На стоп около света: Парагвай - страната на кравите

Парагвай - страната на кравите

изгрев в Асунсион

Вчера успешно завърши прехвърлянето ни на нов континент с три моторни лодки и безброй ядове - вече сме в Панама!!! Нови хоризонти, нови страни, нови мечти :) Южна Америка остана назад, там преживяхме прекрасни и ужасни моменти, занапред се надяваме само на първите :) Нямам търпение да опознаем красотите на Централна и Северна Америка! Сега обаче се връщам далеч назад, преди няколко месеца в Парагвай - страната на кравите :)))

Бяхме приятно изненадани от промяната в Парагвай - военните на пункта бяха високи, бели и най-важното - интелигентни. Можеше да се говори нормално с тях - нещо, което бе почти невъзможно в Боливия. Те искаха да ни помогнат и питаха всеки минаващ камион дали ще ни вземе нататък, но всичките бяха цистерни с газ и нямаше как да ни качат, защото им бе забранено, а след 90 км имало полицейски пост с много заядливи полицаи. Като стана късно и трафикът съвсем изчезна, военните ни предложиха да разпънем палатка на поляната при тях.
Наспахме се отлично и сутринта направо тръгнахме да вървим по пътя. Много ни впечатлиха тишината и спокойствието на района, навлизахме в парагвайското чако - огромна площ тип савана с ниски дървета, термитници и равно докъдето ти стигат очите. Гледки не се откриваха, защото всичко бе плоско като тепсия, но пък околната среда бе вълшебно красива и зелена. Проблемът ни в този момент бе, че печатът от Боливия бе от предишния ден, а такъв от Парагвай още нямахме, защото имиграционните се намираха на няколко стотин километра навътре, в град Марискал. А пътят до там бе в толкова трагично състояние, че камионите го пътуваха по 7-8 часа.
По едно време мина джип и спря. Вътре мъж и жена корейци, направо се облещихме като ги видяхме. Очаквахме да ни вземат парагвайци или боливийци, а не корейци. Не бяха изобщо разговорливи, така че часовете минаха в мълчание. Оставиха ни при имиграционните и продължиха за Асунсион, където отивахме и ние, но очевидно не искаха да ни возят чак до там и казаха, че имало автобус. Благодарихме им и се върнахме на пътя да стопираме. След броени минути спря пикап и човекът отиваше до Филаделфия - една от колониите на менонитите. Тук те са преселници основно от немски и руски произход, които са основали големи колонии в Парагвай. Филаделфия приличаше на една прашна Германия. Табелите бяха на немски, освен на испански. В магазините се продаваха един куп немски неща като ябълков щрудел и немски хлябове. Всички хора бяха по-бели и по-високи от нас, почувствахме се доста странно, идвайки от лилипутската страна. Местните в Парагвай се различават от лилипутите по това, че говорят гуарани - това е националният език на страната и хората основно ползват него, някои дори не говорят испански. Населението във Филаделфия, което не бе от немски или руски произход, определено приличаше на български цигани. Жените бяха облечени с шарени фусти и водеха по няколко чавета. Виждаше се, че местните са работна ръка за колониалистите и нямат особено самочувствие. Сториха ни се доста мрачни и нещастни. А немците си живеят със стандарта, който си имат в Германия. Направили са си хубави къщи, магазини, паркчета... Карат колелета и лъскави коли. Очевидно са дошли тук, за да са господари.

Тъмното ни хвана на изхода на Филаделфия и понеже бе пълно със съмнителни типове от не немски произход, нямаше какво да се прави, освен да ходим да спим на близката бензиностанция. Там тежко въоръжена охрана ни каза, че може да нощуваме само от външната страна на оградата, на паркинга за камиони. Там имаше нещо като навес с маса и столчета, както и душове. Беше бая мръсно наоколо и там тъкмо се бяха събрали цяла група камионджии да ядат и пият. Ние се канехме да разпънем палатката встрани от навеса, където ни бе казал охраната и където имаше лампа, за да може да ни вижда. Камионджиите бяха готини и много разговорливи, така че останахме да си поприказваме преди да си легнем. Охраната се притесни за нас и идваше два пъти да ни проверява. Засега впечатленията ни от хората в Парагвай бяха много положителни. Имаше някаква тревога и несигурност в страната, навсякъде щъкаха тежко въоръжени охрани, но пък хората бяха свежи. Имаше и престъпност естествено, като почти всички латиноамерикански страни и тук имаше огромен проблем с наркотрафика. Нямаше обаче никакви схеми за завличане на туристи, защото нямаше туристи в страната и повечето хора като ни видеха, веднага започваха да зяпат като оставяха каквото и да вършеха и цялото им внимание бе насочено към нас. Само че наистина не знаеха какво да правят с нас. Няма как тези хора толкова бързо да измислят и осъществят едно евентуално ограбване, така че поне нямаше причина да сме нащрек за подобни неща. Очертаваше се да си починем психически и нервозно в Парагвай.

Сутринта продължихме със стопа и веднага ни взе пикап до главния път за Асунсион, след което кола със семейство за двайсетина километра напред. Отново не чакахме изобщо и ни взе пикап с готини хора, отиващи почти до важен разклон, където се отделяше пътя за Консепсион - друг важен град в Парагвай. Страната се дели основно на две части - Чакото на запад от Асунсион и доста по-населената източна част на страната, която вече не е равна, а се появяват хълмчета. В Чакото се отглеждат 20 милиона крави, а в източната част само 16. За сравнение, населението е 7 милиона човека. Сиренето и млякото в страната са много вкусни и евтини. В Чакото живеят доста по-малко хора и все в големи естанции с хиляди крави. Водата в най-западната му част бе солена и хората се оплакваха, че имали проблем със сладката вода, трябвало да се копае все по-дълбоко. В останалата част на страната няма такива проблеми и сладката вода е в изобилие. Колкото повече се приближаваш към столицата, толкова по-зелено става и по-тропическо, съответно вали все повече. В същото време става и по-студено, защото е разгара на зимата.
На разклона стопирахме и ни взе камион с двама човека, които отиваха директно в Асунсион. Ние обаче решихме да спрем 80 км преди големия град, защото ни казаха, че къщите започват на около 50 км преди него и няма празно до центъра на столицата, тоест нямаше къде да се спи. Слизането обаче не бе лесно, защото през последния час от возенето валеше брутален порой и всичко бе подгизнало от вода. Най-лошото бе, че нямаше и следа от каквото и да е хълмче и въобще дори няколко сантиметра по-високо място. Всичко бе едно огромно блато, в което сякаш плаваха множеството плантации с палми. Пътят бе най-високата част, очевидно за да не бъде наводняван и всичко останало бе мокро и подгизнало. Слязохме от камиона на едно място, на което видяхме малка горичка. Всичко друго бе ниви и нямаше къде да се скрием. Дъждът се лееше с пълна сила и докато извадим мушами и найлони, вече бяхме вир вода мокри. Влязохме в горичката, зад която имаше ограда на частната нива и разпънахме максимално бързо палатката. По едно време дъждът намаля и се появиха рояци комари, които ми се струваше, че могат да вдигнат цялата палатка с нас вътре.

Сутринта не валеше и по най-бързия начин тръгнахме по пътя. Стопът тук за първи път се проточи, защото бяхме в нищото и колите летяха с по 150 км в час, така че трябваше да се пазим да не ни отнесат, вместо да ги стопираме. След доста ходене чак към обяд хванахме стоп с една кола. В нея се возеха двама бандити и пътуваха в комбина с още една кола. Не бяха лоши към нас, но не им беше чиста работата, защото като минавахме покрай полицейски пункт, доста се изнервиха когато полицаят ги накара да отворят задните прозорци (стъклата на цялата кола бяха тъмни). Когато полицаят ни видя, махна на шофьора да продължава. Отдъхнаха си, че са минали, явно имат нещо да крият. И ние си отдъхнахме като ни стовариха в някакъв квартал на града. До тук бяхме пропътували цялата страна без никакви пари в брой, храна си купихме от супермаркета във Филаделфия с карта, така че нямахме нищо. Бяха ни останали точно 5 долара кеш. Веднага трябваше да ги обменим в първата срещната банка, за да си платим градски автобус до центъра.

В центъра попаднахме на супермаркет и се запасихме с храна, която още от предния ден беше свършила и си поседяхме гладни известно време. Асунсион изглеждаше като много интересен за разглеждане град и ми се искаше да останем повече. Така или иначе вечерта щеше да се спи на летището, а в малкото останало време от деня успях да се разходя набързо из центъра, да изтегля пари от банкомат и да взема карта от инфо центъра.
Хванахме рейс от центъра до автогарата, откъдето очаквахме да тръгва автобус за летището. Хванахме един рейс, но се оказа, че не отива до самото летище, а завива към някакъв квартал на 5-6 км преди летището. Озовахме се в нищото по тъмно. От едната страна имаше голям парк, тръгнахме пеш към летището с идеята ако мине автобус да го спрем. Вървяхме доста и стигнахме до входа на този заграден парк, който беше огромен. Там имаше полицейска кола и охрана, паркът сякаш се заключваше, а и огражденията говореха, че може да се влиза само през входа. Решихме да питаме дали можем да къмпираме там за нощта. Заговорихме охраната и две полицайки също се присъединиха да чуят какво искаме. Охраната изведнъж ни проговори на английски! Оказа се невероятно добър човек, беше възрастен и говореше отлично английски, всичките му роднини били в САЩ и той също живял там преди. Естествено беше забранено да се къмпира в парка, но той реши да наруши правилата и да ни пусне под един навес до входа. После ни запозна с двама полицаи, които цяла нощ щяха да пазят. Паркът затваряше след малко, така че изчакахме с разпъването на палатката, докато всички посетители се разотидат. Те бяха основно спортуващи. Освен всичко останало имаше и безплатни душове, от които се възползвах. Беше доста хладно вечерта, а на сутринта направо студено. Трябваше да станем в 4 сутринта, защото колегата на нашия човек щеше да дойде в 5 и не биваше да ни вижда с палатката. Можеше да седим в парка, но трябваше палатката да е събрана, за да не злепоставяме човека. А колегата му имал голяма уста и не бил добър човек. В това се убедихме сутринта. Нашият човек си тръгна, разменихме контакти и аз отидох да разгледам парка. Слънцето тъкмо изгряваше и край езерото бе много красиво. Имаше патици и гъски, които дори си имаха къщички край водата. Беше много приятно за разходка и се забавих повече от час, през което време другарчето беше замръзнало.

Тръгнахме към летището и изминахме пеш останалите километри. Там заредихме батерията на компютъра и хванахме автобус обратно към автогарата, за да си купим храна от супермаркета преди да напуснем града. По пътя слязохме на едно място, където очаквахме да има супермаркет. До спирката имаше МакДоналдс и изведнъж на другарчето му хрумна да ме черпи млечен шейк. Като разбра, че за първи път ще пробвам такова нещо, още повече се надъха и каза, че е нещо страхотно. Наистина беше супер и много ми хареса! Чак ми се прииска втори, но идеята беше само да пробвам, на другарчето това му беше втората покупка от МакДоналдс в живота, така че не искаше да дава пари на нещо, което и двамата недолюбваме.
Запасихме се с храна от магазина, след което хванахме градския транспорт до автогарата, откъдето тръгваше автобуса, който щеше да ни изкара от града до място за стопиране. Като цяло Асунсион много ми хареса, има специфична атмосфера, архитектурата е много интересна, заслужава си да се види парагвайската столица. Искаше ми се да можехме да останем повече, но липсата на хост от каучсърфинг ни принуди да си ходим, както и от всеки друг град назад в пътуването.
Едва слязохме от претъпкания автобус на едно пеахе след града, където всички караха бавно понеже плащаха за пътя. Там взе да се смрачава и се притеснихме, че никой няма да ни вземе. Имаше няколко сергии, на които се продаваше нещо, наречено chipa, което не знаехме какво е, но много хора спираха да си купят. След съвсем малко чакане спряха двама човека с ван и ни натовариха. Отиваха в Коронел Овиедо, което за нас бе идеално, защото все някъде щеше да се намери място, лишено от къщи, където да преспим. Стопът в Парагвай направо летеше.
Хората бяха готини и спряха на крайпътна сергия да ни почерпят чипа, след като стана въпрос, че не сме пробвали. Беше много вкусно хлебче с маниока, страшно ни хареса и на двамата. Слязохме на единственото място, което видяхме като малко по-диво - евкалиптова гора. Всичко друго бе къща след къща километри наред. Гората всъщност се оказа само покрай пътя, а отзад имаше големи ниви със захарна тръстика. Настанихме се край една нива и се надявахме никой да не дойде до сутринта. Наблизо имаше къщи, кучетата се разлаяха, но никой не ни обезпокои.
Сутринта тръгнахме по пътя и стопирахме, стигнахме до малко градче и ни взе кола до Овиедо, където пихме по едно студено плодово мляко и продължихме стопа към крайната ни цел - Сиудад дел Есте, или най-източния град на границата с Бразилия и Аржентина. На това място се събират три граници, а от бразилската и аржентинската страна се посещават световноизвестните водопади Игуасу.

Стопът се отприщи и ни взе един много готин човек, който освен испански и гуарани, говореше перфектно английски и два различни диалекта немски. Веднага щом той ни остави ни взе друга кола право за Сиудад дел Есте.
Там се зачудихме какво да правим, градът бе огромен, а денят към края си. Не искахме да минаваме границата и да влизаме в Бразилия същия ден, защото бе късно, а и възнамерявахме да минем транзитно десетте километра бразилска територия и да влезем направо в Аржентина, без да вземаме печати от Бразилия. Освен това трябваше да обменим всичките гуарани, които изтеглих в Асунсион, за долари, аржентински песос и няколко бразилски реала. Въпросът бе къде ще нощуваме в големия и опасен граничен град, известен с безмитните си магазини и трафика на дрога. Решихме да вземем градски автобус до началото на града, където аз си набелязах две бензиностанции като минавахме по-рано. За съжаление докато се качим на рейса се стъмни и не можах добре да видя, че слязохме на грешната бензиностанция. Въпреки това решихме да питаме там, макар да беше доста по-малка и от по-градски тип. Въоръжен с пушка помпа охранител ни показа къде да спим и се настанихме.
Много се впечатлихме от тежкото въоръжение на всички охранители, както и от наличието на такива на всеки ъгъл и във всяка сграда и учреждение. Например на входа на културния център в Асунсион седеше якичък пазач с пушка помпа. А голяма част от охранителите държаха в ръце автомати. Очевидно тук се целеше масово унищожаване и нямаха намерение да пропускат.
Сутринта се върнахме в центъра, но ни очакваше неприятна изненада - всички обменни бюра и банки бяха затворени, защото беше неделя. Само безмитните магазини и то някои от тях работеха. Бразилци и аржентинци идват в града да си пазаруват електроника, парфюми, дрехи и магазините и моловете се нижат край главната улица. Само че безмитната зона не бе като тази в Чили в Пунта Аренас, а изглеждаше не особено вълнуваща и интересна, особено като добавим всички тормозители, които те пресрещат да ти продават часовници и парфюми. Таксиджиите пък направо обезумяваха като ни видеха с раници.
За късмет попаднахме на хора, обменящи пари на улицата. Проверихме внимателно всички курсове в официалните бюра, след което си намерихме човек, който даваше много по-добър курс от банките дори. Обменихме гуараните и се сдобихме с долари, песос и реали. Решихме да сменим в три различни валути, защото за аржентина ни трябваха песос, за градски автобус от бразилската граница до аржентинската реали, а доларите за всеки случай ако ни свърши песото в Аржентина, понеже не се знаеше в тази й част каква агония ще е, докато излезем от нея и колко време ще отиде.
Минахме парагвайските имиграционни бързо и лесно, след което пресякохме по моста огромната река Парана, която разделя Парагвай и Бразилия. От другата страна бразилските миграционни ни питаха къде отиваме и като казахме Аржентина, ни пуснаха да минаваме без печат и ни казаха откъде да хванем градския транспорт.
Най-сетне, след толкова месеци и толкова дискусии относно Бразилия, пресякохме границата й, въпреки че щеше още малко да почака - сега отивахме първо в Аржентина, за да видим водопадите Игуасу, след което Уругвай, и тогава Бразилия...

В крайна сметка Парагвай беше глътка въздух за нас след Боливия и направо си починахме там, особено психически. Не се налагаше да се караме с никого за цени, да се пазарим и да се чувстваме излъгани. Страна е много приятна и интересна, вън от туристическите маршрути е и хората са много по-дружелюбни от Боливия или Аржентина. Доста по-евтино е отколкото очаквахме и се хранехме добре като наблягахме на млечните продукти. И тук отново трябва да се внимава много за тестените и сладкарските изделия - говежда мас, както писах и за Аржентина. Вегетарианците да четат внимателно какво слагат в устата.
Искаше ми се да разгледаме повече в страната, но Парагвай за съжаление стана жертва на едно решение, взето в следствие на отчаянието, до което ме докараха Аржентина и Боливия. А именно - след престоя ни в Боливия реших да сложа край на голямото южноамериканско разглеждане и да напускаме континента по най-скоропостижния начин. Все пак реших да отидем до Уругвай, за да не пропускаме и тази страна, но да не разглеждаме почти нищо повече, да не се отклоняваме от пътя и стопа, за да може по-скоро да стигнем Централна Америка. Тъй като последните две държави бяха огромно разочарование за мен, ми беше писнало и смятах, че е крайно време да си ходим вече и да се насочим към други континенти. Поради тази причина минахме Парагвай почти транзитно и с малко спирки, което не беше добре, защото страната има какво да предложи, а и хората заслужаваха повече внимание. За сметка на това Аржентина не искахме и на снимка да я виждаме, но за да стигнем до Уругвай опциите бяха две - през Аржентина или през Бразилия, за която говорехме вече няколко месеца с ужас и страхопочитание като някаква мисия невъзможна и като върховен кошмар и ад в нашето пътуване. Другарчето бе абсолютно убедено, че в Бразилия ще ни убият или най-малкото ограбят и категорично настояваше да се връщаме в Перу и да цепим оттам нагоре до Колумбия, а аз исках да се придържам към първоначалните си намерения да видим Уругвай за малко, след което да прекосим цяла Бразилия от най-южната до най-северната й точка. Как щяхме да я прекосим, нямах идея обаче. От всички стопаджии, които срещнахме, бяхме чували, че стопът е почти невъзможен и дори бразилците Леандро и Даниел разправяха как пътували на стоп в Аржентина само до границата с Бразилия, след което се качвали на автобуса, за да се приберат. Цялостната информация, която имахме за Бразилия, обрисуваше в съзнанията ни една ужасяваща картина, в която челно място заемаха огромните гета, негрите наркотрафиканти, крадци и убийци, безкрайно дългите необятни пътища, невъзможния стоп, високите цени и тоталното ни мизерстване. Виждахме се по-окаяни и страдащи от Аржентина и тръпки ни побиваха... Ако в Аржентина бразилците стопират и не се оплакват от времена на чакане по 9 часа, то не смея да си представя какво би било в Бразилия. И като добавим, че имаме лимит от 90 дни да минем страната... Поради това другарчето започна да търси алтернативи на стопа: да си купим мотор, да наемем кола, да си купим кола и после да я продадем, да търсим сайтове за споделен превоз, да си купим тук-тук, да се молим в каучсърфинг ако някой пътува да ни вземе, да търсим ферита или някакъв воден транспорт....... Естествено всичките тия неща ставаха с пари, при това с много пари, каквито ние нямахме. Така че колкото и да говорехме за тях, ден след ден осъзнавахме как за първи път в живота ще ни се наложи да стопираме по неволя, без изобщо да го искаме. А другарчето упорито ми се молеше да не влизаме изобщо в страната. Всеки ден настояваше да се връщаме към Перу. А аз всеки ден изпадах в пристъп на инат и казвах, че никога няма да се откажа от плана и по-добре да ни убият в Бразилия, отколкото да подвия опашка и да отида там, където вече сме били и знаем, че е по-лесно. Бразилия за нас бе едно огромно неизвестно и въпросите се блъскаха в главите ни денонощно като започнахме и да сънуваме натрапчиви кошмари.
Засега обаче трябваше само да прекосим с градския транспорт град Фоз Дьо Игуасу - граничния град, и да слезем от автобуса в Пуерто Игуасу - граничния град на Аржентина, на 17 км от който е достъпа до водопадите Игуасу откъм аржентинската страна. Аз прочетох това-онова в интернет и разбрах, че си заслужава повече да се видят откъм тази страна, а не бразилската, защото от там се виждат на разстояние, а тук си близо до тях и има повече гледни точки.

Миграционните на аржентинската граница веднага почнаха да броят колко дни са ни останали от последния път, когато имахме 72 дни, но ние ги улеснихме като им казахме, че са 40. Дните всъщност бяха 39, но те писаха 40 без да се усъмнят в нашите думи. С усмивки на лица и без да са ни питали им казахме, че това е последното ни влизане в Аржентина, а няколко дни по-късно сътворихме песента, която си припявахме всеки ден "Архентина - нунка мас, нунка мас" (Аржентина - никога повече :)) Така започна последният агоничен напън за прекосяване на някакви си мижави 1000 км до границата с Уругвай, които се обърнаха в поредната драма и затвърдиха убеждението и на двама ни, че Аржентина не трябва да съществува, а аржентинците - на сапун. Ако се захвана някой ден с политика на този континент, ще направя мощна кампания "Латинска Америка за Чили!" и ще пусна чилийските карабинери да разбутат все що има кукувци, психопати, луди шофьори и шовинистични прасета, които наричат себе си аржентинци. Няма съседна държава, в която да харесват аржентинците! В Боливия ги ненавиждат, в Парагвай и Уругвай също, а в Бразилия откровено ги мразят! Чилийци, понеже са твърде скромни, деликатни и възпитани хора, не смееха да говорят лошо за съседите си по граница, но зная много добре, че и те чувстват същото. Такова болезнено самочувствие, че са нещо повече от всички останали... както каза една жена в Уругвай - аржентинците си мислели, че те изобретили дулсе де лечето, матето, компютъра... изобщо всичко било тяхно и смятали, че са уникални и над всички други. Затова и никой не ги харесва. Пък и то няма какво да им се харесва, по цял ден гледаш "бръмбър със сламка", както ги нарече другарчето :) Всеки засмукал металната сламка и цока мате по цял ден! С другарчето дълго дискутирахме дали пък не е причината матето да са толкова зле тия хора, може би има наркотични вещества вътре и по някакъв начин афектира мозъците им, защото всички са пристрастени, а малкото готини хора, които срещнахме, не пиеха изобщо мате. Или пък е бруталната злоупотреба с месо, че то нищо друго не се яде в тая страна! Няма салати, няма постно, всичко е месо! В никоя друга страна не сме виждали такова нещо и дано не видим.
И така - отново в Аржентина и напред към Уругвай...