Кот д`Ивоар - през Ман до Абиджан и пълна промяна на плана

някъде по пътя...

Bird Set Free - https://www.youtube.com/watch?v=p2eSobUpTG0

Кот д`Ивоар, в буквален превод на български - Бряг на слоновата кост, е бивша френска колония, спечелила независимостта си през 1960 г. Интересен факт е, че 26 години по-късно правителството взема решение, с което се забранява да се превежда името на страната на чужди езици. За столица се води град Ямусукро, но все повече важни сгради, посолства, търговия и бизнес се намират в Абиджан. Страната е първа в света по производство на какао, а населението й е 25 милиона като последните 5 милиона са се пръкнали в рамките на миналите 10 години и също толкова е населението на Абиджан. В представите ми този град щеше да е точно толкова ужасен, колкото Дакар, чието население се въртеше около същата цифра. Доколко поносим е един африкански град за мен, силно зависи от броя хора, живеещи в него.

Интересните за посещение места в страната не са особено много, на първо място би бил национален парк Тай, който обаче е трудно достъпен и предполагам изисква пари за посещение. Друго интересно място е Ман, но не самият град, а районът му. Има водопад на име Cascades, който по време на дъждовния сезон е живописно място за посещение, но по време на сухия, когато аз отидох, има една-две тънки струйки вода по голите скали. Също близо до Ман има няколко планини, които може евентуално да се посетят ако знаете къде да търсите пътеките за нагоре или пък си вземете местен гид - скалата Зъбът на Ман и връх Тонкуи (1223 м) - втори най-висок в страната. Аз не се пробвах, бързах за каучсърфинг домакина в Абиджан и да взема визата за Гана, понеже наближаваше понеделник - идеалния ден за кандидатстване за визи. На север от Ман пък има някакво селище Силакоро, известно с танцуващи на кокили хора. Предполагам е много интересно да се види, но като знам как са нещата в Африка, ще се е превърнало в машинка за пари и за всяка снимка ще се искат кинти, може би както беше в долината Омо в Етиопия - сумата се определя от размера на фотоапарата :) Съвсем умишлено реших да пропусна. За мен автентичността на културите на черния континент си е отишла и такива демонстрации са по-скоро за туристите и да се правят пари. Да, има някои все още живеещи според старите традиции племена, но са много малко и повечето от тях залитат към цивилизацията по един или друг начин. Кока-кола например е навсякъде, "умните" телефони също. Ток в селата често няма, но телефони имат.

Още едно интересно да се види място е голямата базилика в столицата Ямусукро, както и град Гранд Басам със старата си архитектура и хубави плажове. За плажове се препоръчва също Асини, местните все го хвалят.

В миналото страната е била покрита с гъсти тропически гори. Понастоящем всичко е изсечено и превърнато в плантации и обработваеми площи. Съдбата на гората тук е като във всички други околни страни - поголовна сеч, избиване на животните и заселване на хора навсякъде.

08.03.2020

Събрах лагера малко след съмване, в църквата започнаха да идват хора за служба. Исках да отида до тоалетната, но се оказа, че е заключена и никой от хората, които попитах, не успя да намери ключ. Тръгнах по пътя в търсене на тоалетна и попаднах на една отвратителна в мръсно крайпътно подобие на паркче. Хубавото бе, че имаше цели четири стени, явно днес нямаше да се стискам половин ден, докато намеря къде да отида до тоалетна.

Излизането от Данане продължи доста дълго, ходех ли ходех, а коли по пътя, освен платен транспорт, нямаше. По едно време ми се лепнаха две диванета, които не спираха да вървят след мен. Спрях нарочно на едно място - и те спряха. Тръгнах пак - те също тръгнаха. Ядосах се и им викнах какво искат, отговор не последва. Извадих ножа от раницата, уж че ще ги коля, та да ги стресна и да се махнат - никаква реакция. Добре, че мина един камион и ме взе, та не се ядосвах повече. Страшно ме дразнят лепките, които неясно защо тръгват след мен по пътя и не се махат колкото и да вървя. Добре, че нямаше много такива в това пътуване.

Камионът ме откара до Ман, а от разклона, на който ме остави, имах късмет и ме качи кола с местни журналисти, които ме откараха до отбивката за водопада. Там походих малко пеш и стигнах, а на входа - нова изненада. Посещението на водопада се плащаше, всъщност не че това беше голяма изненада. Мазен тарикат дремеше под дебела сянка и събираше пари като първо ми поиска 1000 франка, а аз заявих, че първо ще ми даде хартиен билет и тогава парите. С такава неохота извади тестето и веднага видях, че на билетите пише 500 франка. Естествено ако не поискаш билет, тарикатът си взема парите за него и то двойно повече. Нагли до няма и къде! Ето такива моменти така ме отвращават и отблъскват да посещавам каквито и да било места, че още в първите дни в дадена държава, вече съм в готовност да си ходя, понеже няма какво да правя там. Дадох му 500 франка и видимо недоволен ми връчи билетче.

Водопадът се намира в едно малко късче горска площ, където за миг си спомняш и се пренасяш във времето, когато цяла Африка е била джунглеста, красива, дива, свежа, с онзи хладен чист въздух, който само истинска гора може да създава... Докато навсякъде в ниви и плантации въздухът е жарък, почвата изтощена и унищожена, и маранята от обедното слънце е превзела всичко, то в гората е толкова влажно приятно и дори прохладно, че не ти се тръгва... А самият водопад нямаше никаква вода, тя едва капеше по скалите, които бяха съвсем голи. Само табелата със снимка, явно правена в дъждовния сезон, даваше възможност човек да добие представа как трябва да изглежда в по-добри за посещение времена, когато има вода. Поседях малко в гората, беше ми много тъжно и поплаках за кой ли път. Пътуванията ми вече минаваха основно в плач и по-малко в радостни мигове, понеже единственото, което обичам, е подложено на пълно унищожение навсякъде по света и все по-рядко намирам поводи за каквато и да било радост, особено пък в Африка. Е, пътувайки в Монголия или Норвегия беше точно обратното, но сегашната действителност водеше до такива моменти.

Походих доста пеша по главното шосе, не минаваха много частни коли, но пък след около час ходене изкарах късмет с идеалния стоп. Двама, пътуващи право за Абиджан с пикап и освен, че минах с тях почти цялата страна, бяха и много мили и приятни хора. Пътувахме целия ден, пътят беше доста лош асфалтов, имаше много дупки, но след Ямусукро се превърна в отлична магистрала до Абиджан. Денят беше дъждовен и поваля доста проливен дъжд. Започнах да долавям признаци за предстоящия дъждовен сезон, в Либерия също валя много, а сега и тук. Скоро щеше да е време да се ориентирам към стопиране на север към Европа.

Спирахме няколко пъти шофьорът да се моли, а в Ямусукро специално заради мен минаха покрай голямата базилика, та я видях макар и само отвън. За да се влезе вътре се плаща такса за посещение 2000 франка, доколкото зная ти назначават гид и те развеждат, но като минавахме, ми се стори да е затворена. Наричат я Божията майка на мира и е най-голямата католическа религиозна сграда не само в Африка, но и в света. Височината на купола е 158 метра. Построена е в рамките на 4 години в края на 80-те като е използван мрамор от Италия и витражи от Франция. Похарчените за строежа на сградата пари се твърди да са някъде между 200 и 600 милиона долара, явно никой не знае точно. Идеята е била на тогавашния президент, който изместил столицата на страната от Абиджан в Ямусукро - много по-малък като брой на населението град. Присъствието на такава сграда в подобна бедна африканска страна е осъждано от доста хора. В Кот д`Ивоар едва около 20% от населението са католици, а огромна част от хората нямат ток и вода в околността, така че подобно луксозно здание изглежда меко казано не на мястото си.

Близо до базиликата се намира изкуствено езеро с крокодили, където моите хора също се отбиха, за да ми го покажат. Езерото е голямо и крокодилите биват хранени всеки ден, никой не ги закача и са смятани за свещени, но някои местни са хвърляли боклуци по брега и ми стана много тъжно като видях един крокодил, легнал върху тях. Преди 8 години един от крокитата изял човека, който ги хранел. Както всеки ден, той влязъл при тях и позирал за зрелище на посетителите. Ето видео с момента, в който се спъва в един от крокодилите докато го прескача, пада на земята и бива завлечен във водата и изяден - https://www.youtube.com/watch?v=OXNuYyYV_X4

Да обичаш и да се доверяваш 100% на животните е едно, а да ги дразниш умишлено като дори позираш и се показваш, че си голяма работа, без да ги уважаваш достатъчно, е съвсем друго нещо и все в някой момент ще си го получиш. Приятелство с крокодил се създава най-бавно от всички животни в природата, изисква се много време и търпение, не трябва да се прибързва и никога не трябва да си въобразяваш, че можеш да си правиш каквото поискаш и да го дразниш, защото дори най-малката проява на неуважение в един миг, би го тласнала към действие. Но хората няма как да разберат това, те се имат за велики, най-развити, най-умни и прочее глупости, а когато липсва уважението към животните и човекът се разсея за миг от своето "съвършенство" - ммм вкусно! Било им е сладко на крокитата, напомнят ми на моя абсолютен любимец - известния крокодил Густав, за когото научих в Бурунди и който е изял над 300 човека в езерото Танганайка. Истинска легенда в раздаването на справедливост за животинския свят, избягал е от зоопарк и е заживял в езерото, където е успял достойно да отмъсти за страданията, които предполагам са му били причинени от хората, когато е бил в плен. Дано такива животни, успешно опълчили се на човешките зверства, да се срещат все по-често! Хората са в открита война с животните и останалата природа, които засега са губещи, но все още живея с малка надежда, че един ден ще последва обрат и Майката Земя ще направи нещо по въпроса, преди всички други живи същества да са напълно затрити.

Стигнахме в Абиджан в 22:00, за голям късмет шофьорът ме покани да спя в неговия двор, иначе нямаше да е приятно по улиците на огромния град посред нощ, а на каучсърфинг хоста не можех да се обадя, понеже ми е принцип да не притеснявам хората в такъв късен час. Оставихме пътника в дома му и се отправихме към оживен и западнал квартал на име Юпогон, където шофьорът ме почерпи вечеря - франзела със салата и газирано. В заведението, където седнахме, дънеше ужасна музика (страшно намразих модерната африканска музика след това пътуване, не я понасям!) и беше много оживено и пълно със съмнителни типчета и нагласени като проститутки негърки. Беше зловещо място и ми се искаше да се махаме по-скоро, понеже раницата ми беше заключена в колата, която не се виждаше от масата и имах леки притеснения за нея. Стигнахме до къщата на човека по тъмни, изровени улички, които никога не са виждали асфалт и по които лека кола едва ли би минала без да закъса. Добре, че бяхме с пикап. Изкъпах се с кофа вода в банята, разпънах палатката в двора и спах сравнително добре. Шофьорът не беше от Абиджан и само работеше тук в някаква телефонна компания, домът и семейството му бяха в градче на север от Ман и тук явно преспиваше временно като беше на работа. Първите ми впечатления от крайните квартали на Абиджан бяха каквито и очаквах - ужасно място, на което не искаш да бъдеш нощем, а може би дори и денем. Мизерия, мръсотия и тълпи от странни хора, всеки нагазил в дълбоките тъмни води на престъпността, дрогата и кой знае още какво.

закъсали на пътя след границата автобус и камион

църквата в Данане, до която спахДанане...

предупреждение до какво води мръсотията, в което едва ли някой се вслушва

по пътя към МанМан, на заден план се вижда скалата "Зъбът"пътеката към водопадаето така изглежда водопадът в сухия сезона това е когато има вода, доста различно, а?!

около водопада

зелено

малка красавица!децата да бягат за живота си според този знак :)по пътя след Ман

поредица снимки от колата в движение...такситата все бяха зелени, а в Абиджан - оранжеви и жълти

назад от пикапаафриканците обичат шаренковкусни корени от касава и други

мръсотията е просто навсякъде...базиликата в Ямусукро - най-голямата в Африка

крокодилското езеро в центъра на градакрокодили мързелуват на брегаоще един крокикрокодилът дреме в купчина боклуци :(

интересно здание има хотел Президент

гледка встрани от пътя

09-11.03.2020

В 6:30 сутринта тръгнахме с колата да вземем колегата на шофьора, трябваше да отиват на работа. Оставиха ме на разклона от главната магистрала към квартал Кокоди. Първата ми задача беше да отида в посолството на Гана и да кандидатствам за виза. Нямаше вече за кога да отлагам, понеже Абиджан бе последното място преди Гана, където можеше да се вземе виза и щеше да е или тук, или никъде. Дълго време походих, докато стигна посолството и доста хора питах за посоката. Квартал Кокоди се води най-престижния в града и повечето посолства и богаташи са тук. Улиците имат приятен вид, а в някои райони са направо чудни - със зеленина и цветя покрай пътя и в дворовете.

В посолството ми дадоха да попълня формуляр, след което имащата вид на лоша лелка негърка зад бюрото ми заяви, че не може да ми издадат виза тук, понеже нямам гражданство. Старата песен на нов глас. Каза обаче, че ще повика консула той да се произнесе финално. Държа ме един час да чакам в стаичка, след което направо консулът дойде при мен. Беше много любезен, приятен и усмихнат, каза ми само да му копирам всичките си визи и печати от предходните страни, плюс жълтата книжка за ваксини. Човекът видимо искаше да ми помогне и явно бяха имали други такива случаи на пътешестващи, които са дошли да искат визи, така че беше склонен към компромиси. Пазачът на входа ми обясни къде наблизо има фотокопие, сдобих се с всички документи и се върнах на гишето при лелката. Тя обаче ми заяви, че не мога да платя таксата в евро, само в CFA и се наложи да обменям пари. Явно за да ми направи мръсно, нарочно ми задържа паспорта като тръгнах към банката, без паспорт не може да се обменят пари в страната и тя много добре знае това. В едната банка чаках 30 минути да ми дойде реда, така и не дойде и се отказах. Отидох в друга банка, където отказаха да ми обменят без паспорт, в трета последва същия отказ. Принудих се да тичам обратно в посолството и да си искам паспорта, при което лелката се захили доволна и каза мазничко "оо, съжалявам", което ясно ми даде да разбера, че нарочно ми е задържала паспорта. Сега ми го даде и тичах обратно в банката. След още половин час се върнах с парите, платих експресната поръчка, която отнема 2 дни, а реално са 3 - не броят деня, в който си кандидатствал. Струва 90 евро, а нормалната поръчка е 60 евро и отнема 5 дни като никак даже не са 5, защото аз подавах в понеделник и ми се каза, че ще я получа другия понеделник следобед. Реално са 8 дни! Изобщо не ми се седеше в Абиджан 8 дни, така че предпочетох да си платя експресната и да си взема пустата виза в сряда.

Втората ми мисия за деня беше да намеря телефон или интернет кафе, за да се свържа с хоста. По телефон не успях, включваше се оператор и казваше, че номерът е грешен, та се наложи да търся нет кафе. Не знаех адреса му и понеже никъде в Кокоди не намерих нито едно нет кафе след часове обикаляне, взех градски рейс до квартал Трешвил, където се надявах да има, тъй като е по-западнал и повече като за скромни хора квартал. Там успях да намеря и се свързах с французина Лоло - домакина ми от каучсърфинг. Бил ми дал френския си телефонен номер, понеже мислел, че имам whatsapp. Това нещо е толкова популярно, че всеки очаква да го имам и настава смут като кажа, че нямам дори телефон. Лоло обаче имаше и местен номер, който преписах и след като си свърших работата в нета, се отправих обратно към Кокоди. Оказа се, че той живее там, но аз не знаех това и сега трябваше да мина отново целия град през адския трафик.

Още в 16:30 започнах голямото чакане на автобуса, който изобщо не идваше, понеже трафикът по улицата бе тотално задръстен и колите едва помръдваха. Както и предположих Абиджан страшно ми напомни на Дакар във всички аспекти. След около час най-после се появи заветния рейс 21. След моста трафикът се отпуши, но не за дълго. Щом стигнахме огромния булевард Франсоа Митеран, отново стана гигантско задръстване. За капак се стъмни и рейсът ни заряза в нищото, оказа се, че му е свършило работното време и ни остави просто ей така на магистралата. Имаше огромно количество хора, отчаяни за транспорт, а аз разбрах, че няма смисъл да чакам и тръгнах пеш в тъмното по запушената от коли магистрала. Беше пълен ад, навсякъде щъкаха хора, всички крещяха и бипкаха, а газовете от работещите двигатели ме задушаваха. Домът на хоста беше мнооого далеч от мястото, на което се намирах. И добре че местно момиче ме заговори, докато вървях пеш и ми каза, че тя отива недалеч от мястото, където и аз искам да отида. Честно казано нямах представа как ще стигна до адреса на хоста, не знаех пътя и изобщо не исках да пристигам по нощите, така че когато момичето предложи да се кача в споделено такси с нея, се съгласих. Едва се намъкнахме в едно, беше такава блъсканица от хора, търсещи транспорт, че трудно се уредихме. В таксито се качиха още двама пътници и като стигнахме мястото, където момичето щеше да слиза, аз също слязох с нея. Обясни ми, че от тук трябва да ме качи на друго такси, отиващо по маршрута към адреса на хоста. Обади се на Лоло от нейния телефон и му каза да ме чака, след което ми спря едно такси и след още една доза по-кратко от първото возене, най-после стигнах до уреченото място.

Голямо облекчение изпитах като видях Лоло, който ме посрещна и вече се беше притеснил, мислел че ще пристигна по-рано. Е, аз също така мислех, но ми отне 4 часа да се добера до Кокоди отново. След цял ден ходене по мъките най-после бях на спокойно място с възпитан бял човек, нямаше крясъци, надута черна музика и нерви.

Лоло беше много приятен, супер възпитан и спокоен човек, истинско удоволствие да си седиш при него и да си говориш. Никакво напрежение, натоварване и стрес нямаше в обстановката в дома му, просто си отпочинах истински в следващите няколко дни. В Абиджан няма нищо за разглеждане и страшно се радвах на възможността да се затворя между четири стени и да не виждам хора за известно време. Въобще не ми се обикаляше града, нямах никакво желание да ходя до центъра, наречен Плато и да го разглеждам. Там няма друго освен сгради, при това модерни. Градът е сякаш скучен и натоварващ, така че избрах да си остана вътре и се задоволих само с разходка в квартала. С Лоло имахме много общи теми за разговор, той също е пътувал доста и е живял в Африка последните 10 години, основно тук. По принцип е от Марсилия и историята на живота му е достойна за филм. Родителите му са били евреи и са били убити, а той е роден някъде в Туркменистан до границата в Иран. Осиновен е от французи и е живял доста интересен и динамичен живот, за съжаление изпълнен и с лоши събития. Сестра му починала от рак, дългогодишната му приятелка от Тайван също. Очарован е от Тайван и Япония, както и аз, прекарал е доста време там. Пътувал е като бекпекър, с мотор, живял е на много места по света, дълго време в Африка. А в последните месеци не работи и е приел предложение за работа в Хонг Конг, където беше в очакване всеки момент да се премести, но заради коронавируса това местене се отлагаше. Беше много уморен от африканската реалност, не излизал никъде в последните месеци и се беше затворил и изолирал в апартамента си, явно поради същата причина, поради която и аз не горях от желание да излизам. Разказа, че постоянно го тормозят африканките по улиците, искали му телефона, махали му от съседния тротоар, навирали му се и явно много му беше писнало от всичко това. За местните щом си бял, си визата им за Европа или Америка, така че винаги биха пробвали да се пласират. Той беше стигнал до там, че да им казва на всичките, че е гей, за да го оставят на мира. Даде ми идея да нося докторска маска на устата като ходя по улиците и ако някой се доближи до мен и почне да ме занимава с това колко много искал да иде в Европа, да се разкашлям яко и да му кажа, че току що идвам от Италия :) Гениално, не ми беше хрумвало!

Лоло разказа, че два пъти е губил големи суми пари като е инвестирал в бизнес с местни и всеки път са го прецаквали жестоко. Нямаше никаква вяра на хората в Африка, каза че за 10 години има само един човек, на когото вярва и това е негов приятел от Мали, който живее в Абиджан и с когото ме запозна по-късно. Други приятели сред местните няма. На мен ми беше много интересно да чуя гледните точки и историите на човек, който е живял толкова дълго на континента и сред негрите. Впечатленията ни за почти всичко съвпадаха и си дадох сметка, че за мен би било невъзможно да се адаптирам дори за месец живот тук.

Изпрах си дрехите в истинска пералня за първи път, бях едва втори гост на Лоло в каучсърфинг, но той знаеше точно от какво има нужда един пътуващ скитник - пране :) Първия ден го прекарахме на раздумка и с кратка разходка из квартала. Взех малко храна за вечеря, ядохме ориз със зеленчуци, а Лоло много следеше какво се случва с коронавируса в Европа. Аз почти нищо не знаех до този момент, от него разбрах, че в България случаите от 4 станаха 7, че доста граници се затварят и че хората почват да изкукват. Прибирането ми започна да изглежда като доста сложна задача. Италия и Словения затвориха границите си, а може би Испания всеки момент щеше да направи същото. Започнах да се тревожа много за близките си от този момент нататък и да се замислям, че нещата отиват на зле. По това време майка ми още ходеше на работа, а баща ми - по магазините, което започна да ми изглежда като нещо ужасяващо и причини безсънието ми следващите две нощи. Почнах да калкулирам за колко дни най-бързо ще разгледам Гана, как после ще взема виза за Того на границата и ще видя две-три места, след което ще мина Буркина Фасо с транзитна тридневна виза, ще мина Мали също без да спирам, ще похарча последните си пари за визата за Мавритания и ще стопирам денонощно през Мароко, за да стигна до ферибота. Всичко това трябваше да се случи в рамките на две седмици по мои изчисления. Но дали тези две седмици нямаше да се окажат твърде дълго време, за да успея да мина през Европа преди цялата да е затворена.... А и фериботът до Испания много ме тревожеше... ами ако го спрат. С такива мисли заспивах тази втора вечер у Лоло.

Следващата сутрин също прекарахме в разговори за пътувания и коронавирус, а към обяд той дойде с мен до посолството на Гана да си взема визата. Сутринта не предполагах, че това ще е деня, в който пътуването ми ще придобие абсолютно неочакван обрат. Все още мислех за стопирането през Буркина и Мали - как да ги мина възможно най-бързо, че там положението в момента е много лошо и като нищо да затворят граници поради постоянно течащите терористични нападения в комбинация с първите случаи на короната в Буркина. А в Кот д`Ивоар първият болен пристигна точно в деня, в който и аз. Засекли го на летището в Абиджан.

Посолството се намираше точно до мястото, където Лоло е работел преди години и той познаваше района много добре. На отиване минахме по един маршрут, който отне 45 минути ходене, а на връщане по друг, който бе час и половина. Също на около двеста метра от посолството се намираше дома на единствения приятел на Лоло - малиеца Иза. Отидохме да го поздравим, както и семейството му, той много се зарадва, понеже не се бяха виждали дълго и веднага ни покани в дома си. Иза имаше две съпруги и доста деца, а в комплекса живееха и други семейства. Нещо като африканско село насред всичките луксозни постройки в квартала. Иза работеше като охрана в една от сградите, вече дълги години бил на тази работа и му имали пълно доверие. Седнахме да обядваме чеб като Лоло обясни на жените да приготвят специално за мен такъв без месо. Чеб е популярна храна в Сенегал, но явно и в Мали, представлява ориз със зеленчуци и месо. Месото беше отделно и аз получих страшно вкусен чеб със зеленчуци, преядох яко! Много се радвах на възможността най-после да ям нещо истинско африканско. Пихме и домашен сок от хибискус - супер вкусно! Докато хапвахме, наблюдавах децата, играещи по двора. Едното си беше направило пумпал от дръжка от близалка с капачка от минерална вода. Въртеше се по-добре от пумпалите, които се продават по магазините за играчки в Европа. Едно момиченце пък тормозеше по-малките от него деца като ги разплакваше постоянно, а иначе всичките задружно разпиляваха каквато храна им се даде по земята на двора и после я събираха и лапаха под неодобрителните възклицания на родителите. Едно от децата имаше странна подутина на главата, която беше намазана с нещо. По-нататък видях и други деца с подобно заболяване, но не зная какво е.

За десерт ни нарязаха и папая, от която не успях да се възползвам твърде, понеже щях да се пръсна от преяждане. Отидохме до посолството в уреченото време и си получих паспорта с визата. Тръгнахме обратно към дома на Лоло и по пътя се отбихме да поговорим с негова позната, собственичка на верига магазини, която ме почерпи безалкохолно. Тя живее във Франция със съпруга си, който е много богат, интересното беше, че бе облечена с традиционна африканска рокля, а беше доста запозната с европейската култура. Много приятна и очарователна негърка, направо изискана по особен начин. Поговориха си малко с Лоло и продължихме нататък. Купих авокадо от пазара и като се прибрахме, го добавихме към вечерята. Купуването беше лесно, понеже го взех от жена, която Лоло познаваше и от която си купувал редовно като живеел в тази част на Кокоди. Тя веднага го разпозна и се виждаше, че е съвсем честна с цената. Голямо удоволствие е да си купиш плодове като знаеш, че няма да те измамят.

Когато се прибрахме, Лоло отново започна да следи какво се случва по света с вируса и да ми казва. Като спомена колко новозаразени и умрели има във Франция, доста се притесних, понеже имах усещането, че и България всеки момент ще пламне от болни. Неговите родители живеят във Франция, но той ми каза, че го слушат много и когато ги помолил да не излизат никъде, са взели това под внимание. Моят случай обаче беше друг. До този момент не осъзнавах на какъв риск са изложени близките ми. Последният ми мейл към тях гласеше да не излизат абсолютно никъде, на което в отговор получих обвинения, че вземам всичко твърде на сериозно и обяснения как вирусът бил преувеличен и едва ли не на тях нищо нямало да им стане. По същото време баба ходеше по разходки из квартала, майка ми на работа, баща ми по магазините. Истината е, че когато прочетох този мейл, почна да ми става лошо от притеснение. Взех спонтанно решение, че незабавно трябва да се прибера и да заключа всички, ако трябва и принудително, преди собствената им тъпотия да ги убие. В противен случай докато стигна България, може вече да няма за кого да се връщам изобщо. Лоло каза, че на мое място в такава ситуация би взел първия самолет за дома, възможно най-бързо.

Вместо да прекараме вечерта в приятни разговори и ядене, на мен тотално ми секна апетита, сви ме стомаха от нерви и само дето не ревнах с глас. Допреди няколко часа разпитвах малиеца Иза за ситуацията в Мали и Буркина, откъдето смятах да минавам, а сега трябваше да се настроя на съвсем нова вълна за светкавично прибиране и да мисля за самолетен билет. Лоло имаше интернет и започна търсене на билет, а аз писах на майка ми да преведе 500 евро по Уестърн Юниън рано на следващата сутрин, за да мога да го купя. Установихме, че горе-долу толкова вървят билетите и търсехме такъв от Абиджан до Истанбул, или от Акра до Истанбул. Понеже нямаше как да го купя онлайн, решихме да отидем в офиса на Egypt Air в центъра на Абиджан утре сутрин, веднага щом изтегля парите.

След като се спряхме на определен билет от Акра за 14-ти март (нямаше по-скорошни), се чухме с приятел на Лоло, който се намираше в Мадрид и ни обясни каква е ситуацията там в момента, както и че според него няма да мога да се прибера нормално през Европа. Той също посъветва за самолет и то само чрез Истанбул, понеже ако кацна някъде в Европа, ще имам проблем и може да остана в държавата, където кацна. Много полети били отменени и границите една по една затворени. Испанецът изпрати смс на майка ми, за да е сигурно, че ще си прочете мейла преди да отиде на работа сутринта и ще ми прати парите навреме.

Цялата нощ не мигнах и в главата ми препускаха какви ли не ужасни мисли... Дали ще успея да се добера до вкъщи преди да затворят границата, откъде да мина ако все пак е затворена, дали няма да отменят полета в последния момент, дали близките ми вече са се заразили... Изобщо не успях да заспя, бях в състояние на кошмарно напрежение. Спрях нацяло да мисля за пътуването и дори нямах време да се ядосам, че се е провалило. Сега бях човек с мисия - да се прибера в Хасково и да заключа всички, дори да не са съгласни с това. Особено след като Лоло ми сподели неговите знания относно произхода на вируса, ми стана ясно, че нещата са много сериозни и някои хора няма да го преживеят, а за мен единственото нещо от значение е да опазя близките си.

тигрови ядкив апартамента на французина Лоломоето леглоиз квартала има доста такива гледкиедна от многото затрупани с боклуци рекичкина няколко преки от луксозния квартал с посолствата...

ето тази гледка наистина ме зарадва, как не са го отсекли да се чудиш

приготовление на листа от касававегански чеб - страшна вкусотия!!!!!

с домакина ми Лоло, неговия приятел Иза от Мали и едно от децата му

разглеждане на картини за продан, изложени на улицатапо улицитемалък парк с графитиедин от любимите ми плодове :)охх вкусно!

12.03.2020

Събрах си багажа и зачакахме мама да ми пише мейл, че е превела парите. Лоло ми подари три дървени статуи и една маска за стена, всичките ръчно правени в района на Абиджан. Страшно много им се зарадвах, а той също беше щастлив, че им намери дом при някой, който ще ги оцени, тъй като след отпътуването си за Хонг Конг няма да ги вземе със себе си и ще бъдат изхвърлени от африканците. В 10:00 получих мейла като часове преди това тръпнехме в очакване и постоянно натисках "refresh" на страницата. Отидохме до близкия офис на Уестърн Юниън, изтеглих парите, взехме едно такси право до центъра, остави ни пред офиса на Egypt Air. Хората там бяха любезни и благодарение на бързия превод на Лоло (на мен щеше да ми е по-зорно да се обяснявам на френски) се сдобих с билет за най-скорошния самолет от Акра. Имаше престой в Кайро 13 часа и това беше леко тревожно, понеже в Египет вече беше доста пълно с болни и се опасявах, че идвайки от Египет точно, ще ме проверяват много усърдно в Истанбул. Нямаше какво да направя, директните билети бяха по 900 евро, а този - 473. Хубавото беше, че поне щях да прекарам един ден в Гана и нямаше съвсем да ми изгори трудно постигнатата виза. Но пък тази за Мали щеше.

Лоло ме изпрати до автогарата, откъдето тръгваха маршрутки за Гранд Басам. Нямах намерение да вървя през Абиджан и да го излизам пеш, затова тези маршрутки бяха идеални, а и исках да посетя Гранд Басам преди да се отправя към границата. Пожела ми успех и му благодарих от все сърце, с неговата помощ това прибиране стана възможно, в противен случай щеше да ми бъде много по-трудно да си купя билет например, а и нямаше да знам какво се случва из Европа. Докато пътувах в претъпканата маршрутка, успях и да порева. Това беше краят на пътуването, щеше да свърши по отвратителен начин - със самолет, а в същото време умирах от притеснение какви ги вършат близките ми в тоя момент. Не знаех дори как ще избутам два дни до самолета без да врътна от тревога.

Като стигнахме Басам, бусчето ме свали на кръстовище, но от там поех в грешна посока и вместо да се озова в центъра със старите колониални сгради, които исках да видя, се намерих на главния път за Ное и границата с Гана. Не питах никого за посоката и просто продължавах да вървя, което беше грешка, но не бях в настроение за комуникация. Когато разбрах, че съм на пътя за Ное, реших че няма смисъл да се връщам пак през целия град към центъра и после отново да идвам до тук, така че се отказах от Басам и реших да продължавам към Гана. Все пак гонех самолет и трябваше да съм на летището утре вечер, за да преспя там и хвана голямата птица на другата сутрин. Докато вървях по пътя и стопирах рядко минаващите коли, едно момче изникна отнякъде и ме замери с камък, викайки "корона, корона". Направо онемях, добре че не уцели. Дъждът от камъни болезнено ми напомни етиопските деца и понеже зная, че именно децата са най-опасното нещо в Африка и с тях шега не бива, се изнизах от полезрението на хлапето възможно най-бързо. Ако дойдат още няколко, а те обикновено движат по много, и всичките почнат да хвърлят камъни, нищо не можеш да направиш, нито да ги набиеш, нито да избягаш. А ако не те убият с камъните, като нищо да те оставят инвалид за цял живот.

Успях да хвана стоп с много приятен човек, който пътуваше за Асини и предложи да се отбием до фермата на брат му, която бе огромна кокосова плантация. Човекът беше много положително настроен към туристи, благодари ми, че му се доверявам да ме откара встрани от пътя на непознато място, настани ме на готин хамак в двора и брат му ми отвори два пресни кокоса, от които първо изпих сока и после хапнах "месото". Много се освежих и продължихме към Асини. То се пада встрани от главния път и е известно с плажовете си. Не се отбих, но по пътя слушахме популярната в района песен Assinie Mafia на явно много известен изпълнител на име Алфа Блонди. Този доста хора го слушат, три пъти такива, взели ме на стоп, ми говорят за него.

На разклона за Асини, където слязох, имах кофти среща с гадни полицаи. Спрях до крайпътна сергия да си купя хляб, понеже ми бяха останали доста франкове и исках да похарча част от тях, валутата в Гана е друга. Цъфнаха две куки, които ме питаха дали съм войник и аз направих огромната грешка да кажа, че не съм. Заядоха се страшно за раницата, явно и тук както в Сиера Леоне беше забранено да се носи камуфлаж ако не си военен. Искаха да ме водят в участъка, ровиха ми в раницата на пътя и добре, че като им показах билета си за самолет от Гана и им заявих, че страшно бързам за границата и че повече никога няма да ме видят в държавата си, ме пуснаха да си ходя. Бяха много антипатични и се държаха нагло, но трябваше да запазя спокойствие и да не почвам караници, понеже наистина бързах за самолета, а още дори не бях в държавата, от която ще го взема.

На стоп ме качи човек за Aboisso, остави ме на края на града и продължих пеш към границата. Тъкмо минах 300 метра, когато полицейска кола се зададе и ченгето много любезно настоя да се върна на чекпойнта, покрай който минах минути по-рано и да ми спрат кола там. Обясних му, че пътувам на стоп и той каза, че няма проблем, стоп ще ми хванат. Тук куките се държаха съвсем различно от колегите си край Асини, никой не ми направи забележка за раницата, или пък просто си мислеха, че съм войник и не питаха. Дадоха ми вода и ми спряха ганайски камион за границата. Доста време се люшкахме, докато стигнем Ное, а на чекпойнта в началото на града камионът беше спрян. Чаках 30 минути вътре, започна да се стъмнява, а шофьорът и помощникът му не се връщаха. Преди това едно ченге бе влязло в кабината да претърсва за наркотици. По някое време помощникът дойде и ми каза, че камионът не може да продължи, понеже куките са намерили марихуана в джоба на шофьора и няма да ги пуснат, докато не платят някаква гигантска глоба.

Слязох и поех пеш към границата, едно моторче спря и човекът предложи да се кача. Тази граница затваря в 18:00 всеки ден, закъснявах доста вече и вероятно нямаше да мина днес. От страната на Кот д`Ивоар един митничар толкова искаше да ми помогне да мина от другата страна днес, че грабна паспорта ми, накара друг на гишето вътре да го подпечата моментално без дори да ме види, след което се качи при човека с моторчето, с когото дойдох аз и отпраши към портата на ганайската граница. Аз хукнах да тичам след него с раницата, той ми викаше да побързам, но така или иначе се виждаше от разстояние, че границата е вече затворена. Ганайците бяха приключили работното си време и нямаше как да мина. Понеже вече имах печат с днешна дата за излизане от страната, утре трябваше да го редактират с актуалната дата, за да не ме върнат тези в Гана. Пълна каша. За капак щом попитах дали може да разпъна палатката някъде наблизо, митничарите нямаха нищо против, но дойде някакъв важен шеф и отсече, че само в хотел може да ме настанят. Около граничния пункт не можело да спя и много настояха да ме откарат до близък хотел в градчето и да спя там. След около час съпротива от моя страна и очакване все пак да ми посочат място за палатката, шефчето беше непреклонно и ме откараха на хотел, в който ме настаниха безплатно. Е, поне щях да се изкъпя и се надявах да успея да поспя поне тази нощ. Стаята беше приятна и след душ си легнах, потъвайки отново в мрачни размисли относно положението в България. Тук в Африка все още нямаше чак паника на тема коронавирус, макар че следващият ден ме убеди в противното...

модерни сгради в Плато - центъра на Абиджансграда с откачена архитектурагледка от моста над лагуната Ебрие, разделяща града на две части

носещи се по водата боклуци...в Гранд Басамцърква в Гранд Басам

сред кокосови плантации

това дете спеше като закланостая в хотела, в който ме настани полициятаутро близо до границатарека на границата с Гана

маршрутът ми в страната