Последен ъпдейт/ финал на пътешествието в Исландия и през Европа

Някъде в Исландия... снимката е от човек, който ме вози на стоп и преоткри приключенския си дух. Все още не мога да кача мои снимки.

 

На 30.10.2022, двадесет и пет минути след полунощ, така че на практика 31-ви, пътуването ми завърши. Четири прекрасни месеца, два от които в Исландия, която ми стана толкова любима, че сега се чудя дали Норвегия остава първенец в класацията ми или занапред ще споделя първото място с Исландия. Последните 5 дни така ме завъртя вихрушката на битовизмите, лудостите на близките и стресът от връщането към "уседнал" живот, че чак сега седнах пред компютъра на родителското тяло (защото вече нямам свой от доста време и няма да имам), за да споделя завръщането си. За последните дни не само не успях по никакъв начин да проумея и осъзная, че пътуването е свършило и пак съм в миризливата, пренаселена, презастроена и много прашна в момента дупка, наречена град Хасково, но и не успях да порева достатъчно за излизането от моята лична комфортна зона, която започва там, където свършва тази на нормалните хора - в неизвестното. Не успях и да оплача достатъчно фотоапарата си, който се развали първия ден в Германия, докато снимах прелестите на катедралата в Шлезвиг (вече освен компютър, нямам и фотоапарат, така че дори не мога да снимам тазгодишната си реколта тикви). За пет дни успях само да изчистя една кола, да зарадвам едно коте, да заведа баба си да й сложат леща на окото, да пренеса почти два тона говежда тор, да установя, че вече няма веган сладолед в хасковския Лидл, да си спомня защо с такъв мерак заминах на това пътуване и с такова неистово нежелание се върнах (заради хората, винаги всичко е заради хората. И винаги са най-близките). Ааа, и защо толкова много мразя Хасково - също си припомних. В Исландия лошите неща се забравят бързо. В Хасково се припомнят бързо. В Исландия няма хора и има спокойствие, природа, тишина, лошо време, глад и всемирна любов. В Хасково има хора, има мръсотия, шум, простотия, лошотия, крясъци и агресия. И ти се напомня постоянно защо е толкова голямо наказание да си още жив. На входа на града си помислих през сълзи: "Уви, не умрях и в това пътуване... Защото винаги се провалям..."

Вече не мога с думи да опиша как ми липсва Исландия. Липсват ми даже глада и ужасното време. И цялото пътуване. Истината е, че изобщо нямаше да се върна в края на октомври ако не беше едно обещание. А аз си спазвам обещанията. Дори когато никак не искам. Просто обещанията са по-важни от кефа. По-важни от всичко. Кефът и принципите всъщност могат да се сравняват, колкото и да си противоречат. За някои хора "кеф цена няма", за мен принципите цена нямат. Защото са безценни.

Та равносметката е, че лято/есен 2022 направих едно прекрасно пътуване, което в частта си в Исландия беше абсолютно успешно, а в двете части отиване и връщане, което беше с кола, работата се омаза заради други мои принципи. Хабенето на бензин може да става само ако срещу този бензин е имало повече ползи, отколкото вреди. А транзитното каране от езерото Балатон до Хасково с една пиш-пауза, само за да се удържи обещанието да се стигне на определена дата, в определен час, за мен е абсолютно неоправдано по никакъв начин и означава чисто и просто провал. Направих го, карах до несвяст, спазих обещанието, макар и с 25 минути закъснение, което за близо 1200 км и две държавни граници не ме събори толкова на принципно ниво. Но вършейки това наруших друг принцип и се разочаровах от себе си и развоя на събитията, трябваше да предвидя, че не може да се разгледа Европа по моя начин и по това трасе за 30 дни, просто е невъзможно, трябват ми поне 300 само за този маршрут. Научих си урока обаче и втори път подобна грешка няма да направя. Научих много и за пътуванията с кола - едновременно са много подходящи за мен и никак не са подходящи. Някъде по-натам ще обясня и защо е това противоречие. 

Също някъде по-натам ще разкажа и какво правих през тези 4 месеца :) Надълго и нашироко, както аз си обичам. Без нищо да се спестява и замазва с розово. Като например ковид-ваканцийката в румънските Карпати, която любимата ми майка ми подари на изпроводяк. След две години опазване на близките ми с желязната дисциплина, която явно е присъща само на мен в това семейство, майка ми все пак решила, че ковида взел, че си отишъл, свалила маската и ни нацъфка здраво цялото семейство. Щото нали на всички българи всичко им е ясно. Тук всеки е доктор, инженер и професор, и от всичко разбира. Та да ви кажа информативно - вирусчето си го бива, за мен беше най-тежката болест след денгата в Коста Рика. Карах го в полу несвяст в палатката високо в Карпатите, с горяща от температура глава, адови болки и десетки проклятия по адрес на нехайството на моите любими близки. Само присъствието на дузина мечки, включително мама Мецана с две малки мечета на двайсетина метра от колата и палатката, ме караше да отлагам пукясването си всеки следващ ден, та накрая взех, че не умрях от ковида. Но ме направи инвалид без дъх за около седмица. Изкачих се до езерото Балея за два часа и половина вместо за половин. Срам ли бе да го опишеш... Сега вече не пазя близките си от Ковид. Сега аз се пазя от тях и тяхното постоянно нехайство към всичко. 

Много научих и от датчаните. Ще разкажа. За красотата вместо практичността. За търпението и уважението вместо нетърпимостта и простотията. И до там ще стигна. Преоткрих Дания по нов начин, не видях нищо интригуващо в нея, когато я пътувах с колелото на път за Нордкап. Сега я видях по друг начин, под повърхността. Е, затова и голяма част от 30-те дни, определени за прибиране след Исландия, прекарах именно в нея.   

За Исландия (и Фарьорите) думи нямам... дано намеря, когато стигна да пиша за тях на блога. Иначе жалко за читателите. Една голяма моя мечта се сбъдна. Остана Гренландия. И Аляска. И Сибир. И изобщо погледът ми е насочен устремено на север (и на юг - към Антарктида). Там, където все още има кътчета, пожалени от инвазията на осемте милиарда мутирали маймуни. Там, където се чувствам добре, въпреки че посинявам от студ, не ям нищо с дни, оцелявам на ръба и сълзи ми избиват на очите от свирепия вятър. Там има място за мен и моите принципи, там има спокойствие и любов. Неща, които не са неща и които предпочитам милион пъти пред топлината на дома, храната на масата и четирите стени на цивилизацията. Когато си най-изложен и най-уязвим, само тогава си истински свободен. По оня начин, който хората в днешно време дори не могат да си представят. Вървях през Исландия с усещането, че всеки миг мога да замръзна, да умра и точно тия мигове бяха най-красивите, истински и живи. Студеният Север се превръща в мой дом. А мразя студа, той ме измъчва и смразява костите ми, но стопля душата ми до краен предел, кара ме да летя. Защото е само мой. Защото няма никой друг. Защото е Свободен от човеци. Искам да открия най-затънтените и диви крайчета на Студения Север, искам да ги опозная въпреки смразяването, искам просто да бъда там, дори да замръзна и да не се събудя някоя сутрин в палатката. Не зная кога и дали пак някога ще се отправя към топлите пренаселени страни. Не зная какво ще ми коства да свикна със студа, но ще трябва да го направя ако искам да избягам от човешката инвазия поне по време на пътешествията си. Както казах - погледът ми е насочен право на север. Мечтая дори за полюса :) С кафявите мечки намерихме общ език, искам да намеря и с белите.

В близко настояще обаче ме чака един декар градина за оправяне по всички параграфи. И една надявам се снежна зима из българските планини. И милиони ядове с хората около мен. И едно писане на блога, което се надявам да започне да се случва веднага след преборването на градината. Имам четири изписани тетрадки да споделя тук. И безброй снимки, макар вече да нямам фотоапарат. Не обещавам кога ще започна с блога, защото и аз не зная. Градината не може да чака, а блогът може. Важното е, че едно пътуване беше осъществено, въпреки че аз наистина не вярвах, че отново ще мога да пътувам. И че това пътуване ще бъде споделено тук. Някой хубав ден с време за компютър.




15 коментара:

Анонимен каза...

Добре си дошла, Тери. Радвам се, че всичко е минало благополучно. Чакаме разказите с нетърпение. Бъди здрава и все така неуморима!

havay records каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Анонимен каза...

Здравей Тери!
Отскоро открих блога ти и чета ли чета, респект! Не съм виждала в интернет пространството човек, който да е пътувал повече от теб и да е описал всичко това в толкова много разкази и снимки. Аз също искам да видя света, но не бих посмяла на стоп, още по-малко с колело. Но ми е много интересно да чета за хора правещи неща, които аз не бих могла. В момента чета една книга "Около Африка с колело" и през цялото време се сещам за теб. Поздравявам те за прекрасния блог, който ме държеше будна няколко дълги вечери и се надявам да ми отговориш на въпросите, които искам да ти задам, ако не са прекалено лични или нахални.

1 Планове за настоящи пътувания, какво ти предстои
2 Този блог носи ли ти някакъв доход, имаш ли някакви други страници, профили в социални мрежи?
3 С какъв фотоапарат са правени снимките в блога ти
4 Споменаваш, че се занимаваш с градина и земеделие. може ли повече информация по този въпрос
5 За какво мечтаеш, какво те вдъхновява? Можеш ли да посочиш човек или хора, известни или не, на които се възхищаваш
6 Мислила ли си да започнеш влогове, които да качваш и да разказваш в тях и хората като мен да съпреживяват по-детайлно пътуванията ти. Снимките не са изчерпателни като едно добро видео например.
7 Откога си веган и как се чувстваш здравословно
8 Би ли имала желание да се срещнеш с мен ако посетя Хасково, аз съм от Пловдив

Пожелавам ти много нови приключения!
Росица

Tery каза...

Здравей, Росица!
На фона на всичко, което ме сполетя през последния месец, въпросите ти стоят направо нелепо, тъжно и абсурдно. Но ти, разбира се, няма как да знаеш, че моето жалко и нещастно съществувание е достигнало своето абсолютно дъно и продължава изцяло против волята ми, така че ще ти отговоря, макар да имам усещане, че отговорите ми никак няма да ти се харесат.

1. Нямам никакви планове за нищо, нямам представа къде и дали ще ходя занапред, не мисля за пътувания и изобщо нищо не ме интересува. Преди имах разни мераци, които включваха Сибир, Аляска, Гренландия, Антарктида, Бутан и разни такива места, но ми мина, сега нямам абсолютно никакви желания.

2. Не, не ми носи никакъв доход. Назад през годините неколкократно получавах дарения от читатели под формата на пари, екипировка или друга помощ от типа на място за спане. Но редовен доход никога не е имало, а и последните години поскрих блога, махнах всички форми за дарения и отдавна вече никой нищо не може да ми изпрати дори и да иска. Честно казано и аз не искам да получавам нищо. Така ми е по-добре, по-комфортно. Нямам никакви страници, профили и подобни в разни мрежи, само и-мейл имам.

3. С Канон 1200Д са снимките от последните 8 години, преди това други 8 години снимах с Канон 350Д, който ползвах, докато затворът му се развали. Сега в края на последното пътуване се развали и затвора на 1200Д, така че в момента нямам никакъв апарат, но то няма и какво да снимам вече. 1200Д-то го изпратих в "Пан сервиз" в София преди няколко седмици. Уж казаха, че ще сменят затвора и ще оправят обектива, който отдавна е развален срещу "скромната" сума 370 лв, но вече ме мотаят няколко седмици и нищо. Като им звънях последно казаха, че нямало да могат да оправят обектива, само затвора на апарата ще могат и то кой знае кога, уж до края на тази седмица.

4. Градината е почти 1 декар, само аз се занимавам с нея последните години. По-рано бях само помощник, но тъй като вече три години живея перманентно в постройката/къщата до градината, мога да я поддържам през цялото време, когато не съм на път. Отглеждам всякакви зеленчуци, дръвчета... всичко расте само на слънце и вода, каквото даде земята това е. Миналото лято например имаше страхотна реколта домати, но понеже бях в Исландия, не можах да се възползвам от нея, близките ми ядоха и направиха зимнина. Освен домати гледам чушки, краставици, зеле, лук, тикви, тиквички, чесън, грах, нахут, боб, ягоди, малини, магданоз, риган, лапад, ябълки, сливи и т.н.

5. От дълги години мечтая истински само за едно нещо - да умра. Да напусна този свят завинаги. Да потъна в черната бездна на нищото възможно най-скоро, ако може още сега, на секундата. С всяка частица от душата и сърцето си копнея само за това - да ме няма. Всъщност има само едно нещо, за което мечтая повече от това да умра - да не са ме раждали. За което никога няма да простя на моята майка, дори да се разкайва много сега, злото отдавна е сторено.
Няма хора/човек, който да ме е вдъхновил или да ми е въздействал така, че да му се възхитя. Хората са проявявали огромна добрина към мен по време на пътуванията ми, която аз високо оценявам, но до там. Не идеализирам никого, защото зная, че добри хора няма, има само добри постъпки в определен момент. За мен хората са просто безчувствени и безмозъчни животни за разплод, лишени от какъвто и да е разум, сърце, емпатия, чест, съвест... За да избутат злия живот, слагат розовите очила и се хранят с илюзии за щастие, любов и какво ли още не, вместо да търсят изход от зацикления ужас размножаване-смърт. Във времето дори някой човек да ми се е сторил по-различен и интересен, веднага щом прекарам малко повече време с него, си променям мнението в тотално негативна посока. Кратко казано - с човеците приключих окончателно по всички параграфи.

Tery каза...



6. Не, никакви влогове не мисля да правя. Не съм палячо да се показвам по разни клипове да ме зяпат безделници с празните си овчи погледи. Нито ми се занимава с видео обработки и подобни неща, предпочитам да чета книги и да копая. По-рано имах голямо желание да снимам клипчета за местата, на които ходя, но без аз да съм в кадър. Само че като пътувам ми е страшно трудно да зареждам батериите на апарата, а видеото гълта целия ток. А и хората едва ли ще седнат да гледат видео с разни места като няма човек в него, когото да плюят или ласкаят мазно.

7. От 2019г, първи септември. Здравословно се чувствам както и преди, не усещам разлика с вегетарианството, но все пак преди веганството имам едни 24 години вегетарианство. Иначе обаче е много тежко. Почти всичко, което обичах да ям, съдържаше думата "мляко" в себе си. Не ми липсват неща като яйца, кашкавал или масло, но ужасно ми липсват прясното и киселото мляко, да не говорим за сладоледа. А по време на пътувания, особено последното в Исландия, нещата стават от тежки към ужасяващи. Там например с малко пари няма какво да си купиш за ядене и два месеца живях на пълни боклуци, от които хич не ми беше добре. Едно и също всеки ден, даже нормален хляб не можех да си позволя и ядях отвратителни веган бисквити и блудкави консерви. Иначе вкъщи поне си имам продуктите от градината, възможност за нещо топло за ядене и понякога си купувам соево мляко с какао на безумна цена или веган сладолед за глезотия. В заключение - никак не ми е лесно веганството. И това е най-вече защото не готвя. Ако си готвещ веган, всичко ще е много по-различно мисля.

8. Не се обиждай, но нямам абсолютно никакво желание да се срещам с никого. Като казвам никого, наистина точно и конкретно тази дума имам предвид. Не искам да виждам хора през остатъка от живота си. Искам своята вечна почивка от човечеството и неговия безумен свят.

Tery каза...

Между другото, щом четеш и харесваш книгата на Мансер "Около Африка с колело", мога да ти препоръчам и "Да прекосиш Африка" на семейство Пусен - засега любимата ми за Африка на такава тематика, те вървят пеш.

Анонимен каза...

Здравей Тери, периодично отварям блога ти с надеждата да видя пътепис за последното ти пътешествие. Моля,въпреки че не ни харесваш /човеците/ направи усилие и напиши, за мен /и не само/ е много интересно. Желая ти по-ведро настроение и дано отново ти се появи желание за път. Поздрави.

Tery каза...

Здравей, настроението ми няма да се промени до последния ми дъх, но за пътешествието разказите ще ги слагам малко по малко, все пак обещах. Няма да се отметна от казаното въпреки всичко.

Bore каза...

Тери, добрите хора си добруват на небесата, тук на Земята сме събрани само лошите хора - да учим своите уроци в реална обстановка по лесния, трудния и болезнения начин, за да можем един ден и ние да се причислим пълноправно към добрите хора там горе. Чат-пат се появява някой по-малко лош, който да просвятва в тъмата. Не се скривай от света, колкото и болезнено да е пребиваването в настоящата му безумна и мрачна версия. Един лутащ се човек да вдъхновиш за по-осъзнат и смислен живот - струвало си е.

Боре, дървеният философ :)



Tery каза...

Боре, аз не ги виждам така нещата, но за едно мненията ни съвпадат - тук има само лоши хора. А небесата с добрите ми звучат меко казано смешно и несериозно - утеха за страхливите хора, които да се успокояват по тоя начин - чрез религии, вярвания и други подобни илюзии. Всеки се е вкопчил в някаква глупост като удавник за сламка и на никой не му стиска да осъзнае и признае, че цялото съществуване е напълно безмислено, зло и трябва да бъде прекратено. Не вярвам нито в небеса, нито енергии, нито нищо изобщо, дори поставям под пълно съмнение собственото си съществуване тук и сега. Пък ако нааканите от шубе роби християни са прави и има пъкъл - с радост отивам там! Всичко, ама всичко ще е по-добро от това тука. И в казан да ме варят, и дяволчетата да ме ръгат с пръчки, и през деветте кръга на Ада да ме прекарат... нищо не може да бие по мъка това, което натрупах за живота си в тоя абсурд.
Животът притежава само една реална характеристика - пълно безсмислие. И това се отнася не само за хората, а и за всичко живо. И никого не искам да вдъхновявам, точно обратното - ако всеки осъзнае пълното си безсмислие и корена на злото, който е самият живот, ще се спре размножаването и всичкото това безумно страдание няма да го има. Виждам в съзнанието си един свят на нежива природа, в която няма нищо живо, страдащо и умиращо. И безкрайно много ми харесва. Дори повече от свят, в който няма хора, но има жива природа.

Bore каза...

Доста е безсмислено всичко наистина. Ама някъде там трябва да има заровен някакъв смисъл, не може иначе.

Димитър каза...

Ей, Тери, стига бе! Нещо си се филмирала страшно, но няма какво да ме учуди, то и аз минавам през някъв такъв транзишън и адски ги недолюбвам повечето двукраки. Но след период на престой в зонаата на здрача, започвам да се нахъсвам и мобилизирам за истински живот отново. Както казах на един пич преди малко - бил съм истински щастлива ит мишка с муцунка забита в монитора и не съм забелязал, колко грандиозно се е скапал тоя свят през последните 10-15 годин. Всичко е масов нихилизъм, консуматорщина, фалшиви удоволствия и подменени ценности, тикток, теле-грам, инста-грам и секви такива пошлости на кило-грам. Абсурдът е, че зад това масово седят меките социални и други медии, които уж работят за твоята себеизява, а негласно бълват бидони с пумия и човек трябва да е много резистентен на всичките фекалии, които го заливат от всички източници възможни. Хората около мен отдавна ме наричат циник, вярно е. Гнус ме е от техния живот - кауфланд, денсинг старс, турски сериали, гала и подобни безподобия. А не е да се имам за нещо по-свише, напротив. Просто, явно, душата ми е зациклила в едно друго време, когато много пътувахме, усмихвахме се, радвахме се истински. Сега слушам само пози, претенции, хленч и оплаквания. А не трябва да е така! А върхът на моя цинизъм е, че днес за мен официално е последния ми ден като КС хост. И кауча го мъчи злокачествен рак и е пред тотален колапс, благодарение на новите вълни мамини орки бездушни, дето се едно си им нещо длъжен. Преди няколко месеца загубих желанието си тотално да приютявам секви бездарници, дето първият им въпрос е за паролата на нета и после гният с часове в отредената им стая по разни канали, фейсбуци и влогове. Хеле, пък, някой да предложи да е в помощ за поддържания от мен ред и хигиена, случвало ми се е точно 2 пъти! А съм хостнал над 500 душици. Но, пък, пича, който е вкъщи сега се оказа мегахубав човек и веднага се усетихме, че сме от едно котило, малко факти за него -

Photos 4

References 1,212 (нито една негативна)

Friends 1,682

Какъв по-епичен завършек?!?

Така че, Терка, горе главата! Има хубави хора по тоя свят, вярно малко са, но откриването им е чуден душевен деликатес! И залагайки на качеството ще си осигуриш красиви моменти, та да се отърсиш от лепкавото униние. И като нарамиш багажа отново, драсни да ти дам контактите на един образ, който развива приключенски туризъм в Гренландия и му трябват упорити хора, както и да те свържа с хора, които са хакнали туристическата индустрия и са били почти за без пари в Антарктида ;)

Ако това може да бъде моя подарък за теб за тази нова година, то бих бил доволно щастлив! :)

Анонимен каза...

Тери, благодаря за отговорите. Росица съм от по-горе. Всъщност сбърка, отговорите ти ми харесват. Е, не са каквото очаквах, но поне звучат искрено и я няма дозата човешко лицемерие, с което съм свикнала вече. Ама на теб наистина май не ти пука кой какво ще си помисли за теб! Аз още се оформям като личност, но се надявам до голяма степен да приличам на теб един ден, но да съм малко по-положително настроена може би. Но те разбирам напълно, светът е жестоко място. А ти за разлика от нас, които си седим вкъщи, си го видяла със своите очи. Аз все пак ти пожелавам успех каквото и да правиш в бъдеще.

havay records каза...

Здравей Тери, правя планове да пътувам на стоп и палатка, и имам въпрос към теб. Когато се качваш в колата, къде оставяш раницата си голямата? На задната седалка или при теб винаги. Имало ли е случай в които те е било страх когато слизаш да не тръгне с раницата колата.
Или се качваш само отзад с раницата си. Или какво правиш ако ти каже да я сложиш в багажника?
До сега съм пътувал на стоп, но мен ме разпознават и ми се радват като ме видят. Обаче ако се случи да не се разберем нещо или пък самия човек има някакви други мисли да краде и при слизането реши да тръгне преди да взема раницата ? Иначе от твоите пътеписи се надъхах да пробвам и ми харесва. Благодаря

Tery каза...

Димитър, много благодаря за предложението, но никак не искам да се отървавам от "лепкавото униние", още по-малко пък да си осигурявам красиви моменти, които само да замазват ярката видимост, която имам към реалното нещастие, мъка и кошмар на живота. Изпитвам огромна благодарност за шанса да бъда един напълно осъзнат и доброволен нещастник, който е наясно с нещата и не търси спасение в безсмислени илюзии. Все пак благодаря ти за желанието да помогнеш, но дори да ми дадеш контакти на тези хора, аз никога няма да им пиша, защото не ми идва отвътре, не ми се занимава и не искам да търся някого за изгода. Всъщност напоследък стигам до извода, че има едно нещо, което мразя повече от хората и то е самия живот. Така съм от точно 20 години, съществувайки като жив труп против волята си от 2003 досега, за да угодя на близките си и да изпълня предназначението, с което са ме създали - да ги гледам. Напоследък си давам ясна сметка колко много заблуждават моите пътувания. Хората, които знаят колко пътувам си мислят, че си живея супер и дори ми завиждат, а ако действително знаеха какъв пълен мрак цари в душата ми и как всичко вътре е пустош, изпълнена само с необятна тъга, щяха по-скоро да ме съжаляват. Като спомена Каучсърфинга, аз спрях да хоствам заради вируса, но и преди като хоствах винаги го правех не толкова за да общувам с човека, а за да му помогна просто да има покрив над главата и малко спокойствие. Беше ми интересно като споделят информация и аз също се опитвах с нещо да им бъда от полза, но ако на някакъв етап отново започна да хоствам, най-вероятно няма дори да се срещам с тях и само ще им казвам къде е ключа. Така че честно да ти кажа не ми се търсят качествени хора, ама изобщо. Истината е, че има само едно нещо, което ми се търси - смъртта. От 2008 г. упорито и целенасочено я търся, разглеждайки красотите на света, но тая поговорка "който търси, намира" явно никак не е вярна. Както и да е, бъди здрав и благодаря за добрите намерения :)

Росица, благодаря. Правилно си ме разбрала. Само не си пожелавай да приличаш на мен, защото на тоя свят бял ден няма да видиш. По-добре бъди безчувствен човек, примирен с "такъв е живота", а не непримирим колекционер на мъка, който вече няма празни страници в албума на страданието, които да запълва.

havay records, много добър въпрос! Веднага ти обяснявам моята тактика. Ако човекът в колата е само шофьорът, слагам раницата на задната седалка и сядам отпред. При слизане ВИНАГИ оставям отворена предната врата, когато сляза, след което отварям задната, издърпвам си раницата и чак тогава се връщам до предната врата, казвам чао и благодаря. Ако човекът настоява да си сложиш раницата в багажника, може да приложиш същата тактика - оставяш предната врата отворена. Да, имало е случаи да се съмнявам, че шофьорът може да отпраши с раницата, затова тази тактика винаги ми е помагала. А ако затвориш предната врата преди да си отворил задната или багажника, за да вземеш раницата, може да се случи шофьорът просто да не се сети, че имаш багаж за вземане и да потегли без въобще да е имал намерение да те обира. Така че оставяйки твоята врата отворена след слизането ти, даваш ясна индикация, че още не си готов да си тръгнеш. Надявам се това да ти е от полза, за мен винаги е работило добре. Поздрави и успех!