Ком - Емине - част 3 - промяна на маршрута

 В тази публикация - ден 6, 7, 8, 9, 10 (последните три - почивни)


по билото на Стара планина, вдясно в ниското се вижда Златица

Ден 6 - хижа Чавдар - хижа Свищиплаз


 Тази сутрин направих абсолютен рекорд по късно тръгване - 10:00. Станах към 8:00, оправих палатката и багажа и седнах на верандата отново на приказки с Иво, който ме почерпи чай. Обсъдихме всякакви интересни за разглеждане места, пътувания, маршрути и така си минаха неусетно почти два часа. А германците бяха тръгнали още в 6:30. Много ми стана странно как на другата сутрин отново се засякохме на същото място. Вариантите са два - или те са много бавни, или аз вървя по-бързо, отколкото си мисля. Вече няколко дни се засичах с тях на всяка хижа и нещо вътрешно почнах да се дразня, че споделям маршрута с други хора, макар и да ги виждам само вечер. Не може така, мой си е, само мой!!! "My precious" - Ам-гъл (герой от "Властелинът на пръстените") е образ, който винаги ме е радвал в някои аспекти :))
Пътеката от Чавдар тръгва нагоре към билото и излиза до паметника на загиналите войници по време на Освободителната война. Те са измръзнали в снежна буря в нощта на 28-ми срещу 29-ти декември 1877 година, били са над 900 човека. Стара планина може да се "похвали", че е погубила доста ентусиасти, дръзнали да я посетят. Билото е осеяно с паметни плочи. За билото преди хижа Пробойница чух история за група от 9 човека с планински водач, паднала мъгла и станало много студено, водачът тръгнал да търси помощ и оставил групата. Всички умрели, само той се спасил.
Паметникът на загиналите войници се намира близо до връх Баба. Иво ми беше казал, че точно дните преди да дойда имало големи празници в тяхна чест, много народ се събрал, хората били облечени в четнически костюми и направили възстановки от онова време. Седнах до паметника да почина, пия вода и звънна вкъщи. Връх Баба се издигаше внушително зад него, но аз нямаше да го изкачвам, реших да си продължа по пътеката с маркировката, която в случая си беше широк черен път. Нататък имах щастието да срещна свободни коне и крави, някои от които погалих и настроението ми рязко се повиши въпреки болката в ходилата. По едно време тънка пътечка се отклони успоредно на пътя и хванах нея. Много добър избор - тя даваше панорамни гледки към Етрополските скални зъбери, които бяха внушително надвиснали над дълбока пропаст. За нещастие освен зъберите, долу в ниското имаше огромен отвратителен рудник, който ме шокира в първия момент като го видях - по-грозна и тъжна гледка едва ли може да се види в планината. Беше наистина много голям и дузина камиони обикаляха по черните пътища около него. Трагична картинка!

паметникът, отзад е връх Баба

















ужасно!


Етрополски зъбери




По-нататък малката пътечка слезе стръмно надолу и се съедини с пътя отново. Скоро стигнах до прекрасна чешма, презаредих с вода и продължих. На едно място се отделяше пътека през гората за хижа Кашана, ако се подмине отклонението и човек продължи по пътя, ще слезе чак в Златица. Аз за щастие видях табелата и навлязох в гората по пътеката за Кашана. Тази пътека ме изведе до един странен паметник вляво и асфалтов път до него. Хижата бе няколко метра по-надолу по пътя. Реших да се отбия да питам накъде продължава маршрута Ком-Емине, защото маркировката напълно изчезна, а Иво ми беше казал за някакъв скален сипей веднага след Кашана, който бил много неприятен за ходене. Единствените признаци на живот около хижата бяха двете кучета, които първо ме залаяха, а после дойдоха да ги чеша зад ушите :) Човек наоколо не се показа и не след дълго се отказах да чакам. Върнах се до паметника и от другата страна на пътя видях стръмна камениста пътека. Тръгнах по нея, маркировка нямаше, но се появи по-нагоре във вид на желони. Изглежда това бе сипея, за който говореше Иво, защото беше стръмно и определено неприятно за ходене със сандали. След изкачването се върви по сравнително равен път по билото, от който се открива гледка към внушителния гигант връх Свищиплаз. Изкачването му ми предстоеше, но преди него се извисява друг връх - Кордуна. Той няма 2000 метра, както и Свищиплаз, но е по-стръмен от него. В подножието му срещнах поредното стадо свободни коне, много им се радвах :) След Кордуна пътечката води право към Свищиплаз, който се оказва значително по-лесен за качване. По стръмните му склонове в далечината се виждат като петна пасящи коне. Страхотно равновесие имат тези животни, за да ходят по такива чукари.

вляво чешмата преди Кашана и езерцето до нея



много важна отбивка, ако я пропуснете отивате в Златица

гората преди Кашана

чешмата точно преди хижата

две от постройките на Кашана, не разбрах кое точно е хижата

вляво пътеката за връх Кордуна, на заден план се вижда Свищиплаз


от Кордуна към Свищиплаз




цветните петна са коне, много е стръмно :)

билото след Свищиплаз

Докато ходя по билото още преди връх Кордуна, започват големите ми проблеми с краката. Теренът е на места каменист, на места с издути туфи трева или обрасъл с клек и започвам да стъпвам на криво поне веднъж на всеки десетина крачки. Сандалите се гънат, глезените започват да ме болят от постоянното изкривяване. Решавам да сложа обувките и да вървя с тях по-нататък. Много лошо решение! Отначало ми е много удобно, но с времето дискомфортът се появи и усили. Изкачвам и Свищиплаз с тях, времето вече е напреднало и мисля да търся място за палатка, по възможност да има и вода, защото моята е намаляла. От билото се открива чудна гледка и в далечината виждам постройка, най-вероятно тази на хижа Свищиплаз. Тя е в ниското, слиза се от билото и има гора наколо. Бърза справка с картата ми показва, че след нея лесно ще изляза пак на билото. Решавам да сляза до хижата, да напълня вода и да пренощувам някъде там на завет, защото горе на билото си го има характерния старопланински вятър и ще ми блъска по палатката цяла нощ. Докато стигна хижата вече е почти тъмно. Оказва се, че има 3-4 поточета още преди нея, пълня си вода от първото, но все пак решавам да се отбия до хижа Свищиплаз най-малкото заради интересното й име, а и да видя какво се случва там. На вратата ме посреща хижарят чичо Мишо, заприказваме се и след като разбира, че ще спя на палатка, бърза да сподели, че в хижата тази вечер ще спят 11 цигани строителни работници, които всеки момент ще се върнат от работа. Предлага да ми даде стая безплатно само и само да не съм някъде навън, защото се страхува от циганите. Категорично му казвам, че съм на палатка и ни най-малко не ме притесняват циганите, а голямата поляна пред хижата е идеална за палатка. Разпъвам я по тъмно и се връщам в хижата да си говоря с чичо Мишо, който настоява упорито поне да хапна нещо след дългия преход днес и споделя трапезата си с мен. Има свежа салата от домашни зеленчуци, бобена чорба и страхотно мек хляб :) Така добре се наяждам след цял ден пълен глад. Бадемите не ги докоснах днес, а и рядко спирах за боровинки. До около 22:00 приказливият хижар ми разказва всякакви истории, говори за семейството си, за жена си и децата си, а циганите след като се връщат, идват да го питат дали има ракия, на което той им отговаря "да не съм магазин или ресторант бе"  :) По едно време много ми се доспива и си лягам. В хижата е пълна тишина, всички работници явно спят, след като не са си намерили ракия. Когато си свалям обувките, гледката е плачевна. Краката ми са бели като на мъртвец, с няколко разпукани пришки и значително подути възглавнички. Много болят. През нощта не веднъж се събуждам от болката.


Кратко описание на маршрута:
От Чавдар пътека нагоре извежда до билото с паметника за загиналите войници и връх Баба. Върхът се заобикаля като се върви все по пътя. По-нататък се отбива малка пътека, която дава възможност да се видят Етрополските зъбери и е по-пряка, но и по-стръмна на слизане (другият вариант е да се върви все по пътя). Пътеката отново се слива с пътя и се стига до чешма отляво с малко езерце. Там е и отбивката за хижа Мургана, която е извън маршрута. По-нататък все по пътя се стига до отбивката за Кашана, хваща се пътека през гората, която слиза стръмно надолу и излиза до един паметник вляво и асфалтов път. Вдясно по пътя след няколко метра е хижата, има и чешма. Срещу паметника от другата страна на шосето има стръмен каменист път нагоре, няма маркировка, но това е верния път. След изкачване се излиза на билото, изкачват се връх Кордуна, връх Свищиплаз и след втория има възможност да се продължи все по билото или да се слезе до хижа Свищиплаз. Слизането е по каменист път.
От Кашана нататък маркировката никаква я няма. Табелите за хижите са стари и толкова ръждясали, че не се четат. Но посоката е ясна и шансът да се загубите не е голям.


поляната пред хижа Свищиплаз

хижата

 Ден 7 - хижа Свищиплаз - хижа Бенковски

Тръгнах от хижата към 8:00 сутринта, след като чичо Мишо ми даде инструкции откъде да мина, за да стигна билото. 50 метра по-нататък имало друга хижа или нещо подобно, докато минавах покрай нея видях познато червено яке на пейката отпред. Германците :) Тъкмо закусваха и се приготвяха за тръгване, нощували в тази хижа снощи. А аз мислех, че вече са далеч напред, останах с впечатление, че бързат и не се спират много да гледат както аз правя, а повече вървят.
Хванах пътеката нагоре, която след доста изкачване извежда на билото. Има вариант да не се качва директно, а да се хване един черен път, който подсича височините преди Косица, но трябва да се внимава за отбивката, защото този път по принцип водел към хижа Паскал. Аз реших да се качвам направо и ако не бяха болките в ходилата, щях да се насладя на стръмното изкачване. Горе духаше умерено силен вятър, а пътеката започна полегато и после малко по-стръмно слизане до подножието на връх Косица - първия двехилядник от предстоящата поредица. Видях германците в далечината (те ме бяха изпреварили по-рано, докато си пълнех вода на едно поточе), бавно вървяха нагоре към върха. Реших да изчакам да се качат и скрият от хоризонта и тогава да тръгна. Вече наистина започнах да се дразня, че са наоколо, по някакъв особен начин ми разваляха дълбоко личното преживяване на ходенето. 
Изкачвайки Косица все още бях с обувките, от сутринта тръгнах с тях поради естеството на терена и непрекъснатото стъпване на криво със сандалите. Идваше ми да крещя от болка докато ходех нагоре и особено надолу, тогава бе най-болезнено. След като изкачих и връх Паскал, спрях да сваля обувките и да видя какво е положението с краката. Беше наистина зловещо, краката ми се разпадаха вътре. Всичко от пръстите до петите бе подпухнало и надуто, имаше плашещо бял цвят и обелени кожи стърчаха отвсякъде. Реших да сложа сандалите и тръгнах с тях. Такова облекчение изпитах първоначално, но не продължи дълго, тъй като отново започнах да стъпвам на криво. Сандалите определено не бяха подходящи за този терен, или по-скоро краката ми вече бяха толкова подути и изприщени, че с каквито и обувки да бях, пак щях да рева от болка и да стъпвам на криво.
Пътеката до хижа Планински извори бе все така каменисто-тревиста, но по-полегата. Ходенето беше голяма мъка, след като отново се наложи да сложа обувките, но не спирах често и все още вървях сравнително бързо. Чудех се как абсолютно нищо друго не ме заболя след толкова дни и толкова извървени километри, само тези тъпи ходила се скапаха и ми развалиха напълно удоволствието от ходенето.
Срещнах стадо овце с няколко кучета и пастир, кучетата първоначално се разлаяха, но после стояха спокойно до мен, докато снимах овцете. Много обичам като ме лаят овчарските кучета - толкова шум вдигат и така се зъбят отдалеч, правят се на страшни, а като дойдат близо до мен постепенно се укротяват и накрая стават приятелски настроени и спокойни.
Точно преди хижа Планински извори ме настигнаха двама пастири на коне. Отиваха до хижата да нагледат огромните си стада свободно пуснати коне и крави. Предложиха да ми вземат раницата до хижата, за да походя без нея. С охота приех и я дадох на единия, който я метна на гръб и всички продължихме към хижата - те на кончетата, аз пеш. Без раницата направо летях. Последните дни ясно осъзнавах колко много излишен багаж имам и колко по-тежка от допустимото е раницата ми. Със сигурност беше около 20 кила заедно с водата. Умирах от желание да се отърва от багажа! Минахме покрай хижата или поне това, което е останало от нея, тя е напълно разбита и разграбена. Пастирите оглеждаха конете и кравите и бавно продължавахме към най-важното и известно нещо до тази хижа - чешмата Петте чучура :) Там спряхме, получих си раницата обратно и пастирите седнаха да обядват, а аз напълних шишетата и тръгнах да изкачвам следващия връх - Тетевенска баба. Предният до Чавдар бе само Баба, а този върви с пояснение, че бабата е тетевенска, а не хасковска например :) Много баби в тая Стара планина! Само баба Меца все така се крие и не ми се показва колкото и да я търся. Бабешка му работа! Тетевенската баба си беше приятен за изкачване връх, но за мен се превърна в нещо по-лошо от средновековна инквизиция. Е, може би малко преувеличавам, все пак разчекването и заливането с горещо олио са по-болезнени от няколко миризливи пришки и подути крака. Докато вървях по билото все си мислех за това колко много издържам на болка, спомних си за катастрофата в Африка и се надъхвах как и този път ще издържа и няма да позволя да ми съсипе прехода. Беше сигурно, че няма да се откажа, но за съжаление нямаше и да изпитам удоволствие от ходенето нататък, а аз затова тръгнах - за удоволствие. Последните дни гледах на картата как бързо се топят километрите, но също така виждах, че още съм далеч дори от средата на маршрута. Едно беше повече от сигурно - ако ходех с обувките, до никъде нямаше да стигна и беше само въпрос на време краката ми да откажат окончателно и въобще да не мога да ходя. Трябваше да намеря начин да вървя със сандалите, но по този терен беше много рисковано, тъй като непрекъснато стъпвах не както трябва и не ми даваха стабилност при ходене. Ако краката ми още не бяха наранени, мисля че нямаше да имам този проблем със сандалите, всичко идваше от местата с пришките, на които несъзнателно се мъчех да не стъпвам и така без да искам изкривявах всяка своя стъпка. Колкото и да не исках да го призная, ходилата ми се влошаваха с всеки следващ час.


към връх Косица



на връх Паскал



тези позьори с големи рога все дупета ми показваха :)





пастирът с моята раница на гръб

остатъците от хижа Планински извори

слънчица :)))


чешма Петте чучура


гледка откъм връх Тетевенска баба


първият баир вдясно е Булуваня, следва Братаница, а на заден план се вижда Вежен

Стигайки Антонския превал се засякох с голяма група цигани берачи на боровинки. Много им се зарадвах, а и те също. Веднага ме заразпитваха и като им казах, че вървя към морето, много се шашнаха. Побързаха да си споделят тревогите - видяли мечка предния ден и бягали като луди. Ейййй де тоя късмет!!!! Аз човек убивам за една среща с мечка, а те не искат и на снимка да я виждат, а ги засякла в храсталака докато беряли боровинки. Вярна е приказката, че циганите и от сянката им ги е страх, та се чудя дали наистина са видяли мечка или си измислят, или пък е било съвсем друго животно, но им се е видяло като мечка. Така или иначе позавидях им малко :) Казаха ми къде са я видяли, някъде надолу в горите и у мен се зароди желанието да тръгна натам. Все още имах надеждата за тази дългоочаквана среща. Седнах на поляната до циганите да си почина. Те лека полека си продължиха по пътеката надолу към Антон, а аз изпаднах в сериозен размисъл как да подходя оттук насетне, за да не си доунищожа малкото здрави места по краката и да ги запазя за останалата част от прехода. Замислих се, че не мога да ходя със сандали само по билото, така че трябва да сляза от него и да вървя само по пътища и пътеки, където мога да ги ползвам. Разгледах всички карти, които имах и измислих нов маршрут - хващам пътеката за хижа Бенковски, от там вървя до Рибарица и заобикалям цялото било по асфалтовия път към Шипково и Троян. Много повече излиза като километри, но мен това не ме притеснява, стига да мога да ходя без да ми се насълзяват очите от болка. За пръв път ми минава през глава идеята за евентуална почивка, поне ден без да вървя. В крайна сметка решавам да сляза до хижа Бенковски и там отново да обмисля ситуацията. Слизането бе особено неприятно, защото надолу болежките бяха най-жестоки. Поне имаше боровинки покрай пътеката и спирах да хапна, днес отново цял ден коремът ми беше празен, но се чувствах отлично, имах много енергия за ходене и ако не бяха проблемите с краката, сигурно щях да тичам по пътеките.
Хижа Бенковски е на територията на национален парк Централен Балкан. До този момент чувах единствено негативни неща за хижарите на почти всички хижи в парка, особено за тези на хижа Ехо. Дори Иво ми беше казал, че там те гледат като 10 лева, не като човек. Вървейки към хижата дори не подозирах колко прав е бил. Смятах да си напълня вода там и да видя какво е положението, беше ми станало интересно да надничам по хижите по маршрута, защото до сега всичките бяха някакви готини, истински като едно време и с много интересни и приятни хижари, а не комерсиализирани и пълни с туристи тип "дошъл съм да се наплюскам и напия като за последно." Хижа Бенковски стана първата, която ме изненада неприятно. Да, имаше група туристи, но те бяха любезни и очевидно приятни хора, дори се заговорихме. Хижарят също дойде, но като му казах, че няма да оставам в хижата и само минавам, след което ще си търся място за палатка, той само ми посочи знака над чешмата с две зачеркнати палатки и ми каза, че къмпингуването е забранено тук. Е, ама то и разрешено да беше точно на ливадата пред хижата нямаше как да се опъне палатка поради ужасния наклон, така че и през ум не би ми минало да се изпльоскам там :) Като разбра, че десетте лева от мен ще са мираж, се отдръпна и повече дума не обели. Отказах се от намеренията си да го разпитам за маршрутите в района и пътеката до Рибарица, предпочетох да надникна в картата при положение, че човекът обръща внимание само на туристи, които ще му ползват хижата. Запомних го като първия нелюбезен човек, когото срещнах в прехода досега.
Отдалечих се от хижата и се разположих на едно по-равно място, всичко наоколо беше с наклон и трудно се намираше читаво място, на което да не се търкаляш в палатката цяла нощ. Насладих се на прекрасен залез, но след като си легнах кошмарът започна. Ходилата страшно ме боляха, изобщо не можех да заспя. Бяха подути и болката се редуваше - остра, пулсираща, тъпа... Въобще не можах да спя нормално до сутринта, само да задремех болката ме събуждаше не след дълго. Чувствах се като парцал. Не разбирах какво става и как се влошиха толкова, явно бе заради обувките, защото ги носех непрекъснато почти цял ден. Много се ядосах на цялата ситуация, бях в отлично здраве, нищо не ме болеше и имах много енергия и сила да довърша прехода, а едно толкова уж незначително нещо като долната част на краката, ме блокира жестоко.


симпатягите берачи на боровинки :)

все надолу към хижа Бенковски




малко по-равно място на склона


Слънчо си отива...

 Ден 8 - хижа Бенковски - Рибарица - Хасково


Обух сандалите и тръгнах накуцвайки по черния път към Рибарица. Беше каменист и се препъвах често, но поне можех да вървя без риск да си изкълча лошо крака или да падна в някоя пропаст. Един овчар ми каза, че до Рибарица са 18 километра все по пътя надолу. Чешми имало много, също и река. Точно това исках да чуя, излях почти всичката вода от шишетата и раницата ми олекна малко. Наистина чешми имаше, както и множество поточета и разбира се - реката. Умирах за къпане! По-надолу си намерих чудно местенце с малко вирче и се изкъпах. Беше много освежаващо. А самият преход до долу бе прекрасен, навсякъде гора, всичко зелено, красиво... в резерват Царичина бях все пак. Уж имало мечки тук, но отново нищо. Поне природата бе вълшебна, след няколкото дни по билото вече умирах за гора и много се зарадвах, че смених маршрута. Също така ми беше ужасно писнало да вървя по маркировката вече 7 дни, исках нещо различно, което не е маркирано като Ком-Емине и което ще стане моето лично Ком-Емине! Не исках да следвам чужда пътека, исках да си измисля своя, която да няма червено-бяла маркировка.
Стигайки Рибарица много се зарадвах, че е още рано, това означаваше, че все пак поддържам добро темпо. Спрях да се обадя вкъщи, тъй като нагоре нямаше никакъв обхват. Чух се с всички, а едно същество, на което много държа, ме помоли да се прибера за няколко дни да се видим. Тогава в главата ми се роди нова мисъл - почивка вкъщи! Правещите Ком-Емине вероятно почиват по хижите, защото не им се връща до градовете им ако това им струва доста пари за бензин или билет за автобус, но за мен беше безплатно. Защо да не се прибера да разтоваря всичкия излишен багаж, който никак не бе малко, да наквася краката в студена вода и да ги лекувам няколко дни, да се видя с всички, да си заредя батериите на фотоапарата, втората от които приключи точно в Рибарица, тъй като не бяха зареждани нито веднъж досега. В хижите винаги си зареждах телефона и така и не стигнах до апарата. Сякаш всичко сочеше към правилния избор - да се прибера за няколко дни пълна почивка, да си лекувам краката ако искам да направя до край прехода. Имаше и още един бонус - германците щяха да дръпнат напред по маршрута и нямаше да ги засичам повече :) Решено! Погледнах картата и измислих да вървя още толкова километри по асфалта, колкото са до Беклемето по билото, за да компенсирам прескачането на Ехо и Козя стена (където изобщо не горях от желание да ходя), все едно да насложа на картата същото разстояние, извървяно по асфалт. Веднага хванах пътя за Шипково, за щастие по шосето не минаваха много коли и се ходеше спокойно. А вървенето по асфалта бе поне една идея по-приятно за краката ми в момента. Километрите до Шипково бяха много, но направих сметки и ми излезе, че трябва да извървя доста по-малка дистанция, за да стигна горе-долу разстоянието на Ком-Емине по билото. Страшно се мотивирах да ги свърша още същия ден, за да мога вечерта да се прибирам към Хасково! Казвах си - последно усилие и после поне два дни пълен покой. Изхвърлих част от водата, за да вървя по-бързо, оставих и тояжките, на които се подпирах още от преди Витиня чак досега. Исках да направя най-доброто си темпо въпреки болката. Слънцето напичаше силно, непрекъснато се потях и колкото повече бързах, толкова по-мокро ставаше всичко по мен. Един човек с кола ме подмина и спря да ми предложи да ме вземе на стоп, но трябваше да откажа, защото все още не бях на мястото, което си определих като начално за стоп и финално за ходене.
Часове по-късно реших, че му е дошъл края и горе-долу съм там, където исках да стигна. Спрях да вървя и оставих раницата на пътя, само чаках да мине някакво превозно средство. Изобщо не чаках дълго, взе ме кола на куриерска фирма Европът. Човекът отиваше в Троян и ме остави на прохода. Там също никак не чаках, стопът бе много бърз. Взе ме човек за Карлово, остави ме в края на града в посока Пловдив. Вече ставаше късно и се надявах някой да ме вземе бързо, за да мина Пловдив по светло. Не стана точно както исках, замръкнах на магистралата до Пловдив откъм карловския път, но за щастие ТИР спря и човекът ме взе до следващата отбивка, която е за Хасково. Там вече стопирах по тъмно и много се изненадах като спря жена :) Ето това не го очаквах, жените ги е страх по светло да спрат, какво остава при нощен стоп. Тази обаче беше много симпатична, по думите й бивша стопаджийка, която си обещала, че щом си купи кола, ще качва всички стопаджии по пътя. Определено си изпълняваше обещанието, защото малко по-нататък качихме две момчета, пътуващи за Първомай. В колата нямаше и минута мълчание, говорехме си за пътувания, стоп и какво ли не. А когато слязох в Хасково, горях от нетърпение да прекрача вратата на дома и да тупна на леглото, умората ме превзе напълно...


първа чешмичка надолу към Рибарица

а сега накъде :)




време за къпане



Следващите три дни няма много за разказване, свързано с прехода :) По цял ден киснех краката в един леген и ги мажех с разни кремове, които мама ми даде. Не се подобряваха особено, да не кажа никак. Явно трябваше доста повече време. Избягвах всякакво ходене, хранех се отлично и се наспах добре. Извадих целия багаж от раницата и започнах да си подбирам всичко наново. Този път взех само най-най-важното! Абсолютно нищо излишно, никакви втори обектив, зарядни, втори панталон и още какви ли не глупости. Заредих батериите на апарата с идеята да ги пестя много и евентуално да стигнат до края, оставих зарядното вкъщи. Прекарах три пълни дни у дома, видях се с всички, събрах сили. Помислих по проблема с краката и реших просто да не слагам повече обувките, а да разчитам изцяло на сандалите като вървя по маршрути, които дори да са заобиколни, могат да бъдат минати сравнително лесно със сандали. В същото време исках да избягвам асфалта и шосетата, така че трябваше да са през гората и планината. От Беклемето така или иначе щях да хвана билото отново и да видя дали пък няма да ми е по-добре сега след почивката. И съответно да реша дали ще мога да продължа по него или ще трябва да търся обходни маршрути...


Кратко описание на маршрута Свищиплаз - Бенковски:

След хижа Свищиплаз пътеката се изкачва нагоре към билото и се върви все по него към Косица. Има вариант да се мине по черен път, който подсича височините преди Косица, но този път по принцип води към хижа Паскал и трябва да се внимава да не се изпусне отбивката към връх Косица. След изкачване на върховете Косица и Паскал пътеката става по-равна и извежда до хижа Планински извори, която е разграбена и опустошена. До нея има чешма с прекрасна вода. После се изкачва връх Тетевенска баба и се слиза до Антонски превал, където се отбиват пътеката за Антон (на дясно) и тази за хижа Бенковски (на ляво, зелена маркировка). До Бенковски пътеката е утъпкана и ясна, има и колова маркировка.


6 коментара:

4ebura6ka каза...

Ако наистина искаш да срещнеш мечка, движението по билото (в случая "Ком-Емине") не е най-подходящия "формат" за подобна среща. Не че не е възможно, но там по-скоро да попаднеш на някое стадо диви прасета. Мечката все пак е умно животно и няма работа по билото, там се чувства незащитена. Можеш да опиташ с района на Кадемлийското пръскало- Тъжа, или пък рида Бричебор в Рила, или горите на Славянка, или по-зачуканите циркуси в Пирин, където няма маркирани пътеки. Също така мечката е по-вероятно да я срещнеш нощем, а не денем, но не препоръчвам да се движиш сама нощем, въпросната среща, за която така силно жадуваш, не се знае как ще протече. Мечката е интелигентно животно, но си пази личното пространство и не обича пришълци. Едни приятели ги беше ревала мечка на Витоша, в съседния на Синята стрела дол, но някъде около полунощ. Та така. Малко наивно ми звучиш...Що се отнася до следите на вълците - как разбра, че са на вълци ? Различаваш следа на вълк от следа на куче ? Човек, който не познава следите, много лесно може да припознае кучешка следа за вълча. Не се сърди, но наистина искам да разбера - вълци ли са или не.

Tery каза...

Благодаря ти много за предложените райони! Това ми е ценно, ако някой е виждал мечки по тези места и се знае, че има в района, значи ако се отиде там за повече време, може и да се срещнем най-после. Именно защото мечката е активна предимно по смрачаване и нощем, досегашните ми целенасочени опити да видя такава би трябвало да са успели при някои от нощните ми ходения из Рила и Родопите, но явно имам много лош късмет. Поне имам доста срещи с вълци и пазя прекрасни спомени от тях, но мечката си остава мечта. По Ком-Емине не се придвижвах нощем, защото имах нужда от стабилен сън и рано ми се приспиваше. Може би и това ми беше грешката.
Разбира се, по билото мечка рядко излиза, но аз все се надявах в по-горската част от маршрута да видя нещо. Дори и диви прасета не видях. Само сърни, една лисица, чакали и разни дребосъчета. Следите според мен бяха на вълци, различавам ги по няколко показателя и не мисля, че ги бъркам с кучешките в случая. Няма как да ти ги покажа обаче, защото ги нямам снимани. Иначе безспорно следите от едро куче много приличат на вълчите, понякога трудно се различават, но тези бяха твърде големи и масивни като за нормално едро куче, с характерните леко издадени два пръста, както и поставени в точна линия преден-заден крак, а този начин на ходене мисля, че не е толкова типичен за кучетата.

Hristo Hristov каза...

Точно по това време в една изпотрошена и обрасла с малини гора над хижа Вежен, хижаря каза, че се навъртал един мечок. А с теб трябва да сме се срещнали под връх Косица. Аз се движех в посока Кашана.

Tery каза...

О да спомням си те! Май не само света, но и планината е много малка :) Жалко, че с мечока сме се разминали, сега всичките ми надежди са в Аляска, там имало мноооого мечки и не можело да не видиш ако ходиш в природата. Надявам се да успея да стигна до там в това пътуване, само визата да не ми попречи. Поздрави и весели преходи по Балкана!

Анонимен каза...

"По-нататък все по пътя се стига до отбивката за Кашана, хваща се пътека през гората, която слиза стръмно надолу и излиза до един паметник вляво и асфалтов път. Вдясно по пътя след няколко метра е хижата, има и чешма. Срещу паметника от другата страна на шосето има стръмен каменист път нагоре, няма маркировка, но това е верния път."

Всъщност това не е верния път, а зимния. Лентовата червена маркировка продължава над чешмата, която си снимал.
http://4.bp.blogspot.com/-z4m45WfsaoE/Uic3zBQhrRI/AAAAAAAAU00/2saRqiPS4f0/s400/IMG_6400.JPG
Ако се загледаш на снимката има червена стрелка над детелината. Лятната пътека минава през гората, излиза на откритото под Капалу, подсича Кордуна и спестява стръмното качване по коловете.
Излиза на билото точно преди финалното изкачване на вр. Свищиплаз, който също има подсичаща пътека от север, ако човек не държи да изкачи всички върхове по пътя си.

Tery каза...

Ехааа много благодаря за корекцията! На снимката ясно се вижда, но докато бях там въобще не ми е направило впечатление. Явно доста се спестява по тази пътека, добре е да се знае за нея. Благодаря и ако забележиш други такива грешки в публикациите, поправяй ме, че като го правя пак Ком-Емине някой ден, да ми е по-лесно :) Поздрави!