Две години на пътя и адиос, Америка! Пътуването е към своя край





"Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!" - Моканина

Това изречение винаги изплува в съзнанието ми, когато трябва да обобщя видяното за последните две години по широките пътища.

Тази публикация е просто една тъжна лична словестна равносметка по предстоящия край на пътуването, който наближава. Реших да я напиша, за да не останат мислите ми незаписани. Като се прибера, ще пиша надълго и нашироко относно практическите неща и това, което би било полезно за следващи по маршрута пътешественици.

На 28-ми октомври ще станат пълни две години в пътуване. Надали ще имам интернет тогава, затова написах тази публикация днес - 4 дни по-рано. Не зная дали някой може да си представи какво е да мизерстваш около света 730 дни, но определено не е за всеки. :) Спането на място без шум, мръсотия, регетон, крясъци, скандали, клецане, бръмчене на двигатели на ТИРове, заплаха от гангстери, невъзпитани лилипути, ритащи нарочно палатката ни.... за нас се превърна в недостижима мечта. И да - УМОРЕНИ СМЕ. Безкрайно, невероятно, съсипващо уморени. Довели сме се до психическо и физическо изтощение, което не мога да обясня с думи. Също така сме много огорчени, по-скоро отчаяни за съдбата на света, отколкото очаровани и позитивно настроени. Виждайки как живее и "мисли" огромна част от население на планетата, с другарчето стигнахме до извод, че нещата са по-скоро безнадеждни.
Хубавото е, че колкото и да сме уморени, местата, които виждаме, все така ме впечатляват с красотата си и все повече оценявам стойността на природата като най-прекрасното нещо на света. Дори за миг не ми омръзна да се наслаждавам на красотите, а дори най-малкото езерце, хълмче или река, все така ме карат да изпадам в еуфория и да вадя скоростно фотоапарата. Обожавам местата, които виждаме и където няма хора, но за жалост те станаха все по-малко след идването ни в Централна Америка. Тук просто почти навсякъде има хора.
Един гватемалец наскоро ни каза, че той за първи път ще отиде на ваканция, когато го закопаят в гроба му. В тези страни наистина единствената ваканция в живота ти може да е когато се гътнеш. Напълно го разбираме.

За тези две години имахме сравнително малко стойностни срещи. Създадохме изключително малко приятелства. Поживяхме в една гигантска циганска махла, наречена Латинска Америка. И ако травеститът от "Хотел Рай" (гледайте филма, който не го е гледал) твърдеше, че не обича да му мирише на миризма, то ние сме категорични, че след цялото това пътуване не можем да понасяме да ни мирише на миризма и никога няма да свикнем. Толкова смрад и мръсотия сме попили, а другарчето всеки път като му замирише на онази специфична миризма, получаваща се от комбинация: битови отпадъци + урина + мърша, възкликва "мирише на Перу". Е, то да беше само Перу, но нагоре стана... Боже опази! Страх ме е да сложа на блога това, което написах за второто ни посещение в Колумбия, където бяхме все по крайбрежието, защото дори на мен ми става гадно като си го чета. Към картината прибавяме и поголовна сеч на гори, лов на диви животни, маймунски глави и ръчички в супа, глава от куче и глава от котка в супа, печени игуани... част от кулинарните изкушения в Гватемала! И не само там, ядат ги във всички държави от третия свят. В тези от първия ядат крави. Милиони, милиарди крави. В Парагвай само имаха над 30 милиона, при 7 милиона хора. Климатът в цялата Латинска Америка се променя наистина сериозно. Дъждовете драстично намаляват, засушаванията са все по-чести. Ако вали, вали брутално и дни наред, което води до наводнения. В Андите сушата ще се увеличи много в близките години, според прогнози на учените. Навсякъде, където пътувахме, взелите ни на стоп разказваха как преди сезоните били съвсем други, а сега всичко се омешало. Централна Америка също страда от промени в климата, а в Гватемала например горите поголовно и умишлено се изсичат, за да става още по-зле. При скорошните наводнения имаше много жертви заради това изсичане и ерозията на почвата, стават големи свлачища. Сега сме в Белиз и тук всичко е наводнено. Имали два месеца суша и сега вали всеки ден по цял ден - нещо нехарактерно за тропическия климат.

Ум и разум рядко сме видели. Аз за себе си разбрах, че няма нищо по-страшно от това да си тъп. Грешка - има, да си тъп и мързелив! 90% от населението тук, когато не клеца и не яде, обожава да седи и гледа в една точка. Никой няма интерес към нищо, никога не можеш да видиш човек с книга, човек да рисува или да свири, да се занимава с нещо. Негрите в Белиз например като ни видят, веднага идват да ни искат долар, а вчера докато се разхождах из Белиз сити, няколко черни ми подвикнаха "fuck you" докато просто си вървях по улицата. Нагледахме се на простаци, грубиани, агресивни типчета, които по цял ден крещят по парковете и тормозят хората.
В Гватемала, както каза Оскар - единственото нещо, което интересува хората, е клецането, ако махнем яденето и алкохола. Съседката имала 17 деца. Той се водеше за по-интелигентен и преуспял, но имаше същият проблем и докато ни возеше, звънеше на безбройните си любовници да им каже, че не може да ги навести, защото е взел двама туристи на стоп. Чаветата тичат голи и боси, сополиви и няма мама и тате да ги учат кое е добро и кое не. Другарчето като седне някъде да ме чака с багажа, идват да му дърпат компютъра, да го блъскат, друг път замерват палатката с камъни, а едно малко момиченце се опита да ни открадне шишето с вода...
Латиносите имали друга култура... може би. За мен по-скоро е липса на култура. Опитах се, направо се насилих психически да ми е приятно тук, но не става - отказах се. Не мога да се адаптирам към чудовищната разлика, не мога да свикна с начина, по който хората гледат - с празни погледи и плоски мисли. Може би липсата на образование е причината за това пагубно отсъствие на какъвто и да бил полезен интерес у тях. Може би именно заради това никой не ни хоства - защото не го интересува да научи каквото и да било за друга култура и страна. В Африка хората бяха бедни, необразовани, понякога грубовати и доста неинформирани, но я имаше онази човещинка и онази искра любопитство да научат нещо ново, задаваха въпроси, търсеха отговори... Докато тук - нищо.

Наскоро отново един човек ни каза, че раниците ни са пълни с пари. Няколко пъти в това пътуване и само веднъж в Африка. А колко ли хора са си го помислили. И какво ли не правим, за да опазим нещата си. Купихме си две мачетета наскоро, докато бяхме в Ел Салвадор. Тук ножът не би помогнал много, а и само в Салвадор има толкова огнестрелни оръжия, достатъчни за трета световна война. В Гватемала над 6 милиона човека имали оръжия, някои по две-три на брой. Страната е малко по-малка от България и има 20 милиона население (официално 16). Нямат място една крава да си отгледат, затова пият мляко на прах, внесено от Австралия, по радиото даже го рекламират. А да имаш оръжие било като да имаш кола - нормално. САЩ са развили  брутален пазар за оръжията си в Централна Америка. Дори ключарските будки или културните центрове в Салвадор имат въоръжена с автомат охрана. Чудя се, как можеш да дадеш на един лилипут, който няма завършен втори клас и не може да чете и пише, да си купи и ползва огнестрелно оръжие?!?

Когато се прибера вкъщи, ще имам много време да опиша детайлно това, което научих и видях през тези две години. Определено научих повече от предните две пътувания, взети заедно. Както каза другарчето - трябва да сме като вестоносци - да разгласяваме пред хората това, което сме видели по света, за да знаят какво се случва, защото сега и представа си нямат какво става на няколко хиляди километра от тях, под същото това слънце.

Относно това колко трябва да трае едно пътуване - не повече от 8 месеца според мен. Две години е едно безкрайно дълго пътуване, при което мизерстването става начин на живот, особено когато хората не са гостоприемни. В Африка рядко мизерствах само благодарение на хората. Толкова често ме канеха, че не успявах много да усетя онази нищета и отчаяние да не си се къпал 10 дни, да си ял сух хляб една седмица, да спиш всеки ден в някоя крива нива и като се събудиш сутрин да те боли всичко, да седиш жаден често, за да пестиш водата, защото не се знае кога пак ще можеш да напълниш, дрехите ти да са толкова мръсни, че да те е гнус да ги сложиш в раницата... Мизерстването не е лошо, когато е за определено време. Но когато стане начин на живот, когато продължи години и всеки ден мечтаеш за едно кранче с течаща вода или една равна поляна, на която да спиш, животът не ти изглежда толкова розов. Най-страшното е положението с къпането. Както казах по-горе - не обичаме да ни мирише на миризма. И ако има периоди в пътуванията, в които да не се къпем, това не е защото така искаме, а защото няма как да се изкъпем. Каучсърфингът се оказа несъществуващ за нас в тоя край на света, последният ни хост беше във Венецуела преди месеци, вече сме в Белиз и почти приключихме Централна Америка и пътуването, а хост не сме намерили нито един. Което пък съвсем затвърди желанието ми да хоствам абсолютно всеки, когато се прибера, защото не искам никой да преживява това, което ние преживяхме в следствие от липсата на хостове. В Азия и Африка имах хост във всеки голям град, а и в доста малки и се чувствах добре именно заради топлия прием от страна на хората. Хранех се с полезни неща, само защото хората ми даваха. Тук са редки моментите, когато някой ни е почерпил и поради това изхарчихме страшно много пари за храна, все лоша храна. Основно ядем неща на прах, боклуци, нишестета и писнали ни до болка овесени ядки, и изобщо неща, на които в България никой от нас дори не би хвърлил пренебрежителен поглед в магазина, та камо ли да ги сложи в устата си.



Та най-сетне дойде време и да си ходим вкъщи. И започнаха други проблеми... Всъщност това време дойде още след като разгледахме Чили, но аз нали обичам да довършвам нещата до край и все се надявам на положителна промяна, та вместо да се приберем след Чили, което щеше да бъде най-доброто решение, се заинатих и продължихме опознаването на латино културата, или както другарчето обича да казва - липсата на такава. Това доведе до огромни загуби на пари, нерви, емоционален стрес, огорчение, физическо изтощение, а за капак докато бяхме в Коста Рика, заболях от кофти тропическа треска, наречена денге (по-лека от маларията) и макар да я изкарах на крак, с раница на гръб, по някое време почнах да припадам и да се парализирам лошо, преди да започне подобрението. Общо ме държа седмица, през което време не можех да спя нощем от високата температура, едва ходех денем и на всеки 50 метра капвах от умора, не можех да си вдигна раницата и да я сложа на гръб, но най-лошото бе, че ме удари най-силно в сърцето като последните дни не можех да стана, да се движа и сърцето ме болеше изключително силно. Другарчето се грижеше за мен в палатката, слагаше ми мокри чорапи на главата и обикаляше наоколо като лудо в пристъп на тревога да не умра. Беше голям екшън, но завърши благополучно :)
И най-интересното е, че преди да идем в Централна Америка, другарчето и майка ми повтаряха, че там ще е същото, каквото и в южна, а аз с надъханост и вяра им повтарях "ще видите вие, няма да е нищо такова, ще е сто пъти по-хубаво". Оказа се, че и те, и аз грешим - то стана по-лошо. Взеха да ни дерат парички за влизане и излизане от потъналите в дрога, ганстери и разврат бананови републики. Появиха се и марите (Мара Салватруча и Мара 18) - огромни гангстерски групи, депортирани в Ел Салвадор и околните държави през 90-те години от Лос Анджелис (САЩ изнасят не само оръжия, а и гангстери). Трябваше умело да се пазим и от тях, които реално можеха да бъдат навсякъде и които избиват стотици хора за кеф.
Замислих се защо толкова ми хареса Индия, а след нея и Африка. Може би защото не останах достатъчно дълго, за да не ми харесат. Може би защото минах толкова бързо през държавите, че имах време да видя само положителните им страни. Но така или иначе хората там бяха много по-добри към мен. Латинска Америка е далеч по-дива от Африка, милиарди пъти по-опасна и тук наистина има защо човек да мисли за риска, защото такъв има. Никога, нито за миг, не усетих подобна заплаха в Африка или Азия. Напротив - където се водеше най-опасно и размирно, се чувствах най-добре сред хората. Тук е точно обратното - казват ли ти, че някъде е опасно, наистина е, виждаш го и го усещаш всеки ден.

Ако сега можех да върна времето назад, щях да купя билети за първия круиз от Аржентина за Европа през април 2014-та. Сега обаче нещата са други, круизи няма, чак догодина април, а най-евтиният е 1400 долара на човек и включва връщане до Бразилия, което вече смятам ще ни погуби психически и физически ако трябва да минем през всичко, през което минахме. Докато бяхме в Коста Рика и Никарагуа, прекарах много дни в търсене на круизи, лодки, карго и се оказа, че единственото което можем да вземем без да ходим в САЩ (от което се отказахме заради визите), е круиза от Бразилия. Всъщност визите за САЩ не само ни провалиха пътуването до Аляска, което бе първоначалния план и което щеше да внесе малко разнообразие в латино пътуването, но и ни орязаха шанса да се върнем от там с круиз. Карго корабите също отпаднаха не само защото са безумно скъпи (по 100 долара на ден при плавания от порядъка на 30-40 дни), но и защото всичките минават в един момент през САЩ и ти искат виза, за да те вземат изобщо на борда. Друг вариант бяха яхтите, плаващи също през април от Карибите за Европа, но за тази цел трябваше отново да стигнем познатите ни до болка карибски острови, тоест да търсим яхта от Централна Америка за там и да платим кой знае колко на капитана, после я намерим, я не, друга яхта и там да платим на капитана. Всичко хубаво, но трябва да е ясно, че аз лично отдавна банкрутирах и парите, които в момента харча, далеч не са мои и тези, които ми помагат това пътуване да продължи, демек близките, тотално вече изнемогват. Едно връщане до Бразилия с лодката от Панама до Колумбия, корабчето до Манаус и всички входни и изходни такси в Центроамерика, както и круиза, ще ни излезе над 2000 долара на човек. На другарчето спестяванията му са съвсем към своя край и нещата хич не са розови. По-нататък като сложа бюджета на блога, ще се види за какви разходи става въпрос, но понастоящем положението отива към критично. Докато аз търсех круизи, другарчето си търси самолетни билети за евакуация. На мен не би ми минало и през ум да взема самолета и въобще не го преглеждах като опция, докато другарчето намери билет от Мексико до Германия за 319 долара на калпак. След много размисли реших, че парите на близките ми са по-ценни от моето достойнство и реших, че това пътуване ще е вторият ми голям провал, след азиатското, в което също се наложи да взема самолет пак от безпаричие. Няма нищо по-скъпо от пътуването по суша, си мислех тогава. Сега си мисля, че няма нищо по-скъпо от пътуването по вода. Всичките стотици хиляди долари, които похарчихме за: круиз, карго корабче, ферибот, яхта, ферибот-ковчег, корабче по Амазонка, три моторници до Панама... бяха излишни, понеже пътуването се провали. Не успях да стигна до Европа по вода, не успях да се върна у дома по вода. Така от трите ми дълги пътувания две са провал и едно е успешно. Другарчето купи билетите за 319 долара докато бяхме в Никарагуа, веднага след като се разбра, че оставаме само с варианта за връщане до Бразилия и прибиране през април. Как щяхме да живеем още 7 месеца в тази лудница, с какви пари и още повече - как щяхме да се придвижим обратно до Бразилия...
След като купи билетите, другачето реши да се дурли на себе си, мен и света през останала част от времето до 1-ви декември (датата на полета), а аз реших да плача, защото нищо друго не ми бе останало. Ясно ми бе, че с вземането на самолета, губя огромна част от достойнството си, защото ползването на пътнически самолети е твърдо против принципите ми и надали някога ще вдигна глава от срам. Сега, месец след като купихме билетите, другарчето вече не се дурли, а се моли да дойде по-скоро датата и общо взето всеки ден броим дните и се борим да не полудеем до 1-ви. Аз разредих плаченето, но ме налегна безсъние, вече изобщо не мога да спя, а заспя ли, започвам да сънувам ужасни кошмари. И двамата знаем, че никога повече няма да се адаптираме към живота в България.
Това, което най-силно ме тласна да кажа на другарчето да купува билетите, беше пристигането ни на границата на Никарагуа, когато започнаха да ни цакат брутални суми за влизане и излизане от държавите. За Коста Рика платихме 8 долара на човек за излизане, а в Никарагуа 12 за влизане. Тогава осъзнах, че ние изобщо нямаме пари да продължаваме, да не говорим за нерви, така че трябва да се евакуираме по най-евтиния възможен начин. Така другарчето вместо един купи два билета, докато аз се опитвах да заспя в сградата на червения кръст в Гранада/Никарагуа, където намерихме спасение при липсата на места за къмпинг в дивото, или изобщо от липсата на диво.
Останаха 37 дни до края на пътуването, донесло ни както много красиви моменти и впечатления, така и много разочарования от човешкия фактор по света. Най-важното последствие за мен е, че повече със сигурност няма да отида на място, което не е свързано с България по суша (без да броим ферибота до Мароко) и с това презокеанските ми пътувания приключиха окончателно.  

Сега ни предстои оцеляване в Мексико оставащите дни до 1-ви декември. Бихме останали в Белиз, защото страната е слабо населена и карибски тип, няма нищо общо с Латинска Америка, тоест е глътка свеж въздух за нас и ни връща назад към безгрижните дни в Доминика. Само че тук вали всеки ден и по цял ден, страшна жега е, а най-лошото е, че е много скъпо и не можем да си позволим никаква свястна храна, освен банани. Така че поемаме към Мексико тези дни, за да прекараме последния оставащ месец там и да разгледаме колкото може повече места, защото в тази част на света смятам никой от нас двамата не би желал да се върне отново :)

Освен всички отрицателни емоции, събрахме и множество незабравими и вълшебни моменти, записани завинаги в спомени и снимки. Никога няма да забравя двата райски месеца на Доминика, които безспорно останаха най-хубавото нещо в пътуването ни. После плаването с Кърк и плуването с костенурки на рифа на Тобаго Кейс, групата делфини, които ни посрещнаха в Тринидад, първите ни хайкове на 4000 метра надморска височина в планините Мерида и разкошните водопади на Гран Савана, китовете край бреговете на Еквадор и къмпирането в подножието на вулканите Котопакси и Чимборазо, преходите в Кордилера Бланка в Перу, островите Байестас с множество морски лъвове и пингвини, красивият град Куско, невероятните преходи из чилийските национални паркове, начело с Торрес дел Пайне, достигането до Ушуая или края на света, преходите край Чалтен и красивите каньони в северна Аржентина, вълшебният солник Уюни в Боливия, невероятното плаване по река Амазонка и гледката към Рио де Жанейро от статуята на Христос, хилядите маймуни и папагали ара в горите на Коста Рика, милите и притеснени за нашето оцеляване хора в Ел Салвадор................................Хубавите моменти са неизброимо много и макар да сме по-скоро натъжени от картинката като цяло, именно тези мигове си заслужават всичко, през което сме минали.   

И все така Еквадор и Чили останаха любимите ми страни, Доминика любимия остров, а в Централна Америка ми хареса Белиз заради малкото население, Коста Рика заради животните, Ел Салвадор заради хората. Още не сме видели Мексико. Бразилия беше разкошна като природа и пълна с добри хора, но твърде опасна и много трудна за пътуване в нашия стил.



Нямам търпение да се прибера, за да имам времето и възможността да опиша всичко, което научих, да си почина, да свърша повече полезни неща за близките ми и да събера пари за следващото пътуване, което още отсега зная къде ще е - Индия. Горя от желание да видя дали наистина Индия ще ми хареса на второ четене и наистина ли зависи изцяло от времето на престой, дали една държава ти се струва много прекрасна или много ужасна :)

Латинска Америка в резюме :) - https://www.youtube.com/watch?v=VMp55KH_3wo

2 коментара:

Анонимен каза...

Велико! Проследих цялата епопея "Латинска Америка". Все едно бях и аз там.

Tery каза...

Като се прибера ще допиша разказите за страните от Централна Америка, че и тук има много за разказване като продължение на епопеята :)