До Исландия и назад - част 7 - Първа седмица в екстрема на Ледената земя

Геотермалното поле Hverir край езерото Myvatn

 Голяма мечта ми беше Ледената земя. Наистина много я жадувах и много я сънувах. Особено след велопътешествието до Норвегия тотално затвърдих силното си влечение към студения север и се убедих, че въпреки екстремно лошото време, ужасяващата за вегани храна и постоянната борба със стихиите, това е един оазис за мизантропите като мен, които имат зверска алергия към хората. Исландия освен, че е с оскъдна популация, е страшно богата на природни чудеса и то наистина зашеметяващи, дъхоспиращи, необясними и невъобразими. Уж няма гори, уж много голо било - това ще кажат някои хора, които са били там и не са я усетили, не са я изживяли с всичките си сетива, а само са гледали през прозореца на някой автомобил. За мен лично Исландия няма аналог, не може с нищо да се сравни и диша в свое собствено измерение. Може да е безпощадна към посетителя, може човек да отиде там за една седмица и природните стихии да са толкова свирепи, че да не му се излиза от хотелската стая. И така да я намрази. Но аз не мога да си представя как може някой да намрази такава дива прелест въпреки капризите и жестокостите, на които е способна. Моята първа седмица беше своеобразен тест. Земята ме изпита до краен предел като хвърли върху мен цялата си свирепост. Трябваше да провери дали съм достоен посетител, да реши дали ще ме допусне. Или аз ще се предам и самоизхвърля след всичките ужасни изпитания, на които ме подложи. А след това, веднъж изпитала ме, разкри пред мен най-красивите си цветове...

Исландия по площ е почти колкото България. Населението е около 370 000. По мое мнение е страшно много за тази територия, страна с такава площ не трябва да се населява от повече от 5 - 6000 човека, но пък къде да сравнявам с пренаселената България - доста по-добре си е Исландия. Най-слабо населеният и най-любимият ми район в страната е Western fjords - Западните фиорди. Най-пренаселена е зоната около столицата Рейкявик, където няколко града са се слели в едно и са образували огромна урбанизирана зона. Исландия е обитаема само по крайбрежието, във вътрешността царува дива пустош, състояща се от безкрайни планини, вечни ледници, безчет вулкани и гигантски поля от вкаменена лава. Макар най-високият връх да е само 2110 м, толкова на север това е изключително сериозна височина, където през цялата година преобладават жестоки климатични условия. Планините на Исландия, които обобщено се наричат The Highlands, са голямо предизвикателство не само за пешеходци, желаещи да ги прекосят, но дори и за шофьори с джипове. Пътищата през тях са оскъдни, много груби като терен и трудно преодолими, а като добавим безчет реки за пресичане, лошо време и липса на каквато и да е цивилизация, повечето туристи изобщо дори не помислят да стъпят там. Още повече ако тези туристи са пешеходци, стопаджии или колоездачи. Общо взето всички се придържат към главния път номер 1 (Ring Road), който обикаля цялата страна, а някои се отбиват и по разни полуостровчета тук и там. 

Огромна част от посетителите идват за не повече от 1-2 седмици, тъй като страната е изключително скъпа, всичко е скъпо и дори за американци или западноевропейци пак е трудно с цените. Доста хора наемат кемпери за обикаляне на страната и спят в къмпинги, защото е най-бюджетно. Хотелите и подобни започват от трицифрени суми, едно легло в обща стая в най-обикновен хостел например е около 70-80 долара. Навсякъде има къмпинги, където може да се спи с кемпер, кола или на палатка. Някои местни дават стаи или къщи за гости, което също е доста скъпо настаняване, както казах - трицифрени суми. Спането с кемпер, палатка или в кола извън къмпингите е незаконно и подлежи на глоби. Не е било така преди години, но дали заради големия наплив на туристи или заради желанието на държавниците да вкарват повече пари в страната, сега всичко живо е задължено да спи по къмпинги и да си плаща за това. Цените са около 15-20 евро за нощувка като варират. За пешаци, стопаджии и колоездачи има врътки в закона, които позволяват да спиш на палатка в дивото ако не си в близост до някой къмпинг. Още на пристанището, където пристига ферибота, имаше залепено съобщение с правилата за къмпингуване - къде какво може и не може.

Храната навсякъде извън големите супермаркети е безумно скъпа. Дори и в суперите цените са плашещи, но по малките магазинчета и заведенията е направо извън всякакви граници. За вегани е доста трудно да се намери нещо поносимо скъпо за ядене, имат вносни разни веган продукти като мляко или сирене, но са твърде скъпи. Общо взето я карах на консерви с боб, един вид бисквити, почернели банани и от време на време хляб. 

Ако човек е решил да обикаля страната с колело, трябва да има предвид няколко важни подробности, освен скъпата храна. Вятърът е свиреп, времето твърде често е много лошо и вали понякога дни на ред. Пътищата са тесни, две коли се разминават, но няма допълнително място за колоездач. Дори главният път около острова не е никак широк и на всичко отгоре встрани има дълбока канавка през повечето време. Местните карат доста бързо, понеже познават пътя, а и той често е прав, без завои. Туристите също са опасни, тъй като постоянно се разсейват да гледат околния пейзаж и като нищо да бутнат колоездач. Някои също така карат с превишена скорост в бързане да стигнат до следващата популярна забележителност, на която да се снимат преди да излетят обратно към страните си. Общо взето Исландия въобще не е подходяща за обикаляне с колело. 

Стопът е сравнително добър като често е непредсказуем, не може на 100% да се разчита, че ще ви вземат преди да се влоши времето например. Понякога се чака не повече от 3 минути, друг път висиш час и никой не спира, особено ако си на неподходящо място, където всички профучават с висока скорост край теб. Интересното е, че колкото местните качват на стоп, толкова и туристите. Останах с усещане за странна промяна у хора, които въобще не биха качили стопаджия в собствените си страни. Визирам например италианци и испанци, каквито доста често ме качваха и ми казваха, че никога не биха ме взели в техните държави. Просто Исландия била супер безопасна и затова ме качили. Май наистина не само аз имах усещането за тази пълна безопасност на острова. Дори нормалните посетители, които са дресирани от системата на болното общество да се страхуват от всичко и всички, се отпускаха тук и проявяваха невиждана смелост да качат непознат в колите си. За мен беше любопитно да разбера дали стопът изобщо ще работи отново след две години вирусна истерия. Оказа се, че нищо не се е променило и съвсем добре си работи. Поне в Исландия. 

Макар човешкият фактор да не е никакъв риск в Исландия (освен евентуално пътен инцидент), ако на някой посетител не му е омръзнал живота колкото ми е омръзнал на мен и не жадува неистово собствената си смърт ден и нощ, има ред неща, от които трябва да се пази. Толкова много фактори могат да те убият на Ледената земя, че всяка стъпка трябва да се обмисля добре, особено ако не разполагаш с кола, в която да се скриеш. Времето е тотално непредсказуемо и когато се влоши, влошаването може да е смъртоносно, дори посред лято. Дъждът те кара да подгизнеш независимо колко водоустойчиво облекло имаш, вятърът те охлажда за отрицателно време, температурите падат внезапно и човек може да се озове в смъртоносна ситуация много лесно. Да добавим свлачища, нестабилни пясъци около бреговете на ледниците, неуспешен опит за пресичане на река с буйна и ледена вода, срутване на парчета от ледник под краката ви, изригване на вулкан (официално се води, че има 130 вулкана) или дори мънички клокочещи кратерчета по геотермалните полета, падане от някоя отвесна скала, докато се опитвате да видите и снимате водопад, загубване и премръзване до смърт при най-обикновена разходка до някоя забележителност.....    

Както флората, така и фауната на страната са скромни. Но пък впечатляващи. Единственият местен бозайник е полярната лисица, другите са внесени. Северните елени например са докарани от Норвегия през 18-ти век и в днешно време обитават само източните части на страната, там са успели да оцелеят. Не са питомни, живеят съвсем диво в природата. Овцете са навсякъде. А сред домашните животни най-голям повод за гордост са исландските коне. Те са специална порода, доста дребни и жилави. Внесени са от викингите още през девети век и от тогава са останали непроменени. В страната е забранено да се внасят други видове коне с цел да се запази изцяло породата. Кончетата са невероятни и се сприятелих с много от тях, макар да не яздих нито едно. Птичият свят е богат като тъпоклюната кайра е най-атрактивната за посетителите птица. Тя е своебразен символ и гордост на местните, но това никак не пречи да си я сложат и на масата, когато им хрумне. Много видове патици и гъски са редовни обитатели на острова, а ганетите са едни от най-грабващите сърцето птици, мен лично ме заплениха. Китовете и тюлените са господарите на водата, а за мой потрес и допълнителна доза непоносима мъка китовете все още се избиват и месото им се предлага в някои ресторанти. Изобщо в моите представи фарьорците и исландците са съвсем равни на африканците и азиатците, които трепят маймуни и ред други диви животни. Което, разбира се, с нищо не минимизира зверщините на европейците по отношение на трепането на прасета, крави, кокошки и т.н., просто и едните, и другите за мен заслужават само едно - брутални мъки и жестока смърт. Но кой ли ме пита, а и какво мога да сторя, за да се раздаде справедливост и избиването на животни да спре. Отговорът е едно голямо нищо. Аз съм просто едно смотано куче, което лае, докато керванът си върви. 

Исландия има много странности, някои от които доста ме впечатлиха. Например местните наистина вярват в елфи, поне голям процент от тях. Дори когато ще се строи път например, специално се проучва дали трасето не минава през място, обитавано от тях и ако минава, се променя, за да не се унищожават домовете на елфите. Друго, което много ме кефи, е традицията да се подаряват книги за празници. Макар някои хора да ми казаха, че полека започнала да отмира. Като човек, който страшно мрази всички празници и има истинска непоносимост към тях вече до крайност, поне се зарадвах, че тук си разменят нещо стойностно, има някакъв стремеж към знание. Макар че в днешно време голяма част от модерната литература не само не дава знание, но и сякаш служи просто за развлечение, както всичката останала помия в Интернет например. Всеки въшльо, който се е взел насериозно, е надраскал и издал нещо, което рязко сваля качеството на книгите и това мен лично много ме разстройва. Книгата винаги е била на пиедестал в моето съзнание и силно се дразня от обезценяването й.

Интересно е, че в Исландия няма армия, нито ЖП линия. Води се и първата демокрация в света, възникнала още преди 1000 години. Полицаите обикновено не са въоръжени и няма почти никаква престъпност. На някои места, където са се преселили огромни групи поляци (в момента поляците са 10% от населението на страната) местните се оплакват от кражби и са много натъжени, че вече не било спокойно както едно време. В Рейкявик пък доколкото разбрах имало сериозен нощен живот, много пиянство и предполагам наркотици, така че сигурно има и престъпления. Навсякъде другаде обаче е пълно спокойствие. Един турист не би трябвало да има никакви проблеми от каквото и да е естество, където и да се мотае, където и да си е паркирал колата. Просто е супер безопасно. 

Огромна част от електричеството в Исландия се дължи на геотермални източници. Всичко навсякъде ври и кипи. Има толкова много горещи извори, водата е в такова изобилие и така чиста, че човек никога не може да остане жаден. Всичката вода от реките се пие. По принцип не е най-препоръчително да се пие застояла вода от езера, но и това пробвах и съвсем никакъв проблем нямах. Единствената вода, която не е добра за пиене, е сивата ледникова. Не е желателно да се консумира и тази от горещите извори, прекалено силна е на какви ли не вещества. Местните казват, че единственото, което не е скъпо в Исландия, са токът и водата.

Странен за мен беше силният афинитет на исландци към плащанията за всичко с банкови карти. Обикновено не ми се радваха на кеша и видимо предпочитаха да се плаща с карта, макар да не ми правеха проблем за парите в брой никъде. Но и аз плащах само в супермаркети, не зная какво би било по хотели и такива разни. Предполагам е възможно да не дават и коли под наем на хора без банкова карта. Валутата е исландска крона, красиви са им банкнотите и все са с изображения на животни. 

Най-абсурдното нещо, което научих в Исландия след яденето на тъпоклюни кайри, продължаващото китоловство и националния деликатес - разложено месо от акула, стояло заровено шест месеца, беше варварското отношение към полярните мечки. В страната няма такива, но се случвало веднъж на няколко години някоя нещастна мечка, жертва на глобалното затопляне, да акостира на исландски бряг, след като е плавала върху откъртен от Гренландия лед в продължение на много дни и е на ръба на смъртта от изтощение и глад. Вместо тази мечка да бъде уловена, нахранена, закрепена до ниво да може да пътува обратно и изпратена с кораб назад към дома си, тя бива моментално убита от местните, щото ги било много страх да не ги нападне и да не им изяде чаветата. Жалка картина. Типично човешка. Изчезват мечките, а в страна, където нищо не пречи да бъдат залавяни и пращани обратно в дивото, още повече допринасят за това изчезване. Явно искат да ги гледат само по картинките в книжките, поне чаветата им със сигурност ще знаят само на теория как е изглеждало това нещастно животно.

Та както обикновено, да не кажа винаги се случва при мен в моите пътувания - очаровах се силно от природата на страната и се разочаровах още по-силно от хората. Нищо ново. Щеше да е ново ако исландците живееха в хармония и любов с природата. Но не би. Всичко се трепе и яде. И тук се търси материален "прогрес", а като гледам колко са навлезли модерните чуми от типа на електромобилите, всичко ми става съвсем ясно. И тук вместо хората да се мотивират да вървят пеша и да карат колелета, скачат от вредящите бензинови коли на хиляди пъти по-вредящите електрически с техните батерии, които ще създадат милиарди тонове нов боклук, с който изобщо не е ясно какво ще се случи. Уж се решава един проблем, а се създава нов - десет пъти по-лош от предния. Типично човешко поведение. В Исландия има немалко електрически коли, както обичам да ги наричам - прахосмукачки. Въпрос на време е и у нас да плъзнат навсякъде като им паднат цените. Хората никога няма да разберат, че ако наистина ги е грижа за природата, трябва да карат кола колкото се може по-рядко, а не да си купят електрическа. И не да рециклират боклука си, а да избягват да правят такъв изобщо, отглеждайки храната си например. Но така или иначе на никой не му пука, всичко е фарс и панаир на суетата. 

 

28.07.2022

Сутринта ни събудиха по говорителя, защото трябваше да съберем багажите и да се изнесем от помещенията доста преди пристигане. Едва си събрах нещата, понеже стана колосално задръстване от мъчещи се да се оправят и изнесат пътници, толкова е тясно в тия кушети. Мислено се зарадвах, че след два месеца на връщане ще съм в четворна кабина, а не тук. Докато събирах раницата, ме тресна морска болест и едва издрапах до горните декове. Седнах на пети дек, където имаше контакт близо до една от вратите към палубата и повече не мръднах от там. Имах батерии за зареждане, а и ми беше доста лошо. Дремнах върху раницата, докато стана време за слизане. На паспортната проверка само ме попитаха дали имам билет за връщане и като отговорих положително, ме пуснаха да минавам. Беше много бързо и нямаше други въпроси, нито проверка на багаж. 

И така - големият кораб акостира в приказно красивия фиорд Seydisfjordur, от който започваха моите два месеца приключения сред красотите на Ледената земя. Снегът по околните планини все още не беше напълно разтопен, имаше петна тук и там, а вече беше краят на юли. Не се сещам за по-красив начин да пристигнеш в Исландия - хвърляйки котва във вълшебен фиорд и наблюдавайки цялата красота на околните пейзажи на бавни обороти, докато корабът плава през фиорда към миниатюрното градче, което по български стандарт е стопроцентово село. Сейдисфиордур ме посрещна с леко навъсено небе и ситни капчици, които за щастие не се доразвиха и дъжд не заваля. Първите два часа прекарах в чакалнята на пристанището, която бе едновременно и туристически инфо център, защото трябваше да дозаредя батериите на фотоапарата. Не исках да си тръгвам с две пълни и една празна батерия, не се знаеше кога и дали изобщо ще намеря пак ток. 

В чакалнята беше пълно с хора, чакащи да се качат на ферибота, а когато корабът погълна всички тях, само аз останах в огромното помещение, както и управникът на инфо центъра. Взех си карти и брошури с информация, имаха доста особено за източната част на страната, където се намирах в момента. Реших да си оставя Сейдисфиордур като за последно и да не правя преходите в района сега, защото така или иначе ще отплавам от тук и след два месеца, чакайки ферито, ще обходя именно района около това градче. Оказа се много добро решение. Но вървеше ръка за ръка с едно твърде лошо решение. Е, нямаше как да зная, че именно северната и североизточната част на страната ще бъде атакувана от ужасяващо време през цялата следваща седмица, та да променя първоначалната си идея да опозная първо северната част на Исландия, после западната, после южната и накрая източната, движейки се обратно на часовниковата стрелка. Туристите имат две възможности ако искат да правят обиколка на острова - или по часовниковата, или обратно на нея. И който в този ден е започнал от Сейдисфиордур да се движи на юг, вместо на север, може би е отървал поне част от лошото време. Защото след този първи, перфектно ясен и почти слънчев ден, с който Исландия ме посрещна само колкото да ме подлъже, цялата мощ на лошото време се стовари върху ми.

Ферито пристигна в 8:00, а аз напуснах чакалнята в 10:00, започвайки с приятна разходка из градчето. Мокрите ми дрехи си бяха все така мокри и такива щяха да си останат още седмица. Нищо не съхнеше тук. На всичко отгоре се оказа, че ще имам голям проблем с обажданията до вкъщи. Мислех, че като стигна Исландия, ще може да се чуваме, но се оказа, че Нокиата ми не хваща никаква мрежа. Поне така беше в голяма част от страната и то не защото няма обхват, а вероятно защото мрежата в Исландия е някое ново G, което не може да се хване от прост телефон като моя. Ама кой знае дали е така, просто така си го обясних аз. Каквато и да е причината, през по-голяма част от времето обажданията и прозвъняванията бяха абсолютно невъзможни. На някои места работеше добре. 

В Сейдисфиордур нямаше банка, а търсех такава, за да обменя пари. Имаше само банкомат, а най-близката банка се намира на трийсетина километра в по-големия град Egilsstaðir. Иначе градчето е много приятно за разходка, хит е уличката, водеща към църквата, на която е изрисувана пътека с цветовете на дъга. Това е и главната уличка с няколко заведения и магазини. Встрани от нея имаше бензиностанция и малък супермаркет от веригата Kjörbúðin - средно скъп. Най-евтин е Bonus - също както и на Фарьорите. Той обаче съществува само в големите населени места, тоест за да се възползва човек от по-ниските му цени, трябва да купува много провизии наведнъж и после да ги мъкне в раницата. Именно това правех и аз, но често се случваше да остана на нула и да завися от по-скъпите супермаркети.

Закусих с храна, купена на Фарьорите и не посмях да вляза в Kjörbúðin да проверя цените, още беше рано за магазин. Време беше обаче да пробвам стопа и да видя ще го бъде ли в Исландия, или ще си я ходя пеш цялата. Вторият вариант не ме притесняваше, защото имах два месеца - предостатъчно време за изминаване на 1322-те километра на Ринг Роуд 1, за да направя една обиколка и да стигна пак тук за ферито. Но пък нямаше да видя нищо извън пътя, така че по-скоро ми се искаше стопът да върви и да прекарвам максимално дълго време извън главния път. Като за първи стоп чакането беше добре - около половин час. Трафикът от ферибота вече си беше заминал и имах късмет да ме вземе местен, който отиваше на погребение в Egilsstaðir. Понеже страшно много бързаше, караше като ненормален по завоите на планинския път. Може би искаше да осигури материал за още едно погребение за деня. Беше работник към ферибота и живееше в Сейдисфиордур. По пътя ми обясняваше доста за района и ми показваше къде какво се вижда. Панорамите бяха фантастични още тук. Белееше се сняг по високите планини, а след като се откри гледка към Egilsstaðir, много се впечатлих от огромната река Lagarfljót, която на места изглежда повече като езеро. Именно край нея се намира най-голямата гора на Исландия Hallormsstaðaskógur, която си оставих за след два месеца. Възнамерявах да прекарам последните си дни в Исландия в този район. 

Преди да сляза от колата на отбивката за водопада Fardagafoss, който се намира недалеч от града, човекът ме предупреди, че по прогноза се очаква само дъжд през следващите дни. Ужасих се. А в момента времето беше чудесно, трябваше да използвам максимално този ден. След 20-30 минути ходене по лека пътека стигнах до водопада, който ме заплени. Беше внушителен и зад него можеше да се мине в неголяма пещера, така че да му се наслади човек от задната му страна. Най-хубавото бе, че около пътеката всичко беше гора и то не плантации, а от оригиналната исландска гора. Тя се характеризира с ниски видове и има нещо като виц, който местните много обичат и използват, за да опишат гората пред чужденците:

- Какво ще направиш, за да намериш пътя, ако се изгубиш в исландска гора?

- Просто ще се изправиш. 

 

Много е вярно това, наистина са ниски дръвчетата като преобладава брезата. Всъщност преди векове, когато дошли първите заселници, над 40% от Исландия била покрита с гори. Мисля е ненужно да обяснявам какво се е случило с тях. В рамките на 300 години всичко било поголовно изсечено и унищожено. Затова съвременна Исландия е толкова гола. Сега местните се опитват да възстановяват горите, на много места има плантации, обикновено малки, но все пак са нещо. Исландците сякаш имат смесени чувства относно горите, защото от една страна обичат дърветата, от друга обаче те им скриват гледките към безкрайното голо и това никак не им харесва. Една жена, която ме вози на стоп, ми заобяснява как била на ваканция някъде в Европа и пътищата, по които минавала, били като тунели от дървета. Имало толкова много гора, че нищо не се виждало. Беше видимо разочарована.

В гората по пътеката за Fardagafoss имаше дори гъби и боровинки. Ейй, как се зарадвах - ще се яде! Колкото и да е скъпо по магазините, щом има гора, ще се храня. Е, друг е въпросът, че през повечето време нямаше и следа от гора. Но пък черни боровинки имаше навсякъде, дори и край плажовете понякога. Походих пеш до разклона към Borgarfjordur - доста отдалечено и откъснато място, където може да се наблюдават тъпоклюни кайри в непосредствена близост на брега. Пътят до там е 68 км като част от него е черен път. Много туристи посещават това място именно заради кайрите и се надявах да ми сработи стопаджийският късмет. Чаках повече от час и започнах да си мисля, че не върви стопът в Исландия. Имаше доста коли, но никой не спираше. Взеха ме все пак баща и син американци, доста шантави ми се сториха. Бяха с кола под наем и бащата вече я беше съдрал някъде, а преди дни вятърът потрошил палатката им и сега спели само на хотели. По описанията им как още преди да я разпънат духало, но те все пак решили да я отворят, след което тя бързо се счупила, ми стана ясно, че хич не ги бива нито с къмпирането, нито с шофирането. Като е толкова лошо времето и имаш кола, е меко казано тъпо да спиш навън вместо в колата. 

По пътя към кайрите нямаше никакви населени места, обаче сред нищото има една малка къщурка, която помещава машинка автомат за храни и напитки. Инициативата е на някакъв местен особняк, който идвал да я поддържа. Нещото наистина е сред пълна пустош и буди почуда у минаващите. Американците не знаеха за автомата, аз им казах, тъй като прочетох за него в една книжка и те се навиха да спрат да го видим. Само че не се задоволиха с гледане и пуснаха 400 крони в машината, която буквално ги ограби - нито им пусна шоколад, нито им върна парите. Американецът се ядоса и почна да я блъска, а като не постигна нищо, си тръгна примирен и не продума през остатъка от пътя до кайрите. 

Разделихме се на паркинга на Borgarfjarðarhöfn, където поех право към скалите с птиците. Имаше доста туристи, а малките очарователни птички с уникални клюнове събираха всичкото внимание. Прекарах доста време сред тях, бяха симпатични и любопитни, наблюдавах как се шмугват в гнездата си сред туфи трева, после изскачат и политат скорострелно към водата. Истинско удоволствие бе да ги гледам. По някое време се появи една швейцарка, която беше в същия кушет на ферибота като мен и ме заговори. Беше ѝ интересно как се стига до тук без да имаш кола. Тя също започна да ме предупреждава за времето, извади телефона си и прегледа ужасната прогноза, която се очакваше. Само дъжд цяла седмица. Доста притеснително за мен, но нямаше какво да се направи, лошото време е част от това приключение и трябваше да го понеса с търпение. 

Тръгнах обратно в посока близкото село като се зарекох, че ако ме вземе някой на стоп до селото, ще остана да го поразгледам, а ако е за по-далеч, ще продължа. Качиха ме двойка с дете, бяха французи от Лион. Не спряха в селото, така че го видях само от колата, а като стигнахме върха на планината, която трябваше да минем по пътя към Egilsstaðir, реших да сляза в най-високата част, където имаше страхотни гледки. Денят си отиваше, а исках още много да обходя. Трябваше да избирам между два прехода - Stórurð или Stapavik. Първият води до невероятни езера и приказни гледки, а вторият - до водопад край брега на морето, руини от рибарски селища и старо пристанище. Първият е около 3-4 часа в посока, вторият - около 2. Поради напредналия час след дълго чудене тръгнах по втория преход и пропуснах Stórurð. Трябваше да се върна и за този преход, но прогнозата за лошото време ме притесни и реших да се връщам обратно към Egilsstaðir, докато още мога. Целият район тук беше гол и лишен от гори, а там имаше множество дървета, между които да се скрия. Всъщност в началото на прехода Stórurð на върха на планината имаше страхотна къщичка с тоалетни и помещение с информационни табели, което беше идеално за нощуване, но пишеше изрично, че е забранено и не посмях, досами пътя е.

Разходката до Stapavik беше много приятна и лежерна, маршрутът е покрай брега на океана и е равен. Водопадът силно ме впечатли, както и останките от някогашно пристанище. Насладих се на страхотен залез на връщане, времето беше толкова прекрасно, че не можех да си представя да се развали. Изкушавах се и да опъна палатката някъде край плажа, но се въздържах и реших, че ще се боря да стигна плантациите преди града днес. Докато излязох обратно на шосето стана 22:00. Хубавото бе, че беше абсолютно светло и можех да си продължавам още часове със стопа. Лошото беше, че нямаше пукната кола. И все пак изкарах страхотен късмет - взе ме местен с бус, който пътуваше точно за Egilsstaðir. Беше приятелски настроен и комуникативен, много си харесваше Исландия и веднага се зае да ми разказва за различни места в района. Сподели, че е бил на Фарьорите и в Норвегия, но никъде нямало такава красота като тукашната. Обясни ми, че вулканът Аскя се бил активизирал напоследък и имало опасения да не изригне, понеже щяло да е голяма пушилка и експлозии. Нямало да има лава, а много пепел, понеже калдерата му е пълна с вода. От тоя момент нататък ми стана фикс-идея да видя Аскя. 

Момчето ме остави до плантациите преди града, където пожелах да сляза. Не се впечатли особено, че ще къмпирам нелегално и въобще не ме убеждаваше да ме кара до къмпинга. Гората, в която се настаних, беше съвсем близо до разклона за Сейдисфиордур. Така че може да се каже, че напреднах с близо 30 км за деня, въпреки че изминах много повече в странична посока. Мушнах се в шубрака - сигурно убежище от вятъра. Доста беше гъста гората, но успях да се набутам на криво и закътано местенце, където не се виждах нито от шосето, нито от черния път, минаващ през нея. През нощта прокапа слаб дъжд, но нищо особено.

Инфо за къмпингуването, сложено на пристанищетоSeydisfjordur

Главната уличка...

Църквата

На път към Egilsstaðir

Egilsstaðir и река LagarfljótВодопад FardagafossВкусни боровинки

Fardagafoss

EgilsstaðirЗад водопада има и пещера

Пътните табели в страната са жълти Патки на баняКъщичка с автомат за храни и напитки сред нищотоАвтоматът - крадец

Borgarfjarðarhöfn - мястото за наблюдение на тъпоклюни кайри

Тук живеят тъпоклюните кайри

Един сладур на пост

Къщичка за наблюдение на птиците

Комшиите на кайрите

В селото Bakkagerði

Гледки от панорамата Gönguleidir

По прехода за водопад StapavíkМалко водопадчеЧерни боровинки по плажа :)

Stapavik

Описание за мястото

Цветовете по залез

29-30.07.2022

Още от сутринта личеше, че времето няма да го бъде. Небето беше мрачно и посивяло, а аз се успах и още повече си съкратих времето за разглеждане преди да удари пороят. Хубаво се спеше в гора след седмицата на Фарьорите, където нямах тази привилегия. Засега Исландия беше гостоприемна. Походих до града, където седнах да хапна на пейки в началото на парк-гора. На това място телефонът ми хвана мрежа и се чух с близките. Открих банката и обмених пари, така че вече можех да се възползвам от ужасяващо скъпите храни на Ледената земя. Курсът, на който банката ми смени парите, никак не беше добър и ей така за нищо ме одраха едни 1000 крони (близо 14 лв). За нищо ги нямат тия пари в тая страна. В Egilsstaðir имаше и супермаркет Бонус, та влязох да преслушам цените и да си допълня нещо към хранителните запаси. Следващият такъв супер в северната част на Исландия беше чак в град Акурейри - втори по големина в страната, където щях да съм вероятно след седмица. Даже и цените в Бонус ме стресираха яко, та не исках и да си помислям за другите магазини. Очакваха ме два месеца оскъдица и ядене на пълни боклуци. Добре, че поне имаше боровинки. 

Като излязох на шосето да стопирам в посока езерото Mývatn, вече имаше двойка чакащи стопаджии. А след тях имаше и едно само момче, също чакащо на стоп. Брей, опашка стана! Подминах ги всичките, поздравих ги и им пожелах успех, след което застанах и аз да стопирам доста след тях. И тук започна голямото чакане. Времето беше аха да завали, но все още удържаше. Първо взеха двойката, после - момчето, накрая аз си останах да чакам и до тоя момент вече беше минал час и половина. Качи ме един местен, който отиваше само на 5 км напред, но ме взе, защото ме виждал вече няколко пъти. Толкова време висях на това място, че започнах да разпознавам колите и хората, които ги караха. Повечето явно не отиваха никъде и само въртяха наоколо, за да хабят бензин и да тровят природата ефективно. Така е с градския трафик по населените места. Когато чакаш на стоп, забелязваш, че всъщност огромен процент от трафика не отива никъде и твърде малко са тези, които наистина пътуват, въпреки че си застанал съвсем в края на града. Това важи горе-долу за всички държави по света. Колите се ползват основно за къси разстояния от мързеливи хора.

След като слязох от колата едва 5 км след Egilsstaðir, заваля най-после. И то не просто лек дъжд, ами доста проливно. В комбинация с вятъра за нищо време взех да се треса от студ. Дойде все пак и моят стоп - приятна и свежа жена от Акурейри, която развеждаше с кола гостенката си от САЩ. И двете бяха в добро настроение въпреки лошото време. Най-приятната изненада за мен беше, че исландката беше вегетарианка. Разпитах я как виреят тук вегетарианците и веганите, и дали изобщо има такива. Според нея имало и то немалко, но било трудно, хранела се основно с вносни плодове и зеленчуци. На мен ми се струва пълен ад за вегани особено, освен ако не си супер богат да си купуваш вносни неща постоянно. Но и като цяло няма чак голям избор по магазините, не е като в Дания или особено Германия например, където има много на брой и разнообразни веган стоки. Жената ми заразказва за елфите и от нея за първи път чух вица за исландската гора, който споменах по-горе. Тя самата също вярваше в съществуването им, както и в разни други интересни същества, например троловете, които обитават и недалечна Норвегия. По-нататък, докато бях в Исландия, доста задълбах по историите и легендите, свързани с викингите, троловете и т.н. 

Исландката и гостенката ѝ ме откараха чак до каньона Stuðlagil, който беше следващата ми спирка. Те го бяха посетили предния ден, но въпреки това изминаха десетина допълнителни километра в посока по гаден черен път, само за да ме закарат до мястото. Разделихме се с голяма благодарност, слязох на паркинга и продължих пеша следващите около 4 км до невероятния каньон, който сякаш не може да се опише с думи. Кофти черен път води до втори, по-далечен паркинг, който се ползва от хората, които предпочитат още повече да си трошат колите. Оттам нататък се ходи пеш, за нещастие на мързеливите. Имах огромен късмет, че дъждът ме запука на връщане и ме остави да се насладя на това нереално природно чудо в сухо време, макар небето да беше много навъсено. Каньонът е бил напълно неизвестен допреди няколко години, когато е построен язовир Karahnjukavirkjun (2009 г.) високо в планината и нивото на река Jokuldalur спада дотолкова, че това приказно място се появява пред очите на хората (не се опитвайте да произнасяте имената на исландски, трябва да прекарате поне месец в страната, за да станете добри в тая работа :) аз вече се справям).

Най-смайващото в каньона освен нереалният цвят на водата, са огромните базалтови колони, от които са изградени бреговете му и които наистина предизвикват безброй въпроси и сериозни размисли. Обходих старателно пътечките из каньона, а забелязах също, че има достъп с коли от другата страна на брега. Някои хора от там го виждаха, но не можеха да слязат долу в него. На мен ми харесваше тъкмо от тази страна, защото слязох до водата. Имаше немалко посетители въпреки дъжда, явно мястото беше станало популярно. На по-късен етап научих следната тактика за избягване на тълпите туристи - посещение на популярните места само сутрин преди 10:00 и следобед след 18:00, а в останалото време - наслаждаване на не толкова популярните, каквито има безчет. Все пак всичко е дива природа, с изключение на един Рейкявик и околностите му. У туристите в страната забелязах една основна характеристика - всичките бързаха, все бързаха. И бяха навъсени в унисон с времето. Чак понякога се чудех как очаквам тия хора да ме вземат на стоп и как наистина ме вземаха...

Докато стигнах обратно до първия паркинг и пътя, дъждът много се усили. Дъждобранът все още пазеше дрехите ми отдолу сухи, но и това нямаше да продължи дълго. Не чаках дълго преди да ме вземат мъж и жена италианци от Венеция и Неапол. Учудих се, явно спряха от съжаление към подгизналия субект край пътя. Не ги беше страх от мен, освен да не им подаря някой китайски вирус, така че си сложиха маски превантивно. Аз също си сложих, колкото да не ги притеснявам, макар че със сигурност нямах Ковид в момента. Разпитваха ме за пътуването и споделиха, че никак не си харесват работата. Мъжът беше адвокат, а жената работеше в банка - много мрачно ми съобщиха професиите си. И до ден днешен се чудя какво може да накара един човек да прави нещо, което не му харесва. Да работи например. При положение, че винаги може да се махне от града, да си иде на село или в планината, да гледа зеленчук, животни или каквото и да е. Обаче сякаш всеки предпочита да се продаде, за да има достъп до МакДоналдс и Кока-кола.

Слязох от колата до водопада Rjukandi, който бяхме подминали по-рано с исландката и американката. Той се намира не много далеч от разклона за каньона, само че обратно в посока Egilsstaðir. Реших да се върна, защото не исках да го пропускам, а на идване го видях само от колата, което определено не ми беше достатъчно. Дъждът беше станал непоносим и за луд късмет имаше висок мост край водопада, под който веднага се скрих. Над главата ми минаваше целият трафик по главния Ring Road 1 на Исландия, докато правех късен обяд и се надявах дъждът да спре. Водопадът едва се виждаше размазано зад рехави мъгли, въздухът беше много влажен. Вятърът така се разфуча, че дори и под моста започна доста да пръска. Настилката под мен беше едри камъни и с доста зор си заравних малко местенце, което в никакъв случай не беше удобно, но беше поносимо. Дори не подозирах, че това кътче ще ми бъде дом доста дълги и измъчени часове. След като хапнах и видях водопада макар и в дъжда, излязох на пътя да стопирам. Нито една от минаващите коли не спря доста време и здраво се измокрих. Усещах как дъждобранът пропуска, а панталоните ми, които изобщо не бяха покрити с него, защото не достигаше до тях, бяха подгизнали яко до кръста. Сандалите ми бяха пълни с вода, много ме втресе и се наложи да се върна под моста. Отказах се от стопа за днес.

Като включих Нокиата да видя дали има обхват (нямаше) видях, че е станало 19:00. Направо не усетих кога е минал този ден, аз си мислех, че е ранен следобед. Опънах палатката на камъните под моста и се заех с четене и писане. Спря да вали и задуха гаден вятър, който така се завихряше под моста, че ме принуди да сваля горния слой на палатката, за да не се счупят рейките от натиска. После пак заваля и в комбинация с вятъра палатката взе яко да се мокри. Направо се чудех как да се справям с тия стихии. И все пак беше цяло чудо, че бях под мост. От всичките му страни течаха води и когато минаваше кола, изпръскваше още повече, та ставаше направо водопад над мен. Понеже бях и до самата река, шумът от течащата вода малко затрудни заспиването ми. 

След тежка нощ, която се дължеше най-вече на факта, че стана много студено, агонията ми продължи и през деня. Не спираше да вали, нито да духа. Водопадът Rjukandi съвсем изчезна зад пелена от влага. Пръстите на ръцете ми бяха така замръзнали, че не можех повече да пиша и едва четях. През повечето време подпирах палатката да не се счупи от напъните на вятъра. Всичко беше влажно, ако не мокро, а студът добре ме обгърна и не ме пусна повече. Прекарах целия ден в тресене, подскачане на място пред палатката, вяло хапване на безвкусни и причиняващи запек храни, четене и размисли относно тоталното безсмислие на целия панаир на суетата, в който са потънали всички живи същества, особено човеците. Много мислех и по въпроса дали е коректно да продължавам да пътувам на стоп, при все това, че ненавиждам човечеството до неизмерими степени и ако зависи от мен, на мига ще сложа край на цялото му съществуване. Малко е странно лош човек мизантроп да пътува на стоп. Такива мисли ми се въртяха в главата, докато подпирах палатката. Яд ме беше също, че вместо да обикалям дивата природа, седя под тоя тъп мост и чакам. Какво чакам - и аз не знам. Е, нали чакам времето да се оправи, но ако не се оправи все тук ли ще седя... На другата сутрин си отговорих на този въпрос - не, няма да седя. Тръгвам въпреки всичко.

Гората, в която спах край EgilsstaðirВ Egilsstaðir

Водопад Rjúkandi край главното шосе

Мост над река Jökulsá á Brú

Каньонът Studlagil

Исландски крони, снимани в палатката

Две нощи не можех да мръдна от този мост в криене от дъжда

 

31.07.2022

Времето през този ден с нищо не обещаваше да се оправи. Имаше адов вятър, но поне в началото не валеше. Събрах лагера чак към 8:00, за да има все пак трафик по пътя като изляза на стоп. Първо се полюбувах на водопада, който вече се виждаше по-ясно и след 20 минути чакане се возех при мъж и жена от Израел. Мъжът много искаше да си упражнява английския и през целия път ме разпитваше, а жената мълчеше като риба, но ме почерпи чипс. Отиваха на горещите извори в Myvatn, но преди това до водопада Dettifoss, където и аз исках да отида. Разделихме се на паркинга и се отправих към това чудо на природата. Водопадът е един от най-мощните в Европа, класира се на второ място и е висок 44 метра, широчината му е 100 метра. Дебитът на водата е зашеметяващ. Рядко може да се види такава стихия. Водите му се захранват от най-големия ледник в Европа  Vatnajökull. 

От големия паркинг има приятна пътека до водопада като освен до него, може да се отиде пак по обозначена пътека до друг, не по-малко смайващ водопад Hafragilsfoss, който се намира малко нагоре по течението. До последно се чудех дали да поемам по 30 километровия преход от Dettifoss до каньона Ásbyrgi. Много ми се искаше да направя прехода, но времето беше просто отвратително и не спираше да вали, едва изваждах апарата за някоя бледа снимка и не зная дали изобщо нещо щях да видя по тоя преход, освен да си гледам в краката. Всичко беше мокро и никак не беше приятно за дълги ходения. От постоянно подгизналите ми сандали на места по ходилата ми се образуваха рани от протриване. Време беше за гумените ботуши. Явно дъждът нямаше да спира. 

Хапнах няколко бисквити на крак до паркинга за водопада, надявах се да има навес или нещо такова до сградата с тоалетните, но нямаше. Все пак се притаих до една стена поне да избегна страничния дъжд, докато ям. Една австралийка от Бризбейн ме заговори, беше на екскурзия с автобус и след като си изпи кафето и се похвали, че е посетила 150 държави, се мушна обратно в топлия и сух рейс. Макар и на ум, изразих съжаление към нея, защото когато я попитах дали е била в България, разбрах колко ги е посетила тия 150 държави. Обърка я с Румъния, където си счупила крака на езерото Балеа. Е, ако човек дори не помни в коя държава си е счупил крака... Та нищо не можа да ми каже за България. Сигурно и от Исландия и автобусната си екскурзия ще си спомня толкова. А аз винаги ще помня как мизерствах на паркинга на Детифос, предъвквайки гадни бисквити под дъжда.

Реших да посетя Ásbyrgi макар и по пътя, хващайки стоп до там. Имах късмет и след 15 минути ходене в дъжда, ме взеха шведка и исландец с кемпер от големите. Вътре беше толкова широко, топло и уютно, че направо не ми се слизаше. И те отиваха до каньона като пътьом спряха до едни страхотни огромни скали и място с гледка, от която нищичко не се виждаше. Дъждът си продължаваше и като стигнахме паркинга в началото на пътеките в каньона, на 3 км след посетителския център. Шведката ме покани да пия кафе и обядвам с тях като на отговора ми, че не пия кафе, предложи сок и ме изкуши. Изядох и една филия хляб, не исках да си взема повече и да ги ощетя, макар че доста ми се хапваше. Другите неща на масата не ставаха за вегани. Добре, че хората бяха така любезни да ме задържат в кемпера още малко, защото дъждът взе, че спря. Макар и не за дълго. Но поне се разходих по пътеките без да ме плющи. Носът ми протече и гърлото взе да ме наболява, което си беше съвсем нормално при всичкото това мокрене и студуване. Дрехите ми постоянно се мокреха и трудно съхнеха, краката ми бяха винаги във вода. Дори и с ботушите пак бяха мокри, защото крачолите на панталона ми попиваха всичко от дъжда и водата се стичаше право вътре в ботушите. Температурата беше 5-6 градуса и често ме втрисаше. А колко беше топло в тоя кемпер...

От шведката научих, че някакъв вулкан близо до Рейкявик изригнал и бълвал лава. Същият, който миналата година станал туристическа атракция. И сега стана такъв, а аз много исках да го видя. Само че докато стигна до него седмици по-късно, активността му тъкмо се изпари. Така че изпуснах голямо шоу. Мислех си, че вулканът ще ме изчака да стигна в района и да го посетя, но въобще не е имал такива намерения. Сбърках, че не се опитах да стопирам директно натам, за да го видя, а после да се върна обратно и да си продължа обиколката на страната през северната част. 

Обходих кратките пътеки из каньона, който освен, че е във форма на гигантска подкова, е пълен с разкошна гора и то не плантация, а автентична исландска природа. Стана късен следобед докато разгледам, а дъждът не само пак се появи, но и удари с цялата си тежест. Нямах много избор освен да разпъна палатката в гората, криейки се като криминално типче от закона, защото недалеч имаше официален къмпинг. Още в 17:00 инсталирах палатката и влязох вътре с подгизналите си дрехи. Освен фотоапарата, книгите и телефона, вече нямаше нищо сухо в багажа ми. Дори спалният чувал почна да попива като гъба, а мокър чувал значи само едно - кучи студ през нощта. За късмет гората ме пазеше от вятъра, който вилнееше някъде по-нагоре. Валя през цялата нощ и на сутринта продължи. Започнах да се сдухвам и отчайвам. Исландия ме измъчваше пореден ден. Почнах да затъвам в мизерия и студ.

Водопад Rjúkandi след дъжда

По пътя към водопад Dettifoss, снегът е новПътеката към водопада Dettifoss

Водопад Dettifoss

Нагоре от главния водопад има и други прекрасни, например Hafragilsfoss

Скални гиганти в каньона Ásbyrgi

Базалтовите скали силно впечатляват, Ásbyrgi

По пътеките...В гората на подковообразния Ásbyrgi

Езеро сред гората

Каньонът си го бива въпреки лошото времеНощувка в гората, не спира да вали

 

01.08.2022

Събрах палатката в кратък промеждутък без дъжд. Докато ходех към посетителския център на каньона, пак заплющя. Влязох вътре и седнах на една от масичките да разглеждам карти и брошури. Имаше няколко човека персонал, даващи информация за района и малко музейче с доста интересни експонати. Потопих се в информацията за природния парк и се радвах, че съм на сухо и топло. Зареждах си батериите на фотоапарата и сякаш никой от рейнджърите нямаше против, не ме закачаха за нищо. Туристи идваха и си отиваха, всички говореха за дъжда и се чудеха какво да правят в това време. Разликата между тях и мен бе, че те имаха коли и всеки момент можеха да се скрият на сухо, да се преоблекат и изсъхнат. А аз бях на милостта на стихиите 24/7. Обикалянето на Исландия без кола определено не е за лигави хора. Направо не знам как би се чувствал един нормален човек на мое място. Дори при моята огромна поносимост към трудности, мизерия и кофти усещания, ми беше много криво на моменти. 

Два часа по-късно трябваше да изляза пак на дъжда. Не ми беше удобно да седя повече, изтърпяха ме достатъчно. Излязох на пътя да стопирам към градчето Husavik. То е популярно с наблюдението на китове, туристите отиват с лодки в открито море и тук се смята за едно от най-добрите места да се видят китове. Не и в това време обаче. Нямаше турове с лодки при тези обстоятелства, морето беше страшно бурно и даже да имаше китове, никой нямаше да може да ги види заради мъгли. На стоп ме взеха майка и дъщеря, които искрено ме съжалиха и провериха в Интернет прогнозата за времето, за да ми я кажат - само дъжд всичките следващи дни. Направо ми призля. И моето търпение си имаше край. Който явно не беше дошъл още. Оставиха ме в центъра на Хусавик, едва успях да снимам църквата, докато вали. Разходих се малко по уличките и затърсих място за спане някъде наоколо, надявайки се да намеря какъвто и да е подслон - мост, овчарска колиба... Надежда всяка тука оставете... Овчарски колиби като онези, в които се криех на Фарьорите, така и не намерих в Исландия. Просто нямаше такива постройки извън фермите. А в Хусавик стигнах до една гора, която обаче беше на наклонен терен и не беше никак голяма, та не ми се стори подходяща. Вече и в гора не ми се лягаше, защото не само палатката и чувала ми бяха мокри, но и земята навсякъде беше толкова подгизнала, че беше все едно да си легна в локва. 

Налегна ме пълно отчаяние. След толкова дни без душ и мокрейки се постоянно от дъжда, почнах и да намирисвам. Кожата на ходилата ми яко се зачерви от триене, нищо не можеше да изсъхне. Сменях сандалите и ботушите, но все беше зле. С едните ми беше студено, а с другите сякаш газех в блато. Мизерията беше просто тотална. Дъждобранът ми нищичко не пазеше, защото беше мокър и от двете страни, все едно беше потапян в река. Почнах сериозно да се притеснявам и за фотоапарата. Никъде нямаше пукната автобусна спирка дори, под която да се скрия за малко. Нито сградите имаха навеси както навсякъде из България и Европа. Всичко беше изчистено по скандинавски и нямаше дори миниатюрно навесче, под което да се скриеш. За лош късмет супермаркета Netto (от типа на Бонус, пак голяма верига магазини) също беше затворен. Имаше обаче по-малък магазин, от който си купих два почернели банана на по-ниска цена и седнах да ги ям на масите в магазина. Ех, да можеше да се спи тук...

Много здрави нерви ми трябваха, за да изляза обратно на пътя да чакам на стоп. По принцип мислех да се поразходя около Хусавик, имаше някакъв преход до езеро, но заради времето нямаше никакъв смисъл, не се виждаха нито гледки към планини, нито към море - тотално нищо не се виждаше на повече от стотина метра напред. Имах голям късмет със стопа. Взеха ме французи с кемпер, които пътуваха за водопада Godafoss. Живеели в Осло от 7 години и английският им беше отличен, не като на повечето франсета. Даже от акцента се бяха поотървали, явно много им е трябвал английския език в Норвегия. Като стигнахме паркинга на Godafoss, дъждът спря. Не ми се вярваше просто. Разходката ми около водопада мина чудесно именно заради това, успях да му се насладя спокойно и без да ме вали. Висок е едва 12 метра и широк 30 метра, разположен е на река Skjálfandafljót и името му се превежда като "Божият водопад". Много е красив и внушителен, невероятна водна стихия! Имаше пътеки за обхождането му и от двете страни на реката, минах по всички. Туристите никак не бяха малко, но докато обиколя всичко стана 20:00 и народът се разотиде. Трафикът рязко намаля, дъждът се завърна и чакането на стоп се проточи доста. Все пак ми сработи късметът и ме качи тур гид с джип, който отиваше на езерото Myvatn, където и аз. Утре сутрин щеше да кара туристи към вулкана Аскя. Много исках и аз да се отправя натам, но в това време не виждах никакъв смисъл. Вулканът се намира много навътре в планините, кара сe около 3-4 часа по изключително лоши черни пътища, проходими само за джип. Стопът до място с рядък и оскъден трафик, основно състоящ се от организирани туристи, би бил труден дори при хубаво време. А щом в ниските части на страната времето е такова, дори не можех да си представя какво ще е по високото. Дни по-късно разбрах, че е паднал доста нов сняг.

Дъждът зверски се усили, докато пътувах към Myvatn с гида, който впрочем беше доста разговорлив и приятен човек. Взе присърце мисията ми да намеря мост, под който да спя. Не ме погна, че е незаконно или нещо такова. Даже напротив - окуражи ме. В това бедствие всеки се оправяше както може. Имах огромен късмет, защото точно преди езерото се появи спасителното съоръжение - мостът над река Laxa, която всъщност захранваше огромното езеро. Надали някога можех да си представя колко ще се радвам на един мост. Отдолу беше съвсем сухо, защото разстоянието между земята и моста не бе никак голямо. Най-важното беше, че имаше достатъчно земя, на която да опъна лагера, за да не се налага да си лягам вътре в реката. Палатката нямаше да се вижда от пътя, беше много закътано. Извадих я от раницата и като я отворих, едва я разгънах от попилата по нея вода. Беше като претърпяла корабокрушение. Шалтето и чувалът също бяха мокри. Изобщо всичко беше мокро. Издивявах от яд. Чорапите ми воняха на умрели катерици, а от ботушите ми можеше да се събере една чаша вода. Тур гидът ми беше казал, че ще има още поне три дни дъжд. Вече започнаха да ми идват разрушителни мисли в главата - да си сменя билета за ферибота за по-ранна дата, защото ако август времето е такова, направо не ми се мислеше какво ще е септември. Добре, че в последствие се отказах от тази идея, щях жестоко да съжалявам.

Нощта мина спокойно, но и мъчително, защото брегът имаше лек наклон към реката и цяла нощ се приплъзвах по дъното на палатката. Реката яко бучеше и шумът ми пречеше да спя. Но бях на сухо и нямаше от какво да се оплаквам.

 

Ако имах нещо за готвене, може би щях да рискувам да закуся с тези

Посетител край палаткатаТуристическия посетителски център на Ásbyrgi В Húsavík не спира да вали

Музеят на китоветеВ парка на HúsavíkВодопад Goðafoss

Дощя ми се да сваля на тая наметката в този студАйде пак под мост - река Laxa до езерото MyvatnМократа палатка поне е на сухо

 

02.08.2022

Почна да ми става ясно, че в Исландия спасението ще са мостовете, както на Фарьорите и в Норвегия са овчарските колиби. Тук явно не им пука особено за овцете и не им правят подслон. Добре, че поне има реки, че да строят мостове. Сутринта събрах лагера и седнах под моста да чакам поне да намалее дъжда. Смръзнах се обаче с това чакане. Голям студ брах в тая Исландия. Не е напразно името ѝ. Днес валежите продължиха, но имаше моменти, в които дъждът оставаше на пауза. Не беше и чак толкова проливен като предните дни, но за кратко време те правеше здраво мокър. Понеже почнах да се сковавам от студ под тоя мост, а и зъбите ми така тракаха, сякаш щяха да се изпочупят, реших да тръгвам по пътя, пък каквото стане. Доста ходих по шосето от южната страна на езерото преди някой да спре на стоп. Всъщност докато стигна първото място с интересни атракции, съвсем никой не ме качи. На псевдо кратерите Skútustaðagígar вече прииждаха туристи, даже няколко автобуса тъкмо паркираха. Докато стигна това място, стана 10:00, а това е горе-долу началният час за тълпите. И организираните, и самостоятелните туристи почват да щъкат именно по това време. А езерото Myvatn и всичко около него е едно от най-посещаваните места в страната.

Първо се отбих в инфоцентъра на псевдо кратерите, където беше приятно, топло и спокойно до момента, когато тълпа от един автобус връхлетя и се нареди на опашка за тоалетната. По пътеката между кратерите не можеше да се мине от народ. Разгледах колкото се може по-бързо, защото ми беше много трудно да изтърпя двукраките овце. И въпреки тях мястото ми се стори прекрасно, кратерчетата си ги бива и гледките към езерото са чудни. Като допълнение има и множество разкошни птици. 

Продължих да вървя по пътя и да стопирам като вече имах слаба към никаква надежда, че някой ще ме качи. Обикновено на такива туристически места хората все препускат от една забележителност на друга, а местни почти липсват, така че стопът винаги е по-труден. И все пак след доста ходене ме качиха майка и дъщеря германки с лош английски, което е сякаш рядко в Германия. Взеха ме малко преди да стигна следващата си спирка - гората Hofdi. Направих много приятна разходка из нея. Освен самата гора, която беше толкова вълшебна, сякаш всеки момент някой елф щеше да изскочи от сочната зеленина, интерес представляваха и гледките към езерото, които бяха дъхоспиращи, особено панорамната от най-високата част на гората.

Обядвах бисквити в гората, не валеше от час поне. Обратно на пътя малко си походих и никой не спираше, та накрая пак ме взеха същите германки. Слязох на разклона за Dimmuborgir - едно от най-интересните лава полета в Исландия. И със сигурност най-посещаваното. Още на разклона един джип с мъж и жена от Израел спря без да го стопирам и ми предложиха да се кача. Спестиха ми 1,2 км ходене до инфоцентъра с кафене и начало на пътеките за района. Имаше много народ тук, но всичките минаваха само по главните пътеки и останалото беше свободно от дразнители. Направи ми впечатление, че тоалетните се плащаха - 200 крони. Нещо рядко за Исландия, на повечето места са съвсем безплатни. Затова и сред лавата тук-там се виждаха хартийки. 

Dimmuborgir определено е фантастично място. Представете си сякаш безкрайно поле от всякакви форми, изваяни от лава на над две хилядолетия. Лава пещери, лава крепости (името в превод означава черна крепост), всякакви причудливи същества в цял ръст, профили на тролове или джуджета, всевъзможни животни... въображението не знае граници тук. Има плетеница от пътеки, които дават възможност да се опознае мястото. Аз лично ги извървях всичките, не оставих нито една необходена. Главните водят до няколко много интересни пещери от лава, които са домове на някои легендарни тролове, исландски Дядо Коледовци и какво ли още не. И всичко това е черно, ръбесто, остро на допир, а под краката ви има незнайно колко метра вкаменена лава. 

Раницата вече взе да се усеща след толкова много ходене за деня, най-вече защото беше мокра и носех неясно колко литра вода по нея. Иначе тежеше не повече от двайсетина кила, но с водата теглото се увеличаваше. Пещерите в района бяха страшно примамливи за нощувка, но не посмях, защото имаше голям шанс все някой да мине. Пък и беше рано за лягане. Поех по прехода към огромния кратер Hverfjall с диаметър 1 км, който е изригнал последно преди 2500 години, а понастоящем е атрактивен за изкачване и може да се обиколи по ръба. Има две пътеки за нагоре. Тази, която идва откъм Dimmuborgi, се води трудната, а от другата страна има по-лесна пътека, която повечето хора ползват, идвайки до основата на кратера с коли. Стръмната пътека много ми допадна, защото точно докато се изкачвах, не валеше. Иначе наистина си е доста стръмна. Горе по ръба направих пълна обиколка под съпровода на свиреп вятър. Гледките ту се скриваха от дъждовни облаци, ту се показваха за жадното око на посетителя. Докато обиколя кратера, пукнах от студ. Така яко се затресох, че свят ми се зави. Взе и да капе дъжд, та когато стигнах паркинга и тоалетните, до които имаше стаичка с информационни табели, седнах вътре и не ми се мърдаше. Тоалетните пак се плащаха, учудващо. В стаичката нямаше пейка или нещо за сядане, но поне беше завет. От ръба на кратера си набелязах гора, в която ще нощувам, така че по някое време се разделих с хубавата стаичка и поех по пътеката към гората и пещерата Grjótagjá. 

Въпросната пещера беше истинска благодат за премръзналия, мръсен скиник. Но...къпането в горещите й води беше забранено. И за жалост имаше и други посетители, туристите не спираха да прииждат, така че нямаше шанс да успея да се изкъпя. А как хубаво щяха да ми дойдат топлите води на езерцето. Grjótagjá е лава пещера с горещ извор в основата си като сега температурата на водата е около 40 градуса. Смята се обаче за нестабилна и опасна за къпане, защото след поредица от изригвания на Krafla през седемдесетте и осемдесетте години, температурата в пещерата станала тъкмо идеална да се свариш. През 1984 г. температурата бавно паднала, но се оказало, че все пак от време на време се повишава внезапно. Аз лично щях да рискувам, ако не бяха другите посетители. Пък и нямам нищо против да се сваря в лава пещера с горещ извор - каква поетична гибел. След седмица без душ определено предпочитах сваряване пред собствената си миризма на мокро, изпотено и мухлясало от влага. Днес твърде късно смених ботушите със сандалите и ми се образуваха мазоли от цялото това триене на мокри крака в мокри гумени ботуши. 

Повървях още малко в дъжда и стигнах приятна за спане гора, която не беше далеч от главния път и близкото село. Скатах се на хубаво място и не се виждах от никъде. Намирах се между два къмпинга, така че си бях в пълна нелегалност. Разпънах палатката на мократа земя и продължих да тъна в мокротия. Чий инат щеше да се окаже по-голям - моят или на времето?! Докога ли щеше да продължава да вали... все някога трябваше да спре. Може би догодина за една седмица през лятото. 

Из района на езерото Mývatn

Псевдо кратериСтранна растителност във водата на рекичка Псевдо кратерчетата SkútustaðagígarЕзерото, гледано от кратерите

Един от най-посещаваните псевдо кратери на Skútustaðagígar

Птичият свят в езерото е богатИз района Hofdi с интересни скални форми и гора

На разходка в гората Hofdi

Гледка от гората Hofdi към езерото Myvatn

Сред чудесата от вкаменена лава DimmuborgirЛава пещера

Красота от лава

В една от пещерите

Гигантският кратер Hverfjall

През полета от лава Пещера

Пещерата на 13-те исландски Дядо Коледовци

Вътре е много уютно

През тази дупка минах по път към кратера Hverfjall

Hverfjall Нагоре по пътеката към върха на кратера

Откъм Dimmuborgir пътеката за Hverfjall е много стръмна

На върха, гледка навътреГледка към езеротоПо склоновете на кратера

Там, дето пуши, гъмжи от горещи води. Земята клокочи, ври и кипи

Пещерата Grjótagjá отвън, вътре е пълно с гореща вода, но къпането е забранено

Пара се вдига от цепнатината

Нощувка в скромна гора, пак дъжд

 

03.08.2022

Цяла нощ валя и чувалът ми още повече се намокри, ако имаше вече накъде повече. Всичко в палатката беше 100% влага, вода се стичаше от стените, дъното беше като локва. Събрах всичко мокро, докато отгоре продължаваше да се сипе дъжд. Мисля, че никога, в никое досегашно пътуване, не ме е валяло нонстоп толкова дни без никаква възможност да се изсуша и стопля поне малко. Беше вариант да остана под моста на река Laxa, обаче не можех да понеса седенето в палатката цял ден, всичко почваше да ме боли, освен това ми беше студено. Не можех да си представя да седя и дните да минават, вместо да опознавам приказната природа наоколо. Е, след тази първа седмица си научих урока по трудния начин и занапред, при влошаване на времето вече знаех, че трябва да се спотайвам, иначе много ще тегля. Особено ако намеря сухо място, не трябва да мърдам от там.

Поех по пътеката към Reykjahlíð - най-голямото село край езерото Myvatn, което всъщност е супер малко и едно такова никакво. Точно преди него стигнах пещерата Stóragjá, където много се надявах да поплувам в 28 градусовата вода. Уви, бяха ме изпреварили и две туристки тъкмо влизаха в тъмната пещера. Много ме доядя, нямаше начин да остана да се къпя щом има други хора. А също така влизането в пещерата беше малко кофти и нямаше къде да оставя раницата без да я вали. Влизаше се през теснина и до водата се стигаше по въже или стълба. Стана ми ясно, че това място е много посещавано, защото предлага безплатно къпане в топла вода и нямаше как да липсват туристи. Тъкмо си тръгвах като заприиждаха още. Никакъв шанс да се изкъпя, немислимо за мен бе да споделям водно пространство с други хора. Все едно си на басейн, в който плува още някой - пълна гадост.

Храната ми намаля и се налагаше да посетя магазина в Reykjahlíð, от който излязох с консерви боб, малко плосък хляб и веган бисквити с много захар. Основно на тези три неща живеех в Исландия. За два месеца те ми докараха много дискомфорт, отвращение към храната и почти хроничен запек, който се оправи доста след прибирането ми. След това ужасно еднообразие не е чудно, че два месеца по-късно в Дания се нахвърлях на храната като звяр и ядях по 6 пъти на ден, все вкусни и различни неща, купени на прилична цена от супермаркетите.А консерви, хляб и бисквити не исках да виждам дори и на снимка. 

Докато хапвах на пейка пред супермаркета под тихите дъждовни капки (как пък никъде никой не е направил някое навесче, беседка...), се появиха две момчета с раници, които също се оказаха стопаджии и бяха дошли да напазаруват. Казаха ми, че на 1 км имало къмпинг с цена за нощувка 20 евро, където можело евентуално да се пазаря да ме пуснат само за един душ и да платя по-малко. Аз пък ги светнах за пещерата с топла вода, защото не ми приличаха на хора като мен, които не биха се къпали някъде ако там вече някой друг се къпе. По-скоро приличаха на социални животни, отколкото на саможивци. Много се зарадваха на информацията и се отправиха към пещерата, а аз дори не обмислих къпането в къмпинга. Щом е 20 евро спането, щяха да ми вземат поне 5-10 за единия душ. Не ми се понрави и реших да стискам, докато времето се оправи и мога да се изкъпя в някоя кристално чиста река. В момента, при тоя дъжд, вятър и студ, беше немислимо. 

Поех в посока Krafla като първо исках да обходя геотермалното поле Hverir, намиращо се край шосето. Докато изляза от селото обаче, дъждът така жестоко се усили, че трябваше да се скрия под козирката на един изоставен до автосервиз кемпер. Послужи ми като навес. Яко ме втресе обаче и вече явно отивах към хипотермия, защото дори след като шефът на автосервиза ме покани вътре 20-тина минути по-късно и се залепих за парното в офиса му, не можех да се стопля близо час. Не си усещах пръстите на ръцете изобщо и ми отне доста търкане да ги възстановя. Дори не усещах топлината от парното в началото. Всичко по мен бе леш мокро и се лепнах за радиатора с надежда да поизсъхна. 

Човекът беше много любезен и ми донесе топло кафе, което трябваше да откажа с думите, че не пия кафе. Колкото и да ми беше студено, нямаше начин да близна тази гадост. Кафето в моето съзнание винаги е било много отвратително и напитка за възрастни, така че никога не ми се е искало дори да го опитам. И когато отпих за първи път една глътка по време на последното пътуване в Тайланд, разбах колко е била вярна преценката ми - абсолютна гадост. За да не се изхвърли това кафе обаче, го дадох на двойка холандци с джип, които тъкмо се появиха в сервиза да търсят помощ. Те бяха ходили до Аскя и имаха някаква не особено сериозна повреда по колата. Доста си поговорихме и накрая дори предложиха да ме хвърлят до геотермалното поле Hverir, което бе на 5-6 км, докато чакат да им пристигне частта за сменяне. Междувременно в офиса се появиха четирима словаци и поляци с лош английски. Те бяха с кола под наем и имаха сериозен проблем с нея. След тях дойдоха още хора и офисът на автосервиза стана като дядовата ръкавичка. За мен беше време да се изнасям, не бях клиент и не беше добре да стоя още и да преча. Благодарих на шефа за подслона и излязох навън с холанците, които ме поканиха в джипа си и ме хвърлиха до Hverir. Дъждът не беше толкова проливен в момента и успях да поразгледам невероятното чудо на природата. Цялата многоцветна земя съска, пуши, клокочи... уникално кътче, извънземен пейзаж. На паркинга имаше много народ. Всички притичваха с шарените си якета и дъждобрани, разглеждаха набързо и пак се мушкаха на сухо по колите. 

Обходих района без да изкачвам съседния хълм Namaskard, тъй като пътеката беше много стръмна, убийствено хлъзгава и трудно проходима при толкова дъжд. Реших, че е много лоша идея да продължавам особено с раницата на гръб. Също така възнамерявах да вървя по осем километровия преход от тук до Krafla, което също отпадна заради ужасното време. Вместо това тръгнах по шосето натам и махах на стоп като минаваше кола. Краката ми бяха толкова наранени от триене и мокротия, че вече и ходенето ми ставаше мъчително. Бяха попили всичко като гъби. Парадоксално беше, че попивах вода отвсякъде, но много рядко пиех и без да се усетя, започнах да се обезводнявам. Беше ми толкова студено, че просто не ми се пиеше.

На стоп ме взеха испанка и колумбиец, които отиваха до Крафла - калдерата на активен вулкан, приютила в себе си езерото Viti. Но като стигнахме паркинга, дори не слязоха да го погледнат заради дъжда. Аз слязох от колата, видях красивото езеро, до което шосето свършва и се върнах обратно по пътя към началото на прехода за Leirhnjukur. Там дъждът толкова се усили, че изобщо не ми беше до хайк. Нищо и не се виждаше, всичко беше мъгла. Водата вече достигаше чантата на апарата ми, колкото и да я пазех, така че беше време да се отказвам и да си тръгвам от тук, поне за днес. Имах отчайваща нужда да се скрия от дъжда, вече наистина едва издържах и физически, и психически. Беше отвратително да си подгизнал и замръзнал всеки ден и всяка нощ. 

Продължих надолу по шосето към електроцентралата Крафла, която имаше инфоцентър. Там се подслоних от дъжда поне за малко. Жената уредничка като ме видя, много се нажали. Веднага ме настани да седна на столче пред екран, на който се прожектираше образователен филм за електроцентралата. Взе ми дъждобрана и го сложи да съхне в съседно помещение, даде ми чаша горещ чай и много се притесни, защото аз не спирах да се треса. Даде ми и дебело яке, което да наметна вместо моето подгизнало. Имаше и доста други туристи, всички търсеха занимания извън природата в такъв дъждовен ден и идваха да научат по нещо за ТЕЦ-а. Никой луд не ходи по преходи, нито пеша, нито на стоп. Сякаш даже и колоездачите изчезнаха от пътищата на Исландия, не видях нито един последните дни. 

Изпих две чаши топъл чай и малко ми просветна, но зъбите ми още тракаха. Жената беше много загрижена за мен и дори каза, че би ме поканила да нощувам в дома ѝ, но не ѝ било разрешено да има гости, тъй като живеела в стая в централата. Иначе била от Рейкявик и по-късно в Reykjahlíð я видях на снимка в някаква реклама за книга - гайд за района на езерото Myvatn. Явно си падаше писателка и се споменаваше, че много обича тази част на страната си. А за мен в този късен следобед тя беше направо спасител и благодетел. Заяви, че ще пита някой в селото дали не може да ми се помогне някак си, каза само да изчакам още малко до 17:00, когато свършва работното време и ще ме откара до там. Никак не ми се искаше да притеснявам никого, затова споменах за моста над река Laxa и я успокоих, че ако стигна до него, всичко ще е на ред. А хората като цяло спират на стоп, така че би трябвало да стигна. Тя не искаше да ме остави да излизам на стоп в пороя, затова се сети да заговори деликатно едно семейство италианци с дете, които разглеждаха инфоцентъра. Попита ги дали случайно отиват в същата посока и дали биха ме откарали. Направо потънах от срам в земята, въобще не обичам да се питат така хората, то е малко като тормоз. Иначе като си стоиш край пътя на никого не пречиш и само който наистина иска, те качва на стоп. 

Италианците не само се съгласиха, ами изявиха голямо желание да помогнат. Веднага ми грабнаха раницата и я натовариха в колата, докато аз си събирах дъждобрана и подгизналото яке, и благодарях на жената за голямата помощ. През целия път до моста мъжът и жената ме разпитваха за пътуването и им беше страшно интересно всичко, бяха някакви много отворени и любознателни - крайно нетипични италианци. И въобще не ги беше страх от мен. По-скоро ги беше страх за мен. Дотолкова, че искаха дори да ме канят да преспя в тяхното бунгало, което било за двама и едва издействали допълнителен дюшек за детето, но щяло и за мен да се намери място. Много мило ми стана от жеста, нямаше шанс да им се натрапя, но просто се зарадвах на тая жертвоготовност. За да ме откарат до моста, трябваше да минем край цялото езеро от северната му страна и да стигнем най-западната, където беше моето спасение. Като слязох от колата, мъжът дойде с мен под моста да се убеди, че има къде да нощувам. Показах му мястото, което си знаех от предния път и той още повече се притесни, че ще ме оставят там. Обясних му, че е идеално и че за щастие е сухо, тръгна си със смесени чувства към думите ми. Докато разпъвах палатката, се появи отново - с цяла торба храна. Бяха събрали всичко, що са имали из колата, и ми го дадоха. Ябълки, хлебчета, сладки и плодово мляко. Дори не искаше да чуе, че нямам нужда от храната, направо я остави и хукна. Храната не беше изцяло веганска, но беше вегетарианска, така че проведох един дебат със себе си дали е редно да я ям. Стигнах до извода, че мога да си позволя второ нарушение в годината в името на добрината на италианците и изядох млякото и сладките. Наистина бяха дадени от сърце, а и нямаше на кого аз да ги дам. Мислех евентуално да ги запазя и връча на някой друг стопаджия, ако видя такъв на следващия ден, но това беше кофти идея особено за млякото, щеше да изтече в раницата. Така или иначе не видях други стопаджии и добре, че ги изядох. 

След такава обилна вечеря и гледка към бушуващите води на река Laxa беше време за четене и сън. Както предния път, прострях всичко да съхне по тръбите под моста и се чудех дали някога изобщо ще спре да вали. Откъде идваше толкова много дъжд, земята вече не можеше да поеме повече. Продъни се това небе... Под моста ставаше течение и вятърът поне изсуши палатката.

 

Красиви и апетитни

Тук  е пещерата Stóragjá, пак с гореща вода и къпането не е забранено

В село ReykjahlíðЦърквата в Reykjahlíð

Геотермалното поле Hverir

Тук всичко ври и кипи

Това яко клокочеше

Тук човек може да си стои да се грее, парата е гореща

Кратерното езеро VitiЕлектроцентралата Krafla

 

04.08.2022

Не си научих урока от вчера и днес пак се подлъгах, че дъждът все пак ще спре. Вместо да седя цял ден на сухо събрах лагера още сутринта и поех пеш този път по западния бряг. Мисията ми бе да се върна обратно до Крафла и да мина най-сетне по прехода Leirhnjukur. Не исках да го пропускам за нищо на света. Агонията от вчера явно не ми стигаше. Доста походих и стопирах преди да ме вземат баща и син германци, които ме хвърлиха до Reykjahlíð. Реших да сляза там, за да се крия под навеса на туристически инфо център или нещо такова, имаше малка къщичка край пътя. На разклона за Крафла нямаше къде да се скрия и реших да изчакам тук поне да намалее малко. Премръзнах доста и веднага щом дъждът спря, хукнах да стопирам към разклона. Имах голям късмет с германци мъж и жена, които ме хвърлиха чак до началото на пътеката и така ми спестиха доста време. Пак заваля. Времето ми се подиграваше. Бруталният вятър се опитваше всячески да разкъса дъждобрана ми. Замяташе го над главата ми и нищо не виждах, а раницата оставаше непокрита. Подгизнах зверски, докато минах по целия трейл. Беше страшно красиво и интересно, но трудно да му се насладиш в такова време. 

Походих доста надолу по шосето преди две германки да ме вземат до супермаркета в Reykjahlíð. Там минах през тоалетната и като си видях отражението в огледалото, бая се стреснах. Цялата ми уста беше посиняла от студ. Нямаше сухо по мен. Не е шега тая Исландия, обаче и моят инат е голяма движеща сила, нищо не може да го прекърши. В края на селото пак застанах на стоп, вече да си ходя от Миватн и района. Следваща цел - град Акурейри. Тъкмо застанах да махам и небето се отвори. Така валеше, така плющеше... вече не ми пукаше от нищо. Мислех си, че просто няма накъде да стане по-зле. И наистина не стана. 

След близо час под дъжда чакането си заслужаваше. Взеха ме две момичета и две момчета с един от любимите ми стари модели джипове. Връщаха се от Аскя. Никак не било читаво времето там, ама никак. Момичетата бяха сестри швейцарки, а момчетата бяха швейцарец и португалец. Майката и бащата на швейцарките имаха ферма и къщи за туристи недалеч от Акурейри. Момичетата всяко лято идвали в Исландия още от малки, а бащата бил тук почти целогодишно. 

В колата тръгнаха оживени разговори, швейцарките ме разпитаха за пътешествията ми, което за тях беше много интересна тема, особено пък за португалеца, който беше толкова впечатлен, че сякаш си записваше на ум всичко, което кажех. Не си чувствах пръстите на ръцете, а още като седнах в колата, направих локва дъждовна вода на седалката и в краката, за което им се извиних, но на тях не им пукаше особено. Една от сестрите се обади на баща си да го попита на немски дали могат да ме поканят да нощувам в къщата, след като накратко му разказа за мен. Те не знаеха, че разбирам за какво си говорят и явно не искаха да ми предлагат подслон преди бащата да се произнесе. Той се съгласи и те веднага ме поканиха като обещаха да ме закарат до Акурейри на сутринта, защото те самите щели да хващат автобуса за Рейкявик и да летят за Швейцария. С голямо желание приех. 

След доза каране през дъжда пристигнахме във ферма/ къщи за гости Nollur, намиращи се на източния бряг на фиорда на Акурейри и предлагащи страхотна гледка към водата и отсрещните брегове. Поканиха ме в тяхната лична къща, не в тези за гости и имах собствена стая, която беше като невъобразим лукс в цялостната ми мизерия. Разпънах палатката и другите мокри неща да съхнат в плевнята, накичих мокрите дрехи по парното, изкъпах се с топла вода - невъобразим кеф след всичкото мръзнене, заредих си всичките изтощени батерии и на всичко отгоре ми предложиха повече ядене, отколкото можех да сънувам. Цялото семейство излезе за някаква вечеря навън с други хора, а мен ме оставиха да се ширя в къщата им без изобщо да ме познават, ей така на доверие. Пих чай, ядох домашен хляб със семена, вкусни картофи и плодова салата. Същинско пиршество. Бащата Томас беше наистина гостоприемен човек и дъщерите му Кристина и Адина ме спасиха от поредната кошмарна нощ под дъжда. Та горещо препоръчвам ако някой се озове в тая част на Исландия и си търси къща за гости - това е мястото. Нощта мина много спокойно, чух ги като се прибраха, но продължих да си спя. Обаче и най-хубавото място носи по някой проблем за такива скитници като мен - от парното ми се запуши носа. Всеки път, когато съм в стая с отопление, става така. Добре, че беше за малко и се оправих още в първите часове на деня, когато пак бях обратно на пътя.

Утро отново под моста

Геотермалният район Leirhnjukur

Огромни площи вкаменена лава

 Leirhnjukur

Друга част от геотермалните полета, навсякъде пуши яко

Маршрутът ми през Исландия - северната част

Маршрутът ми - южната част на страната

Бюджет за Исландия (56 дни):

• 42 175 крони (281 евро) - храна
• 1298 крони (8,65 евро) - две тетрадки и химикал 
• 11 157 крони (74,34 евро) - подаръци, пощенски картички, магнит, две книги
• 530 крони (3,53 евро) - изпращане на две пощенски картички

Нужните разходи без глезотиите бяха само за храна. Издръжката ми излиза точно по 5 евро на ден за тези 56 дни, има и два допълнителни дни изхранване на ферибота. Като се има предвид безумната скъпотия на храните, този път изненадах дори себе си.