Гана - два крайбрежни замъка и кошмарното "коронно" прибиране

гледка от замъка на Кейп Коуст

Keep The Streets Empty For Me - https://www.youtube.com/watch?v=OViRiAUuKxM

Гана беше най-очакваната в това пътуване страна, но за съжаление поради новосъздадените обстоятелства прекарах само един пълен ден в нея. За някои от предните страни ми беше достатъчно и толкова, но в Гана имаше какво да се види и си заслужаваше да се прекарат 4-5 дни, както първоначално възнамерявах. Тя е първата страна в колониална Африка, която получава независимост, а преди това е била британска колония. Хората говорят английски, мнозинството са християни, населението е 31 милиона. Страната се води за най-развита в този край на Африка и е много богата на ресурси. Има злато, диаманти, боксит. Земята се използва за отглеждане на какао, гората се изсича за дървесина, или по-скоро май вече всичко възможно са изсекли. И тук, както в останалите държави, има бели петна останала природа, обявени за национални паркове, най-важният от които е Моле. Именно това е парка, който възнамерявах да посетя и за който си пазех пари и време, та не отидох в други паркове в предните страни. Е, накрая и тук не можах да отида. Твърди се, че е най-евтиният за посещение парк в тази част на Африка и има немалко останали животни.

Друго място, което исках да посетя, беше езерото Волта - най-голямото изкуствено езеро в света. Имах планове да обикалям из региона Волта, където се намират някои красиви водопади като например най-високите - Wli, паркове с маймуни и разбира се - езерото. Единствените места, които успях да посетя в рамките на един ден, бяха два от крайбрежните замъци по пътя към Акра, и двата включени в ЮНЕСКО и много впечатляващи. Все пак добих някаква скромна представа за Гана и от един ден там мога да кажа, че не ми се видя твърде различна от околните страни. Да, по-чистичко изглежда, главният път е добър, но страната отново е пренаселена до пръсване, има боклуци край пътя и по плажа, а хората сякаш ми се сториха малко по-хладни от тези в предните държави, но това го отдавам на истерията с коронавируса. Наричат Гана "Африка за начинаещи" и може би има защо. Страната се радва на туристи от години и се води най-безопасна и стабилна в района. И все пак е добре човек да си има едно на ум и да внимава къде ходи и какво прави, защото за африканците ако си бял, винаги и навсякъде имаш лепнат долар на челото и всички мислят, че си богат. И в Гана има много бедни хора, много просяци и предполагам прилична доза престъпност, макар да е най-развитата и стабилна страна. Столицата според мен да се избягва ако може, не знам да има нещо за гледане там, а следващата виза - тази за Того, може да се вземе на границата срещу 10000 CFA и важи за 7 дни. Така че ако човек пътува в тази посока, няма нужда изобщо да влиза в Акра.

13.03.2020

Станах в 5:30, хапнах малко хляб, за да мога да глътна един ибупрофен и се отправих към границата, която бе на 10 минути пеш. Надявах се, че това странно розово хапче ще ме спаси от отчитане на висока температура, която така или иначе май нямах, но беше важно да се подсигуря. Не можех да рискувам да ме задържат на границата и да не ме пуснат в Гана, гонех самолет. Понеже организмът ми е напълно непривикнал към употреба на каквото и да било хапче, би трябвало това да подейства веднага. Гледах да мина границата точно час след като го изпих, за да е сигурно, че действа. От страната на Кот д`Ивоар обмених последните си франкове в ганайско седи, купих си още хляб и дадох на митничарите да ми коригират печата от вчера с днешна дата.

На ганайската страна първо проверяваха температурата, машинката отчете моята като нормална и ме пуснаха към следващите стъпки. Отдъхнах си, но щеше да има още температурни проверки нататък, поне на летището в Кайро и това в Истанбул. На другия ден се оказа, че проверяват температурата дори на летището в Акра, преди да те пуснат да се качиш в самолета. В резултат се надрусах с общо 3 ибупрофена за цялото пътуване, интересно че не усетих никакъв ефект от тези отрови.

Попълних формуляр на границата и като им казах, че отивам транзитно до летището и излитам още утре, ме пуснаха да минавам и не ме питаха нищо повече. От ганайската страна след границата нямаше никакво движение по пътя, освен платен превоз. Доста време походих, загрях яко в жегата, а в един момент ми спря такси, което искаше пари и не се качих изобщо. Започнах да се тревожа, че трябва тази вечер още да съм в Акра, а по пътя искам и да спирам да разглеждам, та е съвсем възможно да не ми стигне времето.

Изкарах късмет с един бус до село по пътя, оставиха ме на полицейски пост, където куките ми дадоха вода и ми спряха платен превоз. Шофьорът обаче се съгласи да ме вземе без пари, след като те го попитаха. На мен никак не ми се качваше на такъв уреден платен превоз, но щом са се разбрали, се съгласих. Така или иначе нямаше много други коли по пътя. Спирахме често и се качваха и слизаха безброй пътници. Дестинацията на буса беше Такоради и като започнахме да навлизаме в големия град, яко се гипсирах, че сме подминали отбивката за Акра. Така и беше, добре че шофьорът ме остави на друг разклон, водещ към главния път, точно преди съвсем да навлезем в града. Ганайските градове никак не са малки, струват ми се зловещи като всички африкански големи градове - безчет хора, трафик, мръсотия, шум и ходене по изкъртени или липсващи тротоари до припадък, понеже градът все не свършва, отвсякъде хора и къщи... Добре, че след около 30 минути ходене ме качи един приятен човек, пътуващ едва 3 км, но все пак ме измъкна от населеното място. Дори там, където ме остави, къщите край шосето си продължаваха, но поне бях на главния път и имах шанс за стоп. Взе ме камион и след доста дълго пътуване ме остави на разклона за Елмина и замъка Сейнт Джордж. След още една доза ходене около 2-3 км, се озовах пред него. В последния участък минах по плажа, който ако не бе затрупан с боклуци, щеше да е много як.

Сейнт Джордж, наречен още Елмина (градчето е със същото име) е един от крайбрежните замъци на Гана, включен в списъка на ЮНЕСКО и много интересен за посещение обект. Останах с усещане, че именно в Гана има най-много запазена история от всичките страни, през които минах. Оцелелите крепости по бреговете са пропити с тъмната история на робството, но са много красиви, вълнуващи и трябва да се видят. Платих 30 седи за билет със студентска отстъпка, след като фалшивата ми карта мина (иначе цената е 40 като това е туристическата цена, а за местни е съвсем друга). Вътре се влиза с гид, който те развежда, но май можеше и без гид, тоест човек сам да обикаля. Аз все пак се включих към оформилата се група от десетина посетители и гидът подробно ни разказваше случилото се зад стените на замъка. У мен остана впечатлението, че този човек страшно мрази европейците и въобще не им е простил за злодеянията в миналото. С такъв потрес обясняваше какво се е случило, така емоционално разказваше извършените зверщини срещу черните, че направо почва да те е срам, задето си се появил там и си бял.

Замъкът е построен през 1482 г от португалците, което го прави най-старата сграда, построена от европейци на юг от Сахара. 150 години по-късно е завзет от холандците и чак в края на 19 век става собственост на британците. Гана, която по това време се е наричала "Бряг на златото", е била ключово място за търговия с роби и тези замъци са служели за складиране на заловените негри преди да отплават към Америка, по-специално Бразилия по времето на португалците. Всъщност интересното при залавянето на робите е, че те са били хорица от вътрешността на околните страни (по онова време кралства), хванати от други негри, които живеели по крайбрежието и които ги продавали на португалците и по-късно на холандците.

Робите били затваряни в няколко общи тъмници, разделени на мъже и жени. Били натъпквани по 1000 човека в помещения,  в които едва биха се побрали 200, без вентилация и без никакво пространство. Пълната липса на хигиена и принудата всички да се изхождат на същото място, на което спят и ядат, убили много от тях преди още да стигнат до корабите. Имало и много малария и жълта треска, които също давали своя принос в смъртността при робите.

Ако някой роб бил непослушен, бивал затварян в абсолютно тъмно помещение, известно като клетка за наказание, а жените роби били подложени на изнасилвания от висшестоящите. Изкарвали ги в малък двор под терасата на губернатора, където той ги оглеждал и си избирал някоя. След като я прекарвали през хигиенни процедури, му я изпращали. Робите понякога прекарвали в замъка около три месеца преди да минат през "портата, след която няма връщане" и да бъдат натоварени на корабите. Късметлиите умирали бързо в ужасните условия на живот, а злощастните, които били по-силни, оцелявали и бивали малтретирани, изнасилвани и изпращани на другия край на океана, далеч от семействата и родината си. Счита се, че над 30 000 роби годишно са минавали през този замък. Интересното е, че над кошмарните подземия, белите властващи си живеели чудесно - в просторни, проветриви помещения с под от паркет и чудни гледки към океана. Живеели в комфорт и изобщо не им пукало какво става под собствените им крака.

В момента замъкът е посещаван не само от бели туристи, но и от множество афроамериканци, дошли да търсят връзка с корените си и да научат повече за ужаса, през който са минали прадедите им. В групата, в която попаднах по време на тура, имаше няколко такива. След като гидът приключи разходката, обиколих самостоятелно още няколко помещения и се отправих към главния път в стремеж да стигна до другия важен замък - този на Кейп Коуст, на 20 минути с кола от Елмина. Беше късен следобед и се опасявах, че ще затвори, но трябваше да опитам! Много исках да видя и този замък, а и имах точно толкова останали пари, колкото да си платя входа. Походих обратно до главния път като реших да пробвам поне една местна улична храна, която беше и веганска. Fante kenkey се продава на крайпътни сергии в Елмина и Кейп Коуст, прави се от царевично брашно като се готви, бърка и долива вода до постигане на еднородна смес. Приготвя се в листа от плантейн, които обаче не се ядат, служат само за опаковка. Говори се, че именно в района на Кейп Коуст е най-доброто кенке в страната. Аз отначало не знаех какво е това странно увито в листа нещо, но забелязах присъствието му на много сергии и се спрях да разпитам една жена. Когато подробно ми обясни как се прави и се убедих, че е сто процента веганско, си взех две. Местните обаче не го ядат просто така, защото е безвкусно, а го добавят към месо или риба. Аз отначало го започнах без нищо и малко трудно го преглътнах именно защото беше безвкусно, но после му добавих шарена сол и стана екстра. Това ми бе първият и последен контакт с местната кухня.

Изкарах много голям късмет със стопа - взеха ме двама, пътуващи точно за Кейп Коуст и ме стовариха пред портата на замъка. Така спестих много време в лутане и търсене, освен това замъкът тук е доста далеч от главния път за Акра. Платих си билета и пак ми излезе 30 седи с отстъпка заради студентската карта. Този път обаче тръгнах да обикалям замъка без гид, понеже един повторен тур би отнел много време, а аз нямах такова. Нощта наближаваше и се наложи да препускам из замъка, за да разгледам всичко. Трябваше да хвана стоп за Акра преди тъмно, а това си беше сериозна мисия в така напредналия следобед.

В двора на замъка имаше огромни групи ученици с униформи. Някои ми се радваха, други пищяха от страх, че ще ги заразя с короната. Общо взето през целия ден хората ме отбягваха и ме гледаха повече със страх, отколкото с интерес. Забелязах и, че на стоп чакам повече от обикновеното за Африка, ако изключим Сенегал. Някои от децата започваха да пищят и да викат "корона, корона", разбягваха се и ми правеха място да мина. Предната вечер на летището в Акра бяха пристигнали първите заразени, май бяха норвежци, доколкото разбрах. И цялата страна сякаш откачи! Във всяка кола или камион радиото беше включено и течаха важни новини, насаждащи страх у населението. Разбирах всичко, понеже бяха на английски, и направо се чудех как тия хора изобщо са спрели да ме вземат на стоп. Един чичка в двора на замъка ме заговори през смях и ме пита дали идвам от Италия, която по това време вървеше в медиите като най-заразната страна на планетата. Казах му, че не съм от там и продължи да се хили. Опитах се да игнорирам цялата тази лудост, но поне малко ме и засягаше, особено стопа. Добре, че си заминавах. Сега белият ми цвят съвсем загуби ползите си и стана само зловреден и дори опасен. Ганайците ми се видяха най-притеснени и изтрещяли на тема корона от всички предни държави. Вече дори можеше да се видят хора с маски по улиците.

Обиколих замъка от всички възможни страни, влязох във всички отворени помещения, подземия, музейчето с готини експонати, в което бе забранено да се снима, но откраднах няколко кадъра. От горния етаж се откриваха чудесни гледки към града и лодките по крайбрежието. Една групичка ученици поискаха да ги снимам и ми позираха, а като взе да става съвсем късно, си плюх на петите обратно към главния път, който никак не бе близо. Имах огромен късмет - пред замъка бе паркиран голям автобус, в който се возеха организирана група местни екскурзианти. Питах един човек близо до автобуса накъде да вървя, за да изляза на главния път. Оказа се, че е шофьорът на рейса и като разбра къде отивам, предложи да ме откарат с автобуса до главното шосе, веднага щом всички пътници са на линия. Това страшно много ми помогна, а веднъж на шосето трябваше да побързам със стопа, понеже започваше да се стъмнява.

Отново имах луд късмет - камион, пътуващ чак за границата с Того. Бяха двама и от Кот д`Ивоар, а главната магистрала към Того се оказа, че минава на около 4 км от входа на летището. Голям късмет, наистина! По време на цялото пътуване радиото вървеше с новини за вируса. Като наближихме Акра, направо се ужасих от безбройните светлини навсякъде. Това определено беше гигантски град, в който нямах никакво желание да се размотавам по нощите, но трябваше да стигна до летището. Оставиха ме на разклон, водещ натам и поех пеш по главната улица, без да се отклонявам по малки, тъмни улички, по които местни ме упътиха, че ще стигна по-бързо до летището. Един от тях веднага щом ме насочи натам, си взе думите назад и каза да не минавам от там, понеже имало много крадци и бедняци. Вървях само по главния булевард, беше почти полунощ и хора не се мяркаха, само коли.

След доста ходене стигнах улицата, водеща право към терминалите. На ъгъла една полузаспала жена продаваше студени напитки. Умирах от жажда, а имах и още малко останали ганайски пари, та реших да ги обърна в сокчета. На изпроводяк жената ми се скара, че не трябвало да идваме ние белите в Африка да им носим коронавируса. Беше много възмутена и ми заръча да си го нося там, откъдето е дошъл. Те в Африка не искали такъв вирус, белите да си ходели. Дори през ум не ми минаваше да се впусна в обяснения, че повече от месец вече съм в Африка и не нося никакъв вирус. Вместо това казах "ОК" и си продължих. 

На летището нямаше почти никакви хора по това време. Заех няколко столове без прегради, които ми послужиха за пейка и успях горе-долу да дремна. Чистачите ме събуждаха с шумни машини, но като цяло беше тихо. Спах с маска и с увита с шал глава. Летищата са голям развъдни за такива вируси, а тамън снощи са хванали двама с короната тук, на мястото, на което сега щях да прекарам цялата нощ. Трябваше да направя всичко възможно да не се заразя и отнеса тази гадост вкъщи, при единствените важни за мен хора.Трудно ми беше да дишам през маската и шала, но все пак успях да дремна без да се задуша.

в Елмина

плажа, в дъното вляво се вижда замъказа съжаление на самия плаж е така... :(и още боклуци...

замъка Сейнт Джордж вляво, а вдясно на хълма се вижда форт Conraadsburg (не е отворен за посещение)

все по-наблизов Гана е пълно с откачени надписи на тема Бог

рибарски лодки край замъка

от замъка към Елминав един от вътрешните дворовефорт Conraadsbur, разположен срещу замъка, за да го пази от вражески атаки в музея, който се разглежда преди началото на обиколкатаглавния вътрешен двор

чудна порта :)вътрегидът обяснявапо един от коридоритетерасата, от която губернаторът си избирал коя негърка да изнасили"вратата, от която няма връщане"след като минели от тук, бивали натоварени на корабите

гледка от замъка

горните етажи, където живели охолно поробителите

Елмина

открихте ли негъра, цъкащ на телефона си :)

гледка към главния двор

в Елминапоследна гледка към замъка

Fante kenkey - прави се от царевично брашно, увива се в листа от плантейнвходната порта на замъка в Кейп Коуств памет на робитевход към мъжките подземия

тълпи ученици в двора

на горните етажи...

гледка към града и океана

малка част от града

лодки до замъка

плаж от другата странаганайски ученици ми позират

в музейчето снимането е забранено, но успях с два кадъраклетка за наказаниявътрев памет на един от губернаторите, чието последно действие било да спаси от робство някои местни

 14.03.2020

Сутринта започнаха да прииждат хора и всеки път щом се събудех от дрямка, виждах все повече и пак заспивах. Никой от чистачите не ме разбута да ставам, въпреки че отиваше 7:00 и новодошлите хора нямаше къде да сядат, понеже заемах три места. Събрах всичко, минах през тоалетните, седнах да си пиша записките за Гана и зачаках да дойде време за самолета. Успях и да хапна второто fante kenkey, обилно посипано с шарена сол, иначе наистина бе несмилаемо. :) Наблюдавах как един чичка с уред за мерене на температурата проверяваше всеки, който се запътваше към имиграционните и бординг вратите. Никой не биваше пропуснат и за времето, през което бях там, не хвана никого с повишена температура. Пих един ибупрофен преди да ми дойде реда. Като стана време за чек-ин, си дадох раницата, взех си билета и минах успешно проверката на температурата. После продължих да чакам на пейките до портата за качване на самолета. Имаше доста хора, някои бяха с маски, а други - без. Но никой не се гъчеше близо, усещаше се едно напрежение във въздуха. Хората не бяха нито весели, нито шумни, което е типично за африканците по всяко време. Явно много се бяха уплашили от вируса и им беше тежко, че трябва да пътуват и да се мотаят из летището, където вече е имало заразени.

Качих се на самолета и с радост установих, че са ми дали самостоятелно място, тоест никой нямаше да седне на останалите две седалки. Супер! Вместо да се чудя как да убия времето на полета, просто си го прекарах в плач. Много, ама много плач. Не знам откъде още имах изобщо сълзи след толкова много дни и нощи, в които постоянно ме избиваше на рев. Ако имах дори и минимално подозрение, че това пътуване ще завърши със самолет, никога нямаше да тръгна на него! Прибирането просто беше чиста трагедия осъществено по този начин и ако не беше толкова спешно и наложително, нямаше да си простя, че правя нещо в пълен разрез с разбиранията си и то от място, от което би трябвало да се прибера по суша без никакъв проблем. Така и щеше да стане ако не беше короната.

Сервираха храна на борда, от която нямаше как да се възползвам, понеже не беше веганска, а трябвало предварително да се заяви ако си веган. Така или иначе не исках да си свалям маската и да вдишвам въздуха в самолета без нея, та камо ли да ям храна, която все пак е пипана от други хора. Понеже ми бе нацяло свършила храната, се очертаваше да се гладува до пристигането в Хасково. Тоест два дни глад.

Кацнахме в Кайро вечерта по тъмно. Докато търсех къде да отида за транзит, мислейки си, че ще спя на летището следващите 13 часа, един чичка ме отведе до гише, където друг ми взе паспорта и ми каза да изчакам. Имаше доста хора, които чакаха на това гише и изобщо не можех да разбера за какво е това мотаене. Не исках и да питам, за да не си отварям устата и да говоря с други хора, от които евентуално да се заразя, в Египет по това време вече се беше разпространила заразата. След около час ми стана ясно, че всички тези хора чакат за хотел. И човекът зад гишето най-после ми обясни, че понеже имам над 8 часа престой, ми се полага безплатен хотел. Хич не ми се искаше да се размотавам по хотели вместо да спя вече, минаваше 23:00 и исках само да заспя, много ми се спеше! Но такива бяха правилата и когато документите бяха готови, раздадоха на всички бележки за хотела, купони за храна в ресторанта за вечеря и закуска. Задържаха обаче паспортите. Натовариха ни на автобусчета и ни откараха до близък хотел на име Le Passage, който от моя гледна точка беше супер лукс! Когато влязох във фоайето, се облещих от чистотата наоколо. След толкова мизерия, на която се нагледах, подобни места бяха по-скоро като фантазия, отколкото реални.

Обслужването ставаше бавно и докато най-сетне стигна до стаята, беше доста след полунощ. А трябваше да стана в 6:00, самолетът беше в 9:00 сутринта. Купоните за храна бяха голямо изкушение. Имаше ресторант в хотела и реших все пак да отида да погледна какво се предлага, понеже стомахът ми стържеше, а ресторантът бе отворен толкова късно специално заради пътниците, които сега са пристигнали в хотела, тоест всички нас. Понеже се полагаха купони за вечеря, нямаше как да се затвори ресторанта преди най-късно дошлите да имат шанс да ядат.

Ресторантът беше мнооого лъскав! Веднага ме настаниха на отделна маса и ми предложиха напитки, но отказах да ми сервират, за да не ми пипат посудата. Вместо това аз си взех каквото исках, понеже беше огромен бюфет с всякакви възможни неща. Нямаше ядене, за което да си помислиш и да не е там :) Понеже не исках да рискувам с твърде открити и изложени на допир от хора храни, си напълних чинията с плодове и се натъпках като прасе. Лигите ми течаха като гледах готвените неща без месо, някои от които ставаха и за вегани, но не посмях да ям. Налях си сокче, което бе в затворена машина, но като цяло ядох и пих с голяма доза притеснение, понеже не се знаеше кой какво е пипал, къде е кихнал и как може да прихвана нещо и да го занеса вкъщи.

Спах буквално като труп от всичкия стрес и психо изтощение, кошмарното возене на самолет, в който въздухът е толкова сух, че като сляза даже и ръцете ми са напукани, а очите ми щипят. Исках само този Ад да свърши - или да падне втория самолет, което беше най-добрия възможен развой на събитията, или поне да се прибера по-бързо, че да не се мъча повече в тая консервна кутия, съществуваща в разрез с всички природни закони.

преди полета

Акра от високо

стаята ми в хотел Le Passage в Кайро

15.03.2020

Станах рано сутринта благодарение на алармата, липсваше ми раницата и даже се стреснах сутринта като не я видях в стаята. Загрях, че няма да си я получа преди края на втория полет, нали са свързани двата. Отидох отново на бюфета и изядох още една доза плодове, пак пих сок и това щеше да ми бъде яденето за целия ден. Автобусчето дойде и взе чакащите да се върнат на летището. Там срещу една бележка, която ми бяха дали предната вечер, си получих паспорта и се отправих към самолета. Направи ми впечатление, че на летището тук никой не проверяваше за никаква температура на пътниците. Явно на египтяните не им пукаше особено много. Не видях нито един човек с маска сред местните. Качих се безпрепятствено на самолета и след около три часа се очакваше да кацнем в Истанбул. Отново предложиха храна, но не се възползвах, нито от напитките. И за късмет пак се ширех на три седалки! От това по-хубаво няма. И при нормални времена без корона мразя да споделям подобни места с други хора, а претъпканите градски транспорти из Африка направо ме бяха смазали психически, та много добре ми дойде изолацията.

Времето при кацането в Истанбул не беше добро, валеше яко и самолетът малко подруса. Пих последен ибупрофен час преди приземяването, минах бързо проверките и дори не видях никакви термокамери, та съжалих, че се трових за нищо. Взех си багажа и се отправих към гишето за информация, където симпатичен дядка ми обясни на приличен английски кой автобус да хвана за централната автогара. Нямах никакви турски лири, но той също така ми каза, че рейсът може да се плати с карта. Носех в себе си банковата карта на майка ми, понеже нямам моя и в нея имаше малко пари. Отидох до автобуса и на входа наистина успях да платя 16 лири с карта. Така не се наложи изобщо да обменям на летището, където курсът е лош. А и по-нататък не беше необходимо.

На автогарата тръгнах да обикалям стотиците офиси на различните компании, докато валеше брутален дъжд. Едно беше ясно - нямаше да се прибирам на стоп в това време така или иначе, трябваше да намеря автобус. Оказа се, че в 14:30 е тръгнал рейсът за България, който минава и през Хасково, а следващият е чак в 23:00. Ужас, сега беше едва 15:30, това означаваше да чакам цял ден. Разпитах толкова много хора в толкова различни офиси за по-скорошен рейс, но нищо нямаше. Накрая си купих билет за този в 23:00 и трябваше да прекарам всичките дълги часове в офиса на компанията, понеже навън беше зверски студ. Даже и вътре се тресях и си облякох всичките дрехи, обух си три чифта чорапи под сандалите, но и това не помогна. Беше ми студено. Беше някъде около 5 градуса, а аз идвах от 35. Чак гърлото почна да ме боли.

Цял ден хора влизаха и излизаха и при всяко отваряне на вратите, една силна струя леден въздух ме вцепеняваше. Едва дочаках 23:00. Един по един започнаха да идват и други пътници, голяма част от които сякаш бяха българи. Една жена бе дошла да изпрати майка си, която беше около 65-70 годишна и току що беше кацнала от Испания в Истанбул. Сега се прибираше в Хасково. Жената отчаяно се опитваше да я накара да носи маска и ръкавици, за да не зарази някого ако случайно е болна, но упоритото бабе категорично отказваше и повтаряше, че нищо й няма. Стоях максимално далеч от тях.

Обстановката в автобуса беше меко казано зла. Беше български рейс и персоналът беше супер уплашен от вируса, та се държаха с хората грубо, сякаш са виновни, задето пътуват. Шофьорът не обели дума, когато го питах нещо, а кондукторката взе да ми се кара на висок глас, че не седя на място номер 12, както пише на билета ми. Обясних й, че няма да седна там, защото на другата седалка имаше жена и не исках да споделям при положение, че целият автобус назад беше почти празен. Тя почна да ми се заяжда, че на това място имам застраховка в случай на катастрофа, а аз й обясних, че се отказвам от застраховката и искам само да седя по-далеч от хората. Накрая се примири и ме остави, но не спря да гледа лошо и да развива черни сценарии пред другите пътници. Каза, че не била сигурна даже дали ще ни пуснат да минем границата, че щели от утре да спират всички автобуси и границата щяла да е затворена. Обстановката беше много тегава, валеше яко цял ден и нощ, пътуването бе мъчително, но успях поне малко да дремна. На границата пристигнахме по никое време през нощта, редяхме се на опашки и минахме сравнително бързо. Нямаше попълване на декларации, за каквито ме бяха предупредили близките. Нямаше да ме поставят под домашна карантина явно, понеже идвах от Турция. По това време в Турция още не беше пламнала заразата.

Рейсът ме стовари на автогара Хасково в малките часове на нощта. Единственият друг пътник за Хасково беше върналата се от Испания инатлива жена, която твърдеше, че нищо й няма. Автобусът продължаваше за София, а аз тръгнах пеш да се прибирам по абсолютно празните улици на града. Имах чувството, че са ме взели от една планета и са ме транспортирали на друга. Цареше пълна тишина, мрак и студ. Нямаше никакви шумни африканци, спъване в боклуци и изкъртени тротоари. Можех да вървя спокойно в тишината и нямаше нужда да се оглеждам да не ме нападне някой в гръб да ми краде багажа. Първото нещо, което ме впечатли, бяха бележките, залепени на вратите на магазините. На някои пишеше, че ще бъдат затворени до края на извънредното положение, на други - да се влиза само по един човек и другите да чакат отвън. Странна беше атмосферата в Хасково... определено ставаше нещо необичайно.

Добрах се до вкъщи, но не се качих. Майка ми ми хвърли от терасата ключовете за вилата и отидох право там. Така започна животът ми в изолация - най-хубавото нещо на света за всеки антисоциален човек, който обича да бъде сам. Първите няколко дни се опитвах да се наспя и възстановя психически от огромния шок, който причинява скоростното пътуване със самолет, местейки те за неестествено кратко време от един свят в друг. Най-хубавото нещо от прибирането ми беше, че сега можех да плача и да мразя колкото си искам, нямаше кой да ми пречи. Потънах изцяло в емоции и размисли, имайки всичкото време на света за това. Радвах се, че не съм сред африканците и че съм на място, което обичам и харесвам. На вилата ми има повече природа от което и да е място от това пътуване в Африка. И до ден днешен - 46 дни по-късно, живея на любимото си място, много встрани от хората и тяхната лудост. Контактът ми с близките е само виртуален, докато не мине заразата не смея да ги доближа, понеже съм човекът, който обикаля по магазини, аптеки, банки и въобще каквото се наложи да се свърши в едно домакинство. Тоест неволно съм в контакт с хора на тези места.

Ако трябва да направя едно лично обобщение за Западна Африка, мога да кажа само, че понастоящем изобщо не е място за мен. В миналото е била Рай, но нищо не е останало от това минало. Природата е наистина унищожена, по подобие на Индонезия и Малайзия например. Горите са изсечени масово, животните са избити и изядени, или продадени на китайците. Просто няма какво да правя в тази част на света. Нещата са се влошили още повече отпреди 8 години. Сега с навлизането на "умните" телефони, хората са станали още по-кръгли идиоти и още повече вярват, че белият човек е пълен с пари. Единственото нещо, което се е запазило, е гостоприемството. Всичко друго хубаво си е отишло. Колите по улиците на кошмарните градове са се увеличили много и замърсяват страшно, боклуците драстично са нараснали и са навсякъде, населението се е увеличило с милиони и няма пожалено кътче природа...

Първият път като тръгвах към Африка през 2011 г си мечтаех, че именно там ще срещна хора, които имат силна връзка с природата, които са близки с животните, растенията и имат познания и идеи, до които много ще искам да се докосна. Нищо такова! Никъде в Африка не открих хора, които да имат каквато и да е чиста връзка с животните. Даже напротив - негрите се страхуват ужасно много от другите живи същества, бягат като лунатици щом видят слон и се насират само при мисълта за хипопотам или лъв, да не говорим за змия. А тревопасните животни за тях са плячка, ядат също и каквото друго могат да хванат - маймуни, гущери.... Да не говорим за известното в Западна Африка вуду, при което за амулети се ползват части от всякакви убити животни.

В крайна сметка това пътуване много ми дотежа емоционално. Причината е именно зверствата над живата природа. Това, което са направили в Африка белите и черните в сътрудничество, за мен е повече от Ад. Земя, която преди е била покрита с джунгли и савани, пълни с животни, в момента е урбанизирана или превърната в земеделски площи мъртва земя. Затрупана с боклуци, огромни гета, милиони безмозъчни човечета, чието съществуване не мога да намеря и една причина да оправдая, смърт и болести навсякъде, кошмарен шум.... Не мисля да посещавам тази част от Африка отново някога, освен Мароко и Мавритания. А всички следващи скорошни пътувания ще бъдат само в държави с много малко население, с дистанцирани студени хора, които да не ми говорят и с приказна природа. Исландия, Норвегия, Шотландия и Ирландия да се готвят след пандемията. А африканците и Африка поне за момента не искам да ги виждам на друго, освен на снимка. Явно на тази планета само на север все още има запазена истинска природа, макар и сурова. И предпочитам да си дам времето и парите да видя именно нея, а не отвратителни места, които не ми понасят на нервите и ме преизпълват с още повече гняв и омраза, сякаш има накъде повече от това...

Обичам Африка, но не такава, каквато е днес. По-скоро обичам онова, което е била преди години. Обичам идеята за Африка, която имах преди да я видя. Все пак дори и днес в някои държави, повечето в Източна Африка, има останали животни и природа, но май вече само в националните паркове. Много искам пак да ги видя някой ден, но никак не искам да се сблъсквам с хората около тях. Страшно ми е тъжно за гибелта на всичко истинско, чисто и красиво на тази планета. И заменянето му с деградирали, бездуховни, материалистични двуноги, лишени от съвест и морал. Да беше само Африка в това положение... но не е.

С този разказ приключих писанията за това пътуване, следващите пътеписи ще са  за Тайван като си продължавам хронологията от азиатското от 2018-2019 г.

няколко кратки мига в Кайро

фоайето на хотелаЧао, Африка!страшно ме депресира тази гледка, мразя пътнически самолети!ще излитамеКайро от високо...

гледките поне си ги биваше...

наближава време да се прриземяваме

сняг и облаци :)

кацане в Истанбулна летищетона автогарата, последна снимка от това пътуване

маршрутът ми през Гана

и прибирането у дома със самолет

За финал - поздрав за всички мършояди на планетата ни:

Мършояд

Труп да ядеш се счита за модно,
на всеки лаком хищник е угодно.
Да лапаш карантии и мърша на животни,
да правиш жива плът на скелети самотни.

Глава, око, баджаци или плешка
са важна цел в душицата човешка.
Сърце, дроб, мозък и език,
яде се всичко, имащо си лик.

Устиците са лакоми, не трепват
пред кръвави молитви за живот.
Един на друг за манджи се съветват
дали с лимонче, ябълка, картоф?

Измислили са всичко тези "хора"
и кланици, и месни магазини.
Касапин едър мършата разпорва,
в пакет продава на двукраките гадини.

Щом кажеш, че са изверги, се сърдят!
А колят, режат, порят и варят.
И всичко дишащо във труп успяват да превърнат,

парченце по парченце го ядат.

Да бъдеш мършояд е чест велика -
ловец, рибар, касапинът в чифлика.
Ти кълцаш мощно, скубеш и одираш,
със ток във ануса животните убиваш.

Говориш за хуманност в новия ни век,
а сам не се разбираш – звяр или човек?
С охота ги убиваш, а те са кръв и плът!
Не знаеш ли, човече – това е грешен път!

Кръвта не се измива
с белина и вода!
Кръвта по теб попива,
ти ставаш мършояд!

И няколко снимки от пролетта в Рая:

ягоди в цвят

утринна росажителите на моята градина не са никак малко

оказаха се общо три само от този вид

и ябълките цъфтят красивооще един обитател на райската градинабобът поникна прекрасен и многоброенграхът цъфти страхотнобебета краставички и домати

тиквичките набират сила

перуникиРодопите... Аида

в околността - идеално за обикаляне с колело