Ком - Емине: част 2 (х. Тръстеная - х. Чавдар)


В тази публикация - ден 3, 4 и 5






Ден 3 - поляната след хижа Тръстеная - хижа Лескова

Чух алармата в 5:40, измъкнах телефона от чувала колкото да натисна "изключи" и пак захърках дълбоко. За първи път не можах да стана рано. Пълна излагация. И от този ден нататък почти никога не успях, при все това, че вкъщи всеки ден ставам в 5:40. Явно имах нужда от повече сън. Ходилата ми вече бяха придобили първите пришки и рани, сменянето на обувките и сандалите помагаше, но дори и малкото време, през което носех обувките, съсипваше ходилата ми и беше крайно време да спра да ги вадя от раницата и да си остана само на сандали. Освен болката в ходилата, не чувствах никаква болка или дискомфорт абсолютно никъде другаде. Краката ми свикнаха моментално с целодневното ходене, раменете не ме боляха все още от тежката раница. Към 7:00 се разбудих и ядосах на себе си за късното ставане. Събрах набързо палатката и тръгнах по горския път с маркировка, който трябваше да води до хижа Лескова. Реших да не се мотая много този ден, защото не знаех дали ще има вода преди хижата и не исках да оставам на сухо по пътя. Въпреки това спирах на почти всеки малинак и си хапвах колкото можех повече. Трети ден бях само на горски плодове и бадеми, от които хапвах по шепа на ден и вече толкова ми бяха писнали, че не исках да ги виждам. А имах един килограм в раницата - огромна грешка, вече знаех, че нямаше да изям дори половината до края на прехода.
Още в началото горският път за Лескова се трансформира в малка горска пътечка, на която ми се изпречиха две големи паднали дървета. Докато премятах раницата над едното, ме настигнаха германците и споделиха, че ще се опитат да стигнат хижа Лескова днес. Те нямаха палатка и зависеха от хижите по отношение на спането. Имаха цял куп карти, описания на маршрута и т.н., бяха си написали добре домашното. Не че очаквах нещо друго от представители на техния народ, готините авантюристични германци, които срещнах по света, се броят на пръстите на половината ми ръка. :) Останалите са винаги подготвени и знаят точно къде отиват и какво ще правят. Пълна скука. Изчаквам ги да минат и да се отдалечат на поне 20 минути от мен, за да не се засичаме отново по пътеката. На едно място по-нататък в гората се натъквам на малка пътечка, тръгваща надолу за манастир Седемте престола. Решавам, че ще оставя посещението на този манастир за някой друг път и продължавам по пътеката, която не след дълго отново се превръща в широк черен път. Откриват се чудесни гледки към гористи хълмове, малки къщички долу в ниското... времето е разкошно и е истинско удоволствие да се върви. На някои места пътищата се разклоняват и трябва да оглеждам по-внимателно за маркировката, но тя си е там, а и интуицията ме води. Мога да се похваля с отлична ориентация без карта и компас, на практика компас нито веднъж не ползвах, а карта поглеждах само за да науча имената на околните върхове и местности. Самата маркировка по маршрута е напълно достатъчна човек да не изпуска пътеката, а дори на места да се губи, то се усеща накъде е правилната посока. Първоначалните ми намерения за Ком-Емине не бяха да вървя по маркираната пътека, а да я избягвам винаги когато мога, както обикновено правя в планините. Оказа се обаче, че тя е най-прекия и на места единствен вариант, защото всички отклонения, неутъпкани странични пътечки и подобни те извеждат в тотално различни посоки като повечето пъти слизаш към някое село.
Преходът до Лескова бе много приятен и живописен, по едно време минах покрай сграда вляво до пътя, която по-късно научих, че била горски дом Чукава. Дори не ми хрумна да потърся вода там, сградата ми изглеждаше на пръв поглед изоставена. За късмет нататък по пътя имаше две съвсем малки поточета, от които напълних вода и вече със завидно спокойствие продължих към Лескова. След полегато изкачване на едно хълмче стигнах до красива местност с вековни дървета и интересен, сякаш доста стар гроб. На една от табелите за Лескова пишеше, че остава един час до хижата, така че реших да си поседя повечко около дърветата, все още беше рано. Изпих толкова много вода, че следващия един час не можех да стана от тежест в стомаха :) Използвах момента да хвърля по едно око на картите, които имах, за да добия по-добра идея къде изобщо съм и накъде отивам. Беше ми интересно да науча имената на следващите върхове, хижи и местности.
Вече трети ден се наслаждавах на тишината и в същото време звуците на природата. Обожавах факта, че няма никой около мен, най-много се радвах, че представите ми за Ком-Емине като туристически маршрут пълен с народ, тотално се опровергаха. Че то освен двамата германци, които вече вероятно бяха на хижата, друг нямаше :) Ники, когото срещнах първия ден на хижа Ком, изобщо не се появяваше на хоризонта и си помислих, че може би се е отказал. Трябва да призная, че много почна да ми харесва това Ком-Емине, сякаш цялото си беше мое и не трябваше да го деля с никого! Дълбоката ми егоистична душевност ликуваше. И най-вече - колкото по-малко хора има по маршрута, толкова по-голям е шанса да видя диви животни.



високи, сини планини :)


отбивка за манастир Седемте престола





стария гроб

вековните дървета


След приятното мързелуване на поляната с дърветата реших да тръгвам към хижата, беше ми любопитно там какво е положението, дали впечатленията ми ще се потвърдят, или ще заваря една тумба туристи, наливащи се с бира и нагъващи мършата на някой мой убит приятел. Ако се натъкнех на такава картинка, не само щях да избягам моментално, но и щях да премисля евентуалното отбиване до хижи занапред. Още преди да тръгна възнамерявах да ги избягвам на всяка цена, за да не срещам туристи и разни шумни дразнители, но стана точно обратното - хижите станаха моето спасение по отношение на водата, а тъй като се оказаха тотално празни, изобщо не съжалявах, че се отбивах. А хижарите в повечето случаи бяха чудесни хора и ми беше много интересно да си говоря с тях.
Ходенето последния един час до хижата бе по един почти равен път по билото, вдясно имаше дълги телени огради, а някъде далеч се чуваха звънчета на крави. Явно това бяха оградени пасища и кравите бяха някъде надолу в гората, та не можех да ги видя, а само ги чувах. Пътят слезе от билото и в първата горичка в ниското видях табела "Лескова", сочеща надясно. Табелата се вижда само ако се обърнеш обратно (тоест вижда се като идваш от другата посока), иначе горе на билото има и друга табела за малко по-пряк път, която аз видях, но не си направих труда да прочета какво пише на нея. Така или иначе отново интуицията ме накара да се обърна леко назад и да не подмина табелката за Лескова. Тръгнах по пътеката, минах покрай един фургон, овчарските кучета ме залаяха, но за съжаление не дойдоха да се сприятелим. Докато стигна хижата слязох още надолу по черен път, подминах стари полуразрушени къщи и пред очите ми се показа хижа Лескова. Две страхотни сладурчета дойдоха да ме посрещнат, двете кучета на хижарите - едно териерче и един кангал. В последствие станахме първи приятели, краката ми бяха олизани от териера, а лицето - от кангала. :) Хижарят също веднага се появи, попитах го дали мога да седна да почина при тях и най-важното - да си налея вода. Казах му, че съм на палатка и няма да оставам за нощувка, а той предложи да я разпъна някъде наоколо ако намеря подходящо място. Наклонът на терена обаче не го позволяваше, а нагоре си харесах няколко места на идване към хижата. Напълних си вода от чудесната чешма до хижата и седнах на пейките под големия дървен навес. Хижата изглежда отлично поддържана, по-късно забелязах как хижарката непрекъснато обикаля и чисти дори мъничката трева по двора. Не след дълго се появиха германците, дошли преди два часа и легнали да подремнат. Заговорихме се за маршрута и планината, а след малко дойде и любезната приказлива хижарка. Тъй като тя не говори английски, аз веднага се предложих за преводач и комуникацията между тях стана възможна. Тя им предложи храна, оказа се че и те като мен са вегетарианци и обясних на жената, а тя типично по български като чу, че не ядат месо, започна да им предлага пиле?!? Все още немалко хора в България не са наясно какво точно означава да не ядеш месо, за тях явно пилето и рибата не са месо?! Накрая изяснихме всичко и германците получиха пържени картофи, салата и супа. Бяха много доволни от храната. Споделиха, че българската храна е фантастична и не могат да спрат да ядат. Напълно разбираемо за хора, които идват от запада и всеки ден ядат гумени домати и найлонови краставици. Питаха ме защо нямам компания за прехода и доста се опулиха след като им казах, че няма сила на земята, която да ме накара да тръгна с втори или трети човек на планина дори и за полудневен преход. Спестих им обаче една своя мисъл, а именно колко ги съжалявам, че са двама, че са с джипиес и че спят по хижите вместо на палатка. Вероятно те са си мислели същото за мен. :) "Въпрос на вкус" - казало кучето и си облизало...... :)) По-късно те се оттеглиха да спят, а аз играх с кучетата и говорих с хижарката, след което хванах пътя към полянките по-нагоре. Подбрах горе-долу равно място и спах добре, звънчетата на кравите недалеч от палатката ме приспаха светкавично. 
 
Кратко описание на маршрута:
По-голяма част от прехода е през гора. След хижа Тръстеная се върви по черен горски път, излиза се на една поляна и от нея малка пътека се спуска в гората, върви се само през гора. По-нататък отново горски път, откриват се хубави гледки, има доста разклонения на пътя и трябва да се търси маркировка, за да не се тръгне по грешно разклонение. Стига се до горски дом Чукава, след него пътя тръгва леко нагоре, където щом се изкачите по-нависоко има две поточета с вода. По-нататък следват поляни и леки качвания/слизания, след местността с вековните дървета и стария гроб пътят е все равен и по билото и веднага щом се слезе в по-ниското, има табела за Лескова, завива се надясно. Или пък горе на самото било преди пътя да почне спускане, също има табела за по-пряк път надолу към хижата.

пътя преди хижа Лескова

скритата табелка за хижата

Лескова


две слънчица :))

поредната нощувка



Ден 4 - хижа Лескова - местност Зла поляна

На сутринта болките в ходилата се бяха усилили и ме дразнеха още със ставането. Лявата пета болеше, както и двете възглавнички, по които се бяха заформили първите солидни пришки. За слагане на обувките и дума не можеше да става. Днешният преход щеше да е тотално безводен, предния ден хижарите ми бяха казали, че до Мургаш вода няма. Доста се притесних! Хвърлих едно око на картата и в главата ми се заформи една лоша мисъл - какво ще правя ако водата свърши преди да стигна. А тя със сигурност щеше да свърши, защото 4-те литра ги изпивам до ранния следобед, а преходът си беше за почти цял ден. Опитах се да направя по-бързо темпо още в началото и донякъде успях, но по-късно вниманието ми стократно се отклони в ядене на малини, игра с големи зелени скакалци и вадене на камъчета, пръчици и тръни от сандалите. Отначало горският път предлагаше доста къси, но стръмни изкачвания и слизания, после пътеката стана доста разпокъсана с много отклонения, направи ми впечатление, че в този участък някой бе направил нова маркировка (боята беше свежа) и благодарение на нея много лесно се намира правия път. На едно място се излиза на открито и се изкачва едно връхче, от което има хубави панорамни гледки, също и обхват на телефона. След като звъннах вкъщи и поснимах, слязох по стръмната камениста пътека и отново влязох в гората. До едно дърво се натъкнах на интересна находка - бележка "вода 50 м надолу". Някой е проявил доброта и се е замислил за жадните пешеходци по маршрута, та е оставил указание. Не знам защо толкова ме домързя да огледам наоколо къде е тая вода, може би защото все още беше рано и имах доста вода в шишетата. По-късно много съжалих за мързела си. Нататък пътеката се изяви във всичките си форми и варианти: широк горски път, тясна обрасла почти неразличима пътечка, широка обрасла пътека с паднали дървета, стръмна козя пътечка.....

още една изядена табела :))




първа рана отгоре, тези отдолу явно не ми стигат



На едно място се излизаше на открито след доста ходене по тясна горска пътека и маркировката се позагуби, не знам какво ме накара да свия вдясно вместо да продължа направо, но това се оказа верния път и не след дълго видях един желон (маркировката на открито е стълбова, в гората лентова). Продължих като вече водата ми бе намаляла доста. Пътеката стана тънка и на места стръмна, а по едно време чух звънче на крава и срещнах една с теленцето си. Позволи ми да я погаля и следващия половин час вървя след мен по пътеката заедно с телето. Страхотни душички! Накрая излязохме на огромна поляна, която се оказа местност Белия камък или в моя случай - спасението ми. Имаше табели и разклонения - надясно пътеката води до хижа Мургаш и връх Мургаш, които изобщо не ми бяха на пътя и реших да заобиколя, а вляво се тръгва за Зла поляна и Витиня, където исках да отида. Наблизо пасяха стадо свободни коне, а кравата с теленцето хванаха пътеката за Мургаш и изчезнаха. Аз обаче видях табела, която много повдигна духа ми:




Знаейки, че водата е на 20 минути разстояние, забравих и за тежката раница, и за наранените си крака и хукнах през глава! Сигурно след по-малко от 10 минути чух шум от вода и видях поточе, минаващо върху самата пътека. Такава луда радост ме обзе, хвърлих багажа и загребах с пълни шепи. Поне половин час седях на поточето, измих се, натопих си краката, които вече бяха доста изранени, напълних си шишетата и тръгнах към Зла поляна. Там видях друга табела за вода, явно безводният участък бе свършил. Имаше и къщичка на пастири, които се показаха докато минавах покрай нея. Разменихме две приказки и продължих надолу към Витиня. Реших обаче да спра за почивка и да нощувам недалеч от Зла поляна, вече бе 18:30 и ходилата ми бяха доста пострадали този ден, нямаше смисъл да продължавам. Харесах си едно вековно дърво, до което разпънах палатката, а на няколко метра пасеше стадо коне и няколко крави. Когато се стъмни всички те се изнесоха нанякъде, може би заради вълците и чакалите. През нощта чакалите кряскаха недалеч от палатката, много се изкефих, че за първи път в този поход идват наблизо, но като излязох от палатката веднага замлъкнаха и явно изчезнаха. Страхливи животни. На сутринта открих множество следи от вълци по пътя, но вълк не видях. Стана ми някак си тъжно и унило.

кравата и телето - моите спътници


много оригинално :)

явно заради този камък местността е наречена Белият камък

спасителното поточе

на тези им е пълен кефа

кончетата близо до палатката



Кратко описание на маршрута:
От хижа Лескова се върви по черен път през гората, има къси и стръмни изкачвания и слизания, като се навлезе в гората по пътеката има добра нова маркировка. След доста ходене през гората се излиза на открито и се изкачва малко връхче, качването и слизането са по стръмни каменисти пътеки. После отново се влиза в гората и се върви както по черен път, така и по стръмни тънки обрасли пътеки, пресичат се доста други пътища, така че трябва да се следи маркировката. Има шанс да се изгубите най-вече на слизането от гората в една много обрасла с папрати поляна, там трябва да се тръгне надясно в посока Мургаш и да се качите до следващия стълб от маркировката. Накрая се върви по малка горска пътека и се излиза на Белия камък, където се хваща отбивката вляво за Витиня, има табели. На 20 минути след това има вода. Общо взето в целия преход пътеката се редува от горски път до много малка обрасла една различима пътека. Ако сте достатъчно опитни и ориентирани, няма шанс да се загубите, но по-неопитните да внимават в този участък от прехода.


Ден 5 - Зла поляна - Витиня - хижа Чавдар

Пътят надолу до Витиня бе около 14 км неописуемо прашен използван от дървосекачите с камиони път. Не един камион мина и ме покри с прахоляк от глава до пети, което допълни трагичната картинка на смрадлив човек, некъпан вече 2 пълни дни. Добре, че имам толкова пътувания зад гърба, когато ми се е случвало да не се къпя по 5-10 дни, та за два дни просто нямаше как да мрънкам. Не мога да отрека обаче, че едно къпане щеше да ми се отрази много добре. Ходилата ми хич не изглеждаха добре, всеки ден им порастваха по една-две нови пришки, които ми обещаваха болка и агония. За сметка на това все така продължавах да нямам никакви други болки и се чувствах идеално. Не ми пукаше особено, че раницата ми тежи много, търпях я. Предния ден си взех и две тояжки от гората да ги ползвам като щеки. Сякаш ми помагаха при ходенето, макар да нямам навик да се подпирам като вървя. Стигайки Витиня работниците там веднага ме заговориха. Един от тях поиска да му дам тояжките си да ги оформят набързо с машината, защото били много дебели и щяли да ми направят мазоли на ръцете. Така се сдобих с гладки издялани дървени щеки :) Напълних вода от чешмата с мечето и продължих по пътя за Горно Камарци, където сочеше маркировката. Тъй като изобщо не си давах зор да я следвам, някъде нататък я пропуснах и мислейки си, че съм на прав път, продължих по шосето. В крайна сметка просто си удължих пътя с някой километър, защото пътеката е била през гората напряко, а аз слязох в селото и от там хванах шосето за Арбаконак. Походих повече, но пък асфалтът ми беше по-лесен за ходене със сандалите.

по пътя за Витиня има няколко такива къщички

чешмата с мечето :)

отбивката за Горно Камарци






След паметника хванах черния път за хижа Чавдар. На едно място работеха върху състоянието на пътя и един от хората ми даде указания откъде да мина за Чавдар, каза да не се качвам до кошарите, защото там ще се объркам, а да хвана някакъв неутъпкан път. Така и сторих, маркировката се позагуби на места, но после пак се появи. Засякох пътя, който явно идва от село Стъргел и продължих по него до хижата, имаше и маркировка. Ходенето по този път бе много приятно, навсякъде гора, свежо и зелено, а на едно място имаше и страхотна чешма, от която презаредих водните запаси. Когато стигнах хижата, не се изненадах да видя германците седнали да вечерят на масите пред вратата. Техните стъпки виждах цял ден, че и предния по сухия песъчлив път. Бяха пристигнали няколко часа по-рано, тръгнали сутринта от Витиня. Предния ден бързали да стигнат до Витиня, за да има къде да преспят и вървяли по тъмно последните километри. Хижарят Иво също ме посрещна на вратата, питах го дали мога да разпъна палатка някъде нагоре към поляната, а той каза, че може където искам. Освен това ме попита дали ми се яде и ми предложи да хапна нещо, салата например. На всичко отгоре безплатно. В първия момент се стъписах, в никоя хижа не са ме посрещали така приятелски, още по-малко с безплатна храна. Той ми предлага аз да си направя салата и да си взема каквото още ми се яде, отиваме в кухнята и почва да вади хляб, зеленчуци, кисело мляко... Правя си салата, а Иво ми сипва купичка с кисело мляко и сладко. И това ако не е пиршество! Този ден не накусих бадемите, вече толкова ми бе писнало от тях. От предната вечер бях на празен корем, ако не броим няколкото шепи малини. Храната ми се отрази невероятно добре! Не чувствах никакъв глад през деня, имах много енергия да вървя, но една свежа салата и кисело мляко ме накараха да се чувствам нов човек :) А вече и накуцвах като ставах след по-дълго заседяване, ходилата ме дразнеха ужасно, така че всяко нещо, което може да ми повдигне настроението, бе добре дошло. Иво беше страшно гостоприемен и приятен, не мога да си представя толкова подходящ за хижар човек. Не посреща според джоба, а според човека. Освен това е планинар и е бил на много интересни места, говорехме си до късно за Анталия, където е бил в някакъв прекрасен каньон и планини. Научих доста неща от него за маршрута нататък, за проблемните участъци, за тези без вода. Освен това ми даде един страшно полезен съвет - да слагам нарязан лимон във водата си, защото утолявал жаждата и човек пиел по-малко вода. Той веднага ми даде един, който нарязах и сложих в шишето и втори, който прибрах в раницата за по-нататък. Истината е, че този трик много помогна и то не толкова да пия по-малко, колкото да не чувствам една непрекъсната жажда. Цитронадата много освежаваше и беше вкусна. За пришките пък ми каза да си ги шия, така не се получавали нови пришки на същите места. Това не го пробвах, защото нито имах игла и конец, нито пък гадните пришки се пукаха, че да бъдат зашити. Не, те просто си седяха пълни с течност и чакаха аз да ги пукна, а аз не смеех, за да не стане по-лошо положението. След много приятните разговори с Иво и един невероятно освежаващ душ в банята на хижата, разпънах палатката до чешмичката и шумът от падащата вода ме приспа.

Кратко описание на маршрута:
До Витиня се върви все по пътя надолу, който е изключително прашен ако не е валяло скоро и се ползва от камиони на дървосекачи. Има вода на едно място до беседка, вижда се от пътя. От прохода се тръгва по шосето към село Горно Камарци, но скоро след отбивката има маркировка за пряк път през гората (която аз пропуснах). Ако я изтървете ще вървите все по шосето до селото и после пак по шосето до Арбаконак. Там се тръгва по черен път, който се разделя в две посоки по-нататък. Единият по-утъпкан излизал до някакви кошари, където било възможно да се загубиш. Аз хванах някакъв не добре маркиран и неутъпкан черен път, който ме изкара до пътя от село Стъргел за хижа Чавдар. Има една чешма около час преди хижата. До хижата се върви все през гора, много е приятно.

чешмата преди хижа Чавдар


обожавам табелоядните дървета :)))

Иво ми даде супер идея за проблема с жаждата

разваляне на лагера за пореден път

хижа Чавдар ми стана любимата дори и на външен вид

сладурът Арчи - хижарското куче :)



Следва продължение...


Поздрав за всички с нещо много любимо - https://www.youtube.com/watch?v=2uq0QKjXlso


Просто не се сдържах да я споделя, тая картинка ме грабна дотолкова, че сънувам животинката вече две вечери :))))  Страшно сладурчеееее


3 коментара:

Анонимен каза...

Тери, евала, че след като си обиколила половината свят и видяла си чудесиите на Африка, пак успяваш да оцениш нашенската природа и бит. Важното е човек да не губи усета си за красота, дори когато си е у дома ;).

Поздрави, Виктор

Tery каза...

Благодаря ти, за мен България винаги е била и ще си остане едно от най-красивите места с чудна природа. Радвам се, че преди да тръгна по света я обиколих добре, а сега продължавам с останалите непосетени места. Никога няма шанс да ми омръзне, колкото и да е красиво и интересно по чужбина. Навсякъде е прекрасно стига човек да умее да вижда красотата.

Ранни записвания почивка в Анталия каза...

Гледайки тези снимки сега толкова много ви завиждам, че сте били на такова разкошно място.Радвам се че го споделихте с нас вашето преживяване, сега ми дадохте чудесна идея къде можем да идем в началото на пролетта,която вече не ми се вижда толкова далечна.Снимките са страхотни.Силно впечатление ми направи тази с малките кравички до нещо като рекичка, толкова спокойни и щастливи изглеждат,определено живот си живеят. Идеално място е за палатки, тъкмо ще наблюдаваме и животните има и кончета, супер като малка зоологическа градина но сред нас.Да бъдеш на палатка няколко дни е малко изпитание за нас жените но пък си струва.