. Придвижваше се на колело и ми даде да направя едно завойче. Еййй няма такъв кеф, да си седнеш на колелото и да завъртиш педалите! Това е едно от нещата, които най-много ми липсват като пътувам. Прекарахме деня в мързелуване по желание на другарчето. За втори път иска почивка, предния път беше няколко дни след като тръгнахме на преходите, тогава каза че има мускулна треска и отидохме до Росо за един ден почивка от ходене. Аз доста се нервя на почивките, но отстъпвам винаги. В противен случай докато вървим, зад мен се чува дуднене нонстоп: "Тери не ми дава почивка, Тери ме държи гладен, Тери не ме пуска в Росо на интернет, Тери ме тормози да вървя, спи ми се, ходи ми се до тоалетна, дрехите ми са мокри........ Но в крайна сметка другарчето се справя по-добре, отколкото очаквах. Извървя всички преходи до момента, колкото и да мрънкаше все пак не се отказа. Нощувахме отново на обичайното място на плажа, любимото ми куче Мазньо цяла нощ спа пред палатката да пази, а на сутринта влезе в нея и не щеше да излиза. Като си тръгвахме много трудно го накарахме да не тръгва след нас по пътя, добре че се появиха други кучета и му отвлякоха вниманието. Поехме към Росо с идеята да си изпратя пакета със снимките и другите дрънкулки за България. В пощата в Портсмут ми бяха казали да го пратя от Росо, там можели да сметнат колко ще струва. Стопът беше директен и прекосихме целия остров с един пикап за около час време. Пристигнахме мокри в Росо, защото както обикновено валеше докато бяхме в пикапа. Другарчето отиде да зарежда лаптопа в инфоцентъра, а аз ходих до пощата да пусна пакета. Беше 31-ви декември, но за късмет всичко работеше с нормално работно време. Следобеда прекарах в библиотеката, четейки страхотна книга за Карибите. Вечерта си купихме малко храна, установихме че хората празнуват Нова година и решихме да се изнасяме по-бързичко от града. В Доминика за огромно мое щастие пиратките не са популярни и не чухме абсолютно никакви гърмежи и въобще шум, освен обичайната натрапчива музика, носеща се от кръчми и други заведения. Популярната на острова музика изобщо не ми е по вкуса, мога спокойно да кажа, че дори ме дразни силно. Нещо от типа на реге-чалга е, а най-лошото е, че тук всяко заведение и доста къщи имат огромни тонколони, чиито звук достига навсякъде. В новогодишната нощ след като хапнахме хляб с кетчуп за вечеря, тръгнахме да стопираме за водопадите Синдикет. Те са недалеч от Портсмут, така че отново трябваше да изминем обичайното разстояние по така добре познатия ни път. Стопът тръгна добре, взеха ни баща и син до село Сейнт Джозеф и ни подариха голямо авокадо от тяхната ферма. Във въпросното село се установихме да стопираме на една автобусна спирка, тъй като непрекъснато започваше да вали, спираше и след минути пак почваше внезапно и проливно - типично за Доминика. На тази спирка си останахме чак до след новата година :) Отначало имаше трафик, но дъждът не ни позволяваше да излезем да стопираме. После колите намаляха, всички отидоха на църква (тогава разбрахме как доминиканци празнуват Нова година - на църква) и се чуваше пеене от близката такава. Ние пък си правехме компания с една девойка, която отчаяно се опитваше да стигне до някакво парти в Портсмут, но нямаше автобуси и беше закъсала на нашата спирка. Сподели, че работи в радиото и много искаше да ни направи интервю за пътуването. След около два часа се бяха събрали още няколко човека на спирката и всички заедно успяха да се спазарят с един автобусен шофьор да ги закара в Портсмут. След като останахме сами на спирката решихме да търсим място за палатка и да си лягаме. Тръгнахме да излизаме от селото, но в последния момент преди да отбием от пътя една кола спря и ни взеха до разклона за Синдикет. Очевидно беше по-лесно да хванеш стоп след нова година, когато всички тръгват да се прибират, отколкото непосредствено преди празника. След отбивката за водопадите открихме къщичка-заслон за работници и се настанихме в нея. Времето беше много нестабилно и постоянно преваляваше, така че бяхме много щастливи да имаме покрив над главите. Спахме идеално и на сутринта тръгнахме нагоре по пътя за водопадите. Районът Синдикет освен водопади има много други атракции. Двата уникални за Доминика папагали - сизеру и жаку обитават тези планини, има пешеходен трейл с много стари и огромни дървета, освен това има и друга нетуристическа атракция - ферми с купища плодове за ядене! Нагоре по пътя налетяхме на дърво отрупано с авокадо и напълнихме торбата, после пък намерихме няколко чепки зрели банани, няколко грейпфрута, а накрая и първите си мандарини на острова. Хапнахме си царски след като посетихме водопада. Той е достъпен след половинчасов хайк покрай дузина ферми и после покрай самата река. Отново се плаща в кутия с катинар, отново нямаше никой и останахме незабелязани. Надеждата ми при посещението на тези места бе, че на 1-ви никой не работи и няма да има чорбаджия да седи и събира пари от туристите. Оказа с точно така. Продължихме по 10-ти сегмент към къщичката на лошите в началото на 11-ти. Там бе разположен информационния център в началото на пътеката с огромните дървета, наречена Синдикет трейл. Подминахме пътеката, която се отклонява към връх Морне Диаблотин - най-високия връх на острова (който си оставихме за по-нататък) и стигнахме края на 10-ти и началото на 11-ти участък. Не открихме никакво присъствие в информационния център и разбира се веднага знаехме къде ще прекараме нощта. Навесът бе огромен и щеше да ни предпази от проливния дъжд, който започна отново. Аз отидох да направя едночасовата разходка между огромните дървета, видях и много папагали и от двата вида. Като се върнах при другарчето под навеса, голяма група полски туристи тъкмо бяха дошли да правят трейла. След като те си тръгнаха никой повече не дойде. Вечерта другарчето отчаяно, че няма къде да си свари яйцата, които купи в Росо и носи вече втори ден, реши да прави огън. Запали го, клеча над него да го пази докато дъждът не спираше да вали и успя до известна степен да го запази, докато цяла мини-река не мина през огъня. Валеше толкова проливно, че все пак се отказа и се прибра под навеса мокър и разочарован, че яйцата си остават несварени. На сутринта се изнесохме рано, защото не искахме лошите да ни сварят на прага на владенията си. Тръгнахме по сегмент 11, който беше доста кален вследствие на снощните обилни дъждове. Някой бил казал за Доминика, че има два сезона - мокър и дъждовен. :) Абсолютно прав е бил! С другарчето само се чудим сега дали е мокрия или дъждовния. Количествата дъжд, които редовно се изсипват тук, са потресаващи! По едно време пътеката стана стръмна и непоносимо хлъзгава. Едва издрапахме надолу до пътя, където имаше къщичка на лошите с човек в нея. Хвана ни на местопрестъплението, но изобщо не ни пита дали имаме билети, а ни посочи къде има чешма да се измием от калта и като видя че търсим контакти да си заредим фотоапарата, ни заведе до къщичката, която самият той явно обитава и включи зарядното. Беше някакъв много готин, а и самото място не беше като посетителски център, а само кът за отдих с беседка. Нататък имахме две възможности - да продължим по ужасно калната пътека на трейла, от която оставаше още малко до края на сегмента или да го приключим още тук и да тръгнем към Портсмут, водени от голяма сила - гладът. Решението беше лесно, нямаше никакъв смисъл да продължваме да газим кал до уши и да се пъзаляме. Другарчето бе паднало два пъти по пътеката до тук и се чудехме дали е останало здраво яйце в раницата му, но за късмет всичките 12 бяха цели. Аз паднах веднъж, но не исках са повторя, панталоните ми вече бяха достатъчно кални. Преди да тръгнем към града, отбихме за две минути по трейла да видим известния въжени мост и съответно да се полюшкаме на него. Минава на около 5 метра над голяма река, много е готин и приятен за ходене. Слизайки от планината в Портсмут се озовахме точно пред големия супермаркет ИГА, в който попаднахме на страхотна промоция на гръцко кисело мляко! Лелее полудяхме от радост, купихме една голяма кофа и си направихме айрян!!! Хапнахме и хляб с кетчуп, така че с нови сили тръгнахме да стопираме на юг. Идеята ни беше да се отправим към източния бряг или по-точно от Розали надолу, защото това остана едно от малкото места, на които не сме били все още. Стигнахме Салисбъри и се стъмни, гледахме залеза на плажа и решихме да не продължаваме повече да стопираме. Спахме до гробищата точно до плажа, другарчето много се притесни като предложих да разпънем палатката между два гроба, където тревата бе много мека и нервно настоя да е в горичката встрани от гробовете. Сутринта се разходихме по целия плаж и открихме страхотно кътче за готвене в другия му край. Установихме се там и другарчето най-после свари яйцата, наготви и един куп други манджи и жестоко преядохме. Целият ден мина докато се сготви всичко, но все пак решихме да тръгваме към Розали лека полека. Тъкмо излязохме от плажа на пътя и ни заговори турист, току що слязъл от колата си. Пита ни дали знаем някое хубаво място за нощувка наоколо, проведохме кратък разговор на английски и не щеш ли той попита откъде сме. Като казах България, последва пълен шок, от колата излезе и една девойка, която се оказа жена му и всички на куп си проговорихме на български :) Аз буквално се опулих от учудване, не можех изобщо да повярвам, че това се случва. Може би единствените четири българи на острова се намериха на този малък карибски плаж! Теодора и Любо се оказаха повече от прекрасни хора! Следващите два часа прекарахме до плажа в приказки, имахме хиляди въпроси. Те тъкмо се оженили след 15 години съвместен живот, сега са на меден месец. Живеят в Прага, намерили си сравнително евтин билет до Мартиник и решили, че ще посетят също Доминика и Сейнт Луча. Много готини млади хора, още от първия миг с тях ги чувстваш като стари приятели. Поканиха ни да останем в тяхното бунгало. Отседнали при една ирландска баба, живееща на острова и даваща бунгало под наем на туристите. Наели си кола да обикалят лесно навсякъде, но също така и стопирали първите дни. Носеха си и палатка, но не я били ползвали досега. Въпреки сериозните си професии и двамата са страшно свежи и отворени към света! Пътували са доста в България и в чужбина. Бунгалото на ирландката се намираше близо до Касъл Брус, на източния бряг. Страхотно направена от естествени материали къщичка! Много ни хареса и имаше едно голямо легло на верандата, където спокойно могат да спят още двама човека (вътре в стаичката също имаше голямо легло). Тоалетната бе компостна, имаше и кухня да си готвиш, гледка към Атлантическия океан и навсякъде наоколо цветя и зеленина. За вечеря Теодора ни приготви бредфрут (хлебен плод, може да се вари, пече, пържи, общо взето всякак може да се яде, местните го хвърлят направо в огъня докато омекне) и много вкусна леща. Хапнахме завидно добре, говорехме си до късно и ни беше много приятно с тях, аз все още не можех да повярвам, че срещнахме българи в чужбина. Единични са случаите в пътуванията ми, когато имах късмета да срещна други българи. Но пък все бяха много готини хора, а Теодора и Любо бяха абсолютно потвърждение на това правило. Спахме чудесно на верандата и имахме голям късмет, че валя малко, защото като вали винаги е странично и пръска право върху леглото. Сутринта всички заедно отидохме на закуска при бабата, занесохме си плодове и нашите варени яйца, които слава богу най-после бяха изядени след толкова носене. Тя пък беше приготвила мляко и сок, които Теодора и Любо споделиха с нас. За първи път след кораба на Селебрити пих така любимото си мляко с какао. Бабата бе симпатична и се разприказвахме за пътувания и за Доминика. Тя мислела да се мести в Еквадор, но нашите хора й казали колко е хубаво в България и смятаха да я правят българка :) На нея й било трудно да живее в Доминика, защото не било добре организирано, примерно хората били много мързеливи и като викнела някого от селото да й работи в градината, той казвал че ще дойде и не се появявал изобщо, докато не му потрябват пари. За мързела на доминиканци наистина могат легенди да се изпишат, но като се замисли човек нещата са обясними. Имат 365 топли дни в годината, няма студ. Имат купища храна, която се търкаля по земята и няма кой да я изяде. Няма гладни, няма мръзнещи. Имат алкохол и трева и като гледам май мнооого хора се възползват и от двете. Едно село с три къщи ще има поне два бара и двата ще са пълни. По улиците е пълно с хора, скръстили ръце и зяпащи някъде в пространството. Никой за нищо не се напъва тук. Четенето на книги например сякаш е табу. Веднъж другарчето седеше да чете книга покрай пътя докато аз ходих до едни водопади и всеки човек, който минел по пътя, го питал дали чете Библията. Допускам, че това е единствената книга за тях. Дори не могат да си представят, че има и други. Библиотека има само в Росо и там ходят най-вече ученици да ползват литература за обучението си. Книжарница например не видях нито една на острова. Явно четенето изобщо не фигурира в списъка със занимания на доминиканеца. Забелязвам наличието на множество хора, просто седящи и не правещи нищо. Или пък зяпат кой минава по улицата и коментират. Пушат трева и гледат в една точка. Интересни индивиди, но безинтересно ежедневие. Може пък да медитират :) Но като се има предвид колко фанатизирани християни срещнахме, надали будизма има почва тук. Пълно е със сектанти - йеховисти, адвентисти и всякакви други странни птици. А най-лошото е, че проповядват открито. Докато почивахме на една спирка група костюмирани негри и един бял ни заговориха и ни дадоха списание на йеховистите, за което първата ми мисъл бе - за подпалки или тоалетна хартия. Бе прекалено твърдо за второто, а и много гланцирано, за да гори добре, но все пак го сложихме за подпалки, защото предпочетох да го унищожа, отколкото да го оставя на спирката и някой все още непромит мозък да го прочете и да бъде промит по наша вина. Та християнските секти цъфтят на Доминика. Кой знае колко парици съдират от набожните местни. Крещяща прилика с Африка. А и впрочем ако видите на улицата бял човек с костюм и вратовръзка, почти сигурно ще е някакъв вид сектант :)
Та след закуската с нашите хора и бабата те смятаха да продължат с обикалянето на острова. Препоръчахме им места, на които да отидат, след което ни оставиха на главния път за Розали и продължиха на север по източния бряг, а ние на юг. Разбрахме се да се видим след няколко дни, когато отплават с ферито за Мартиник. Продължихме към Розали много щастливи от срещата с тези прекрасни хора. Минахме по крайбрежния път, който е недовършен и последните километри са пешеходен маршрут. Цял ден се любувахме на красиви гледки към океана, малки селца и ферми. Привечер стигнахме село Добра надежда (Good Hope), подминахме го и плисна пороен дъжд. Имаше голям подслон с един човек, който тъкмо бе запалил огън. Питахме дали можем да се подслоним и той направо ни показа една от двете складови стаи, в която можем да преспим. Постройката е обществена по някакъв проект, но той се е заселил в нея, защото къщата му е изгоряла. Даде ни да му ползваме тенджерата и сготвихме ориз много по-бързо, отколкото с нашето малко канче, в което трябва да се готвят поне четири порции едно след друго. Нощувахме на сухо, а навън се изсипваха огромни количества дъжд. Сутринта минахме през следващото село с красива църква и плаж. Стигнахме края на автомобилния път и тръгнахме по калната недовършена отсечка. В началото имаше табела, че Венецуела спонсорира строителството на този път. Доминика и Венецуела по принцип май са си гъсти :) В индианската територия имаше къщи, изградени за местните с финансовата подкрепа на Венецуела. Гледките към океана бяха зашеметяващи в този участък. Като стигнахме Розали намерихме безплатен интернет и другарчето се обади на техните по скайп. Отидохме до плажа, който е известен с костенурките, идващи тук през септември да снасят яйца. Местен растамен ни каза, че в този период имало хора на плажа, които се грижат костенурчетата да стигнат до водата след излюпването си без да бъдат изядени от птиците. Продължихме по пътя към отбивката за водопада Wavin Cirique. Тръгнахме по трейла с очакване да има някой пак да събира пари, но нямаше нищо такова. Пътеката беше нормална с тенденция да се влошава до един момент, когато отпред изникна пропаст и едно дебело въже, омотано около едно дърво. Опа, дотук бяхме - помислих си аз, докато пробвах да сляза още по-надолу. Другарчето и то тръгна по петите ми колкото и да крещях да не идва. Стигнах до едно място, където вече ставаше съвсем стръмно и недостъпно освен ако не си маймуна да се катериш по въже и накарах другарчето да се връща обратно нагоре, за да не се утрепем от глупост по тия дерета. Толкова малоумна работа се оказа този трейл, дори са сложили корабно въже, за което да се държиш, а не алпийско, но това бял кахър на фона на това, че е вързано само на една опорна точка, а трябва да е на минимум две! Но докато някой турист не се утрепе няма да се сетят да го вържат както трябва. Така хубаво и дълго ще се пада от тоя баир право надолу, че добре може да се потрошиш. Върнахме се обратно по пътеката и разпънахме палатката на леко заравнено място. На слеващия ден стигнахме отбивката за водопадите Сари Сари. Другарчето изяви желание да остане на автобусната спирка в село Ла Плейн да си пере дрехите и да си почива, докато аз посетя водопадите. Тръгнах нагоре по пътя и след около половин час стигнах пътеката към водопадите. Преди това няколко човека ми предложиха да ми бъдат водачи, тъй като няма да намеря водопада или пък било много трудно да се стигне до него. Подминах ги с усмивка. Единствено се надявах да няма чорбаджия, колекциониращ лесни парици, който да ме засече преди да видя водопадите и да не ме пусне да мина безплатно. Такова нещо обаче нямаше, този път дори кутийка за пускане на пари нямаше. И нищо чудно, защото водопадите не са особено лесно достъпни. Пътеката отвежда надолу до реката, след което следват две пресичания на въпросната река, при които се накисваш до кръста. Стисках торбата с фотоапаратите във високо вдигнатата си над водата ръка и се молех да не залитна и да не се подхлъзна. Пресякох успешно и тръгнах по кална, изровена и на едно място почти пропаднала до непроходимост пътека. След около половин час ходене по нея стигнах водопада. Много красив и пищен, заслужаваха си всичките кал и пот по пътеката. Срещнах още двама туристи, но те бяха с водач и вече се връщаха от водопада, когато аз отивах. На връщане се изкъпах в едно по-малко водопадче надолу по реката. Имаше перфектни за плуване басейнчета. Като минавах през селото гидовете ме спираха да ме питат намерих ли водопада или не, доста се изненадваха като им казвах, че успях и дори ме похвалиха. Другарчето четеше книжка на спирката и си беше простряло праните гащи на простора на къщата зад спирката, така че цялото село го е зяпало как пере и простира. Сподели, че децата постоянно го коментирали и се смеели, докато перял на чешмата. Мъж и жена от съседната къща дойдоха и се заговорихме, те живеят в Канада от много години, но редовно си идвали в Доминика за зимата. Донесоха ни портокалов сок и пакет бисквити, много се зарадваха на пътуването ни. Продължихме да вървим все на юг по пътя. Стигнахме малък каменист плаж с изоставена къща на него и останахме там да готвим, а тъй като стана късно и заваля, преспахме в разпадащата се къща. Учудващо никой не дойде да ни притеснява, обикновено такива места на плажа са любима пушилня на трева за местните. Следващия ден отидохме до водопадите Виктория, които обаче не само се плащаха ами и имаше постоянно някой на входа, тъй като пътеката минава през хотел и ресторант. Със сигурност има и обходен маршрут, при който да се избегне частната собственост на чорбаджията, който таксува 3 долара, за да му минеш през земята и да стигнеш до водопада, но на мен не ми се занимаваше да търся и се отказахме от тия водопади. Има толкова много други, които са достъпни, не исках да се вманиачавам точно в тези. Продължихме по пътя и изкачихме най-дългия непрекъснат баир на Доминика. Няма равно, няма надолнище, просто километри път само нагоре. Колите едва едва се влачат по стръмния баир. Малко шофьори се осмеляват да минат от тук. Има реален шанс колата да не се справи. Ние обаче се справихме, видяхме дори водопада Виктория в далечината. Слязохме в слеващото село и другарчето черпи мекици. Почти по тъмно продължихме по пътя и започнахме да търсим място за палатка. Един човек ни каза да отидем до следващото село и да я разпънем на игрището, защото чак там било равно, всичко наоколо са склонове и нямаше място за палатка. Така за първи път в това пътуване спахме на игрището на пъпа на селото. Имаше дори улична лампа недалеч от палатката. Ако не беше валяло щяхме да спим отлично на меката трева, а и никой не ни обезпокои. За жалост обаче дъждът ни съсипа. Палатката накрая все пак пропусна малко, на мен ми беше странно как изобщо издържа този порой. Цяла нощ валеше ужасно проливно. Сутринта събрахме всичко в един петминутен промеждутък без дъжд и се преместихме на една автобусна спирка. Там ни заговори местен, който живее в Лондон и си дошъл тук на ваканция с приятелката си австралийка. Тя много искала да прави националния трейл и я доведе да си говори с нас относно маршрута. Обяснихме им откъде сме минали и какви са особеностите на прехода, говорехме си доста кой къде е пътувал и какво е видял. После се отправихме отново на юг, но спряхме на недалечен плаж да си сготвим бредфрута, който откъснахме предния ден от едно крайпътно дърво. Тежеше много и трябваше да се свари и изяде. До към три следобед се занимавахме с него, направихме си и няколко чеснови чапатита. Тръгнахме отново с идеята да стигнем село Тете Морне, което е част от националния трейл и вече веднъж сме минавали през него. Искахме да нощуваме на беседката след селото, защото без подслон при тези дъждове не е много приятно. Отбихме се в историческия парк Женева, където е имало огромни плантации захарна тръстика в миналото и съответно много роби. Има запазени стари сгради от онова време, както и една мелница. Стигнахме Тете Морне точно преди тъмно, другарчето си намери телефон с местна сим-карта и цяла вечер си играеше с него. Колкото и да валеше тази нощ, ние бяхме на сухо. Сутринта слязохме до добрите стари горещи извори на Соуфриър и другарчето се изкъпа в топлата вода. Тъкмо си тръгвахме от мястото, когато един турист се появи и ни заговори. Оказа се голям пътешественик, бил в 111 държави по света, този път само за три седмици обикалял карибските острови. В Доминика бил 4 дни и на следващия си тръгва с ферибота. Оставихме го на изворите да се къпе, той отиваше към Скотс Хед, така че щяхме пак да се видим по-късно. Ние тъкмо се запътихме да правим отново сегмент 1, за да минем по малката част от него, която не минахме в началото, но срещнахме един местен гид, който ни уведоми, че точно в онази част пътеката е отнесена и не може да се мине, затова сега сегментът бил от Галион до тук. Ние сме го минавали целия този участък и решихме вместо да го минаваме отново, да помем по пътя за Соуфриър, по който не сме вървели. Купихме си хляб в селото и продължихме покрай брега до Скотс хед. Другарчето бе заредило ваучер на местната сим-карта и се обадихме на шефката на нашето корабче Сейнт Пол да питаме дали е вярно, че ще плават до Венецуела скоро (така ни беше казал един от екипажа, когото срещнахме в Портсмут). Оказа се невярно и се разочаровахме, че тази възможност за придвижване на юг отпада. Последните дни бяхме започнали да усещаме първите тревожни вълнение относно напускането на острова. Вече мина повече от месец, изобщо не ни се тръгва, но можем да останем до 8-ми февруари според печатите в паспортите. Така че трябва да започваме да търсим транспорт на юг в скоро време. Стигайки до Скотс Хед осъзнахме, че това е едно от най-красивите места на острова. В целия залив е перфектно за гмуркане, има много риф и рибки. Горе от хълма пък се открива разкошна гледка, вижда се дори и Росо. След като се наснимахме и нагледахме, се скатахме на едно по-закътано плажче и решихме да довършим несготвения бредфрут. Наоколо бе пълно с туристи, но не ни виждаха освен ако не решат да се разходят по плажа. Една голяма група американци явно бе решила, дойдоха да видят какво готвим, заговориха ни и много се зарадваха на пътуването ни, пожелаха ни успех. След тях пък дойде нашия човек англичанина , посетил 111 страни. Следващите два часа си говорихме много с него, черпихме го бредфрут. Той нямал палатка и спял под какъвто навес намери. По-късно го оставихме в селото с уговорката да се видим на следващата сутрин на фери терминала в Росо, където ние щяхме да отидем да изпратим новите ни български приятели. На влизане в Соуфриър възрастна двойка французи ни заговори. Поканиха ни на бар, пихме спрайт и си говорехме няколко часа за Доминика, дадохме им много информация къде да отидат, какво да видят и какво е състоянието на трейла, защото те също имаха желание да правят част от него. Бяха много приятни и интересни хора, после ни закараха до Шампейн бей, където им казахме, че ще останем на палатка. Те съжалиха, че не могат да ни поканят, но били отседнали в къща за гости в Росо. Тъкмо слязохме от колата и плисна брутален дъжд. Даже и пончотата ни не помогнаха да останем сухи. Бяхме спали на това място встрани от пътя веднъж вече, но не бяхме преживявали такъв дъжд там. След последната къща и преди нашето място имаше малък свинарник и изтичахме да се подслоним вътре при прасетата. Влязохме в которките им, а те бяха заспали и ги разбудихме. Беше сухо и прекрасно при тези сладури, бяха три симпатични прасенца, точно както в приказката :) Поседяхме доста време под тенекиения покрив, докато дъждът намаля малко и успяхме да разпънем набързо палатката. Останалата част от нощта не спря да вали, а напротив - изля се убийствено много вода от небето! Сутринта продължи да вали, не можехме да излезем от палатката и се притеснихме дали ще стигнем навреме за срещата. По едно време намаля, събрахме всичко набързо и излязохме на пътя да стопираме за Росо. Взе ни пикап и пристигнахме час по-рано, закусихме хляб и седнахме на една слънчева пейка да съхнем. Гледахме как прииждат хора, особено туристи за ферито. Нашите хора дойдоха с цяла торба подаръци. Досущ като Дядо Коледа бяха за нас. Теодора ми подари сандалите си, тъй като моите се скъсаха преди време и досега всеки ден трябваше да ходя с обувките. В следствие на това краката ми се покриха с рани от спарване и протриване, тези обувки ги взех за Андите, не за Карибите и топлия климат тук. А сандалите на Теодора освен че са точно моя номер, са и страхотни за преходи по планини, пътища, изобщо за всякакво ходене и са много по-здрави и масивни от моите. Нямам думи, с които да благодаря достатъчно за този огромен жест! Освен сандалите получихме куп други полезни неща, плодове, нудълс, леща, подправки..... (страшно много благодаря за къритоооо :)))) Тъкмо ми беше свършил шампоана и щях да купувам нов, но и това вече не се налага. Оставиха ни и билети, валидни за всички главни забележителности на острова за следващите няколко дни. Също и карта за мобилен интернет.
Двамата сме ви страшно благодарни и сме супер щастливи, че се запознахме с вас, мили хора!
Докато си говорехме на фери терминала, дойде и другия пътешественик, когото срещнахме вчера. Изпратихме всички и ни стана някак си много мъчно. За първи път сериозно се замислихме, че и ние трябва скоро да напускаме райския остров. От една страна умирам за нови приключения, но то тук всеки ден е ново приключение и никога не може да ми омръзне. Много ще плачем като видим Доминика от водата. Точно толкова колкото се радвахме като видяхме Сейнт Мартин от там. Не е минал и ден без да благодаря, че се отървахме от онзи адски остров. Остатъка от деня прекарахме в зареждане на фотоапарати и лаптоп в инфо центъра и ползване на интернет за кратко в библиотеката. Надвечер тръгнахме да стопираме за водопадите Трафалгар, които си бяхме оставили за последно от групата на водопадите. Вече бяхме легални с билетите на Теодора и Любо и нямаше нужда да се промъкваме по трейла рано сутрин преди да са дошли лошите. Спахме на големия инфо център преди водопадите, където имаше ток и писах цяла нощ на компютъра. Дремнах два часа колкото да не съм съвсем парцал следващия ден. Сутринта отидохме спокойно да видим водопадите. Мина 8:00 и се учудихме, че никой от лошите не дойде да отвори инфо центъра и да продава билети на туристите. Тръгнахме си с идеята днес да посетим Фрешуотър лейк и Боири лейк - две езера, за които също се искат билети. Една французойка мина с кола покрай нас докато вървяхме и предложи да ни закара до езерата, защото и тя отивала натам. С нея доста си говорехме и се оказа, че историята й е подобна на нашата. По някакъв луд късмет намерила яхта от Франция до Гуадалуп по повод някакво яхтено състезание, капитанът си търсел екипаж в последния момент и тя се уредила. Платила 500 евро, за да плава на яхтата, били 6 човека на 6 метрова супер тясна и мъничка яхта, плавали 20 дни през океана. 20 дни без капчица лично пространство, непрекъснато работиш каква ли не черна работа, даваш нощни смени, няма душ да се изкъпеш и плащаш за всичко това 500 евро. А ние 13 дни на луксозен кораб с храна до насита плащаме 500 долара?! Накъде отива света... Та девойката пристигнала в Гуадалуп и не й харесало, намерила пак случайно някакъв капитан, който плавал към Сейнт Мартин и както се вика - от трън та на глог. Е, тя явно има по-слаби нерви от нас, ние болезнено преглътнахме 25 дни на онзи остров, а тя издържала само един и се метнала на самолета за Доминика. Тук естествено много й харесало, намерила си работа (инструктор по гмуркане). Като цяло и тя мислела да ходи в Южна Америка, но сега като намерила работа щяла малко да поостане тук. Сега имала почивен ден, наела кола и тръгнала да разглежда острова. Отидохме до Фрешуотър лейк, обиколихме цялото езеро по пътеката около него. После до Боири лейк имаше друг едночасов преход и тя предпочете да не го прави, защото беше уморена. Остави ни там и тръгна за каньона Тито, където става за плуване и отмора. Ние тръгнахме по пътеката към езерото. Другарчето се отказа по едно време и реши да ме чака с багажа, докато аз ида до края на трейла. И двете езера са много красиви и живописни, обградени от гъста растителност и чести мъгли. Поехме в посока Росо с идеята да стопираме за Портсмут и да посетим отново национален парк Кабриц, този път по светло и с билет, за да можем да видим всичко. Първо ни взе етиопец с жена си доминиканка, направо се разтопи като му казах кои места посетих в Етиопия и колко красива е природата в страната му. Ако нямаше и дъжд от камъни като дар за добре дошъл от местните деца, грешка нямаше да има :) След това ни взеха двама американци мъж и жена, работещи в медицинския университет в Портсмут. Бяха много готини и доста си говорехме за пътешествия. Оставиха ни на нашия до болка познат плаж и навес. Беше събота вечер, но учудващо нямаше хора. Сготвихме си бредфрута, който българите ни бяха оставили, както и нудълса и малко леща. Хапнахме си завидно добре и тръгнахме към пътеката на националния трейл да разпънем палатката пак в блатото, където спахме преди. Другарчето протестираше заради комарите, но се примири, защото е закътано и може да се спи до късно. Тъй като предната нощ не спах изобщо, исках да спя до по-късно сутринта, което автоматично изключва всички достъпни публични места. За късмет цяла нощ не валя и спахме чудесно. След като събрахме багажа тръгнахме към национален парк Кабриц. Лошите не бяха отворили още, а бе около 9:00 та си помислихме, че може би не работят в неделя. Другачето пожела да остане с багажа да си почива под един навес до Форт Ширли - крепост от 18-ти век. Аз прекарах целия ден в обикаляне по всяка една пътечка, която видях. Определено едно от любимите ми места на острова! Видях поне десетина змии и успях да хвана две от тях (всичките змии са неотровни в Доминика), посетих уникални руини на старите постройки на форта, които в момента приличат едно към едно на Ангкор Уат в Камбоджа! Обвити са в огромни коренища на гигантски дървета, толкова много наподобяват Ангкор, че през повечето време имах чувство, че сънувам.  В една от сградите намерих двайсетина прилепа, които се раздвижиха като ги обезпокоих. А гледката към Портсмут и Дъглас бей от върха, където са били оръдията, е спираща дъха. Прекарах си страхотно в Кабриц и направо не ми се тръгваше, а и времето беше прекрасно. Другарчето не се оплака да му е омръзнало да чака, заварих го да се излежава на пейката под навеса. На излизане от входа на парка лошият беше там, явно наистина отварят по-късно и затова все не ги засичаме. Поиска да ни види билетите :) Много се радвам, че поне веднъж влязоха в употреба, толкова време обикляме нелегално забележителностите, а сега сме легални и няма нужда да се крием. Като прегледахме списъка с места, които могат да се посетят с тези билети, установихме че вече сме били на 80% от тях. Но пък ни свършиха страхотна работа за останалите 20%! Кабритс си заслужаваше всяка минута, прекарана там, а предния път отидохме по тъмно, видяхме крепостта само и си тръгнахме, защото нищо друго не можеше да се види. След Кабритс отидохме до Портсмут да си купим хляб и се пробвахме безуспешно да намерим пътека, минаваща покрай Индианската река, за да я разгледаме. За съжаление единствения начин е с лодка. Тръгнахме да стопираме почти по тъмно в посока Росо, взе ни пикап до Кенфилд, откъдето хванахме пътя за По Касе. Искахме да отидем на Емералд пул - водопад, който отново бяхме посетили по тъмно и рано сутринта, когато нямаше достатъчно светлина за хубави снимки. Решихме пак да го видим този път през деня. Искахме да нощуваме на къщичката на лошите, където има ток и мога да пиша цяла нощ. В момента е 3:00 през нощта и точно това правя :)) Смятам да спирам и да си лягам, защото вече едва виждам буквите. Лека нощ на всички :)

---------------------
Сутринта не бързахме да си тръгнем, слязох до водопада преди да започнат да прииждат първите туристи от круизните кораби. Светлината беше достатъчна за читава снимка, понатопих се и във водите на басейна под водопада. Лошият поиска да ни види билетите точно преди да си тръгнем. Видя ги и веднага натърти, че днес е последния ден, в който са валидни. Казахме му, че отиваме на Врящото езеро по-късно днес и той се опитваше да ни убеди, че вече било много късно и нямало да ни пуснат, можело да се тръгне на прехода преди 10:30, за да се върнеш по светло. Нас обаче въобще не ни бърка да се връщаме същия ден, защото горе има беседка, на която можем да се подслоним. Направихме си заключение, че лошите по къщичките на туристическите атракции ги избират с конкурс по лошотия :) Те май са единствените неприятни и недружелюбни хора, които срещнахме на острова. Отправихме се на стоп към Росо, за да хванем другото шосе за Лаудат, откъдето започва пешеходния преход до Врящото езеро. Вече бяхме ходили из целия този район, първия път се бяхме качили до Valley of desolation, която е 40 минути преди езерото по същия маршрут. Като стигнахме пътеката лошият го нямаше в къщичката и минахме незабелязани. Нагоре срещнахме туристи, които вече слизаха. Тръгнахме в около 13:00 и бяхме на беседката до долината в 15:00. Оставихме си раниците под навеса и тръгнахме към Врящото езеро по стръмната пътека надолу. Слязохме в самата долина и с удивление наблюдавахме хилядите клокочещи и пушещи разноцветни изворчета, навсякъде течеще топла вода, цветовете на скалите бяха най-различни: оранжеви, бели, червени, жълти, сиви... След долината пътеката ни отведе към Врящото езеро. То бе обвито в пара и мъгли и трудно се виждаше, но когато вятърът раздухваше парите, се откри гледка към средата му и врящата вода. Страшно яко! Все едно гледаш в гигантска тенджера. Врящото езеро всъщност е уникална за света атракция. Съществуват само две такива - едно в Доминика и едно в Нова Зеландия. Като бях в НЗ пропуснах да видя тяхното, но тук за късмет не изтървах този шанс. Мисля че, преди време доминиканското е било най-голямото в света, но после новозеландското се разширило и станало по-голямо. Също така през 1880-та година имало изригване в Доминика, което се смята, че е дошло откъм езерото и долината, в следствие на което там настъпили промени. Доминика има 9 активни вулкана :) Температурата на Врящото езеро, измерена през 1870-та от двама учени откъм най-външните му части, е около 80-90 градуса, но точно там, където ври не е измервана никога и вероятно е по-висока. Дълбочината му пак измерена от тях е била повече от 60 метра, но сега не се знае изобщо колко е, след като е имало изригване. Понастоящем широчината/дължината на езерото е 63 метра. Парата, която се издига непрекъснато от него, се вижда отдалеч. Определено е най-известната атракция на Доминика. На връщане от езерото спряхме в едно от поточета на долината, където имаше водопад и басейнче със синьо-сива топла вода под него. Направихме банята или както другарчето вика - спа процедура и тръгнахме да се връщаме към беседката. Стигнахме точно като се стъмни, разпънахме палатката и спахме много добре, докато навън валеше и духаше. Голям кеф е това да имаш покрив над главата при такова време! На сутринта тръгнахме да слизаме след като спря да вали и срещнахме първите туристи с водачите им, вървящи нагоре. За този преход по всички брошури препоръчват да си вземеш водач. Това е то туристическата индустрия, а преходът е супер лесен и няма никакви опасности, но доста местни живеят от туризма, така че имат интерес да бъдат наети. Докато вървяхме надолу коментирахме колко е яко Врящото езеро и какво ще правим оттук нататък по въпроса с измъкването от острова. Осми наближи и ние ставаме все по-притеснени и темата за отплаването от Доминика идва на дневен ред все по-често. Долу на къщичката на лошите нямаше никого, така че пак минахме незабелязани. Този лош явно често кръшка от работа :) В село Лаудат си купихме хляб и останахме на една автобусна спирка да прекараме останалата част от деня, защото планирахме да спим на Трафалгар и да заредим батерията на лаптопа там. По тъмно тръгнахме към къщичката на лошите до водопадите Трафалгар...


Лирично отклонение

Откакто сме на Доминика много трудно намирам време да пиша и винаги е нощем, когато ми е трудно да се концентрирам и е ужасно изморително след като цял ден сме правили пешеходни преходи. И тази, и предната публикации са писани само през нощта. Токът е голям проблем, освен на къщичките на лошите и то само някои от тях, другаде ток не сме намерили. А там може да се ползва само нощем, когато няма никого. Интернет има навсякъде, но без комбинация с ток не ни е много полезен. Освен това откакто сме тук не сме спряли да обикаляме и разглеждаме и влизаме в интернет само колкото да се чуем с домашните. Позанемарих блога и сега тази публикация обхваща един месец време. Със сигурност пропуснах да пиша за много неща, които научих, много случки и истории. Не мога с думи да опиша колко е прекрасна тая Доминика! Много ми хареса, ама много. Навсякъде е супер красиво и зелено, природа докъдето ти стига погледа.
Все забравям да се извиня за не толкова доброто качество на снимките, но почти всичките са от сапунерката Кодак, защото с големия обектив на Канона само животни може да се снимат. Също така другарчето сложи реклами на блога, за да ни носят по някоя стотинка за храна и за тях искам да се извиня, много дразнят и развалят атмосферата на блога. Към момента се стремим да сме максимално икономични и си купуваме само най-важното. Харчим средно по 1 лв на човек на ден за храна. За съжаление в това пътуване парите изтичат за транспортни разходи точно както в Африка изтичаха за визи. Оказа се не толкова лесно да намериш безплатен превоз по вода. Но ще продължаваме да опитваме. В краен случай ще се наложи да вземем ферито до Сейнт Луча и да зациклим отново там. И така докато стъпим на твърда земя, което не е ясно кога ще се случи. Карибите са крайно неподходяща дестинация за хора, които разчитат на два крака и вдигнат палец за придвижването си. :) Имайте го предвид ако искате да дойдете тук.
Искам от все сърце да благодаря на всички, които ми оказват подкрепа за това пътуване по един или друг начин, включително материален. Слагам ви имената като спонсори на пътуването на страница "финанси". Високо оценявам подкрепата и се надявам като пиша и слагам снимки да научавате по нещо интересно за тези уникално красиви места като Доминика!
Огромна благодарност на близките ми, които ме подкрепят на 100%. Пожелавам всекиму такива родители и баба!

Ето и още снимки от последния месец :)

водопади Трафалгар

Фрешуотър лейк



в Кабриц НП




Форт Ширли

Индиянската река

Емералд пул

valley of desolation




Врящото езеро

в средата и леко вдясно се вижда как водата ври

топла баня


фермерски предупреждения :)


в Кариб територи






водни колела като нашенските











Калибиши


човекът, който ни подслони на Бъдни вечер



















Сари Сари фолс







стара мелница в исторически парк Женева








риф на Скотс хед

дъга над Соуфриър



бунгалото на българите

гледка от Скотс хед





така сме през повечето време, също като този по-долу :)














Гуадалуп на хоризонта


















пазара в Портсмут

Скотс хед

плаж Пурпурна костенурка




ФОТОСЕСИЯ ХРАНА :)))


леща в съд, направен от местните индианци, подарен ни от българите

гуава

кошницата ми е подарък от индианците



кое да е първо?

нашето "сиво" ежедневие

намерени край пътя


всекидневната ни "реколта"

тези пак намерени край пътя



мекици с банани

ориз с авокадо мммм

спагети с авокадо :)))

готвен банан

последния шоколад на другарчето + авокадо

че и патладжан си намерихме!

чапатита

печени банани


ядене на корем!

огнището е мое произведение на изкуството :)


гръцко кисело мляко на промоция = айрян!!!

макарони на плажа


банкет!



българската трапеза - леща и бредфрут :)))

ориз в голяма тенджера

кекс с кокос


мекици, мъфини, хлебчета

варен и печен бредфрут

цяла торба бредфрут





 
странни и не особено вкусни плодове


това не сме го пробвали, не го знаем какво е


кокосови орехи на купчинки - вървиш  и събираш

забележете размера на единия грейпфрут

любимия деликатес - спагети с авокадо

това е с вкус на чушка



ориз в кокосов орех


мандарини

това го намерих на плажа, явно е паднало от някое корабче като нашето

ориз със сол в листо-чинийка. Класика!

време да се работи (белене на бредфрут)
и време да се ЯДЕ :)))

С тази снимка поздравявам всички, които са изживяли болката и страданието от ресането на косата си след 3 седмици нересане :) Другарчето каза, че приличам на нейтив индиан (местните индианци имат същия вид, форма и размер коси. Сливам се с тълпата :)))




 Е, както виждате добре си похапваме тук!

6 коментара:

Надежда Симеонова каза...

О, Тери! Толкова е хубаво! Така се размечтах за тази Доминика... Благодаря за дългия и подробен пост - имах интересно четиво и се забавлявах много с някои от историите ви. И какви интересни срещи, особено с българите! Тери, аз пак искам малко да ти помогна за пътуването. Ще потърся дали пазя сметката и ако не, ще ти пиша на мейла да ми я пратиш пак. Всъщност ще изчакам да ми отговориш дали е същата. Тези дни се зачетох в една книга за приключенци на Жул Верн. Пише така за своя герой: "Той беше перфектният пътешественик. Стомахът му се свиваше и разширяваше, когато пожелае; краката му се удължаваха или скъсяваха според терена, по който вървеше; заспиваше по всяко време през деня и се събуждаше по всяко време през нощта." Познай кой ми изплува пред погледа? Прегръщам те и ви пожелавам успешно измъкване от островите, по възможност без плащане на никакви билети.

Надежда Симеонова каза...

Още нещо. Град Сао Луис, който е възможно най-близо до Карибите, отпада от програмата ни, защото не се справихме с купуването на самолетни билети. Но Манаус е сигурен! :) Беше много важно да видим Амозонка. :)

Tery каза...

Надежда, благодаря ти! Този цитат точно и ясно описва моята представа за Пътешественик, така че е голям комплимент за мен. За сметката - пратих ти я на мейла, има я и на страница "Финанси". Благодарни сме на всякаква помощ, един хляб да можем си купим е огромен принос. Изглежда част от паричките ни ще си отидат преди да стигнем континента, така че след това ще си поседяваме и гладни от време на време, това ще ни кали още повече, особено другарчето, което реве с глас като не закуси :) Но се надявам там да си намираме по някой плод, освен това цените ще са по-ниски от тези на островите със сигурност. Карибските острови са много скъпо удоволствие и не са за всеки джоб, цените са височки като цяло.
Този петък мислехме да хващаме ферито за Сейнт Луча. Предната седмица търсехме карго, лодки и какво ли не, говорихме с един капитан, който кара шлеп с камъни до Гаяна, но там не можем да отидем защото се искат визи. Абе зациклихме я отново :) Само че до Сейнт Луча ще стигнем с ферито, но после какво ще правим... Та май няма тази седмица да се качим на ферито, защото и двамата ПЛАЧЕМ при мисълта за напускане на Доминика и гледаме да протакаме до последно. Сега сме решили другия петък да си тръгваме. Още една седмица и малко да обикаляме тук и да пробваме да си намерим друг превоз, както и да се гмуркаме на едно място, което си оставихме за последно, и да изкачим най-високия връх на острова, който също оставихме за последно. Вчера беше ден за хигиена - прахме си дрехите и се къпахме :) Днес сме на летището на интернет. От утре пак тръгваме да скитаме. Смея да твърдя, че няма страна в света, която да познавам толкова добре, колкото Доминика. Вървяли сме целия остров от край до край вече два пъти. Повечето хайкове сме ги правили по два или дори три пъти. Не знам просто как ще си тръгнем!!! Другарчето все повтаря - "сърце не ми дава да си тръгна от тоя прекрасен остров". И аз така.

Tery каза...

Току що добавих фотосесията с храните в публикацията :) Ето това си хапваме тук! :) Не можем да се оплачем от липса на разнообразие и вкусове.

Tery каза...

От 10 дни вече сме в Сейнт Луча, ще пиша при първа възможност, засега компютъра е окупиран от другарчето :) Този остров на нищо не прилича в сравнение с Доминика. На ферито плакахме като видяхме как Доминика остава далеч на хоризонта. Според мен хо-хубаво място може и да не намерим в това пътуване, всичко друго бледнее на фона на райския остров. А Сейнт Луча е поредния урбанизиран пренаселен и застроен карибски остров. Е, доста по-добре е от Сейнт Мартин, но мноооого по-зле от Доминика.

празници 2014 каза...

Всеки който прочете тази невероятна история и нещата,които сте преживели ще се трогне и ще започне да си мечтае и той да отиде някой ден там за да види всичко на живо и да усети самият дух и начин на живот на местните.Това е една страна,която е доста по различна от нашата и именно това я прави уникална и привлича годишно толкова много туристи.Но вече има толкова хубави оферти, които са и изгодни от към пари, че ако наистина искаме да отидем рано или късно ще го постигнем сигурна съм.