Тайван - част 4 - по източното крайбрежие

скалите Qingshui по бреговете на национален парк Тароко

Като се смесят стиловете се получават гениални концерти :) - https://www.youtube.com/watch?v=uT3SBzmDxGk

08.11.2018
Докато събирах палатката, един накуцващ възрастен представител на племето ами мина наблизо и ме поздрави. Нямаше никакви други хора навън толкова рано сутринта. Седнах на плажа в очакване на изгрева, който беше смайващо красив. Тръгнах пеш по пътя, порадвах се на група беснеещи край шосето маймуни, а по някое време на стоп ме качи същият чичка от вчера, който ме остави до пещерите Baxian. Отиваше на доктор в клиника в по-голямо градче нататък по пътя. Слязох в центъра на градчето, купих си чепка банани от сергия и попаднах на по-евтин супермаркет от популярния 7eleven, та се запасих с храна.
Качиха ме мъж и жена до разклон нататък по пътя, встрани имаше чудесно кътче за отдих до плажа и там седнах да закуся. После хванах стоп с човек, който ме откара до следващата ми дестинация - полуостров Sanxiantai. Едно много готино местенце, което преди е било остров, но сега до него има изграден шантав мост. Оставих си раницата в информационния център и се отправих на разузнаване.
Гледките бяха приказни и към залива, и към полуострова, а растителността бе необичайна и гъста. Имаше готина пещера, в която се засякох с единствените други туристи - четирима французи и няколко азиатци от Тайпе и Хонг Конг. По-късно пак се засякохме на фара и се заговорихме. Един от французите, който се представи като Джон (не твърде френско име :), говореше отлично английски и беше много разговорлив. Разказа, че трима от тях доброволстват за няколко месеца в католическата църква в град Yuli, а четвъртият е кмет на малко градче във Франция и е дошъл на посещение. Останалите от групата бяха азиатци християни също участващи в някакви проекти с църквата, а днес всички решили да пообиколят района за един ден и да разведат кмета. Като разбра, че пътувам на стоп, Джон предложи да ме закарат нататък в моята посока, докато пътищата ни се разделят. Те имаха голям бус и със сигурност поне едно свободно място.
След като се порадвахме на гледките от фара, всички тръгнахме обратно към паркинга. Те отиваха към място, където имало маймуни и офертата да ме откарат там ми се стори много примамлива, така че се качих в буса. Първо спряхме на ресторант, където те искаха да обядват, а аз мислех просто да чакам да се наядат, понеже едва ли имаше нещо вегетарианско в менюто, а и да имаше, нямаше да ми е по джоба. Много се впечатлих, когато келнерката почна да носи чиния след чиния. Общо на масата се появиха над 10 чинии с храни и едва имаше място за личните чинии на хората, в които да си отсипват. Това поръчване на купища храна сякаш доста често се прави в Тайван, понеже не е нужно да се изяжда всичката храна и спокойно можеш да си вземеш каквото остане за вкъщи. Изобщо не се гледа с лошо око ако си вземеш останалото, даже напротив. Имаше една чиния с чист ориз и една със зеленчуци, от които всички ме подканяха да ям. Не ми се искаше, понеже после ще почувствам задължение и аз да се включа в сметката, а тя няма да е никак малка. Все пак хапнах малко, а накрая една от жените плати цялата сметка като твърдо отказа пари от всички. Не позволи на никого да й върне и много настояваше да е от нея всичко.
Качихме се в микробуса и газ към моста с маймуните. Не знаех за това място и щях да го пропусна ако не бяха тези хора. Насред гората по второстепенно шосе, съвсем близо до главния път и крайбрежното селце Donghe има мост, на който редовно се събират семейства маймуни и хората спират да ги гледат и снимат. Толкова са свикнали, че изобщо нямат страх и позират за снимки. Преобладаващите макаци бяха майки, пощещи бебетата си. Поседяхме, пощракахме и после Джон и другите предложиха да пренощувам в църквата, където доброволстват. Казаха, че няма да е проблем и падрето бил гостоприемен човек. Бях на път да откажа, но като казаха, че на другия ден от рано сутринта ще ходят в градините на църквата в планината да берат портокали, ми стана интересно да отида на въпросното място, тъй като било в гората и много красиво. И все пак имах съмнения дали постъпвам правилно, понеже никак не са ми приятни религиозните хора и разговорите с тях, обикновено няма какво да си кажем. Джон ме бе питал по-рано дали изповядвам християнството и когато му отговорих с твърдо "не" без да навлизам в детайли, че откровено си го ненавиждам, той не реагира лошо и явно нямаше против, та чак ме покани с тях. Беше ме питал и каква религия изповядвам, при което му обясних, че не харесвам никакви религии и нямам нищо общо с тях. Той очевидно беше заклет католик, но не ме тормозеше с излишни никому ненужни разговори и спорове на тази тема.
Най-големият плюс от решението ми да отида с тях до Yuli, което бе в противоположна на моята посока беше, че минахме по нов за мен планински път, а не по крайбрежния. Така получих още една доза прекрасни пейзажи. А докато пътувахме към града, кметът подари на всички в колата по една значка и химикалка със символите на неговото градче.
В църквата падрето французин ме посрещна добре, настани ме в една стаичка с легло, баня и тоалетна, а съседните стаи служеха за склад и бяха пълни с какви ли не хранителни провизии. Взех душ и седнахме да вечеряме на голямата маса в трапезарията. Храната не ставаше за мен, с изключение на една чиния със зеленчуци, от които хапнах. След вечеря се заехме с нелеката задача да чистим цветове на hibiscus sabdariffa, които имаха дразнещо кожата подобие на мъх и някои хора ползваха ръкавици при чистенето. На мен ми беше неудобно с такива и въпреки, че ми дадоха, не ги ползвах. Докато работехме, един екземпляр от компанията не спираше да говори. Казваше се Кристиян, беше италианец по произход и имаше някаква болезнена звездомания, самочувствието му беше гигантско и не спираше да говори за себе си. Лошото е, че в мое лице видя потенциален нов слушател, понеже явно бе изприказвал всичко на останалите, а мен ме виждаше за първи път. Пътувал е много и говореше също за японците, как му били големи приятели и с него сваляли маските си на сдържаност, много го харесвали. Доколкото разбрах е бил балетист. Продължи да ми надува главата с приказки до късно и накрая се наложи леко грубо да се измъкна. Страшно ме изнервят приказливи хора, чиито усти просто не могат да стоят затворени.
Изгрев на плажа до пещерите Baxian
Крайбрежието
Гледка отгоре
Сладури край пътя
на вечеря
09.11.2018
Докато чаках другите да се съберат в двора и да тръгнем към градините с портокали, се разхождах из помещенията на църквата. Попаднах на сутрешната меса, която беше забележителна, понеже едва ли всеки ден се вижда падре франсе, което да изнася меса на мандарин :) Хората се молеха и беше страшно скучно, само говорът на падрето беше интересен и се зачудих дали азиатците действително го разбират, или просто си бръщолеви колкото се е научил на този адски труден език. Кметът също беше на месата и предполагам нищо не разбра, но и той се молеше. Непонятни са ми хората, които се молят. Никога няма да проумея как може да молиш някого или нещо да ти реши проблемите и терзанията, вместо сам да си ги решиш. Пълен цирк. Светът изобилства от хора, които чакат боговете им да ги оправят. Да им дават здраве при положение, че пушат по две кутии цигари на ден и черните им дробове са превърнати в бурета за складиране на алкохол... да им дават радост и щастие при положение, че по цял ден седят и мажат с пръст по един екран... Горките богове, толкова са молени и търсени, че не могат да огреят на всички. Добре, че има и атеисти, които сами си вършат работата. И на които изобщо не им дреме за Рая, даже напротив - предпочитат на топло при Дявола, че само той изглежда като типче с акъла си в цялата тази имагинерна весела компания от рогати и крилати. Летящите на горните студени етажи никакви ги няма и даже ушичките са им замръзнали от студ.
Качихме се на буса тримата доброволци и аз. Другите две момчета се казваха Пиер Батист и Етиен. Фермата беше на стръмен планински склон с готина гледка и имаше много лимонови и портокалови дръвчета. Първо се заехме с брането на лимони, а като посвършиха - с портокалите. Склонът беше толкова стръмен, че докато се местех от дърво на дърво, паднах два пъти и си накалях панталоните. Носех пълни кофи нагоре по баира и добре, че не се подхлъзнах на мазната кал точно в тези моменти. На едно от портокаловите дървета видях страхотна змия, докато берях портокалите около нея. Снимах я и викнах Джон, който беше наблизо, да му я покажа. Като се пресегнах да я хвана с цел да я снимам по-добре, а и да я разгледаме отблизо, Джон взе да крещи и да ми се моли да не я пипам. Толкова се паникьоса, че се държеше ирационално и подплаши змията. Луди хора... Така и не разбрах защо толкова много хора по света не харесват змиите и се страхуват от тях. Сигурно при него е заради идиотската религия, която му е промила мозъка, че змията е зла.
Докато беряхме на Джон му се приказваше и зачекна здраво темата за религията. Предния ден останах с впечатление, че няма да говори с мен за това, понеже не споделяме еднакви виждания, но днес нещата придобиха друг отенък. Започна да ме пита като не вярвам в Бог, на кого се моля. Обясних му, че не се моля на никого, нямам подобна потребност и като имам проблем, се оправям самостоятелно. Той започна да изказва съжаление към мен и да твърди, че той ще се моли за мен. Догади ми се. После почна да ми обяснява как християнството го спасило, преди бил заблуден и изгубен, поддавал се на емоции и после все страдал. А един ден разбрал, че трябва да вярва в Бог и да се моли, така животът му ще е щастлив и ще постъпва правилно. Обясни също как иска да се ожени за католичка и никаква друга нямало да приеме, важно било да е точно като него, защото преди все се забърквал с неподходящи. Като го слушах, си дадох сметка колко лишен от проблеми за решаване е този човек. Той е прехвърлил цялата топка на живота си на имагинерен Бог и чака той да му я разиграе.
Напълнихме много кофи с плодове и падрето дойде да ги прибере. Хапнахме малко, докато беряхме, което за мен беше голям плюс, иначе не можех да си позволя да си купя портокали от магазина. По обед си тръгнахме, а обратно в църквата си изпрах калните панталони. Хапнахме пак на голямата маса в трапезарията и за мен имаше ориз със зеленчуци. Оказа се, че в църквата има компютър за общо ползване, само че е с парола и докато я открием доста се озорихме. Падрето го нямаше и не можехме да го питаме, но накрая Пиер Батист я нацели. Прекарах около час на интернет, а след това беше време да си взема чао с всички и да потеглям на юг. Един местен с моторче, който бе приятел на хората в църквата, предложи да ме откара до изхода на града. За нула време се озовах там и започнах стопа след моста.
Взе ме кола за Chishang с две жени и мъж, тъкмо слязох в града и веднага ми спря друга кола с майка и дъщеря. Понеже не говореха никакъв английски, се разрази голяма драма относно това къде да ме оставят. Казаха, че отиват в Taitung, а в последствие се оказа, че подминават града и отиват от другата му страна, което беше просто идеално за мен. Обаче докато се разберем вкарваха какви ли не места в навигацията и много се притесниха къде ще ме оставят, да не сбъркат мястото. За късмет накрая слязох в Zhiben, където отиваха те. Така подминах големия град и можех спокойно да си продължа пеш по крайбрежния път в търсене на подходящо за спане място.
Минах край едно храмче, където се бе събрала голяма група хора и празнуваха нещо. Ядяха и пиеха, викнаха ме при тях, сложиха ме да седна на едно столче и почнаха да ме угояват. Черпиха ме нещо като супа от сварен бредфрут, варена царевица, фъстъци, хлебче с вкусен пълнеж... Преди да се разотидат на смрачаване, една от жените предложи да спя до храма. Напълни ми цяла огромна торба с храни, останали от събирането, показа ми къде да опъна палатката, къде е тоалетната, душа, лампите. Любезността и загрижеността й минаха всички граници като взе да настоява и тя да дойдела да спи тук, за да ме пази?! Това предложение предизвика бурен смях у мен, докато не разбрах, че е сериозна и направо се притесних. Добре, че все пак се отказа, но малко по-късно мина с малката си дъщеря да ме проверят, явно живееше в някоя къща съвсем близо.
Ядох и пих до пръсване тази вечер, разпънах палатката под лампите на храма, на сухо. През нощта станах един път до тоалетната - нещо крайно нетипично за мен, но след толкова пиене преди лягане... И що да видя - недалеч под навеса опънат един биви сак и някой спи вътре! Помислих си веднага за жената, че е дошла все пак да ме "пази" и се втрещих. Зачудих се обаче откъде тази жена, която никак не ми изглеждаше като човек, спящ навън из природата, ще има биви сак. На сутринта разбрах, че не е тя и срещнах мистър Magic (магия).
разкошната змия, която открих докато берях портокали
10.11.2018
Докато си оправях палатката, от биви сака надникна мистър Меджик - тайвански фокусник, обикалящ из страната си пеш и с обществен транспорт. Беше голям образ и разказа, че прави представления навсякъде като за деца са безплатни. Говореше английски и пътуваше с малко куфарче, в което явно носеше магията си. Май нямаше никакъв личен багаж, само това куфарче и биви сака. Понеже валеше се притесни, че няма да стигне навреме за следващото си представление. Чакахме под навеса на храма дъжда да спре, по някое време намаля и фокусникът тръгна, а малко след това и аз поех на път, в другата посока. Продължавах на юг, целта ми бе края на острова и национален парк Kenting, намиращ се в най-южната част. Имах голям късмет с кола до разклона във Fangshan. Човекът пътуваше за Kaohsiung и слязох на тази отбивка, за да хвана шосето, водещо още на юг. През целия път пейзажите бяха приказни, отляво ми се падаше океана, имаше много диви плажове, а после пресякохме гористи планини и се озовахме край западния бряг. Шофьорът караше ужасно бързо и несъобразително, което ме учуди, понеже не е типично за тайванците като цяло.
От разклона ме качи семейство с три деца, майката и децата слязоха в Hengchun, а бащата продължи за Kenting и ме остави на отбивката за пътя, водещ към националния парк. От там ме взе камионче, което ме стовари пред вратите на парка. Отказах се да влизам в платената му част, вместо това продължих към район в съседство, който е безплатен и не по-малко интересен. Казва се природен парк Sheding и е съвсем близо до платения, има чудесни пътеки, пещерички, гледки. Обиколих го добре и продължих пеш по един уж пряк път, който се разклоняваше нататък и предположих, че води до източния бряг. Уви, пробвах всяко пътче, което ми изглеждаше като потенциален маршрут за там, но всичките свършваха в нечия къща. Добре, че по някое време се появи джип с местни туристи, които явно имаха същите намерения като мен да си спестят обикалянето чрез по-пряк път. Бързо разбраха, че такъв няма и шофьорът предложи да ме вземат на връщане към главния. Интересното бе, че джипът бе огромен и на задната седалка бяха само три дребни жени, които усетих, че няма да им е приятно да се гъчкат. Предвидливо предложих на шофьора да се кача в огромния празен багажник, та не им създадох неудобството да споделят седалката с още един човек. Откараха ме до източния бряг и по-точно до Jialeshui area, където в последствие се отказах да влизам като разбрах, че се плаща билет. Насладих се на сърфисткия плаж наблизо, хапнах и се върнах на главния път. Там имаше въжен мост, за който се плащаше такса да минеш по него и по трейла от другата му страна. В тази част на Тайван останах с впечатление, че всички атракции се плащат и е много туристическо. Нямаше общо с планините, но плажовете бяха супер красиви и доста безлюдни, та имах занимания колкото ми душа иска.
Хванах стоп с местен сърфист с ван, откара ме до Feng Chui Sha - готина местност с красиви, фотогенични пейзажи. По шосето се провеждаше маратон и беше пълно с бягащи, които ме поздравяваха като ме видеха да вървя пеш. След доза ходене ме качи джип със семейство и ме хвърлиха до парк Eluanbi. Тук си платих входната такса от 60 тайвански долара, за да видя фара и да посетя най-южната точка на острова. Обиколих доста добре парка и не само това, ами реших и да нощувам в него. Пътечките бяха готини, имаше малки пещери, огромни банянови дървета, интересни скални форми, места с гледки... Във фара ми подариха пощенска картичка и си сложих печат в тетрадката. В Тайван на всички туристически места има оставени супер яки печати, които може да си сложиш за спомен и аз си събрах много на последните листи в тетрадката, стана цяла колекция.
За нощувка си избрах Seaview pavillion - готина беседка с чудна гледка към океана. Духаше силен вятър и не сложих горния слой на палатката, за да минава вятърът през нея и да не я огъва и счупи. Докато заспивах, се чудех как ще се измъкна от това място рано сутринта без да ме види никой при положение, че паркът е затворен нощем и има огради и порти. Ако не успеех, трябваше да чакам да стане по-късно и да се раздвижат туристите. Обикновено стартирах в около 5:00, но нямаше да е фатално да се помотая още малко в парка.
Гледка към източния бряг
Гледки от панорамните къщички
11.11.2018
Рано сутринта реших да пробвам дали мога да изляза от парка все пак и вместо през главния вход, се изнизах през един отвор в метални прегради, ето че имало и нелегален вход/изход. Като има хора не става да се мине оттук, защото се вижда отвсякъде, но на разсъмване нямаше никого. Тръгнах пеш по шосето, изгледах изгрева в движение и прекарах целия ден в ходене. Първо се отбих на чудесен плаж с мини музейче, което обаче бе затворено. Част от плажа бе преградена и не беше достъпна за обикновените хора, имаше табели, че трябва да се запази дива. В другата част се ходеше свободно. Оставих раницата на пясъка и тръгнах да се разхождам, събрах си миди и минах покрай палатката на двойка чужденци. Много рядко виждах други палаткуващи и се изненадах. Бяха наели скутерче и обикаляха с него.
Нататък по пътя видях скалата Sail Rock, разкошния плаж Little bay, а стигнах и градчето Kenting, което беше много туристическо, навсякъде се даваха моторчета под наем, изобилстваше от хотели, хостели, ресторанти... Плажът Shiniu беше явно най-посещаваният и имаше доста народ на него. В далечния му край една чудна река се вливаше в океана и реших, че мястото е идеално за къпане, понеже нямаше никакви хора. Прекарах доста време на плаж там като ту влизах в бурното море, ту в спокойната река. Голям кеф беше, а имах нужда и от къпане. Най-хубавото бе, че сладката вода отмиваше солената и понеже душовете навсякъде струваха по 2 долара, така си направих безплатен душ със сладка вода. След плажуването посетих информационния център на националния парк, намиращ се малко нататък по главния път след града. Момичето зад бюрото беше много любезно и ми препоръча места за посещение наоколо. Успях и да пиша вкъщи от безплатните за ползване компютри. Една жена от персонала пък дойде да ми каже, че ме е видяла днес да вървя по шосето. Обясних й, че идвам пеш от Eluanbi park, на което тя едва повярва, а аз разбрах, че много се набивам на очи тук, понеже никой не върви пеш, особено пък с голяма раница на гръб.
След инфоцентъра походих до последния плаж, който беше фраш с народ, имаше чадъри, джетове, банани и някак си много ми напомни за нашето си Черноморие :) Не беше място за мен, та бързо си тръгнах. Хванах кола на стоп за Hengchun, в който се оказа, че има доста какво да се види. Имаше останки от стар град, сред които четирите порти бяха много интересни, а крепостна стена ги свързваше и по части от нея можеше да се ходи. Доста добре обиколих, а накрая се насочих към място на 1 км от града, където можеше да се види естествен огън, дължащ се на природна газ, подобно на Дарваза в Туркменистан. Е, размерите на огъня тук бяха скромни, то беше по-скоро няколко малки пламъчета, но си струваше емоцията да се види. Тръгнах натам пеш, но още в края на града една говореща английски жена спря колата си и ми предложи да се кача. Остави ме до пътеката, водеща към огъня. Там няколко местни се опитваха да си изпекат нещо, увито в станиол, а имаше знаци, че е забранено. Върнах се в града и поех към другия му край с намерение да хвана стоп към недалечна планина и да успея да гледам залеза там. Случайно попаднах на магазинче-заведение, където продаваха цели две веге версии на популярните бели хлебчета с пълнеж, които много исках да опитам, но никога не откривах такива без месо. Тук обаче имаха и си ги изядох с голям кеф.
Към планината ме взе човек с огромен Хамър и макар да не отиваше там, реши да ме откара. И това обаче не помогна да хвана залеза навреме, изтървах го. Освен това за гледане на залеза от точно тази планина и гледка се плащаше, имаше будка с чиче, от което трябваше да се купи билет. Пристигнах точно след залеза и огромни тълпи от хора тъкмо си тръгваха, а аз отивах. Чичето ме отпрати и каза, че вече не може да се влиза. Върнах се към гледката от другата страна към града, тя поне беше безплатна и имаше огромен храм край нея. Храмът ме впечатли, част от него се състоеше от малки пещери със статуи на Буда в тях. След като го разгледах, се настаних на масичките с пейки пред храма да си пиша записките в тетрадката. Имаше лампи и се виждаше добре, а наблизо имаше машинки със студена вода. Мислех да търся място за палатката по-късно, долу край пътя беше зелено и лесно щях да намеря.
Докато пишех, ме заговори мистър Чен - пазачът на храма за през нощта. Заразпитва ме откъде съм, почерпи ме куп неща - бисквити, ябълка, цяла торба бонбони, мляко, сладкиш... Предложи ми и да си опъна палатката до храма, само каза да изчакам да стане по-късно, че да няма никакви хора. В 22:00 затвори храма и беше идеално време да си лягам. Разпънах под навеса и така щях да съм на сухо ако завали.
Затвореният за посетители див плаж
Плаж Little bay
част от плажът South bay
Местни си припичат нещо
12.11.2018
Събрах палатката по тъмно и изгледах изгрева от храма. Благодарих на мистър Чен за гостоприемството и се отправих към недалечен плаж, на който са снимани сцени от един страхотен филм - "Животът на Пи". Походих доста и за малко хванах стоп с местен. Плажът беше много красив, но и леко комерсиален, и пак всичко се плащаше, даже и тоалетната. Обиколих го, поснимах и си тръгнах. Отказах се и да ходя до място на няколко километра с гледка на име Mobitou, понеже знаех, че и там се плаща. А и беше вече крайно време да се насочвам към стопирането на север - за Тайпе. Трябваше да се ориентирам към хващане на следващия ферибот в неделя, той плаваше само веднъж в седмицата, а вече доста седмици бях на острова и всеки път като наближеше неделя, се отказвах да си тръгвам. Сега обаче трябваше вече да си ходя. Чакаше ме още много път през доста държави, а исках да се прибера вкъщи края на март, което ми изглеждаше все по-непостижимо.
Една жена ме хвърли до главния път и от там ме качи човек с камионче за Hengchun. Следващият стоп беше до Fangshan, от там се повозих при мъж и жена от коренните тайвански жители, които ме оставиха на бензиностанция до техния разклон. Взеха ме двама мъже за Taitung, които бяха много приятни хора и спряха на туристическа гара с гледка, където чакахме да мине влака и да го снимаме. В Тaitung спряха до един магазин и купиха карамелизирани пържени картофи. Подариха ми един огромен плик с такива, та го ядох дни напред, много бяха вкусни! Оставиха ме до следващото място, което исках да посетя - Xiaoyeliu. Имаше инфоцентър, където си оставих раницата и хукнах да разглеждам невероятните крайбрежни скали в най-различни форми. Морето си бе играло здраво тук и вълните си бяха развихрили въображението. Всяко камъче бе като произведение на изкуството. Прекарах доста време там, после си взех раницата и продължих.
Качиха ме две момичета за Sanxiantai, почерпиха ме огромна чаша с черен чай, купен от скъпарско крайпътно местенце. Не успях да го изпия наведнъж, та си го пресипах в едно шише, за да не нося чашата в ръка. Следващият стоп бе с момче и момиче за Hualien и понеже взе да се стъмнява, поисках да ме оставят на едно от отбелязаните като интересни места на картата - плаж Jiqi. Беше преграден, а в момента и затворен. Не разбрах дали се плаща за достъп до плажа или до къмпинга, разположен край него зад оградите. Имаше ценоразпис за къмпинга, но изглеждаше като да е затворен от дълго време. Съвсем близо до него, извън оградите, имаше идеална за спане беседка, а на паркинга - тоалетни, така че си бях направо като на истински къмпинг. Дълго време седях край палатката и слушах разбиващите се в брега вълни. Наблизо имаше село и къщи, но никой не се появи, прекарах много спокойна нощ.
От края на плажа
Ето я и гледката
13.11.2018
Станах преди разсъмване и се изкачих на близкия хълм да чакам изгрева. Пътеката бе официално затворена, имаше табела с предупреждение, че е опасна, но минах цели 4 пъти по нея и освен едни отнесени стълбища, друго препятствие не видях. Даже в този участък нямаше проблем да мине човек с нормална двигателна култура, но за тайванските стандарти тази пътека бе опасна и непроходима, следователно я бяха затворили до момента, в който ще я ремонтират. Гледките отгоре бяха чудесни и два пъти се качих и слязох. После събрах лагера, минах през тоалетните като се изкъпах в инвалидната и продължих нататък по пътя. Вече почвах да се притеснявам - беше вторник, а имаше още много места по пътя към Тайпе, които исках да видя. Възнамерявах да ходя във виетнамското посолство да взема виза, а това трябваше да стане преди неделя и ферибота. В противен случай и тази седмица нямаше да си тръгна от Рая :)
Взе ме камион за Hualien и колкото и да не ми се искаше да влизам в големия град, трябваше да го мина някак си. А шофьорът беше много добронамерен човек и се обади на някакъв негов приятел, който щеше да пътува с кола до Тароко, та човекът специално дойде и ме взе. Така се измъкнах светкавично от града. Колата на този човек беше страшно луксозна, а той се похвали, че е от племето ами и е водил и друг път туристи в Тароко. Аз този път не отивах навътре в парка, който вече посетих преди седмица, а в крайбрежните му части, по-точно Qingshui cliff. Отвесните скали с пещери, издигащи се стръмно от морето право нагоре на средно 800 метра височина, са зашеметяващи и на няколко места има гледки към тях. Най-високият им връх се издига на 2408 метра директно от океана, а дължината на зоната с крайбрежните скали е 21 км. Пътят в тази част на крайбрежието е много тесен и пълен с тунели, излизаш от един и влизаш в друг. На мястото с гледка беше пълно с местни туристи и всички се надпреварваха за селфита. Имаше моменти, когато трябваше да чакам на опашка, за да стигна до място с най-добра панорама и да снимам пейзажа без човек пред обектива ми.
Тъкмо излязох на пътя и веднага ме качиха мъж и жена. Отиваха в Тайпе ама никак не бързаха и спирахме на готини места по пътя, пътувах с тях почти целия останал ден. Спряхме за обяд в Suao - част от огромния град Yilan. Понеже стигнахме там в 15:00, по ресторантите вече не се сервираше обяд, бяхме закъсняли. Още повече, че те искаха да намерят вегетариански ресторант заради мен. Накрая попаднахме в един, който беше обикновен, но жената там беше толкова мила, че веднага ми измисли сума вкусотии като за мен и ядох до пълно преяждане. Хората много държаха да ме почерпят. Другото готино нещо на този ресторант бе, че масите и столовете бяха пенсионирани ученически чинове и бяха целите нашарени и очукани :)
После отидохме до интересно местенце пред входа на гарата в Jiaoxi - басейн за крака с топла минерална вода, беше безплатен и достъпен за всички. Мъжът покисна краката си десетина минути, след което ме оставиха на разклона между крайбрежния път и магистралата за Тайпе. Те продължиха към столицата, а аз - на север по крайбрежието в търсене на добро за спане място. Качиха ме мъж и жена с бус за Toucheng и казаха, че плажът до града става за спане. Не ми хареса мястото обаче, беше твърде градско и оживено. Минах покрай рибарското пристанище с интересни лодки и се върнах на главния път. Взе ме момче с шарен бус, което приличаше на сърфист и ме откара до мястото, в което се целех за нощувка - Beiguan tidal park. Там си намерих чудна беседка до скалите, утре ме чакаше разглеждане на района, а веднага щом се стъмни, заспах дълбоко. 
Къде е палатката?!
Тароко и скалите му
Вкусотии!
14.11.2018 
Пак по тъмно станах, щом развидели обиколих всички възможни пътеки. Попаднах на страхотна пещеричка в скалите, беше светилище вътре. Хапнах набързо, събрах палатката и поех на стоп към Тайпе. Трябваше днес вече да стигна до там. Първо ме качи камион, от който слязох на входа към магистрлата за Тайпе, а след него жена, отиваща на работа в столицата, ме взе и се оказа, че от всички възможни места в огромния град, офисът на компанията й се намира на няколко метра от виетнамското консулство :) И това ако не е късмет! Веднага влязох вътре, тъкмо бяха отворили и преди мен вече имаше няколко други чужденци. Приеха ми документите: формуляр, една снимка и паспорта. Поискаха ми 55 USD, които първо ми ги съобщиха в тайвански долари, но като питах дали може с щатски да платя, отговорът бе положителен. Очаквах, че цената на визата ще е 25 долара, поне толкова пишеше в интернет. Само че тук явно цената бе друга, понеже не взех визата онлайн, а на място в консулството. Казаха ми да се върна за визата в петък в 16:00, така мисията ми бе изпълнена и вече можех да се радвам на свободна програма.
Заех се с обиколка на града, определено имаше какво да се види в тайванската столица. Имаше смог, но беше поносим, сякаш доста по-малко, отколкото в Kaohsiung. По път към центъра нацелих готино местенце - Huashan 1914 арт парк. Имаше чудесни поляни, стени с графити, скулптури, както и стари сгради, превърнати в изложбени зали. Напомни ми на Pier 2 в Kaohsiung. В една от залите имаше изложби на разни технологични "чудеса", тези неща обаче са ми крайно безинтересни и дори неприятни, та погледнах съвсем набързо и се отегчих. Технологичните изгъзици за мен са пълна идиотщина, която нацяло отнема шанса на човека за някакво развитие. Цял живот се чудя как хората могат да ги определят като "развитие", с това само доказват, че грам не са мръднали духовно и интелектуално за толкова много години еволюция, която де факто се оказва чиста деградация.
Продължих разходката към номер едно задължително място за посещение в Тайпе - мемориалния комплекс на Чан Кайшъ - бившия президент на Китай, избягал от комунистите в Тайван. Много въздействащо място, но за жалост точно днес беше затворено и не успях да видя голямата му статуя и музея, разказващ за живота му. Но дори и отвън мястото е смайващо. Заобиколено е от чудни градини, в които безстрашни катерици бесуват по пейки и клони на дървета. Наблизо са главозамайващите сгради на националния театър и концертната зала. А напълно неочаквано срещу комплекса попаднах на националната библиотека, в която веднага влязох. Оставих раницата в едно от големите шкафчета за багаж, дадоха ми някаква входна табелка и ме настаниха на един компютър, чието ползване беше безплатно. Успях да си намеря домакин от Каучсърфинг за петък и събота вечер, за първи път след Таджикистан. Днес и утре смятах да нощувам в недалечния национален парк Yangmingshan.
Минах през приятен парк, в който се намираше националния музей. Много исках да го разгледам, но беше вече затворен. Докато вървях в посока гарата, се отплеснах страшно по многоетажните книжарници на една улица, взеха ми ума! Тайпе е известен с четящите хора и изобилието на книги, така че от тук без книга нямаше да си тръгна. Ужасно ми се четеше нещо ново и се бръкнах цели 28 долара за една тухла за Югоизточна Азия. Раницата щеше да натежи още. Скъпа беше книгата, но много ми се четеше във всяка свободна минута, докато ям в някой парк или докато чакам на стоп на пуст път без коли.
Гарата беше гигантска, отидох в туристическия център и помолих за информация относно ферибота в неделя. Жената почна да звъни телефони, да рови из нета. Дойде втора жена и тя ми каза, че можело да няма места, което нещо не ми се вярваше. Добре, че се свързаха с някакъв човек, който не разбрах точно какъв беше, но се разбрахме по телефона да ми запази едно място за неделя. Каза ми да отида направо на пристанището в неделя преди 16:00 и да нося 3040 тайвански долара, което е 100 американски за билета. И това фери беше голяма скъпотия, а и като знаех, че ще ме върне обратно в Мордор (Китай) и то в ужасния град Xiamen, въобще не горях от нетърпение да се кача на него.
Жените в инфоцентъра ми казаха също с кой градски транспорт да стигна до национален парк Yangmingshan. Взех рейс 260, спира на изход 2 North на гарата. Пътува доста време и струва 30 тайвански долара (1 USD), но е идеален начин да се стигне до парка. Отива до началото му и дри човек да не планира да го разглежда, може да нощува там вместо да се чуди къде в града да разпъне палатка. Гледах залеза през прозореца на автобуса, откриваха се хубави гледки към Тайпе като се заизкачвахме. След спирката тръгнах пеш по една пътека, водеща към инфоцентъра на парка. Беше затворен по това време, продължих през голям паркинг и после по пътека, водеща към голяма циментова беседка. Духаше силен вятър и беседката не бе подходяща за палатката, така че я разпънах на закътано място в гората. Нощта мина спокойно и на сутринта бях в пълна готовност да опознавам парка.
Кой откри палатката?!
обитатели на градините
Арката на свободата и концертната зала вдясно

2 коментара:

Анонимен каза...

Смела Тери!
Наскоро четох отново за прехода ти Ком–Емине,който ме зареди с много положителна енергия.Можеш ли да пишеш и за други твои пътувания в страната ни.Разказваш толкова увлекателно и изглежда всяка твоя стъпка е приключение.А ние читателите искаме още и още.
Поздрав от Katy

Tery каза...

Здравей, Кaty! Може би по-нататък, понеже нямам записки от скитанията си из България. Имам безброй снимки от всяко място, но като няма тетрадки с текстове е трудно да се опише само по спомен. Много години обикалях интензивно из България без да пиша нищо, но занапред при нови обиколки може да записвам.