 |
| Водопад Пливски в град Яйце |
Босна и Херцеговина за мен винаги е била атрактивна дестинация, защото е балканска страна и е доста различна от Западна Европа. Първия път, когато я посетих, беше твърде кратко и бързо, общо взето стоп след стоп и съвсем малко разглеждане. Това винаги ми е тежало при посещението на повечето страни, защото когато пътувам се интересувам именно от местата, а не от хората. Да, по света има интересни култури, но след като видях голям процент от тях, в крайна сметка нито една не ми се стори културна или стойностна. Така че след толкова държави и стопове спокойно мога да сложа всички хора по света под общ знаменател - такъв, какъвто вече изобщо не ми е интересно да опознавам. Докато местата - те не разочароват. И за мен винаги са били приоритетни. По време на стоп пътуванията нямах практическа възможност да спра на всяко място, което ми се струваше интересно и просто гледах през прозореца вълнуващите и красиви кътчета, през които профучавах в чужда кола. Щраках размазани снимки в движение и се ядосвах колко ми се иска да спра и да поразгледам наоколо. Сега обаче, бидейки със собствен превоз, можех да се възползвам на макс от единствения позитив в тази работа - възможността да спирам където си поискам. И да посетя каквото си поискам. Така че имах втора възможност да видя Босна. Този път наистина да я поразгледам, а не само да мина през нея. И дори да споделя това с мама, на която също й бяха интересни местата. За късмет интересите ни по отношение на музеи, красиви гледки, стари сгради и т.н. съвпадат. Тъй че тя не се оплакваше от избрания маршрут и в крайна сметка доста хареса Сърбия, а сега и Босна. За жалост нямаше почти никакви приключения, защото като не се пътува на стоп, не се случват интересни неща с привкус на екшън. Само това е незаменимо в стопа - никога не знаеш какъв идиот ще те качи и кога ще стане интересно. В колата си седиш и не ти се случва нищо кой знае какво.
13.08.2023
Утрото започна с котлона - кафе за мама и бърза овесена каша за мен. Тъй като тя е капризна с яденето като всяка принцеса, едва я придумах да пробва кашата. Добави сирене и се прежали, даже я хареса малко. Спуснахме се от планината към Вишеград, паркирахме в една уличка и се заехме с обикаляне на интересния град. Известният писател Иво Андрич прославя града с романа си "Мостът на Дрина". Реката и мостът доминират пейзажа изцяло и човек просто няма как да не ги посети. Минахме по него, качихме се до чудесна гледка от другата му страна. После се насочихме към центъра и Андричград, който е построен от Емил Костурица в памет на нобеловия лауреат Иво Андрич. По нищо не прилича на стар град обаче, дори изглежда повече като търговски център заради множеството заведения и магазини, отколкото като място за връщане в миналото. Все пак е интересен, има паметници на известни личности, красива църква и впечатляващи сгради. Имаше и wifi, вързахме се и резервирах нощувка за довечера в хотел Hayat Hills в Сараево - да се кротне най-сетне мамата и да има мир. Купих си един следобед спокойствие. Нямаше да се опява вече как няма къде да се изкъпе, да е нацупена, щото е мръсна и най-важното - щеше да й бъде спестена една вечер търсене на място за спане по разни коварни и зловещи за нея черни пътчета в тъмнината. Трудно е да се пътува с принцеса, харчат се пари за тотални глупости и се ходи да се спи в разни гнусни помещения, където кой знае какви са спали по тия чаршафи и са седели по тоалетната. Милиони пъти предпочитам да си спя в палатката на моето си, да ходя по нужда в гората, а не в публични кенефи - ама пита ли ме някой?!
Като приключихме разходката из Вишеград, продължихме в посока Сараево. Пътят отначало беше все покрай река Дрина и беше много живописен. Погледната отблизо обаче, картинката беше потресаваща. Спрях на една отбивка да поснимам и да видя реката по-добре, но се втрещих от гледката в нея. По цялата й повърхност се носеха купища боклуци. Ама толкова много, че сякаш не беше реално. Покъртителната мъка в сърцето ми, която отдавна вече е изпълнила и най-тъмното му ъгълче, има защо да е там. При такива гледки, а и не само, желанието ми да унищожа цялото човечество до последния изрод напира с такава мощ, че едва успявам да се успокоя. Наистина вярвам, че на тази планета няма човек, който да мрази хората толкова, колкото аз.
Подминахме с потрес съсипаната река и се отбихме до няколко параклиса нататък по трасето. Един беше на хълм с гледка, друг пък имаше древен некропол наоколо. Отбихме се и до манастир Соколица, който ни впечатли със стени, изписани с имена на загинали войници. За пореден път се замислих как системата промива мозъците на купища хора, които отиват да убиват законно в името на някаква "защита" на нещо си, след което биват обезсмъртени с име, изписано на камък. Колко абсурдно е човешкото същество... Прекланя се пред насилници и убийци, а после плюе насилието и наказва убиването. Изобщо всяка нация си издига в култ онези, които са били успешни в убиването на хора (или организирането на убиване на хора) от друга нация в името на някаква кауза. А тук беше още по-интересно, защото имената на загиналите войничета бяха изписани в църквата. Което всъщност не е странно, защото църквата откак съществува, е била един от най-сериозните извори на организирано насилие. В името на Бог. Насилието в името на Бог или в името на държавата явно се смята, че не е насилие. Мда, никак даже. То си е просто необходимост. Както коленето на нещастни животни за мръвка.
Почвам да си мисля, че човекът като същество е изгнанник от друга, адски противна планета. На тази планета водата е катран, въздухът е олово, а всяко същество, което може да вирее там, притежава дълбоко черна, тежка същност, в която мракът и злото са превзели всичко. Предполагам е бил изхвърлен тук, тъй като просто не мога да повярвам, че такова преизпълващо, разрушително зло може да се зароди на тази красива и деликатна планета. Който и да го е изхвърлил, моля, приберете си вересиите!
След Соколица отидохме до пещерата Orlovača, която обаче се оказа затворена за неопределен период от време. Огледах входа за слаби места за промъкване, но за жалост нямаше, така че си тръгнах с подвита опашка. Поехме право към Сараево. Проклетата навигация ни насочи към хотел Хаят Хилс не по главна улица или някаква по-читава, а по брутални стръмни и много тесни сокаци право нагоре. Всичко хубаво, ама идваше и насрещен трафик, при това немалко. На един завой някаква луда, дето никой не е трябвало да й дава книжка, почти ни връхлетя с бясна скорост. Идваше надолу така, сякаш пътят е неин и никаква кола не може да дойде отсреща. Наби спирачки и спря точно преди да се блъсне в нас. Направо ми идеше да сляза и да й взема колата, за да не може повече да кара. Толкова прости шофьори има...
След всичките баири и теснини все пак стигнахме до хотела цели. Беше високо разположен, в края на града и имаше гледки наоколо. Паркирах Биби пред хотела и направих няколко курса с багажи, трябваше да си занесем всичко в стаята - чаршафи, възглавници, спални чували... Беше си пълна мизерия, както очаквах. Не ни поискаха нито паспортите, нито получихме някакъв документ, че сме отседнали там. А стаята беше мръсотия до шия, явно не бяха чистили от края на гражданската война. Лелее, как мразя хотели! Направо не знам мама с какъв акъл ме кара да я водя по такива места, че и плаща за това. За тази нощувка например ни одраха 31,50 евро. И две стотинки нямаше да дам, ако зависеше от мен. Спането на палатка или в буса е милиони пъти по-добро.
След като пренесох багажите и хапнахме, тръгнахме към центъра. Добре, че лятото поне дните бяха дълги и имахме време да разгледаме. Походихме два километра до центъра, но първо се отбихме до крепостта, която предлагаше прекрасни гледки. Нарича се Бялата крепост, входният билет беше 5 марки, което е 5 лв. Босненските марки са колкото нашите левове и сметките са много лесни. Разходката към центъра беше само по надолнище и минахме покрай интересното гробище Kovači. Първият босненски президент е погребан тук, както и множество жертви на сръбско-босненската война.
Спуснахме се до "Баш чаршия", където животът вреше и кипеше. Наистина си беше чаршия това място. Центърът се пукаше по шевовете от туристи и местни на разходка. Мама беше ужасена от навалиците и искаше да се омитаме от района около Башчаршийската джамия, но на мен не ми се тръгваше толкова бързо, защото имаше какво да се разгледа, а и беше доста ориенталско и екзотично наоколо. Беше шаренко и изобилно, хората бяха микс от всякакви. Въпреки че Босна е мюсюлманска държава, тук се срещаха най-различни екземпляри и беше любопитно да позяпаме тая каша от нрави и облекло. Имаше забулени ханъми, разголени мадами, семейства с натрапчиви деца, сковани бели туристи, които си личаха отдалеч. На мама обаче културният шок й дойде в повече. Чувстваше се сякаш както аз се чувствах при първото ми посещение в Индия. Седнахме в двора на джамията мама да си почине малко, вътре в нея естествено не ни пуснаха да погледнем. Дискриминацията в религиозните сгради не беше нищо ново за мен, а и предните дни по манастирите нали пак не ни пускаха понякога.
Насочихме се към музея на илюзиите. Да, имаше такова чудо в Сараево. Решихме да го посетим, стори ми се интересно. Билетът беше 9 лв и местенцето беше интересно. Не зная защо се нарича музей като по-скоро е място за развлечение и самоснимане на фона на разни интересни декори, в случая оптични илюзии. Имаше и други музеи из града, но нещо не им хванахме работното време. Музеят на геноцида щеше да е много интересен, но мама не искаше да го посещава заради насилието, което щеше да види, а и билетът беше 15 лв, така че се отказах. Доста сериозно пообиколихме центъра пеша, а като започна да се стъмнява, се отправихме нагоре по баира за финалните два километра до хотела. Мама вече едва ходеше, болеше я единия крак и само нареждаше, беше доста вкисната от неспирното ходене без почивка. Е, все пак отпуснах няколко минути пауза да хапне тя сладолед, а аз - от онзи оцветен със сиропи лед на кристалчета. И си купихме магнитче, както и една малка лампа на Аладин, която и до ден днешен често търкаме. Ама уви - излезе дефектна и джин няма.
Докато се приберем, се наложи дори да светя с челника, докато вървяхме нагоре по улицата. Беше много тясна, а шофьорите караха като ненормални и аха да ни отнесат в тъмното. Вечерта в стаята беше дълга и изпъленена с работа. Прахме дрехи, къпахме се, аз писах... нямаше време за спане. Легнах си чак след полунощ, носът ми веднага се запуши от топлото затворено пространство и едва заспах. Тихото похъркване на мама ме накара да пожелая за момент да я удуша, както и всеки хъркач, с когото имах нещастието да се падна в стая в изключително редките ми нощувки на хостел. Тя не е свиреп хъркач, но понякога издава едни тихи похъркващи звуци, които зверски ме дразнят и по никакъв начин не мога да заспя. Лошото е, че моят сън е толкова лек, че се будя от стъпките на малък бръмбар по горния пласт на палатката. Та какво остава от тихо похъркване.
 |
| Манастир Добрун по пътя между Сърбия и Вишеград |
 |
| И тук има влакче за туристи |
 |
| Пътят между Вишеград и Сараево е много живописен |
 |
| Гробището си го бива |
 |
| Интересни разкопки и гробище |
14.08.2023
Докато се събудим и тръгнем, стана 7:30. Денят мина направо. Излизането от Сараево се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Явно на косъм отървахме час пик и големите задръствания. Представях си ужасяващ трафик, защото маршрутът ни налагаше минаване през целия град. За щастие още не беше толкова зле, защото беше рано. Иначе градът е много пренаселен - около 420 000 човека. По моите критерии това трябва да е максималното допустимо население на планетата - половин милион. Босненската столица е интересна и като повечето големи градове става за ден-два посещение, и е абсолютен ад за живеене. Това всъщност ми беше второ посещение тук. Първото беше съвсем кратко и на стоп преди много години. Почти нищо не видях от града тогава, защото бързах да търся място за спане извън него. Сега понаваксах и добих представа що е то Сараево.
Поехме по шосето към Високо. Пътувахме доста време и с ниска скорост, защото всичко по пътя беше населени места и нямаше къде човек да спре за малка нужда дори. Иначе встрани от шосето и къщите се виждаха гори и планини, което беше прекрасно. Като стигнахме Високо първо минахме покрай платен паркинг, където чевръст циганин ръкомахаше разпалено в лов на нови жертви. Аз обаче не клъвнах и малко по-нататък попаднахме на безплатен паркинг. Имаше дори разни кемпери, които сякаш се бяха заселили тук. Бяха наизвадили столчета, масички, пране... все едно си живееха. Високо е известно с така наречените Босненски пирамиди. Около тях витаят мистериозни теории и хипотези, всички от които ми се струват смешни. Пирамидите тук нямат нищо общо с пирамидите в Египет или Судан например, тук са по-скоро набедени за пирамиди, за да се търси популярност. Представляват няколко възвишения с леко наподобяваща пирамидална форма, обрасли с гъсти гори. Тоест ако ги видиш ей така без да знаеш какво гледаш, никога няма да предположиш, че това може да е пирамида. Трябва някой да ти насочи мисленето в тази посока, за да "видиш" пирамиди тук. Наричат се Пирамида на Слънцето и Пирамида на Луната. Това са двете основни, но имало и още, доколкото разбрах. Тази на Слънцето е 220 метра висока. Според мен са обикновени хълмове със зеленина, където всякакви будали, наивници и хаховци идват да чакат някакви чудеса, някакви енергии, изцеление и кой знае какви глупости още. Мълвата тръгнала от професор псевдоархеолог, който обявил, че е намерил тунели в един от хълмовете и това били древни пирамиди. И до ден днешен тук прииждат хора от цял свят и влизат в някакъв тунел, в който се влиза само с организиран тур и срещу десет евро на калпак. Дали има някаква доза истина в твърденията за пирамидите никой няма как да знае със сигурност. Аз лично на нищо не вярвам в този свят, включително и на своето съществуване, така че няма начин да повярвам на тези твърдения и да ги взема насериозно.
Влизането в тунела си го спестихме, но аз се поразходих из парка с интересни арт инсталации, кътчета за медитация и разни други щуротии. Не беше малък, имаше всякакви неща и явно доста хора идваха да го ползват с цел медитация и разни други подобни практики. На мама не й се идваше и си остана в буса. Тръгнахме си скоропостижно от този панаир на суетата и се насочихме към Травник. Пътувахме часове, имаше ужасен трафик и шум, поизнервихме се. Иначе Травник много ми допадна като град. Има около 15 000 жители, намира се на малко над 500 метра надморска височина и притежава интересни за разглеждане забележителности. Паркирах на главното шосе, никак не беше добро мястото, но поне беше безплатно. Насочихме се към центъра и първо разгледахме красотите там. Имаше прекрасна джамия, която видяхме само отвън. Туристи могат да влизат, но дрескодът не ни устройваше и се задоволихме с гледане отвън. Неслучайно се казва Шарената джамия, фасадата е красиво изрисувана, а може би и вътре е така.
Следващата спирка беше къщата музей на Иво Андрич. Решихме да я посетим и беше интересно, това е родната му къща и имаше информация за живота му, снимки и негови книги. Насочихме се към крепостта, където тълпите туристи сякаш още повече се увеличиха. Имаше черни чаршаф-нинджи, някои от които бяха със слънчеви очила и дори очите им не се виждаха. Самата крепост беше прекрасна и ни зарадва с невероятни гледки към целия град и околността. Входният билет беше 3 лв и си заслужаваше много. В кулата имаше изложени интересни експонати и снимки. Крепостта е от 15-ти век.
Обратно в ниското посетихме кътче край реката, наречено Plava Voda, където имаше интересни бързеи и басейн с рибки. Сергии със сувенири бяха на разположение на посетителите. Тръгнахме си предоволни от Травник и се отправихме към града с любопитно име Яйце. Ударението е на "я", но това не го прави по-малко смешно име на град. Дали имат кокошки тук... предполагам повече от всяко друго място в страната. Отново доста време попътувахме, а като стигнахме, паркирах зад един супермаркет. Запътихме се право към крепостта, но първо минахме през катакомбите. В Яйце всички забележителности бяха платени и с много надути цени. На мама пък въобще не й се гледаха катакомби, така че само аз ги посетих срещу 5 лв. Толкова беше цената и за крепостта. Катакомбите на мен много ми харесаха, макар да бяха малки. От Средновековието са и представляват подземна църква и крипта. По трасето нагоре към крепостта си е цял стар град с множество интересни руини, стара камбанария, каменни порти и накрая самата крепост предлага страхотни гледки и доста запазени останки.
В града има и храм на божеството Митра, но ни казаха, че е затворен и не отидохме до него. Все пак и римляните са шетали тук едно време. С това обаче атракциите на Яйце не свършват. Оставихме си най-живописната за последно. През града минава река Върбас, а един доста внушителен водопад я доразкрасява. Водопад Пливски е емблемата на града, висок е 22 метра и може да се види както срещу 10 лв, така и безплатно. Ако се гледа отгоре, не се плаща нищо, но за да се слезе до направената площадка, се плаща. Доколкото разбрах билетът важи и за етнографския музей, но ние така или иначе нямаше да му хванем работното време. Задоволихме се с прекрасната гледка отгоре и си тръгнахме доволни. Водопадът е много внушителен, макар и в градска среда.
Тръгнахме от Яйце към Пливските езера. Намират се недалеч от града, доста са големи особено едното и до бреговете му са разположени интересни стари водни мелници. Успяхме да ги видим преди да се стъмни и да се разходим по пътечките около тях. Имаше доста отпускари по бреговете на язовира, заехме се да огледаме нататък по пътя за място за спане. Не си харесахме и реших да се върнем до мелниците и да се паркираме тук. Беше добър избор, даже се появи кемпер с французи. Нощта мина спокойно, а аз за първи път спах в буса, защото отвън беше твърде населено за опъване на палатка. Множество местни се бяха насъбрали около колите си, имаше доста присъствие. Спах на трите предни седалки, липсваше ми палатката. Единственото предимство на спането в буса беше, че през стъклата можех да гледам звездите.
 |
| Панаирджийската атмосфера на мястото |
 |
| Крепостта в Травник |
 |
| Входът на крепостта |
 |
| Град Яйце |
 |
| Вътре си е цяла църква |
 |
| Стара камбанария край катакомбите |
 |
| Град Яйце никак не е малък |
 |
| Кулата Medvjed или Мечешката кула |
 |
| Вечерта осветени |
15.08.2023
Мама се поуспа, а аз използвах времето да наваксам с писане. Разходихме се още веднъж около водните мелници и потеглихме към Ябланица. Реших да не ходим към втория по големина град Баня Лука, защото дните минаваха, а имахме още безчет спирки и няколко държави. Нямаше как да видим всичко, колкото и да ми се искаше. Оттук насетне целта ни бе да разгледаме интересни места до най-южната част на Босна - град Требине. Имахме още много кътчета за посещение, измежду които едно от най-емблематичните за страната - Мостар. Но основната ни цел днес беше Ябланица. Пътят до там беше изключително живописен и неведнъж спирах за снимки, както и за посещение на куп места. Няколко църквички ме привлякоха да спра, а пещерата Vagan задържа най-дълго вниманието ни. Билетът беше 5 лв и се влизаше самостоятелно, което страшно много ми хареса. Нямаше гид да се мъкне до нас и да трябва да препускаме за определено време от зала в зала. Спокойно разгледахме пещерата, наснимахме и излязохме предоволни. Има страхотни образувания, рядък вид прилеп я обитава, а температурата вътре е 8 градуса. Проучени са 425 м от пещерата, от които 125 м са отворени за туристи, а останалите 300 м са много стръмни и не са достъпни без екипировка.
Шосето нататък излезе на нещо като високо плато и стана голо, каменисто и доста по-малко населено. В Osmanlije видяхме големи тълпи от хора и шатри край пътя. Помислихме, че има събор или нещо такова, но се оказа, че на доста други места хората също са се събрали около богати софри да празнуват нещо. Така и не разбрахме какво пак се празнува, но и тук ми замириса на прост народ, който има потребност от подобни занимавки, за да убива време и да пълни празноглавието си с нискокачествено съдържание под форма на клюки, празни приказки и ужасна музика. Все едно си в България...
Църквата в Kupres беше отворена и много красива, посетихме я. Вътре нямаше жив човек, дори и дежурен "пъдарин", както по нашите църкви. Нататък по пътя спряхме на гледка към езерото Рамско, беше умопомрачителна панорама! Долу се виждаше нещо като полуостровче със село Šćit, където изпъкваше красив францискански манастир. Не устоях и се спуснахме до селото, посетихме църквата на манастира. Имаше и музей, но не влязохме. Преваля кратък дъжд, продължихме към Gračac и там започна да ни се показва прекрасният Ябланишки язовир. Такова синьо имаха водите на река Неретва тук, че все едно за миг се върнах в Нова Зеландия. Очите ми останаха в тази река. Нататък по пътя спирах на толкова отбивки и така се отнесох, че мина деня, докато стигнем Ябланица.
Град Ябланица е разположен на бреговете на красивата река Неретва и притежава интересен музей за важна историческа битка, наречена "Битката при Неретва". По време на нацистката обсада от 1943 г. железопътният мост, който свързва двата бряга на реката, е взривен. Останките, които могат да се видят днес обаче, не са оригналните, а са направени за филма "Битката при Неретва", режисиран от Велико Булайич през 1969 г. За да се опита да възпроизведе перфектно сцената на взрива на моста, режисьорът го взривил два пъти. Но резултатът пак не му харесал и в крайна сметка за филмовата сцена бил използван миниатюрен модел. Понастоящем музеят, намиращ се до реката и моста, разказва много информативно за събитията и абсолютно си заслужава билета от 4 лв. Сградата, в която се намира, е грозновата и неатрактивна, но вътре е интересно направено и има много за научаване.
След като посетихме музея, аз слязох по пътеката до моста. Имаше табела да не се слиза, че е опасно. В последната част преди реката пътеката направо я нямаше и се спуснах по стръмен склон, но не беше трудно и стигнах успешно до моста, даже минах по него. Мама ме изчака, след което продължихме към Кониц - градче, което не ни беше на пътя, но реших да го посетим. Така или иначе беше твърде късно за Мостар. Градчето е доста приятно и се намира от източната страна на Ябланишки язовир, пак на бреговете на река Неретва. Притежава прекрасен стар мост от 1682 г., който е пострадал при Втората световна война, но в последствие е възстановен. Центърът е малък, симпатичен и се върти около моста. Малко трудно намерихме къде да паркираме, но все пак успяхме и си направихме разходка из градчето, докато съвсем се стъмни. Купихме си шоколади от местно магазинче и се заех с търсенето на място за спане. Околко главния път беше шумно и имаше много движение, така че се спрях на някакво село Lisičići от другата страна на язовира, за да се дръпнем от шума на шосето. Картата обещаваше да има и плаж, но на място се оказа, че плажът е бетонен. Все пак паркирахме на широко място край пътя. В близост имаше магазин, къщи, игрище и дори джамия. Надявах се да е тихо през нощта, но уви - не беше. Спах отново в буса, беше крайно неподходящо за палатка. По пътя минаваха пияни и шумни хора, но черешката на тортата бяха някакви, които паркираха до нас около полунощ, наизлязоха и почнаха да вдигат шум, та дори някой се подпря на буса. Веднага им тропнах отвътре да се махат и верно се махнаха. До сутринта повече никой не ни обезпокои.
 |
| Водениците сутринта |
 |
| Тази панорама ме остави съвсем без думи |
 |
| Манастирска градина |
 |
| Река Неретва има приказен цвят |
 |
| В град Кониц |
Бюджет за Босна и Херцеговина, престой - 6 дни:
- 130 босненски марки (66,47 евро) - билети за забележителности
- 192 босненски марки (98 евро) - храни и напитки
- 24 босненски марки (12,27 eвро) - сувенири
- 80 евро - гориво (дизел)
- 1 евро - тоалетна
- 31,50 евро - една нощувка в хотел
 |
| Маршрутът през Босна и Херцеговина |
Няма коментари:
Публикуване на коментар