На стоп около света: През три планини - част 3

През три планини - част 3 - Родопи

Мъгливо утро някъде преди връх Баташки Снежник

Няма планина в България и по света, която да не обичам. Няма планина, в която да не искам да скитам и да живея за постоянно. Но измежду всичките съвършени планини има една, която ми е най-тежко полегнала на сърцето и където най-много обичам да бъда - Родопите. Преди да започна да я опознавам, я гледах всеки ден от терасата на моята стая в апартамента на родителите ми. Сутрин се събуждах с нея и вечер изпращах слънцето, което потъваше бавно зад най-източните й склонове. Връх Аида беше магнит, както и всичко нататък след него. А полето и 25-те километра, които ме деляха от райската градина Родопи, бяха най-тежкото ми наказание. Един ден обаче успях да се добера до Родопите, после друг, после трети... Там за първи път пътувах на стоп, там спах за първи път на палатка. Всичките ми любими неща започнаха именно там. И всяко връщане в Родопите за мен е като да си отида у дома. Хасково никога не е бил мой дом, не го усещам като такъв, макар че тук са ме родили и тук живях цял живот. Тук съм на чуждо място, сред зли хора и безумни тълпи, тук ме задържат само близките ми и нищо друго. Родопите обаче са друго нещо. Там съм у дома, там ми е хубаво през цялото време, защото като навлезеш в горите, няма никой. Гората е мястото, където се чувствам в пълна хармония с всичко, съществуващо там. И при всяко ходене в Родопите като това, за което сега ще разкажа, си давам сметка, че мястото ми е там и никъде другаде.

19.08.2021

Маршрут: Юндола - Света Петка - Велинград - начало на пътеката за връх Голяма Сютка

Събрахме палатката мокра след преваляванията през нощта и се отправихме към Юндола. След 15-тина минути ходене вече бяхме пред магазинче за хранителни стоки на главното шосе и заредихме с малко хапване, което беше истинска класика за скромния скитник - хляб и лютеница. В България вече нито хлябът е хляб, нито лютеницата мяза на лютеница, така че ако искаш истинска храна, единственият ти шанс е сам да си я произведеш. Но като пътуваш си принуден да ядеш пълни боклуци. В такива моменти, едва преглъщайки отвратителния бял хляб и мега отвратителната купешка лютеница, си мисля за хората, които живеят набутани по апартаментите из градовете, нямат градинка, нищичко не отглеждат и ядат тези боклуци всеки ден, без значение дали са си вкъщи или пътуват. И понеже са крайно мързеливи да се заселят по селата и да работят земята, скоро дори няма да помнят какъв е вкуса на истинския хляб или нормалната българска лютеница.

Грехота е в Родопите да се ядат такива гадории, затова отново наблегнахме на боровинките и малините. Другото беше само за пълнеж. В село Света Петка слънцето тъкмо беше напекло и седнахме да изсушим палатката на едно панорамно място над селото с оригинална люлка във форма на огромно сърце. Продължихме по зелена маркировка към Велинград и прекарахме към 6 часа в ходене като на места маркировката леко се губеше, но се ориентирахме. Пропуснахме да изкачим връх Острец, понеже нямаше маркировка и изтървахме разклона във вид на стръмна обрасла пътека, така че го заобиколихме без да искаме. През втората половина от прехода ни замъчи страшна жажда. Никъде нямаше капка вода, нито чешма, нито рекичка. Всичко беше каптирано и това страшно ме изнерви и ядоса. За да се покриват нуждите на алчните многолюдни човеци долу, всичката вода на планината е пленена и става все по-сухо в района.

Чак когато стигнахме Велинград, открихме чешма и примрели от жажда, се напихме. Разходихме се малко из града, на мен ми е познат от други идвания и предпочитах по-бързичко да се насочим обратно към планината. Все пак се отбих до туристическия инфоцентър с надежда да взема някакви карти на маршрутите около града, но такива нямаха, само карта на града. Съвсем безполезни са за планинари, а около Велинград има немалко пътеки за обхождане на планината. Най-живо ни интересуваше тази, по която смятахме да продължим, за да се качим на връх Голяма Сютка. Отправихме се към езерото Клептуза, което е по пътя към заветната пътека. Там другарчето седна да си почива, а аз обиколих езерото да си го припомня и отидох да търся магазин в квартал Чепино, за да му купя три чифта чорапи, тъй като му бяха свършили чистите чорапи, а му е много важно да си ги сменя всеки ден, така бил свикнал. Аз като не нося чорапи, освен при голям студ, нямам такива проблеми, но все пак успях да устискам и да не се издразня на тази глезотия.

Върнах се с чорапите и продължихме към пътеката за Голяма Сютка. Откриването й обаче се оказа задача с повишена трудност. На всичко отгоре се стъмни и драпахме по склоновете само на лунна светлина. Стигнахме уж началото на пътеката, а там имаше кошари с овце и дузина кучета, които направо полудяха като ни усетиха и такава врява вдигнаха, че се отказахме да продължаваме по тъмно към тях, те изглежда бяха позиционирани точно в началото на пътеката. Беше вече съвсем тъмно, та решихме да продължаваме на сутринта, за да намерим къде почва всъщност пътеката и да не объркаме нещо. Не ни се спеше до шосето, така че се изкачихме по стръмен склон и се установихме на сравнително равно място сред гората.

Утро край Юндола

В село Света Петка

Гледка към селото откъм гигантската люлка

Люлка с форма на сърце над село Света Петка

Гледки по маршрута към Велинград

Езерото Клептуза

Малък параклис край езерото

Руини от светилище на бесите край езерото Клептуза

Танцуващи дървета

Клептуза - извора

Обществена баня

Някъде в гората

20.08.2021

Маршрут: Велинград - връх Голяма Сютка

Ориентирането по така наречената маркирана с червено пътека беше направо в сферата на фантастиката. Маркировка липсваше почти изцяло, на места се появяваше стара, олющена, вероятно произхождаща от соц време маркировка и току изникваше някоя изядена от дърво нечетлива ръждясала табелка пак от онази епоха. А колко беше обрасла... Другарчето си носеше телефон с карти и там гледаше накъде трябва да вървим. Маршрутът беше толкова объркан и толкова пъти минавахме от обрасли пътеки в черни пътчета, които се разклоняваха отново и отново, че едва ли щяхме да намерим пътя без някаква читава карта. Успехът на мисията въобще не промени изцяло негативното ми отношение към джаджата с екранче в ръцете на другарчето. Имахме да покрием около 1400 м денивелация до връх Голяма Сютка (2186 м), така че пътеката беше изцяло нагоре и отначало доста стръмна. Всъщност за да хванем това начало, трябваше да се върнем до кошарите с кучета от снощи и за късмет собственикът беше там и ни пусна да минем през имота му. Каза, че и друг път идвали разни ентусиасти и той ги упътвал да минават през двора му и да хващат право нагоре по склона.

Положението с водата през втората половина от деня никак не беше розово. Изворите, обозначени на картата, бяха буквално несъществуващи. Всичко беше каптирано и накрая се видяхме принудени да пълним вода от кални локви. Да вървиш жаден в Родопите ми се струва абсурдно. Районът около Велинград явно е такъв, на други места чешмите са през 200-300 метра.

За мое голямо щастие видяхме два пъти сърни и два пъти катерици, а другарчето заяви убедено, че видяло голямо сиво дупе в храсталака, но докато разбере какво е, дупето изчезнало. След цял ден ходене и търсене на правилната пътека, стигнахме върха късния следобед. Последните 30-40 минути вървяхме през чудна гора, която определих като омагьосана. Горе на билото се откриха страхотни гледки към недокоснати от човешка инвазия гори. Зеленото изпълваше очите ми и ме караше да си мечтая целия свят да изглежда така. На върха имаше висока конструкция с паянтова стълба, изкачихме се по нея за още гледки. Също така имаше навес, беседка и дори тетрадка за посетители. Хапнахме обилно накупената във Велинград храна и реших да останем да пренощуваме тук, просто не ми се тръгваше от това място. Сложихме палатката под навеса и до тъмно обикалях наоколо, радвах се на няколко полудиви коне, които цяла нощ обикаляха наоколо, цвилеха и пасяха шумно. Откъм Ракитово идваше друга пътека за върха, която всъщност беше и популярната пътека. Личеше си, че е използвана, добре маркирана и доста по-бърза. Имаше и черен път за автомобили с висока проходимост, който явно също се използваше за достигане до върха. Голяма Сютка е втори по височина връх в Родопите след Голям Перелик, така че си представях да е по-посещаван. Приятно се изненадах, че нямаше никого и навсякъде цареше пълно спокойствие.

Някъде нагоре по пътеката

Уникална скална гъба сред гората :)

Табелите сякаш са от соц време

Наблюдателница на върха

Конструкцията не беше особено здрава

Идеален навес за нощувка на самия връх

21.08.2021

Маршрут: връх Голяма Сютка - Беглика - Кантон Трети прозорец

Конете, които бяха полудиви, цяла нощ ни събуждаха с пръхтене, цвилене, тропане с копита и мляскане. Сутринта преброих седем и не можех да им се нарадвам. Тръгнахме надолу по маркираната пътека за Ракитово, но щяхме да я следваме съвсем малко, само до Кабата и изворчето Момин кладенец. Следващата ни дестинация беше връх Баташки Снежник, който беше далеч от тук и трябваше да хванем друга маркировка, жълта на цвят. И тя се оказа тотално занемарена. След като напълнихме вода от изворчето, поехме по нея, но пътека реално нямаше. Минавахме паднали дървета, храсталак и напредвахме много бавно, докато най-сетне излязохме на малък горски път, после на по-голям. Видяхме следи от мечка, което страшно ме зарадва. За лош късмет не видяхме обаче притежателката им. Ядохме много малини и от храст на храст стигнахме асфалтов път за държавно ловно стопанство Беглика. На едно място спряхме за по баня в реката, а по-натам аз хванах една пътека, навлизаща в резерват Беглика, оставяйки другарчето с багажа да дреме на голяма полянка. Направих си приятна разходка из дебрите на гората и като се върнах, намерих другарчето преяло с малини и заспало.

Продължихме по пътя към селището Беглика, имаше доста изоставени сгради, а по-нататък се появи вилна зона и доста хора си бяха по виличките. Стигнахме Кантон Картала на шосето и след два километра по асфалта хванахме пътя за язовир Тошков чарк. Малко навътре по този път трябваше да хванем друг разклон с черен път, водещ към връх Баташки Снежник. Този разклон беше малко след Кантон Трети прозорец, където сякаш всички сгради бяха изоставени и цареше особена призрачност. Походихме още около час през разкошната гора и като се стъмни, се установихме на чудесна поляна между борчета за поредната спокойна родопска нощ.

От връх Голяма Сютка

Волни коне

Изворчето Момин кладенец

Табела на важен разклон

На Баба Меца стъпките

Идеално за баня местенце, от което се възползвах

В резерват Беглика

22.08.2021

Маршрут: Кантон Трети прозорец - връх Баташки Снежник - Фотиново

Утрото беше мъгливо и влажно, красиви прозрачни пелени се стелеха над поляните. Закусвахме малини по пътя към върха като толкова прекалихме, че коремите натежаха. Чак по обяд се качихме на върха. Там имаше местен колоездач, който вероятно се беше качил от другата страна. Откъм нашата имаше само пътека, а от другата - черен път. Колоездачът си правеше фотосесия поне час, докато ние изядохме една консерва боб и се радвахме на панорамата. Прогониха ни новопоявили се трима мотористи с ендуро мотори, които изравяха пътеката, вдигаха ужасяващ шум и воняха страшно на изгорели газове. Прииска ми се да разполагах с калашник и да ги изтрепя до крак.

Потеглихме към село Фотиново по пътеки и пътчета с тотално липсваща и губеща се жълта маркировка. Трасето започна през поляни и гори във високото, после се спуснахме през чудна, гъста гора, стигнахме до черен път и накрая излязохме на асфалт. Следващите 7 км бяха само по шосето и неусетно стигнахме живописното село Фотиново. Познавах невероятните водопади на 3 км от селото от предишно пътуване, така че сега решихме да ги пропуснем и да продължим към Селча. Ставаше късно и когато се стъмни, разпънахме палатката край пътя, на чудесна полянка. Нощта беше много тиха и се наспах изключително добре. Дните отлитаха така бързо и наближаваше момента да се прибираме, което на мен не само не ми се нравеше никак, но и ми докарваше рев. Направо не исках да си представям да напусна планините след толкова много прекрасни дни и да се върна в отвратителното, мръсно и отровено от газове, нечиста вода и лоши хора Хасково. Проклинах се заради любовта към родителите си, която ми пречи да живея където искам.

Мъгливо утро по път към Баташки Снежник

Връх Баташки Снежник

Люлки на голяма поляна преди върха

Язовир Батак откъм върха

На върха

В село Фотиново

Залез в гората

23.08.2021

Маршрут: Фотиново - Селча -. Михалково - Чуреково - близо до хижа Персенк

Както всеки ден станахме преди изгрев и поехме към Селча. Пътят беше много приятен, минахме през заслон Шипковица и стигнахме селото. Купихме си храна и хванахме пряк път към Михалково, за който ни светна една жена в селото. Хубаво, ама някъде изтървахме пътеката, позагубихме се из разни дерета и поляни, връщахме се, лутахме се, но накрая успяхме да стигнем Михалково, макар и минавайки през доста трудно проходими терени. В селото направихме дълга пауза за обяд, зареждане на батериите на фотоапарата в контакт пред магазинче и писане по време на чакането. Магазинчето отвори в 15:00 и реших да купя нещо да им направя оборот, задето им ползвахме тока. То хубаво, ама по магазините няма много какво да си купи един веган. За другарчето винаги има кисело мляко, сирене и т.н, а за мен няма нищо вкусно, нищо различно от хляб и лютеница, а вече толкова ми беше писнало от тая гадост, че взех една баклава и една боза. Лелеее, как съжалих! Проклетата баклава беше мазна и течеше, не можеше да се носи в раницата и трябваше да я изям наведнъж, а другарчето вече се беше наяло и не искаше да ми помогне. Така се натъпках с баклава, че и боза, защото ожаднях и рекох да не я нося, че ми се обърнаха очите. От тогава мина почти една година и нито веднъж не накусих баклава, а боза пия изключително рядко и само ръжена - нищо общо с онази гадната обикновената. Изборът на вегански храни, които на всичко отгоре и да са вкусни, е близък до нула по малките магазинчета. Както казва другарчето - на мен трябва да ми се купува храна за птици от зоомагазините, все ми повтаря, че трябва да ям просо и зоб, защото няма какво друго.

Продължихме към село Чуреково с пълни търбуси. На 2 км след Михалково ги оплакнахме с газирана вода, защото се натъкнахме на чешма пред местната фабрика за газирана вода. Извира от природата и хората са направили чешма да си налееш. По принцип мразя газирана вода, но тази горе-долу ми допадна. В Чуреково беше много китно и приятно, разприказвахме се с местен, който си поливаше градината и ни упъти нататък към Персенк. Следващата ни цел беше връх Персенк. След Голяма Сютка и Баташки Снежник, на Персенк просто нямаше как да му се размине. След 3 км хванахме разклон вдясно и набрахме доста височина преди да стане тъмно. Пренощувахме в гората на килим от борови иглички, беше поредната прекрасна нощ.

По път към Селча

В Селча

Михалково от птичи поглед

Уникална къща в Михалково

Чешмата с газирана вода

Параклис край Чуреково

В Чуреково

24.08.2021

Маршрут: хижа Персенк - връх Персенк - хижа Скалните мостове - Чудните мостове - хижа Кабата - връх Цирикова църква

Сутринта стигнахме до хижа Персенк, но не видяхме признаци на живот наоколо. Пътеката нататък към върха беше много приятна и се превърна в прекрасен римски път, който ни изведе до голяма поляна с няколко разклона. Всъщност има три върха с името Персенк: Голям Персенк, Малък Персенк и Персенк. Пълна каша, позачудихме се накъде да поемем, но накрая избрахме Персенк (2074 м). Пътека до Голям Персенк нямаше и беше доста обрасъл, а до Персенк водеше читава горска пътека. Преди броени дни тук е имало маратон Персенк Ултра и сме имали страшен късмет да не бъдем тук точно по това време. За малко да се сблъскаме с тълпи от 500 човека из гората, направо щях да получа удар. Сега нямаше никой и удоволствието беше пълно, а върхът предлагаше и страхотни гледки.

Хванахме пътеката за хижа Скални мостове и като я стигнахме, решихме да се подкрепим с храна, пак по инициатива на другарчето. Хапнахме боб и пържени картофи, бяхме доста изгладнели. Следващите часове прекарахме на Чудните мостове, изследвайки района под гигантските скални арки и наоколо. Това е едно от първите места, което имах щастието да посетя в Родопите, при това с близките ми. Като се вземе предвид факта, че те не са въобще на вълна планини и не са ме водили никога на никакви дейности сред природата, това е тотален прецедент. Понякога дори се питам било ли е наистина или е плод на въображението ми.

Другарчето много хареса Чудните мостове. Газихме в реката, открихме малка пещера, приключенствахме до късен следобед. Продължихме пеш към хижа Кабата, стигнахме привечер и научихме от хижаря за голям пожар край Наречен. Много посърнах от мисълта, че някъде наблизо изгарят гори, дорева ми се страшно. След като поиграх с хижарското куче, продължихме вече почти по тъмно към връх Цирикова църква. Качихме се до него и нощувахме до страхотната църква Свети Дух, издигната на върха в памет на изкланите от турците българи, които отказали да се потурчат и били обезглавени в тогавашната църква. Има прекрасна поляна и невероятни гледки, мястото е вълшебно. Нямаше как да изберем по-добро за последната нощ в Родопите. Утре предстоеше прибиране в ужасния град и много, много рев и деструктивни чувства за мен.

Хижа Персенк

Стар римски път

Гледка от връх Персенк

На върха

Чудните мостове...

Църквата Свети Дух на връх Цирикова църква

25.08.2021

Маршрут: връх Цирикова църква - Хвойна - Хасково

Последният ден винаги е най-тежък, чувствах се все едно отивам на заколение. Днес трябваше да стигнем до Хвойна и от там да се приберем с някакъв транспорт. Ако нашите ми бяха отпуснали още няколко дни, щяхме да си стигнем направо до Хасково пеша. Изгревът го посрещнах на върха, докато другарчето спеше в палатката. Нататък по трасето се порадвахме на дузина прекрасни коне, сърни, лисица и една любопитна невестулка. Няколко пъти загубвахме пътеката, но се намирахме, а моето настроение беше силно минорно и подсмърчах, докато ходех. Дори не можех да си представя да оставя дома си с всичката му дива, приказна природа, за да се върна там, където са ме родили и където всеки ден мразя да бъда.

Спирах се на всяко местенце само и само да забавя процеса и да отложа неизбежното. Представях си как някое дърво ще падне и ще ме премаже на място, молех се на гората да ме избави от бремето на омразния ми живот. В такива мисли неусетно стигнахме Хвойна още в 12:00. Понеже след броени дни щеше да бъде 31-ви август (всяка година на този ден се връщам към вегетарианството за 24 часа да си спомня вкуса на любимите ми храни), по предложение на другарчето реших да изпреваря малко нещата и да се почерпим днес по случай успешния преход. Голям мерак ми беше да пробвам пататник. Всъщност научих за това ястие чак след като бях вече веган и така и не опитах най-традиционното родопско ядене. Тъй като на 31-ви вече щеше да е късно за пататник, сега беше момента да го пробвам. Седнахме в едно ресторантче и поръчахме по един, много ми хареса! Толкова години ходя по Родопите, а дори не знаех за това ядене. Понеже все съм по гората и почти нямам контакт с хората, нямаше откъде да науча за него. Всъщност го чух за първи път от другарчето, което пък го научило от свой познат твърдящ, че най-вкусният пататник е в кръчмата в село Косово.

Денят продължи с одисеята по прибирането. На стоп не искахме да пътуваме, защото никой шофьор нямаше да ни остави да пътуваме в колата му целите опаковани като бербери, така че се насочихме към автогарата на Хвойна да хванем някой рейс. В 13:30 се качихме на минибус за Пловдив целите увити в шалове и с филтърни маски отдолу. Една жена някъде отзад кашляше и никак не ми беше приятно, явно щеше да се наложи да се сложа в карантина като се приберем и да не ходя при близките. Издушихме се докато стигнем Пловдив, там се преместихме в тръгващ веднага бус за Хасково, в който поне никой не кашляше, но шофьорът беше абсолютен простак и нервак. Така завърши това прекрасно преходче през три планини. За пореден път преоткрих чудесата на българските планини и затвърдих безкрайната си любов към тях. Няма миг, в който да не мечтая да се махна от Хасково завинаги и да заживея в гората, където ми е мястото.