Ком - Емине - част 4



В тази публикация - ден 11, 12, 13


Ден 11 - Хасково - Сопот - Беклемето - хижа Дерменка - поляната след връх Гердектепе

След прекрасната тридневна почивка у дома потеглих към Стара Планина със свежи сили. Стопът бе бърз и много приятен, на пловдивския изход имах изненадваща среща - човекът от Йордания, който ме взе от София до Монтана (първия ден от Ком-Емине), се изненада много като ме видя, спря колата и ме пита какво правя там, не съм ли в планината още :) Обясних му историята, но той отиваше в другата посока на магистралата този път и нямаше смисъл да се качвам. За пореден път се убедих колко е малка България и се сетих колко пъти са ме качвали на стоп едни и същи хора.
Още ранния следобед бях на арката на Беклемето. Преди това си направих една разходчица из Сопот и си припомних красотата на това подбалканско градче. Горе на арката имаше десетина туристи или може би просто минаващи хора, които спират с колите си долу на пътя и се качват да се насладят на гледката. Пътеката към хижа Дерменка е широк черен път по билото, който е така добре маркиран със стълбова маркировка и табели, че дразни на моменти. Буквално през няколко метра има нова указателна табелка с името на хижата. След заслон Орлово гнездо растителността се обогатява с клек, а около хижа Дерменка започва прекрасна гора. Ходенето до Дерменка ми бе много приятно и леко, в хижата не се отбих като видях каква навалица има отвън. Беше пълно с туристи по масите отпред. Хванах пътечката вдясно за Добрила и навлязох в гората. Оттук насетне пътеката беше все през гората, но на места се качваше на билото и се откриваха чудесни гледки. Заобиколих скромния връх Гердектепе по малка пътечка, отклоняваща се вдясно и недалеч в подножието на върха забелязах стадо крави. Звънчетата им се чуваха дори след като се отдалечих от тях и реших, че ще са страхотна приспивна мелодия. Вече смятах да избирам място за палатката. Излязох на голяма поляна с паметна плоча на загинало момиче и реших, че това ще е мястото. Имаше обхват на телефона и успях да звънна вкъщи преди лягане.
След този полуден ходене краката ми се чувстваха сравнително добре, вървях само със сандалите, теренът го позволяваше и нямах проблеми. Обнадеждих се много, че ще успея да мина остатъка от маршрута по билото, но специално за Купените, Кръстците и Жълтец си знаех, че ще трябва да ги подсичам през хижа Левски, щеше да е пълна простотия да се натреса там със сандали и нездрави ходила. Не му беше сега времето на този участък.




Сопот


Посоката към Козя стена и Ехо


гледка от арката към пътя



 
 








заслон Орлово гнездо

пред заслона :)

заслонът в далечината





забележете какво има на покрива :)




хижа Дерменка




най-равното място на поляната бе точно до паметната плоча...



Ден 12 - поляната след връх Гердектепе - заслон Ботев


На сутринта се събудих от шума на кола. Много се изненадах да чуя такава точно тук, явно беше някой джип, защото друга кола не би минала. Събрах палатката набързо и тръгнах по пътеката за хижа Добрила, смятах да се отбия да си напълня вода там и да продължавам по пътеката за хижа Левски и после заслон Ботев. Ходенето през гората до Добрила бе изключително приятно, имаше малини и си хапвах с удоволствие след тридневната пауза от горски плодове. В хижата заговорих една жена, може би хижарката, тя ми показа откъде да си напълня вода. Учуди се, че пристигам толкова рано в хижата, беше около 8:30 сутринта. Хижа Добрила се оказа доста модерна и лъскава отвътре, поне трапезарията. Явно всички хижи в Централен Балкан са комерсиализирани и повече ми приличат на хотели. След хижа Добрила пътеката започва да подсича живописните склонове на планината, на места има поточета с ледена вода, растителността е предимно клек и иглолистни гори. Пътеката е тясна, на някои места отдясно зее дълбока, на моменти почти отвесна пропаст. И все пак успявам да вървя със сандали целия ден и краката ми все още са сравнително добре. Всъщност този ден от прехода ми стана един от любимите, защото някъде по маршрута се засякох със стадо от 200 крави :) Изведнъж, докато вървях по тясната пътечка, подсичаща склона, чух звънчетата в далечината. Като приближих четири огромни овчарски кучета се втурнаха към мен побеснели. Не мога да скрия, че това ми е любим момент в планината - кучетата са толкова надъхани да лаят, ентусиазмът им да опазят кравите е заразителен. Застанах срещу тях и няколко пъти им изкрещях по едно силно "не", за да ги успокоя напълно и по-бързо. Тъй като бяха четири и се надъхваха и мотивираха едно-друго, това успокояване отне около минута. След това вървяха чинно зад мен, докато аз се влачех по пътеката след една от 200-те крави. Изпреварването бе немислимо, така че се отдадох на галене на крави и огромна радост от срещата си с тях, трябва да кажа, че всяка от тях реагира различно на моята близост. Имаше една, която се залепи за мен и непрекъснато любопитстваше, друга пък мучеше всеки път като й обърна внимание, малките теленца ме зяпаха от разстояние, но не се приближаваха... На някои места имаше поточета, течащи по скалите отстрани и кравите се изреждаха да си пийнат вода, винаги като дойдеше моя ред тези зад мен ме изчакваха търпеливо да се налоча. Бяхме пълна идилия! По едно време напред настигнахме пастира, той ми каза, че са общо над двеста кравите и ме пита дали с кучетата сме имали проблем. Уверих  го, че кучетата, които в този момент вървяха зад мен, са били много приятелски настроени към пришълеца :) Кравешката гвардия доста ме забави във времето, но това бе най-хубавото ми бавене до момента! Повече от час си ходехме заедно едни зад други - пред мен едно голямо дупе, зад мен чифт рогца. Обаче са изключително внимателни животни тия крави! Как нито една не ме бутна с рога без да иска дори, а вървяхме на много малка дистанция! Обожавам ги, много са дружелюбни и умни.
По някое време еднотипната тясна пътечка по ръба на склоновете слезе ниско и навлезе в гъста гора. Наближавах хижа Левски. Преди хижата пресякох страхотна рекичка, в която натопих краката и почувствах голямо облекчение. В самата хижа не се отбивах, минах по една пътечка точно зад нея и на беседката до хижата забелязах други туристи. Бяха две момчета, слизащи от връх Ботев, преди това били на хижа Рай. Заговорихме се и поседях малко при тях да си почина преди да тръгна по стръмната пътека нагоре към билото. Трябваше да наваксам отново цялата височина, която загубих при слизането до хижата.
След стръмно качване нагоре през гората излязох на било с красиви гледки и поредната подсичаща склоновете пътека. Срещнах една двойка туристи, те слизаха към хижа Левски. Времето бе доста напреднало, отново цял ден се мотах и не бързах, но все пак реших да се напъна и да стигна заслон Ботев преди тъмно, за да кача върха рано другата сутрин. Стигнах след залез, по пътя се насладих на една от най-красивите гледки в света - свободно галопиращите полудиви старопланински коне :) Последните метри преди заслона доста се намръзнах, защото слънцето се бе скрило и стана студеничко за по тениска. Реших да пия едно чайче вътре, за да се стопля. Хижарят ме посрещна любезно, имаше и други туристи в заслона. Поисках си чай и седнах да се стопля в трапезарията. Хижарят ме попита откъде идвам и къде отивам, щом споменах Ком-Емине ми каза, че някой предните дни му бил казал за мен. Стана ми забавно, явно и планината е като малко село - всичко се знае. Като понечих да платя чая, човекът отказа парите ми. Явно в Стара планина ком-еминейците се ползват с особени привилегии, вече в няколко хижи отношението към мен е изключително гостоприемно. Хижарят ми предложи да разпъна палатката зад огражденията без да плащам сумата от 5 лв, която нормално се изисква за палатка до заслона. Другата безплатна опция е просто да сложиш палатката извън огражденията на заслона, тогава не се плаща нищо. Тъй като аз си търся горе-долу равно място, за да не се търкалям цяла нощ, приветствах предложението за едно равно кътче недалеч от външната тоалетна. Беше толкова хладно, а въздухът толкова чист, че нямаше начин да замирише на лошо. А и аз умирах за сън.





 


кравешката гвардия :)


























връх Ботев в далечината
заслон Ботев



Ден 13 - заслон Ботев - хижа Мазалат

Сутринта не успях да стана много рано, но около 7:30 вече бях в готовност за тръгване. Благодарих на хижаря и тръгнах нагоре по криволичещата камениста пътека към върха. Изкачвах се бавно, за да мога да се любувам на гледките и за да не тормозя краката си. Сутринта се наложи да сложа обувките, защото бе доста студено и мокро, така че много внимавах. Горе на върха печеше слънце, времето както всеки ден досега бе фантастично! Смених обувките със сандалите, обадих се вкъщи и продължих по широкия път по билото. Срещнах овчар с голямо стадо пухкави овчици, а до разбития заслон Маринка имаше пастир на кон и стадо крави. По-нататък кривнах от маркировката, която изкачваше няколко малки възвишения за по-пряко към връх Юрушка грамада и продължих по пътя, който бе по-заобиколен, но значително по-приятен за ходене в моя случай. Изкачването на "грамадата" бе много приятно и лежерно, горе си беше цяла магистрала, а слизането бе толкова дълго, че ме накара да разбера защо му викат грамада на тоя връх. Отстрани на пътеката имаше много клек, оформен в кръгчета, благодарение на които планината ми приличаше на пигментирал далматинец :) Хижа Тъжа се виждаше в ниското, обаче слизането до нея си беше истинско приключение. Нагазих в гъст клек, препъвах се непрекъснато по стръмното надолнище, успях и веднъж да падна по лице... Общо взето напрегнати трийсетина минути. До хижата изобщо не се отбивах, остана встрани. До пътя имаше прекрасна рекичка, която утоли жаждата ми редом с пиещите от нея крави и коне. Голямо стадо коне с пастир, идващи чак от Априлци, ме настигна и изпревари. Човекът каза, че ги води горе да пасат свободно. След Тъжа пътеката тръгна стръмно нагоре през гората, за да спести доста ходене ако поемеш по пътя. Излиза на билото, където известно време върви успоредно с черния път. След двата гроба или по-точно до втория, който е на дядо Фильо - обезглавен на това място водач на Априлското въстание, пътеката се отклонява вляво и изкачва връх Росоватец. Вдясно остава внушителния връх Голям Кадемлия. Росоватец е приятен за качване, макар че май имаше някаква подсичаща пътека, която аз пропуснах. От него се открива вълшебна гледка към Пеещите скали и Мазалат напред, а и към Ботев, който остана далеч назад. Резерват Пеещи скали ме изненада прекрасно с втора среща с усойница, която се стъписа като я засякох на самата обрасла пътечка. Шмугна се в клека преди дори да понеча да я хвана. Качването и особено слизането по стръмните каменисти места в този участък ми бяха мъчителни със сандалите, затова на едно място нахлузих обувките колкото да премина камънаците и да стигна до Мазалат. Вече бе края на днешния преход, така че нямаше да ми причинят много вреда. На Мазалат пристигнах по залез, насладих се на красивата гледка към Пеещите скали и влязох в хижата да си поръчам нещо за ядене. Вече трети ден бях на един чай и горски плодове. Ядеше ми се нещо по-хранително, макар че колкото повече не ядях, толкова повече енергия имах да драпам нагоре по планината. Много ме радва онзи лаф "тъкмо се научи да не яде и взе, че умря" :) Натъпках една леща и две филии хляб в корема и направо се размазах от кеф! То било много хубаво да се наядеш! Изненадах се колко много хора има в хижата, беше доста оживено. Много ми хареса самата хижа, а хижарят явно бе един младеж, който ми показа къде мога да разпъна палатката, беше безплатно. Не ми се вървеше и крачка повече, а вече беше тъмно и това местенце до хижата бе просто идеално за спане.
Всичко досега се подреждаше повече от добре! Раницата ми бе осезаемо по-лека, отколкото преди разтоварването на ненужния багаж, краката ми колкото и да бяха наранени се държаха, добре им беше в сандалите. Появиха се нови пришки и рани, но все още положението бе поносимо. А и на следващия ден щях да стигна Узана. Средата на прехода! Ще мога да си мисля, че само още толкова остана. И наистина - като се замислих за изминалите дни ходене - толкова километри и сякаш не беше нищо особено, чувствах се много добре и кипях от енергия, някак си не ми се отразяваха и не ми тежаха тези километри. Ако не бяха пришките нищо нямаше да помрачава удоволствието от ходенето. А след половината преход всичко щеше да е толкова по-лесно... Ниска планина, леки преходи, малка денивелация...





връх Ботев



заслон Маринка







по пътеката за хижа Тъжа

Тъжа в ниското


тук пихме всички заедно

конете от Априлци :)))







към Пеещите скали и Мазалат


Пеещи скали




2 коментара:

Vladislav Skrejev каза...

Ботев, Тъжа, Мазалат, Узана, любими прекрасни места от съвсем родния ми край! А гледката от хижа Мазалат е вълшебна особено през зимата. (а пътуването ми до Кения беше уникално, благодаря за съветите)Поздрави!

Tery каза...

Много се радвам за пътуването ти! Не се и съмнявах, че ще ти хареса Кения, прекрасна страна е.
И на мен са ми любими тези места, винаги е различно там по което и време от годината да отидеш. Поздрави и успех!