Еквадор - скритото съкровище на континента

резерват Ел Анхел

Тази публикация я писах още на крайбрежието, преди много, много дни и още преди криминалната ни сага в Есмералдас :) Снимките към нея са толкова много, че ги събрах в 4 отделни публикации. Тук са само снимките до Отавало включително. Скоро ще опитам да напиша пълната история на криминалната одисея, както и да разкажа за остатъка от престоя ни в Еквадор, който бе все така вълшебен и научихме много още за страната.

Защо скрито?! Защото съседно Перу или Бразилия са хиляди пъти по-популярни и посещавани, отколкото тази малка държава на западното крайбрежие. А за мен лично тя е най-хубавата. И го казвам без да ми е нужно да виждам другите за сравнение.
Еквадор има всичко - гъстите джунгли на Амазония, високите до 6300 метра Анди с вечни ледници и огромни езера, дълго океанско крайбрежие с прекрасни плажове и разбира се - уникалните острови Галапагос, които от много години искам да посетя, но явно няма да стане скоро, много е скъпо, а и трябва лодка. Всичко това на територия, изключително лесна за покриване, поради малките дистанции. За няколко часа можеш да се озовеш от 5000 метров връх с вледеняващ вятър и минусови температури, до влажна тропическа жега или също тъй жежки слънчеви плажове...  
Страната има около 15 милиона души население, дели се на доста области и всяка притежава уникална култура, история и местни хора с традиции. Много от индианците продължават да носят традиционните си дрехи, а в Амазония има и такива, които ходят голи и нямат много контакт с цивилизацията.
Добрината на хората ни се яви още първите дни и ни съпътства до ден днешен. А след престоя ни в Колумбия, Еквадор ни се стори точно като Рая. За първи път след Доминика, харесахме друга страна дотолкова, че не искахме да си ходим.

Еквадорските имиграционни ни посрещнаха с подарък - карта на страната. Попълнихме набързо формуляра, не ни задаваха никакви въпроси, само ни удариха печатите и написаха "90 дни". Бяхме много щастливи, че ще имаме три месеца ако ни хареса страната. Направи ни впечатление, че на границата тоалетните бяха безплатни, а тези на колумбийската страна бяха платени. 
Като излязохме на пътя, се сетихме за думите на двете момчета стопаджии, които срещнахме в Перейра - "в Еквадор първата кола спира." Трябва да призная, че бяхме малко скептични... чак пък първата :) Не бяхме вървели и няколко минути, когато се зададе кола. Решихме да проверим, вдигнахме палци... и колата спря! Бреййй наистина първата спира, не можехме да повярваме! Човекът бе готин и се натъпкахме в малката количка с две врати. Отиваше в Тулкан - първия голям град след границата, а ние слязохме на отбивката и продължихме по главния път за Кито, тъй като бяхме решили да се отправим към резерват Ел Анхел като за начало. Искахме да посетим защитени територии и да видим има ли природа тази държава, ако да безплатна ли е или ще ни гонят бабки по баирите за пет долара. Обикновено като разберем какво е положението с природата, вече знаем горе-долу колко време ще прекараме в страната.
Стопът до Ел Анхел бе изключително лесен, отново първата кола ни спря като махахме на разклона :) За нищо време стигнахме очарователното градче Ел Анхел, където направо се влюбихме в Еквадор. Атмосферата една спокойна, хората кротки, притихнали, всеки наметнат с дебело пончо (голям студ по планините), градчето свежо, дърветата в парка в центъра подрязани всяко като различна фигура, в друго паркче пък фигури на животни. По магазините има всичко, купихме си плодове, зеленчуци, сирене. Нито един човек не ни гледаше накриво, не ни тормозеше. Поседяхме няколко часа в градчето и почти по тъмно се отправихме по пътя за резервата, който е на 15 км нагоре в планината. Седнахме на една спирка (лелее как се изненадахме - имаше спирки с покрив!) да си направим шопска салата и да почакаме да превали, защото слабо валеше. Нататък по пътя стигнахме село, където имаше голямо футбулно игрище и сграда с навес до него. Решихме, че под навеса е супер за палатка, защото продължаваше да вали. Видяхме и отворено магазинче срещу игрището, отидохме да питаме човека дали може да разпънем палатката. Бяхме толкова свикнали на лошо отношение в Колумбия, че доста плахо пристъпихме към вратата на магазинчето. Човекът естествено каза, че няма никакъв проблем да спим на игрището и то така го каза, че ни стана едно приятно... Не само не ни гонеха, но и бяха мили към нас, Еквадор вече много ни харесваше, а още бе първия ни ден в страната. Спахме добре под навеса, но сутринта времето бе все така лошо. Не спираше да вали и духа. Беше и много студено и след като събрахме палатката, седнахме под навеса да чакаме да спре дъжда. Един човек от отсрещна къща ни видя и дойде да ни заговори. Беше много мил и ни покани на топло в къщата си, да пием чай и да хапнем. Влязохме в скромната им селска къща и ни стана толкова топло, не само физически, но най-вече емоционално. Самата къщичка бе пълна със стари плюшени играчки и шарени плакати по стените, жената ни притогви пържени яйца и чай, докато мъжът се занимаваше с детето им. Дойде и бабата, която също ни се зарадва. Като си тръгвахме ни заръчаха на връщане от резервата пак да се отбием да хапнем и пием чай. Бяхме очаровани от милото отношение и много благодарни. Тръгнахме нагоре по пътя, отбихме се до малък водопад на 200 метра встрани, на изхода на селото. Вървяхме нагоре цял ден и често спирахме заради дъжда и защото на другарчето не му се вървеше много този ден. Имаше някакви стомашни проблеми, но се оправи за денонощие. Привечер бяхме на 4 км преди началото на пътеката в резервата, но вече бяхме в самия резерват, така че нямаше повече ниви и къщи. Валеше и беше толкова мъгливо, че не се виждаше никаква гледка. Разпънахме палатката на едно местенце до пътя. По едно време надолу мина кола, много се изненадахме, беше пикап и преценихме, че е на "лошите", отговарящи за резервата. Само че още не знаехме разликата между тях и колегите им в други държави. Нормално това са хората, чиято задача е да ти вземат парите за посещение на парка. Тук задачата им е да те накарат да се почувстваш добре, да ти дадат информация, да ти помогнат с всичко, с което могат. Ние не подозирахме това и мислехме, че трябва да се крием от тях. Човекът подмина като ни свирна, не ни каза нищо за палатката. На сутринта времето бе все така лошо, валеше отново. Към 9:00 още не можехме да излезем от палатката, когато чухме кола. Този път спря до нас и аз надникнах навън. Беше същия бял пикап, от него излязоха хора с униформени кафяви полари със знака на министерството на околната среда. Дойдоха до палатката, поздравиха и ни питаха как сме. Веднага предложиха да ни вземат в колата, но ние нямаше как да съберем толкова бързо всички багажи, така че им казахме, че ще отидем при тях като спре дъжда. След час намаля и тръгнахме нагоре. Колата бе минала в обратна посока още веднъж, защото явно товареха и пренасяха материали за конструкцията горе. Около километър преди да стигнем колата се появи и ни взеха до къщичката в началото на пътеката. Там всички се засуетиха около нас, казаха ни къде да си оставим багажа, за да не го носим по пътеката, обясниха ни относно маршрута. Другарчето избра да остане на топло в къщичката им и да учи испански, вместо да върви час в мъглата, а аз поех към езерото, което е главната забележителност на пътеката. В Ел Анхел има километри площ, покрити с растението фрайлехон, което е доста характерно за Андите, още от Венецуела му се радваме. Тук е като гора, някои екземпляри са огромни. Надморската височина е 3700 метра, а по време на нашето посещение времето бе ужасно, мъгла и дъжд в комбинация с вятър. Не видях много от езерото, чаках към 40 минути на хълма с гледка да се вдигне мъглата, но уви. Като се върнах в къщичката, другарчето седеше до огъня, похвали се, че хората го почерпили манджа за обяд. Тъкмо почнахме да обсъждаме какво ще правим, когато един от униформените ни попита дали ще спим тук тази вечер. Ние възкликнахме "ама възможно ли е". Той каза, че няма никакъв проблем да останем ако искаме, те всички си тръгват. Показа ми къде е реката, от която да си пълним вода, имаше и външна тоалетна. Цялото място е в строеж, а тяхната къщичка за през деня е малка постройка без врата. Вътре имаше камина с доста дърва, пейка, маси и много на брой големи тенджери и други съдове. Казаха ни дори да горим смело дървата и да не оставяме огъня да угасне, че ще ни е много студено. Ние направо онемяхме. Отдавна бяхме отвикнали хората да са толкова загрижени за нас. И то без да печелят нищо.
Бяхме много щастливи, че ще останем на такова място. Първата ни работа бе да сготвим легендарния вече колумбийски ориз и гъбите ми. Веднага щом хората си тръгнаха, сложихме тенджерата на огъня. Ползвахме една голяма от техните, за да наготвим трите килограма ориз. Не знаехме дали изобщо някога ще имаме възможност пак да готвим, затова решихме да го разкараме да не ми тежи. С ориза сготвихме и сърнелите, сварихме и едно кило царевица (пак от Колумбия), направихме си и чай. Общо взето се запасихме с готвена храна за следващите дни.
На сутринта запалихме огъня и сложихме чайник с вода, за да може като дойдат хората да си направят чай и да им е топло. Освен тези от вчера, дойдоха и други хора, които явно бяха инспектори и проверяваха как върви строителната дейност. Заговориха ни, бяха от Кито и говореха английски. Предложиха да ни вземат надолу в тяхната кола, чак до отбивката за Котакачи. По пътя ни черпиха сладолед и ни разказваха за страната. Минахме през един град, от който били всичките футболисти на страната, жителите бяха негри. Някакъв треньор преди време дошъл в този град и казал, че от момчетата тук ще излязат добри футболисти.
На отбивката за Котакачи разсъблякохме катовете дрехи, тъй като печеше слънце и времето нямаше нищо общо с Ел Анхел. Още като излязохме от резервата там, времето се оправи. Тръгнахме пеш към Котакачи и стопирахме, една от първите коли спря. Вътре семейство еквадорски туристи, но сместиха и нас с багажа. Оставиха ни в центъра и разгледахме градчето. Имаше много туристи, сергии за сувенири, магазини и заведения. Но местните бяха много приятни, изобщо не бяха развалени от туристите, никой не ни тормозеше, хората ни заговаряха просто от интерес към нас, без да ни искат нищо. Градчето много ни хареса. Купихме си сладолед от машина за 25 стотинки, много вкусен! Намерихме пазара за плодове и един по-голям супермаркет, но все още ядяхме трите кила ориз, така че не се налагаше да купуваме нищо. Вечерта гледахме репетиращи за предстоящите тържества танцуващи момичета в дворчето на инфо центъра. Малко преди полунощ тръгнахме в посока езерото Куйкоча, което смятах да посетим и да къмпингуваме няколко дни там. Почти изминахме12-те километра до езерото, когато намерихме игрище с новострояща се сграда, където да преспим. Всичко до там бе само къщи от двете страни на пътя, кучетата ни лаеха озверели по това време на нощта, докато вървяхме по шосето. На сутринта стигнахме езерото и се учудихме много от посрещането там. Имаше портал с човек от министерството, който записваше всички посетители, имаше тоалетни до входа, както и карта на парка. Единствен недостатък на мястото бе, че къмпингуването не е разрешено. Другарчето реши, че цял ден ще спи в хамака и се върна назад в горичката. Аз си оставих раницата в къщичката при човека на входа, той ми каза, че има пътека 14 км около цялото кратерно езеро. Първо отидох до инфо центъра, който е на 200 метра от входа. Там имаше малък, но страхотен музей, градини и тераса с панорамна гледка към езерото. От там започваше пътеката, която се слива с другата около цялото езеро. По тази пътека можеха да се видят образци на лунен и слънчев календар, както и други интересни неща от стария бит на местните. Поех по маршрута и максимално се насладих на следващите часове. Гледката към езерото с островите в него и стръмните му брегове, бе радваща окото, навсякъде по пътеката имаше хиляди цветя с най-различни цветове, всичко бе толкова живо и прекрасно! Времето бе идеално. След около 5 часа стигнах обратно на входа, взех раницата и тръгнах към другарчето. То се върна да напълни вода от тоалетните, а човекът на входа му казал, че няма проблем да къмпингуваме малко по-надолу по пътя, имало хубави места. Така и направихме, установихме се на една поляна,запалихме си огън и си пекохме тестени "змии" на пръчки.
На сутринта слязохме в Котакачи с бърз стоп, Владо ни беше писал, че до неделя ще стигне района на Котакачи, така че решихме да го изчакаме още ден. Аз си прекарвах времето в разхождане из градчето, което вече знаех наизуст и четене на книгата, която започнах - "My old man and the sea." Историята е за баща и син, които решават да плават покрай Кейп Хорн. В съзнанието ми веднага изникнаха спомени от нашето карибско плаване с Фидлер, докато четях детайлното описание на яхтата и всичко, свързано с плаването.
Владо дойде в Котакачи в неделя предиобед и се разприказвахме за пътуванията си, кой какво е видял, какво е харесал и какво не. Пожела да ни черпи обяд и седнахме на едно от многото ресторантчета до пазара, посещавани масово от местните. Беше много забавно поръчването на вегетарианска храна. Самите им менюта нямат нищо вегетарианско, така че Владо, който говори доста по-добре испански от нас двамата взети заедно, преговаряше за нашите вегетариански ястия. Хапнахме доволно и продължихме с разходката по уличките. Един доста подпийнал индивид ни заговори и започна да ни кани в къщата си, повървяхме малко с него и се натъкнахме на пияните му приятели. Бяха големи веселяци, много забавни, но доста почерпени, така че разговор не ставаше.
Владо тръгна към Отавало следобед, тъй като там е отседнал на хостел, а ние останахме в парка да мислим как ще оправим тотално счупените рейки на палатката си. Предната нощ спахме встрани от една уличка и освен, че докато разпъвахме палатката, мина полицейска кола (осветиха ни с фенер и просто си тръгнаха, дори не ни попитаха какви сме и не ни провериха документите), една рейка изпука и се счупи. Всички уж здрави алуминиеви рейки се оказаха напукани. Вече имаме повече счупени, отколкото здрави рейки. Горе-долу закрепихме положението с тиксо и се молехме да не вали докато не намерим нови рейки или нещо подобно. Нощта прекарахме в една незасята нива извън града. На следващия ден с Владо имахме уговорка да ходим заедно до водопад недалеч от Отавало. Стопирахме до града и отидохме в хостела на Владо да оставим багажа и да тръгваме заедно. Другарчето остана да си почива в града, а ние тръгнахме пеш покрай железопътната линия в строеж, тя отвежда почти до водопада. Каскада Пегучи бе много красив нодопад и цялата местност наоколо бе приятна и свежа. Имаше село преди водопада, където продаваха всякакви туристически неща. На входа пък има инфо-център. Като се върнахме в града, се срещнахме с другарчето и отидохме на обяд, този път аз черпих, защото имах рожденик в семейството. Отново хапнахме чудесно, следобеда прекарахме в разговори, а надвечер започна голямата фиеста на Отавало. Имаше сцена, музика, танцуващи... беше уникално и до късно седяхме да гледаме тълпата, въртяща се в ритъма на традиционния им танц. Много хора носеха маски, карнавални костюми. Атмосферата бе невероятна. Хапнахме царевица, отъркаляна в настъргано сирене/кашкавал - най-вкусната варена царевица на света! Тъй като Владо е описал перфектно и много забавно цялата суматоха на блога си, направо ще копирам неговото описание от тук - http://skreji.blogspot.com/2014/08/1.html
"Похапнахме варена царевица покрита с майонеза и кашкавал (много добра комбинация), а също имахме и късмет да се насладим на местния фестивал Сан Хуан, отбелязващ вездесъщия ден на лятното равноденствие. Фестивал дори звучи немощно, бих казал развихри се цял Карнавал! По улиците и пазарния площад се изсипаха безкрайни човешки тълпи, пременени предимно като за Хелуин, с преобладаващи костюми и маски от местния фолклорен арсенал. Ядрото на фиестата бе сцена където бяха изложени на народната любов парвенютата от околията. Героите бяха като от Йовков роман - Кметът, Архитектът, Икономистът, Юристът, макар всички да наподобяваха по-скоро Джеки Чан от "Шанхайска луна". Първият час от официалната програма (след два часа закъснение) се опитах да свържа постоянно повтарящите се думи от официалните речи, като "пача", "чанта", "паничка", които колкото и нашенски да звучат, надали имат подобни значения на местния все още използуван тук език Кечуа. После пет, шест девойки разкършиха снаги, в местни ритми, за радост на насъбралата се тълпа. Накрая се започна същинската какафония, с подаден тон от градската управа, което представляваше танц в кръг с неясни простовати движения, с периодично сменяне на посоката на въртене (предполагам за разнообразие или против завиване на свят). Междувременно няколко пиромани се опитваха да създават празнична атмосфера, като осветяваха нощното с пиратки тип ракети, които повлияни от некадърност, вятър, гравитация или просто лош късмет на два пъти се разбиха насред тълпата и създадоха малко насатроение в леко доскучаващите танци, пред които нашето правото хоро изглежда като хореография от "Лебедово Езеро". Междувременно танцовите кръгове взеха да се умножават, а между тях се бе пръснал и пазара, който предлагаше предимно захранка за подивелия народ. При леката поява на дъжд, асортимента изведнъж се смени от захарен памук на дъждобрани."

Към полунощ се разделихме с Владо, ние тръгнахме нагоре към водопада, където смятахме да спим. След час стигнахме, разпънахме палатката до съблекалните на брега на реката, тъй като имаха навес да ни пази от дъжда. Не мислехме, че ще останем толкова дълго, но общо изкарахме една седмица в Отавало и водопада. Изпрахме си дрехите в реката, изсушихме ги до жп линията, където слънчевите лъчи достигаха до тях. Изпратих си 6 килограмовия пакет за вкъщи, одраха ми кожата с цената, много по-скъпо бе от пощите на карибските острови. На всичко отгоре се оказа, че в Еквадор било нелегално да се изпращат повече от 3 диска в един пакет?!? Така че се наложи да пласираме нелегално двайсетина и повече диска с моите снимки като ги увихме в хамака, сложихме го на дъното на пакета и се молехме да не го проверят. Имахме късмет - пощаджията се спря на хамака, бе му омръзнало да развръзва всяко пликче с камъни и други боклуци, които предвидливо сложихме най-отгоре.
Един от дните посетих близкото огромно езеро Сан Пабло, което е подходящо за водни спортове. Извървях пълната му обиколка, единствен недостатък на мястото бе, че беше много застроено с къщи. Вулканът Имбабура се извисяваше величествено над езерото. В далечината се виждаше и вулкан Котакачи, който бе недалеч от езерото Куйкоча.
В събота посетихме известния пазар в Отавало, казват, че е най-големия в Южна Америка пазар за сувенири и туристически неща. Мен лично пазарът много ме зарадва. От няколко дни исках да си купувам маска, но на редовния пазар ги даваха за 12 долара. Тук спазарихме за 8 и се сдобих с така мечтаната плетена тип кукерска маска.Някой ден искам да стопирам към кукерския събор в Широка Лъка с нея, мисля че ще имам светкавичен стоп :)
В целия район на Отавало и Котакачи хората масово са облечени с народните си носии. Имат традиции и култура, каквито за първи път виждаме на континента. Прави ни страхотно впечатление облеклото им. В Отавало останахме седмица, не видяхме нито един странен, подозрителен или пиян човек. Всички по улиците бяха усмихнати, винаги се смееха за нещо. Къмпингувахме на поляна, през която на ден минаваха десетки хора. Не се налагаше да се крием. На площада до църквата имаше контакти и безплатен интернет, така че и това ни беше уредено. Прекарахме си чудесни дни в града преди да се отправим към Кито и по-точно към музея Mitad del mundo или Средата на света. Шофьорът, който ни взе, спря в Каямбе да ни почерпи характерните за там бишкоти с горещ шоколад и сирене. Всеки втори магазин или заведение в Каямбе е за бишкоти. Бяха много вкусни, само че отново се изненадахме на вкусовите предпочитания на местните - човекът натроши бишкотите и сиренето и ги пусна в чашата с горещ шоколад :) Ние консумирахме всичко отделно и много ни хареса, но не смея да си представя вкуса на солени бишкоти, солено сирене, натопени в сладък шоколад.Вулканът Каямбе пък надничаше зад облаците със заледените си склонове и ме зовеше да го изкача.
Слязохме на отбивката за музея, която е в началото на Кито. Имаше голям мол, където всички гледаха на видеостена мача Аржентина - Швейцария. В мола намерихме магазин за планинарска екипировка и купихме доста различна от нашите рейки, но успяхме да я напаснем с нашите и с помощта на едно допълнително желязо от щори, поправихме палатката поне временно.
Стигнахме бързо до музея и реших да вляза да го посетя, въпреки че изобщо не ми се даваха 3 долара за вход. Разходих се около паметника и така наречения "град-музей." Пълно с магазини за сувенири и заведения, имаше една галерия с фотографска изложба със снимки от високите върхове по цял свят, както и безплатен исторически музей. За планетариума или за влизане в паметника се плаща по още 3 долара. Наблизо има и друг музей за Екватора, който пък е с цена 4 долара.
Нощувахме на хълм над града. Природата бе много суха, направо пустинна, а къщите без покриви като в арабските страни. Другарчето бе успяло да загуби една рейка от палатката още първия ден, в който то ги носеше, така че сега бяхме с една по-малко. Списъкът с неща, които другарчето вече загуби, набъбва всеки ден. Последното беше репелента си против комари. А първите дни след заминаването ни си загуби суичъра в Италия. Списъкът расте, багажът му намалява. Моята раница пък става все по-тежка, аз само събирам боклуци и нищо не губя.
Стопирахме до Кито и ни оставиха на входа, отново стопирахме и навлязохме по-навътре в мегаполиса, но все още далеч от центъра. Градът е гигантски, не можеше и дума да става да го вървим, така че взехме градски транспорт за доста спирки нататък. Слязохме в историческата част, аз тръгнах да разглеждам, а другарчето остана да си почива. Планът ни бе да изкараме един ден в Кито и надвечер да се изнесем с градски транспорт към близкото градче Мачачи, което е извън мегаполиса и ще имаме шансове за палатка. Първо обиколих няколко улички с красиви църкви и други стари сгради, след което се насочих към хълма Панецио с гледка и интересна статуя на върха. Изкачих стъпалата и пред мен се откри част от целия огромен град. Статуята пък е сглобена от хиляди парченца алуминий. Може да се влиза в основата й, но се плаща долар за посещение. Имаше много туристи, като цяло досега в Еквадор виждаме голям брой западни туристи. На пазара за сувенири в Отавало например не можехме да се разминем, имаше стотици чужденци.
След хълма посетих още няколко църкви, както и базиликата, която прилича доста на Нотр Дам в Париж и се помотах по улиците в търсене на нещо евтино за ядене. Такова сякаш нямаше, купих си две арепи за долар от уличен продавач и се нахраних, но никъде нямаше голям супермаркет със стоки на прилични цени, а малките магазинчета продават много скъпо. В Еквадор сякаш доста от храните са по-евтини в големите вериги. Напитките например, сокове, безалкохолни, мляко... са значително по-евтини в големите супермаркети. Ние често си купуваме кисело мляко, което макар и да няма нищо общо с нашето и да е плодово от типа на Данон, пак е много вкусно и ни разнообразява.
Излизането от Кито бе лесно, защото попитахме в инфо центъра кой автобус да вземем за Мачачи. Обясниха ни, че първо вземаме един тролей за няколко спирки и после автобус. Измъкнахме се по тъмно, пътувахме доста до Мачачи, защото в Кито трафикът беше бавен и слязохме в центъра на готиното градче, разположено в подножието на планините, в района на вулканите. Тук недалеч един от друг са множество вулкани, един от които Котопакси - вторият най-висок активен вулкан в света. Ние се бяхме запътили към национален парк Котопакси с идеята да изкачим вулкана. Знаейки, че над 5000 метра започва ледникът обаче, имахме съмнения, че ще успеем без котки, пикел и обувки. В Мачачи вечерта хапнахме ориз и картофи на нещо като заведение и тръгнахме да излизаме от града. Заговориха ни две жени, след което минаха двама мъже, говорещи английски. Те дойдоха да помагат с превода на разговора и се заприказвахме за нашето пътуване. Жените ни предложиха да разпънем палатката безплатно в двора на един хотел. Заведоха ни там, беше спокойно и много приятно място, собственикът ни отвори и ни настаниха на поляната.
Сутринта си купихме храна за следващите дни, другарчето намери обущар, който поправя и ципове, така че за долар ми оправи циповете на двете чанти - тази за апарата и тази за документите и парите, които отдавна бяха развалени и трябваше много да внимавам да не загубя нещо. Тръгнахме нагоре към националния парк, от Мачачи имахме да извървим 21 километра по черен път. Още като стигнахме края на града ни взе пикап, човекът имаше някаква собственост в планината и ни спести много ходене като ни остави на 6-7 километра от входа на парка. Там пък друг пикап ни взе и реално май извървяхме само последните 4 км. Те обаче бяха най-приятните. Имахме гледка към Котопакси в целия му блясък, бяхме очаровани от величествените му склонове, покрити с вечен лед. Виждахме и околните вулкани Ruminahui и Sincholagua. Срещнахме два коня, с единия от които много се сближих и ми се плачеше като се разделяхме. Видяхме множество лами недалеч от конете, бяха много сладки с рошавата си вълна и смешните си муцуни. На входа на парка имаше човек от министерството, който регистрира посетителите. След като ни записа данните, ни даде карта на парка и ни пожела приятно прекарване. Тръгнахме към Котопакси, мислехме първо да поемем по пътя към известния заслон Хосе Ривас, който е на около 4800 метра височина и който в момента се ремонтира и не функционира като заслон. Първата вечер нощувахме в една изоставена къщичка, където бяха свили гнезда много птички, доста от които колибрита. Изненадахме се да видим колибри на тази височина, тук нямаше тропически цветя. Навсякъде по безкрайните поля препускаха полудиви коне, имаше и стада крави.
На следващия ден тръгнахме пеш по пътя към заслона. Не извървяхме цялото разстояние, защото ни взе пикап до паркинга, който е на 4500 метра. До заслона се върви около 300 метра по сипеести пътеки, след което има още половин час ходене до ледника, който е на 5000 метра. Като пристигнахме на паркинга, бяхме едни от първите, но след нас се занизаха кола след кола и дори видяхме автобуси, изкачващи се по черния път. Самият път бе много широк и завой след завой, но всяко МПС би могло да се качи, пътят бе идеално проходим. Качихме се до залона, там беше пълно с работници и не беше много приятно да се седи. Оставих другарчето с раниците и тръгнах към ледника с надеждата да установя, че ще можем да се качим нагоре. Да, ама не, без котки е просто кошмарно и не мисля, че можехме да стигнем далеч. Това не е сняг, който можеш да минеш и с маратонки, в резултат на което ще си мокър и премръзнал. Това е лед, по който ако ходиш без котки правиш една стъпка напред и няколко назад. Най-лошото обаче са огромните пукнатини в ледника, в които има огромен шанс да пропаднеш ако не си стабилен. Хората, които ходят в групи, се връзват с въже един за друг. Според мен лично ако човек има котки и пикел и е сам, ще направи страхотно изкачване на Котопакси. Много се надявахме в заслона да дават котки под наем, но тъй като беше в ремонт, нямаше нищо. Другарчето също отиде до ледника след като аз се върнах. Започнахме да дискутираме как да си направим котки, дали да си набием пирони в подметките на обувките или да наковем пирони в дъски и да ги закрепим за обувките :) Докато другарчето правеше планове, на мен ми се плачеше, че не можем да се качим до върха. За мен това е страшно поражение, аз никога не се отказвам от подобни изкачвания, нямах и следа от височинна болест, чувствах се супер и кипях от енергия, можех спокойно да кача 5897 метра. Толкова много ми се плачеше, че още преди да разпънем палатката вечерта, нададох рев до небесата. Другарчето се същиса как мога да рева така все едно някой е умрял, а на мен сълзите ми шуртяха, а гневът ми взе превес над всяко положително чувство. И в най-гадното време в българските планини, не ми се е случвало да се върна от някой връх, без да се кача на него. Така че Котопакси бе голямо поражение. И най-тъжното е, че имах идеална аклиматизация и бях в пълна кондиция, времето бе страхотно и просто седях в началото на ледника, мъчейки се да направя няколко стъпки по леда и осъзнах как едни липсващи котки ме лишиха от най-прекрасното изкачване в живота ми. Слязохме от заслона, тъй като горе духаше страшно, валеше сняг (на 2-ри юли) и всичко беше претрупано със строителни материали, нямаше много място дори за палатка. Работниците тъкмо свършваха работния си ден и също тръгнаха надолу с нас. Казаха ни, че до около два месеца заслонът ще заработи. Ние бяхме видели друг заслон надолу по пътя след паркинга и решихме да преспим там, за да не си мокрим излишно палатката и да не я досчупи вятъра. Къщичката обаче бе пълна с конски изпражнения и другарчето отказа да спи вътре поради силната миризма. Разпънахме палатка до една от стените отвън, доста валя през нощта.
Следващия ден прекарахме в разглеждане на националния парк. Тръгнахме по черния път, който води към езерата Кахас и Санто Доминго. Пейзажът бе хълмист, появиха се рекички на места, полудивите коне ни гледаха с любопитство. Спряхме се на едно място с древни руини, стигнахме и до Манантиалес - местенце с поредица от заоблени хълмове, приличащи много на известните филипински шоколадови хълмове. Нощувахме в изоставената постройка, която намерихме малко след Манантиалес. Била е страхотна къща, с камина, няколко стаи и чудесна гледка, но е запусната, изпотрошена. Може би е било подслон за туристи или пък нечия къща. Беше много студено и запалихме огън, някой бе оставил малко сухи клонки от околните храсти. Храната ни бе на привършване, така че ядохме оскъдно. За късмет имахме много чай, който бе изключително подходящ в този студ. Нощувахме в една от стаите на постройката. Времето се развали значително този ден, доста често преваляваше ситен дъжд, а Котопакси се бе скрил в мъгли и облаци. На сутринта чаках да спре дъжда, за да тръгна да разглеждам парка нататък. Другарчето остана цял ден да си почива в заслона. Като разбрах, че дъждът няма да спре, тръгнах и цял ден се "наслаждавах" на негостоприемното време, до вечерта не спря да вали и духа. Вятърът винаги вървеше в комбинация с дъжда, много силен вятър! Положителното в това бе, че докато дъждът ме мокреше, вятърът ме изсушаваше малко, така че не подгизнах още в началото на разходката. Вървях доста докато стигнах езерото Санто Доминго, след което кривнах по черния път за езерата Кахас. Там дъждът стана съвсем проливен и започнах да подгизвам. Върнах се в заслона малко преди тъмно, дрехите ми бяха мокри, беше ми доста студено от всичките тези неблагоприятни климатични условия през деня. Този ден Котопакси не се показа дори и за миг, времето бе просто ужасно. Вечерта си изсуших дрехите до огъня и стоплихме вода да се изкъпем.
На следващия ден трябваше да тръгваме към някой град, тъй като нямахме нищо за хапване. Времето бе все така ужасно, не спираше да вали. Увихме раниците в найлони и пончота и тръгнахме да вървим деветте километра до езерото Limpiopungo. То бе откъм главния вход на парка, така че целия трафик туристи минаваше от там. Имаше дори автобуси на брега на езерото, а като тръгнахме да вървим към изхода на парка, ни спря автобус без дори да сме го стопирали. Взеха ни до магистралата за Кито, те продължиха натам, а ние се отправихме към град Латакунга. Възнамерявахме да посетим кратерното езеро Килотоа, след което да продължим по пътя към океанското крайбрежие на Еквадор. В Латакунга си купихме храна, бяхме много изгладнели. Ядохме ориз, яйца от пъдпъдъци, мандарини, сок от моркови, сладолед, пържени картофи, хляб и сирене. Страшно меню, а :) Гладът никому не прощава. За излизане от Латакунга успяхме да хванем градски транспорт за десетина километра до Пухили, съседното градче. Там нощувахме на един хълм с много стълби, на върха има кръст и страхотна гледка към града и околните градчета. Следващия ден се разходихме из Пухили, късния следобед тръгнахме да стопираме към Зумбауа, където е отбивката за езерото. Взе ни камион, в Зумбауа имаше някакво празненство на площада, нещо като дискотека на открито.
Още като влизахме в града пък ни направи впечатление колко много таксита спираха да ни тормозят да се качим за езерото. То е на 13-14 км от градчето. Всичките бяха големи пикапи от тези, които нормално ни вземат на стоп, но тук явно бяха таксита. Шофьорите ни наричаха "амигос", което значи приятели, а ние се чудехме какви амиговци сме им, щом искат само да ни вземат парите. Тръгнахме вечерта към езерото и доста повървяхме по шосето, навсякъде имаше къщи и ниви, така че не бе подходящо за палатка, а и много духаше, което увеличаваше шансовете да ни се досчупи палатката. На едно място покрай пътя имаше празно откъм къщи и ниви и там се настанихме.
Докато вървяхме към езерото следващата сутрин, десетки пикапи-таксита спираха с виковете "амигос, лаго Килотоа?" Вече бяха започнали да ни дразнят, добре че ни взе на стоп камион за последните километри и ни спести няколко амиговци. Преди езерото имаше бариера, където местни събират по 2 долара на човек за вход. Много ме доядя, че бихме толкова път за това езеро и че толкова се вълнувах да го видя. Мислехме да прекараме следващите няколко дни наоколо, има някакъв трейл, наречен Килотоа лууп, който обикаля по съседните села и възнамерявахме да ги разгледаме. Но на мен нещо ми бе писнало от села последните дни, особено след като видях една баба да гони прасетата с пръчка и да ги замеря с нея, идеше ми болезнено да я умъртвя. Реших, че не ми се прави никакъв трейл по села и по-добре да се махаме към по-пусти откъм хора места или пък към крайбрежието направо. Влязох да видя езерото все пак, не исках да си тръгвам без да го посетя, защото много хора ни казаха, че е изключително красиво. Наистина е прелестно, склоновете на кратера са стръмни и водата в езерото блещука с невероятни цветове в дъното на кратера. Има две опции да се разгледа - може да се обиколи за 4 часа по ръба на кратера, както бе езерото Куйкоча, или пък да се слезе по пътеката право надолу до водата. Аз си избрах втория по две причини - предното езеро го обиколих по кратера, но не слязох до водата, сега исках да направя обратното, освен това вятърът по ръба на кратера бе толкова силен, че нямах шанс да се задържа изобщо без да ме събори някъде, пътечката бе много тънка. Долу до самото езеро имаше две страхотни лами, къщичка, в която вероятно някой живее, малко магазинче и няколко лодки, с които возят туристите навътре в езерото. Имаше също така доста на брой коне, приготвени за връщането на туристите обратно горе. Това е, което ме отврати окончателно от мястото. Мързеливите туристи слизат надолу пеш, всеки може да слезе, но не могат да се качат обратно, голям зор им е явно. Затова ги качват на кончета и ги водят по изключително прашната пътека. Гледаш здрави и прави хора, покачени на някое не особено едро конче, което ги носи нагоре по баира. За мен това е изключително жалка, грозна и тъжна картина! Като не можеш да се качиш, няма да слизаш!
Докато аз се качвах, ме настигнаха баща и дете на коне, детето пищеше като заклано всеки път когато кончето тръгнеше да върви, а бащата не приличаше да е яздил някога през живота си. Не знам откъде намират толкова търпение тези коне да не метнат в пропастта малоумните туристи. Писъците на детето почти ме изкараха от нерви. Толкова се ядосах, че увеличих скоростта си и се изкачих преди тях до края на пътеката. Докато аз бях на езерото, другарчето седеше до бариерата на входа. Ако не им платиш два долара реално дори в селото не можеш да влезеш, защото бариерата е преди населеното място, а не до самото езеро. Докато седял там, десетки "амиговци" го тормозели за такси. Тръгнахме си с голямо желание от този район, изобщо не ни хареса, това беше първото развалено от туризма място, което виждахме в Еквадор. Хората бяха доста алчни. Всеки ден там се изсипват десетки туристи. В Котопакси и езерото Куйкоча също има много туристи, но тези места са защитени територии и са под контрола на министерството, което означава безплатни и достъпни за всички, с перфектна поддръжка и всичко необходимо за посетителите, без да се търси никаква печалба. Четох в една брошура, че основната цел на министерството е да направи Еквадор страна номер едно в развитието на устойчив туризъм.
След езерото хванахме стоп с камион към град Ла Мана. Пътят отначало се изкачваше, след което потъна в мъгли и започна дълго спускане. В един момент мъглите се вдигнаха и видяхме, че навсякъде около нас има джунгли. Бяхме слезли от голите ветровити високи планини право в гъстите тропически гори за по-малко от час. Нямаше да ни е лесно да се адаптираме, бяхме прекарали месеци в Андите и бяхме свикнали на студено. Преди Ла Мана видяхме знак край пътя, изобразяващ пещера и решихме да слезем там по мое желание. Много ми се ходеше на пещери, както винаги. Въпросът бе как ще намерим пещерата, бяхме насред нищото и освен този знак друго упътване нямаше. От дясната страна на пътя имаше навес, идеален за нощуване. Реката бе в ниското и слязохме по кална пътека да се изкъпем и изперем дрехите. Не бяхме свикнали с жегата още, идвахме от много студено. Тук приличаше като да вали всеки ден, беше много зелено. До тъмно прахме и нощувахме под сламения покрив на къщичката. На сутринта аз отидох да търся пещерата. До знака имаше мост, по който минава шосето, видях срахотен водопад под моста и реших, че там някъде ще е пещерата. Открих я сравнително лесно, беше пълна с прилепи. От другата страна на моста открих втора пещера, отново гъмжаща от прилепи. И двете бяха прекрасни, доста време се задържах вътре, след което скочих да плувам в дълбокия вир след водопада. Имаше и бързеи, чрез които се засилвах и цопвах във вира. Беше страхотно!
Тръгнахме по шосето към Ла Мана, взе ни пикап. Разгледахме набързо градчето, търсехме основно интернет, за да пишем вкъщи. Още няколко стопа ни отведоха в Кеведо. Доста по-голям град, в който не искахме да замръкнем, затова бързо извървяхме разстоянието до края му и стопираме за нататък. Взе ни патрулка с полицаи, преди да се качим дискутираха по радиостанцията дали могат да ни вземат и накрая ни взеха до Ем Палме, където бе границата на техния район. Там ни оставиха на бензиностанция в края на града и тъкмо слязохме от патрулката, когато ни заговори човек, работещ там. Предложи ни да къмпингуваме в малката градинка на бензиностанцията, ние приехме с охота. На сутринта друг работник пък ни намери кола за по-нататък по пътя към морето. Оставиха ни в малко градче Пичинча, от там друга кола ни взе за следващото градче, където времето бе доста неприятно - мъгла и ситен непрекъснат дъжд. Намокрихме се докато вървяхме по пътя и доста походихме преди да ни вземе кола директно за Манта. Беше семейство с две деца от Кито, явно идващи на море. Имаше малък екран в колата, на който гледахме една анимация, вероятно еквадорска или от някоя съседна страна, разказваше се за футболисти. Вторият филм, който гледахме, бе фантастика с Уил Смит, не разбрах името, след което изгледахме и част от Стюарт Литъл преди да стигнем Манта.

Разстоянията в Еквадор май не са толкова малки все пак. Оставиха ни на плажа, където имаше инфо център и взехме карти на целия регион. Натопихме крака в Тихия океан за първи път в това пътуване и за първи път в Южна Америка. Впечатлихме се колко много дебели хора имаше по плажа, чудехме се защо в планините в Еквадор всички бяха нормални, а откакто слязохме в тропическите гори и досега до плажа, голяма част от хората са доста дебели. В планините сякаш им се налагаше да работят доста повече, на морето обикновено животът е мързелив. Замръкнахме в Манта, защото останахме в един мол да заредим компютъра. Тръгнахме да излизаме пеш от града, една кола спря без да стопираме и отвътре жена ни попита къде отиваме. Обяснихме, че искаме да излезем от града и да си намерим място за палатка, тя каза, че знае къде има такова място и ни закара право в един хотел с къмпинг, плати за нашата нощувка без изобщо да сме го искали и без да ни пита. Нямаше как - останахме на къмпинг и бяхме благодарни както винаги за милото и загрижено отношение на хората в тази страна. Настаниха ни на поляната до една голяма каравана на възрастно семейство швейцарци, които също обикалят Южна Америка. Жената по-късно се върна с дъщеря си и нейни приятелки да се запознаят с нас и да ни разпитат на английски за нашето пътуване, защото тя самата говореше малко английски. Спахме чудесно на полянта и на сутринта се отправихме към изхода на Манта в посока юг. Смятахме първо да обиколим южното крайбрежие чак до Плаяс, но да не ходим в Гуаякил, който е огромен промишлен град, след което да се върнем по същия път и да поемем по северното крайбрежие чак до Есмералдас. Най-напред спряхме в град Пуерто Лопез, който се намира до национален парк Мачалия - нашата основна цел, но на връщане. Задържахме се там цял ден, нощувахме в гората до града с гледка към целия залив. Сутринта продължихме към Саланго, спряхме там да разгледаме, селцето ни хареса, защото е малко и спокойно, а на плажа има страхотен навес за спане, който отново е по проект на министерството и е отдалечен от селото. Това го прави идеален за няколко дни къмпинг. Продължихме на юг, минахме много крайбрежни градчета и слязохме в Монтанита - най-популярното сърфистко и супер туристическо градче. Там щяхме да умрем от жажда, изобщо по цялото крайбрежие имахме проблем с намирането на вода. Изключително сухо е, земята е прашна и напукана, дърветата нямат листа в сухия сезон, а водата в чешмите е отвратителна, но рядко се намира. В Монтанита не намерихме къде да си напълним вода, разгледахме набързо града, отразихме че всички цени на храни и напитки са тройни на нормалните и си тръгнахме възмутени. Беше толкова пълно с туристи, че дразнеше. Също така бяхме информирани, че това е "свободния град", където всички, обичащи наркотици, идват да им се наслаждават и остават необезпокоявани от полицията. Освен местни туристи, по еквадорското крайбрежие обикалят много бекпекъри, групички нормални туристи от Германия, Израел и други държави, както и много аржентинци, които пътуват често със стари ванове фолксваген и се издържат като продават бижута и други правени от тях неща на туристите. Монтанита бе сборище на всички и очевидно крайно неподходящо за нас двамата място.
Хванахме стоп чак до отбивката за Плаяс, там стопирахме отново и стигнахме града преди тъмно. Купихме си храна и седнахме на пейките покрай плажа да хапнем. Плаяс е град, известен с твърдението, че притежава втория най-добър климат в света. Не зная кой град притежава първия в класацията, но ми бе забавно да виждам табели на всеки ъгъл, възхваляващи климата тук. Градът бе приятен, тръгнахме да вървим покрай плажа в търсене на място за палатка. Един човек ни заговори и покани в неговата къща, която е сламена постройка на плажа, функционираща като ресторант през деня и като негов дом през нощта. Разпънахме палатка между масите и спахме отлично.
След Плаяс пътят стига до друго градче Посоха, където свършва и срещу плажа на градчето се намира големият остров Пуна. До него може да се стигне с една от многото лодки, казват че има шанс да се видят делфини около острова. Ние не отидохме до острова, но аз се разходих по плажа и видях огромно количество пеликани, фрегати и синьокраки бубита със сините им смешни крачета :) Всички те се въртяха около рибарите и чакаха да намажат някоя риба. Бяха толкова мързеливи, явно добре ги хранеха и не им трябваше да ловуват.
Върнахме се обратно в Плаяс и поехме пак нагоре по крайбрежието. Хванахме стоп за Саланго и решихме да се установим там за два дни. Другарчето работеше на компютъра, който зареждаше в селото, а аз се разхождах по скалите в края на плажа, събирах миди, четях книга и общо взето си почивах. След Саланго посетихме отново Пуерто Лопез за ден и вечерта стопирахме за Лос Фрайлес - изключително приятна и красива местност с няколко плажа, част от национален парк Мачалия. Лос Фрайлес е известен най-вече с плажа си, който ежедневно се посещава от десетки туристи и местни. За нас пък се превърна в най-прекрасното място на крайбрежието и едно от най-прекрасните, на които изобщо сме били. Пристигнахме вечерта, от шосето се отбиваше черен път към плажа, който е на около 3 км. На входа има голяма къщичка на министерството (отново министерството поддържа парка и посещението е безплатно), вратите бяха затворени, ние се ослушахме за човешко присъствие и като разбрахме, че няма никой, минахме отстрани през храстите. Нямаше и знак забрана за палатка, въпреки че беше затворено. Вървяхме до плажа и точно преди него открихме огромен паркинг, къщичка явно за продаващите сувенири, храни и напитки, втора къщичка съблекални и трета къща тоалетни и външни душове. Имаше вода в душовете и се чудехме откъде ли идва тази вода, тъй като всичко наоколо е страшно сухо, а и няма прекаран водопровод. Видяхме голям циментов резервоар до съблекалните и разбрахме откъде идва. Явно пълнят резервоара с цистерна, за да могат туристите да се къпят, да имат всички удобства на един плаж. Разпънахме палатката под навеса за продавачите, изкъпахме се на душовете и дори изпрахме малко дрехи, пестейки водата все пак. Спахме идеално, на сутринта се разходихме по плажа и се качихме на къщичката - гледка, разположена високо над плажа. Там се установихме за целия ден и дори планирахме да останем да нощуваме. Сложихме дрехите да съхнат, аз тръгнах да правя прехода през парка, който минава през два други плажа и много гора, другарчето остана да си почива на къщичката. В гората видях три сърни, една красива змия, която също бързо избяга и не успях да снимам, множество гущери с най-различни шарки, стотици пеликани, фрегати и бубита. Гората бе много суха, повечето дървета без листа, а тук-там гигантски кактуси разнообразяваха растителността. Вторият плаж имаше скали от двете страни и нивото на водата бе паднало, така че можеше да се ходи по скалите, на места с катерене, и да се видяд доста пещери, които иначе са под водата. Повече от час прекарах там и попаднах на много интересни скали и малки пещери. Пеликаните и другите птици гнездяха по скалите над мен, камъните бяха побелели от изпражненията им. По някое време стигнах до черния път за коли, откъдето се отбива пътеката и поех към плажа по пътя. Видях паркинга и цялото място през деня - пълно с коли, десетки хора, плуващи, печащи се, опънали палатки за деня. Хубавото е, че колкото и народ да дойде, плажът никога не е претъпкан. Хората се разпръсват и изглежда направо празен, а е дълъг 1,4 км. Разходих се до другата страна на плажа и отново се насладих на хилядите червени крабове, които щъкат по пясъка. Имаше и прекрасни скали за разглеждана. Като се върнах при другарчето, то ме шокира с новините, че видял китове! Дошли съвсем близо до скалите, скачали, направили голямо шоу и много туристи се събрали да гледат. От юли до октомври в еквадорски води идват гърбатите китове. Пуерто Лопез е главното градче, в което гледането на китове или whale watching е изключително популярно по това време на годината и хиляди туристи идват да ги видят. Човек обаче не се замисля и не се впечатлява, че на всеки ъгъл се предлага whale watching, защото реално всяка държава с океан ти го предлага и навсякъде ти казват колко е шанса да ги видиш, примерно в Нова Зеландия ни бяха дали 80% шанс. В Доминика също се предлага и вероятно има шанс да се видят, но огромната разлика с Еквадор поне в този период на време е, че тук шансът да ги видиш е 100% и няма никакъв вариант да отидеш на тур за гледане на китове и да не ги видиш. Те са навсякъде - любопитни, игриви, скачащи... невероятни, изключителни океански създания, огромни, величествени, красиви! Когато другарчето ми каза, че ги е видял и ми показа снимки на телефона си, на които снимки се вижда по една черна точка в морето, на места се различава глава или опашка, аз просто щях да се пръсна от яд. От една страна се зарадвах, че другарчето е видяло нещо толкова уникално, но от друга умирах и аз да ги видя, а пропуснах момента. И тогава не знаехме, че китовете са тук всеки ден, никой не ни беше казал. Тъкмо докато говорехме за китовете, се появи човек от министерството, който обикаляше да казва на туристите, че трябва да си тръгват, защото в 17:00 затварят. И нас ни подбра от къщичката, оказа се че никой не може да остава за през нощта, освен ако като нас не се промъкне в следработно време. Никъде няма забрана за къмпингуване, но явно след като е затворено, се счита, че не може да се посещава. Развалиха ни се плановете, смятахме да спим на къщичката и да дебнем китовете от рано сутринта. Стопирахме към главния път и ни взе пикап с група луди американци, шофьорът караше много бързо и на едно от момчетата отзад до нас му излетя шапката. Пътувахме с тях само няколко километра, Слязохме до разклона за Агуа бланка - друга забележителност, която обаче не се управлява от министерството, а от алчни местни в самото село Агуа бланка, които са решили да сложат вход 5 долара на човек. Изумително е до какви висоти стига нахалството им. Мястото предполагам е хубаво, на картата на входа преди бариерата се вижда езеро, пешеходен маршрут и малък музей, но в никакъв случай не смятам, че е нормално да има 5 долара вход. Езерото Килотоа, което се посещава от десетки туристи всеки ден, бе два долара, а това явно не особено посещавано място е 5. Много е интересно, че бариерата с билетите е на главния път, тоест човек не може да посети дори самото село. Явно водещият мотив е "който не плаща, не го щем у наше село!" Ние всъщност се озовахме на входа на Агуа бланка сутринта, след приятна нощувка недалеч от отбивката. Като разбрахме каква е работата, тръгнахме на север към Мачалия - селото до Лос Фрайлес, където решихме да "се заселим" за два дни в един парк с контакти и работещ ток, за да си напиша аз блога за Колумбия и отчасти Еквадор. В този парк нямаше никакви хора, бе на края на града и вече познавайки нравите на еквадорци, вярвахме че няма да ни изгони някоя зла сеньора, както стана в Колумбия. Самото Мачалия бе възможно най-нетуристическото населено място в района, бе доста населено, но всички туристи отиваха в Пуерто Лопес и на юг в Монтанита, така че тук бе лишено от тяхното присъствие. Прекарах един ден и една безсънна нощ в писане, на сутринта оставих другарчето да работи на компютъра, а аз отидох до Лос Фрайлес на къщичката да чакам китовете да се появят. Тъкмо се изкачих по стълбичките и погледнах към морето, видях гърба на кит недалеч от скалите. Полудях от радост, захвърлих всички багажи и припряно смених обектива си с втория 75-300 мм, за да имам шанс да ги снимам. За съжаление обаче китовете се отдалечаваха, не дойдоха толкова близо, както предния ден, когато другарчето ги гледало. Прекарах около 5 часа взирайки се в океана, китовете се виждаха в далечината, скачаха много, но от тази дистанция бяха като черни точки във водата. Не успях да ги видя отблизо. Туристите идваха и си отиваха, повечето дори не разбраха, че има китове на хоризонта. Следобед като си тръгнах, без да стопирам едни хора ме поканиха в колата си. Бяха момче и момиче аржентинци, също посетители и техния приятел еквадорец. Бяха много готини, аржентинецът беше вегетарианец и ме поканиха с тях да хапнем заедно в недалечното градче Пуерто Кайо. Приех с интерес, рядко с другарчето имахме възможност да общуваме с хора, които говорят английски, каучсърфинг не работеше за нас в Еквадор, никой не отговаряше дори на рекуестите, които изпращах преди. Имахме много въпроси относно страната и културата, но нямаше кой да ни отговори. Седнахме на една плажна кабана (заведение), поръчването на ястия без месо беше мисия както обикновено, имайки предвид, че те тримата говорят испански поне не се налагаше аз нищо да правя :) Нормално с другарчето си купуваме само ориз и пържени картофи, хубавото в Еквадор е, че всичко е готвено в отделна тенджера и навсякъде можеш да намериш варен ориз със сол. Местните го ядат в комбинация с меса, а ние само ориза. Аржентинецът се оплака, че въпреки че говори испански, също не му е лесно да обясни на местните какво значи вегетарианец, нормално като каже, че иска без месо, му предлагали пиле или риба. В заведението хапнах ориз с пържени яйца, салата и хлебче от смачкан и пържен плантейн, което бе много вкусно, но забравих как го наричат.
Бърз стоп ме отведе обратно при другарчето и втора поредна нощ опитах да пиша блога. Към около 22:00 започнах да заспивам на компютъра, но продължавах упорито да се мъча, знаейки че едниствено нощем имам време за подобни неща, защото цял ден разглеждам и имам толкова много интересни занимания. Всичките ми публикации освен първите за Сейнт Мартин, са писани само през нощта, тази практика я почнах в Доминика и работи досега. Тази нощ обаче не издържах, събудих другарчето и му казах, че няма да мога да изкарам втора нощ, най-добре да ходим да спим. Събрахме всичко и тръгнахме да излизаме от селото. Вървяхме доста по шосето, докато от едната страна оградата свърши и другарчето си хареса едно доста неприятно, но невидимо от шосето място в дерето отстрани. Идеята бе, че ще спим до късно следващия ден и по-добре да не сме видими за минаващите. Другарчето обаче забеляза, че освен прахта по земята и клонките пречещи отстрани, има и множество мравки наоколо. Въпреки това си избра мястото и разпънахме там. Аз нямам никакъв проблем с местата за палатка, така че често го оставям то да избира и понякога изборът му води до неприятни последствия, както и тази нощ. По някое време другарчето ме събужда с викове, че го хапе нещо. Установяваме наличието на десетки мравки в палатката. Аз нямаше изобщо да разбера, че са там, защото не ме хапят, а само ме лазят, така че нямаше шанс да се събудя. Другарчето обаче подскачаше при всяко ухапване и паникьосано излезе от палатката и продължи да подскача. Кецовете му бяха пълни с мравки, а по моите сандали нямаше ни една, раницата му бе покрита с мравки, толкова много бяха, а по моята имаше две-три заблудени. Общо взето другарчето бе поразено от мравки :) Следващия час прекарахме в борба с тях, която аз му дадох идеята да проведе. То избяга на шосето и реши, че няма спасение, раницата е загубена и, цитирам - "ще чакам сутринта да напече слънце и на мравките да им стане жега и да си отидат". Колко се смях на това изречение, а и още се смея! :) Интересното тук е, че въпреки че сме на море, слънце почти не сме видели. А на мравки да им става жега... абе да кажем, че другарчето не разбира много от животни. Накарах го да извади всичко от раницата си и да изтръска нещата едно по едно. В резултат мравките си заминаха по живо по здраво, а ние тръгнахме да търсим ново място, недоспали и още по-изморени от среднощната мравешка одисея.
Планът за следващия ден бе да се отидем в някоя от десетките тур агенции в Пуерто Лопез и да се запишем за наблюдение на китове. Аз реших, че това ще е подаръка за рождения ден на другарчето, а то в последствие каза, че това е най-хубавия подарък, който някога е получавал. Най-много от всичко мечтаех да видя тези невероятни създания отблизо, а това беше възможно най-перфектния момент да го направя. Нещо, което в други държави струва поне 100-200 долара, а тук 20 и има някакъв процент шанс да ги видиш, докато тук няма шанс да не ги видиш. Ние с другарчето много мразим подобни така наречени турове и никога не ходим на такива, но в този случай това бе единствен вариант да ги видим наистина отблизо. Мислехме да търсим някой местен с лодка да ни закара за някаква по-дребна сума да ги видим, но изхождайки от факта, че местните по еквадорското крайбрежие в голямата си част не работят нищо и са големи мошеници, лъжат брутално в цените и грамажа ако си купуваш нещо, решихме че ако отидем с официална агенция, по няма шанс да ни прецакат. След като се записахме и ни казаха да отидем на другия ден в 10:00, се отправихме на стоп към Саланго и нощувахме на любимия навес на плажа. На стоп вече поне 4 пъти ни вземаше същия човек със зелен пикап, който явно по сто пъти на ден караше от Саланго до Пуерто Лопез и обратно.
Отидохме на време за тура, оставихме си раниците в офиса на агенцията, дойдоха още десетина туристи, предимно германци и израелци и тръгнахме към кея, откъдето да се качим на лодката. За лодката се плащаше по 1 долар допълнително, след като се натоварихме, гидът ни събра обувките в един чувал, каза ни да си сложим спасителни жилетки и ни се представи. Предупреди, че на някого може да му стане лошо на лодката и ако може да повръща навън или в тоалетната, за да не омаже всичко наоколо. Лодката бе много бърза моторница и за нула време бяхме навътре в залива. След по-малко от пет минути видяхме първите китове, освен нашата лодка имаше и още няколко, пълни с туристи. Китовете се показаха няколко пъти, един от тях имаше бебе, така че видяхме и него. Беше изключително преживяване, буквално спиращо дъха. Аз се борех за гледка към китовете, тъй като една много висока и дебела жена през цялото време пречеше на хората като ходеше ту от едната страна на лодката, ту от другата. Гидът бе предупредил да не го правим, защото ако всички хора отляво се преместят отдясно като видят китове, ще обърнат лодката. Огромната дама обаче не слушаше, той й направи забележка веднъж, но това не помогна изобщо и в резултат на някои мои снимки вместо истински кит се отпечата такъв с дрехи и оранжева фльонга в косите. На няколко пъти мислех, че жената ще обърне лодката, всеки път като се засилваше към противоположната страна, гидът също доста се стрескаше. Като видяхме първите китове, няколко човека получиха възможност да се качат на горния етаж и трима на носа, така че германците се възползваха. Моят ред дойде по-късно, в най-якия момент - скокът на кита. Гидът ни бе казал, че имаме 100% шанс да видим китове и 50% да видим така известния и изобразен на всеки постер и табела на агенция скок на гърбатия кит. Когато видяхме втората група китове, се бяхме отдалечили доста от Пуерто Лопез и бяхме близо до острова Саланго. Там огромните животни ни оставиха без думи като започнаха да скачат, а когато аз бях на носа, заедно с двойка израелци, два кита минаха под лодката и ги видяхме на метър-два разстояние, можехме да им скочим на гърбовете направо от лодката :) Изпръскаха ни със струята, излизаща от гърбовете им като гейзер. Не мога да опиша колко прекрасно е да си до такива гигантски и величествени животни, това е нещо, което трябва да се преживее. След като китовете отплуваха нанякъде и се загубиха, лодката ни закара до бреговете на острова Саланго, където се оказа че е перфектно за гмуркане и дори има повече риби и по-големи от Карибите. Няма много корали, но пък много риби. За гмуркането гидът дори раздаваше маски и шнорхели на нямащите, никой не ни бе казал, че турът включва и това, все пак за 20 долара очаквахме само да ни закарат да видим китовете. След гмуркането ни раздадоха по един банан, парче диня и вкусен сладкиш. Гидът обясняваше, че остров Саланго е най-важното място за гнездене на пеликаните, фрегатите и бубитата. После минахме покрай красиви скали с арки, където също гнездяха много бубита. На кея ни върнаха обувките и гидът ни пита дали сме доволни, всички ръкопляскахме. Май никой не очакваше толкова неща за толкова пари. А китовете бяха зашеметяващи, с другарчето още не можем да спрем да говорим за тях и да ги сънуваме.
Взехме си багажа от офиса на агенцията (името е Spondylos, ако някой някога попадне в Пуерто Лопез между юни и октомври, горещо препоръчваме да ходи да гледа китове и тази агенция определено е читава) и поехме към автогарата, която е извън града и има ток да си заредим лаптопа. Вечерта стопирахме за Лос Фрайлес и се установихме на къщичката на продавачите до плажа. Отново се изкъпахме и изпрахме дрехи. Сутринта станахме рано и отидохме горе на наблюдателницата да гледаме за китове. Другарчето видя първия, който дойде недалеч от нас и ни направи страхотно шоу, беше много скоклив. Следващите часове дойдоха още няколко, но ги виждахме на голяма дистанция. Един мина недалеч от скалите, но беше много срамежлив и виждахме само гърба му. Малко след обяд си тръгнахме, стопирахме към следващия град на север - Пуерто Кайо. Там оставих другарчето да си зарежда лаптопа до църквата и тръгнах да разглеждам градчето. Разходих се по безкрайно дългия плаж, където попаднах на нещо неочаквано - морска костенурка, изхвърлена от морето и очевидно нападната от паразитно растение, обрасло навсякъде по нея, включително клепачите на очите й. Лежеше на плажа, отначало помислих, че е умряла и изпаднах в тотална паника, но видях че мърда и я доближих. Следващия един час прекарах в премахване на растението от цялото тяло на костенурката, когато бе почистена, по плажа минаха семейство с деца и ми помогнаха да я върнем във водата. Оттук насетне ми оставаше само да се надявам и да вярвам, че ще е добре, гледах морето с огромно притеснение да не я видя отново, колкото и да исках да й се радвам, милиони пъти повече предпочитах да е отплувала и никога повече да не бъде изхвърлена на брега. Продължих по плажа, последния час и нещо валеше дъжд, така че имах мокри дрехи, допълнително напоени с морска вода при спасителната акция на костенурката. Като излязох на уличка в градчето, ме заговори един човек и след кратка комуникация предложи да разпънем палатка в неговата кабана на плажа. Отидохме заедно до центъра да вземем другарчето, човекът остана там след нас и ни каза да отиваме направо в кабаната да се настаняваме. Валеше доста и се радвахме, че ще имаме подслон за нощта. Другарчето пък се ядосваше как всички в града са измамници и цакат в цените. Продали му сирене за три долара, което нормално купуваме около 1,60. После пък купи пържени картофки, които мошеникът продавач не ни сложи в пликче, както на другите си клиенти, а в една малка чинийка с очевидно по-малък капацитет и съответно за един долар получихме по-малко, отколкото в други градчета за 0,50 цента. Като цяло установихме, че цените по крайбрежието са изключително завишени, предполагаме че причината е, че тук поминък няма, освен риболова. А и рибарите са единствените, които извършват някаква "работа", останалите хора нонстоп се занимават с лайминг (най-важното нещо на Карибите, или седяне/лежане и неправене на нищо). Хората тук са толкова мързеливи, постоянно си лежат в хамаците и чакат да продадат нещо на супер завишена цена в малките си магазинчета. За нас единственото спасение бяха градовете със супермаркети, където цените са нормални, но в малките населени места избягвахме да си купуваме каквото и да е. Изключение правят пикапите с високоговорители, ако чуете такъв, плюйте си на петите и го догонете! Продават неща на доста ниски цени, например мандарини, ананаси, а веднъж дори си купихме цяла торта за 1,50.
Нощта прекарахме на плажа под покрива на кабаната. Не спря да вали, но ние бяхме на сухо, само дето в малките часове на нощта имахме неприятна изненада. Човекът се появи с фенер в ръка, започна да вика "бързо, бързо, ставайте" все едно къщата гори и да дърпа ципа на палатката ни. Събудихме се ошашавени и излязохме навън, човекът взе да ни вика горе да се качим по стълбата в неговата стая (кабаната долу беше заведение, а горе имаше стая с матрак, където явно живее). Взе да дърпа другарчето за тениската и да го кара да се качи по стълбата. Усетихме мигновено смрадта на алкохол, така че разбрахме каква е работата. Казахме му, че в палатката ни е добре, няма нужда да се качваме горе, явно си бе въобразил нещо и беше в тотален алкохолен делириум. За късмет бързо се отказа и си легна да спи, а ние потресени си казахме "алкохола на никого не прощава" и също си легнахме. До сутринта нямахме ядове, чакахме го до 08:00 да се събуди, за да му кажем чао и да му благодарим все пак, че ни е подслонил, а не да се "изнижем по терлици". Тръгнахме към центъра, там уцелихме пикапа с евтин ананас - три за един долар, след което и този с евтино сирене - един паунд за 1,25. Тръгнахме към следващото населено място, взе ни на стоп човек за Манта. Слязохме на отбивката за град (или по-точно село) на име Пиле, много се изкефихме на името и първото нещо, което видяхме до пътя, бяха групичка кокошки с петел. Е, поне със сигурност има пилета в този град. Погледнахме от шосето и видяхме, че няма плаж наблизо, не изглежда и като да се намира интернет, а другарчето търсеше такъв. Продължихме на стоп към Сан Лоренцо, което също бе село. Там отново цените на всичко бяха много завишени, не можехме да си купим нищо, но мина пикап, продаващ торти и си купихме чудесна торта за 1,50. Аз обиколих плажа, който е известен с костенурките, идващи тук да снасят яйцата си. В края на плажа има прекрасни скали и стълбички, отвеждащи до стар фар, откъдето се открива невероятна гледка към селото и пуст красив плаж от другата страна. Имаше един местен, любуващ се на гледката, който ми посочи океана и ми каза, че видял кит. След кратко взиране в хоризонта и аз го видях, беше далеч, но сърцето ми играеше от радост, че отново ги виждам. В това пътуване три от мечтите ми се сбъднаха - плувах с морски костенурки и дори си играех с тях, видях делфини на метри, те пък си играеха с лодката ни, видях и китове на метри. Ако можех и да плувам с тях, нямаше да има по-щастлив човек от мен в този миг. Пътуването ни стана една красива приказка, откакто напуснахме Колумбия. Еквадор е сбъдната мечта, начина по който се чувстваме тук, можем да сравним само с чувството в Доминика. Тук е спокойно, пътуваме безпроблемно, стопът много върви, хората като цяло са мили и приятни, никой не ни гони, никой не ни тормози. Има много удобства за такива като нас - публични душове, публични перални (мивки с корита като тези в Доминика), палаткуването не е забранено и полицията не прави никакви проблеми, даже помага, цените не са много високи и можем да си позволим да се храним нормално, дадоха ни три месеца за страната, което ни дава шанса да я опознаем добре, природата е изумително красива и интересна, има животни, има много култура и история в страната, стари сгради в по-големите градове.... общо взето влюбени сме в Еквадор и въобще не ни се тръгва. Обичаме тази страна! Единият месец вече мина, останаха само два. Развихме така наречения от нас "доминишки синдром". Това е, когато мястото е толкова хубаво, че не искаш да си ходиш, като си тръгваш плачеш, а като си далеч, непрекъснато си спомняш и говориш за него. И трескаво чакаш да дойде деня, когато ще се върнеш. Така се чувстваме само относно Доминика, а аз лично имам същия синдром към Индия и цяла Африка. В Колумбия постоянно мислех за следващото си пътуване в Африка и мечтаех за Чад, Алжир, Сенегал и други страни, където не успях да отида първия път. А Доминика ни е толкова мила и скъпа, че ако сега се появи някой с лодка и ни предложи да ни вземе до там, най-вероятно ще се изкушим, колкото и да мразим яхтите, плаването и заклещването на острови. Но Доминика е специална, за нея всичко си струва. Лелее като се сетя само за Мазньо, който сигурно ме чака на плаж Пурпурна костенурка...

Снимките са разбъркани, това е първа част, ще има още три публикации само със снимки
 

Близо до Котакачи

езерото Куйкоча


Куйкоча има две островчета и е кратер на вулкан


графити в Отавало

вулканът Имбабура


езерото Куйкоча




по пътеката около езерото е пълно с всякакви цветя















вулканът Котакачи














печени "змии" и варена царевица :)

мляко с какао в Котакачи

една от църквите в Котакачи




уличките на градчето са много спокойни






пазарът е винаги оживен






обяд с Владо


Владо (в средата) с местните пияндурници :) другарчето го изтрих, нали иска да е анонимно






обожавам графитите в Отавало, стотици са


Отавало




по пътеката към водопада Пегучи




инфо-центъра на Пегучи

ягоди в шоколад :)


традиционни носии


паметника с ток и интернет, главния площад на града










пак на обяд с Владо :)

съботния пазар в Отавало е пълен с шарени красоти



















пред палеонтоложкия музей в град Боливар








парка в Ел Анхел




Ел Анхел














в резерват Ел Анхел




фрайлехоните са навсякъде











горещ шоколад :))

къщичката на "лошите", които се оказаха много добри

липсва ми моя меч, сега прашасва в Хасково, вместо да е в ръцете ми


гъби с ориззззз :))

голям студ, голямо нещо!

чай от билката на Ерик, който я купил в Сенегал и ми я подари на Карибите

сладолед по пътя към Котакачи



сладолед в Котакачи




в Котакачи спокойствието е пълно






инфо центърът на езерото Куйкоча









върхът Котакачи


инфо-центърът










         

2 коментара:

Ivo каза...

С нетърпение чаках да пишеш 5 реда от Еквадор но ти ме изненада и написа доста повече. Радвам ви се !!!! Аз съвсем сериозно съм се замислил да се заселя в Еквадор а дори и не съм ходил там все още и всичко което знам за там е от интернет. Изглежда интересна държава с хубава пририда и добри хора .Радвайте се до като сте там че аз лично се притеснявам че може да се разочаровате от Бразилия ( особенно от цените) а може би и Аржентина ..но не искам да ви го натрапвам в главите .

Tery каза...

Няма изобщо да сбъркаш ако се заселиш тук, прекрасно е и на нас не ни се тръгва, а ни остават само още 6 дни :(
За Бразилия знаем, че е скъпо, а много хора ни казаха, че хората са като колумбийците и стопът е лош. Ние се надяваме да не е така, че иначе лошо, не знам дори дали ще успеем да я минем на стоп от край до край за 3 месеца.
За Еквадор имам още доста да разкажа, особено след кражбата, но да видим кога ще се отвори време за писане. Поздрави!!!