Бразилия 2 - към мечтаната Амазония



След поредната измъчена нощ на автогарата, хванахме автобуса за Петрополис рано сутринта и сложихме край на желанието на Рио да не ни пуска да си ходим :) Пътят след града тръгна да се вие през планините и фавелите отстъпиха на чудно зелени гледки. В Петрополис видяхме само автогарата, която бе до пътя, така че направо излязохме да стопираме. Взе ни кола за няколко километра нататък и човекът ни остави на чудесна за стоп бензиностанция. Сложихме табелата "Бело Хоризонте" и зачакахме срещата със следващия готин човек. Засега и двамата много харесвахме Бразилия, така че вече не бяхме нито толкова притеснени, нито пък имахме лоши очаквания. Гледахме обаче да си държим тактиката от бензиностанция до бензиностанция и да не влизаме в никакви градове, защото градовете ни излизаха изключително скъпи и сложни. Предстояха ни огромни мегаполиси като Бело Хоризонте и столицата Бразилия.
Взе ни джип за стотина километра нататък, след което камион за Бело Хоризонте. Градът е гигантски и според шофьора има 20 милиона жители. Светлините стигат докъдето и погледа, та и отвъд него. Шофьорът отиваше към другия край на града, за да поеме по друг път за неговото градче, така че ни откара до една бензиностанция, която бе близо до изхода в посока Бразилия. Хич не ни се нравеше да спим в града, имайки предвид колко е опасно, но нямаше друг начин. Поне на бензиностанцията ни приеха, а камионджията дори слезе да ни урежда стоп с друг камион, какъвто обаче нямаше за Бразилия. Също така взе да ни пише табела "Бразилия", но тъй като не знаеше как се пише името на столицата, отиде да пита служителите от бензиностанцията. Като се върна ние му казахме, че знаем как се пише и той се успокои и остави на нас. Аз мислено му се присмях, което ми се върна тъпкано на следващата сутрин. Като се събудихме и събрахме багажа, аз седнах да пиша табелата "Бразилия" и я написах Brazilia, не знам в какво умопомрачение изпаднах, но явно под влияние на английския сложих Z вместо S. Така става като се присмиваш на другите. Колко ли хора са се смяли после на мен. Правописната грешка обаче имаше и положителна страна - хората разбираха, че сме чужденци и много по-лесно спираха.:)

Бензиностанцията, на която спахме, беше извън пътя, така че тръгнахме по магистралата да търсим място за стоп, или по-точно друга бензиностанция, за която ни казаха че е на километър и нещо. По пътя налетяхме на гигантски закрит пазар или по-точно нещо от типа на пловдивския панаир - десетки халета, всяко от което продава нещо - авточасти, плодове, пакетирани храни.... Тъкмо навреме да се запасим с храна. Купихме си и една голяма диня, която не успяхме да изядем и трябваше да носим половината за по-късно. Беше най-малката диня на търговеца и тежеше 8 кг :)
Нататък по пътя към бензиностанцията играта загрубя, защото трябваше да минем покрай фавела. Беше доста напрегнато, а хората от къщите хич не ни гледаха добре. Вървяхме възможно най-близо до колите по шосето и минахме безпроблемно. Стопът на бензиностанцията се протака малко, а хич не ни се искаше да спим там. Взе ни лъскава кола с младеж, дистрибутор на парфюми. Каза, че преди и той стопирал много, затова и винаги вземал стопаджии. Остави ни на едно пеахе (място за плащане на магистралата) по-натам по пътя, обаче нямахме представа, че пеахето е ново и още неработещо, така че доста отвисяхме, докато колите и камионите бързичко се изнизваха. Привечер една стара кола спря и отвътре двама младежи ни поканиха да се качим. Багажникът им беше пълен с раници, китари и какви ли не джунджурии. Отиваха на някакъв хипи фестивал край Бразилия. Казаха, че е нещо като Рейнбоу или среща на алтернативните хора, за каквито те самите се смятаха. Бяха готини, благи, но това, което аз лично не понасям у тези индивиди, е невъзможността им да съществуват без да пафкат трева. Когато шофьорът Педро пита дали имаме проблем ако пушат трева, ние многозначително си замълчахме. Още преди да почнат тревата, Педро караше като луд, а колата не си знаеше годините, така че не беше най-приятното ни возене, особено в тъмното и по двупосочния път, в който се превърна голямата магистрала след разклона за Диамантина. Докато караше, Педро пушеше трева и пиеше мате като постоянно се разсейваше с какво ли не, а аз само търсех удобен момент да си слезем без да ги обидим. Можехме да пропътуваме всичките оставащи 600 км до Бразилия директно, но нямах никакво намерение да ги пътуваме с такъв шофьор. Когато спряха на бензиностанция да си топлят вода за мате, им казах че ще останем тук да спим.
На бензиностанцията явно нацелихме собственика, който ни каза, че е опасно да се спи тук и ни закара до друга бензиностанция на 1 км разстояние, където ни показа да разпънем палатката до стената на заведението за по-сигурно. Зачудихме се какво толкова опасно има, бяхме далеч от големи градове, а всичко наоколо бе зеленина и гора. Но казват ли ти хората в Бразилия, че едно място е опасно - не се съмнявайте, че е така.

Преди да си легнем си проверих имейла и се оказа, че имаме хост от каучсърфинг в Бразилия. Ура, последният ни хост бе преди половин година в Чили. След толкова изпратени рекуести и пълно нежелание на хората да ни хостнат във всички предни държави, се зачудихме на тази промяна.
На сутринта станахме много рано, надъхани да минем 600 км. Доста време стопирахме, трафикът бе значително намалял, навлизахме в по-бедни и празни откъм население части на страната. Нямаше го блясъка на юга, огромните бензиностанции с машини за безплатна топла и студена вода (тук остана само студената, никой и без това не искаше топла в жегата). След много чакане ни взе камион до град Joao Pinheiro. Камионджията както обикновено беше готин и приказлив, часовете минаха неусетно. После втори камион спря след двучасово чакане. Нашият така мечтан и дългоговорен камион за Белем!!! Толкова дни вече чакахме камиона за Белем и бяхме започнали да мечтаем за него още от границата с Уругвай като символ на успеха в преминаването на Бразилия. И ето, че той се появи. И ние трябваше да го откажем, за да не прецакваме хоста, който вече ни чакаше. Но поне можехме да пътуваме с него до Бразилия. А изкушението да продължим до Белем хич не беше малко.

Андре беше може би най-готиният камионджия в цяла Бразилия :) Не спряхме да говорим по целия път, а като наближихме града, той отби на една бензиностанция да ни черпи вечеря. Ядохме на корем, говорехме си с приятния собственик на ресторанта, след което Андре се обади на хоста от неговия телефон и се уговориха къде да ни остави, за да може хостът да ни вземе. Беше тъмно и опасно да се мотаем по улиците с раници на гръб, така че Ренато реши да ни вземе с колата. Срещата и размяната на пътници стана по график, а Андре изказа искрено съжаление, че няма да продължим до Белем с него. Той караше коли Рено, които щяха да бъдат натоварени на карго кораб за Манаус, както и ние няколко дни по-късно :)

Ренато ни откара в дома си, който бе далеч от центъра в нещо като отделно градче с 300 къщи, оградено отвсякъде и с денонощна охрана. Този тип жилища се наричаха с общото име кондоминио. Не може да се влезе в комплекса без разрешение или пропуск, къщите вътре са луксозни и живеят все заможни хора или поне такива от средната класа. Ренато живееше с майка си, баща си и двамата си братя в голямата им къща. Работеше като адвокат и смяташе да се жени през октомври за годеницата си от Колумбия. Къщата имаше и голяма градина с множество растения и дори плодови дръвчета, за които родителите се грижеха с много мерак. И двамата бяха много готини, бащата бе запален авантюрист и любител на птиците като бе принтирал на няколко листа всички екзотични птици, минали някога през градината. Беше сложил хранилки и всяка сутрин идваха всевъзможни цветни птички. Тъй като тяхната къща бе последната преди голяма гора-резерват, се радваха и на чести посещения от маймуни и коати. Коатитата били толкова умни, че влизали в къщата и развивали винтови буркани, вземали каквото има вътре и пак ги завинтвали :) Много внимаваха да не оставят вратите на къщата отворени, защото като влезело коати, правело голяма бъркотия навсякъде. Майката пък също беше готина и постоянно ни окумяваше с какви ли не вкуснотии. Реално прекарахме повече време с родителите на Ренато, отколкото със самия него, но имахме възможност и него да опознаем. Първия ден ни разведе с колата из града като после ни остави да се разходим, преди пак да ни вземе и закара на събиране на негови приятели. Бразилия е вън от туристическите маршрути, но е уникален град и си заслужава да се види. Създаден е през 1960 г, когато хората решили да си правят нова столица и избрали това място да постоят нов, модерен град. Всички сгради са нови, катедралата е от 1980-та, архитектурата е модернистична и няма нито една старинна сграда. Музеят си го бива и отвътре, и отвън, сградата му е във форма на полукръг. Телевизионната кула пък предлага безплатно качване с асансьор до площадка за наблюдение, но опашките от желаещи бяха огромни и не можахме да се вредим. Автогарата е сърцето на града, чийто център е построен точно във формата на самолет. Улиците също така нямат пресечки с други улици, защото са на различни нива - всичко е подлези и надлези. Най-готиното нещо на града е, че е изключително просторен. Улиците са толкова широки и огромни, че небето се вижда от всяка точка. Недостатъкът е, че няма сянка, под която да се скриеш и слънцето те пече непрекъснато. Освен това придвижването пеш е почти невъзможно, защото градът е огромен и улиците безкрайно дълги. Конструиран е за придвижване с транспорт, но също така бил предназначен за не повече от 500 000 души, а сега били почти 2 милиона, което водело до проблеми с паркирането в делничен ден.

Първо посетихме катедралата, в която течеше сватба, така че я видяхме само отвън, после прекарахме доста време в музея и се отбихме да разгледаме библиотеката. Отидохме и до автогарата да проверим за автобуса за излизане от Бразилия в посока Белем. Имаше десетки малки заведения за хранене, наречени ланчонети, в които се продаваха основно тестени изделия и натурални сокове. Навсякъде имаше оферти от типа "salgado + suco" за 2,50 реала. Естествено ние си купихме и беше страшно вкусно, имаше само два-три вида без месо, но си заслужаваха. Едното беше "пао де кежо" (хляб със сирене), което е адски вкусно, а второто бе нещо като пържено тестено изделие със сирене по средата. Соковете бяха от различни тропически плодове, непознати по нашите ширини. Ние пробвахме маракуята и гуавата. В къщата на Ренато пък опитахме известния амазонски плод асай, който родителите му купиха специално заради нас. Пробвахме и вкусен миниатюрен плод от градината им, но му забравих името, казаха че съществува единствено в Бразилия. Събирането с приятелите на Ренато също бе много приятно, макар да бяхме единствените неговорещи португалски. Някои от тях говореха английски, а поводът за събирането бе стопанката на къщата, която се местеше да живее в Бело Хоризонте и това беше изпращането й. Като си тръгвахме ни подари по бурканче дулсе де лече и малка бутилка кашаса (бразилската ракия). Алкохолът оставихме на Ренато, а дулсе де лечето го изядохме с кеф.
Останахме ден повече при Ренато и семейството му, защото бе неделя и те ни предложиха да почиваме още един ден, явно сме изглеждали доста изморени. Успях да се обадя вкъщи по скайп, а другарчето проспа деня. Вечерта си говорихме с родителите на Ренато и ядохме вкуснотии.

Освежени и доволни потеглихме на сутринта като Ренато ни остави до автогарата, тъй като офисът му бе наблизо. Там затърсихме кой автобус да вземем за квартал Бразиландия, който се падаше в края на града, че даже малко извън него. Натоварихме се на рейса и след час бяхме на бензиностанцията в квартала. Доста време стопирахме, но мястото беше лошо и никой не спря. Прместихме се директно на шосето и там веднага спря кола, но човекът не отиваше никъде. Все пак пожела да ни помогне и ни хвърли до полицейски пост на 8 км. Там не чакахме дълго и ни взе жена с дете за град Падре Бернардо. Остави ни на бензиностанция в града, откъдето след по-малко от 5 минути ни взе камион за градчето Барро Алто, което бе на 60 км преди Уруасу - голям град на главния път за Белем, към който трябваше да се включим. В Барро Алто се установихме на бензиностанция, където ни посрещнаха много добре и момчето на пост дори ни предложи да се изкъпем на безплатните душове. Навсякъде досега хората бяха много благоразположени към нас, просто обожавахме Бразилия. Тук нямаше такива като нас, за цялото си пътуване в страната никога не видяхме други с раници, или пък колоездачи, или каквито е да е други туристи, освен организираните на групи. Всички избягваха Бразилия, защото е опасна, скъпа и трудна за пътуване, но всъщност хората са прекрасни. И понеже не виждат всеки ден такива като нас, всеки гледа да ни помогне. Бекпекърите и стопаджиите могат някак да оцелеят в Бразилия, ако спазват определени правила, но пътуващите на колело или пеш са гарантирано мъртви. Колоездачите предвидливо минават по Панамерикана по западния бряг на континента, предполагам пешаците също.
Спахме чудесно на бензиностанцията и сутринта благодарихме на момчето, събрахме всичко и застанахме на стопа. Една кола, която тъкмо бе заредила и хората бяха видяли, че сме чужденци, спря и ни взе за Уруасу. Както каза другарчето, ако всички знаеха, че сме чужденци, щяха да спират, просто хората са много готини, но ги е страх, което е напълно обяснимо. Шапка им свалям, че изобщо спират, да живееш в такава страна и да качваш стопаджии е меко казано рисково и е голям подвиг според мен.

В Уруасу продължихме стопа на една бензиностанция на входа на града, но много време никой не спря. По едно време камионджия, отиващ на 20 км, каза да се качваме да ни кара на по-добро място за стоп. Свали ни на голяма бензиностанция, която беше перфектна и не чакахме много, когато камион спря и ни взе за доста нататък по пътя. На една бензиностанция шофьорът спря да спи, ние къмпирахме до камиона. На сутринта целия камион бе подложен на пълна външна автомивка и светна като нов. Шофьорът отново ни взе и продължихме с него. Слязохме 60 км преди града, в който отиваше, защото имаше голяма бензиностанция край пътя. Там си взехме душ, който бе крайно необходим в жегата. Хванахме и последен стоп директно за Белем. Ето, че отново имахме камион за Белем и този път смятахме да се възползваме от него. Имахме и покана от хост в Белем, така че бяхме тотално мотивирани да стигнем навреме. Нашият шофьор спря да спи на една бензиностанция, както и ние, а на сутринта ни оставаха само 600 км до Белем. След хилядите, които бяхме пропътували, ни се виждаше направо смешно. Тръгнахме в 5 сутринта и след много спирки по пътя за кафе, храна, оправяне на документите на камиона и кавги с шефа по телефона, стигнахме Белем в 20:30 вечерта. Няколко часа преди да стигнем беше започнал да се лее страшен дъжд и бе невъзможно да се къмпира, така че трябваше да се постараем да стигнем при хоста, въпреки че бе тъмно и не беше добра идея да се мотаем по улиците. Той обаче ни бе дал много точни инструкции, а и живееше в центъра, така че нямахме проблеми. А дори и нощем Белем ми направи впечатление на спокоен и доста по-приятен град от Рио, поне в тази му част.
Хостът Лисмар ни посрещна на вратата и ни настани във всекидневната в апартамента си, пълен с какви ли не сувенири от пътешествията му, колекции от филми и книги. Това ни беше първия хост досега, който имаше повече каучсърфинг опит от нас, тоест над 300 положителни коментара. Веднага ни даде ключ и след като поговорихме малко, всички легнахме да спим.

Задачите ни за следващия ден бяха много. Трябваше да намерим пералня на самообслужване, за да си изперем всички дрехи и спалните чували, да напазаруваме храна за една седмица и да си купим билети за корабчето. А аз и да разгледам града, който има много за гледане и снимане. Първо поехме към пералнята, чийто адрес намерихме в интернет. Пътьом си купихме за закуска по една баничка със сок (баничка, ако щете вярвате - същата като нашенската!!) През ум не ми беше минавало, че ще ям баничка в Бразилия :) Пералнята ни излезе бая солена, защото трябваше да направим три перални и една сушилня, нещата не се събраха в една или две. Оставих другарчето да чака дрехите, а аз тръгнах към центъра да разгледам. Архитектурата бе много впечатляваща, зоната на стария град страшно ми хареса, а до пристанището имаше голям пазар с какви ли не вкуснотии, всякакви странни плодове, прясноизцедени сокове и сувенири за туристи... Белем много ме впечатли, беше ми страшно приятно да се разхождам. Тук-там имаше по някоя напушена отрепка или паднал в несвяст пияндурник, но нищо фрапиращо като индивидите в Рио.
Следващата задача бяха покупките на храна, които направихме в един супермаркет недалеч от дома на хоста. Запасихме се добре, за да не се налага да купуваме по пътя, очаквахме да е по-скъпо. Накрая отидохме на порта, където бе най-сложната задача - купуване на билет. Хостът ни бе казал, че нормалната цена е 180 реала на човек до Манаус. Пред вратите на порта имаше поне десетина човека със зелени и сини тениски, които предлагаха билети. Не знаехме дали са легални, затова влязохме вътре. Имаше два офиса на компании като единият бе затворен в момента, а в другия жените ни казаха, че лодката тръгва днес в 19:00 и следващата е чак след 5 дни. Това нас изобщо не ни устройваше, защото нито можехме да тръгнем след три часа и да прецакаме хоста (бяхме се уговорили за две нощи), нито пък след 5 дни, защото нямаше къде да спим през това време. Като цена свалиха на 170. Зачудихме се какво да правим и излязохме вън да питаме продаващите билети на улицата. Още първия, когото заговорихме, каза че има лодка за утре в 12:00. Това идеално ни устройваше, но искаше 200 реала. С пазарлъци успяхме да свалим на 170 и хукнахме към банкомата да теглим пари. Понеже този на порта не работеше с международни карти, се наложи да бягаме до главната улица в центъра. Трябваше да идем и да се върнем преди да лисне следобедния порой, който вече се показваше на хоризонта. Изтеглихме парите, но не успяхме да стигнем порта преди да се изсипе дъжда, трябваше да се подслоним под един покрив. Нямаше никакви изгледи да спре, а улиците за нищо време се превърнаха в реки. Ние също се намокрихме доста дори и под покрива, отказахме се да чакаме и пробягахме последните стотина метра до порта. Там нашите хора с билетите ни чакаха и направихме сделката. Казаха, че на лодката имало питейна вода и че нямало проблем да си разпънем палатката, въпреки че всички други ще са на хамаци.

Върнахме се доволни при хоста, видяхме се с него за кратко и той излезе да се събира с приятели, а ние започнахме да събираме багажи и да се подготвяме за предстоящото плаване. Цялото това нещо с корабчето се получи, защото няма път до Манаус, може да се стигне само с кораб или самолет, така че колкото и да не ни се плащаше, трябваше да вземем кораб. Хубавото бе, че ужасно много ми се искаше да пътуваме с корабче по Амазонка, така че въобще не се чувствахме като да сме принудени да правим нещо неприятно :) Напротив - преживяването се оказа едно от най-най-приятните не само в Бразилия, но и в цялото пътуване досега...





грешно написаната табела

храна от огромния пазар

пао де кежо :)

сладко и солено


поредната бензиностанция за спане


един от многото претоварени камиони

на ресторант с Андре

стаята ни в къщата на Ренато

бразилски плод, много вкусен

в столицата Бразилия






музеят

националната библиотека

катедралата

карта на града, в която се вижда "плано пилото" - градът е строен във форма на самолет

модернистични сувенири





вътре в музея







на автогарата

обяд (сокът е от гуава)


чурос - сладка вкуснотия






с приятелите на Ренато

къщата на родителите на Ренато

произведение на майка му

асай

втора фаза на приготвяне

готово за консумация

бензиностанцията край Барро Алто

поредица от бензиностанции за спане :)


асай преди да стане на сок



в дома на Лисмар в Белем


вкусна закуска с банички :)




в градски парк







стария град на Белем...




    












ценоразпис на официалните цени на корабчето, реалните са поне наполовина по-ниски

Лисмар колекционира чай и бирени бутилки

последни табели



















нощ в джунглата


папагар ара




знак, показваш Екватора




една кофти нощ до тоалетните

вкусен сладолед с парченца дъвка


недалеч от границата с Венецуела

Няма коментари: