Камино де Сантяго - част 7 (финал) - от Монте до Гозо до Финистере

залез на Финистере


Ден 24 - Monte Do Gozo - Negreira - 26 км

Доста късно стартирах сутринта, опитах се да дремна след като хъркащият руснак си тръгна, но не ми се получи. Минах 5-те километра до Сантяго неусетно бързо и най-после се озовах в големия град. Времето беше облачно, мрачно и потискащо, а когато пристигнах, по улиците все още нямаше хора, магазините бяха затворени. По-късно центърът се оживи, заприиждаха пилигрими отвсякъде. Взех карта от туристическата информация и тръгнах да разглеждам най-притегателния религиозен център на Испания. Хора от цял свят вървяха Каминото само за да стигнат до тук и да посетят катедралата, а за мен Сантяго де Компостела бе просто една спирка по пътя ми към Финистере. Сякаш дори не му отдадох нужното внимание, в катедралата прекарах по-малко от две минути, защото бе забранено да се влиза в нея с раница и охраната веднага ме спря на входа. Можеше да се остави срещу заплащане в някакъв офис наблизо, където точно с това се занимаваха - гардероб за пилигримски раници, но за подобна глупост не исках да плащам, затова се примолих на сериозно изглеждащи мъж и жена пилигрими, които бяха седнали пред катедралата, да наглеждат раницата ми за момент. Влязох в катедралата, направо изтичах от край до край, снимах няколко кадъра и излязох по най-бързия начин, защото ми беше неспокойно да си оставя раницата на непознати на улицата, и защото те ми бяха казали, че след малко трябва да тръгват, за да си хващат автобуса. За щастие раницата ми си беше там, благодарих им и продължих с разглеждането на града. След дълга разходка по уличките и посещения на множество църкви, в някои от които не влязох, защото се плащаше, се запътих към офиса за пилигрими, където се взема сертификата Компостела. Там имаше опашка, наредих се и аз без да подозирам, че точно пред мен на опашката има две българки - баба и внучка. Когато обаче внучката си четеше нещо на телефона, забелязах, че е на български! Зарадвах се и докато се чудех как да ги заговоря, мен ме заговори една колумбийка, която беше отзад на опашката. Разпитваше ме относно флагчетата по раницата ми, защото бе видяла това на Колумбия и на останалите страни в Латинска Америка. След като си поговорих с нея и точно преди да дойде моя ред да си взема сертификата, се заговорих и с българките, които също много се учудиха на моето присъствие и се зарадваха. На гишето за получаване на Компостелата ми дадоха да попълня кратък въпросник, след което ми удариха последния печат в креденсиала, надписаха ми сертификата и ми предложиха да си купя за 3 евро още един сертификат, на който пише дистанцията, която пилигримът е изминал. Прецених, че подобно нещо ми е абсолютно ненужно и си тръгнах с Компостелата, която беше безплатна.

Отвън се заговорихме с българките - баба Елена от Велико Търново и внучка й Елена, която понастоящем живее в Париж. Тръгнали от Леон и се надявали да срещнат други българи по пътя, но също като мен нямали този късмет. Поговорихме си към половин час, след което те отидоха да ядат сладолед и да чакат автобуса си за Мадрид, а за мен Каминото продължаваше.
Преди да напусна града обаче отидох до голям супермаркет да си напазарувам храна. Изядох три нектарини и четири малки кофички кисело мляко, и поех по Каминото с пълни сили. В крайна сметка прекарах половин ден в града и поразгледах доста. Докато излизах от Сантяго малко се позагубих, защото изоставих умишлено маркировката, за да мина през един голям парк и да го разгледам. После не можех добре да се ориентирам накъде е Каминото и една любезна жена ме насочи. Нататък по пътя се заредиха вили и села, почти никъде нямаше чешми и носех повече вода. В една горичка имаше група пилигрими, на които изглеждащ професионално фотограф със специализирано осветление правеше снимки. Поканиха ме и аз да се снимам, но реших да пропусна подобна фотосесия, не се изживявам като модел хаха :) В тази част на Каминото вече няма и 10% от хората, които вървят до Сантяго, почти за всички там е краят на пътя. Тук остават само онези, за които истинският и най-готин завършек е да погледнеш безкрайния Атлантически океан от фара на Финистере и да топнеш уморени и изприщени пилигримски крака в хладните му освежаващи води. Тоест този участък е само за ценители.

Когато стигнах село Ponte Maceira, се изумих от видяното - разкошна огромна река с чудни водопади и стар каменен мост, по който да преминеш... Мястото беше абсолютно магическо! Вече имаше трима местни, които се къпеха в реката, така че побързах и аз да си намеря  местенце, да разтоваря багажа и така хубаво да поплувам, че да не ми се излиза от водата въобще. Банята не беше просто баня, а истинско плуване в дълбока река с чудни водопади, най-якото беше като седнах на една скала точно над самите водопади. Прекарах си страхотен час и половина, чак се ядосах, че трябва да продължавам и не мога да остана на това място завинаги. Докато си събирах нещата, на моето място за баня се появи многолюдно семейство боливийци, които веднага видяха знаменцето на Боливия върху раницата ми и ме заговориха. Макар и в Испания, жената беше в типичните си боливийски одежди и доста се набиваше на очи, а мен ме върна към куп щастливи и болезнени спомени от престоя в тази шантава страна.
В Негрейра отново получих зверски копнеж да ям плодове, през всичките дни на Каминото това най-много ми се ядеше и понеже не можех да си ги позволя, все се въздържах и измъчвах. Сега нямаше нужда толкова да се стискам, защото бяха последните дни, така че си купих две нектарини и лакомо ги изядох в комбинация с мляко с какао. За нощта се настаних в една гора около 2 км след града, прекарах учудващо спокойна нощ почти без мръзнене. 



Ден 25 - Negreira - Olveiroa - 35 км

Спах до късно сутринта. С приповдигнато настроение от предстоящия край поех отново по Каминото, оставаха само два дни ходене. По обяд седнах край една чешма да хапна, до мен се настани възрастна германка от Хановер и остана на раздумка. Сподели, че синът й в момента е в Перу, а тя била в България преди 40 години. По Каминото тръгнала от Триакастела, мъжът й също бил с нея, но я следвал с колата.
На едно място имаше гледка към голямо езеро, там спрях да поснимам и се заговорих с новозеландеца Кевин, който се връщаше обратно по Каминото. Той също тръгнал от Сен Жан, ходил до Финистере, а после и до Муксия, там останал за седмица в някаква комуна, където приемали пилигрими. Сега тръгнал обратно към Сантяго и после смятал да върви към Португалия. Беше много приятен човек, имаше доста опърпана и ужасяващо тежка раница, когато пробвах да я вдигна, се изненадах. Беше колкото моята раница по време на дългите ми пътешествия, този път моята беше много по-лека от обикновено заради ходенето. А неговата беше твърде тежка за пешеходен преход от такава величина. Кевин сам се оплакваше от тежестта, но нямало какво вече да изхвърли. Докато си говорехме, той си дялаше нова тояга, защото все ги губел. Разказа, че някъде в горите на Муксия видял мечка с двете й мечета, докато вървял през нощта. Обичал да ходи нощем, за да избегне жегата, но не очаквал подобна среща. Не се случило нищо и мечката избягала, а той се уплашил много. Съвсем на място казано - който го е страх от мечки, да не ходи в гората :) Ужасно ми се прииска да видя и аз тази мечка, но шансът надали беше голям, а и нямаше да ходя към Муксия, защото след Финистере щях да бързам към Португалия. Обаче дори само мисълта, че в тази част на Испания има природа и мечки, ми носеше радост през целия оставащ ден!

В Ponte de Olveira трябваше да има безплатен хостел за пилигрими, но се оказа, че такъв няма, явно е закрит и сега е само ресторант. В Olveiroa питах един дядо за чешма и той ме упъти, беше доста скрита от пътя, близо до църквата. Там седнах да изям ябълката, която намерих на пътя преди градчето. Започна да превалява слаб дъжд, продължих по пътя в търсене на място за палатка. Намерих го доста по-нататък, на малка закътана полянка до една любопитна и много сладка кобила, с която моментално се сприятелихме! Цяла вечер се закачах с нея, ако бяхме прекарали малко повече време заедно, щях и да опитам да я яздя, беше изключително добра и кротка.


Ден 26 - Olveiroa - Finisterre - 32 км

Сутринта до късно си играх с кобилата. Беше валяло през нощта и палатката ми беше мокра. По пътя отново заваля, дори се наложи да слагам дъждобрана. Пейзажите бяха чудни, а дъждът допълнително ги украсяваше с тежките си капки и строги облаци :) Преди град Сее се откриха първите гледки към океана, подскачах от радост! Беше голяма емоция да го гледам и да му се радвам! Последния път, когато го гледах, бях от другата му страна и плачех от желание да се върна у дома. Сега го гледах от правилната страна, а Америките бяха толкова далеч, че дори не исках да се сещам за тях.
Времето се оправи, напече и слънце, а в град Сее си напазарувах празнична вечеря от супермаркет Карфур, където имаше отворен wifi и прекарах около час пред магазина. Продължих по пътя към Финистере и вече наистина горях от нетърпение да стигна. Първите гледки към града бяха прекрасни - плажът се простираше километри напред. Побързах да направя едно плуване в океана преди да продължа към фара. След още малко ходене стигнах и самия град, в който кипеше живот и бе пълно с пилигрими. Много хора вместо да вървят от Сантяго до Финистере, вземат автобуса, за да отидат все пак до фара и километър 0 от Каминото. Видях някои познати лица - хора, които бяха останали назад, но сега ме бяха настигнали с помощта на автобуса. Последните 3 км до фара бяха прекрасни, гледките бяха спиращи дъха. И ето го - фарът на Финистере! Последният печат, последната спирка по Каминото, последният знак за километър 0... Побързах да посетя фара, за да си взема печата и минах през безплатните тоалетни, преди да седна на скалите до фара, където десетки пилигрими вече седяха, потънали в размисли. Имаше няколко места на скалите, където ритуално се палеха обувки или други вещи на завършилите успешно Каминото. В момента огън нямаше, а навсякъде имаше табели, че е забранено да се пали. Пепелищата обаче свидетелстваха, че явно понякога тези забрани се нарушават и някои хора все още си палят принадлежностите. Аз изобщо не горях от желание да паля сандалите си, но оставих чифт разпрани чорапи на скалите, така или иначе бяха за боклука.
Докато се любувах на пейзажа ме заговори странен англичанин, седна до мен и почна да ме разпитва за Каминото. Сподели, че сега живее в Саррия и не смята да се връща в Англия. Оставаше около час до залеза, реших да започвам да си търся място за палатката и да седна да вечерям с гледка към залязващото слънце. Разходих се наоколо и попаднах на импровизиран паркинг за каравани, беше пълно с хора и возила. Мястото беше идеално за мен, разпънах палатката до двойка англичани с готин фолксваген. Присъствието ми очевидно не смущаваше хората с каравани, макар аз да бях единственият човек на палатка. Тъкмо след като я разпънах, се появи странният англичанин, който явно ме бе проследил след като се измъкнах от компанията му с обяснението, че отивам да си търся място за палатка. Сега каза, че е дошъл да провери дали имам добро място за спане. Учудих се, за щастие той се махна и повече не се появи, но определено имаше нещо странно в поведението му. Макар и по цялото Камино да изобилстваше от такива чудновати и шантави хора, все още продължавах да се изненадвам от поведението на някои. Цял живот си мисля, че съм пълно куку, а в последно време срещнах толкова много кукувици, че на техен фон почнах да изглеждам нормално :)
Залезът беше вълшебен, водите на океана порозовяха, а аз си хапвах чипс и шоколад :) Дузина кози се присъединиха към лагера на караваните и към моята трапеза, но не им дадох да ядат такива нездравословни неща :) Така завърши моето Камино, докато гледах залеза си мислех за всичките ми пътешествия, приключения, за желанието ми да видя още толкова много неща и да опозная още стотици хиляди места... Каминото беше просто едно малко приключение, една вече осъществена пешеходна мисия, една приятна и незабравима разходка....


За завършек - любима песен в комбинация с любим филм - https://www.youtube.com/watch?v=FOcquCTGnWM

'Cause it makes me that much stronger
Makes me work a little bit harder
It makes me that much wiser
So thanks for making me a fighter












в Сантяго




катедралата в Сантяго







пилигримски артикули

























улични артисти












Сантяго остана зад гърба ми

"спрете да ядете животни" - любимият ми знак по Каминото :)




по пътя към Финистере






перфектното място за баня








в Негрейра


















този тип постройки се наричат horreo и са навсякъде из Галисия



















нощувах при този нов приятел :)


инфоцентър за Каминото

разклонът за Финистере и Муксия





след дъжда








първи гледки към океана





в град Сее





напазарувах храна за самопочерпка на финалната вечер
















Финистере























не остана...






така дългоочакваният километър 0

фарът












съседите ми бяха двойка англичани




залезът

козите нападнаха лагера :)






Няма коментари: