На стоп около света: Аржентина

Аржентина - за последен път

водопадите Игуасу

Понастоящем сме в Централна Америка, по-точно Коста Рика, вече започнахме да търсим лодка или кораб за евакуация към дома, което надявам се да стане след като обиколим всички страни до Мексико включително. За САЩ се отказах категорично да пробваме за визи поради няколко много основателни причини, които ще споделя по-натам. А и честно казано САЩ и на снимка не ща да ги гледам :) Канада може би си струваше, но здраве да е, така или иначе до гуша ми е дошло от америките, латино манталитета и кривите хора. Умирам от мерак да ходя по други държави с къде по-читави хора, а не надрусани незнаещи на кой свят се намират, каквото е повече от половината население на Коста Рика например. Блогът изостана доста, но да се върнем 6 държави назад, по време на последния ни отчаян напън да се отскубнем от суровата аржентинска действителност... този път завинаги!

Цял живот мечтая да видя водопадите Игуасу и ето, че дойде време мечтата ми да се сбъдне. Не само посещението на Уругвай бе причината да минем отново през Аржентина, но и водопадите, на които нямах търпение да се порадвам.
Пристигайки в Пуерто Игуасу се разходихме набързо из центъра и поехме към края на града, защото ставаше късно. Имахме 17 км до входа на националния парк и реших да вземем градски рейс, каквито имаше много, само че на сутринта рано. За нощта питахме в един полицейски участък дали може да къмпираме, полицаят отсече, че не може и ни прати на огромна бензиностанция YPF. За първи път виждахме толкова голяма, с много зелени площи наоколо и сигурно стотина камиона. Веднага питахме едно от момчетата на бензиностанцията, а то отсече, че не можело да се къмпира заради сигурността на камионите. Очевидно смяташе, че представляваме заплаха за тях? За втори път ни отказваха в Аржентина, а от YPF за първи път. Понеже нямаше други алтернативи го питах дали не може поне отсреща на пътя или някъде наоколо, по-далеч от камионите. Замисли се и явно все пак реши да направи изключение, защото сме чужденци. Заведе ни до един заден по-скрит паркинг и каза там да разпъваме и дано не ни видела охраната.
Още първата ни нощ в Аржентина започнаха проблемите... През нощта другарчето ме събуди с викове - беше полазено от огромни мравки!!! Не бяха просто обикновени мравки, а брутални термити, които бяха прогризали дупка в палатката и бяха полазили всичко що може. Не бяха все още много на брой, затова почнах да ги хващам и вадя една по една. Хвърлих отпред една опаковка от зрънчо с надежда да се залисат с нея и да ни оставят намира, запушихме дупката с един чорап и се надявахме да изкараме така до сутринта. Не стана обаче, след два часа бяха успели да проникнат отново като бяха направили две нови дупки. Палатката ни бе на път да бъде изядена от термити! Стъжни ни се при вида на дупките, отново изкарах мравките навън и почнахме да събираме багажа, скоро щеше да се съмне.
Исках да отидем на водопадите възможно най-рано, за да имам целия ден да разглеждам. Тъкмо стигнахме автобусната спирка и един от многото автобуси дойде. Като влязохме и питах колко струва, отговорът на шофьора ме потресе - 50 песос! Това беше пет пъти повече, отколкото нормално струва за такава дистанция. Цената за местните бе 10 песос, а за такива като нас 50! И говорим за градски транспорт, не за туристически автобуси. Бяхме просто потресени и съкрушени слязохме от автобуса. Нямаше начин да платим 100 песос за 17 км. Застанахме да стопираме като аз се паникьосах, че няма да стигнем рано и нищо няма да мога да видя. И понеже се плаща такса за посещение, исках да имам поне пълен ден за обикаляне в парка като ще плащам на търгашите маса пари.
Стопът естествено бе пълен чук. Чакахме ли чакахме, минаваха стотици коли и никой не спираше. Всички ни гледаха лошо, сякаш им бъркаме в очите. Количеството негативни хора все така ме изумяваше в тая страна. Край нас пък бяха застанали група местни кебици, които не спираха да ни зяпат и заливат с негативна енергия, поради което тръгнахме да вървим, за да се отдалечим от тях. Застанахме да стопираме на друго място, където нищо не се промени и часовете си минаваха, както и градските автобуси на невероятна цена. Отказахме се от стопа и тръгнахме да извървим 17-те километра. В такъв случай на другия ден щях да посетя парка. Вървяхме в тропическата жега и махахме на минаващите коли с надежда някой да реши да спре, но уви. Доста се уморихме, защото раниците ни тежаха много от презапасяване с храна и вода (нещо, задължително при пътуване на стоп в тази страна). По едно време към обяд, един автобус от тези, които ни подминаваха стотици пъти, взе че спря и бяхме поканени да се качим. Ясно бе, че човекът ни взе от съжаление, а и нямаше никакви други пътници, така че поне нямаше да го е срам, че вози такива с раници, за които всеобщото мнение е, че са боклуци и отрепки. Остави ни преди входа на парка, за да не го видят колегите му с нас и минахме пеш бариерата за плащане за паркинг.
Беше 12 на обяд и понеже за половин ден така добре си спомних колко мразя Аржентина и копнеех от все сърце да се махнем, реших да вляза същия ден в парка и да бягам по пътеките, за да видя всичко. Купих си билет за 260 песос, около 20 долара. Това е цената за чужденци, а за местни е много по-евтино. Лошото е, че за да купиш билет, трябва да си дадеш паспорта и така отпада шанса да се представиш за аржентинец.

Дадоха ми карта на парка и хукнах през глава да обикалям. Първо хванах включеното в цената влакче до Гарганта дел Диабло - най-пищния водопад. Беше пълно с туристи навсякъде, но гледах да не се дразня, за да не си развалям удоволствието от посещението. На станцията за водопада за първи път видях едно супер яко животинче, за което знаех само от енциклопедиите си - коати. Дългоносото сладурче, приличащо на нещо между маймуна и мече, беше толкова готино и нахално, че обикаляше на групи около туристите и се опитваше да гепи нещо от разсеяните посетители. Около масите коатитата се бяха развилняли тотално като се качваха горе на масата и хората едва ги разгонваха. По-късно разбрах, че това е една от най-умните гадинки в света и уменията му да краде са ненадминати.
Гърлото на дявола беше нещо изумително, водата беше такава стихия и съседните по-малки водопади бяха обвити в мъгла от влажността. Пръските стигаха до площадката за наблюдение и окъпваха хората там. Гледката бе нещо наистина изумително. А навсякъде наоколо летяха милиони пеперуди, които кацаха по дрехите и фотоапарата ми. За нищо време се покрих с най-различни като цвят и големина, а една кацна върху апарата ми и не искаше да излети, така че продължих да снимам с нея. Цялото място и атмосферата му бяха толкова прекрасни, все едно си в Рая.
Върнах се с влакчето до началото на другите две основни пътеки, които дават възможност да се видят много други водопади, както отвисоко, тоест минаваш над тях, така и от ниско, откъдето ги виждаш в целия им блясък. Не успях обаче да стигна на време за последната лодка, която те кара до един остров в средата на цялата композиция от водопади (включена в цената на билета). Там можеш да се качиш до друга площадка, която предлага още една перспектива за наблюдение на това гениално творение на природата. Закъснях с няколко минути, но какво да се прави, поне видях всичко останало, а по две пътеки минах два пъти. На връщане се заиграх много с коатитата, които ме налазиха и отчаяно се опитваха да докопат бисквитите от джоба ми. Бяха адски хитри и дори се сещаха да повдигнат капачето на джоба и бръкнат вътре. По едно време се събраха десетина коатита и дружно ми се качиха отгоре, а едно се опита почти успешно да гепи бисквитите. Свалих ги едно по едно. Направо ми идеше да ги изям, толкова бяха сладки и готини. Минаващите туристи пък снимаха клипчета с мен и коатитата, а после ми ги показваха. Жалко, че не се сетих да им дам контакти да ми ги пратят.
По натам по пътеката се натъкнах и на голяма група маймуни, които също се бяха раздивняли и вдигаха капаците на кофите за боклук, за да си вземат каквото искат. Видях и редица шарени птици, както и едно агути, което най-невъзмутимо преживяше нещо на входа на парка. Доста се посмях на двама американски туристи, които възкликнаха като видяха агутито:
- "Какво по дяволите е това?!?"
- "Нямам идея, прилича на гигантски плъх без опашка"
Паркът наистина гъмжеше от животни. Нямаше начин да дойдеш тук и да не видиш нищо. Водопадите не бяха единствената атракция.

Тръгнах си от парка съвсем малко преди да затворят. Въпреки, че нямах целия ден на разположение, всяка секунда на това място си струваше, особено успявайки да игнорирам тълпите, преживяването си заслужаваше. Можеше да се влезе и без да се плаща, но толкова отчаяно исках да си ходим от тая страна, че не ми се занимаваше изобщо да губя време в търсене на нерегламентиран вход.
Другарчето ме чакаше на входа, тръгнахме към главния път с идеята да стопираме за 7 км до разклона за пътя към Посадас, където щяхме да стопираме на другия ден. Учудващо, взе ни един пикап и въпреки, че бе празен вътре на седалките, ни качи отзад в багажника. Слязохме на разклона и веднага се мушнахме в джунглата. Спахме добре и сутринта рано се наредихме да махаме за Посадас. Чакахме час, два, три... Взе ни едно чиче, което ни видяло като минавало в обратната посока. Закара ни до Уанда. Там жегата беше изпепеляваща, слънцето печеше безмилостно, а водата не ни беше много. И тук висяхме часове, денят направо си мина, беше отчайващо. Взе ни камион, който ни откара до място, където имаше борова гора и решихме да преспим.
Нощта мина безпроблемно, но сутринта имахме неприятна изненада. Някакъв психопат се разхождаше из гората и тракаше с нещо като метална тръба. Мина два пъти покрай палатката, извадихме ножа в готовност, но не посмя да направи нищо. Такъв малшанс - в цялата гора точно при нас да дойде!
Събрахме бързо и излязохме на пътя, вървяхме и стопирахме до следващото село на километър, но никой не ни взе. Стигнахме магазин и спряме да хапнем нещо. Докато закусвахме на пейката пред магазина, един човек ни заговори. Изглеждаше леко странен, но не лош и явно знаеше какви сме и какво правим, защото ни покани в къмпинга си безплатно. Беше още рано и не ми се искаше да спираме, тъй като нямах търпение да видя края на Аржентина. Все пак приехме поканата, защото бе много настоятелен, а и нямаше да ни се отрази зле един ден почивка след всичкото препускане.
Качихме се на колата му и слязохме в къмпинга, три километра след селото. Беше много приятно място на име Los Caceritos, имаше и две бунгала, които бяха много хубави. Настанихме се под един навес и отидохме да си говорим с домакина и неговия помощник. Те двамата движеха бизнеса като в момента нямаше никакви хора, тъй като бе делничен ден и вън от ваканционния период. Все пак казаха, че в събота и неделя има много посетители.
Покрай къмпинга течеше река, която бе страшно примамлива за плуване. След като се сприятелих с кучето Негро, се хвърлих да поплувам и Негро дойде да лае край мен, явно защото се притесняваше да не се удавя. Успяхме да си изперем всичките дрехи и да изядем куп мандарини, които собственикът ни даде. Той ни разведе и из гората наоколо, както и ни показа бунгалата отвътре. Всичко беше ръчно направено и много по-хубаво от купешките мебели. Каза и, че често идвали маймуни до къмпинга.
От дума на дума успях да го попитам защо аржентинците презират хора с раници или на испански - мочилерос. Той заяви, че това било защото в Аржентина културата не била като в Европа - тук хората се къпели абсолютно всеки ден. И понеже хората с раници били на път и съответно нямали винаги възможност да се къпят всеки ден, а и били европейци (тоест такива дето по принцип не се къпят всеки ден) аржентинците не искали контакт с такива нечистоплътни същества. Те просто смятали, че ние миришем и сме гнусни, поради което не ни вземали на стоп. Аз само "слушах и не вярвах на очите си" - какво самочувствие трябва да имаш, за да си мислиш, че САМО в твоята страна хората се къпят всеки ден!!!!! Мнението ми за аржентинците се затвърждаваше все повече - това са болни хора, много много болни. Болни от самочувствие, изкривени идеи за света, расизъм и презрение към всички останали народи и култури. В никоя страна на континента не ги харесват и не ги искат.

Регион Мисионес е джунглата на Аржентина. Тук е най-топлата тропическа част от страната. Навсякъде има големи площи гори и е много зелено. Тук също така се отглеждат промишлени количества йерба - растението, от което се прави мате. Плантациите са огромни и навсякъде щъкат камиони, претоварени с йерба.
Вечерта хапнахме вкусно ястие, чието име забравих, но се състоеше основно от брашно, масло и сол, само че приготвени по доста интересен начин и в голям казан на огъня. Тайната беше в бъркането, в резултат на което се получи нещо като готвени едри трохи. Всъщност беше много вкусно.

На другия ден предиобед човекът ни откара до близък полицейски пост, където според него щеше да ни е по-лесно да стопираме. Даде ни голяма чепка банани от градината, които не пожалихме. След доста чакане ни взе кола до градче на име Пуерто Рико. Там попаднахме тъкмо навреме за сиестата, тоест всичко беше затворено и както обикновено останахме гладни. В Аржентина почти никога не сме обядвали, тъй като всеки път ни вземат на стоп чак към обед, след няколко часа чакане и като влезем в следващия град магазините тамън са затворили (12:30 до 17:00 забравете за купуването на храна). После следва 3-4 часово махане под жаркото слънце и тамън като наближи да отворят магазина, а ние сме гладни и капнали от умора, някой ще се сети да спре и да ни закара в нищото, където не можем да си купим храна. Този сценарий се повтаряше толкова често, че ако се случеше да стигнем в град преди 12 на обед, беше пиршество, използвахме да ядем на корем и да се запасим с храна за после.
На изхода на Пуерто Рико чакахме целия следобед. По едно време спря пикап и човекът каза, че пътува за Посадас. Зарадвахме се, че най-сетне ще стигнем този град и ще сменим шосето с друго - рута 14, продължаващо все на юг чак до Буенос Айрес. Влязохме отпред в пикапа и оставихме раниците отзад. За съжаление не предполагахме какво возене ни чакаше... Човекът се оказа откровен психопат, не просто лош шофьор. Не говореше, само мълчеше и се подсмихваше. Още отначало усетихме, че нещо не е в ред, но все още не бе почнал да кара така, както десетина минути по-късно. Нямаше завой, на който да не караше безумно бързо и в един момент нещата излязоха от всякакъв контрол, колата бе на път да се обърне, а ние веднага пожелахме да слезем. Изродът взе да се смее и кефи, накарахме го да спре, а другарчето първо излезе и хукна да извади раниците, докато аз още седях в пикапа, за да не избяга психопата с тях. Накарахме го да спре в нищото и така се натресохме на други проблеми. Из целия регион Мисионес живеят местни индианци, които бялото население нарича пейзани и които представляват опасност за такива като нас. За съжаление сега бяхме оставени на тяхната милост. Когато видите крайпътни гори в Мисионес и не виждате къщи отпред край пътя, това не значи, че няма къщи. Те са малко по-навътре, леко скрити и пълни с местни обитатели, които не биха се поколебали да си вземат каквото им харесва от принадлежностите ви, а както другарчето добави - вероятно и да ни изядат целите. За културата на тези хора ни разказа собственика на къмпинга. При тях единствения важен член на семейството бил мъжът, който обикновено ходел край пътя с голямо радио на рамо. Зад него, на голямо разстояние, вървяли жената с децата. Жената имала стойност колкото и прасетата, само че имала много задачи. Ако например сготвела манджа, която не се хареса на мъжа, той изливал манджата на земята и биел жената с колана си, който ползвал за камшик. Изобщо цялата роля на жената била да е робиня и да служи, а колкото повече я биел мъжа й, толкова по-добро мнение за него имали другите мъже.
Тази култура не ни се стори много културна и привлекателна, но това, което ни тревожеше повече, бе дали ние ще сме в следващата гозба, разляна прахоснически по земята :) Майтапът настрана, ставаше късно и бяхме на пътя - тотално уязвими от племената. Вървяхме и махахме на минаващите коли, но никой не щеше да спира. Малко преди тъмно една кола спря далеч напред и се върна. Беше много приятен и добър човек, който работел като учител по математика на 300 км от мястото, където живее. Тъкмо се прибираше у дома си в малко градче нататък по пътя. Откара ни до бензиностанция, на която пренощувахме спокойни и доволни, че отървахме кожите за пореден път. Досега не се бяхме возили при истински психопат като онези от филмите за стопаджии, дето накрая накълцват стопаджиите на парчета :)

Сутринта, още по-нетърпеливи да излезем от страната, продължихме мъките по стопирането на някакви си 1000 км, които вече 3 дни мъчехме, но уви. Взе ни кола за следващото село, след което най-сетне един млад адвокат за Посадас. Остави ни на едно удобно за стоп кръгово преди града, където по някакво чудно стечение на обстоятелствата не чакахме и 5 минути. Една кола спря и човекът ни откара до друго кръгово с полицейски пост и бензиностанция. Там нашият път се съединяваше с рута 14, по която трябваше да поемем. Още беше рано и застанахме да махаме нетърпеливи, смятахме че от тук нататък ще е по-лесно.
След 8 часа чакане не мислехме така..... Минаваха стотици камиони, леки коли... никой не искаше да спре. Изпържихме се под слънцето, стъмни се и не оставаше нищо, освен да си легнем до бензиностанцията и да се молим да умрем през нощта, за да не ни се налага да се мъчим отново на другия ден.

Сутринта вече съвсем отчаяни, застанахме от рано да махаме. Първият камион спря!!! Аз дори не повярвах, че спря за нас, добре че другарчето се затича. Камионджията беше много готин и лесно му спечелихме доверието. Пътуваше за Буенос Айрес! Което значеше, че минава покрай Конкордия, където ние трябваше да слезем. Възнамерявах да пресечем най-близката граница с Уругвай, за да стопираме после надолу до Монтевидео през Уругвай, а не през Аржентина. Това беше границата Конкордия - Салто. И двата града бяха големи и от двете страни на река Уругвай.
Пътувахме с камиона цял ден, влязохме в регион Кориентес, който е тотално различен от Мисионес и където преобладават голи пасища за животни, евкалиптови насаждения, както и много цитрусови плантации. Спряхме на една бензиностанция и шофьорът ни купи вегетариански обяд. После спряхме до крайпътен продавач на мандарини и портокали, шофьорът купи две големи чанти и ни ги даде. Имахме толкова много мандарини и портокали, че се очертаваше голямо преяждане. Говорихме си много по пътя, а накрая като дойде време за слизане, шофьорът казваше, че иска да ни води до Буенос Айрес и да не слизаме още :) Явно ни хареса щом не искаше да ни пуска. Аз обаче не исках и да чувам за този град, та камо ли да ходя в него.
Слязохме на разклона за границата час преди тъмно и решихме да преспим в близката гора, която бе заградена и очевидно частен имот. Не възнамерявахме да ходим по тъмно на границата. Преядохме с мандарини и чак лошо ни стана, а бяха толкова вкусни.
На сутринта ни очакваше нова държава, за която бяхме чували по-скоро добри, отколкото лоши отзиви. Това, което най ме глождеше беше дали Уругвай ще прилича на Аржентина, или ще е нещо съвсем различно. Е, на пръв поглед изглеждаше същото, но всъщност беше тотално различно....
Сбогом, Аржентина! Дано не те видя никога повече!

Снимките се качиха разбъркано и не са в хронологичен ред