Боливия 2 - до Ла Пас и първи мигове в столицата

Потоси ни изпраща с фиеста на площада

Държа да уточня, че официалната столица на Боливия е Сукре, но аз ще наричам Ла Пас столицата, защото това е административната такава. А и в учебниците по география в България се учи, че Ла Пас е столицата и аз цял живот си живея с тази мисъл. В Сукре понастоящем се намира съдебната система, всичко останало е изнесено в Ла Пас, който обаче дори не е най-големия град. Санта Круз е първи по големина. Тоест обобщено - столицата е Сукре, административната столица Ла Пас, а най-големият град Санта Круз.

Пътуването ни към Ла Пас започна с излизане от Потоси с малък автобус. Трябваше да слезем на разклона за Ла Пас, който не биваше да пропускаме, защото автобусът отиваше до минерални бани Тарапая и дори още по-нагоре, към други минерални бани. Шофьорът нищо не ни каза като дойде време за слизане, въпреки че си бяхме купили билети за точно определената дистанция, а не чак до баните. Докато се усетим, че сме подминали главния път, бяхме минали километър, който после трябваше да вървим пеш. По-лошото бе, че аз се засилих да ходя към едно близко езеро, което било на 30 минути пеш и оставих другарчето край пътя с всичките багажи. Малко след като тръгнах по пътеката, в другата посока се зададоха банда гамени, поне десетина човека. Притесних се много за багажа и другарчето, но не тръгнах веднага да се връщам, реших да се разминем след което да тръгна след тях и да вървя на близка дистанция, за да атакувам в случай, че те атакуват другарчето. Ситуацията не беше никак в наша полза, защото наоколо нямаше и никакви хора да ни помогнат. Изведнъж в съзнанието ми изплуваха познати кадри от Есмералдас и нашите десетина негърчета обирджии, към които до ден днешен тая толкова силна омраза и често сънувам как ги разфасовам един по един, от което изпитвам невъобразима радост. С другарчето стигнахме дотам, че от август миналата година, та досега, сме измислили и разработили безотказна схема за ликвидиране на престъпността в една държава, започвайки от крадците, които мразим до болка.
Разминавайки се с гамените, те ме огледаха добре като веднага загледаха чантата с фотоапарата ми. Но не посмяха да атакуват, а си продължиха по пътя. Изчаках да минат зад първия завой и тръгнах след тях като спазвах дистанция, от която ги виждах на всеки следващ завой. Когато наближих мястото, където оставих другарчето, ускорих рязко скоростта и към края направо бягах. Другарчето седеше край пътя с двете раници и вече беше извадило ножа. Гамените не бяха атакували. Докато минавали покрай него били на по-малки групички - първо минали трима, после още трима и накрая всички останали. Той извадил ножа от раницата между първата и втората група. За наш късмет за един такъв грабеж, какъвто преживяхме в Есмералдас, се изисква някакъв поне минимум от организация. Тоест такава голяма група няма да ви нападне веднага щом ви види, а ще се събере настрана и ще обсъди нещата. В Есмералдас дадохме премного време на крадците да се организират, но тук нямахме това намерение. Те бяха продължили нагоре по шосето, а ние моментално тръгнахме надолу - към главния път за Ла Пас. Не бяхме минали и стотина метра, когато ги видяхме да се връщат обратно, явно вече направили плана за похищаване на другарчето с раниците. Грешката им бе, че не очакваха аз да се върна и да си тръгнем.

За нищо време минахме този един километър до пътя с намерението да хванем стоп и да се изнесем от този район. Стопът обаче нещо закъсня, бая походихме по нагорнището преди някой да спре. Първо спря един камион и шофьорът искаше пари като сумите, които обяви, бяха баснословни за съответната дистанция. На всичко отгоре беше бая антипатичен. Отпратихме злия лилипут, след което друг камион спря. Шофьорът не искаше никакви пари и ни откара до някакво село. Като слязохме започна да се стъмнява и тръгнахме да вървим по шосето в търсене на добро за спане място като същевременно стопирахме минаващите превозни средства, които хич не бяха много. Един камион спря и на въпроса дали искат пари за превоза, шофьорът и пътникът отговориха "ама разбира се", сякаш беше нещо напълно нормално и в Боливия наистина е. Всички си плащат за стопа. Като отказахме да се качим ни питаха пеш ли ще вървим и като потвърдихме, изреваха че не можело пеш, било много далече и да се качваме без пари. В крайна сметка се оказаха много приятни хора и доста си говорехме по пътя. Отиваха в Кочабамба, а ние трябваше да слезем в Оруро, където пътят се разклонява. До Оруро имахме към 300 км и пристигането в този огромен град посред нощ беше твърде лоша идея. Слизането в тъмното също бе кофти, защото не можехме да видим дали има къщи наоколо, тъй като никой няма ток. Когато на едно място се изкачихме още по-високо в Алтипланото, изглеждаше като да няма никакъв живот наоколо и питахме хората дали има къщи наблизо. Те казаха, че нататък имало, но много далеч, така че веднага се решихме да слезем. Студът бе убийствен и се намръзнахме, докато намерим подходящото малко и защитено от вятър каньонче за палатката.

На сутринта палатката бе замръзнала, имаше парченца лед по нея, водата в шишетата ни беше абсолютно замръзнала, а термометърът на другарчето безкомпромисно отчете -28 градуса! Това май беше най-студената нощ до момента, но сякаш бе по-особен сух студ, защото спейки с всичките дрехи в палатката не ми беше чак толкова студено. В Уюни също спях с всичките дрехи, но цяла нощ се тресох от студ. Другарчето също сподели, че не му е било много студено, но и двамата се смаяхме от отчетената ниска температура.

Тъкмо излязохме на пътя и първият камион спря. Трябваше да се возим върху строителни материали на бая голяма височина заедно с няколко работници. Беше кофти, защото нямаше удобно място да се държиш, друсаше, а и беше мръсно и прашно в камиона. Хората ни оставиха в едно малко село като веднага ни уредиха да се возим до следващото село в един пикап. Бяха много притеснени за нас, защото не ни разбраха правилно отначало. Когато камионът спря за нас, шофьорът разбра, че нямаме пари, а не че не искаме да плащаме за возенето, което е огромен проблем, защото в Боливия ако нямаш пари, си мъртъв и това всеки го знае. При нас стана недоразумение, ние не искахме да ни разберат погрешно, но те като тръгнаха да ни ожалват, че нямаме пари, за минути всички разбраха и веднага ни взеха в един пикап. Ако човек казва на хората, че няма пари, вероятно много от тях биха помогнали, но аз намирам това за отвратителна постъпка и доколкото четох разни блогове, се практикува от други стопаджии. Ние обаче не сме отрепки, които пътуват на стоп, за да бъдат съжалявани и искаме да ни вземат само хора, които наистина искат, а не просто всеки. Освен това със сигурност имаме повече пари от средностатистическия боливиец. А "нямам пари" и "не искам да платя" са две напълно различни неща!

В следващото село се наредихме веднага след пеахето, където шофьорите плащат такса за употреба на пътя. Веднага ни взе камион право за Ла Пас! Човекът не искаше пари и беше много приятен и благоразположен към нас. Минахме Оруро и страшно се зарадвахме, че няма да ни се налага да слизаме и стопираме в този грозен, престъпен и безличен град, който оживява само по време на ежегодния си грандиозен карнавал, но в останалото време не ми се струва привлекателен за посещение.
Пътувахме цял ден до Ла Пас и пристигнахме по тъмно. Последните стотина километра отчаяно се опитвахме да видим място край пътя, лишено от къщи, но къщите бяха безчет, макар и да не бяха точно до шосето, а навътре по голия високопланински кър. Беше повече от опасно да се слиза и спи на видима дистанция от лилипутските домове и се намирахме на километри от един от най-опасните боливийски градове. Казват, че Санта Круз и Кочабамба били толкова опасни, колкото и Ла Пас.
Влизането в Ла Пас задължително минава през гетото му Ел Алто, в превод "Високото". Ел Алто е отделен град сам по себе си, разположен е по ръба на каньон на над 4000 метра височина, а Ла Пас е наречен "Дупката", понеже се намира на почти километър по-ниско в долината. Ел Алто има повече население от самия Ла Пас и е известен с брутално насилие, грабежи, отвличания и въобще всичко лошо, що може да се сети човек. Ла Пас е по-скоро за богатите и за бизнес хората. Има редица небостъргачи в центъра, както и изобилие от стари църкви и постройки в колониален стил.

Минаването през Ел Алто с камиона продължи над половин час като цялото нещо бе като море от светлини, на което не се виждаше края. Пътувахме по голям главен булевард, който бе добре осветен и покрай него се виждаха банки, аптеки, хотели... Стигнахме до огромен заграден паркинг за камиони, където нашият шофьор паркира. Нас дори не ни пуснаха да влезем вътре в паркинга, охраната ни накара да чакаме шофьора отвън. А ние го чакахме, защото той така ни заръча. Като дойде ни поведе към отсрещната страна на булеварда, където спря такси и ни каза да се качваме бързо. Моментално събрахме всички погледи по оживената улица и хората не ни гледаха никак добре. Таксито ни откара до хотела, в който шофьорът бе отседнал и който се намираше до някаква оживена автогара. Каза ни да си потърсим хоспедахе в района, защото тук са най-евтините. За жалост нямахме време да търсим дълго, защото като двама гринговци с раници, привлякохме твърде много нежелано внимание и след проверка на няколко хоспедахета, се шмугнахме в най-евтиното - по 20 боливианос на човек, което не беше зле. Сега оставаха два проблема - как ще се опазим до сутринта в стаята без някой да разбие врата и да ни нападне и как ще си купим храна на улицата като не трябва да се набиваме на очи. Другарчето отиде първо за храна, докато аз залостих вратата и пазех багажа. Донесе пържени картофи, но като ни се прияде втора порция, не му се искаше да излиза отново, каза че всички го гледали по особено лош начин. Знаеше се, че е опасно дори да седим на хотел в Ел Алто, но трябваше да избутаме до сутринта. Залостихме вратата и я подпряхме с една разнебитена табуретка, заключихме и прозореца като сложихме всичките си багажи до главите си и така изкарахме до сутринта, когато районът не изглеждаше чак толкова зловещ и въпреки, че всички ни зяпаха и оглеждаха, тръгнахме да вървим пеш към Ла Пас.

Идеята ни беше да не ходим до долу пеш, а да се качим на кабинковия лифт, който обещаваше страхотни гледки и се ползва като градски транспорт от местните. След като питахме поне десет човека къде е най-близката станция и всеки ни пращаше в различни посоки, един човек каза, че днес лифтът е затворен и няма да работи. Наистина се оказа така, когато стигнахме до място, от което можехме да видим кабинките, те не бяха в движение. От това място се откри невероятна гледка към Ла Пас и изглеждаше наистина зашеметяващо долу в ниското. Над него пък се извисяваше могъщия заснежен Илимани - един от най-високите върхове на страната. Беше много красиво и започнахме да се вълнуваме относно разглеждането на града и предстоящите дни опознаване на боливийската столична действителност.
Слизането ни до Ла Пас се състоя по едни безкрайни и стръмни стълби, по които вървяхме бая време, докато стигнем все така стръмни улички, по които едва се спирах да не се затичам поради наклона и тежкия товар на гърба ми. Гледките надолу си заслужаваха, минавайки покрай тухлените лилипутски къщи, накацали по околните склонове. От Ел Алто до Ла Пас има хиляди минибуси, които ще ви отнемат това незаменимо с нищо ходене и които не ви съветвам да ползвате поради тази причина.
На една от стръмните криви улички спряхме до малко магазинче да изпием по една миринда в стъклено шише, цената беше 25 български стотинки и ни напомни на щастливите времена у дома, когато пластмасата бе скъпа суровина, а стъклото широко употребявано. В много отношения боливийци са по-добре от целия цивилизован свят - имат истинска природа, животни, ядат здравословна храна, околната им среда е много по-чиста, поради по-малкото количество неекологични отпадъци и липсата на индустрия и фабрики...

Задачата ни този ден бе да намерим възможно най-скоро квартира, в която другарчето щеше да остане следващите доста дни, докато аз отида до Исла дел сол на езерото Титикака и Коройко със световноизвестния си "път на смъртта". Квартирата трябваше да е сигурна, за да мога да го оставя за няколко поредни дни. Търсенето обаче се превърна в откровен кошмар и ни отне абсолютно целия ден. Другарчето пита в десетки, ако не и стотици хоспедахета, кое от кое по-мизерни, както и в хубави хотели, защото веднъж в Перу беше намерил най-евтината стая в чудесен хотел, а в мизерните дупки му искаха много повече. Ударихме обаче на камък дори и с хоспедахетата - нямаше под 25 на човек и това бе най-евтиното, което намери другарчето. Всички хотели и хоспедахета бяха доста пълни, защото за късмет бяхме дошли в столицата дeн преди карнавала Гран Подер - най-голямата ежегодна фиеста в столицата! Много се развълнувах от мисълта за предстоящия карнавал и в главата ми веднага се занизаха спомени от тринидадската фиеста, която радваше сетивата ми като пристигнахме на острова. Карнавал по боливийски вероятно щеше да е нещо по-различно, но отново много яко, така че нямах търпение и се зачудих на късмета ни да дойдем в точния момент в този град. Докато търсехме квартира, по улиците виждахме множество хора, приготвящи се за участие във фиестата с току що купени костюми. Минахме и по улицата, на която се продаваха костюми в десетки магазинчета. На всяка улица в Ла Пас се продават различни неща. Примерно има улица само с домашни потреби, друга с железарии, трета с плодове, авточасти, пакетирани храни, фризьорски салони, шивашки цехове.... изобщо всяка улица се бе специализирала в определени услуги или стоки. Лошото за такива като нас бе, че каквото и да търсим, не можехме да го намерим, защото не сме местни и не знаем кое на коя улица се намира. Общо взето разчитахме да налучкаме улицата, което нямаше много смисъл, имайки предвид колко стотици са улиците. Имаше обаче и огромен пазар, на който ние още отначало се натресохме и около който най-много търсехме квартира. Където и да питаше другарчето, или му казваха че няма места, или да се върне по-късно, или пък цените не ни устройваха. В тези квартири, в които се върнахме по-късно, ни отпратиха просто ей така. Очевидно хората не харесваха чужденци и понякога се усещаше, че просто не искат да ни дадат стая, независимо на каква цена.

Търсенето ни изтощи до краен предел и опъна нервите ни. През цялото време трябваше да си проправяме път между тълпите хора като вървяхме ту нагоре, ту надолу по стръмните улички с тежки раници на гръб и под жаркото андийско слънце. Това продължи буквално целия ден като по едно време следобед се озовахме на улица Буенос Айрес - една от опасните улици близо до центъра. Не знаехме това, но бързо се усетихме, имайки предвид колко погледи на крадци привлякохме. Квартирите на тази улица бяха повече от потресаващи и беше почти гарантирано, че ограбването е включено в цената. Освен това на няколко места, на които другарчето пита, му казали, че не се дават стаи за нощувка, а на час. Бързо си обрахме крушите от тази улица с нерегламентирани бардаци и се върнахме по в центъра. След като бяхме обиколили всички хопедахета и алохамиентота, тоест най-евтините варианти за спане, се надъхахме да пробваме хостелите за бекпекъри. Те естествено бяха още по-скъпи, а хотелите достигаха космически цени от порядъка на 200 или 400 боливианос. Накрая, малко преди тъмно, вече крайно изтощени пробвахме един хостал на име Камино Дорадо, който бе като хотел и нямаше нищо общо с бекпекърски хостел. След солидни пазарлъци се съгласиха да ни пуснат за по 25 на човек. Дадоха ни малка стаичка, която очевидно бе най-евтината, защото другите бяха доста по-големи и приятни. Бяхме на добра улица, където се намираха повечето сериозни хотели и хостели, така че не беше опасно и можех да оставя другарчето спокойно. После като прочетох в интернет как един куп туристи са били ограбени в хостели и хотели, а на един в стаята му дошли от "интерпол" през нощта да го "претърсят", демек ошушкат! Потресаващите истории от Ла Пас и изобщо Боливия хич не бяха малко, а най-смешно ми стана като прочетох за турист, който бръкнал в джоба си и там вече имало друга ръка :) Добре, че се заех да чета за схемите за ограбване на чужденци, защото това страшно ми помогна мен да не отвлекат няколко дни по-късно. Но затова в друг разказ.

След като се настанихме, тръгнах да поразгледам района в последния час преди тъмно. Беше пълно с улични сергии и търговци, изобщо изглеждаше като цялото население на този град да е разделено на половина - такива, които продават и такива, които купуват. В държавите от нашата част на света има хора, които се занимават с какво ли не - артисти, инженери, адвокати, журналисти..... В Боливия сякаш всеки се занимаваше само с продаване, изобщо толкова много хора бяха излезли на улицата да продават и отделно имаше милиони магазинчета. Дълго дискутирахме с другарчето от какво живее народа на Ла Пас и стигнахме до извода, че хората се занимават с две неща: продаване и кражби.

В една от пресечките на нашата улица се намираше известния в Ла Пас пазар на вещици, който се въздържах да разгледам детайлно, а само профучах покрай него, позовавайки се на слуховете, че там се продавали трупове на лами за късмет или нещо такова. Докъде може да стигне болният човешки мозък...
Иначе всяка уличка беше уникална, бе пълно със стари църкви и постройки, а уличките бяха стръмни и претоварени с трафик и пешеходци. Близо до нас бяха и много тур агенции, предлагащи всякакви занимания за туристите, от изкачване на Илимани и Уайна Потоси до пускане с колело по пътя на смъртта. Мен лично най-много ме изкушаваше да си наема екипировка и да се кача до един от двата върха, но бидейки в Боливия и виждайки за какво става въпрос, се отказах от много от предварителните си планове. Да не говорим, че и визите ни бяха кратки, а едно такова качване би отнело поне няколко дни. Много се радвам, че направихме поне някои ходения в перуанските планини, но ми се иска да бяхме обиколили доста повече. За Боливия четох в една книга и за нападения на туристи високо в планината по заслоните, с което боливийци тотално ми паднаха в очите. Нямаше преход, за който да няма предупреждения за грабежи, дори прехода от Кумбре до Коройко, който исках да направя, бе описан като пълен с недружелюбни хора и чести грабежи. За района около Коройко пък имаше предупреждения да не се ходи сам по никоя от туристическите пътеки, особено за сами туристки, защото имало изнасилвания. По-късно в Коройко видях и разлепени предупреждения на терминала и инфоцентъра точно по този въпрос. Както пише една туристка: "Боливия не заслужава туристите си."
Това, което обаче най ме спря и отказа от преходи в планините бе, че през което и село да минеш, местните ще ти искат пари. В Перу бе същото, което ни спря от някои преходи, които много исках да направим. Сега в Боливия нямах останали никакви здрави нерви да се разправям с беззъби лилипути на баира, така че реших да си го спестя. Да не говорим, че ако не платиш "таксата" за преминаване, има шанс да дойдат да те ограбват или тормозят посред нощ. Като цяло от предварителните ми намерения какво да разгледам около Ла Пас, останаха само Исла дел сол и пътя на смъртта. И все пак дори само неочакваният карнавал си заслужаваше идването до тук...

на тръгване от Потоси центърът сияеше както обикновено

на площада имаше фиеста











най-вкусната леща

край Тарапая





след най-студената нощ, цели -28 градуса


по пътя към Ла Пас






планинско селце









квартирата в Ел Алто за 20 боливианос на човек

отвън




гледка от Ел Алто


Ла Пас отвисоко





пеш надолу през гетата

величественият Илимани



лабиринт

вид картофи



добрите стари български времена... защо вече всичко е пластмаса!!!


в магазините за карнавални костюми



в центъра








на площад Мурило





нощен Ла Пас...














Няма коментари: