Йордания - една различна Петра


"Манастирът" на Петра

Още от самото начало Йордания се оказва едно райско кътче за мен и до края ми носи само положителни емоции и свежи приключения...
След като си вземам довиждане с Уилем и близките му, поемам по така наречената "King's highway" или "Кралската магистрала", чийто скалисти каньони и планини са слабо казано главозамайващи. Пейзажите ме очароват, стопът е динамичен, защото ме вземат само на къси разстояния и имам възможност да посетя почти всяко градче по пътя. Най-весело е в Тафила, местните ми казват, че в културата на страната жителите на Тафила са жестоко "употребявани" за всякакви шеги. Намирисва ми на Габрово и горките хорица там, за чиито котки без опашки се носят легенди в България. И с Тафила е такава работата, има ли някакъв известен майтап в Йордания, той задължително ще се отнася до населението на Тафила :) А самото градче си е доста голямо и много време го вървя от край до край. Накрая ме взема човек с джип от туристическия бранш и ме оставя до природния резерват Дана, известен като най-големият в Йордания. Там вече се появяват зеленина и живот, за разлика от каменистите планини преди това. Има голямо разнообразие от пясъчни скали, множество растения, вариращи от цитрусови дървета и хвойна до пустинни акации и финикови палми, както и стотици видове птици. Резервата обитават и дива коза, планинска газела, червена лисица и вълк. В допълнение към природните чудеса на резервата Дана, има десетки археологически обекти на територията му. Шофьорът ми разказва с възхита за красотата на местенцето и ужасно се ядосвам на себе си, че тъй като имам домакин в Петра за днес и следващите дни, трябва да бързам за там. За мое успокоение си казвам, че това далеч не е последното ми посещение в Йордания и ще има поне още няколко други.

пейзаж от Кралската магистрала

случайни срещи по пътя
 
Подминавайки района на Дана, пейзажът пак става пустинен. Хващам кратки стопове и чакам повече, тъй като трафикът по кралската магистрала съвсем оредява след Тафила. До Вади Муса ("Долината на Мойсей"), където се намира Петра, ме вози човек, който се оказва, че бегло познава домакина ми Гасаб. Оставя ме в началото на селцето и от там ме взема младеж с пикап без дори да стопирам. Минаваме през центъра на Вади Муса, забелязвам плашещо огромно количество туристи, хотели, магазини... За щастие Гасаб не живее във Вади Муса, а в съседното бедуинско селце Ум-Сайон, което също е до Петра, но на три километра от Вади Муса. Младежът отива точно там и имам късмет да сляза на улицата, на която се намира къщата на семейството на Гасаб. Той самият ходи там всеки ден, но домът му е пещера на 7 км от селото, в скалистите планини след Малка Петра. Няма нищо по-нормално за един бедуин от това да живее в пещера, а неговата пещера, както по-късно имам шанса да установя, е едно разкошно  парченце от Рая.
Виждам Гасаб на входа на къщата с групичка негови приятели, до него е паркиран розовия му джип на цветенца, а самият той ми изглежда толкова слаб и жилав, сякаш ще се счупи. Но всъщност е невероятно издръжлив и се занимава със скално катерене, по-късно се шокирам като виждам по какви скали се катери без абсолютно никаква осигуровка! Растите му още повече допринасят за общия вид на типично "хипи". Мислено започва да ме тревожи въпроса за марихуаната, винаги щом попадна сред такъв тип хора, започвам да се гипсирам при мисълта да не извадят някоя трева, да ми кипне и да направя някой скандал, страшно много против тия боклуци съм! А само като чуя баналния израз "ама тя тревата не е наркотик", така ми се приисква да бия, да бия... Всъщност май никак не харесвам хипитата... Предпочитам компанията на един скучен средностатистически работник, от когото поне нещо ново мога да науча, пък било то и нещо безсмислено като например колко литра му гори колата на сто километра, отколкото да "кебича" при надрусани слабоумници, които уж парадират с това колко над цивилизацията и материалното са, но са им нужди опиати, за да "се изстрелят" на такива висоти над другите. Никак не понасям хора, на които им трябва подобен стимул, за да летят, за да виждат розов света... това или го постигаш без изкуствени опиати, или по-добре недей, не си стигнал до там! Да не говорим, че като цяло впечатленията ми от тези среди хора са, че една книга не са прочели през живота си и страдат от хроничен мързел. Често пъти дори няколко часа сред тях ме карат да усещам силно затъпяване. И всичките са ми толкова еднакви... сякаш гледам една микро-система в голямата система...Разбира се, има и изключения.
Гасаб обаче е бедуин и е от Йордания, следователно в моите очи той изглежда много по-различен. Притежава типичното за хипитата безгрижие, но пък има какво да науча от него и то не е никак малко. Живял е в Германия 17 години, но през 2008 г. се е прибрал трайно в пещерата си и хоства каучсърфъри почти всеки ден. Напливът от туристи и пътешественици към Петра е много сериозен, така че пещерата на Гасаб и къщата на семейството му, са винаги пълни.

Ум Сайон - бедуинското село, където живее семейството на Гасаб

 Влизаме в дома на родителите му и там ни очакват с приготвен чай. Запознавам се с брат му - Гасан, с майката и бащата, както и с още двама каучсърфъри - двойка англичани, които са пристигнали предния ден, днес са посетили самата Петра и са в приповдигнато настроение от видяното. Пием чай и Гасаб предлага да ни води към пещерата аз да се настаня, а те да си починат. Товарим се на розовия джип, по пътя наблюдавам няколко палатки на бедуини номади, които живеят дори още по-диво от тези в пещерите. Пейзажът наоколо е главозамайващ. Малка Петра ни е от лявата страна, а по-нататък към пещерата скалите са оцветени в червено, оранжево, кафяво... Бързам да разгледам самата пещера, определено се впечатлявам, мястото има атмосфера, а и Гасаб го е декорирал страхотно! Още от първия миг зная и къде ще затворя очи щом нощта падне - на каменната площадка пред пещерата :) На кой му трябва покрив над главата на такова местенце! Дори самият Гасаб не спи в пещерата, а в една скална ниша над нея. Вътре спят каучсърфърите тип "туристи", навън спят само тези тип "пътешественици". Това не го знаех като пристигнахме, но го забелязах следващите дни, когато дойдоха нови гости и се усети кой какъв е и за какво се бори. :)
Привечер с двойката англичани отиваме на разходка из околните скалисти планини и изпращаме слънцето сред красиви ярко оцветени скали и стадо полудиви камили. Гасаб през това време отива до селото да купи продукти за готвене на вечеря. Тук неписаните правила са прости - всички готвим, всички ядем, всички си мием чиниите. Такъв, който работа не похваща, най-малкото ще бъде гледан лошо от останалите. Всичко се базира на взаимопомощ, готвим на огън, мием чиниите с вода от туби... ресурсите са кът и трябва да се пазят - добър урок за западните туристи, които попадат тук редом с калените пътешественици. Гасаб на никого не отказва прием.
Освен Гасаб, брат му и каучсърфърите, пещерата и всичко около нея се обитават от три големи и четири  малки котки :) Една от котките има котенца - цели четири парчета, които се крият вътре в пещерата и вършат беля след беля. А любимката на всички е една красива рижа котка с три крачета и малко от четвъртото, всички я наричат "три и половина", много е гальовна.

входът на пещерата, горе вдясно е скалната ниша, която самият Гасаб ползва за легло

вътре е истински дом

:)

кухнята

джипът на Гасаб, тръгващ от пещерата към селото

с англичаните първата вечер

полудиви камили

скална арка недалеч от пещерата


по залез скалите стават още по-ярки


скалата, в която е вкопана пещерата, палатките са на Гасаб и ги ползва за складиране
 
Вечерта прекарваме край огъня, първо в готвене, после в ядене. Храната е разкошна, говорим си за най-различни неща. Гасаб ме пита дали смятам да посетя Петра. Казвам му, че ще се промъкна нелегално, а той и брат му са потресени и започват да ми обясняват как не можело, имало камери, охрана... На по-късен етап разбирам, че не само въобще не е така, но и Гасаб много добре знае за какво говоря като казвам, че ще посетя Петра нелегално, защото той самият е водил няколко избрани каучсърфъри по този начин. Една от тях е Уте, която той нарича "по-малката ми сестра". Дали благодарение на това, че познавам Уте, или защото разбра, че не съм типичния турист, Гасаб все пак решава да ме отведе до "тайната пътека" за щурмуването на Петра, но трябва да го пазя в тайна от другите каучсърфъри, защото така и те ще поискат. Едва ли на някой му се намират излишни 50-60 евро за изхвърляне... Споделям с него, че имам карта на един от вариантите за промъкване в Петра, нарисувана ми от друг българин, който е успял да влезе без билет (сърдечни благодарности на Юри Варошанов!), но Гасаб е човек, който така добре познава Петра, че вероятно и без да гледа картата, вече знае за кое място му говоря. Решаваме щурмуването да стане следващата нощ, по-точно сутрин, защото по негови думи трябва да сме в началото на тайната пътека в около 5 сутринта, за да може той да ми обясни горе-долу как да сляза в каньона в самата Петра и съответно аз да успея да го направя преди светло, когато вече със сигурност ще ме види някой и ще ме хванат. Идеята е да стигна до някоя от многото скални пещери по тъмно и да се крия там поне до 8 сутринта, когато ще започнат да се разхождат първите туристи и ще мога да се слея с тях.
Всички тези разговори относно щурмуването на Петра, водим само и единствено с Гасаб, той не споделя дори с брат си. Съветва ме много внимателно да изпълнявам указанията му, защото има реален шанс да ме хванат без билет. Вечерта приключва с много смях и интересни разговори и всички си лягат. Спя на чувал върху каменната площадка встрани от пещерата, невероятно е! Звездите са неизброимо много, любувам се и на Млечния път, всичко се вижда идеално и не мога да отлепя очи от небето. По някое време преди да заспя виждам встрани от главата си разкошен прозрачен скорпион. Осветявам го с челника, разглеждам го с възхита, но докато извадя апарата да снимам, животинката изчезва. Оставям чувала си леко отворен в краката с надеждата да привлека някое насекомо или змия вътре, това ми е отработена практика когато спя само на чувал, действа ефективно най-вече на змиите, които са привлечени от топлината.
На сутринта е ветровито, но мен не ме бърка - нямам палатка, която да се счупи :) Достатъчно е само да се завия през глава и да продължа да спя. Пустинята е чудно творение на природата, колкото повече я опознавам, толкова по-добре се чувствам в нея.
На сутринта Гасаб ни вози до селото, англичаните си заминават, а аз се отправям на лека и приятна разходка около Петра с идеята да огледам добре целия район и да си направя сметка откъде може да се щурмува. Иска ми се и аз да развия някаква теория по въпроса, не само да чакам Гасаб да ми казва откъде да мина. Пътят до Вади Муса минава все покрай планините на Петра, встрани от шосето на няколко места има поставени предупредителни знаци да не се влиза в Петра от никъде другаде, освен от главния вход.



Отивам до парадния вход да огледам и там, пълно е с туристи. Вземам си безплатна карта на Петра от мястото, където се купуват билети. Попадам на няколко досадни индивида докато се мотая из туристическата зона, но бързо се измъквам, не ми се ще да си развалям настроението по никакъв начин. По-късно се връщам до къщата на Гасаб, където го заварвам с приятели на чай. Канят ме да се присъединя. Преди да тръгнем да се прибираме към пещерата, Гасаб ме пита дали мога да му дам динари за бензин назаем. Остава шокиран като му показвам, че имам само 4 динара в кесийката си :) Мисля, че едва тогава му става ясно колко малко ми е нужно и с колко малко пътувам. Имам долари обаче и той казва, че му вършат работа и ще обмени. Давам му 15 долара с вътрешното усещане, че няма да ми ги върне обратно. Тогава също така ми се разяснява как успява този човек да изхранва толкова каучсърфъри и да ги вози поне 14 км всеки ден до пещерата и обратно. Всъщност предната вечер бяхме се хранили от парите, които е взел от англичаните. Тази вечер бе мой ред и явно всеки допринася с по нещо, за да може да се купуват храната и бензина, просто е невъзможно той да хоства толкова много хора и да поема разходите на всички. Плюс това по този начин пътуването до пещерата и обратно му излиза безплатно, а също и се храни безплатно. Той самият твърди, че това работи - гид за Петра и околността. А каучсърфинг в случая освен страхотно преживяване, му е и източник на доход, немалко от гостите му го наемат за гид вътре в самата Петра. Въобще цялата ситуация е малко сложна - той иска да храни и развежда гостите си, но в същото време им иска пари за това, защото няма как да ги извади от джоба си. А каучсърфърите са супер доволни, защото получават уникалния шанс да изпробват начина на живот на бедуините, да приготвят традиционни ястия и да разгледат Петра с човекът, който ги подслонява като плащат някакъв минимум за това. Йордания не е никак евтина страна и моите 15 долара не са чак толкова много пари. Решавам бързо да забравя за тях, за да нямам очаквания да си ги получа обратно и по този начин да си разваля преживяването.
Вечерта до пещерата се събират няколко местни приятели на Гасаб и всички си хапваме до огъня. Те си говорят почти само на арабски, затова не след дълго ми се приспива и отново си лягам на любимата площадка. Скалата отдолу е толкова удобна, че имам чувство, че лежа върху памук, а не камък. Мечтая да видя отново скорпиончето от предната нощ, Гасаб ме съветва да повдигам камъните, през деня там се крият скорпионите. Преди да си легна се уговаряме с него да станем в 4:30 сутринта и да отидем обратно в селото, откъдето започва "тайната пътека", която всъщност не е тайна за никой от местното население, а само за туристите.
В 4:30 сме на колата, спираме недалеч от неговата къща и се отправяме по малка уличка. Спираме пред една голяма доста луксозна къща, Гасаб влиза все едно си е у дома, явно е на приятелско семейство. Минаваме през всекидневната на хората и излизаме на голяма тераса с гледка към каньона, в който трябва да се спусна, за да сляза в Петра. Гасаб ми обяснява подробно каква посока да следвам и как най-лесно да се насоча към най-удобната за слизане част в скалите. Той остава на терасата и ми пожелава успех, казва че преди светло трябва да се скрия в някоя пещера, иначе край с мен. По-късно той щял да дойде и да ме намери. Тръгвам по малка пътечка в тъмното, спъвам се на всяка крачка като претоварено магаре, бързам колкото мога и сърцето ми се е качило в гърлото от притеснение да не ме види някой. Този маршрут е много използван от местните търговци от селцето, които продават сувенири и какво ли не в Петра. Всички хора в района се издържат само от туризма, така че от най-ранни зори приготвят стоката и тръгват към туристическата зона. За късмет никой не ме вижда, колкото и да се препъвам и мъча по камъните, накрая стигам най-ниската точка и съответно десетките пещери в скалите. Почти светло е и веднага бързам да се скрия. Стоя в пещерата часове наред, времето минава толкова бавно. Навън чувам тропот на копита и човешки гласове, вероятно на множеството търговци, които идват в Петра да продават стоките си на туристите. Чакам до 8:30 и решавам да подам глава навън от дупката и да огледам. В далечината виждам някаква групичка туристи и решавам, че е време да се измъкна от скривалището си. Тръгвам към първите гробници и се оглеждам притеснено. Когато достигам до първата от гробниците откъм моята страна, чувам някой да ми вика по име отгоре. Поглеждам към високите скали, в които е вкопана гробницата и виждам Гасаб, махащ ми от голяма височина. Изненадата ми е още по-голяма като установявам, че той почва да слиза надолу към мен. Скалите са стръмни и много високи, но той майсторски се спуска надолу и стига до земята за нищо време. Един човек на магаре ни наблюдава от съседния баир, но Гасаб казва да не се притеснявам, той самият не плаща за влизането си в Петра и може да влиза откъдето си поиска, защото тук абсолютно всички го познават като гид на туристите. Уверява ме, че ако вървя с него, никой няма да се усъмни, че нямам билет. Тръгваме из руини, гробници... спираме се при доста от местните хора, продаващи дрънкулки или държащи заведенията в Петра, защото се познават с Гасаб и трябва да се поздравят. Срещаме и баща му, също продаващ сувенири под една сянка. Пределно ясно ми става, че цялото село живее от Петра. Спираме да разгледам и малкия музей, който естествено е безплатен (то остана и да се плаща при 50 евро вход :)). Там с Гасаб се разделяме, той ме инструктира щом някой ме спре и попита дали имам гид или пък къде ми е билета, да отговарям, че гидът ми е Гасаб и билетът ми е у него. Така никой нямало да ми направи проблем. Благодаря му за всичко и продължавам разходката си като се насочвам към най-високата част на Петра - така наречения "Манастир". Изкачването е около час пеша по над 800 стълби. Голяма част от туристите не се качват пеш, а на коне или магарета, което тотално ме отвращава и съвсем разваля иначе вълшебната атмосфера на това древно място. Да видиш огромни германки, седнали върху превито магаренце, е непоносима гледка!
Докато се изкачвам към Манастира, много продавачи на сувенири ме тормозят да си купя нещо и са нахално канещи, а не просто предлагащи. Някои минаващи бедуини на магаренца пък ми предлагат превоз. Един от тях ме пита дали имам гид, отговарям му, че Гасаб е моят гид и ме е оставил да се разхождам. Той веднага споделя, че го познава. Този отговор явно го задоволява напълно и не ме пита нищо повече. В Петра изобщо не е задължително да имаш гид, но щом Гасаб ми бе казал да използвам името му за защита от евентуални питачи, по-добре да го правя, за да не подозира никой, че нямам билет. Манастирът страшно ме впечатлява, огромен монумент, вкопан в още по-огромна скала. След него пък започват табелки, обещаващи най-добрата гледка на света. Гледката всъщност е към пустинята Вади Араба и наистина си струва да се види.

  1. по пътя нагоре към Манастира

колко са дребни хората на фона на това чудо...





гледката от върха






По всички критерии за уникалност, Петра безспорно е уникално място....На гръцки "петра" означава "камък". Разположена е в долината Вади Муса и е древен град - столица на набатеите. В миналото е била важен търговски център, разположена е така закътано между скалите, че много от изсечените в камъка сгради са запазени непокътнати. Скалите на Петра са розово-червеникави, дори оранжеви на залез слънце. Тайната на съхранението на града се крие в неговата недостъпност. И до днес дотам се стига пеша или на кон. Главната улица с колонади, която може да се види и днес, е успоредна на речното русло на Вади Муса, а някога от двете ѝ страни е имало магазини. Най-впечатляващата сграда безспорно е Каснех ал-Фарун (Съкровищницата на фараона). Името ѝ се дължи на древно вярване, че съкровището на фараона (вероятно Рамзес III, който владеел мините в Петра) било скрито в урна на върха на монумента. Местните хора стреляли по урната, опитвайки се да я разбият и да видят съкровището, но тя оставала невредима. Дълго време се е вярвало, че Петра е бил просто некропол - град на мъртвите. Наистина има впечатляващи гробници като четирите царски могили в скалите на изток от централната му част или Деир на северозапад, но съществуват категорични доказателства, че в миналото Петра е била град с поне 20 000 жители. Благодарение на мрежа от канали и тръбопроводи, градът е постоянно снабден с изворна вода. Набатеите измислили водоснабдяваща система, иззидана в камъка, така освен него, привеждат в „подчинение“ водата в пустинята. Първоначално те били овчари и били известни с честността си. Бързо обаче се приспособили към новата роля на охранители на кервани и търговци, а таксите, които налагали на минаващите пътници, спомогнали за преуспяването. Петра се превърнала в голям търговски център, а гръцките пътешественици разнасяли легенди за богатството и разкоша й.
Докато слизам по стотиците стълби към ниската част на Петра, се опитвам максимално да усетя атмосферата на това място. Долу продължавам с разглеждането на амфитеатъра, няколко гробници и всичко останало по главната улица. В тази част минавам за първи път, защото натам е входа за туристи и докато всички започват разглеждането от там, при мен се получава обратно. Освен множеството туристи, навсякъде гъмжи от камилари, а файтони с кончета са паркирани на сянка пред Съкровищницата в очакване на поредните уморени от ходене туристи да ползват услугите им за последните километър-два до изхода. След като се наслаждавам на красотата и внушителността на  Съкровищницата, тръгвам през каньона, така наречения Сик, който на моменти е много тесен, достигащ широчина от 3 до 4 метра, а височина до 200 метра - спиращо дъха място с оцветените си на нюанси розово-червени скали. На изхода, откъдето влизат и излизат всички туристи, се примъквам до групичка чужденци и така се залепям за тях, че да изглежда сякаш сме заедно. Никой обаче не проверява за билети на излизане, така че усилията ми да се прикрия са напразни :)

вълшебна Петра...









Съкровищницата, погледната от каньона



каньонът, наречен Сик



Връщам се в дома на Гасаб с огромна усмивка на лице, успявам да видя Петра по един по-различен начин и то най-вече благодарение на него. В къщата на семейството му днес са пристигнали още двама каучсърфъри - полякът Лукас, пътуващ с колело към Египет и приятелката му бразилката Сусу, работеща като доброволка във Вади Рум. Още в първия момент ми стават много симпатични и веднага се разприказваме кой, какво, къде... Оказва се, че с Лукас имаме доста общи познати в България, той е прекарал много време у нас. По-късно пристигат и две момичета от Германия, те обаче моментално ми пасват на графа "туристи" и веднага се усеща, че някак си няма какво да си кажем. Те са доста хладни и дистанцирани, а с Лукас и Сусу ставаме като стари приятели за броени часове. И двамата са вегани, но явно не срещат трудности в намирането на подходяща храна в Йордания. Радват се на ентусиазма ми относно посещението в Петра днес, настроението ми наистина е по-приповдигнато. Те самите няма да посещават Петра, защото не могат да си позволят да платят входната такса. Учудва ме много, че подозират (абе направо си знаят), че Гасаб води някои от гостите си в Петра безплатно. Аз естествено не мога да ги излъжа след като ме питат дали ме е водил, но ги моля да не раздухват нещата повече. Те споделят, че изобщо няма да го питат подобно нещо, защото според слуховете той водел така само хората, които му допаднат особено много. Тук ми правят такава "четка" на самочувствието, че смях ме напушва. :) А само след няколко часа в компанията му, те добили усещането, че той изобщо не ги харесва и даже са му неприятни. Пуля се невярващо на тези им твърдения, но по-късно разбирам, че са чиста истина.
Надвечер всички се натоварваме на джипа и колата на брата на Гасаб и потегляме за пещерата. Вече сме 5 каучсърфъра срещу двама бедуина, че ние можем да превземем пещерата ако се съюзим! :)
Готвенето на вечерята е както винаги приятно и споделено. Всеки помага, освен двете германки, които се изолират и идват чак когато всичко е готово. Докато се храним, Гасаб започва да се заяжда с Лукас на няколко различни теми, по-късно пък докато мием чиниите, Гасаб се опитва мен да убеди, че Лукас е лъжец и има нещо гнило в него. Създаването на подобна обстановка, раждането на интриги и говорене зад гърба, ме дразни ужасно много и се оттеглям да спя по-рано. Не ми се мислят глупости кой бил лъжел и за какво и кой кого не харесвал, на мен и Лукас, и Гасаб са ми приятни, така че не искам да ставам свидетел на безсмислени спорове между хора, които се познават от няколко часа и може би повече никога няма да се видят. Не знам на какъв принцип Гасаб решава кой е свестен и кой не, какви са неговите критерии.
Всички освен двете германки, спим навън под открито небе. Лукас и Сусу си намират място на моята каменна площадка и също спят на чували. На сутринта те си тръгват преди мен, а аз оставам за малко в къщата в селото да обясня на Гасаб как да си направи блог. Той ми е благодарен, аз на него също за "хакването" на Петра. Сбогуваме се и той отива да води германките в Петра, само че както обикновено - през парадния вход и със статут на техен официален гид.

последната вечер в пещерата



последен залез от пещерата

"три и половина" - котката с три крачета

с Лукас и Сусу

 Тръгвам пеш към Вади Муса с идеята да стопирам направо до Акаба, където имам хост и да прескоча пустинята Вади Рум, за която ще дойда специално следващия път и ще обикалям там поне седмица. В момента едно ходене до Вади Рум ми гарантира сериозно забавяне с пристигането в Африка, а през цялото време докато съм в Близкия Изток, се опитвам да си втълпя, че това не е пътешествие из тази част на света, а е преминаване от тук, за да стигна до същинското пътешествие в Африка. Близкият Изток тепърва ми предстои и като се има предвид афинитета ми към арабския свят, още много възможности ще имам да посетя Вади Рум.
Стопът върви накъсано и за кратки разстояния, което ми дава възможност да видя повече и да пешеходствам. Накрая ме вземат двама бедуини с една туристка в колата чак до отбивката за Вади Рум. Дамата всъщност не е съвсем туристка, защото доколкото разбирам от разговорите им, въртят някакъв съвместен бизнес с коне за езда. Спираме за пикник в пустинята отстрани на пътя и ме черпят кока-кола и сладки неща.

скалите до пикник-мястото си ги бива :)
още малко до края на Йордания...
 
От отбивката продължавам към Акаба и веднага ме вземат за центъра на града. Хората ме оставят точно до мястото, където ще се срещнем по-късно с Естела - аржентинка, която работи като инструктор по гмуркане в Акаба. Много симпатична, спортна натура, Естела ме настанява в апартамента си и излизаме на разходка и вечеря. Води ме на най-доброто място за сандвичи с фалафели в града и губя ума и дума, когато виждам с каква скорост ги приготвя мъжа. Опашката от чакащи е винаги голяма, затова всеки си взема листче с поръчка от една жена и си чака реда.



  Докато хапваме в едно паркче, Естела ми разказва историята на живота си, а аз - настоящето на пътуването си. Тя обича да говори много, но пък на мен ми е интересно да слушам. Споделя, че много харесва работата си тук и вероятно ще удължи договора си. Работила е на много прекрасни за гмуркане места по света.
На следващия ден тя излиза рано за работа, а аз решавам да отметна доста задачи, защото утре е големия ден - сбогом Близък Изток, здравей Африка! Първата ми работа е да си изпера мръсните дрехи, след което решавам да се разходя из Акаба и да отида до замъка. От информационния център там вземам куп брошури. Събирам всичко, което е за изпращане за вкъщи - брошурите и дискове с всички снимки до момента и се отправям към пощата. След като приключвам с тази най-важна задача, отивам на интернет да пиша до вкъщи. Завършвам деня с разходка до руини, от които не е останало особено много.

голямата джамия в Акаба













така близо до Саудитска Арабия, но без виза в паспорта

Прибирам се и чакам Естела, днес вечерята отново е фалафели по мое желание :) Мисля, че страдам от много тежко перманентно пристрастяване към тази храна. Естела ме успокоява, че ги има и в Египет. Камък ми пада от сърцето като чувам това! Този път ме води в ресторантче, където сервират чиния с фалафели и някаква много вкусна напитка, подобна на лимонада. Последната ми вечер преди Африка е приятна и спокойна, имам предостатъчно сили да се преборя с ферибота до Египет утре... На сутринта Естела ми казва да я последвам до служебния минибус, който я взема за работа. Тъй като пристанището е по пътя за нейното работно място, тя урежда да пътувам няколко километра с бусчето. На самото пристанище се запътвам към бариерата на входа и ме заливат с кофа студена вода - не можело да се купи билет тук, това се правело само в офиса на компанията, който е някъде си в Акаба. Обясняват ми, че офисът е точно до супермаркет "Хамам" (или поне аз така го чувам). Хайде пак обратно към града! Поне стопът е бърз и ме вземат двама бедуини. Казвам им къде отивам, но те се споглеждат и явно не са чували такъв супермаркет. Спираме да питаме за посоката, но никой не знае нищо. Накрая, след като случайно сме много близо до целта, един младеж знае въпросното място и през смях им обяснява нещо. Оказва се, че благодарение на мен, всички сме изгубени в превода. Супермаркета не е "хамам", което означава баня, а "хумам", което значело птица. Аз обаче не зная що е хумам, затова го чувам и запомням като хамам, което зная като турска баня. Пусти език! Вратата на офиса е точно до тази на супермаркета, купувам си заветния билет на стойност 65 американски "гущера" и тръгвам да вървя към изхода на града. Тъй като ферибота е чак вечерта, имам предостатъчно време да стигна. Първоначално планът ми е да се усамотя на пейките за чакащи и да прекарам целия ден в размисли, четене и почивка. Пристигайки на порта, най-напред отивам на гишетата за заминаващи и си плащам таксата от 8 динара за напускане на страната. Егати държавите са Сирия и Йордания - на влизане плащаш за виза, а при всяко излизане плащаш такса, за това че си тръгваш. Покъртително алчни власт-имащи са измислили тази глупост. След като приключвам с всички формалности, сядам на една от многото пейки и потъвам в размисли. До вечерта се местя от пейка на пейка, преглеждам принтираните си от гугъл карти за част от Африка и наблюдавам увеличаващия се брой хора около мен. Едно семейство с две деца се настанява на съседната пейка и децата ми подават чипс, шоколад и чашка натурален сок. Когато става време да се тръгва към ферито, хората са много и опашката голяма. Виждам само един чужденец с раница, веднага се набива на очи. Всички останали са местни.

ферибота
 
Едва към 22:30 успявам да се натоваря на ферибота. Там ме очакват още процедури - попълване на имиграционна карта. Тъкмо приключвам с моята и виждам чужденецът след мен на опашката, моли ме да му дам химикала си. Така се заговаряме и по-късно сядаме да си говорим на пейките на палубата. Той се казва Иван и е аржентинец. Питам го защо името му е същото като най-популярното българско име, а той отговаря, че някъде в рода си има сръбски корени. Планът му бил да пътува от Египет до Турция по суша, но поради войната в Сирия решил да не ходи там и да се върне в Египет, за да лети до Турция. Никога в живота си не е стопирал, пътува само с обществен транспорт. След като му разказвам колко е прекрасна Сирия и хората там, започва да съжалява, че я изпуска. Говорим си до след полунощ, приспива ми се ужасно и си намираме местенца отпред на палубата, измежду десетките налягали там араби. Докато отваряме чувалите си и постиламе шалтета, всички наоколо наблюдават с нескрито любопитство. Спя сравнително добре за условията и призори ферибота пристига в Нюейба. За първи път стъпвам на африканския бряг от тази страна на Сахара, но моментално се чувствам като у дома си. Това е! Започва моето африканско пътешествие в самата Африка! 


Послепис:
За Гасаб и неговата пещера има не една статия в интернет :) Превръща се в голяма атракция в Петра:

http://boingboing.net/2012/05/15/jordan-cave-on-couchsurfing-co.html
http://edition.cnn.com/2012/05/11/travel/petra-jordan-cave-surfing
http://www.workaway.info/13883689784c-en.html

2 коментара:

4ebura6ka каза...

"А само като чуя баналния израз "ама тя тревата не е наркотик", така ми се приисква да бия, да бия... Всъщност май никак не харесвам хипитата..." - eee, човек, ти направо ме разби ! Обожавам да те чета и прекарвам доста време с разказите, но подобни "забежки" ме хвърлят в тъча. Първо, въпрос на личен избор е консумацията или отказа от консумация на каквото и да било. На теб не ти е приятно като искаш вегетарианско ястие и ти предложат пиле, нали ? Между другото, на мен това непрекъснато ми се случва и ужасно ме разсмива. Второ, познавам доста интелигентни и образовани хора, които пушат марихуана, не е хубаво да слагаш всички, които пушат, под общ знаменател. Хората са различни. Мисля, че това точно ти трябва да го знаеш най-добре. Бъди такава, каквато си - но остави и другите да бъдат. Иначе е лицемерие.

Tery каза...

Така е, консумацията на каквото и да е си е личен избор, но също така личен избор е да харесваш или не харесваш някого според това. Съжалявам, но това мисля - това пиша. Мнението ми е крайно, не споря. Нищо против нямам всеки да е какъвто си е, но това не значи, че аз ще го харесвам и одобрявам. А и смятам, че хората, които вземат наркотици или други пряко въздействащи на съзнанието субстанции, изобщо не са вече това, което всъщност са. Определено предпочитам сдухан и мизерен човек без опиати, отколкото позитивен и щастлив със. Имам и лични впечатление от пушещи трева хора (разбирай в момента напушени) и те никак не са положителни - уникално идиотско поведение, малоумен хилеж за неща, които изобщо не са смешни (например че някой е умрял), несвързана реч и мисъл, некоординирани движения - абе с една дума парцал. Сега ако видя някой да пуши трева наблизо, бягам възможно най-бързо. Добре, че не ми се е случвало отдавна, не ходя по местата, където зная, че се събират "приятели на марихуаната."