 |
| Гледка от скален комплекс Ехото недалеч от Бегликташ |
20.07.2021
Маршрут за деня: Параклис "Св. Костадин" край Заберново - Калово - Визица - Кондолово - Българи - Кости - Голямата аязма - Кости - Екопътека "Марина река"
Изминати километри (с колата): 72 км
Отправих се към село Калово на празен стомах, нямах никаква храна и смятах да заредя в някое следващо село. Калово ми се падаше встрани от пътя, но реших да му хвърля едно око особено заради недалечен долмен. Паркирах колата в центъра на малкото селце, точно до къщата на 84 годишната баба Мария, която обстойно ме информира за ситуацията си, живота си и най-важното - за отварянето на църквата, която отвън беше доста внушителна и ми се искаше да я видя и вътре как изглежда. Уви, ключът бил у кметицата, а тя живеела в село Визица. И определено нямало да се разкара до тук, за да отключи. Нямаше как, преглътнах разочарованието и продължих нататък към един долмен, сгушен в горите над Калово. Разпитах баба Мария как да стигна до него, наричат го долмен Чакъра и е северно от селото, по пътя към главното шосе. Откриването му клони към трудно, но не чак толкова. Колата може да се остави до шосето, когато стигнете до отбивка вляво - черен път, започващ от сякаш най-високото място след селото. Карате нагоре по шосето обратно към главния път и отляво се оглеждате за широк черен път. По него около 1 км нататък, скрит в гората, но възможен за откриване с повечко усърдие и късмет, е долменът. Доста е разрушен, но местенцето е готино и има излъчване. Има един разклон на черния път, където трябва да хванете този вдясно, върви се покрай оградите на някакво стопанство. Имах късмета да видя и две костенурки по трасето, а гората е омайна.
Нататък по пътя се отбих в село Кондолово. Макар да закъснях за цъфтежа на зелениката, който е през месец май, се отправих на дълга разходка през гората по екопътеката "В царството на зелениката". Маршрутът е страхотен, а някои от растителните видове могат да се видят само в Странджа. Има информационни табели, кътчета за отдих и дължината е около 4 км. Гората е основно дъбово-букова, но растителността е разнообразна, зелениката е почти навсякъде, както и доста други странджански растения. След разходката обходих и селото, имаше приятно параклисче в центъра му. А на около километър след Кондолово в посока село Българи, се намира параклис Св. Петка. Счита се за най-големия в Странджа и е строен върху останки от стара църква. Очарователно място сред вековна дъбова гора. За да се стигне до него, се подминава селото и се тръгва по черен път, започващ вдясно от главното шосе. Върви се около километър.
В село Българи бях преди години специално за нестинарските танци, които бяха уникално зрелище и емоция. Веднага си припомних центъра и църквата, паркирах колата на сянка под едно дърво и се заех с обиколка. Нямаше хранителен магазин и вече втори ден карах на пълна фотосинтеза, за което не ми пукаше особено. Църквата обаче беше затворена и за това ми пукаше. Все пак успях да надникна през прозореца и да я видя отвътре. Пообиколих всички възможни улички да усетя атмосферата на мястото. Нямаше много движение, явно на хората им беше топло и дремеха по сенките. Продължих към следващото село Кости, където се оказа, че има магазин, но ще отвори чак в 16:00. Това не беше проблем, защото имах големи планове за околността и щях да се задържа около селото до късен следобед. По пътя между Българи и Кости два пъти ме спря гранична полиция, явно бяха надушили бежанци и се бяха развихрили яко.
Паркирах колата пред хранителния магазин в центъра и се захванах да вадя и сглобявам колелото, за да карам до Голямата аязма на 10 км навътре из дебрите на Странджа. Това беше третото подобно светилище след пещерата Света Марина и Индипасха, което исках да посетя. Какъв шок обаче изживях като извадих колелото и се оказа, че задната му гума е спихната... Дорева ми се. При нормални обстоятелства щях да я сменя за десетина минути и все едно нищо не е станало, или щях да я сваля и залепя, да почакам малко да изсъхне лепилото и пак все едно нищо не е станало. Сега обаче се намирах в много лошо положение, защото не си носех абсолютно нищичко за ремонти по колелото! Нито щанги, нито помпа, нито лепенки... нищо! Направо се изядох с парцалите от яд! Наругах се и се наобиждах яростно, толкова тъп човек като мен дали се е раждал и как още не се е стигнало до момента, в който ще бръкна в контакта заради тъпотията си. Кой тръгва с колело без да си вземе елементарните, най-основни неща за смяна на една гума... пълна греда! С подвита опашка прибрах колелото обратно в колата, огледах се наоколо и не ми се видя да има какъвто и да е магазин тип железария. С други думи нямаше как да си оправя гумата в село Кости. Това наложи промяна в плана и докато го обмислях, реших да отида пеша до параклис Св. Илия, намиращ се на 2 км от селото. Пък дано докато се върна гумата сама да се залепи, надуе и все едно нищо не е станало. Мечти...
По черния път към параклиса минаха доста коли и започнах да се чудя къде ли отиват. Истината излезе наяве като наближих Св. Илия - всички коли бяха за там. Само че не да гледат параклиса, а да си направят моабет на масичките край него. Беше празник и се бяха събрали на хапване и раздумка. Една жена, която се занимаваше с яденето и гледаше за всеки да има чинии, чаши, храна и напитки, ме покани да се присъединя към тях. Заради вируса даже през ум не ми минаваше да скъся дистанцията, но групичката яко ме заприказва и седнах в единия краен ъгъл да изям два домата и една краставица - само това имаше на масата, което не беше животински продукт. Някои от присъстващите бяха гурбетчии в чужбина и си бяха дошли на ваканция. Двама от тях работеха в Норвегия, разговорихме се за Odda и района, единият работел там някъде. За нещастие като си тръгвах видях основната тенджера с манджа, в която плуваха някакви меса и кокали, от което получих изключително силни позиви за повръщане. Като на магия успях да се устискам и да не изхвърля единствената сложена в стомаха храна за два дни.
Използвах шанса да разпитам празнуващите местни за пътя до Голямата аязма. Все повече обмислях да отида с колата до там, или поне донякъде, защото денят беше твърде напреднал да тръгна пеша. Според местните пътят е проходим за лека кола, но трябва да се кара много бавно. Послушах ги и след като се измъкнах с благодарност за почерпката от приказливата групичка, се върнах до селото и тръгнах с колата право към дълбините на странджанските гори.
Пътят беше черен, много тежък за кола и наистина трябва да се кара изключително бавно. За един час минах 7,2 км, отказах се да продължавам, оставих колата до пътя и продължих пеша. Беше много напрегнато преживяване, защото изключително много пазя колата и държа да не я застрашавам от излишни повреди, така че се поизнервих, минавайки през едри камъни и изровени коловози. В интерес на истината ако знаех, че е толкова зле, нямаше въобще да тръгна. Отчитам го по-скоро като грешка и не препоръчвам пътя за лека кола, особено ако ви е много мила. По време на придвижването до светилището срещнах само патрули на гранична полиция. Един от тях спря и ме записа, след което ме упътиха към Голямата аязма. Самото светилище беше прекрасно, но не чак толкова въздействащо като Света Марина или Индипасха по простата причина, че се намираше близо до черния път, а и нямаше голяма мистична пещера, от която да капе лековита вода и някой сляп бик да е прогледнал там. Неделята преди нестинарските танци, тук се провежда шествие и обреди. Легендата за това място е ужасно кървава и дори четенето й ме травмира, така че няма да я споделям, който иска да си я прочете някъде в нета. Само ще кажа, че включва елен и заколение, а това са две думи, които не ми е на сърце да бъдат в едно изречение.
След посещението на аязмата се върнах до колата и с мъка успях да се върна до село Кости без никакви аварии. Това не е път, на който да ти се иска да закъсаш, дори Пътна помощ ще се затрудни да стигне до тук. Колата беше адски прашна, но се отървах само с толкова. Чак в 18:30 стигнах селото. Магазинът беше отворен и реших да се почерпя за добре оползотворения ден и за безаварийното справяне на колата. Купих си храна и поех към екопътека Марина река. Завърших деня там, първо направих дълга и приятна разходка по пътеката, а като се свечери, разпънах палатката до колата, паркирана малко навътре от шосето, в началото на пътеката. Мястото беше идеално за спане, нощем никакви коли не минаваха по шосето и беше пълно мъртвило откъм хора. За сметка на това пък имаше животинки, които щъкаха наоколо и два пъти се събудих от шумове, вероятно сърнички или диви прасета. Бежанци така и не се появиха, а сутринта рано събрах лагера, закусих и поех право към морето.
 |
| Костенурки в шубрака |
 |
| В центъра на село Българи |
21.07.2021
Маршрут за деня: Екопътека "Марина река" - Извор - Царево - Варвара - Ахтопол - Синеморец - Ахтопол - Варвара - Бродилово
Изминати километри (с колата): 69 км
Нямах търпение да се цопна в морето, затова по изгрев вече наближавах Царево. Как човек да отиде в Странджа без да удостои с внимание и крайбрежната й част. Всъщност първоначалният ми план беше първо да отида до Бродилово, но пътят откъм село Изгрев беше черен и този вариант отпадна. Оставих си Бродилово за финал и спане. Из Царево се поразходих добре, любувах се на бананите и магнолиите в двора на църквата. Продължих към Варвара и си набелязвах крайпътни отбивки с гледки към морето, скалист бряг, самотно плажче, на които да спирам на връщане. Стигнах Ахтопол, където направих приятна разходка, но за съжаление хората вече се пробуждаха и поемаха към плажа. Стана ми леко пренаселено и се ометох.
Синеморец - едно от любимите ми места на южното Черноморие от времето преди да бъде презастроено и засипано с туристи, ме посрещна с тумби полуголи хора с хавлиени кърпи и надуваеми щуротии, тъкмо поемащи на окупация към плажовете. Ритъмът на летовниците винаги ме е ужасявал. Вечер до късно гуляят по кръчми с кошмарна музика и надути цени, сутрин мързелуват до късно и после цял ден се търкалят по пясъците в стремеж да променят цвета на кожата си към този на циганите... Изоставих плажа още преди да стъпя на него. Просто като видях колко хора има и колко отиват натам, реших да търся спасение в реката. Любимата ми Велека се влива в морето точно до един от плажовете на Синеморец, това място ми е безкрайно любимо, но в другите сезони, когато няма никой. Сега се отправих нагоре по течението на реката в търсене на усамотено място, където да плувам. Намерих си такова, преоблякох се с дрехите за плуване и оставих на брега раницата. Поплувах към час през реката, до отсрещния бряг и обратно, нагоре и надолу по течението като през цялото време не изпусках от поглед багажа, ключовете за колата бяха там. Минаваха каякари, а по някое време двама с надуваема лодка се настаниха близо до раницата ми и вниманието ми още повече се изостри. Черешката на тортата бе, когато някакъв странен и гнусен тип се появи на брега точно до багажа ми, съблече се гол и влезе в реката да плува. Толкова със спокойствието на това място и с моето плуване, трябваше да си намеря друго без конкуренти. Черно море през лятото просто не е за мен, във всички други сезони е страхотно, но не и когато гъмжи от летовници.
Разходих се още малко край Велека и поех обратно в посока Царево. Спрях на широка отбивка край скалист бряг, където имах възможността да поплувам без дразнители, нямаше жив човек наоколо, нито шумни курортисти, нито ужасяващи нудисти. Единственият ми шанс да плувам и плажувам някъде, е да няма никого наоколо, така че високо оцених това местенце, особено в края на юли. Когато идвах на море април, октомври или пък декември, този проблем липсваше, но през лятото където се обърнеш, виждаш някакъв човек. Спрях на още няколко места преди да завия по шосето за Бродилово. На едно местенце сред тези усамотени скални брегове, чието спокойствие се нарушаваше само от минаващите по шосето коли, посрещнах изгрева на Джулая преди години, а сега спрях да почета книга.
Въобще не ми се оставяше морето, но все пак завих към Бродилово с интерес и любопитство да разгледам околността. След селото се отправих към параклис Св. Пантелеймон. Намерих го лесно, до самото село е. Не такъв беше случаят с параклис Св. Богородица обаче. На първите два разклона по черните пътища към него имаше табели, но на третия - не. Хванах грешен път и после доста се връщах, но всяко зло за добро, разгледах още по-добре горите край селото. Все пак открих параклиса, сгушен във вековна дъбова гора, намира се на около 3 км от селото. Прекарах приятни мигове там, много ми допадна мястото и се застоях. Наоколо имаше беседки, маси, пейки, както и аязмо с лековита вода. Според някакъв монах от Кръстова гора, това място било също толкова свещено, колкото родопската света обител. А който идвал да преспи тук една нощ, получавал същото пречистване като на Кръстова гора. За да се стигне до този параклис, се хваща пътя на юг от селото, върви се до голям разклон, където се завива надясно, после има друг разклон със завой надясно по черен път. Има табели навсякъде, освен на последното разклонение, където аз тръгнах по грешен път надясно, трябвало е да се продължи право напред. Параклисът се пада югозападно от селото. А другият параклис Св. Пантелеймон е северно от селото, съвсем близо до него и до пътя, открива се лесно.
В самото Бродилово има красива църква Св. Пантелеймон, а нататък по пътя в посока Царево, има две аязма - Св. Марина и Св.Илия. И двете са обозначени с табелки от пътя, съвсем близо са до него. Докато обиколя всичко изброено, стана почти тъмно, така че денят трябваше да приключи с намиране на място за спане. Избрах черния път към село Изгрев, навлязох навътре по него с надеждата да не минат нито гранични, нито бежанци. Прекарах спокойна нощ, нито една кола или човек не мина по този път и нощувах в пълна тишина - любимото ми.
 |
| Утро в Царево... |
 |
| Велека среща морето |
 |
| Плаж Делфин |
 |
| Само аз ли виждам говорещия профил в скалата |
22.07.2021
Маршрут за деня: Бродилово - Царево - Лозенец - Юг и Корал - Китен - залив Атлиман - Приморско - Бегликташ
Изминати километри (с колата): 40 км
Сутринта отново се пуснах към морето и се озовах в Царево. Този път посетих църквата "Свето Успение Богородично", разположена на живописно местенце в града. Беше затворена толкова рано, но дори самото място си заслужаваше разходката, имаше чудесни гледки към морето. Царево още спеше, нямаше живот по улиците. Тесните улици към носа, на който се намираше църквата, бяха затрупани с коли и искрено се радвах, че идвам тук рано. Продължих на север покрай морето, отбих се до плажа на Лозенец, където си направих приятна разходка преди да са налазили плажуващите. Следващата ми спирка беше къмпинг Юг, който изобщо не ми заприлича на къмпинг, имаше купища дървени къщички и каравани под навеси, но не и палатки. Полюбувах се на плаж Корал от скалите откъм Юг, човекопотокът към плажа се увеличаваше. Спасителите бяха вдигнали червен флаг и тормозеха агресивно една плувкиня да излиза от водата. Жената си плуваше чудесно, а те не спираха да свирят, крещят и ръкомахат. От всички ужасии по морето лятото, спасителите са ми най-омразното нещо. Години назад няколко пъти ми се е случвало да вляза в яростни конфликти с тях по същата причина - влизам да плувам при червен флаг и някой решава да ме "спасява". Идва до мен и се започват страшни разправии, стигало се е и до обиди. Но това беше по времето, когато още не знаех някои важни правила за ходене на море лятото, най-важното от които - никога да не се плува на охраняем плаж, винаги на такива, където няма никого, особено спасители.
Река Караагач за пореден път ме зарадва с красивите гледки край устието си, както и с една елегантна змия във водата. Отбих се и до залива Атлиман, където имаше голям къмпинг, пълен с народ. Видя ми се страшно пренаселен плажа и бързичко се ометох. В Приморско спрях до един магазин за малко храна и поех право към Бегликташ. През целия останал ден се наслаждавах на пешеходство и плуване из една от най-красивите части на Черноморието - резерват Ропотамо. Добре познавам част от резервата от други посещения, сега ми се искаше да опозная нови места и да повторя старите. Оставих колата на паркинга преди Бегликташ, където имаше множество коли и посетители, и се отправих към тотално непопулярния скален комплекс Ехото. Малко хора поемат натам, почти всички ходят само до Бегликташ. Срещнах едва двама човека извън популярните маршрути. Скалният комплекс Ехото силно ме впечатли и очарова, ще е слабо казано да определя мястото като магическо. Огромните скални късове с всевъзможни форми, обрасли с наситено зелени мъхове, са достойни за всяка приказка. Навсякъде по тях бяха накацали феи, за тези, които имат очи да ги видят. Мястото е древно светилище и палеоастрономическа обсерватория с невероятна гледка и ехо. В скалите има множество изсичания, някои огромни камъни са закрепени на магия във въздуха, небрежно подпрени на други.
Маршрутите в района са обозначени с табели и маркровка, има пътеки към крепост Ранули, залива Св. Параскева, Маслен нос и др. От Ехото продължих към Св. Параскева за едно приказно плуване. Както и предположих, там нямаше никого. Последния път като идвах, сърните излизаха направо на плажа. Това ми е едно от най-любимите места в България, разкошно е за усамотение и тишина. Гмурках се с очилата за подводно гледане, порадвах се на останките от църква в горичката до плажа и поех на разходка все по крайбрежието в посока нос Коракя. Тук бреговете на Черно море са недокоснати от човешката инвазия, няма грозни бетонни постройки и зачервени летовници, а само красота - скали, море и гора, докъдето ти стига погледа. Малки, закътани, каменисти плажчета току изникват зад завоя. Сърните в околната гора още повече допринасят за тоталната еуфория и безвремие, които обземат посетителите като мен, каквито в момента липсваха напълно. Не можех да се нарадвам, че цялата тази красота е само за мен и няма принуда да я споделям с никого.
От нос Коракя минах право през гората, през сърцето на резервата по немаркирани пътечки, докато излязох на главния път към Бегликташ. Освен любимите ми сърни, видях също зайци и костенурки. Идилията ми беше просто пълна, нямаше как да е по-добре. Само мъчещата ме жажда ме връщаше към материалния свят. По някое време стигнах до паркинга, на който оставих колата, напих се с вода и реших да отида пеша до устието на Ропотамо по пътя, около 3 км. Там също ми е безкрайно любимо и особено на есен обичам да идвам на плаж в този район. Вечерях край самото устие, съзерцавайки любимия ми плаж от другата страна на реката. Преди няколко години тук видях много сърни, плувах с водни змии, каквито има доста в реката и за най-голямо щастие нямаше нито един човек наблизо, беше идеално за палатка и многодневно заселване. Върнах се до колата малко преди тъмно, реших да нощувам на паркинга за автобуси, предназначен за посетителите на Бегликташ. Беше огромен и закътан, така че очаквах идеална нощ. Тъкмо закарах колата там и що да видя - някой ми откраднал идеята. Една каравана вече се беше настанила, обитаваха я англоговорящ мъж и жена българка, имаха страхотно куче на име Луна. Изглеждаха много приятни хора, така че нямах против да споделя огромния паркинг с тях. Прекарах поредната спокойна и тиха нощ в приказните странджански гори. Обичам я тази планина! Само на броени километри от презастроеното и фрашкано с двукраки консуматори Приморско се намира такъв рай, трудно е да се повярва.
 |
| В Царево отново |
 |
| Устието на река Караагач |
 |
| Река Караагач |
 |
| Из скален комплекс Ехото в района на Бегликташ... |
 |
| Любимото ми място за плуване |
23.07.2021
Маршрут за деня: Бегликташ - Приморско - Аркутино - Дюни - Смокиня - Каваци - Созопол - Равадиново - Бургас - Средец - Елхово - Княжево - Срем - Устремски манастир
Изминати километри (с колата): 193 км
Първата ми работа след ставане беше да разгледам Бегликташ преди да налазят тълпите и преди работното време. Така щях да си спестя два лева и най-вече - това скално чудо щеше да е само за мен. Не зная за кой път идвам тук, но всеки път ми харесва безкрайно много, всеки път откривам по нещо ново и никога не ми омръзва. По изгрев бях там, два диви заека бесуваха по огромната поляна край светилището. Намира се само на 5 км от Приморско, а е един съвсем различен свят. За историята на това невероятно място и всичко покрай откриването и изучаването му, има инфо в Интернет, няма да повтарям вече написаното. Основното е, че е тракийско мегалитно светилище от края на трети век преди Христа и се смята, че е съществувало до началото на първи век. Комплексът е доста голям, има жертвеници, каменен трон, брачно ложе, огромни менхири, астрономически часовник, свещена пещера, къща на оракула... и дори лабиринт :)
Продължих по маршрута към Маслен нос, който също ми е добре познат отпреди. Наред с приказната гора и страхотните гледки като се излезе до морето, тази пътека ми предложи още едно чудно изживяване - видях лисичка в шубрака и много й се зарадвах. Не успях обаче да я заснема преди да си тръгне. Прекарах доста време по скалите, неслучайно наречени "фиордите на Маслен нос". А като стигнах до готиното плажче точно преди входа на военната база (на самия нос е, достъпът не е разрешен), там вече имаше няколко човека, така че само снимах и продължих по черния път в посока Приморско. Малко нататък кривнах от пътя и слязох до едно великолепно плажче, което цялото беше само за мен. Беше пълно с рибки и водорасли във водата, идеално за гмуркане. Последния път като идвах тук, се гмурках на онова другото плажче с хората, а сега открих и това. Имаше дори чадър от сухи палмови листа, шезлонги и стари дъски за сърф. А недалеч край скалите растяха диви кактуси.
След два часа гмуркане продължих пеша по пътя, стигнах до друго готино заливче и там също откарах близо час в опознаване на подводния свят. Накрая все пак успях да се откъсна от водата, колкото и да беше трудно, и да продължа из горската част. Стигнах до шосето за Бегликташ, минавайки по пряка пътека нагоре през гората, а веднъж щом бях на пътя и тръгнах нагоре, край мен почнаха да минават кола след кола. На два пъти хора спираха и ми предлагаха да се кача, което нямаше как да стане поради две причини - пазенето от вируса и нежеланието да сменя кракомобила с моторизиран превоз. Приятно се изненадах обаче, че в България стопът все така си върви, както и преди вируса, явно хората бяха склонни да спират и не им пукаше. Имах и друга версия - че за всеки един от тези хора колата е заместила напълно краката, станала е естественото им продължение и те изпитват ужас и дори съжаление към такива като мен, които вървят пеша, та просто искат да ги спасят от мъките, а не толкова да си приказват с тях за интересни неща по пътя.
Като стигнах отбивката за връх Китка, веднага поех натам. Срещнах четирима човека, тръгнали по този маршрут, по-точно се връщаха. На върха имаше разнебитена кула с липсващо стъпало, по която качването е на късмет, аз го имах (или по-скоро го нямах, защото кулата не падна и не умрях). Има невероятна гледка и малко по-надолу от самия връх, обозначена е с насочващи табели през гората и се излиза на огромен скален масив с чудесна панорама към Приморско. А някъде в гората налетях и на скромно светилище. Въпреки мъчещата ме жажда реших да не се връщам до колата за вода и продължих без капка по пътеката към крепост Ранули. Беше ми второ посещение на това чудно местенце. Гледките са разкошни, останките от крепост и селище са скромни, но интересни. От едно панорамно място вляво на пътеката преди още да се стигне крепоста пък се вижда известната Лъвска глава. Всъщност Ранули е бил доста голям град преди да залезе, простирал се е на 30 000 кв. м. Счита се, че тук е имало селище хилядолетия назад. В днешно време наистина е останало твърде малко, за да загатва дори за подобни мащабни строежи. Но мястото е силно впечатляващо, спокойно мога да го нарека магическо. Въпреки жаждата не ми се тръгваше оттам.
Слизайки до колата, се почерпих обилно с много гореща вода, която така хубаво се беше нагряла в жегата, че едва се пиеше. В Приморско реших да се разглезя, спрях до един магазин с народни цени и си взех студен сок да се охладя малко. Подминах града и следващата ми спирка беше Аркутино, където за трети път се разходих по мъничката (кратка) пътечка из блатото. За късмет видях водна костенурка, но пък имаше доста посетители на това твърде достъпно за мързеливи хора място. Шофьорският плаж на Дюни ме посрещна приятно и гостоприемно. Хората бяха нарядко заради дължината на плажната ивица, така че успях да поплувам, имайки привилегията да наблюдавам колата през цялото време. Не ми се чакаше да изсъхнат дрехите за плуване, така че постелих две кърпи на седалката да не намокря тапицерията със солена вода и газ към нос Агалина. Там не очаквах да заваря такава навалица. Групичка младежи скачаха от носа, имаше зрелище за тези, които гледаха, снимаха и надъхваха скачачите. На мен само ми разваляха кадрите с дива природа, които исках да снимам, така че поседях малко и си тръгнах. Иначе самият нос е чудничко място, не се забравя.
Заобиколих Созопол, твърде много пъти вече бях там през сезоните без летовници, така че не исках да си развалям прекрасното впечатление от стария град в точно този пренаселен период. Реших обаче да се отбия до непознато за мен място, край което минавах няколко пъти през годините. Този път реших да го посетя, тъй като беше края на деня, очаквах да няма хора, а и някак си без пътешествията по света заради здравния фашизъм, можех да прежаля 16-те лева входен билет, за да видя това необичайно за България място. Говоря за замъка в Равадиново - една съвсем изкуствена нова атракция, но все пак замък, все пак красиво и впечатляващо направен и все пак бил резултат на детска мечта на собственика, който го е проектирал и строил в продължение на много години, още от 1996 г. Трябва да призная, че този замък събуждаше у мен противоречиви чувства, защото в този век по-голям фен на замъците от мен надали съществува. За мен замъците са по-святи места от Ватикана и Йерусалим за християните. Така че гледах доста скептично на този модерен замък и още повече дали си заслужава да дам 16 лв за билет. Все пак реших да му дам шанс и не съжалявам. Красиво направен, добре изпипан, нестандартен, уникален за страната и с приятна атмосфера - така мога да го обобщя. Като добавим конната база, езерото, водопадите и разхождащите се наоколо фазани и други хвъркати, картинката става още по-приказна. И най-хубавото бе, че в края на деня по време на моето посещение нямаше почти никакви хора. Ако този замък оцелее във времето, което ме съмнява заради модерното строителство, ще е голяма атракция след 200-300 години. Но важното е, че и сега е хубав, не съжалих въобще за посещението. Е, за моя вкус е леко кичозен, но преглъщам това и се радвам на позитивите му.
Изпратих Слънчо по пътя към Бургас, почти до залез бях в замъка. Отбих се до природозащитен център "Пода" преди Бургас, но беше затворен по това време. Направих изцяло нощно каране до Устремския манастир като минах през Средец и Елхово без спиране. Колкото и да не ми се искаше, утре трябваше да се прибирам. Прекарах нощта на паркинга на манастира, беше първата хладна нощ в палатката. Температурите учудващо бяха паднали.
 |
| Слънчо изгрява над Бегликташ... |
 |
| Към Маслен нос |
 |
| Гледка от връх Китка към Приморско |
 |
| Панорами от крепостта Ранули... |
24.07.2021
Маршрут за деня: Устремски манастир - Радовец - Студена - Сладун - Варник - Маточина - Михалич - Щит - Райкова могила - Свиленград - Любимец - Харманли - Хасково
Изминати километри (с колата): 182 км
Преди да посетя манастира за трети път в живота си, реших да потърся намираща се наблизо пещера, която някога е била скален манастир. Тръгнах погрешно обаче - право към един кръст, намиращ се на стръмен склон над манастира. Пещерата не беше там, но пък гледката беше страхотна и въобще не съжалих за драпането по склона. После открих пътеката към пещерата, започва от края на поляната северно от манастира, следвайте рекичката. Има кътче за отдих там, няма табели за ориентация, но се следва само главната пътека и се стига до пещерата след малка доза ходене. Батериите на фотоапарата ми бяха почти нацяло изтощени и едва успях да я снимам преди съвсем да изцедя и втората батерия. В манастира успях скришно да заредя едната частично, имаше контакт близо до входната врата на църквата и докато се мотаех из двора, включих зарядното за половин час. Църквата беше заключена, но щом една монахиня ме забеляза, веднага дойде да ми отключи. Беше силно разочарована, когато споделих, че църквата е много красива и само я разгледах без да паля свещи. Заяви, че тук не било за гледане, а само за молене. На въпроса ми дали мога да снимам за спомен, отговорът беше категорично не. Добре, че предното лято като водих баба ми тук, ни отвори един много приятен свещеник, който нямаше нищо против снимането вътре. Тази обаче беше като кон с капаци, видимо много ограничена и фанатично религиозна дотолкова, че ако кажеш добра дума за красотата на църквата, става по-кисела от лимон. Добре, че не видя зарядното на апарата, иначе кой знае колко щеше да се ядоса и да ми се кара. Тръпки ме побиват от религиозни хора...
Пътят нататък до село Сладун беше поносим, но след това участъкът към село Маточина, което беше следващата ми спирка, тотално промени представите ми за това доколко може да бъде ужасяващ един автомобилен път. Просто няма аналог това шосе. Понеже не е черен път, а бивш асфалт, дупките са меко казано кошмарни и колата не може да се движи с повече от 10 км/ч. Едва се добрах до това забравено от света село. Добре, че имам завидни шофьорски умения, в никакъв случай не препоръчвам пътища като този и онзи до Голямата аязма на неуверени шофьори. Самото село Маточина ме привлече с две изключително интересни забележителности - крепостта Букелон и скалната църква Св. Дух. Разположено е на самата граница с Турция, наоколо има гранични вишки и патрули на гранична полиция. Жителите са десет по думите на един от тях, с когото се срещнах на улицата. Дядо Христо първо ме упъти към крепостта, която се вижда отвсякъде, но има една особеност - може да се отиде до нея, но е крайно нежелателно да се ходи на отсрещния баир с вишката, граничните се карали. Букелон се извисява над самото село и е много близо до него, останките са внушителни. Най-запазена и всъщност единствено оцеляла е 18 метровата средновековна кула. На възвишението, където е разположена, се откриват страхотни гледки към Сакар и Странджа.
Недалеч от селото, по черен път, обозначен с табела и започващ малко преди самото село, се намира скалната църква, която е не по-малко впечатляваща от крепостта. Средновековна е, от десети век и силно ме впечатли. Изсечена е в скалисто възвишение на 2 км от селото. До нея ме заведе дядо Христо, който реши да ми я покаже и да се разходи. Разказа ми интересни неща за селото, за живота си и за другите жители. Общо взето селото е почти изоставено, малцина го обитават и къщите се рушат. Тъкмо като стигнахме до църквата, патрул на гранична полиция дойде да ни провери. Държаха се любезно, погледнаха ми документите и си заминаха. Обратно в селото се разделих с Христо и поех по адовия път назад към село Сладун. Чак до Райкова могила беше пълен кошмар, само отклонението към село Михалич, което посетих заради друга скална църква, беше с нов асфалт. И тази църква беше смайваща, очарователна, някак си омагьосваща. Наричат я Св. Пантелеймон, пак е средновековна, изсечена във варовикова скала. Намира се съвсем близо до пътя още преди да се стигне селото, има табела. Колата може да се остави до табелата и да се отиде пеш по черен път, отбиващ се вляво от шосето, върви се около 5 минути. Има и още един вариант да се подходи към църквата - има една табела, сложена точно над нея, ако стигнете до табелата, входът на църквата ви се пада долу в ниското. При всички случаи лесно се открива това средновековно чудо от 10-11 век. Църквата е доста голяма, вътре капе лековита вода, която се събира в разни съдчета.
Гледките наоколо също заслужават внимание и след около час на това вълшебно място се отправих към Любимец и края на пътуването. С натежало сърце белязах църквата в Михалич като последното място за посещение в това пътуване и се отправих на мисия към роднините, или както обичам да ги наричам - битовите хора. В Любимец нямах идея как да стигна до борсата, но с питане много бързо се ориентирах и след нищо време натоварих в багажника 170 кг дини, вместо 150. Все пак и за мен да си взема, да се доближа малко до света на битовите хора, че иначе съвсем не говорим на един език и няма какво да си кажем. С натежала до крайност кола и дини, търкалящи се както в багажника, така и по седалките, поех към Хасково и това беше финалният щрих от незабравимото пътуване. Обикнах Странджа още повече от преди, вълшебна е!
 |
| Устремски манастир "Св. Троица" |
 |
| Някъде по пътя към село Маточина |
 |
| Скалната църква край село Михалич |
 |
| Завършек на пътуването - 170 кг дини от Любимец право в гаража |
1 коментар:
Благодарение на теб посетих макар и виртуално тези прекрасни места, Тери. Благодарение на Интересните пътеписи все едно наистина съм била там. Благодаря ти, Тери.
Силва от София
Публикуване на коментар