На стоп около света: В търсене на съкровища - Средна гора, Стара планина и между тях

В търсене на съкровища - Средна гора, Стара планина и между тях - част 3

Природен парк "Сините камъни" над Сливен

23.05.2022

Маршрут: Калофер - екопътека Бяла река - Калофер - Скобелево - Казанлък - Бузовград - Сливен

Още от ранни зори поехме по пътя към манастира, след близо час ходене стигнахме до него. Все още беше много рано и беше затворен, така че си го оставих за на връщане. Продължихме към екопътеката и следващите часове до обяд прекарахме сред невъобразимата красота на Бяла река. Пътеката е приказна, зашеметяваща, очароваща... много красиво място! Навсякъде има изградени дървени мостчета и стълби, които позволяват да се видят потайни и трудно достъпни места край реката. Има и много информационни табели за животните и растенията в района. В началото има зона за къмпинг, а самата пътека е в пределите на Национален парк "Централен Балкан". Любимият ми резерват "Джендема" е на един хвърлей от тук. Мястото е райско, не е чудно, че е доста посещавано. Благодарение на ранния час бяхме единствените по пътеката, но като си тръгвахме по пътя към колата, срещахме доста коли с хора, поели натам. Всичките спираха да ни питат дали остава още много по лошия път и дали пътят ще се оправи. От мързел бяха решили да си трошат колите. А всъщност пътят беше лош, но наближавайки манастира започва да се пооправя. Сякаш във втората си половина се е запазил най-добре, а първата част е направо покъртителна.

След часове по екопътеката и небивала радост от всичката красива природа наоколо, се върнахме до манастира и влязох да го разгледам. В двора имаше няколко глезени котки, а вътре снимането не само беше разрешено, но дори и насърчено от монахинята на пост. Което е крайно нетипично за подобни места. Явно тази монахиня толерираше хората като мен, които са дошли просто да се порадват на красивите стенописи и архитектурния чар на мястото, без да имат каквото и да е отношение към божества, свещи и подобни щуротии. На други места винаги усещам, че остават възмутени и разочаровани, че не паля свещи. Очакват да си купя още като вляза, а аз гледам, снимам (ако не е забранено) и си тръгвам. Та този манастир ще го запомня с най-толерантната монахиня. Основан е през 1640 г, но по-късно е разрушаван многократно и е изцяло възстановен и възобновен чак в края на XX век.

Върнахме се до колата и поехме обратно към Калофер. Там най-напред посетих девическия манастир "Свето Въведение Богородично", който се намира в града (да не се бърка с калоферския манастир "Рождество Богородично", който споменах по-горе). Той съществува от XVIII век и е бил опожаряван и разрушаван три пъти по време на турското робство. Историята разказва, че по време на едно от турските похождения, в църквата е имало страшно клане. Тя е била пълна с укриващи се жени, деца и монахини, а турците изклали всички, само едно момиче се спасило, защото загубило съзнание от страх и останало под труповете. След Освобождението останалите живи монахини искали да възстановят манастира и се обърнали за помощ към Русия. За три години всичко било възстановено като църквата била пълна с руски икони, всичко било дар от Русия. Манастирът също така е известен с килийното си девическо училище. Тук са идвали момичета от цялата страна да се обучават и после отваряли първите девически училища по родните си места. В днешно време манастирът е много добре поддържан, с разкошен двор и красиво изписана църква. Монахините са любезни. В църквата не е разрешено да се снима, но е много красиво и видяното се помни дълго.

В центъра на Калофер се отправих към музея на Ботев. Тъкмо преполових експозицията, когато вътре се втурнаха няколко класа ученици на автобусна екскурзия и направо ми стана лошо. Крясъци, писъци, простотия, пълна апатия към обектите и снимане на всичко с мобилните им екранчета без да прочетат ни един ред - това видях в рамките на следващите десет минути. На това ако му викат "бъдещето на България", жална й майка на тая страна. Малките олигофренчета пречеха жестоко да се концентрира човек и да прочете нещо, а единственият друг посетител бях аз, така че реално пречеха само на мен. Възпитателките им по никакъв начин не можеха да ги озаптят, а не се и опитваха. Музеят просто се изпълни с крясъци и псувни. Хулиганите вече се изявяват все по-млади и невръстни. Много бързо ми писна, опитах се отчаяно да се концентрирам върху експозицията, но след петнайсетина минути се изнизах, надникнах в родната къща на Ботев и се ометох към площада. Всъщност къщата не му е родна, но я нарича роден дом, защото тук прекарва детството си. А самата къща е била опожарена, но е възстановена по спомени на брата на Ботев в най-близък до оригиналния вид. Още през 1944 г заработва като музей - две години след като е построена.

Исках да посетя и Даскал Ботевото училище, но огромните тълпи от ученици, пъплещи към входа му, ме отказаха моментално. Задоволих се с разходка до паметника и красивите гледки от там, макар че там също беше пълно с ученици. Напомниха ми болезнено ученическите екскурзии и изобщо училището, което за мен е равносилно на горене в Ада за християните. Мразех всеки дъх, който поемах в годините, когато ходех на училище по принуда на семейството. Отскубнах се твърде късно, загубих десет години в агония, а можеше да са много по-малко.

Другарчето си почиваше до колата и като се върнах, отиде до близка сергия да купи първото кило череши за сезона. Черешите тъкмо се появяваха за продан, а за мен това е най-любимото и най-предпочитаното нещо за ядене на планетата. Почерпихме се лакомо с калоферските череши, измити на най-готината лъвска чешма и продължихме в посока Казанлък. Целта беше скалното светилище Бузовград, но докато стигнем до него, денят мина. Случи се каквото и всеки друг ден - отклонение от плана, то не че имаше някакъв план изобщо. Видях една кафява табела на шосето, упътваща към етнографски комплекс Дамасцена и рекох да видя какво е това. Намира се малко след село Скобелево и представлява голям комплекс с действаща розоварна, розариуми, заведения, езерца и други глезотии. Всъщност най-интересното нещо е розоварната, която била първата частна такава в България. Навсякъде из комплекса се носеше аромат на рози, имаше лебеди по езерцата. Хубаво е, но си е туристически капан малко или много, входният билет е 15 лв, но аз се разделих с 8 лв за посещението благодарение на "студентската" карта.

След Дамасцена се отбихме до язовир Копринка и се разходихме по язовирната стена, наблюдавайки как двама сърфисти глисират. Другарчето започна да прави планове как следващия път ще дойдем тук със сърфа и ще се кара. От язовира хванах уж пряк път към Бузовград, за да не минавам през Казанлък, но се оказа, че пътят изобщо не го бива и се върнах обратно към главния. В село Бузовград зарязахме колата и поехме право нагоре по пътеката към мегалита и другите забележителности около него. Имаше доста пътеки за обикаляне и обходихме всичко. Първо се отбихме до "Мъжкия камък", от който имаше хубава гледка, после стигнахме до същинския мегалит "Вратата на богинята", където проф. Александър Фол е пожелал да бъде разпръснат праха му. Мястото е уникално, а по залез слънцето "минава" през отворената врата. Гледките са внушителни, красивата Стара планина изпълва хоризонта и се открояват Шипка и Бузлуджа. Мегалитът е датиран към второто хилядолетие пр. Хр. и се приписва на траките, както и всички други подобни светилища.

Нататък по трасето има отбивка до Дялания камък, а още по-нататък се намира крепостта. Останките й са очарователни, била е построена през пети век и макар малко да е оцеляло до днес, заслужава внимание. Там стигнахме по смрачаване, тъмното вече беше превзело гората, но това не попречи да се отклоним от пътеката и да попаднем на масивни археологически разкопки малко по-надолу от крепостта. Няма ги на никоя карта, явно се пазят в тайна, за да не ги налазят иманяри. Силно се впечатлихме от мястото и до тъмно го обхождахме. После в пълен мрак продължихме по пътеката. Тя всъщност е кръгов маршрут, не се връщате по същия път към Бузовград ако искате да видите крепостта и останките от църква, а слизате от друго място. Вече бе съвсем тъмно, когато стигнахме до Черковището - останки от много стара църква от пети век, покрити с голям навес.

Още надолу се намира тракийската гробница, която е затворена и ние едва я открихме в тъмното. Цялата е опакована с метална конструкция и само през малки процепи може да се види вътрешността й. Смята се, че също произхожда от V - IV век пр. Хр. След още двадесетина минути ходене слязохме до селото и по разни преки пътечки край канала стигнахме до центъра и колата. Впечатлих се от чудесата на Бузовград, много богат на старини район, много интересен и приятен за обикаляне.

Нощта тепърва започваше, защото днес нямаше да се търси място за палатка, а щях да карам директно към Сливен. Утре сутрин другарчето имаше мисия, щях да го оставя в града и да продължа пътуването без него до 26-ти, когато щеше да е окончателният край на пътуването. Но дори и сега, поемайки към Сливен, настроението ми се скофти, защото усетих началото на края, а най-лошото нещо на всяко едно от моите пътувания е, че свършва в даден момент. Прибирам се вкъщи, а този начин на живот не е в унисон с моята същност, защото е живот близо до град и близо до хора - все неща, които никак не обичам. Нощното каране до Сливен се превърна в лов на таралежи. Първо един изскочи на главното шосе, кривнах брутално колата вляво и се разминах на косъм с вече отминаващ камион, но таралежът беше жив и здрав, а това е единственото, което има значение. После в самия Сливен един таралеж пресичаше голям булевард, а отсреща идваше кола. Спрях колата, грабнах полара си и изскочих навън да го хвана преди колата да е наближила твърде много. Сграбчих го светкавично с полара и го прибрах, щяхме да го откараме извън града - във вилната зона, където отивахме. Още докато се радвах на първия таралеж, изникна втори на друг широк булевард. Тук нямаше коли в момента, но пак бързичко слязох с втория си полар в ръка и грабнах и този Ежко. С двата бодливковци в колата стигнахме вилната зона и ги пуснахме на една голяма поляна в подножието на планината да си търсят щастието.

Началото на екопътеката

По пътеката...

Бяла река наистина е бяла

Примамливо вирче за къпане

Кът за отдих в края на пътеката

Църквата на калоферския манастир "Рождество Богородично"

Входа на манастира

В Калофер

Девическия манастир "Свето Въведение Богородично"

Дворът на манастира

Читалище "Христо Ботев"

В музея на Христо Ботев

Ботевата къща

Даскал Ботьовото училище

Паметник с прекрасна гледка

Църква "Успение на Св. Богородица"

Първите череши

Сцена с Орфей до паркинга на Дамасцена

Из комплекс Дамасцена...

В розоварната

Амфитеатър розариум

Язовир Копринка

Скално светилище "Мъжкия камък" край Бузовград

Мегалит "Вратата на богинята"

Казанлък и Стара планина

По залез

Останки от крепостта

Разкопки в подножието на крепостта

Черковището

Надникване през малък процеп в тракийската гробница

Гробницата отвън е опакована

На лов за таралежи в Сливен :)

Освобождаване на таралежите

24.05.2022

Маршрут: Сливен - Карандила

Сутринта другарчето отиде при близките си, а аз се впуснах в разучаване на крепост Туида. Щяхме да се видим пак след два дни, колата щеше да остане за мен и да обикалям околността. Започнах с град Сливен да си го опресня, а Туида я посетих за първи път. За късмет днес поради празника посещението беше безплатно. И аз се облагодетелствах покрай празниците на хората. Останах с усещане, че целите април и май по нещо се празнува в тая страна, не му омръзва на народа да гуляе. Крепостта ме очарова, площта й никак не е малка, а гледките към Карандила добавят вълшебство. Лошото е, че като се обърнеш на другата страна, гледките към грозните панелки на Сливен проскубват това вълшебство. На мястото на крепостта е съществувало селище още преди Христа, но самата крепост е средновековна. Селището на по-късен етап е било тържище и се е развивало по времето на Римската империя. Доста време се задържах в пределите на крепостта, след което се насочих към музея "Сливенски бит". Намерих го сгушен в една уличка, външният зид на двора дори не загатваше каква красота се крие вътре. Музеят се помещава в разкошна възрожденска къща, от тук си взех комбиниран билет за още два обекта и го разгледах с огромен интерес. Уредничката беше много мила и информативна. Експозицията е богата и интригуваща, цялото място има забележително приятно излъчване и те пренася в един къде по-красив и вълнуващ свят от панелките и претрупаните с модерни катафалки булеварди навън.

Продължих към центъра, където посетих къщата на Хаджи Димитър. Още едно забележително място в Сливен, което не трябва да се пропуска. Припомних си я от друго посещение, очарова ме за втори път. Може да се каже, че е най-посещавания музей в града. Отправих се към историческия музей, но докато стигна до него, минах по част от главната пешеходна улица. На площада имаше сцена и концерт с народни песни и танци, беше хубаво и погледах малко. Навсякъде гъмжеше от народ, пешеходната беше просто претрупана. Отбих се до църквата край площада, където ме очакваше може би най-голямата изненада в това пътуване - на вратата имаше табела, че вътре е забранено да се влиза с маски и че църквата е ковид-свободна зона. Дотолкова онемях, че не знаех да се смея ли, или да плача. Това беше първото място, където ме дискриминираха по маска и нямах право да вляза вътре. Нищо, ще го преживея :) Божиите храмове явно се обитават от безсмъртни и неболедуващи наместници, а миряните и туристите, които ги посещават, и те стават имунизирани срещу зарази само с прекрачването на прага.

Докато се разхождах по главната към музея, ми направи впечатление, че няма нито един човек с маска, така че често ставах обект на присмех и обсъждане. Това още повече ми вдигна настроението, развесели ме и за пореден път хвърли светлина върху същността човешка и простотията българска. Вече в немалко хранителни магазинчета, където влизах, ми казваха изрично, че нямало нужда от маска. А аз не смятах за нужно да им отговарям дори, просто пазарувах и си излизах. Да се месиш във вида, избора и поведението на човек, който с нищо не ти пречи с това, което прави, е признак на колосална простотия и плиткоумие. Не че очаквах нещо друго, за толкова време на тоя свят отдавна ми е станало ясно колко струват хората.

В историческия музей имаше интересна експозиция, която ме задържа близо два часа. Отидох и до градската градина на Сливен, след което се насочих към колата и тъкмо като я стигнах, заваля проливно. Цял следобед се канеше, най-сетне се накани. Поех право към Карандила в търсене на спокойствие в дъждовната планина, градът ми беше напълно достатъчен. След музеите за мен заниманията по градовете се изчерпват и вече искам да си ходя по най-бързия начин. В проливен дъжд карах по хубавото шосе към Карандила. Тъкмо като стигнах до телевизионната кула, спря да вали и облаците се поразкараха. Не паркирах край нея, а продължих още малко напред до голям хотелски и спортен комплекс. Оставих колата на паркинга там и прекарах следващите часове в обиколка на района. Първо обходих голяма част от скалите с гледки към Сливен и селата долу, после отидох до красивото езеро, разположено край спортния комплекс. Продължих към панорамно място недалеч от парк Кълвача и местността Кушбунар, която силно ме впечатли с уникален извор насред гората. Мехурчета бълбукат в кристално чистата вода, направо ти се иска да я изпиеш всичката. Смята се, че има и лековити свойства.

След като обходих този район, преместих колата до горната станция на лифта и паркирах на празното малко паркингче с идеята да пренощувам там, ставаше вече късно. До тъмно обаче продължих да обикалям из горите, успях да открия водопад Футула с малката пещера до него - прекрасно място насред гората! Валеше доста и се понамокрих, особено като цепих право през гората по стръмен склон на връщане от водопада. Самият водопад е много живописен, висок е десет метра и до него се стига по пътека, започваща именно от паркинга на горна лифтена станция. Отклонява се вляво и надолу, следвате маршрута за Сливен и ще стигнете до водопада след 15-тина минути ходене.

Понеже не спираше да вали, а и аз бях с мокри дрехи, реших да преспя в колата и да не разпъвам палатката. Преоблякох се, опаковах се хубаво с чувала, защото стана доста студено и прекарах една тиха и спокойна нощ на това приказно място.

Поглед към Карандила от вилната зона на Сливен

Из крепост Туида

Има и нови разкопки

В музей "Сливенски бит"

Къща-музей Миркович

Къщата на Хаджи Димитър

Този арменски хачкар веднага грабна вниманието ми

Празник на площада

Църквата "Св. Димитър", където се влиза само без маски

Останки от Стария бряст :(

Художествената галерия ”Димитър Добрович“

В градската градина

В историческия музей

Нагоре към Карандила

По скалите...

Езерото

Каракачански стан

Изворът в местност Кушбунар

Сливен, погледнат от скалите до телевизионната кула

Водопад Футула

Пещера край водопада

25.05.2022

Маршрут: Карандила - Раково - Нейково - Жеравна - Медвен - Котел - Градец - Ичера

Изгревът беше прекрасен и вещаеше чудесен ден, дъждът си беше отишъл. За жалост веднага след изгрева падна такава гъста мъгла, че скри всичко. Мисията ми за сутринта беше да изкача върховете Българка и Кутелка. За тази цел покарах до голям разклон, където се разделя шосето за Карандила, Даулите и Сливен. Този разклон е толкова широк, че прилича на площад. От една поляна с навес там започва пътеката за връх Българка, който изобщо не е далеч. Аз първо се опитах да открия разклона на черния път, водещ в посока връх Кутелка, но заради мъглата претърпях провал. Тръгнах по един път, който предполагах, че е правилен, но той свърши в нищото и се наложи да се върна, нямаше никаква видимост в никоя посока. След като се качих на връх Българка, започнах да чакам да се вдигне мъглата и да видя гледки. И това стана, но мина време. Видях връх Кутелка от тук, както и пътя, водещ към него. Запомних го и слязох обратно до колата, спуснах се с нея до въпросния разклон и поех вече пеша към върха. Кутелка беше любим връх на алпиниста веган Атанас Скатов от Сливен, чиито книги (7 на брой) аз прочетох преди няколко години и се радвах на постиженията му. Имаше голям късмет, че умря в планината, макар на него май да не му се умираше. Жалко, че умират хора, които искат живота, а такива нещастници като мен, които изпитват само страдание с всеки свой дъх и предизвикват смъртта навсякъде и през цялото време, все не пукат и не пукат. На Кутелка има поставена паметна плоча на една скала, доколкото разбрах много е обичал да се качва тук. Сега разбрах и защо - върхът предлага страхотни гледки и самият той е скалист и величествен. Аз поседях поне час там, защото изчаквах гъстата мъгла да се вдигне. Чакането си струваше, откриха се чудесни панорами.

Наближи обяд и все не можех да си тръгна от Карандила, а имах мащабни намерения за остатъка от деня. Поех по пътя към село Раково, до там пътната настилка беше добра, но нататък към Нейково и Жеравна стана ужас. Направо съжалих, че минах от тук. Пътищата из България изглеждат като жертви на опустошителна война. Кратерите в асфалта са като от паднали бомби. В Жеравна си направих дълга разходка по китните улички със стари къщи, посетих четири къщи музеи (на Йовков, Руси Чорбаджи, Сава Филаретов и художествената галерия "Христо Тодоров"). Всички много ме очароваха и дълго задържаха вниманието ми, което почти ме обрече да изпусна работното време на къща-музей Захари Стоянов в Медвен. Там се озовах след Жеравна и все пак успях да я посетя като също много ме впечатли. Не само музея обаче беше причина да дойда в Медвен, имаше и доста стари къщи, наредени в тихи улички, а за още по-голяма примамка служи водопад Сини вир, сгушен в гъсти гори на около километър над селото. Пътеката за него тръгва от еко комплекс "Сини вир", но има и алтернативна пътека, която се отклонява малко след последните къщи на селото и пресича реката, така че се движите от другата страна на река Медвенска. При пътеката от комплекса реката не се пресича и се движите от лявата й страна. Аз отидох по едната пътека и се върнах по другата. Самият водопад е очарователен, висок е само 4 метра, но вирчето му е страшно примамливо за къпане. Малко над него, добре скрит в скалите и достъпен само за хора, които биха се изкатерили по тесни кози пътечки, се вижда втори водопад. А ако се изкачите още нагоре и подминете водопадите, има пътека, която така и не разбрах докъде води, защото след доста ходене по нея тя все не свършваше, но пък ставаше все по-обрасла.

В края на деня се добрах и до Котел. Къщите-музеи бяха вече затворени, а по центъра щъкаха празнуващи хора, които така и не разбрах какво празнуваха и честно казано не ме интересуваше. Останах с усещането, че е пълно с пияни, а имаше и крясъци. Разходих се щателно из китното градче и като взе да се стъмнява, се отправих обратно в посока Сливен. Утре сутринта трябваше да взема другарчето и исках да се доближа поне малко, а и да поразгледам още нещо преди 8:00. Така минах през селата Градец и Ичера вече по тъмно. От колата ми се стори, че в Градец има стари къщи, но го подминах, защото имах идея да нощувам на Меча поляна горе на Карандила. Като стигнах Ичера обаче не издържах и слязох да разгледам, нищо че беше тъмно. Беше пълно със стари къщи и атмосферата на това село особено ми хареса. Нямаше жив човек по улиците, кола не минаваше. Спонтанно реших да преспя тук, за да го разгледам по светло, а и евентуално да се върна до Градец. Така и сторих, спах на паркинга до площада. Цяла нощ пълна тишина, не мина нито кола, нито човек.

Утро край горната лифтена станция

Слънчо изгрява

Огледалце, огледалце :)

Мъглата се сгъстяваше все повече

Колата едва се виждаше

В гората под връх Българка

На връх Българка в очакване всички мъгли да се вдигнат

Райхенбахова перуника

Връх Кутелка

Паметна плоча на Скатов на връх Кутелка

Поглед от върха

Църквата в село Нейково

Из Жеравна...

В къщата на Йовков

Йовковата къща отвън

Църквата "Св. Николай" беше затворена

Художествената галерия

В къщата на Руси Чорбаджи

Къщата на Сава Филаретов

Най-шумната къща в Жеравна :)

Жеравна

Медвен

Къща-музей Захари Стоянов

Водопад Сини вир

Водопада от скалите над него

Каменната стража преди Котел

Лупини - не само красиви, но и се ядат

Каракачански стан в парка в Котел

Из Котел

Галатанското училище

Църква "Св. Троица"

Общината

Църква "Св. Св. Петър и Павел"

26.05.2022

Маршрут: Ичера - Градец - Ичера - Сливен - Казанлък - Мъглиж - Хасково

Още по разсъмване се отправих на обстойна разходка из Ичера. Гледах уличка да не пропусна и доста добре обиколих селото, а после отидох и в Градец, където също имаше немалко стари къщи. Но за разлика от Ичера, където нямаше хора, тук гъмжеше от такива и то повечето бяха цигани. Някак си странно ми е да видя "мангусти" да излизат през портите на възрожденски български дом. Очаквам да видя някоя засмяна българска баба с цървули и забрадка, а изскача по някое чаве, изпратено до магазина да купи нещо. Доста оживено беше в Градец, хората явно отиваха на работа, товареха се по автобуси в центъра. Нямаше го спокойствието на Ичера, но селото беше интересно и имаше доста за гледане.

Поех най-сетне към Сливен, взех другарчето и отидохме до долната станция на лифта, за да походим до Халката - емблематично за града скално образувание, за което се носят легенди. Една от тях гласи, че едно време, когато тук било дъно на море, хората си връзвали корабите за халката. Доста абсурдно и нереалистично ми се струва, другата версия много повече ми харесва - минаваш през Халката и си сменяш пола. Макар да отричам съществуването на време, пол и други подобни, и да се определям като безполово същество на николко години, реших да изпробвам дали работи и минах през Халката. Само че няма как да разбера дали е имало ефект, защото и преди нямах пол, и сега пак нямам. Разходката до горе е много приятна, започва от лифтената станция, където има чешма с чудесна вода. Също наблизо започва Хайдушката пътека, която сега нямаше да минаваме, друг път сме я посещавали. Исках да отида до още едно място край Сливен - големия кръст на върха на близка планина. До там се стига като се хване черен път, тръгващ от местност Абланово. Върви се около 30-40 минути в посока и се излиза до самия кръст. Гледките обаче не са добри, понеже е доста обрасло и като си на ниско, не можеш да видиш нищо. Самият кръст е гигантски, висок е 33 метра. Размишлявахме с другарчето какви и колко грехове са си изкупували мутрите, които са наляли парите за строежа му.

Имахме голям късмет като се качвахме към кръста - видяхме смок, който с любопитство и търпение позираше и остана да го позяпаме доста време. Върнахме се в Сливен и поехме към Казанлък, за следващ път останаха редица други преходи и местности из Карандила. В Казанлък първо посетих музея на розата. Много ми допадна, а навън имаше голям парк с множество разцъфнали рози - същински розаруим. После отделих доста време на историческия музей, но без да посещавам и галерията, помещаваща се в същата сграда, защото беше затворена заради подготовка за изложба. Музеят беше изчерпателен и богат, но снимането беше забранено, освен срещу допълнително заплащане. До музея на Чудомир стигнах точно като щеше да затваря, видях го само отвън. Разходих се из центъра, където всичко живо беше наизлязло и хората се подготвяха за предстоящия празник на розата в началото на юни. Всъщност програмата около празника вече беше започнала с различни мероприятия, но кулминацията щеше да е след по-малко от десетина дни. Отидох и до парк Тюлбето да видя макар и само отвън Казанлъшката гробница, която отдавна посетих при друго идване. Близо до парка има и разкошна църква, няколко стари къщи, както и етнографски комплекс с богата експозиция.

За финал на пътуването се отбихме до Лидл за веган сладолед, а след това реших, че има време да стигнем до Мъглиж и да видя поне манастира там. За водопадите Голям и Малък скок нямаше никакъв шанс, там се ходи по пътека около два часа в посока, а след малко щеше да е тъмно. До манастира обаче стигнах, последния километър пеша заради лошия път и за луд късмет тъкмо го затваряха, та човекът на пост ме пусна да погледна двора и църквата. Има и някаква музейна част, която не успях да разгледам, а в църквата за съжаление не дават да се снима, свещеникът се карал. Поразходихме се малко из центъра на Мъглиж и като се стъмни, поехме към Хасково. Малко преди полунощ се прибрахме, това пътуване завърши, но още повече разпали интереса ми към тази част на страната. Средна гора е много красива и има толкова тайни и магически места. За Стара планина пък да не говорим, тя е необятна. Докато карах към Хасково си мислех, че следващото пътуване из България ми се иска да е в югозападната част, особено в Беласица, Осогово и този район. Но дотогава има много вода да изтече, на хоризонта сега е само едно и само натам гледам - Исландия!