На стоп около света: Португалия - част 1 - Валенса, Брага, Гимараеш и Порто

Португалия - част 1 - Валенса, Брага, Гимараеш и Порто

Порто!

Утрото на Финистере беше слънчево и обещаваше прекрасен ден. Хората от караваните още не се бяха размърдали, когато аз събрах палатката и тръгнах обратно по пътя. Спрях на една чешма да си изпера мръсните дрехи от предния ден и докато ги чаках да изсъхнат, на чешмата дойдоха англичаните с фолксвагена, до които къмпирах и бяхме съседи за една нощ. Тъй като се бяхме заговорили предния ден и знаеха за пътешествието ми, веднага ме поканиха да ме возят на стоп до отбивката за Сантяго. Първоначалното ми впечатление, че са много готини хора, се потвърди напълно и след като попътувах с тях. Разпитваха ме доста за Каминото, беше им интересно. Слязох на разклона за Сантяго и започнах същинския стоп, благодарение на англичаните спестих много време, което щеше да ми е нужно да стигна от фара до Финистере и да стопирам от другата страна на града. За моя огромна изненада веднага ме взе приятен и интелигентен испанец, който ми разказа много за района и историята му, докато пътувахме към Сантяго.
Остави ме на отбивката за Понтеведра още преди Сантяго и добре, че не влязох в града, защото излизането към магистралата щеше да отнеме доста време. Стопирах на кофти място с много трафик и почти никакво място за безопасно отбиване на автомобилите, но след известно време един човек спря. Той беше шофьор-мечта за всеки стопаджия - не спираше да разказва и показва интересни неща по пътя. Най-вълнуващото беше, когато минахме покрай композиция от катастрофирали вагони на влак. Той разказа, че при тази катастрофа в Сантяго загинали 80 човека, машинистът си говорел по телефона и навлязъл в завой с 200 км в час, последвала кървава драма. По едно време разговорливият шофьор, който също така ме похвали, че добре говоря испански, реши че непременно трябва да опитам тортияс по испански от яйце и картоф, и не мога да напусна Испания преди да ги пробвам. Спряхме в следващия град и обикаляхме по заведенията и ресторантите, но в този момент никъде нямаха. Това се повтори в Редондела, където той самият отиваше, там успяхме да намерим в едно заведение. Дават ги безплатно към напитка, която поръчаш - четири хапки, набучени на клечка и две парченца франзела. Разделих се с шофьора с огромна благодарност и се зачудих как така стопът в Испания ми тръгна толкова добре още първия ден, беше крайно необичайно!

Преди да продължа за Туи се отбих в супермаркета и си купих кисело мляко да се разхладя в жегата. Застанах на изхода на града и почти веднага ме взе човек за Туи. Минахме през множество индустриални зони преди да стигнем до границата. Туи е граничният град и неочаквано за мен се оказа много приятен и интересен. Разходих се из центъра преди да продължа към моста, разделящ Испания от Португалия. Камино португез минава от тук и е пълно с пилигрими по улиците, макар и не в този час, когато жегата бе завладяла всяко кътче, та дори и най-дебелата сянка. Спрях на една чешма да си полея главата с вода, за да охладя страстите преди да вляза в новата за мен държава. Пресякох моста и ето ме в Португалия, или както обичам да я наричам - Портокалия :) Само дето не ме посрещнаха с тонове безплатни портокали, както тайничко се надявах.
Португалия е една от малкото държави в Европа, които все още не познавах и исках да посетя! Не очаквах изобщо да ме изненада с нещо особено различно, а колко само грешах - изненадите тепърва предстояха - и положителни, и отрицателни, и буквално шокиращи... :)
Веднага щом минах по моста, се озовах в град Валенса, в който животът и търговията кипяха по улиците. Старата част беше изумително красива и още тук започнах да разбирам защо човекът, който ме вози до Сантяго, ми описа Португалия като още по-красива и запазена в исторически аспект от Испания. Старите сгради бяха отлично поддържани и направо светеха. Отбих се в няколко църкви, в една от които пазачът веднага поиска да ми подпечата креденсиала, понеже ме помисли за пилигрим, който върви Каминото. Е, не бе далеч от истината, ама точно сега и точно това Камино не го вървях. Въпреки това той беше адски развълнуван да ми удари печат и му дадох едно тефтерче, където да го сложи, понеже креденсиалът ми беше пълен.

Тъй като имах огромна нужда от ток, седнах да зареждам телефона в една църква и прекарах около два часа в чакане. После ми потрябва интернет и понеже абсолютно никъде не намерих отворен, седнах на едно заведение да пия фанта и да ползвам интернета. Собственикът беше много готин и дойде да си приказваме, разпита ме откъде съм и какво ще правя в страната, изкефи се на пътуването ми и веднага започна да ми препоръчва традиционни португалски храни, които непременно трябва да опитам по време на престоя си. Даже извади да ме черпи нещо адски странно изглеждащо, което наподобяваше крака от някакво животно и седмици след видяното сънувах страшни кошмари... Като му казах, че не ям животни и като видя как втрещено гледам блюдото, човекът се изненада сякаш никога не бе чувал, че има вегетарианци. Каза, че това в подноса било някаква морска храна, но бързо я махна като ми видя физиономията, която явно е била с гримаса "ще повърна тук и сега". Още първите си часове в Португалия разбрах, че тук вегетарианството е точно толкова разбираемо и уважавано, колкото в България преди 20 години :) Тоест николко.

Излизането от Валенса беше предизвикателство, защото обърках пътя. Първо се насочих към магистралата, мислейки си, че ще има изход към нея откъм една улица, но се оказа, че няма такъв и трябваше да се връщам към националния път. Установих, че в Португалия повечето хора ползват националните, защото магистралите им идват много скъпи. Взе да става късно, зачудих се дали някой ще ме вземе на стоп и най-вече - дали ще намеря добро място за палатката. Застанах съвсем в края на града и дори не исках да повярвам, че най-лошата ми прогноза, която тихичко се прокрадваше в съзнанието ми в последно време и биваше бързо отхвърлена от положителното мислене, в момента се сбъдваше - стопът хич, ама ХИЧ не вървеше!!! То си беше егати драмата, Португалия беше на път да бие даже Испания по лош стоп. Хората в минаващите коли ме гледаха с такъв страх, почуда, дори погнуса, а някои ми махаха средните си пръсти... Учудих се толкова много, все си мислех, че португалци са готини хора, супер разговорливи и позитивни, поне гостите ми от каучсърфинг бяха такива, спомням си двойка португалци, които ми останаха едни от любимите каучсърфъри, гостували вкъщи. Очевидно те бяха някакво тотално изключение от правилото, по-късно установих, че португалците въобще даже не са готини, пълни са с комплекси и са зверски задръстени и ограничени! Стремежът към интелектуално развитие и палитрата от интереси, които правят хората стойностни по моите критерии, при тях почти нацяло липсваха, а аз до последно отказвах да повярвам, че при посещението си на тази страна, се върнах в Лилипутиландия! И докато висях като паяк на изхода на Валенса в очакване на този един човек, който да мине по пътя и да мисли различно от масата, започнах да осъзнавам, че може и да не успея да посетя всички места от дългия си списък и че ще трябва да го редуцирам ако стопът наистина е толкова зле... Тези мисли обаче хич не ме радваха и ме изнервяха още повече. Най-накрая един човек спря и ме взе за Брага. Чакането все пак си струваше, човекът бе много приятен, обаче изобщо не можеше да разбере какво искам, а именно - да се отдалеча от града и да къмпирам някъде, където няма населено място. Започна се драмата с неразбиращия шофьор,почти всички стопаджии са се сблъсквали с това - човекът иска да те остави в населено място, вместо в нищото, където има само гора, защото той си мисли, че е по-безопасно там, а истината е тотално различна и ти отчаяно се опитваш да му я обясниш. Колкото и да настояваш да те остави в нищото, той все повтаря - "чакай, ей там ще те сваля, че има сигурност", демек къщи. Това го страдахме ежедневно в Латинска Америка, а в Европа хората почти винаги разбираха какво точно искам...е, не и в Португалия, тук мисленето наподобяваше това на латиносите, или казано простичко - никакво го нямаше. Едно си знаеха и едно си баеха, дори не се замисляха като им обясниш друга версия за нещата от живота...

Та този шофьор заяви, че знае прекрасно място нататък по пътя, а аз недоверчиво реших, че като видя място, което да ми хареса, ще му кажа да спре. За съжаление обаче чак до Брага нямаше празно! Португалия се оказа една от най-пренаселените държави в Европа, Ел Салвадор пасти да яде!!! Къща до къща, даже нямаше и ниви помежду, всичко беше толкова застроено покрай пътя, че не харесах нито едно място преди Брага. Единствено около магистралите има горички, но там не може да се спре и слезе, така че отпадат автоматично. По националните пътища около Брага, Гимараеш, Порто, Лисабон и т.н. всичко е пренаселено и постройките се редят една след друга, градовете и селата нямат край. Така се принудих да сляза на мястото, където шофьорът смяташе, че ще ми е добре - една миниатюрна горичка покрай реката, където имаше паркинги, сгради, хора и какво ли още не. Мястото изглеждаше перфектно като за хора, които си търсят белята, но не и за такива, които искат да прекарат спокойна нощ. Нямаше обаче какво да се прави, трябваше да се установя тук. Шмугнах се бързо в горичката и се набутах в едни високи храсталаци, всичко бе толкова обрасло на това местенце, че ако някой минеше по пътеките, нямаше да ме види в тъмното. Разпънах палатката светкавично и се надявах никой да не ме е видял. Сетих се, че една такава грешка в Латинска Америка би била фатална за нас, но там си изиграхме картите добре и се отървахме. Надявах се Португалия все пак да е по-спокойна държава от онези от другата страна на океана.

На сутринта поех към Брага. Първоначално реших да стопирам 5-те километра до града, за да имам повече време да го разгледам. Чаках повече от час с табела "Брага", очевидно всички отиваха там, но нито една от минаващите коли не спря! Отчаях се тотално и реших да вървя до града, за да не си губя повече времето. Ходенето в жегата така ме изпоти, че като стигнах първия супермаркет, си взех студено мляко, за да се охладя и го изпих на един дъх. Разходих се из центъра на красивия град, имаше толкова много забележителни сгради и църкви, че дори след два часа обикаляне, пак останах с усещането, че има още какво да видя. Най-интересната църква Bom Jesus обаче се намира на 6 км от центъра, в противоположна на моята посока, така че се отказах да ходя до там, а и най-вероятно посещението е с билети. Исках да я видя поне отвън, но 12 км до там и обратно не се вписваха в сметките ми, при положение че исках същия ден да разгледам и Гимараеш. Преди да установя, че стопът в Португалия няма да го бъде, планирах и още една дестинация - единствения национален парк в страната - Пенеда Гереш. Според интернет там имаше красива природа и възможност за многодневни преходи, но лошият стоп ме отказа. Стигането до парка би отнело неясно колко време при положение, че пътят е в дълбоката провинция, където инако мислещи хора, вземащи стопаджии, още повече липсват. Списъкът ми с дестинации в Португалия бе толкова дълъг, а стопът така лош, че доста места бяха обречени на отпадане...

На изхода на Брага отвисях часове под жаркото слънце. Съвсем наблизо имаше циганска махала, към която на всеки 5-10 минути отиваха жестоко пияни мангали, идващи откъм центъра. Циганите от махалата пък бяха толкова гръмогласни, почти през цялото време докато стопирах чувах крясъците им. Чаветата беснееха на мини-бунището около къщите, а тлъсти циганки обикаляха около пияните си мъже и крещяха нещо. Бяха сравнително далеч от мен, но през цялото време се чуваха. След много чакане най-накрая ме взе полицай за Гимараеш и ме отърва от махалата. Според него Португалия е сравнително спокойна държава и няма организирана престъпност. Остави ме в центъра на града, където беше пълно с групи скаути с униформи. Зарадвах се, че не съм единственият човек с раница, а те явно бяха на някакво мероприятие или обучение. Разгледах доколкото можах града, изключително ми хареса, все повече обиквах португалските стари градове! Има толкова много красоти, а Гимараеш има и замък, който е прекрасен дори само отвън, влизането е с билети. Църквите са много и от хубави по-хубави. Хапнах в един парк и тръгнах към изхода на града. Мястото за стоп беше кофти, трафик имаше много, но никой не спираше. След доста време ме взе един глухоням човек, който ме остави на вход към магистралата за Порто. Той искаше да ме кара до националния път за Порто, защото там имало повече коли, но аз вече знаех, че там нямам никакъв шанс да намеря място за палатката, единственото ми спасение бе да сляза на някоя отбивка на магистралата, водеща към село или град, и по пътя имаше една такава, към която се прицелих. Въпросът бе дали до тази отбивка щеше да има обичайните за магистралата евкалиптови насаждения, или щеше да е населено и пълно с индустриални зони. Реших да рискувам, така или иначе нямах други опции, всичко бе толкова пренаселено и застроено, че нямаше къде да се скрия на мястото, на което се намирах. След още доста чакане ме взе човек за Порто и поисках да сляза точно на тази отбивка. За голям късмет имаше горички наоколо, но всичките бяха оградени откъм магистралата и нямаше как да се влезе в тях. Единствената опция бе да обикалям около два километра по черен път в нещо като индустриална зона, а градът бе съвсем наблизо. Надявах се никой да не ме е видял и се заврях навътре в гората. Тази игра на котка и мишка все повече ми омръзваше, беше изтощаващо всеки ден да се криеш толкова упорито, в никоя друга държава не ми бе толкова трудно да намеря закътано от хорски очи място.

Намирах се на 20 км от Порто и рано сутринта подхванах стопа с надежда, че от близкото градче ще има много трафик натам. Наистина имаше, но хората отново ме гледаха с почуда или презрение. Накрая спря един много готин човек, който говореше перфектен английски и комуникацията вървеше нонстоп през тези 20 километра. Остави ме на 3 км от центъра, тръгнах в посока катедралата и като наближих централната част, се чудех накъде по-напред да гледам... Порто е страшно красив и интересен град, има толкова много места за разглеждане, че направо изперках... накъдето и да погледнеш, все има нещо уникално! Като ламя се нахвърлих върху града, след като си взех карта от инфоцентъра. Обиколих колкото можах, очаровах се от всичко видяно и изобщо не ми се тръгваше. Доядя ме, че нямах каучсърфинг домакин тук, но никой не отговори на рекуестите ми, както и на другите места в страната, където потърсих домакин. Каучсърфинг май никак не вървеше тук. Така или иначе си прекарах страхотно в малкото часове, които имах за разглеждане, а след това седнах в библиотеката да зареждам всичките си батерии, които бяха изтощени, включително тази на фотоапарата. Докато се заредят, остатъка от деня мина и се оказах в огромен град доста късно следобед, минаваше 6. Реших, че докато намеря подходящо място за стоп и докато стигна до него, ще е почти тъмно, а имайки предвид желанието на хората да спрат, ще си остана в някое гето или ромска махала да нощувам. И тогава се сетих за друго решение - да взема градски транспорт или влак, за да се махна от града. Отидох до инфоцентъра да разпитам... Влакът се оказа най-добрата далавера, имаше влак чак до Авейро (следващата ми дестинация) за по-малко от 4 евро. Не мислих дълго, отидох до гарата, която сама по себе си бе произведение на изкуството с невероятните си мозайки от цветни плочки. Взех си билет за следващия влак до Авейро и така се измъкнах от Порто. Надявах се, че до малкото градче, наречено "португалската Венеция", ще ми бъде доста по-лесно да намеря място за спане...