Тайван - сред красотите на остров Формоза

Пагодите "Дракон и тигър" в езерото Лотус в Kaohsiung


Сърдечен поздрав за всички, които си търсят щастието в парите, вещите, кариерата...и въобще в системата на безкрайната безсмисленост - https://www.youtube.com/watch?v=e9dZQelULDk

След прекъсване заради африканското пътуване, продължавам с разказите за Азия в хронологичен ред.
Веднага след като напуснах прекрасната Япония, се озовах в приказния Тайван. Наричан още остров Формоза (в превод - красив), Тайван се оказа една спокойна и изключително приятна за мен част от света, в която беше истинска наслада да се пътува! Много ми е приятно след всичката натрупана ярост и омраза от последното пътуване в Африка, да се върна към писане за места, където всеки миг беше изпълнен с покой и удовлетворение. Гори, планини, храмове, животинки, тишина и спокойствие, мили хора.... това беше за мен Тайван. Едва намерих сили да го напусна след 28 прекрасни дни там. Това време ми се стори твърде недостатъчно да се опознае страната добре. И понеже едва ли някога ще се върна там, тъй като единственият ферибот е от Китай, а там никога не желая да припарвам, чувствам доста сериозно прецакване с тези 28 кратки дни престой, някак си ми се иска да бяха поне 3 месеца. Имаше толкова места за гледане и неща за правене, че не успях да видя всичко за този кратък отрязък от време.
Не знам доколко българите са запознати с историята на Тайван, но тя е интересна и обяснява защо хората там са толкова различни от китайците. Някои биха казали, че Тайван е част от Китай, но за мен изобщо не е така и никога не трябва да бъде! Хората са тотално различни, макар да имат същия произход. Начинът на живот, обстановката, природата... всичко е различно, понеже едните китайци са расли и живели под тежката ръка на комунистическата партия, а китайците в Тайван са били свободни и са имали възможност да се развиват и мислят - нещо, което отсъства в Китай.
През 17 век Тайван е бил наричан остров Формоза, а сега - Република Китай, която се води за частично призната държава пред света. Да не се бърка с Китайска Народна Република, която в днешно време е известна с името Китай за по-кратко. Тоест в момента има две страни Китай :) И едната вече няма много общо с другата. Китай всъщност и понастоящем се опитва да завземе тотално Тайван и хората там масово се страхуват от икономическа и политическа близост с Китай, както и от война. Тайванците изобщо не харесват китайците и не ги искат, боят се от тях. А какво всъщност се е случило в недалечното минало...
През 1949 г тогавашното правителство на Китай губи от комунистите и се мести в Тайван, а комунистическата партия получава цялата континентална част на Китай. Противопоставянето между националистическата сила на Чан Кайшъ и комунистическия лидер Мао Дзъдун води до този развой на събитията като Кайшъ успява да се спаси на остров Формоза (Тайван) и заедно с него там бягат около 2 милиона войници, интелектуалци, бизнесмени и всякакви неудобни за партията люде. Те се смесват с вече обитаващите острова 6 милиона човека и живеят встрани от комунизма, който превзема целия останал Китай. Понастоящем комунистическата партия твърди, че те владеят единствения Китай, който включва и Тайван, и че Република Китай вече не съществува. Тези факти добре обясняват различията между китайци и тайванци в днешно време. Едните са расли и живели под натиска и терора на комунистически безпощадни диктатори, а другите - в доста по-свободна демократична държава. За мен лично като посетител и на двете страни, остана силното впечатление, че те нямат нищо общо, особено хората в тях. Ако не знаех историята на Тайван, дори нямаше да предположа, че е толкова свързан с Китай и щях да го разглеждам като съвсем различна държава.
Относно интересните в Тайван места за посещение, смело мога да твърдя, че има много за гледане и правене. Планините са разкошни и аз основно там си прекарах времето. Има райони за преходи, върхове за изкачвания, най-високият от които е Юшан - 3952 м, има и всякакви интересни храмове, скални образувания, пещери, водопади, плажове... Изобщо не мисля, че на някого би му било скучно в Тайван. За любителите на градовете има колкото искате такива, основно по западното крайбрежие и на север. Източното и южното са по-диви и красиви, а средата на острова е цялата в планини. Тайван е разположен на тропика на Рака и климатът е основно тропичен, но в планините е доста хладно. Населението е 23 милиона, което е страшно много за такава малка площ, но хората са набутани основно в градовете и не се усеща пренаселеност, особено като се забиете в планините. Освен китайци хан, които са преобладаващата част от населението и сред които най-големите етнически групи са хокло и хака, на острова има и коренни тайвански жители, които наброяват около половин милион и се разделят на 16 групи. Официалният език на страната е мандарин, но хокло говорят език, който наричат тайвански и се дразнят ако им кажеш, че говорят китайски. Хака също си имат техен език, а племената коренно население са имали 14 езика, които обаче не се използват достатъчно и са застрашени от изчезване. Основните религии в страната са будизъм и таоизъм.
Задължителни за посещение места по мое мнение са: национален парк Тароко, планините Алишан, езерото Слънце-Луна, национален парк Yushan, национален парк Yangmingshan, национален парк Kenting, град Kaohsiung, столицата Тайпе, Yehliu Geopark, скалите Qinshui и още много, много яки места, за които ще разказвам постепенно в следващите разкази.
А най-важните вкусни неща, които трябва да се опитат, са: ананасов кекс, чай от Алишан и вече световно популярния bubble milk tea - млечен чай с балончета.
За жалост, както писах и по-горе - 28 дни изобщо не ми бяха достатъчни да опозная Тайван толкова, колкото ми се искаше, а обикалях на пълни обороти. Малка страна с много места, които са интересни и едни 3 месеца биха били къде по-подходящи.

22.10.2018
Сутринта станах в 6:30 като преди това доста пъти се будех от минаващи покрай пейките хора, започна дневното оживление на летището. Като стана време за чек-ин, японката зад гишето ме заля със студена вода. Заяви ми, че за да ме пусне в самолета за Тайван, трябвало да имам изходящ билет от там, иначе не можело. Обясних й детайлно за ферибота, който смятам да взема и че няма как да имам билет за него предварително. Мислено страшно се ядосах на себе си, че не се сетих да си направя един фалшив самолетен за излизане от Тайван и да си спестя всичките ядове. Тя накрая склони да ме пусне, но ме накара да подпиша документи, че компанията им не носи отговорност ако ме върнат от Тайван. Сега всичко зависеше от имиграционните при пристигане.
В последните чакални преди качването на самолета имаше компютри с интернет и освен, че писах вкъщи, успях и да препиша името на произволен хотел за пред имиграционните. Опитах се и да резервирам временен изходен самолетен билет, но не стана, никакви по-тежки сайтове не се отваряха. Остана само да се надявам, че ще ме пуснат и без билета. За голям късмет в самолета никой не седеше на двете места до мен, така че поне ми беше спестено неприятното споделяне на седалки и успях да си порева без да притеснявам никого. Гледките отгоре поне бяха страхотни, полетът трая около 2 часа, а като наближихме Kaohsiung, забелязах нещо много зловещо - огромна пелена от смог обвиваше града, а нагоре се виждаше синьо небе. Изтръпнах и си спомних за Китай, не исках да повярвам на това, което виждах. Започнах да си мисля, че ако наистина е като Китай, няма да изкарам и 5 дена тук.
Приземих се със заглъхнали уши и главоболие, очите ми щипеха от сухия гаден въздух в самолета, мразех всеки миг, прекаран в тази консервна кутия. При имиграционните нещата се развиха тотално неочаквано. Жената, която ми взе паспорта, ми удари печат моментално и не ми зададе нито един въпрос! Без малко онази японка от другата страна да ми съсипе пътуването за нищо, тук изобщо не се интересуваха дали имам билет за напускане на страната или къде ще отседна. Дори багажа не ми провериха, нямаше никакви машини за сканирането му. Имаше обаче туристически информационен център, от който награбих карти и инфо за страната. Летището беше в града и до центъра се стигаше лесно, не както откаченото японско летище Кансай, което бе толкова недостъпно за простосмъртни, нежелаещи да плащат скъпия влак и нямащи кола, че като нищо да си изтървеш самолета ако си планирал да стигнеш до летището пеш.
Излязох на улицата и ме връхлетя тропическа жега, в сравнение с Япония тук беше много горещо. След 10 минути стопиране на магистралата пред летището, ме качи мило семейство право за центъра на Kaohsiung. По пътя мъжът, който говореше английски доста добре, ми обясняваше къде какво има за разглеждане. Препоръча ми да започна от Pier 2 и точно там ме оставиха. Местенцето е чудно, преди е било изоставено и занемарено, просто район с грозни сгради, използвани за складове, а сега е арт център и задължително място за посещение в града. Превърнали са го в много готино кътче с графити, скулптури, фигури от какво ли не, стари локомотиви и вагони... Направих си прекрасна разходка и се порадвах на всичките рисунки по стените и какви ли не други шарени идеи и красоти, само в арт центъра с изложбите не влязох, понеже трябваше да се купува билет.
Беше късен следобед и се ориентирах към купуване на нещо за хапване, стомахът ми стържеше. Проверката на цените в новата държава също беше задължителна през този първи ден. След прескъпата Япония Тайван ми се видя по-евтин, но отново много скъп. Купих си храна от един магазин 7eleven - много популярна верига магазини с цени като за простосмъртни. Залезът изгледах на готин плаж точно до университета, който явно бе забранен за посещение след тъмно. Един пазач буквално изгони всички веднага щом падна слънцето, даже прекъсна сватбените фотосесии на една двойка. Зачудих се защо е забранено да се ходи на плажа по тъмно и ми стана ясно, че тук няма да се спи. Намирах се в огромен град, втори по големина в страната и още въобще не знаех дали тактиката ми от Япония да си спя из града като клошар ще сработи и тук. Доколкото знаех по предварителна информация, в Тайван няма почти никаква престъпност и не е опасно, но дали нямаше да си имам проблеми с властите?! Трябваше да опитам, за да разбера, а тази нощ опциите ми за спане не бяха много, трябваше да е в града. От плажа загледах едни гористи хълмове наблизо и реших да се пробвам там най-напред. Бях в района на университета и стотици студенти с мотори щъкаха по улиците, даже и по стръмната, по която се заизкачвах нагоре. Беше страхотна жега и плувнах в пот, докато вървях по баира. Още нямах адаптация към това време след хладната Япония. След известна доза ходене в тъмното, си харесах едно място до пътя и се настаних. Всичко наоколо беше обрасло в гъста растителност и под наклон, та нямаше как да се скрия, надявах се просто никой да не мине по този път през нощта. Мястото се оказа идеално, спах добре през тази първа нощ в новата страна.
преди кацане
 23.10.2018
Докато събирах лагера се появиха първите разхождащи се по пътчето. А освен тях забелязах и присъствието на десетина тайвански макака на метри от палатката и ме обзе луда радост! Още първия ден налетях на животни при това диви и свободни. Порадвах им се, докато се разотидоха и поех обратно към града. Вървях дълго по малки улички, предлагащи хубави гледки, само че ако го нямаше смога, който в комбинация със слънцето, правеше града почти невидим. Уличките ми се видяха по-очукани от японските, хората - по-разпуснати, усмихнати и направо простовато изглеждащи (след като почти месец гледах японци в костюми). Стигнах до едни стълби, водещи към популярна гледка и храм, но преди да се кача, се отбих в една тоалетна вляво. Трябваше обезателно да се изкъпя, още от Япония имах нужда, а сега в жегата в най-топлия тайвански град, ставаше направо задължително да се охладя и обезмириша. Изкъпах се с бутилки вода, а косата си измих на една чешма отвън. Мина само един човек с дъщеря си, който просто ми се усмихна и си продължиха.
Гледката отгоре щеше да е чудна ако го нямаше смога и слънцето беше от другата ми страна. Иначе местенцето е чудесно и там се намира Martyrs Shrine - паметник/светилище от окупацията от японците, построено за да напомня за загиналите във войната. Самата планина пък се нарича Shoushan - Маймунската планина, а гледката от това място е популярна за фотосесии на младоженци и един огромен надпис "LOVE" е инсталиран на площадката. Тайванците много обичат да се снимат с разни такива надписи и изобщо "селфи" фотографията тотално е превзела хората тук, на всяка снимка трябва да са изтипосани и те, обикновено пред някакъв такъв обект, сложен специално с тази цел.  Следващата ми задача беше да обменя пари - пълен провал. Всяка банка, в която влязох, искаше да ми вземе около 3 долара такса ей така за нищо. Накрая се отказах и прецених, че ще ми е по-изгодно направо да изтегля много пари на куп. Минах през един банкомат и си продължих разходката с набъбнал колан с пари. Пресичането на улиците из града ми се стори адски стресиращо, понеже в Япония всички спираха на пешеходни пътеки, а тук - сякаш никой. Веднъж без малко да ме затрият, защото аз с навиците си от страната на самураите, тръгнах да пресичам без въобще да се усетя, че идващите превозни средства няма да спрат на зебрата. Едва минах като един камион почти ме обърса. Явно трябваше пак да се върна към старите навици.  Убих се от ходене из тоя град, всичко ми беше интересно и просто вървях по улиците и зяпах. Дълго време вървях покрай реката, наречена Любов (в тоя град много неща носеха това име сякаш - реката, гледката и кой знае още какво). Стигнах до готин храм на име Sanfeng, в който един от отговорниците много любезно ме покани да вляза и посетя, даде ми пакет бонбони и пощенски картички и дори ме насърчи да снимам колкото си искам вътре в храма. Много лежерно я карат тия тайванци, снимането обикновено е проблем на такива места и дори в Япония на някои не даваха. Това беше първият ми храм в Тайван и много ме впечатли, триста годишен е. Вътре беше супер пищен и шарен, имаше и басейн с рибки - шарани кои. Доста време се заседях и разходих из целия храм, а като си тръгвах, приятен местен ме заговори на отличен английски. Каза, че е родом от тук, но живее в Хамбург от 12 години и сега се е прибрал да види близките си. Беше с майка си и баща си, бащата буташе инвалидна количка, в която седеше майката и бяха тръгнали към пазара. Тайванецът ме пита с какво може да ми помогне и използвах да го попитам къде мога да намеря интернет кафе. Трябваше да пиша вкъщи, че всичко е на ред и вече съм в новата страна. Човекът нямаше идея къде може да се намери такова, но от дума на дума като разбра, че ям само вегетарианска храна, каза че и той е вегетарианец от малък и че Тайван бил истински рай за неядящите месо. Леко ми беше трудно да повярвам след мъките в Япония, а и Корея, където няма почти нищичко вегетарианско. Пазарът, на който отиваха, беше съвсем близо и човекът поиска да отида с тях и да ми покаже символите за вегетарианска храна, как да я разпознавам. Беше приятно място и поне в началото не се виждаше мърша, така че се осмелих да мина покрай няколко сергии, макар по принцип да избягвам всякакви пазари. От една от тях човекът купи няколко вкусни пържени топчета със сусам и ме почерпи. Показа ми сергия, на която се продава само вегетарианска храна и си преписах символите, написани на нея.  Отправих се към централната гара с надеждата да получа информация за интернет кафе в туристическото бюро там. Момичето ме насочи към някакво място, но там нищо не открих. Продължих да вървя в посока езерото Лотус, което бе доста далеч от центъра. До един парк видях табела за библиотека и тъкмо там двама местни айляци, дремещи на една пейка, ме заговориха с ентусиазъм да ми помогнат. Сякаш единият ми прочете мислите и ме насочи към библиотеката за интернет. Там даваха 20 минути на компютър, но ги удължаваха с още 20 ако пожелаеш. Беше безплатно и успях за 40 минути да си свърша всичките нужни неща, най-важното от които да пиша вкъщи. И в Тайван телефонът ми Нокиа не проработи, не хвана  никаква мрежа както в Япония и Южна Корея.  След още една доза ходене стигнах езерото, където веднага се забих в пагодите "Дракон и тигър" - много приятно и впечатляващо местенце! Входът бе на базата на дарения, пуснах 10 тайвански долара в кутийка и чичето ми даде пощенска картичка и ми се усмихна. Повечето места в Тайван са или безплатни за посещение, или със символични входни такси. Качих се през устата на дракона и слязох през тази на тигъра. Храмът е строен през 1976 г, има 7 етажа и гледките отгоре са впечатляващи. Целият район около езерото е задължителен за разглеждане ако човек се озове в Kaohsiung. След пагодите посетих и "Пролет и есен" - два прекрасни павилиона, строени през 1953 г. Също много интересен и впечатляващ бе  Pei Chi Pavilion със 72 метра висока статуя. В подножието й имаше басейн с рибки, дървета на желанията, къщички на патици и какво ли още не. Местенцето дори ми хареса за евентуално спане, но се оказа, че по-късно го затварят. На брега на езерото се вихреше фиеста в стил караоке и беше доста шумно, музиката продължи до късно. Отбих се и до храм Конфуций, който можеше да се види само отвън, както и храма Cingshuei, от чиято тераса се откриваха чудни гледки, а на покрива му се мъдреше огромна статуя. Междувременно стана тъмно и седнах на една пейка да чакам хората да се разотидат от парка и пътечките, за да си потърся място за спане. Хапнах и пописах, имаше светлина от лампите. Мина ми през ума да се заключа в инвалидните тоалетни и да спя там, но много миришеше и беше жега, така че се отказах бързо. Времето напредваше, а хората така и не изчезваха напълно, навсякъде имаше разхождащи се, бягащи, моторчета по улицата... Никак не беше като в Япония и тук никой не си лягаше рано, което за мен беше проблем, понеже страшно ми се спеше. В Япония свикнах да спя доста и нямаше да ми е лесно с това късно лягане. Накрая все пак се скатах в един по-тъмен край на парка и си легнах. До късно чувах шумове от мотори и хора. В Япония по тъмно нямаше жив човек в парка, а тук си беше направо лудница. Добре, че поне караокето от другата страна на езерото спря по някое време.
смог + слънце от грешната страна и гледката става такава
пагодите "Дракон и тигър"
24.10.2018
Сутринта станах рано, но други явно бяха станали още по-рано от мен и вече щъкаха и вдигаха шум. И тук както в почти цяла Азия няма уважение към съня на човек и се вдига шум дори ако някой спи наблизо, така че ме събудиха пискливи гласове и бръмчене на мотори. Любопитни бабки бяха насядали близо и ме зяпаха, докато събирах палатката. Минах през тоалетната и се впуснах в търсене на магазин да си купя нещо за ядене. Вместо магазин обаче, попаднах на няколко сергии, където местни жени предлагаха прясно сготвени манджи. Уцелих веге сергията и си напълних една кутийка с всякакви зеленчуци, получих и паничка ориз - всичко това за 60 тайвански или 2 американски долара. Хапнах доволно в парка, явно тук щях да се преродя по отношение на храната, в Япония храненето ми беше тотална мъка.
Време беше да си тръгвам от този град и да се забия най-сетне в тайванската дълбока провинция. На единственото възможно за стоп място наблизо обаче ме очакваше неприятна изненада. Беше меко казано неподходящо, нямаше никакво място за отбиване, колите хвърчаха бясно и всеки, който би опитал да спре, гарантирано щеше да направи катастрофа. Поседях 20-тина минути и осъзнах, че стопът тук е много лоша идея и по-добре да изляза от огромния град с някакъв градски транспорт. Насочих се към близка автогара, откъдето тръгваше рейс до манастирския комплекс Fo Guang Shan и направо се качих на него, понеже точно този манастир бе следващата ми дестинация. Автобусът се води градски транспорт и се пътува около 20-30 минути до манастира, а цената на билета беше 70 тайвански долара, но понеже нямах точно, шофьорът ме пусна да се кача плащайки само 50.
Манастирът е изумително място. Има 8 огромни пагоди, в повечето от които има тематични изложби на тема будизъм, а в една има дори и сватбена зала. Комплексът се простира на площ от около 30 хектара, има паркове, градини и е най-големият манастир в Тайван. Основан е през 1967 г от Hsing Yun, който е считан за един от четиримата "Небесни крале" на тайванския будизъм (понастоящем е на 92 години). Ако човек иска да научи повече за будизма, това е мястото. Целият комплекс е като музей, с много занимателни обяснения за будизма. Статуята на седящия Буда е най-високата в света статуя на седящ бронзов Буда. В мемориалния център се твърди, че се съхранява изключително ценна реликва - зъб на Буда, има само три такива в света. Не, че Буда е имал 3 зъба общо, но явно толкова са успели да съберат, ако изобщо е имало такъв човек. Понеже не вярвам на никакви религии, посрещнах тази информация с тотален скептицизъм. Пък ако наистина го е имало Буда, едва ли щеше да се радва зъбите му да са разпилени по света и някой да им се кланя. Ама свят шарен, хора всякакви. Зъбът не е изложен на показ, но пък в галерията имаше други доста интересни и ценни реликви. Много ми хареса целия комплекс и си прекарах чудесни няколко часа в разглеждане.
По някое време се озовах на етаж с ресторант в мемориалния център. Беше абсолютно празен и влязох да огледам от любопитство. Показаха ми едно меню и като видях цените, направо щях да получа удар. Тамън тръгнах да си ходя и една монахиня, явно усетила, че ми стърже корема, ми каза да отида в съседна сграда, където имало столова и можело да ям храна от храма само срещу дарение колкото мога да си позволя. Идеята ми хареса, понеже храната в храмовете винаги е вегетарианска, та отидох на въпросното място. Там цареше оживление и други хора се хранеха. Менюто съдържаше две опции - ориз или нудъли. Всяко от тях ти се сервира с прилежащи зеленчуци, супа и дори парче плод за десерт. Беше адски вкусно и много се радвах, че за втори път днес ям нещо готвено. В Япония такива моменти бяха изключително редки.
На излизане се отбих в последната пагода преди изхода, където пускаха кратко филмче за историята на манастира. Монахинята, която беше отговорна за залата с филмчето, ме заговори и приказвахме близо час, беше й много интересно да слуша за пътуването ми и живота в България. Накрая ми подари две гривни и две картички с будистки символи. Искаше и книги за будизма да ми дава, но бяха големи и тежки, а аз вече имах една "тухла" от близо 700 страници в раницата, та изобщо не ми се поиска да ги взема и нося.
Излязох на стоп по пътя пред манастира и след нищо време се возех в камион до недалечен разклон. Там ме взе лека кола и човекът ме черпи студена напитка. Остави ме в Qisan, където попаднах на супермаркет с добри цени и използвах да се запася с храна. После хванах стоп с мъж и жена до културното селище Meinong. Представляваше няколко къщи с традиционни занаяти, правят се хартиени чадъри, всякакви ръкоделия и се продават на посетителите. Местенцето е много приятно, понеже навсякъде има цветя, декорации, фонтанчета и макар да е малко като площ, си струва за разходка.
На стоп обратно към Чисан ме качи необичайно возило - малко моторче с една огромна леля, която го беше яхнала и горкото щеше да издъхне под тежестта. Най-абсурдното бе, че лелята много настояваше да ме качи тъй както си бях с раницата и ако имаше в тоя момент кой да ни снима, сигурно снимката щеше да стане хит в някой сайт за смешки из интернета. Качих се и аз на скутерчето с убеждението, че е невъзможно дори да потегли с такава тежест, но лелката ме опроверга и като професионален състезател умело държеше в пътя и маневрираше горката машинка. Откара ни невредими до Чисан и от там продължих стопа с младеж с лека кола, отиващ до университета наблизо. След него ме качи човек с камион, който не говореше английски и беше трудно да комуникираме, но беше много мил и ме вози доста дълго време. Почерпи ме храни и напитки, опитваше се да разбере къде точно отивам и явно не знаеше Siraya area - кътче природа, където се надявах да преспя. Той отиваше във фермата си и по пътя спираше да пита хора къде е това Siraya. В един момент кривна в посока, водеща към "зоната на градовете" - така наричам цялата зона по западния бряг на Тайван, където всичко е урбанизирано и населено, а аз се опитвах да се придържам само към планинския път и поисках да сляза. Човекът ме увери, че ще ме закара до мястото и като слязохме във фермата му, повика дъщеря си. Тя ме качи на колата си и ме откара чак до Siraya, не беше никак близо. Всяка среща с хора в Тайван беше съпътствана с някаква добрина от тяхна страна, по всичко личеше, че са много мили и приятелски настроени. Слънцето тъкмо се скри като пристигнахме, слязох от колата и момичето ми каза, че няма проблем да къмпирам тук според нея. Имаше пазач и огради на влизане по пътя към язовира, но ги игнорирах и просто минах. Имаше кътче с тоалетни, пейки и масички наблизо, но не знаех дали е разрешено да се къмпира тук, така че походих малко и разпънах палатката до гората в края на една нива. Единственият недостатък бе, че на сутринта беше подгизнала от конденз и се наложи да я суша преди да я прибера.
пагодите "Дракон и тигър"
ръчно изработени неща за туристите
 25.10.2018
Сутринта открих, че в тоалетните има и душове, та веднага се възползвах. Изкъпах се, изпрах си дрехите и ги суших, след което се разходих около язовира. Оказа се зона за отдих и имаше бягащи и ходещи местни. Много приятно местенце, прекарах няколко часа там и се отправих обратно към пътя. В един храм ми дадоха вода за пиене, интересно че в Тайван сякаш не пият директно от чешмата, навсякъде има едни машинки за топла и студена вода, от които хората си пълнят. В храмовете пък дават и бутилирана. А на водата от чешмата нищо й няма, но явно такива са нравите тук.
Застанах на пътя с намерението да стопирам на север към Chiayi city, близо до който се намира разклонът за планините Алишан - следващата ми цел. Веднага ме взе кола, но само до магистралата, понеже отиваха в друга посока. Там почти веднага ме взе човек, отиващ в Taochung - още по на север от моя разклон и ме остави на добро място за стоп към Алишан. Попаднах на готин музей за културата на местните племена в Тайван и с голям кеф го разгледах. После ме взеха майка и дъщеря, отиващи в храм по пътя към село Guangua, където вече наистина започваха планините. Дъщерята говореше отличен английски, разгледахме храма заедно, те се и помолиха. Черпиха ме вкусен, непознат за мен плод, който забравих как наричаха, не са ми никак лесни за запомняне китайските думи. Дъщерята сподели, че учи в университета в Kaohsiung  и е изумена как всичките й състуденти, които били чужденци на обмен, ходели пеш 500 метра от общежитията до унито, а тя - с моторетката. Тогава разбрала, че чужденците извън Азия обичат да вървят пеш и не се чудеше много като й казах, че съм в планините Алишан именно, за да вървя.
Тръгнах нагоре по пътя към селото, беше много живописен, всичко беше зелено и пълно с пеперуди и птички. Веднага ме взеха на стоп двама, отиващи в село нагоре по пътя за погребението на техен роднина. Единият ме покани да остана в дома му да нощувам, но още беше твърде рано, за да спирам и реших да продължа, а и цялото село беше на вълна погребение и те тъкмо отиваха в храма да се молят. Още от пътя се чуваха напеви, идващи от храма, където явно хората се бяха събрали. Исках да си спестя тоя тип преживявания точно сега, бидейки на такова красиво и зелено място, пълно с животни и растения. Нататък продължих вече изцяло пеш, но пък съвсем скоро заваля. Намерих захвърлена край пътя чепка зелени банани и взех няколко за по-късно. Скрих се под един навес да изчакам да превали и като понамаля силата на дъжда, продължих нагоре. Прехласвах се и откачах по всяко растение, насекомо, птичка... На едно място видях животно, подобно на невестулка, с розово носле, но не успях да го снимам и огледам по-внимателно, бързо потъна в шубрака. Убих се от снимане и определено осъзнах, че няма скоро да си ходя от Алишан. Е, още не подозирах, че дори след седмица ще ми е много трудно да си тръгна и че ще направя всички възможни хайкове из района. Това беше моето място! Следващите дни щяха да бъдат просто прекрасни. Привечер стигнах до разклона за Fenqihu от главния път за Shizhou, където пък имаше няколко кратки трейла със стълбища. По-късно осъзнах, че тайванците като говорят за пътеки и хайкинг, имат предвид ходене по дървени стълби сред гората, понеже всичките им пътеки така са направени. Явно нещо са спънати в краката като китайците и само по стълби могат да ходят без да се убият?! Поех по трейла, наречен на името на животно, което се среща по него - "White-faced flying squirrel", латинско наименование Petaurista alborufus. В буквален превод на български - белолика летяща катерица :) Тъкмо навреме започна да се смрачава, по пътеката имаше чудна беседка, под чийто покрив опънах палатката в случай, че завали. Имаше табелка, че къмпирането е забранено, но прецених, че толкова късно няма кой да ме види и ако утре рано събера палатката, няма да е проблем. А и в Тайван не са особено стриктни относно правилата и забраните, има ги, но не се спазват маниакално. Табели със забрани има толкова много и навсякъде, че все едно си в Сингапур. Но никога не видях някой да глобява. Също изобилни са табелките, предупреждаващи да се внимава за безопасността, например предупреждения, че има опасна пропаст, или змии, или пчели :) У мен тези табели будят само смях, защото ми изглеждат твърде абсурдни. Много са се вманиачили на тема безопасност тук, сякаш ще живеят вечно.
Разпънах палатката и през нощта излязох на разходка по пътеката в търсене на летящата катерица. За съжаление не я видях, но пък я чух по някое време през нощта. Излязох от палатката, но пак нищо не видях. А много ми се искаше да я зърна, страшно сладурче е тая катерица! Ето снимка от интернет да я видите:
Веднага щом събрах палатката рано сутринта, накиснах един пакет нудъли във вода, обаче вместо да ги изям, ги оставих като капан за катерицата и се скрих в шубрака да гледам дали ще се появи. След около час се предадох и ми стана ясно, че катерица нудъли не яде :)
Бях в пълна готовност да стартирам опознаването на целия район на планините Алишан, пълни с готини хайкове, странни животинки и малки селца с усмихнати местни, чиито основен поминък е отглеждането на чай.
красота близо до язовира
храм край язовира
по пътя нататък

Бюджет за Тайван:
Престой - 28 дни, общо похарчени - 482,65 USD
(1 USD = 30 тайвански долара)
Подробно:
  • 5595 тайвански долара (187 USD) - храна и напитки
  • 244 тайвански долара (8,16 USD) - градски транспорт и метро в Тайпей 
  • 3040 тайвански долара (101,65 USD) - билет за ферибота за Китай
  • 110 тайвански долара (3,68 USD) - входни билети за забележителности
  • 830 тайвански долара (27,75 USD) - книга
  • 700 тайвански долара (23,41 USD) - ремонт на фотоапарата
  • 938 тайвански долара (31,36 USD) - две нови SD карти за фотоапарата
  • 1400 тайвански долара (46,81 USD) - хард диск за копиране на снимките
  • 1580 тайвански долара (52,83 USD) - пощенски пакет за вкъщи

маршрутът ми през Тайван

2 коментара:

Unknown каза...

Ох, и аз се измъчих с твоето африканско пътуване, добре че свърши благополучно . Аз лично никога не бих избрала Тайван пред Китай и най-вече като природа. По канал 2 в четвъртък следобед вървят н.п. филмчета за китайските забележителности, е няма друга такава страна.

Tery каза...

Въпрос на вкус - казало кучето и... Не знам какво пускат в тези филмчета, но наистина няма друга такава страна :) За мен лично Китай е живото изпълнение на Ада на Земята. Не мога да си представя как една държава може да бъде по-съсипана и съсипваща от това. Западна Африка беше направо райска градина в сравнение с Мордор. Природа в Китай... може би документалните филми са по-скоро исторически. :) Аз такова нещо там не видях. А забележителностите им голяма част са толкова изкуствени и фалшиви, да не говорим и колко са скъпи за посещение, така че не мерси, има къде по-яки места, точно такива като Тайван.