Странджа - гора, море, реки, светилища - част 2

Гледка от скален комплекс Ехото недалеч от Бегликташ

20.07.2021 

Маршрут за деня: Параклис "Св. Костадин" край Заберново - Калово - Визица - Кондолово - Българи - Кости - Голямата аязма - Кости - Екопътека "Марина река"  

Изминати километри (с колата): 72 км

Отправих се към село Калово на празен стомах, нямах никаква храна и смятах да заредя в някое следващо село. Калово ми се падаше встрани от пътя, но реших да му хвърля едно око особено заради недалечен долмен. Паркирах колата в центъра на малкото селце, точно до къщата на 84 годишната баба Мария, която обстойно ме информира за ситуацията си, живота си и най-важното - за отварянето на църквата, която отвън беше доста внушителна и ми се искаше да я видя и вътре как изглежда. Уви, ключът бил у кметицата, а тя живеела в село Визица. И определено нямало да се разкара до тук, за да отключи. Нямаше как, преглътнах разочарованието и продължих нататък към един долмен, сгушен в горите над Калово. Разпитах баба Мария как да стигна до него, наричат го долмен Чакъра и е северно от селото, по пътя към главното шосе. Откриването му клони към трудно, но не чак толкова. Колата може да се остави до шосето, когато стигнете до отбивка вляво - черен път, започващ от сякаш най-високото място след селото. Карате нагоре по шосето обратно към главния път и отляво се оглеждате за широк черен път. По него около 1 км нататък, скрит в гората, но възможен за откриване с повечко усърдие и късмет, е долменът. Доста е разрушен, но местенцето е готино и има излъчване. Има един разклон на черния път, където трябва да хванете този вдясно, върви се покрай оградите на някакво стопанство. Имах късмета да видя и две костенурки по трасето, а гората е омайна.

Странджа - зелено и мистично - част 1

Слънчо огрява паякови къщички :)

 

 Тази прекрасна обиколка из чудесата на джунглестата Странджа направих миналото лято, когато се отвори една седмица прозорец между битовите задачи към близките и успях да се измъкна, макар и за толкова кратко. Пътуването беше с кола и колело заедно, понеже успях да поразглобя старото си колело за оффроуд и да го сложа на задната седалка на колата. Така имах три варианта за обикаляне - с колата за по-бързо, с колелото за по-приятно и пеша за по-опознавателно. Възползвах се на макс и от трите. Искаше ми се да съм само с колело и пеша, но за една седмица нищо нямаше да видя. Плюс това прагматичното родителско тяло реши да използва пътуването ми към Странджа и ми постави задача да купя 150 кг дини от борсата в Любимец на прибиране към вкъщи. Така че имах съчетание на приятното с полезното, както се изразяват онези "нормалните" хора, които правят нещо само ако имат изгода. Макар да не мога да идентифицирам все още полезността в преяждането с диня. Та напред към Странджа и нейната тайнственост...

Прощално... с чужбината, с призванието. Общи приказки и носталгия

Пустинята Сахара пасва на пустинята в сърцето ми. Мароко, 2010 г

 

Ето, че дойде моментът да "оповестя" края на околосветските ми скитни. Преди близо две години дойде реалният, физически край, а след предната публикация за прибирането от кавказкото пътешествие - краят им и на страниците на блога. Реших да напиша тази публикация като своеобразен финал, защото огромна част от живота ми (дори по-дълга от 10 годишния АД в онази дупка, наречена училище) бяха именно скитничествата в странство. Вече няма за кое пътуване да пиша, освен може би за старите отпреди 2011, преди създаването на блога. Затова занапред тук ще има основно разкази за България, предстоят Странджа от миналото лято и един страхотен 20 дневен преход през Пирин, Рила и Родопите, пак от миналото лято.

Моят скитнически край дойде неочаквано, преждевременно и принудително, защото ако не беше епичният възход на злото и идиотизма (пЛандемията), не само още щях да пътувам, но и нямаше шанс някога изобщо да спра. Почти сигурно щях да умра някъде по пътя, което щеше да е повече от прекрасно за мен. Сега умирам всеки ден у дома, наблюдавайки от разстояние целокупното падение на човеците. 

Грузия за последно и право към дома

 

Вардзия - едно уникално кътче под небето

 

27.11.2019

Сутринта от лагера ми се откриваше чудесна гледка. Беше тихо, спокойно и много красиво. Слязох по стръмния склон обратно до пътя, по светло беше лесно. Нямаше трафик по шосето и поех пеша към скалната прелест Вардзия. По някое време мина маршрутка за там, не я стопирах и махнах на шофьора, който намали, да продължава. Малко по-късно се возех в кола с двама грузинци, отиващи до село преди Вардзия, но решиха да ме откарат до там като по пътя дори спряха на място с хубава гледка да снимам. Виждаше се недостъпна, доста разрушена крепост от другата страна на реката. Като слязох на паркинга до Вардзия, беше 9:00 и кисел чичко пазач отказа да ме пусне да посетя преди 10:00 - тогава отварят и може да се купи билет, струва 7 лари. Разходих се наоколо през този един час и в уреченото време влязох. Вардзия е слабо казано изключително място. Величествен, очарователен и омагьосващо красив пещерен град с манастирски комплекс от 12-13 век. Изсечен е планината Ерушети (Мечата планина) и се извисява над река Кура. Историята на Вардзия ни отвежда към Златната епоха на Грузия, по времето на онази най-тачена и специална царица Тамара, за която писах в предни разкази за страната. Създаването на манастирския комплекс започва при управлението на нейния баща цар Георги III с издълбаването на първите няколко пещери. След смъртта му Тамара продължава делото като по нейно време е издигната църквата "Успение Богородично", изрисувана с красиви стенописи, на един от които е самата Тамара с баща си. Нови и нови килии за монаси се изсичат в меката скала, а за период от време дори самата Тамара с децата си идва да живее тук. Твърди се също, че тук е погребана, но за това няма доказателства, тъй като още седем места в страната претендират гробът й да е там. За съжаление в края на 13 век Вардзия е сериозно осакатена от силно земетресение, огромна скала се отделя и пада в река Кура, а голяма част от изградените помещения са унищожени вследствие труса. По-късно пък нападения от нашественици и кръвопролития над останалите монаси довели до опустяването на манастира. Сега само мога да гадая за пълния вид на това изключително място преди да бъде подложено на човешки и природни стихии. Обхождах пещерите една по една, влизах на всяко достъпно място. За съжаление на някои места имаше сложени прегради и забрани да се минава, така че не целия скален град е достъпен за туристи. Това доста ме подразни, тъй като винаги искам всичко да видя, да надникна във всяка пещера. Не пропуснах нито една от отворените, а ако всички бяха достъпни, щях да прекарам там не 3, а сигурно 5 часа. Имаше страхотни тунели от църквата към горни жилища. Забранената част се обитава от монаси, които живеят там и сега, та вероятно това е причината туристи да не се допускат. Интересни факти за комплекса: 

"Вардзия представлява град, издълбан в скалите на средно 13 нива, разположени едно над друго и свързани помежду си с дупки, тесни тунели и стръмни стълбища. Изсечени са улици, крепост, манастир, тронна зала, бани, библиотеки, аптека, жилища, складове, трапезарии, съкровищница и други. Това са над 600 помещения, съединени с ходове, които се простират на 800 м дължина, от запад на изток. Навлизат навътре в планината на дълбочина около 50 м и имат височина на съвременна 8-етажна сграда. Тук се намират едностайни, дву-, три- и четириетажни жилища, свързани с вертикални тунели. В случай на нападение в комплекса могат да намерят убежище до 20 000 души. Изграден е и водопровод, който в наши дни е полуразрушен."

Армения - част 3 - Ереван и наоколо

Манастир Geghard

23.11.2019

Рано сутринта се запътих към кухнята, за да закуся с остатъка от нудълите си преди да изляза. Тя обаче се оказа заключена, почуках няколко пъти, но никой не отвори, а вътре се чуваше говор. Отидох в банята да си изпера някои дрехи и като свърших, отново пробвах да вляза в кухнята и пак не ми отвориха. Единият от рецепционистите щъкаше по коридора и го попитах защо кухнята е заключена. Дойде да провери и след като тропна много силно и много пъти по ред, вратата най-сетне се отвори. Вътре бяха момичето, което също работи на рецепцията и някакво момче, явно са искали да се усамотят там и да не ги безпокои никой, гнусна примитивна работа. Нещо ми секна апетита и се ометох навън, а нудълите ги оставих за довечера. Още беше тъмно и студът беше взел надмощие над всяко друго усещане. Въпреки интересните и красиви сгради, паркчета и улици, основното, за което можех да мисля, беше студа. Носех почти всичките си дрехи без изпраните, но и това не помагаше особено. Първо се отправих към Каскадите - готино местенце с множество фонтани на етажи. Изкачваш се все по-нагоре по хълм, откъдето се откриват страхотни гледки към Ереван. Фонтаните не работеха и май никога не са работили, но мястото е интересно и красиво. От най-високата му част гледах изгрева, а после се качих до парк, в който се намира военния музей - разположен в огромен паметник. Лелята на входа настоява за дарение от посетителите, нищо че музеят се води безплатен.

Обратно в центъра се разходих по главните улици и съвсем случайно намерих интернет кафе, откъдето писах вкъщи. После се запътих към храм на Митра в село Гарни, намиращо се малко извън Ереван. За да стигна до него смених два градски автобуса и платих общо 350 драм. Ранният следобед бях на входа на храма, билетът тук беше 1500 драм. Това е единствения запазен в цялостния му вид (издигнат наново след разрушаване) храм от гръко-римския период на територията на бившия Съветски съюз. Построен е от цар Тиридат I през 66 г. в чест на бога на Слънцето - Митра. Храмът е разположен на панорамно място на върха на каньон над река Азат, гледките са смайващи, а някъде долу има базалтови скали с интересни форми, наречени "симфония".

Армения - част 2 - Нагорни Карабах и към Ереван

Водопад Zontik в Нагорни Карабах

19.11.2019

Времето никак не беше добро, преваляваше ситен сняг и беше много мрачно. Дадох последния си хляб на кучето и реших да тръгна нагоре към манастира по пътя, вместо по пътеката, заради снега и мисълта, че може да натрупа. Със сандалите нямах добри шансове за ходене през сняг. Шосето се виеше нагоре като макарон, напомни ми за норвежките фиорди. Нямаше никакво движение на коли и походих доста, преди един бус с трима местни да спре. Нямаше място за сядане, освен отзад в багажното и понеже там беше мръсно, си изцапах панталоните с разни масла и прахоляци. На завоите едва се задържах в седнало положение, всеки път залитах силно наляво или надясно към стените на буса. 

Слязох до манастира Татев и в следващите два часа се наслаждавах на невероятната обител, повече приличаща на замък. Църкви, руини, крепостни стени, гледки... Построен е през 9-ти век върху разрушено езическо светилище. Сградите на манастира и останките от такива са доста, има три църкви, библиотека, учебни помещения... През Средновековието тук се е помещавал университет, преподавали са се наука, философия, изкуства... За съжаление през вековете манастирът е претърпял немалко нашествия и опустошения от врагове. Но все пак е оцелял, за да разкаже толкова много история и да сподели вълшебство и красота. Всяко помещение сякаш говори на посетителя, който има сърце да го чуе... А далеч долу в ниското тече тихо и спокойно красивата река Воротан. До Татев освен виещия се път, има и лифт, наречен "Крилете на Татев", който е в рекордите на Гинес за най-дълъг лифт без междинни стълбове - почти 6 км. Гледките отгоре сигурно са внушителни, но не се възползвах заради цената. С него бяха дошли семейство италианци, които бяха единствените туристи освен мен. Толкова рано сутринта и в това време явно нямаше много мераклии за разходка. 

Армения - вледеняващи красоти, каменна древност и цирк с ловна дружинка

Уникалните качкари (хачкари) на Норатус

 

Дойде ред и за последната от трите кавказки красавици - Армения. Древна страна, възникнала през 6-ти век преди новата ера. Страната, приела християнството първа в света. Това е повод за гордост у всеки религиозен арменец, а те въобще не са малко, дори останах с усещане, че атеисти почти липсват. Това леко затрудняваше отношенията ми с хората, които много се надяваха да принадлежа и аз към вездесъщото християнство, та често ги разочаровах. Освен свирепата набожност, открих и други кусури у арменеца. Неоспорим факт е, че много ме бива в намирането на кусури у хората без дори да търся такива, а положителните им качества даже да ги търся с лупа, не ги намирам. Силно влечение към алкохола и постоянни злоупотреби с него, кошмарно шофиране, повсеместно неразбиране на привилегиите на самотата и натякване, че не може да се пътува, живее и дори ходи до тоалетната сам... общо взето всичко тук си е както в съседната Грузия, разлики в манталитета почти не усетих. И в Азербайджан сякаш беше същото, но по-строго заради исляма, дивотиите ги правеха тайно. Армения и Грузия много си приличат, макар втората да е по-гланцирана, по-лъскава и някак си по-уредена. Армения е по-бедна от гледна точка на благосъстоянието на жителите и по-богата от моя гледна точка, защото голяма част от населението й се е изнесло по чужбините и земята е доста по-непренаселена, по-лишена от човешки посегателства и по-дива. Арменци има навсякъде по света, освен може би в Азербайджан, а и в Турция, която носи тежка карма след геноцида срещу този народ. И до сега Турция отрича това да е било геноцид, въпреки категоричното масово изтребление на 1,5 милиона арменци. Зверствата започнали още в края на 19 век, когато около 300 000 били избити, а по време на Първата световна война цифрите на жертвите скачат до небето. Османската империя започва да се разпада по това време и е отговорна за масовите кланета и насилствени депортации на арменците в пустинята като не само са били избивани, но и жестоко измъчвани по всевъзможни начини. В Ереван има изключително интересен музей с безброй снимки и информация относно геноцида, зверщините са били чудовищни - типично в човешки стил.

По време на моето посещение в страната, нямаше почти никакви туристи, вероятно заради студа и имах удоволствието да се наслаждавам спокойно на местата. От друга страна такова мръзнене като тук, не ме беше спохождало в предните държави. Напредналият ноември в Армения се оказа вледеняващ, постоянно зъзнех и никога не успявах да се стопля, но свикнах и се радвах на всяко интересно кътче, а такива в страната - с лопата да ги ринеш. Древни църкви, манастири от зората на християнството, качкари с уникални кръстове и изображения, водопади и вековни дървета в Карабах, старини и блясък в Ереван... Армения ми беше много интересна, вълнуваща, привлекателна и ако не беше свирепия студ, можех и още да остана, но зимата ме натисна да се прибирам. И все пак за 11 дни успях да надникна доста сериозно в съкровищницата й. Както в съседна Грузия, тук също пътувах с постоянното желание да се върна за втори тур следващата година, може би лятото. И най-вече да направя повечко преходи из планините. Преди си мислех, че понякога е добре човек да си остави по нещо за следващия път в дадена страна, за да има още повече мотивация да я посети отново, но след 2020 г разбрах, че въобще не е така, защото както се казва - може да няма следващ път, а за мен - със сигурност няма да има. И се радвам, че поне в Армения видях доста от местата, които ми бяха интересни.  

Азербайджан - част 2 - още от Баку и скалните рисунки на Гобустан

 

Скални рисунки в Гобустан отпреди 40 000 години

  

13.11.2019

Като излизах сутринта, един от пакистанците беше станал да се моли. Явно беше единственият религиозен тук. Предполагам, защото беше по-възрастен. Почерпих го от моите плодове, а той ми даде ябълка. След бърза закуска продължих с опознаването на града. Разходих се през зимния парк до театъра, новия парк до джамията Teze Pir, а после се отправих към мемориала с вечен огън за загиналите през една януарска нощ на 1990 г, когато съветски войници застрелвали всеки, появил се на улицата. От панорамна площадка до огъня  се открива страхотна гледка към града. Намира се точно до кулите пламъци, наблизо има и красива джамия. 

Следващата ми и най-дългоочаквана спирка беше музеят на килимите, който дори само отвън е атракция и се вижда отвсякъде с невероятната си килимообразна форма. Няма как да не отгатнеш, че това е един гигантски навит килим, веднага щом зърнеш сградата. Умирах от любопитство да видя какво има вътре. Очакваше ме обаче лоша изненада. Билетът беше 7 маната, но се плащаха още 10 отгоре ако искаш да снимаш с фотоарапат (а снимането с телефон - безплатно, пълен абсурд!). Това го разбрах след като вече държах в ръка билета си. Като понечих да вляза с апарата без да имам билет за снимането, ме върнаха и толкова много се вбесих, че отидох до касата да си върна билета и да се откажа от посещението. Приеха го, взех си парите и се махнах. Много исках да посетя музея, но при тази отвращаващо отблъскваща политика, тотално ми умря желанието. Не стига, че им даваш 7 маната, тоест 7 лв за вход, защото си чужденец, но и после дай още 10, защото ще снимаш с апарат, да те накажат и за това, че нямаш телефон за снимане. Общо 17 лв за един музей - не, мерси! Тръгнах си с голямо разочарование. На доста подобни абсурди се нагледах из тоя град, май не си обичат туристите тук, искат само да ги доят.

Азербайджан - Шеки, Лахич и първа среща с Баку

Музейният и изложбен център с уникална архитектура Heydar Aliyev

 Глобално погледнато Азербайджан не е сред популярните за посещение държави. Доста хора по света дори не са чували за нея и нямат понятие къде се намира. Страната, пребогата на газ и нефт, има своята индивидуалност, макар силно да прилича и да иска да прилича на Турция. От трите кавказки републики сякаш е най-скромна на забележителности, но това не я прави безинтересна. Напротив - има много места, заради които си заслужава да се посети и са доста запомнящи се. Столицата Баку например повече прилича на Куала Лумпур или Дубай, отколкото на Тбилиси или Ереван. Спорна е дискусията дали страната е в Европа или в Азия, всеки твърди различно. Според мен пък цялото разделяне на Евразия е абсурд, тъй като е очевидно, че това е един цял континент. Границата е по-скоро културна, отколкото географска. По този показател Азербайджан за мен си е Азия, както и Турция. А Грузия и Армения някак си повече ми приличат на Европа в културно отношение, но както и България, са на границата и имат влияния и от двата "континента". Азерската земя ще я запомня с доста картини... огромните небостъргачи и футуристични сгради на Баку, между които се гушат кервансараи, шахски дворци и крепостни стени; резкият контраст между кавказките планини, преминаващи в пустинен район на юг, преди Баку си е чиста пустош; първият ми контакт с Каспийско море, както и напомнянето за зороастризма чрез огнения храм Atashgah; огромните, сякаш безкрайни булеварди на Баку, чието пресичане е като игра на руска рулетка; притихналите планински селца като Киш и Лахич с прекрасна природа; скалните рисунки на Гобустан, където сякаш дузина великани са си играли с огромни камъни, замервали са се с тях при някоя кавга и са ги разхвърляли навсякъде... Цялата страна, особено столицата, сякаш е продукт на приятелски сблъсък между изтока и запада. Мирише на турско, азиатско, но и на европейско. Странен е Азербайджан, дори ми напомни по някакъв специален начин за Туркменистан. Може би защото и двете страни са пребогати на газ и нефт, а близо до Баку се намира Янардаг, където по подобие на "Портата към ада" в Туркменистан, постоянно гори газ. А може би защото Баку леко ме върна в Ашхабат с неговите гигантски, модерни празни сгради и улици. Не е случайно, защото страната на лудия Гурбангули започва от другата страна на морето, само на един хвърлей от Баку. Мащабите на някои места в града са зашеметяващи, чувстваш се като мравка на фона на всичко. Сякаш е правен, за да живеят великани в него. Може би онези същите, разхвърляли гобустанските скали.  

Грузия - част 5 - сняг, замъци и красоти из Кахети

Троицката църква Гергети край Stepantsminda

  05.11.2019

 Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.

Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи.