Традиционни танци и музика на племето ами, изпълнявани в аборигенското село до езерото Слънце Луна - https://www.youtube.com/watch?v=ZBU9QmnKQaE
Предупреждение - това е една дълга публикация с ужасно много снимки :) Зная, че се олях с броя им, но просто не мога да избера. 7 дни в планините Алишан, безброй хубави мигове и хиляди снимки, та едва отсях тези, но пак са страшно много :)
26.10.2018
Първи ден в Алишан и толкова много пътеки и селца за обикаляне! Веднага щом хапнах нудълите, накиснати в студена вода, които катерицата не пожела да удостои с внимание и "капанът" ми не пожъна никакъв успех, се отправих обратно към пътя и тръгнах към село Fenqihu. Малко преди селото смених пътя с пътека, наречена Cedar bord walk и предлагаща разходка из кедрова гора. Тя ме изведе до жп линия насред гората, където имаше малък и симпатичен храм. Отидох да видя старото кедрово дърво, което е символ на селото и до което имаше друга кратка пътека. Разходих се по главната на самото село, където имаше редици магазини и ресторанти като за туристите, предполагам всичко беше на втрещяващи цени. Имаше обаче и един магазин 7eleven като за простосмъртни, откъдето си купих дреболии за хапване.
Хванах стоп с мъж и жена, които много се притесниха, че не знаят английски и не могат да разберат къде точно отивам. Много трудно се разбрахме, че на мен ми е все едно докъде ще ме откарат, понеже просто обикалям района. Оказа се, че и те правят същото, та ме взеха да обикаляме заедно. Това беше голям късмет, понеже хванаха разни забутани странични пътчета и се озовах на места, които иначе нямаше да видя. Отидохме до малка гара високо в планината, където се разходихме по самата жп линия. Имаше табели, че е забранено, но понеже днес нямало влак, решихме да нарушим забраната. Стигнахме до тунелче, в което все пак не влязохме, че ако случайно информацията им беше грешна и минеше влак, щеше да ни направи на чорба вътре. После посетихме село, което преди 10 години било унищожено от тайфун и правителството финансирало построяването на нови къщи за хората. Сега местенцето е много приятно и привлича туристи. Стигнахме и до село Laiji, което е известно с многото скални скулптури и рисунки на диви прасета. Минахме по люлеещ се мост и хапнахме банани, купени от прескъпо заведение до паркинга.
Оставиха ме на разклона, където пътищата ни се разделяха - те се връщаха във Fenqihu, а аз продължих към Fengshan. Хванах стоп със семейство, оставиха ме на разклона за Fengshan и поех на дълго ходене по малък път, водещ към два приятни трейла за разходка. Първият те отвежда до огромно баняново дърво с миниатюрно храмче в основата му. Дървото е свещено и разходката до него през гората е чудна. Вторият трейл водеше към голям въжен мост, по който минах и понеже вече ставаше късно, реших да преспя на прекрасно кътче с беседки, тоалетни, маси и дори къщички. Имаше и две кучета, обикалящи наблизо, но за съжаление точно на това райско място се случи най-лошото. Докато се опитвах да снимам една бяла орхидея до беседките, фотоапаратът отказа да работи. Колкото и да натисках копчето, реакция нямаше. Много се притесних, но се опитах да не се паникьосвам и започнах едно по едно да пробвам различни неща. Първо извадих батерията и картата, сложих ги обратно, после свалих обектива и сложих другия, включвах, изключвах.... но нищо не се промени, изобщо не проработи. Започнах сериозно да се тревожа и се зачудих какво ще правя сега. Беше ясно, че трябва да потеглям към най-близкия град, който в случая беше Chiayi city и да търся сервиз за фотоапарати Канон. Добре, че поне се случи в Тайван, където апаратът ми е произведен тъй или иначе, та би трябвало някой все да може да го оправи. Ако се беше случило в Нигерия или Боливия, жална ми майка! Прекарах цялата нощ на безсънен режим, със свит стомах и препускащо сърце... ами ако апаратът не може да се оправи?! Беше немислимо да купувам пак нов, още повече, че този го купих през 2015 г в Чили, когато първият ми апарат Канон се развали непоправимо, след 7 години и над 90 обиколени с него страни. Този беше още едва 3 годишен, рано му беше да се скапва.
 |
| по пътя към Fenqihu |
 |
| хората, които ме взеха на стоп и разходиха из красиви места |
новите къщи в селото, унищожено от тайфунглиганското село Laijiтабели със забрани, някои от които не се спазват особено многов Laiji
27.10.2018
Трябваше максимално бързо да стигна до град Chiayi, да намеря сервиз, да ремонтират апарата и да се върна обратно в планините преди падането на нощта, никак не ми се седеше из градове като има такива хубави планини наблизо. Най-лошото бе, че днес беше събота и можеше да не е работен ден за сервизите. За час и нещо ходене слязох до селото и от там имах късмет със стопа директно до главния път 18. Имаше страхотни гледки рано сутрин, планините се виждаха ясно, а обикновено цял ден има мъгли, а аз нямаше с какво да снимам. На мястото, където слязох да чакам за втори стоп, съзерцавах слънчевите лъчи, проникващи през короната на дърво. Беше толкова красиво и ми се прииска да снимам, но уви - остана си само спомен. Хванах стоп за 500 метра с момче, отиващо до къщата си. Покани ме на чай, семейството му беше свикнало с туристите, понеже държаха B&B. Майката ме почерпи вкусни хлебчета, които вървяха отлично с чая. Докато хапвах, момчето потърси в интернет къде в града има сервиз за Канон. Откри един и им позвъни на посочения номер, за да ги пита дали работят днес. Оказа се, че работят! Майката пък ми каза, че съвсем наблизо има страхотен фестивал днес и утре, състоящ се от традиционни танци и тотално ме доядя, че ще го пропусна, понеже отивам в града. Надявах се все пак апаратът да бъде отремонтиран бързо и да се върна навреме за събитието.
Хванах стоп с две момичета, които отиваха на плаж и ме оставиха точно в центъра на град Chiayi. Улиците бяха страшно оживени и суматохата направо ме стресира след последните дни в планините. Открих сервиза и отначало човекът, оправящ апарати, ми каза утре да се върна. В последствие склони пред супер тъжния ми поглед да го погледне днес и ми каза да дойда в 15:00. Заех се с други важни задачи през това време, първата от които бе да намеря интернет кафе и да пиша вкъщи. Оказа се супер трудна мисия, питах на десетина места и едно момче, продаващо в магазин за компютърни игри, дори потърси в нета къде има такова място. Прати ме към едно наблизо, но там нямаше друго, освен хотел. Реших да вляза все пак вътре и да питам, каква само беше изненадата ми, когато любезно момиче ме прикани да ползвам един от компютрите във фоайето. Беше безплатно за ползване за неограничено време. Наистина неочаквана изненада.
Минах през инфоцентъра на гарата, за да попитам с кой градски рейс мога да изляза от града в посока Алишан. Момичето зад гишето много се учуди, че искам само автобус до края на града, а не до Алишан направо. Последваха дълги разпити защо така искам и никое обяснение не беше разбрано, за стоп май не беше чувала. Накрая се принудих да й кажа, че ще ходя пеш до Алишан и искам само да изляза от града, за да не вървя през него, понеже има трафик и шум. Все пак ми каза кой е правилния рейс и откъде може да се хване.
Върнах се в сервиза в уреченото време и човекът вече беше оправил апарата! Голяма радост ме обзе! Опитах се да разбера какво му е имало, но поради скромния му английски успя да ми обясни само, че е бил много мръсен. Не се учудих изобщо, сигурно беше блокирал от натрупана мръсотия. Платих 700 тайвански долара, което е около 23 USD за ремонта и хукнах с нетърпение към градския транспорт. Пътьом огледах уличките из града, но бързо се уморих от смог и пренаселеност, та жадувах вече да си ходя в планината. В 16:30 се качих на рейса и платих по-малко от долар за билетче. След не особено дълго време бях на пътя, водещ към Алишан.
Потърсих добро място за стоп и се спрях на едно местенце след спирката, точно където предния път стопирах като ме взеха майката и дъщерята. Този път след няма и минута едновременно ми спряха кола и мотор. Този в колата отиваше наблизо, а мотористът говореше отличен английски и много настоя да гостувам в дома на семейството му. Хората всеки ден ме изненадваха приятно, сякаш всичките бяха супер мили и усмихнати, а се оказа и много гостоприемни. На драго сърце приех поканата, ставаше късно и скоро щях да спирам някъде да спя така или иначе. Момчето ме закара първо до голям язовир, където много хора пускаха хвърчила. Някои от хвърчилата бяха наистина гигантски. Управляващите тези хвърчила бяха направо професионалисти. Беше събота вечер и бе пълно с хора навън, навсякъде сякаш имаше някакви събития и семейства бяха наизлезли по разходки. Уикендите явно кипи живот в Тайван.
Прибрахме се в дома на семейството, запознах се със сестрите на момчето и родителите им. Цялото семейство се беше събрало. Едната сестра вече беше женена и явно не живееше тук, а бе дошла на гости с мъжа си и двете им деца. Другата пък говореше много добре английски и с нея най-много си приказвах. Цялото семейство ме прие радушно, въпреки че им се натресох буквално от нищото. Момчето, което ме докара, живееше също отделно в друга къща, но правилно се досети, че ще ми е по-интересно в къщата на семейството му, където ще имам възможността да видя как живеят местните и да опозная културата им. Всички ме разпитваха за България, а аз тях - за Тайван. Нагостиха ме страхотни зеленчуци, ориз, плодове. Бащата се извини, че не говори английски и каза, че за първи път имат на гости чужденец. Настаниха ме в чудесна стая с легло и даже климатик, легнах си доста късно, понеже едната сестра много искаше да й показвам снимки от България и да й разказвам как е у нас. Вървеше ни лафа, но много ми се доспа, понеже всеки ден като съм на палатка, си лягам веднага щом мръкне, което ще рече около 6-7.
 |
| огромни хвърчила |
28.10.2018
По навик се събудих рано въпреки късното лягане и чаках тихо в стаята да се раздвижат другите хора, че тогава да стана. Момичето, с което до късно си говорихме снощи и чието име просто нямаше как да запомня, много са ми трудни имената им, много настояваше да ме нагости оризови топчета за закуска и отиде до магазина да купи. После ме разведе из фермата на родителите й, които бяха излезли рано сутринта, за да отидат до друга по-далечна ферма, в която да работят. В тази преобладаваха основно ананаси, а имаше и една част с овошки, която бе по-занемарена, понеже явно нямаха време да огреят навсякъде. Момичето ми даде скутера си да направя няколко завойчета, докато чакахме да стане 9:00 и магазините да отворят, за да ме заведе на специално място да пробвам прословутия ананасов кекс. Тайванският сладкиш с ананас е популярен и много вкусен, местните винаги го хвалят заедно с млечния чай с балончета, който от известно време е завладял цяла Югоизточна Азия.
Веднага щом стана 9:00 отидохме до магазин, където се продаваше страхотен чай с балончета и там го пробвах за първи път, момичето ми поръча една голяма чаша. Много ми хареса, но балончетата едва ги изядох, сума време ги дъвках и чак ми стана тежко от тях. Порцията беше огромна. После продължихме с моторчето към специално заведение - магазин в Chukou, което се намираше до парк с множество готини шарени фигурки, инсталирани като за снимане до тях. В магазина предлагаха безплатна дегустация на въпросния ананасов кекс с надеждата, че като си тръгваш ще си купиш цяла кутия от него или някой от другите им продукти от ананас. Сладкишът беше страхотен и след като изядохме две парчета момичето купи една кутия за родителите си. Даде ми едно парче от нея и си замина, а аз останах да обикалям парка и стигнах до колоритния храм Longyin, където имаше доста молещи се, както и шествие отвън.
Продължих на стоп с камионче с будистки монах към селото с фестивала от вчера, където ми бяха казали, че и днес ще има такъв. Вчерашният го пропуснах заради разваления апарат, но днес се уредих да го хвана от обед до края му. В камиончето се возех отзад в отворената каросерия, а монахът седеше вътре до шофьора. Минаха по страничен път през планините, а не по главния, така имах късмет да видя още един готин път с гледки. По някое време монахът ми подаде шапката си да ме пази от слънцето. Тайванците определено се доказваха всеки ден като много мили хора!
Оставиха ме на празненството в малко село преди Shizou. На раздяла монахът ми подаде пачка пари през прозореца, шокирах се и отказах да ги взема без да го засегна, обясних че всичко си имам, за късмет не настояваше много и си заминаха. Хванах феста точно в обедната почивка, когато всички нагъваха някакви храни. Час по-късно стартираха музиката и танците. Първо имаше няколко рокаджии на сцената, а после същината на феста се отприщи и започнаха традиционни танци на хора, които са потомци на коренните жители на Тайван, нямащи нищо общо с китайците. Те си имат своя култура, музика, танци, езици... а фестът бе под мотото "традиционна сватба" и демонстрираха стар стил на бракосъчетания - много двойки колективно бяха оженени като предполагам не на истина, а просто като показно как се е правело преди. Всичко беше интересно, колоритно, запомнящо се. Шарените носии и усмивките на танцуващите бяха в унисон с околния приказно зелен природен пейзаж. Всеки ден все повече усещах, че се влюбвам в Тайван. Много щеше да ми е трудно да си тръгна от тук, имаше нещо магическо в този остров.
В късния следобед празненството позатихна, хората почнаха да се разотиват, а аз не можех да се нарадвам на възможността да погледам и такова нещо в пътуването си. Винаги ми е било много интересно като попадна на традиционни фестивали в страните, които посещавам. Даже си мисля занапред да поразуча къде какви готини исторически и културни фестове има и да съчетавам пътуванията в някои страни с такива. Стигнах до Shizou пеша, купих си храна в супермаркета и продължих на стоп към Fenqihu. Момче и момиче ме качиха до там, а след тях ме взеха три жени, които бяха от феста и се кипреха по снимките ми отпреди малко, а сега - хоп, намирах с в тяхната кола :) Това е все едно да отидеш на концерт на Андреа Бочели и като си тръгнеш, той самият да те качи на стоп :))) Много се изкефих, още си бяха с традиционните дрехи и отиваха в глиганското село Laiji, но не говореха въобще английски. Докато се суетиха как да разберат аз къде точно отивам, мина джип с мъж от тяхното село и племе, който говореше отличен английски и ме покани да се преместя при него. Той също отиваше в Laiji, а моят разклон беше преди това, понеже в това село вече бях няколко дни по-рано. Говорехме си през целия път, а човекът спираше на готините гледки, за да снимам. Беше обаче много мъгливо, както сякаш е винаги по това време из планините. От разклона продължих пеш и тъкмо като взе да се стъмнява много, стигнах до тунел Ruitai. Основният трафик минаваше през тунела, а встрани от него тръгваше и малко пътче, по което никой не минаваше. Установих се на едно обрасло пространство до тунела, беше идеално за спане, а сутринта се наложи да суша мократа от конденз палатка, беше подгизнала и то без да е валяло.
оризови топки и соево мляко за закускафермата с ананаси на семействотодруга част от голямата фермабрутално вкусния bubble milk teaготин парк в Chukouананасов кекс
 |
| приказно :) |
тайванците много обичат да се снимат до такива знаципокрив на храм Longyin "Мостът на влюбените"храм Longyin вътре
шествиеобърнат камион нагоре по пътя, сниман докато се возя отзад в камиончена фестивалакато пристигнах тъкмо имаше обедна почивкаехх тези гадни телефони как развалят всичко :(
29.10.2018
Сутринта поех по малкия път, водещ встрани от тунела, мислейки си, че и двата пътя ще се съберат в някакъв момент. Голяма заблуда, този път отвеждаше в съвсем друга посока, но това беше без значение, понеже пейзажите бяха страшно красиви, нямаше нито една кола по него и направо не ми се спираше да вървя, исках да видя докъде води. След известно време едно камионче, отиващо в другата посока се появи и човекът веднага спря да ме разпита къде искам да отида. Когато казах, че търся село Ruili, той се притесни и ми каза, че това изобщо не е пътя и трябва да се върна до тунела и да мина през него. Веднага предложи настоятелно да се кача в камиончето и ме откара обратно до главния път с тунела, а от там искаше да ме кара чак до Ruili. Казах му обаче да ме остави в Ruifan, понеже исках да вървя пеш и поех по два различни трейла в района. Имаха готини имена, първият се казваше "Butterfly ginger stream trail", а вторият - "Green tunnel trail". Насладих се на прекрасна разходка край поточе и зелен тунел от бамбук, през който слънцето се опитваше да се промъкне много неуспешно.
В село Ruili започваше следващият трейл, който беше страхотен - "Youth ridge trail". Право надолу в дълбока пропаст отвеждаха стотици, ако не и хиляди дървени стъпала, по които слизах доста дълго време. Навсякъде всичко беше зеленина, гора, цветя, пеперуди... а се появиха и маймуни :) Групичка тайвански макаци лудуваха по клоните на дърветата и бе трудно дори да ги видиш за миг в гъстата зеленина, та какво остава да ги снимаш. Все пак успях да "застрелям" един. В дъното на дерето се намираха две атракции - Bat cave и Swallow cliff. Пещерата всъщност бяха много на брой обитавани от прилепи дупки, близо до тях се засякох със семейство местни на разходка. Скалите наоколо бяха приказни, цялото място беше много специално. На пътеката се засякох също с тайванец хайкър, който беше с раница и явно тренираше за по-сериозен хайк, който планираше да прави. Изуми се от размера и килограмите на моята раница, заприказва ме и му беше интересно да разпитва за живота в България и нашите планини. Разказа, че е от град Chiayi, има жена и дете, дошъл до тук с мотора си и хобито му било да изработва лъкове. Е, това последното определено ме заинтригува, та го накарах да ми покаже снимки на лъковете си и да ми разкаже повече. Докато говорехме, обикаляхме по пътеките за водопадите край Yuntan инфоцентър, а до най-зрелищния от всички водопади водеше стръмна пътека със стълби право надолу. До водопада спряхме да обядваме и тайванецът беше абсолютно потресен като видя какво ям - полусготвени нудъли, поръсени с шарена сол. На всичко отгоре ги ям направо от пликчето, без прибори или клечки, а с пръсти, та съвсем го втрещих. Гледа, чуди се и само тихичко промълви "ама ние не ги ядем така..."
Върнахме се горе на паркинга, където беше моторът му и предложи да ме хвърли 3 км до началото на следващия трейл, който ще вървя. Постоянно ме наричаше "свръхчовек" заради километрите, които извървявам всеки ден и теглото на раницата ми. Не можеше да си представи, че това е възможно. Той беше дошъл тук специално да тренира за изкачване на 3000 метра връх, което планираше да направи след няколко месеца сякаш е много трудно и рядко постижение, а като му разказах, че в Латинска Америка се разхождах и спях на 5000 метра височина, беше изумен.
Поех по следващия трейл на име "Taixingyan", минаващ през чаени плантации с яки гледки и гора, и стигащ до храма на село Taixing. Разгледах го, напълних вода и продължих по пътя. В селото по-нататък имаше интересен новопостроен храм с готини статуи, басейнчета и цветя. Спрях да го разгледам, а малко по-натам се загледах в една панорамна площадка, разположена в частна собственост, от която се откриваше чудна гледка. Прииска ми се да отида до нея и да снимам панорамата и докато се мислех дали да попитам седналите наблизо мъж и две жени, те сами ме заговориха. Не само ме пуснаха да видя гледката, но и мъжът предложи да си разпъна палатката там, понеже вече ставаше късно. Имаше голям навес и по земята се сушеше чай. Едната от жените бе собственичката и се съгласи веднага, но след малко размисли и ме покани настойчиво направо в дома й. Обади се на дъщеря си, живееща в Тайпе и говореща отличен английски, за да ми обясни, че ме канят в къщата си. Така се озовах в дома на прекрасно семейство. Къщата беше огромна, там живееха и родителите на жената, мъжа й и още няколко човека, които вероятно бяха персонал в производството на чай. Семейството имаше лична мини фабрика и безчет плантации навсякъде наоколо. Жената ме настани в чудесна стая с голямо легло, а за всяко нещо, което искаше да ми каже, се обаждаше на дъщеря си в Тайпе, която на драго сърце превеждаше. Уникални хора са тайванците! Как за 28 дни не срещнах нито един гаден, прост, зъл човечец в тая страна! А всички бяха супер добри към мен.
На вечеря имаше страшно вкусен ориз със зеленчуци за мен, хората изобщо не се изненадаха, че не ям месо и нямаше нужда от никакви обяснения. Приготвиха ми и различни видове от собствения си чай да го дегустирам, заведоха ме във фабриката и ми показаха процедурите, през които минават листенцата, докато стигнат до готовия за продажба чай. Има толкова много тънкости и подробности в процеса на производство, а местните в Алишан са го превърнали направо в изкуство.
След вечеря бабата и дядото седнаха да гледат телевизия, а на мен жената ми направи много интересен син чай от едно растение със сини цветчета. Бабата пък ме почерпи ананасов сладкиш. Докато бяхме седнали на верандата, се появи едно момче - син на приятелка на жената, което дойде със сестра си и говореше отличен английски. Така успяхме дълги часове да си приказваме и момчето превеждаше, на всички им беше много интересно. Надали в това никому неизвестно село често идваха чужди туристи. По-късно пак се върнахме във фабриката да видим продължението на процеса на работа. Листенцата минават през толкова много машини и се сушат много на брой пъти, доста разправия е докато чаят стигне до магазина. Направи ми впечатление, че някои от работниците бяха филипинци - евтина работна ръка. Имах голямото щастие да подържа в ръце шепи листа от чая, ароматът беше страхотен. Алишанският чай се води за изключително качествен. Едно кило от най-евтината разновидност е около 46 USD. Заплатите на работниците и изобщо на работещите в бизнеса с чая били много високи и се правели добри пари.
Легнах си, размишлявайки върху чаеното производство и унасяйки се под звуците на пръскачките, които поливаха чая през нощта. Точно до стаята ми имаше насаждения. Чудех се само дали този чай е сто процента чист или го пръскат с някакви химии, но на сутринта забравих да питам и този ми въпрос остана неотговорен.
 |
| разкошно утро |
 |
| бамбук и слънце |
само аз ли виждам тук всякакви различни същества :)разстояния до известни световни забележителностихрам сред чая
 |
| водопадът Yuntan |
гледка от панорамната площадка на семействотосушащ се чайкъщата, в която нощувах, стаята ми беше тази най-отпред вдясносини цветчета за син чайето го и негов чаената фабрика
30.10.2018
Сутринта жената ми приготви страхотна закуска и цяла торба с храни за из път. Чух се по интернет и с другата й дъщеря, която живее в САЩ и си поговорихме доста. На тръгване жената много настояваше да ме закара с кола до Bihu, понеже било далеч, но за късмет прие обясненията ми, че обожавам да вървя пеш и да разглеждам всичко по пътя. Много мило семейство, което ми остави чудесни спомени и впечатления.
Поех отново на път, навсякъде страхотни гледки и плантации от чай и палми, тук там и по някой храсталак кафе. След не особено дълго ходене ме заговориха мъж и жена, разхождащи се по пътя. Бяха толкова лъчезарни, засмени и настоятелни да отида у тях на закуска, че не можах да откажа. Айде втора закуска :) Добре си живеех в Тайван. Говорихме си близо два часа, някои от темите бяха за Тайван и Китай. Тях много ги е страх от Китай и евентуалното започване на война. Обясниха ми, че повечето тайванци не искат Китай и китайците да ги завземат, ситуацията е напечена и никак не е в тяхна полза. Те двамата са от Тайпе, но не обичали големия град и се пренесли тук, високо в планината, да живеят на чист въздух и спокойствие. Къщата била на техен приятел, който живее в Австралия и те я поддържали и обитавали дълго време вече. Виждаше се, че са много щастливи тук. Гледката от терасата им беше зашеметяваща и дъхоспираща, черпиха ме плодове, мляко, хлебчета, сладки... На раздяла ми напълниха огромна торба с плодове, хлебчета и краставици от тяхната градина. Толкова много ми натежа раницата след всичките тия армагани, че едва я носех :)
Извървях километрите до Taiping пеш, отбих се в готиното градче да се порадвам на шарени графити, хубав храм и тихи улички. Имаше сергии за туристите, от храма се откриваше гледка и седнах да изям две краставици, че да олекна малко. Продължих все нагоре по пътя към село Longyan. Още преди да стигна до него се отбих по трейла Erping, който се оказа зашеметяващ със страхотните си гледки. В началото на трейла седнах да хапна още от плодовете на едни пейки, а една жена, седяща наблизо, дойде да ми даде цял пакет бисквити. Лелее, в Тайван явно щях да се освиня яко и да се изгърбя здраво под тежестта на багажа. Тъкмо се отървавах от някоя тежка храна в раницата и веднага се намираше някой, който ми даваше още нещо, с което да запълни празнотата.
На трейла се появиха и трима американци. Едното момиче беше страшно дебело и едва ходеше. Заговорихме се и разказаха, че са наели шофьор от Тайпе да ги докара тук да се разходят. Доста път са били за тая разходка. Постоянно спираха да почиват и в един момент ги оставих и продължих нагоре. Гледките по този трейл бяха наистина зашеметяващи, особено тези от върха. Силно впечатление ми направи, че откъм градската зона на западното крайбрежие всичко бе потънало в смог и дори град Chiayi не се виждаше въобще. Откъм планините пък беше кристално ясно и страшно красиво. Хапнах още един плод на върха и поех право надолу, чак до разклона за Bihu. Там имаше местенце с много яка гледка към чаените плантации, но вече беше късен следобед и беше мъгливо, винаги по това време става така.
Слизането до Bihu по криволичещия път беше дълго, а по някое време ми се залепи едно страхотно куче немски дог, огромно като магаре и черно като нощта, с език лигав и мокър като тайвански дъжд и очички по-мили от тези на бебе ленивец :) Не можах да устоя и го гушках, мачках и радвах, след което то тръгна след мен и се притесних много, че ще се загуби и отдалечи от дома си. Опитвах се всячески да го изгоня, но то не си тръгваше. Преди съвсем да се стъмни изчезна и стигнах до извода, че си е отивало вкъщи, а не е ходело безцелно след мен. Явно си обикаля из района по принцип.
Походих в тъмното в търсене на добро място за спане, по възможност беседка с покрив да ме пази ако завали. Хванах една пътечка със стълби встрани от пътя, но се оказа, че води до къщи и се върнах. Зачудих се дали да спя на паркинга за тоалетни в едно село, но беше точно до пътя и минаваха коли. В крайна сметка походих още малко и налетях на страхотна изоставена и обрасла с джунглеста растителност къща. Вътре не ставаше за спане, но се качих на плоския й покрив, до който водеха външни стълби и разпънах там палатката. Мястото бе идеално, а през нощта чух маймуни съвсем наблизо.
 |
| гледка от терасата на хората, които ме поканиха на закуска у тях |
ето ги и тяхзакускарисунка на стенав Taipingобожавам тайванските градчета и селца, толкова са цветни!
 |
| чай, чай и пак чай! |
 |
| планините Алишан... едно приказно място |
31.10.2018
Станах рано както обикновено, събрах всичко и поех по пътя към Ruifang. Вчера цял ден пешеходствах без нито един стоп, а днес походих само два часа преди да мине пикап с младеж и да ме откара до селото. Като бонус ме заведе до страхотна гледка над селото, където работници ремонтираха панорамната площадка. После пък отидохме до къща навътре в гората да пием чай с негов приятел. Нататък походих още малко пеш, видях маймуни и хванах стоп с чиче с джипка, пътуващо за Fenqihu. За трети път се озовах в това популярно село, а от там на стоп ме взеха момче и момиче от коренните жители, които ме разпознаха от фестивала онзи ден. Те също били там и много ясно ме запомнили, понеже освен мен други чужденци нямаше. Момичето говореше отличен английски, оставиха ме в началото на следващия трейл Mihu, по който исках да вървя. Лошото бе, че времето мощно се разваляше и те самите ми съобщиха, че наближава тайфун. Вече имах доста стаж с тайфуните от Япония, така че знаех какво значи това - мнооооого дъжд и вятър.
Още в гората докато ходех по пътеката заваля, но продължих да вървя, а когато излязох обратно на главния път, хванах стоп с момче и момиче, пътуващи право за следващата ми дестинация - гората Алишан. Тук всичко носеше името Алишан, но тази гора беше главната и единствената платена атракция, туристите ходеха основно там и много по-рядко на местата, които аз обиколих тези дни. По пътя спряхме на една гледка, за да снимам и там беше паркирал моторист американец, с когото се заприказвахме. Беше от Калифорния, но сега живееше в Тайпе и беше взел скутер да обикаля няколко дни из Тайван. Раницата му беше закрепена на скутера и увита с няколко чувала, а като ме пита дали ми харесва Тайван и чу положителния ми отговор, почна да ме убеждава да заживея тук, защото щяло още повече да ми хареса.
Като стигнахме гората Алишан, на входа имаше каса и момчето плати и моя билет за посещение на стойност 200 тайвански долара. Предложих му парите обратно, но отказа да ги вземе. Валеше проливно и се мушнах в информационния център, където взех карта на парка и помолих за 5 минути на компютър, за да пиша вкъщи, че съм добре. Услужиха ми и с голяма благодарност и спокойствие, че вече зная нещо за близките и те за мен, се отправих по маршрутите. Въпреки дъжда беше пълно с посетители. Вековната гора с много стари дървета беше изумителна, разглеждах дърво по дърво. Някои от най-старите и вече паднали са образували интересни форми от това, което е останало. Нищо не се сече и прочиства, дърветата са обрасли в мъх и страшно красиви и магически. Всяко е уникално и много въздействащо. Имаше и два готини храма, обходих по-популярната част от парка преди да се стъмни и си оставих най-интересните райони за утре. Къмпирането беше забранено и ми бе ясно, че трябваше да се крия. Понеже валеше страшно проливно, измислих нова схема. Нямаше да разпъвам палатката, така че ако случайно ме хванеха в парка посред нощ, нямаше как да ме глобят за къмпиране. Вместо това се настаних на беседката на езерото "Сестрите" само на чувал, който постелих на една пейка и така си прекарах нощта. Така останах на сухо, не наруших забраната и въпреки вилнеещия тайфун, който не спря до сутринта, спах приблизително добре. Лошото бе само, че ми мокреше чувала от време на време, понеже духаше капките дъжд във всички посоки и навесът не вършеше идеална работа.
 |
| любимите ми сини камиончета, много популярни в района |
 |
| още чай |
 |
| по пътя към гората Алишан |
двойката, която ме вози на стоп до тамв големия парк "Гората Алишан"по пътекитестари дървета и каквото е останало от тяхтук бяха общо 3 поколенияедно от най-старите и внушителнив един от храмовететук прекарах нощта само на чувал, валеше яко
01.11.2018
Прекарах голяма част от деня в обикаляне по пътеките, започнах с качването до връх с много яка гледка. Виждаха се ясно всички околни планини и доста се задържах там, закусих и не можех да отлепя очи от пейзажа. Минах по няколко различни трейла в района, водещи във всякакви посоки. На едно място скрих раницата в храсталаците и продължих без нея, нямаше никакви туристи извън главните пътеки. Не валеше през първата половина на деня и успях да походя доста. Преди да тръгна по последния трейл, който ми бе останал, заваля проливно обаче и се отказах, върнах се до информационния център на сухо. Използвах да заредя батериите на фотоапарата, а и на телефона, който макар да не работеше като телефон, ми вършеше работа като mp3 плейър. Така отлетяха още 2 часа, след което се насочих към главния път и продължих стопа към национален парк Yushan. Нямаше много коли по шосето и тръгнах пеш, но не след дълго ме взе семейство с джип. Отиваха си у дома някъде в провинция Nantou и дори ме поканиха у тях, но първо исках да видя националния парк и да походя из него, така че щях твърде много да се отдалеча и отказах. Дадоха ми плодове, а по пътя видяхме маймуни и спряхме да ги позяпаме и снимаме. Слязох в началото на пътя, водещ към трейловете. Минах покрай посетителския център, който май бе затворен по това време, но никой нищо не ми каза, че се качвам нагоре толкова късно. Качих се до пътеката, от която се откриваха чудни гледки и която свързваше върховете по билото. От връх Lulin се откриваше чудна панорама, но ставаше късно и духаше страшен вятър, така че разпънах палатката на едно гористо място на самата пътека малко под върха. Бях на 2800 метра и цяла нощ не спря да духа, преваля леко, но изобщо не ми беше студено в чувала, а и мястото бе на завет. Най-готиното нещо, което обаче видях преди да заспя и ме усмихна истински, беше малкото серау (прилично на антилопа на външен вид). Много приятно ме изненада в един храсталак под върха :)
по един от трейловете край жп линиятана една от гаритемакак край пътяпо пътеката в национален парк Юшанв горичка под връх Люлин :)
02.11.2018
Времето сутринта не беше особено добро и гледките често се скриваха в мъгли. Докато минавах по пътеката между върховете, сякаш щеше да завали всеки момент. Отидох до началото за трека към връх Юшан - най-високият в Тайван, който се виждаше от пътеката, по която вървях и никак не изглеждаше далеч. Само че за да отидеш до върха, трябвало предварително да си извадиш разрешително и то месеци по-рано. На ден се допускали определен брой хора и ставало със записване. Подочух за сериозни глоби за нарушителите, така че реших да не пробвам, понеже беше оживено и групички местни с бусчета пристигаха до паркинга и тръгваха нагоре. Преходът беше супер лесен и нямаше да ми отнеме кой знае колко време, но шансът да имам проблеми с рейнджърите съществуваше и при наличието на толкова много други опции за ходене реших, че ще се въздържа от опити за щурмуване на този връх. Имаше и табела в началото на пътеката, която предупреждаваше да не се тръгва без разрешително. Пък и времето се разваляше отново, май беше време да се отправям към следващата готина дестинация - Sun Moon lake (езерото Слънце Луна). Слязох до пътя и поех пеш нататък. Нямаше много коли и си походих добре, стигнах двете дървета - известна двойка, изгорели в пожар и все пак останали да стърчат едно до друго. Бяха в доста туристически брошури, но за съжаление едното дърво беше паднало наскоро, а по снимките все още си бяха две. Беше много тъжно да ги гледаш, едното стърчеше самотно, а другото бе паднало до него.
Хванах стоп с мъж и жена до езерото, пътувахме няколко часа. Спряха да пазаруват в крайпътен луксозен магазин, в който се продаваха само качествени неща, правени в Тайван. Почерпиха ме бонбони и сушени сливи, отбиха се и във фабрика за гъби, където група жени ги режеха и приготвяха в чували. Когато пристигнахме до езерото, ме оставиха в градчето Ita thao - най-важното населено място, недалеч от което се намира аборигенското село за туристи, което е достъпно с лифт от тук. Аборигенско ще рече такова с коренно население, така викат на оригиналното население на Тайван. В градчето живеят хора от племето Thao - едно от многото племена, обитавали острова преди да дойдат китайците. Отбих се в инфоцентъра, седнах да хапна на кея с гледка към езерото, а като взе да става късно се насочих към един трейл покрай езерото, който видях по-рано. Имаше табела откъм градчето, гласяща че пътеката е отворена до 18:00, но от другия й край доста нататък, нямаше порта. А и да ме бяха заключили още по-добре. Установих се на страхотна беседка с голям покрив по пътеката и спах идеално до момента, в който пълзящи по лицето ми мравки ме разбудиха. Бяха нападнали палатката и явно храната ги бе привлякла. Добре,че вече беше ранно утро и тъкмо време за ставане. Предстоеше ми поредния страхотен ден, който щях да прекарам в опознаване на това разкошно езеро и всичко около него.
връх Linzhiвръх Юшан в мъглитекарта на върховете, този в средата е Юшан - най-високият в страната - 3952 мна английски: White-whiskered Laughingthrush, на български не знам как точно се водиначалото на пътеката за връх Юшанпредупреждение да не се тръгва ако нямаш разрешителнов луксозен магазин с неща местно производствоприготовления на гъби за продан
 |
| първи гледки към езерото Слънце Луна |
2 коментара:
Благодаря за вълнуващия пътепис, богато илюстриран със снимки. Желая Ви още много такива приятни пътешествия!
Благодаря много! Следващият разказ ще е готов утре, пак с тайвански красоти :)
Публикуване на коментар