Бразилия 3 - Плаване по река Амазонка

по река Амазонка

 
Доколкото зная плаването по река Амазонка е мечта на много хора по света. Моята мечта е да се пусна с малка лодка или кану по течението от край до край. За това начинание обаче трябват определени финанси и много време за проучвания, така че трябваше да се задоволя с това, което ми се предлагаше по време на нашето пребиваване в Бразилия. И което също никак не бе лошо, макар да беше лишено от тръпката на приключението да минеш огромната река сам и с малка лодка. Технически погледнато обаче бяхме принудени да я минем с карго корабче, понеже няма автомобилен път, който да свързва Манаус с останалата част на страната. А ние трябваше да стигнем Манаус, за да продължим към Венецуела.

Препоръчвам горещо плаването по Амазонка на всеки, дошъл в тази част на света, това е едно от най-хубавите преживявания, които може да имате някога! Преди да се качим на корабчето, си представях цялото нещо като някаква ужасна мизерия и пред очите ми се визуализираха картини от ферито от Йордания до Египет и още повече - това от Египет до Судан. Представях си тонове чанти и хора, смачкани във времето и пространството, а както знаехме, че пътува поне 5 дни до Манаус, съвсем изпаднахме в ужас. Преставяхме си мръсотия, липса на какви да е условия за живот и лично пространство, невъобразим шум, хъркане по цяла нощ и изобщо всякакви ужасии. Дали бяхме късметлии - не зная, но реалността се оказа тотално различна и преживяването ни бе като ваканция на круизно корабче :) Липсваше само храната и щеше да е почти като круиза на Селебрити, който ни докара до тази част на света.

На сутринта си взехме довиждане с хоста и се отправихме към центъра. Имах малко време да разгледам, а имаше още много неща, които исках да видя в града. Като стана 10:00 се ориентирахме към хващане на автобуса за порта. Нашият кораб не тръгваше от порта в центъра, а от друг на име Маркиз Пинто, до който имаше към 3 км от центъра. Хостът ни каза да вземем градски транспорт, защото зоната наоколо била опасна, а ние бяхме натоварени като магарета. Автобусът ни остави пред вратата на малкия порт и директно се качихме на кораба, който бе единствения там. Хора с хамаци вече бяха заели позиции, но все още имаше доста празно място. Докато другарчето остана при проверяващия билети с паспортите ни, аз заех място за палатката и почнах да я разпъвам. Тамън като свърших, един от персонала на кораба дойде и ме заговори на английски. Каза, че на тази палуба не можело да се опъва палатка, но можело на горната. Заведе ме там и що да видя - беше милиони пъти по-яко и по-малко населено, беше просто перфектно! Той не спираше да се извинява, че ни кара да се местим, а аз не спирах да му благодаря, че ни дава много по-добро за нас място.
Преместихме палатката на горната палуба, където вече се бяха настанили на хамаци двама французи и една белгийка, живеещи във Френска Гвиана. Имаше и няколко местни. Наредихме си багажите в палатката и си наляхме студена вода от машината, бяхме яко изпотени и жадни от жегата.  
Разменихме по няколко приказки с чужденците, установихме наличието на ток до палатката и зачакахме корабът да тръгне. Не знам дали имахме късмет, или всички кораби са такива, но нашият бе голям, просторен, непретъпкан с народ и имаше отлични условия за живот. Беше на четири етажа - първи за товара, който се състоеше от всякакви стоки - от домати и картофи до един лек автомобил. Втори етаж бе основният етаж за пътници с най-много на брой хора - всичките на хамаци. Трети беше нашия, където бяхме по-малко пътници и имаше ресторант. Каютата на капитана бе до нашата палатка и той ме поздравяваше всяка сутрин. Четвърти етаж бе голям покрив-палуба без навес, от който гледката бе най-добра и където гледахме всички залези. Малко преди да тръгнем дойдоха двойка аржентинец и бразилка, които също пътуваха на стоп, бяха с раници и се занимаваха с артезания и подобни неща. Още като видяха палатката ни, много се зарадваха, че не е забранено да се разпъва и си сложиха тяхната. След което веднага тръгнаха да продават шоколадови трюфели, които бяха приготвили и с които явно искаха да си избият част от билетите. Бяха много разочаровани, че никой на борда не си купил.

Корабът тръгна и небостъргачите на Белем оставаха все по-далеч на хоризонта. По бреговете започнаха да се появяват къщи на колци и хора с канута. Амазонската джунгла плътно покриваше всеки метър край водата. Всичко беше зелено, свежо и вървеше като на лента пред очите ни, докато седяхме на пейките с перфектната гледка. Чувствахме се като зрители на ставащото в околния свят. Корабът изобщо не люшкаше и беше голямо удоволствие да се пътува така. По едно време тъмни облаци се събраха над нас и не след дълго лисна порой. Наложи се да спуснем дебелите винилови завеси от всички страни на кораба, за да не влиза водата вътре под покрива, понеже вятърът раздухваше дъжда и пръскаше право върху нас. Пороят обаче не продължи дълго и като всеки тропически дъжд, отстъпи бързо на слънцето. За жалост поради лошото време не видяхме залеза тази първа вечер.
През нощта в палатката бе жега, макар да бяхме отворили само единия слой. Палатката вдигаше температурата поне с 5-6 градуса, но никой от нас не съжаляваше за избора ни да не си вземаме хамаци. Първо - спането на хамак не осигурява защита от комарите и съответно от денге и малария, които са често срещани в Амазония и са заплаха за другарчето, тъй като комарите го хапят. Второ - като спиш в хамак няма как да си опазиш вещите. Примерно моят фотоапарат няма къде да го сложа, освен под или върху мен, при което шансът да се счупи или падне от хамака е огромен. Същото важи за лаптопа, харддиска и другата електроника. В палатката имаш пълна защита от крадци и комари. А крадци не е като да няма на борда, по принцип често се качват джебчии по тези корабчета. Палатката дава лично пространство и спокойствие, а като единствен недостатък слагам по-високата температура вътре. Освен това дългото лежане в хамак и съответно спането според мен не е удобно, защото води до изкривяване и болки в гърба. Запознах се със семейство холандци на борда и бащата сподели, че не може да спи добре точно поради кривата поза при спането в хамака. А ние не сме и мислили за купуване на хамаци, защото освен всичко трябваше и да ги носим след пътуването, поне аз със сигурност нямаше да си изхвърля хамака-спомен от плаването по най-яката река на света!

Корабът имаше няколко спирки по маршрута, където правеше кратка пауза за товарене на стоки и хора. Обикновено спирахме за десетина минути, но паузата в Сантарем например бе от 17:00 до 13:00 на другия ден, което ми даде страхотна възможност за разглеждане на този атрактивен град. Спирките по маршрута бяха следните: Breves, Gurupa, Almeirim, Prainha, Monte Alegre, Santarem, Obidos, Juruti, Parintins. Някои от градчетата ги минахме през нощта и не видяхме нищо от тях, освен лампите по улиците. Други пък имахме шанса да видим денем и много се впечатлихме - до тези градове нямаше автомобилен път, а всичките си изглеждаха като нормални градове, само че насред джунглата. Имаха коли, бензиностанции, големи сгради и магазини... Отделно по целия маршрут никнеха малки дървени къщички на колци, които се редяха от двете страни на реката и до които можеше да се стигне само с лодка. За местните наличието на лодка означаваше възможност да излязат от къщата си, не смея да си представя какво би било ако реката отнесе нечия лодка. На доста места къщите са направо във водата, без никакъв достъп до суша. И най-интересното е, че доста от тях имат прекаран ток. Още по-интересни са обитателите на къщите. Всичките са индианци и на някои места са се научили като наближи кораб да пускат децата с едно кану да чакат хората от кораба да им хвърлят нещо. Идеята е да им се хвърли нещо в найлонова торба, която те ще догонят с лодката по течението. Някои хора хвърляха пакетчета чипс, дрехи и какво ли още не. Интересното бе, че такива чакащи в лодки деца имаше само на някои места, не навсякъде. Обаче всички хора от всички къщи се показваха да видят как корабът минава, беше им страшно интересно явно.
За мен пък бе много интересно да видя друг феномен - качване на пътници и товарене на стоки в движение. За целта малка лодка идваше и се прикрепяше към кораба като пътниците скачаха на кораба, а товарите се прехвърляха сръчно и умело. Всичко това ставаше в движение насред реката. На местата, където корабът няма спирка по разписание, очевидно това бе единствения начин.   Друга интересна гледка в необятната река бе малко корабче, което буташе огромна платформа, натоварена с ремаркета на камиони, леки коли или контейнери. Чудехме се как може такова малко корабче да бута платформата нагоре по течението, но не само можеше, а и беше доста бързо.

Безспорно най-якото нещо на плаването по Амазонка е срещата с животни :) Понеже джунглата е гъста, не можеш да видиш много животни, особено сухоземни бозайници, но пък делфините са навсякъде и на ден понякога ги виждах по 5-6 пъти. Лошото е, че не са като морските и са адски срамежливи. Избягват контакт с корабите и не се показват много над водата, поради което винаги виждах само гръбните им перки. Има три вида делфини - известните розови, по-малко известните сиви и най-дребните черни делфини. Всичките са страшно готини :) Освен делфини ще видите и мнооооого птици. Всякакви видове и размери, изобщо ако сте любител птичар, това е вашето плаване :) Видях червени ара (огромни), а няколко дни по-рано, по пътя за столицата Бразилия, видях сини ара, които направо ме зашеметиха с размера и красотата си. Има и един куп други птици от лешояди и чапли до всякакви видове патицо-подобни, пойни птички с ярки цветове, грабливи и въобще няма нещо, което да липсва. Сутрин и вечер е най-доброто време за наблюдение.

Не на последно място интерес представляват останалите пътници и техните специфични поведенчески отклонения :) На нашата палуба си имахме индивид, който с другарчето дружно нарекохме "Маймуната". Това същество имаше черти на лицето като на нещо средно между австралопитек и питекантроп като беше доста далеч от неандерталеца, и през цялото време имахме чувството, че е скочил на борда директно от обкръжаващата ни зелена околна среда :) Не спираше да се мотае напред-назад с едно от онези портативни телевизорчета като пускаше на максимум звук всякакви клипове, музики, филми... И начинът, но който се взираше в шумната кутия, бе сякаш че за първи път в живота си вижда подобно нещо. Когато не беше надул музиката за всеобщо нарушаване спокойствието на пътниците, вървеше и плюеше на поразия. Веднъж като мина покрай мен, изплю голяма люспа от грозде върху екрана на лаптопа, докато си пишех блога :) Тъй като го подозирахме и в мераци да краде, бяхме много внимателни като се въртеше около нас. Така или иначе Маймуната бе уникален лиричеки герой на борда.
Аржентинецът и бразилката бяха много общителни и се сприятелиха бързо с французите и белгийката. От европейската тройка само с белгийката можеше да се говори. Франсетата бяха толкова типични за националността си - правеха се, че не говорят и дума английски, не бяха нито отворени, нито готини. Белгийката на име Софи говореше английски и реално единствена от тримата общуваше с нас. С другарчето имаха абсолютно същите хавлиени кърпи (защото кърпата е подарък на другарчето от сестра му, която живее в Белгия), така че често се бъркаха коя на кого е. Тя разказа, че живеят в някакво малко село във Френска Гвияна. Единият от французите бе растамен с огромни дълги расти, с които реално се занимаваше от началото до края на плаването - цели 5 дни. Не сме го виждали да прави нещо друго, освен да си оправя растите, а бразилката явно за да припечели някой долар, му помогна много в прическата като му правеше расти на новопорасналата част на косата. Никога не ми беше хрумвало, че някой може да прекара толкова време от живота си в занимания с косата си! Този младеж слагаше всяка зоза в малкия си джоб. Другият французин явно бе по-интелигентен, защото или пишеше нещо в тефтера си, или четеше книги. Вечер те тримата и двойката артезани се събираха на най-горната палуба да пушат трева. Аржентинецът разказа как в Бразилия му се наложило да влезе във фавела, за да си купи марихуана и как си тръгнал без да му се случи нищо. На борда на кораба имаше и двойка от Колумбия, които били ограбени в Бразилия и сега се прибираха обратно в страната си. Бяха пътували не знам си колко месеца през целия континент, бяха готини и симпатични, но бяха и поредните пътешественици, чието пътуване завършва по такъв ужасен начин. Нападнали ги и им взели всичките пари. Поне имаха дрехи и малко багаж, а и семействата им ги очакваха. Бяха на кораба гратис, защото помолили капитанът да им помогне поради грабежа и той ги взел. Напомниха ми на нас преди точно една година (докато плавахме се навърши една година от грабежа в Есмералдас). Само че ние го бяхме обърнали на война, а те се бяха примирили и си отиваха вкъщи. Всъщност като се замисля - най-нормалното нещо, което може да ти се случи в Бразилия, е да те ограбят. Толкова е опасно, че всеки дръзнал да не пътува в туристически групи, трябва да е наясно в какво се забърква. Колумбийци, които много добре знаят как да се пазят, биват ограбени в Бразилия при положение, че и Колумбия е опасна, но не може да стъпи и на малкия пръст на Бразилия.
Върхът на айсберга по отношение на пътниците бяха двама луди мъж и жена, които се качиха в Сантарем. Мъжът бе брутален холерик, насилник и агресор, а жената си траеше, докато той през десетина минути започваше да й се кара, да крещи и на моменти да я бие. Две минути по-късно идваше да я целува. Беше абсолютен психопат и не ми побираше акъла що за кукувица е тази жена да седи с тоя боклук. Но свят широк - хора всякакви :) Тези двамата така изнервяха обстановката на кораба, че никой не можеше да ги понася. Дори като не се караха, мъжът говореше толкова силно, че не се издържаше. Нощем, когато беше ред на другарчето да работи на компютъра, не спирали да се карат като вдигали невъобразима врява. Аз лично ги видях поне сто пъти да се карат и поне десет пъти нещастникът биеше глупавата си жена. И на всичко отгоре те също бяха артезани и правеха и продаваха бижута. Не знам тоя човек как има търпение да върши такава пипкава работа като е толкова нервен. Или може би  низането на мъниста и плетенето на гривни го успокоява?! Та този същия ненормалник една нощ след като се карал на жената, дошъл до палатката и започнал да тормози другарчето (което работеше на компютъра вътре) да му даде запалка. То му казало, че няма запалка и онзи още повече се разлютил. Следващите дни не спря да се подиграва на другарчето, че постоянно седи на компютъра. Е, някой трябва и да работи, не може всички по цял ден да крещят и бият жените си.
Останалите чужденци на борда бяха семейство холандци, които бяха дошли в Бразилия за четири седмици ваканция и вече бяха усетили колко е важно да се внимава къде се ходи, бащата каза, че нацяло преустановили излизанията си след залез в градовете поради опасността. Имаше и една туристка, която не разбрах откъде е, но говореше английски, така че намерихме обща приказка. Интересно защо всички европейци нямат против да говорят английски, освен франсетата. Какво им е сбъркано на тия хора, не мога да разбера. Не им ли стига акъла да осъзнаят, че светът говори английски, не френски и колкото и да се недолюбват с англичаните заради постоянните войни в миналото, е крайно време да заровят томахавката. Между другото, английският е доста модерен в Бразилия. Слуша е страшно много американски поп и ретро музика и много хора намират за готино да говорят английски. В Рио например всички ми говореха на английски като разберат, че съм от друга страна. Дори една баба в автобуса говореше перфектен английски.

Беше ми много интересно как всички ядат по едно и също време за закуска, обяд и вечеря. Почти всички си купуваха готвена храна от ресторанта, само ние си носехме големи запаси и никога не ядохме ресторантската храна, дори не разбрахме колко струва едно ядене. Бяхме си купили няколко кила брашно от маниока, към което се добавя вода и за няколко минути набъбва и става готово за ядене. Другото основно меню бяха двуминутните нудълс, които не правехме с топла вода, а със студена. Накисвахме ги и чакахме да омекнат, след двайсетина минути имахме готово ядене. Не знаех, че нудълс стават и без топла вода, но в тази жега не беше трудно като ги напече слънцето. Гледахме да се поприкриваме какво ядем, защото ако другите хора ни видеха, щяха да се оповръщат. Бразилци страшно обичат да си угаждат по отношение на храната и "помийката" ни от брашно, чесън и сол по-скоро би предизвикала рефлекс на повръщане у всеки човек на борда. Не, че на нас много ни харесваше, но бяхме похарчили по 170 реала или 90 лв на човек за това корабче, така че трябваше да стискаме портфейлите и да си траем. Не, че не ни се ядеше вкусна, топла и благоухаеща навсякъде по палубата готвена храна. Но ние сме железни и изкарахме всичките дни на помийка, нудълс и бисквити като накрая яко ни беше писнало. При паузата в Сантарем купих плодове от пазара, защото не бяхме яли плод от три дни. Имах и пакет какао, така че си правех течен шоколад (какао + вода).

Всяка вечер се качвах на горната палуба да гледам залеза, който всеки път бе уникално красив. Сега бяхме в сухия сезон (юли) и през всичките останали дни валя само веднъж и то през нощта, иначе времето бе прекрасно. Аз по цял ден седях на столче и пишех блога, докато се наслаждавах на пейзажа и постоянно поглеждах за делфини. Общо взето повече гледах, отколкото пишех, но за 5 дни успях да покрия цялото пътуване от Боливия до тук, което значи цели пет страни.

В Сантарем успях да разгледам града в предиобедния престой на кораба като посетих и огромния пазар близо до порта, на който нямаше нещо, което да не се продава. Градът много ми хареса особено центъра и крайбрежната улица. Нови хора се качиха от тук и много хора слязоха от кораба.
Когато дойде последния ден, бяхме толкова тъжни, че свършва и страшно се надъхахме да продължим с друго корабче от Манаус до Перу като минем цялата река Амазонка. Ужасно ни се искаше и на двамата, но нямахме пари за това удоволствие. Ако бяхме по-добре с финансите, категорично щяхме да се метнем на първото корабче за Перу. Това е едно от нещата, за които най-много съжалявам, че не мога да си позволя.
Като наближихме Манаус, направо изпаднахме в траур от предстоящия край на пътуването. Друг въпрос бе дали ще ни оставят да преспим на кораба още една вечер, защото пристигнахме в 15:30 следобед и нямаше какво да правим по това време в двумилионния град насред джунглата. Преди града имаше големи индустриални и пристанищни зони, а ние акостирахме на пристанището точно до центъра. Като минавахме покрай една фавела, която се виждаше от водата, онзи лудият, който биеше жена си, каза че това била най-опасната фавела в Манаус и започна да разправя за последните убийства там, в които загинали и полицаи. Според мен полицаите в Бразилия трябва да получават по-високи заплати от президента дори.
Точно преди Манаус видяхме "срещата на водите" - природен феномен, какъвто видяхме и до Сантарем. Водите на Амазонка и Рио Негро се сблъскват, но не се смесват и цветовете им са тотално различни като се вижда точно докъде е едната река и къде почва другата. Мястото е важна туристическа атракция за посетителите на Манаус и всеки ден минават туристически корабчета. Ние видяхме две такива срещи на водите, при това без да плащаме за тур :) Около Манаус трафикът на водни превозни средства се увеличи значително, имаше огромни танкери за контейнери и множество малки лодки и корабчета. Видахме небостъргачи, катедрали и привлекателни в архитектурно отношение сгради, които обаче щяхме да разгледаме на другия ден. Всички пътници си тръгнаха веднага щом корабчето спря, но като питах персонала, получих разрешение да останем за нощта, както и още няколко пътници от долната палуба направиха. Взехме си чао с нашите съседи по палатка и разменихме контакти. Двойката колумбийци пък останаха за нощта, защото нали нямаха пари, а на сутринта щяха да се качват на следващото корабче за Колумбия. Нас ни чакаше дълъг път до горната граница на Бразилия с Венецуела, след което борба за оцеляване в държавата на Чавес, която явно сега бе изпаднала в още по-пълен хаос, отколкото ние я помнехме и инфлацията бе достигнала чудовищни размери. Боливаресът беше станал от 70 за долар по наше време на 500 за долар понастоящем. Неслучайно Хуан от Тукупита ми беше писал наскоро, че положението се влошава драстично. Излизаше, че обърнато в долари, заплатата на един венецуелец е 12 долара на месец!
Не искахме още да мислим за ужаса във Венецуела и гледахме да се насладим на последната ни спокойна вечер на кораба. След като пътниците слязоха, започна голямото разтоварване. 4-5 камиона бяха паркирали до кораба и започнаха да се пълнят с кашони домати, картофи и какво ли още не. Преобладаваха доматите, явно защото няма как да ги отглеждат тук в джунглата и ги носят от други части на страната. До нашия кораб имаше още десетки кораби за други населени места по реката. Имаше и доста хора, спящи на хамаци на тези корабчета, така че не бяхме единствените оставащи и след плаването.

Това преживяване остави невероятно красиви и щастливи спомени в сърцето ми и категорично е едно от най-хубавите неща във всичките ми пътувания. Искам да се върна отново тук, но този път със средства за купуване на екипировка за пускане по цялата река Амазонка. Пожелавам всекиму поне едно такова плаване на корабче, нещо неописуемо е! Бразилия ми стана сред любимите държави след плаването :) Толкова е зелена, дива и красива в тази си част и дано си остане такава завинаги!

на сутринта бяхме готови да се откъснем завинаги от спокойствието на кораба и да се хвърлим в бразилската амазонска действителност. Още като излязохме от порта, тълпите от забързани хора ни впечатлиха, а продавачите на закуски бяха навсякъде. Купихме си тестени вкуснотии с яйца и сокче и поехме на обиколка из Манаус. Градът бе доста голям, особено имайки предвид, че не е свързан чрез път с останалата част на Бразилия. Трафикът на кораби, лодки и всякакви плавателни средства във водите около града, е нестихващ и е най-евтиният метод за придвижване. Множество туристи идват в града със самолет, за да отидат на организиран тур с корабче, така че в града се виждат и чужденци. Манаус като град е опасен, както и всички останали бразилски градове с много население, само че е десетки пъти по-безопасен, ако го сравняваме с Рио или Сао Пауло. Има насилие, грабежи и всичко стандартно за Бразилия, но като брой доста по-малко от другите големи мегаполиси. Дали поради изолацията си в джунглата, градът се е запазил като приятен и сравнително спокоен за посещение от туристи.

Имахме няколко задачи - да изтеглим реали от банкомат и да ги обменим в долари за Венецуела, да се заредим с храна, защото не знаехме какво е положението във Венецуела повече от година след нашето първо посещение и не очаквахме да е по-добро. Аз исках да разгледам набързо старите сгради и музеи по центъра като ми беше мъчно, че няма да можем да останем поне 2-3 дни, за да разгледам добре. За съжаление никой от каучсърфинг не ни беше писал, че ни приема, така че бяхме бездомни и трябваше да си ходим от града преди тъмно. А имаше толкова много да се види. Посетих няколко църкви, площада и един музей, след което се върнах при другарчето и багажа, а то отиде да обменя пари. Аз го чаках на една пейка в парка до операта. Сградата на операта/театъра (Teatro Amazonas) е главната забележителност на Манаус. Строежът му е започнал през 1884 г. и сградата има характерна ренесансова архитектура. Понастоящем всяка година тук се провежда Амазонския оперен фестивал. Най-интересното обаче е, че във филхармонията работят не малко български музиканти. Много се надявах да чуя българска реч на улицата и да се заговоря с някой българин, щеше да е голям кеф! Срещнахме обаче французите и белгийката от корабчето, които бяха отседнали в хостел близо до операта.

Докато другарчето го нямаше, до мен на пейката седна един младеж, който говореше доста добър английски и каза, че обича да си говори с туристите, за да си практикува английския. Бил от някакво село в джунглата недалеч от Манаус. Разказа, че всички му се подигравали задето искал да научи английски и да види света. Никога не бил ходил на повече от 80 км далеч от Манаус. Беше толкова добре информиран за света обаче, очевидно не сваляше очи от документалните филми по Дискавъри и National Geographic. Сподели, че иска да отиде в Швейцария, защото никога не бил чувал някой да каже нещо лошо за нея, докато други държави се затривали от войни и проблеми. За Бразилия каза, че държавата му потъва и е в голяма криза. По едно време мина продавач на сладолед, той купи два сладоледа и ме почерпи. В парка имаше доста хора по околните пейки и след като младежът си тръгна, а аз продължих да чакам вече с доста притеснение невръщащото се другарче, друг човек пък ми купи студена минерална вода. Беше доста голяма жега и сладоледът и водата бяха много оборотни.

Небето почна да притъмнява, а другарчето продължаваше да не се връща и вече сериозно се притесних. Опитвах се да чета книга, за да се успокоя, но не помагаше. По едно време се появи и колкото се зарадвах, толкова ми се прииска да го пребия задето изчезна без предупреждение. Първите му думи бяха: "намираме се в потъваща държава". Часове наред се опитвал да обмени реалите в долари, но не само никъде не искали да му ги сменят, но на единственото място, където ги приели, курсът бил покъртителен и загубата огромна! Реалите явно губеха стойност и никой не искаше да си продава доларите. Бяхме се набутали много с тегленето. По-добрият вариант, както по-късно разбрахме, щеше да бъде да си изхарчим реалите като се презапасим с храна или директно да ги обменяме за венецуелски боливарес. И Бразилия в крайна сметка се оказа проблемна държава като Аржентина и Венецуела, макар и в доста по-малка степен все още, явно "кризата" ги събаряше една по една. Другарчето си бе обменило неговите пари, но не бе посмяло да обмени моите, за да не го бия после. И аз обаче нямаше какво да правя с тия реали и по това време не знаех, че във Венецуела ги купуват, така че също реших да обменям въпреки ужасния курс. Намерихме обаче друго чейнджбюро благодарение на инфоцентъра до театъра, там ни казаха за него и курсът бе леко по-добър, но отново лош.

Взе да става късно и побързахме към автобусната спирка за рейса, който щеше да ни откара до края на града. От момчето в инфоцентъра знаех номерата - 330 или 430. На спирката имаше десетки хора, а автобусите бяха толкова много и така хвърчаха по булеварда, а повечето дори не спираха, когато имаше други спрели преди тях. Така изтървахме първия 330, мина зад един друг и си продължи. А номерата и автобусите бяха безчет. Висяхме на спирката около час, в който отчаяно се опитвахме да видим и махнем на верния автобус. Накрая най-сетне дойде 430, който заедно с 330 очевидно минаваха рядко, защото тълпата, опитваща с да влезе в 430, беше огромна. Тъкмо като се наредихме до вратата в блъсканицата, двама крадци също се бутаха между хората. Единият бръкна в джоба на панталона на другарчето, който джоб е с лепенка и когато другарчето чуло звука от отлепването, си бръкнало в джоба и намерило ръката на крадеца там! А аз се смеех на тази схема в една от предните публикации за Боливия :) Другарчето беше преджобено! Крадецът бе нагъл, другарчето му извади ръката от джоба (в който нямаше нищо ценно), а партньорът му беше точно пред мен, блъскащ се в тълпата, влизаща в автобуса и ми бе препречил пътя като тръгна да излиза, явно неуспял да отмъкне нищо. Изключително нагли джебчии! Другарчето бе потресено от случката и за пореден път осъзнахме на колко опасен континент се мотаем. За мен беше нещо като предупреждение за евентуални по-големи проблеми, които ни очакват, ако скоро не се ометем от тази част на света. Тук човек трябва да е нащрек нонстоп и реално никога не може да се отпуска ако не иска да се раздели с ценностите си.

На изхода на града за късмет имаше полиция, защото беше вече твърде късно за стопиране, а наоколо изобилстваше от бедни квартали и фавели. Полицаят ни прие добре и ни посочи да разпънем палатка до отсрещната бензиностанция, където имаше пряка видимост от неговото място. Тоест щеше да ни пази през нощта. Имахме луд късмет с наличието на полиция, защото бензиностанцията бе много празна и една никаква, нищо общо с големите бензиностанции в останалата част на страната. Нямаше нито един камион, нито пък коли. Служителите ни позволиха да разпънем палатката и се настанихме. Жегата бе страшна, но трябваше да сложих и втория пласт на палатката за по-голяма сигурност при спане на такива места (долният пласт малко прозира). Бяхме като в сауна до сутринта, не можеше изобщо да се спи.

Тъкмо събрахме багажа и тръгнахме да вървим до друга бензиностанция нататък по пътя, където мислехме да се установим да стопираме, когато една кола спря. Семейство с дете, които отиваха на ваканция за уикенда, ни предложиха да ни откарат до Президенте Фиджередо, град на 100 км от Манаус. През целия път ни разпитваха и особено жената много се радваше на пътуването ни. В Президенте хапнахме вкусен кекс и ориз с боб за закуска, след което продължихме със стопа. Почти всички коли по пътя бяха пълни със семейства на ваканция, беше уикенд и определено лошо време за стоп. Повечето коли отиваха до туристическия комплекс след града, където имаше река, пълна с къпещи се и един куп ресторанти и заведения. Целият район е пълен с водопади, които са недалеч от пътя, но за всичките се събират такси от местните индианци. Посещението ни на тази част от Бразилия затвърди категоричното ни мнение, че хората в Амазония в която и да е държава, имаща амазонска територия, са най-мързеливите, лоши и недружелюбни в цялата страна. Бразилия не правеше изключение, тук хората бяха индианци и съвсем други като нрави - нито симпатични, нито весели, нито разговорливи, а какво остава за гостоприемни. Живееха от лесни пари от туристи и минаващи, продаваха бананите на петорни цени от тези в останалата част на страната и не се помръдваха за каква да е работа.

Стопирахме доста на края на града и ни взе един човек за 5 км, където имаше къмпинг с доста местни туристи. Там си отвисяхме почти целия ден и по едно време тръгнахме да вървим. На едно място имаше комплекс за туристи с нещо като малко водопадче и се отбих да го видя. Тъкмо го снимах, когато един индианец дойде и почна да ми се кара, че нямам право да влизам и снимам водопада. Мястото имаше голям паркинг и очевидно бе за туристи, имаше и табели, но чичето бе много зло и буквално ме изгони. Вероятно искаше парички и щеше да млъкне. Тъкмо след тази случка небето също реши да ни досъсипе деня и лисна страшен порой. Всичко стана мокро, въпреки че се завивахме с мушами и найлони.
Продължихме пеш, но водата ни свършваше. Никоя от минаващите коли и камиони не искаше да спре. Стигнахме село, където имаше голям комплекс на някаква фирма. Имаше игрище, на което работниците играеха футбол. Другарчето отиде да пита за вода и дали можем да къмпираме на огромните поляни до игрището, понеже имаше денонощна охрана. За късмет се върна с пълни шишета с вода, при това студена, тъй като имало машини за студена вода до игрището. За спането обаче охраната му казал, че е забранено. Не ни оставаше друго, но да си търсим място в джунглата, защото денят бе към своя край. Установихме се след като подминахме селото. Спането в джунглата бе вълшебно както винаги, понякога през нощта се чуваха невероятните звуци на животни, които копнеех да видя. Сутринта рано папагалите се раздвижиха и както обикновено огласиха всичко с крясъците си. Разбудиха ни и тръгнахме отново по пътя с надежда да хванем стоп поне до следващия град Боа Виста, който бе на близо 600 км. Взе ни камион право за там. Имахме голям късмет, защото трафикът по пътя хич не беше много. 100 км след Президенте Фиджередо пътят минава през индиански резерват, който продължава около 120 км като всякакво спиране и слизане от превозното средство са абсолютно забранени. Също е забранено да снимаш. На някои места има монтирани видеокамери. Индианците, които живеят там, не искат никой да им стъпва на територията и според нашият шофьор ако ти се развали колата и трябва да спреш, директно те убиват. Имало много случай на убийства преди и минаването през тази територия дори само по пътя, се води опасно. Грешите обаче ако си мислите, че индианчетата тук ще ви убият с отровни стрели и изядат в голям казан. Някои от тях дори имат коли и големи съвременни къщи, просто са решили да не пускат никой в земите си. Мястото обаче е пълно и с животни, които също са защитени и навсякъде има табели, предупреждаващи да се кара бавно и да се пазят животните. Шофьорът каза, че индианците имали много златни мини и от там им идвали доходите.

Пътуването до Боа Виста продължи цял ден и чак по тъмно стигнахме града. Искахме да слезем на една бензиностанция преди него, но шофьорът каза, че ще ни откара на друга, която била от другата страна на града и щяло да ни е по-лесно на сутринта. Той категорично твърдеше, че Боа Виста е много различен от останалите бразилски градове - чист, спокоен и без престъпност. Беше ни трудно да го повярваме, но по-нататък и други хора казаха същото. Учудващо като за последен град преди границата с Венецуела. Ние много не повярвахме на тези приказки за липса на престъпност, така че доста се стъписахме, когато шофьорът ни остави на една мъничка, невзрачна, типично градска бензиностанция баш в града. Макар да бяхме подминали центъра и да бяхме на пътя за Венецуела, все пак бяхме в града и бензиностанцията не изглеждаше примамлива за спане. навсякъде сновяха хора, имаше ресторант до нея, нямаше никаква тревна площ за палатката... Но нямаше как, не можеше да се разхождаме по улиците посред нощ, така че питахме един служител. той пък без да се замисля ни посочи навеса на тоалетните и монтирахме палатката там. Освен, че жегата бе убийствена и не можах да мигна цяла нощ, хората не спираха да ползват тоалетните и постоянно говореха, викаха, плюеха, пърдяха и дори някои идиоти се опитваха да се облегнат на палатката?!? Не беше лека нощ, сутринта си купихме храна от един супермаркет, а другарчето почерпи сладолед и се отправихме към мястото за стоп. Там висяхме цял ден, ту под жаркото слънце, ту под облачното и обещаващо дъжд небе. Имаше десетки таксита за границата, а повечето коли бяха градски трафик, така че никой не спираше. Няколко таксита безуспешно се опитаха да ни предумат да се качим срещу съответната сума. По едно време на хоризонта се появиха... още двама стопаджии!!! Много се изненадахме, за първи път в Бразилия виждахме такива като нас! Бяхме пропътували буквално цялата страна, но никъде не видяхме такива с раници и на стоп. Бяха момче и момиче чилийци, занимаващи се с артезания. Носеха и китара за допълнително припечелване на някой цент. Като им казах колко много харесвам Чили, хич не се изкефиха, защото те самите не харесвали страната си и особено политическата система, затова били напуснали и сега обикаляли континента като си търсели нов дом. Застанаха да стопират малко след нас, бяха доста по-надъхани, все пак не бяха седяли вече 4-5 часа на стопа. И на тях няколко таксита им предложиха да ги вземат. Накрая за нас спря едно чиче с много раздрънкана кола и се натоварихме всичките четирима с багажите. Отиваше 30 км нататък, но поне щеше да е по-добре за спане далеч от града. човекът бе готин и разговорът стана, а като слязохме от колата ни настани на столчета и седнахме на раздумка. Той имаше вулканизатор в това малко селце с един ресторант и няколко къщи. До него имаше тоалетни и мангови дървета, от които падаха зрели плодове, особено когато надвечер дойдоха папагалите и ги събаряха отгоре, та имаше и за нас.

След час приказки решихме да се пробваме още малко до тъмно и ако никой не спре, да спим на палатка до вулканизатора, което човекът ни предложи. Чилийците също се наредиха на стопа и когато се стъмни, всички още бяхме на същото място. Оттеглихме се при човека, а чилийците отидоха до ресторанта. Момчето малко след това дойде да ни каже, че има човек, който ще ни вземе всичките за още 60 км нататък по пътя. Натоварихме се на един пикап като раниците бяха в багажника, а ние четиримата на задната седалка. В Бразилия е забранено да се возят хора отзад и това правило се спазва. Нашият шофьор ни почерпи газирана напитка преди да тръгнем, а той си отвори една бира. Другарчето първо се сети, че ни очаква комбинацията "пий и карай". Това, което не знаехме обаче бе, че човекът далеч не започваше сега с пиенето и тази бира вероятно бе просто поредната, а не първата. Жена му бе на предната седалка до него като всеки път щом почваше да криви и излиза от пътя, тя го гледаше изпитателно. Музиката бе надута на макс и нашият човек много се кефеше като махаше с ръце, с които би трябвало да държи волана. Очертаваха се най-кратките 60 км за нас, веднага щом спря да пикае, ние се втурнахме да слизаме, взехме си чантите и казахме, че ще останем да спим на това място. Последваха учудените погледи на шофьора и жена му, но успяхме деликатно да се измъкнем от ситуацията като благодарихме за помощта на човека. Чилийците естествено се досетиха защо слизаме, но не ни последваха. Очевидно още не бяха станали толкова невъзпитани, колкото ние, че да си слизат от колата и да рискуват да обидят човека. Като катастрофират 3-4 пъти и оцелеят в агония, ще поразмислят :)  

Настанихме се в храстите покрай пътя, а сутринта се оказа, че има къщи наблизо. За късмет не ни бяха видели вечерта. Тръгнахме да вървим и стопираме по шосето, оставаха около 100 км до границата. Очевидно имахме късмет този ден, защото веднага ни взе човек, който пътуваше за границата и след това до Санта Елена. По едно време спря да купи банани да ни почерпи. На границата се разделихме, ние отидохме за печати, а той се нареди на огромната опашка пред една бензиностанция. Далаверите с бензина бяха изключително популярни, имайки предвид, че във Венецуела е почти безплатен, а в Бразилия доста скъп. При митничарите от бразилска страна имаше опашка и си изчакахме реда като попълнихме и по един формуляр. Върнахме листчетата, които ни бяха дали на влизане в страната и които ако загубиш, трябва да платиш глоба, нещо от порядъка на 100 долара.
Отидохме пеш до близката венецуелска страна и там миграционните ни учудиха. Бяхме подготвени за хиляди проверки, за попълване на декларации колко чифта гащи и чорапи имаме, колко телефона и колко рола тоалетна хартия (такива попълвахме на влизане от Тринидад преди повече от година). Вместо това обаче ни записаха в една тетрадка и ни удариха печати, след което бяхме свободни. Интересно как нищо не питаха и не искаха.
Страшно развълнувани от предстоящото ни завръщане във Венецуела, застанахме да стопираме. Предишния път като бяхме тук, не говорехме и дума испански. Може би сега нещата щяха да са съвсем различни, кой знае може би щеше да ми хареса страната този път. Макар и по неволя, й даваме втори шанс...

на горната палуба, втората палатка е на бразилката и аржентинеца

на долната палуба

голямото товарене

  

отплавахме, Белем остана на хориззонта

амазонски къщи

друго корабче

тези пътници ги качихме в движение :)

залез

Монте Алегре - едно от градчетата по пътя

този бе по-голям от нас

Сантарем от водата

и на сушата

не е като да няма хора :)

сливането на водите край Сантарем

корабче, бутащо натоварена платформа

обзалагам се, че сме първите българи, яли шопска салата на корабче по Амазонка :)

запасите на другарчето - брашно от касава

пътник без билет

местни жители :)

поредният вълшебен залез

"помийка" от касава

втора версия :)

в пристанището на Сантарем

катедралата в Сантарем

амазонските розови делфини

страшни вкуснотии!

ставаме все по-населени (долната палуба)

машинката за студена вода

какво ли е да живееш върху две реки :)))

този ни изпревари

шопската салата :))

   

чакат някой да им хвърли нещо от кораба

огромни червени ара!!

пристанището в Манаус

фавела в манаус

Манаус

дъждът идва

залез в Манаус

нивото на водата през годините

Манаус