На стоп около света: Португалия - част 2 - Авейро, Коимбра, Обидос и Синтра

Португалия - част 2 - Авейро, Коимбра, Обидос и Синтра

приказният дворец Пена край Синтра

Докато влакът от Порто пътуваше към Авейро, за пореден път се изумих колко пренаселена е Португалия. Преди Авейро имаше много спирки, навсякъде се виждаха градчета и села, природа нямаше. До момента страната изобщо не отговаряше на представите ми, мислех си, че е доста по-дива и красива. Когато пристигнах в Авейро, оставаха около два часа светлина, така че трябваше бързо да разгледам. Радвах се, че се измъкнах от Порто с влака, беше отлично решение, в противен случай щях да замръкна в някое гето в големия град. Сега се намирах в малко туристическо градче и се наслаждавах на каналите и гондолите, пълни с туристи, които бяха основната атракция. Всъщност Авейро е несравним с Венеция, защото има едва няколко канала и по-скоро може да се сравни с една венецианска улица, но градчето е приятно и с удоволствие се разходих из центъра, след като взех карта от туристическата информация. Очевидно с раницата и опърпания си вид не приличах на нормалните туристи, така че дебнещите покрай каналите лодкари дори не се опитаха да ме поканят на тур с гондола :)

Преди да тръгна да излизам от града се отбих и до катедралата, в която имаше служба и поради това не успях да снимам вътре. Един клошар спеше на пейката отпред и седнах наблизо да хапна, стомахът ми стържеше мощно след цял ден препускане по атракции. И днес успях да разгледам два града, ставаше нещо като норматив за всеки ден. Същевременно харесвам и се дразня на скоростния си стил на пътуване... понякога ми се иска да забавя темпо, да разгледам повече в детайли, да остана в някой парк и да наблюдавам... но сякаш имам тръни в д-то и винаги нещо ме тласка да препускам, не мога да седя на едно място и ако нещата не се случват бързо, започвам да се дразня. Прекалената активност и кибритлийският ми нрав понякога са в мой ущърб.

Ходенето до края на Авейро ми отне около половин час, а чакането на съответното място за стоп още толкова. Имах късмет - взе ме негър, който пътуваше за Коимбра. Понеже нямаше какво да търся там в този късен час, се надявах да сляза някъде по пътя преди града. За целта трябваше да има поне едно кътче с природа, където да няма къщи. Още отначало започнах да обяснявам на шофьора какво смятам да правя, за да го подготвя като дойде време за слизане и да не го шокирам. Толкова е трудно да обясниш нещо нестандартно и необичайно на тези хора с тотално различен манталитет! Изобщо не разбират какво правя и защо го правя, в много държави по света е така, а обясненията винаги са изстискващи силите и нервите на обясняващия, в случая аз. Повторих поне десет пъти едно и също нещо по няколко различни начина с надеждата човекът да ме разбере, но отново ударих на камък - до последно не му беше ясно защо искам да сляза в нищото, където няма "сигурност", къщи, хора. Поне имах късмет, даже невероятен късмет - след поредната индустриална зона по пътя изникна евкалиптова гора! Не чаках покана и веднага поисках да сляза, това вероятно щеше да е единственият ми шанс за тази нощ. Още не беше съвсем тъмно, когато се мушнах в гората в търсене на място за спане. От едната ми страна имаше река и индустриална зона, от другата жп линия, от третата шосето с постоянен трафик, а от четвъртата се чуваше кучешки лай, което означава, че имаше къщи. В цялата тая идилия само се надявах никой да не ме види до сутринта и си легнах на нож, както обикновено. Изобщо не горях от желание да се събуждам посред нощ от неканени гости и да се налага да наръгам някого, за да опазя багажа си, след което да ида в затвора за убийство. Затова и всяка нощ гледах да потъна в сянка, все едно не съществувам, не съм там, няма ме... :)

Влакът не спря да минава и през нощта, събуди ме няколко пъти. Сутринта много ми се искаше да се изкъпя в реката, но беше невъзможно, защото беше адски заблатена и чистата вода беше много навътре, за да се достигне трябваше да се мине през голямо блато. Останах без баня отново, мръсотията вече ми идваше непоносима при над 35 градусови температури ежедневно. Сменях тениските постоянно, за да не мириша, но наистина не се издържаше.
Следващият стоп сложи край на "късмета на начинащия" през първите ми дни в нова за мен държава и стартира една злощастна поредица от стопове с кръгли идиоти, която продължи и следващите дни. Шофьорът се държеше и говореше странни неща след като чу, че съм от България. Започна да ми обяснява как пътищата в Португалия били пълни с български и румънски проститутки и как нямало такова нещо като стопаджии, всички били проститутки щом стояли на пътя?! Захванах се със сложната и предварително обречена на провал мисия да му обяснявам на испано-португалски, че стопаджиите нямат нищо общо с проститутките, но от начина, по който зяпаше - сякаш никаква мисъл не протичаше между ушите, ми стана ясно, че няма да я бъде. Добре, че стопът беше кратък и не се налагаше да слушам цялата му поучителна пледоария, която последва веднага след моите опити за просветление на индивида по този така сложен казус. Всеки ден и час португалците затвърждаваха мнението ми, че са страшно ограничени и консервативни люде! Очевидно са били мачкани много, защото у повечето от тях е силно развит онзи синдром на задръстеност и комплексарщина, дето българите го имаха на н-та степен преди двадесетина годинки и постепенно взеха да се отскубват от него в последно време. И докато сега например почти всеки българин знае що е то вегетарианец, то дълбокомислените португалци ужасени питат "ама как така, не огладняваш ли?!"

След този злощастен стоп ме качиха трима приятни мъже за Коимбра, на шофьорът му беше много интересно откъде идвам и за какво се боря, а като стана въпрос за вегетарианството, шишкото с гигантско шкембе на предната седалка изрева недоволно, че не можело да се живее без мръвки и започна да ми посочва всяка табела покрай пътя, на която имаше изобразено набучено на шиш прасенце сукалче, което било традиционно ястие за района. Постарах се да си наложа да не поглеждам изобщо, когато чичето ми показва поредната табела, защото вече толкова ми се гадеше, че бях на път да омажа колата и спътниците си. Шофьорът беше доста по-приятелски настроен от шишкавото чиче и вместо да ми сочи към прасешките снимки, ме разпитваше с интерес за пътуването ми и какво мисля за Португалия. След като разтоварихме двамата пътници в градче малко преди Коимбра, шофьорът ме закара до университета и ме остави там, защото това била най-добрата отправна точка за разглеждане на красивия град. Градовете в Португалия, за разлика от хората й, все повече ме впечатляваха и ужасно много ми харесваше да се мотая из тях! Веднага разгледах това, което бе достъпно от университета без да се купува билет, насладих се на чудната гледка и тръгнах на разходка из поредния прекрасен град. Взех си карта на града, хапнах нектарини в един парк и ошетах всички възможни улички, които ми се сториха интересни. Имаше доста просяци, улични артисти и всякакви шантави типчета, както и оживени пазари, изписани като за снимка църкви и стари къщи, накичени с шарени плетива улички... Обстановката беше колоритна и истински ми хареса, не мога да им отрека на португалците, че са майстори в създаването на вълнуваща градска среда и поддържането на исторически ценности.

На изхода на Коимбра срещнах двама стопаджии - за първи път в Португалия! Бяха момче и момиче от Турция, споделиха, че са по програма Еразмус в Томар - друг красив португалски град, който за съжаление отпадна от списъка ми заради лошия стоп. Те точно натам отиваха, вече три часа чакали под жаркото слънце, изглеждаха прегорели и адски изморени. Аз трябваше да стопирам в същата посока, по-нататък пътят се разделяше за Томар и Обидос, където аз исках да отида. Приготвих се за дълго чакане, пожелах им успех и отидох нататък по пътя, за да има разстояние между нас. Не чаках и десет минути, когато една кола спря. Зарадвах се на късмета си, а дори не можех да си представя какво ме очаква. Беше спрял един от най-противните шофьори, возили ме някога на стоп. Такива почти липсваха, затова и този ме учуди толкова. Отначало се държеше съвсем нормално, пътуваше за Обидос, което значеше доста километри и повечето време мълчахме. Минахме покрай Лейрия и като видях замъка на хълма над града, ми се прииска да сляза и да прекарам няколко часа тук. Времето обаче напредваше и ако исках да разгледам Обидос днес, трябваше да побързам. Грешка, че не слязох тук, така поне нямаше да си развалям за пореден път впечатленията от португалския народ. След Лейрия пътят минаваше през гора, за първи път се появи природа без къщи за повече от километър. По едно време, докато гледах през прозореца и се кефех на гората, усетих нещо върху коляното си?! Що да видя - шофьорът си сложил там ръката :) Ехх и това доживях, някакъв побъркан да ме вземе на стоп?! Моментално избутах ръката, а човечето ме погледна въпросително. Започна да ми обяснява за проститутките по пътищата, ейй явно бяха много вървежни тия проститутки щом втори шофьор ги споминаше! Стана ми ясна работата и с какъв болен педераски мозък пътувах, та веднага заявих, че искам да сляза от колата, при което човекът изпусна само едно неразбиращо "por que" :) Чудех се да се смея ли или да хвана да го натупам хубавичко, та да му е за урок. Някой ден може да изкара акъла на някое девойче, тръгнало на стоп, такъв тип трябва да се ступва поне от време на време, лошто е, че после ще вехна по затворите заради един мухльо... Без повече да се обяснявам повторих желанието си колата да бъде спряна, при което шофьорът вече нямаше какво да каже и просто спря. Взех си раницата и си слязох едновременно с насмешка и отвращение към този човек, не можех да повярвам колко прост народ има по света.

Сега обаче имах друг проблем - намирах се в нищото, а в Португалия хората трудно спираха даже на изхода на населено място, та какво остава за гора, където в последствие видях и една от известните проститутки, застанала на крайпътна отбивка. Тръгнах пеш по пътя нататък предполагайки, че гората няма да е особено безкрайна и скоро ще стигна село или град. След около 3 километра се натъкнах на бензиностанция и застанах там да стопирам. Взе ме камион за Обидос, шофьорът не обели нито дума през целия път и ме остави на входа на градчето. Започнах да осъзнавам защо не се получаваше общуването ми с португалци... и не беше езиковата бариера, никак даже. В Обидос отново се убедих в прелестта и уникалността на градовете в тази страна. Човек не можеше да не остане максимално изкефен от това малко и изключително симпатично градче! Крепостната стена се виеше като безкрайна стоножка от всичките му страни, а по нея пъплеха тълпи от туристи. Замъкът грееше макар и в облачното иначе време. Уличките бяха тесни и отрупани със сергии, провеждаше се средновековен панаир и беше много оживено. Една от църквите бе трансформирана в книжарница. Качването и ходенето по крепостната стена беше безплатно и веднага се възползвах, радвайки се на най-страхотните гледки. Надвечер започнах стопа към Синтра, който се оказа невъзможен - никой не спря близо два часа. Беше ясно, че от тук няма да има много коли за Синтра, но някой можеше да спре поне към Лисабон или друго населено място по пътя. Уви, стопът беше наистина куц. Преди да се стъмни спря човек за близкото градче Бомбаррал. Очевидно много го беше страх от мен и имах чувство, че ще получи инфаркт само от присъствието ми. Стискаше волана и ме пита как не ме е страх да пътувам така и къде ще нощувам като стане тъмно. Обясних му да ме остави преди града, за да си потърся място за палатката, с което обяснение още повече го хвърлих в шок и ужас. Така или иначе ненаселено място по пътя нямаше, затова слязох преди самия град и се скрих в една крушова градина, където прекарах нощта отново на тръни, мислейки какво ще обяснявам ако дойде чорбаджията. Спокойна нощ в Португалия очевидно нямаше да имам...

Нощта в крушовата градина приключи успешно, на сутринта застанах да стопирам в посока Лисабон. Чаках поне два часа, докато спря камион директно за Синтра. Изненадах се на късмета си, не очаквах някой от тук да отива точно там, при това камион. Той отиваше до някаква индустриална зона преди града. През цялото време шофьорът не обели и дума, чак започнах да се чудя защо въобще пътувам на стоп в Португалия, след като ме вземат толкова апатични хора. Опитах се няколко пъти да завържа разговор, но ответна реакция не последва. Тъкмо като наближихме Синтра, шофьорът внезапно пожела да говори, а разговорът можеше да се сравни по примитивност с комуникацията между двама австралопитеци...
Той: sexo?
Аз: como?!?! - какво?
Той: pode sexo?
Аз: você é louco?!?! - ти си луд?!
Той: por que? - защо?
Аз: Você é uma merda! Pare aqui para sair!! - ти си лайно! Спри тук да сляза!

Втора свиня за два дни време изобщо не очаквах да срещна, но тук явно си бяха такива, с лопата да ги ринеш.... Зачудих се колко болен мозък може да има един човек, за да роди подобни мисли, че даже и да ги изкаже гласно. Чак ми дожаля за човека, макар след тази случка стопът още повече да ми се отщя, просто нямаше за какво да се хвана, идиотите бяха повече от нормалните хора. Не само нямаше за какво да си говорим, което правеше пътуването супер скучно, сякаш си в обществен транспорт, а не на стоп, но и малкото, което казваха, беше някаква простотия, при която ми се приискваше да им хвърля един здрав бой, че и майките им да не могат да ги познаят после.

Слизайки от камиона се озовах в някаква индустриална зона на град преди Синтра. Веднага вдигнах палец, надявайки се лошият късмет да ме е изоставил най-сетне. И да - качи ме супер готин бразилец! Е, явно трябваше да ме вземе бразилейро в Португалия, за да си върна смисъла от стопирането. Човекът беше много приятен и интересен, родом от Сао Пауло, но вече доста години живеел далеч от родината. Пътуваше за Синтра и ме остави в центъра, точно до двореца. Времето беше доста неприятно, преваляваше ситен дъжд и градът бе обвит в мъгли. Разходих се около двореца и по малките улички, гъмжеше от туристи и продавачи. След като хапнах хляб със сирене, тръгнах нагоре по пътеката към двореца Пена. Пътеката минаваше само през разкошни и много зелени гори. Тук е мястото да кажа, че тази малка част на Португалия е тотално различна от всичко останало - тук има истински гори, хладно е, даже студено и вали доста. Планина е и въздухът е прекрасен, а съвсем близо е и морето с най-западната точка на континентална Европа - Кабо да Рока. Ходенето по пътеката до двореца Пена беше едно прекрасно преживяване и истински му се насладих. Има няколко различни пътеки нагоре през планината до двореца, при качването по тази най-напред се минава през замъка Mouros. Много исках да го посетя, но се плащаше и нямаше как да си позволя и двата замъка. Този поне частично се виждаше отвън, докато Пена не се вижда изобщо ако не си вземеш билет за 7,50 евро, който ти осигурява достъп до градините. Не включва влизане в двореца, за такова цената е 14,50, а за билет с достъп до терасите на двореца е 10,50. Вземайки най-евтиния билет изобщо не очаквах, че ще успея да се вмъкна и на терасите, някак си минах в тълпата, макар и с раница и никой не ме забеляза. Гледките за съжаление бяха скрити от гъсти мъгли, но на моменти някои части от пейзажа се показваха и ахвах от възхищение :) Самият дворец е като излязъл от приказка, а паркът около него е доста голям и за няколко часа го обиколих. Прекарах целия следобед около двореца, истински се забавлявах и много се радвах на видяното! Като наближи краят на работното време, напълних шишетата си с вода от една чешма и излязох през единия от изходите. Реших, че ще нощувам в горите наоколо и поех по пътя в търсене на място за спане. Затрудних се обаче - навсякъде имаше огради, макар и всичко да беше гора. Походих доста, докато стигнах до една пътека, където нямаше ограда и се настаних на едно хълмче с евкалиптови насаждения. Изкъпах се с водата от шишетата и си легнах да мръзна в чувала, беше хладно нощем, а с моя износен чувал си беше направо студено. За първи път обаче прекарах нощта на спокойно място, където не очаквах някой да се появи всеки един момент и да ми създаде някакви ядове. Най-кофти е спането в нивите и овощните градини, защото постоянно тръпнеш в очакване кога ще дойде чорбаджията, особено ако си хапнал някой плод и си хвърлил огризките пред палатката :)

Поздрав за хората, които никога не се пречупват пред нищо:
https://www.youtube.com/watch?v=nCG1LLc6Rc4

И понеже аз най обичам да се изразявам с музика - още един... за непростимите неща, вече станаха много и човечеството определено няма да бъде простено...
https://www.youtube.com/watch?v=8sgycukafqQ