На стоп около света: Боливия 5 - пеш по "Пътя на смъртта" и сбогом, Боливия!

Боливия 5 - пеш по "Пътя на смъртта" и сбогом, Боливия!

открий камиона :)

Наскоро, благодарение на венецуелския комунизъм, имах възможността да гледам един от любимите си филми (при това два пъти в един ден :)), така че поздравявам с песен от него:
https://www.youtube.com/watch?v=B8bBziwkrSA

Ако някой е гледал филма и познава мен и другарчето, лесно ще ни оприличи на Мигел (аз) и Тулио (другарчето). Аз от своя страна ще кажа, че това са нашите анимирани двойници, просто прекалено си приличаме с тях :) И още една любима:
https://www.youtube.com/watch?v=qFlh0KAnkFg
С другарчето вече пътуваме рамо до рамо две години, минахме през милиони приключения и трудности, но то все още продължава да скита с мен. Още нищо не е успяло да ни раздели, макар другарчето да е все същото мрънкало, а аз все така да копнея за още приключения. Вярвам, че в нашето пътуване ще стане както в края на филма и приключението ще продължи :)

Но да се върнем назад във времето, преди няколко месеца в Боливия......

Преспах в Ла Пас едва вечер и на сутринта хукнах към някаква друга, далечна автогара за автобуса до Коройко. Бях на път да се откажа от ходенето там, но хич не исках да пропусна пътя на смъртта и гледките след Ла Кумбре. Все пак се надъхах за последно автобусно пътуване, а за стоп изобщо не помислях, защото не ми се занимаваше с излизане от огромния град и губене на време в чакане, исках по-скоро да си ходим от Боливия, нещо не ме кефеше тая държава.
Взех градски бус до автогарата, а там нямаше никакъв автобус за Коройко в момента и след доста търсене, трябваше да се откажа и кача на гадните, тесни, лилипутски минибуси. Цената беше 20 боливианос до Коройко, но аз слязох доста преди града, в едно миниатюрно село, където започва така наречения световноизвестен "път на смъртта". По шосето след Ла Кумбре видях големи групи колоездачи, които се спускаха надолу. Караха ги с бусове до прохода, откъдето се открива чудна гледка към връх Уайна Потоси, след което се пускат на колела донякъде, или направо до началото на пътя на смъртта, от което начало предстои около 40 км надолнище по черен път, вкопан в отвесни планински склонове. Всички туристи вземат тур с колелета, имат си гидове и ги водят на групи. За мен обаче бе някакво пълно безумие да карам колело с някакви други индивиди, че и с гид, така че колкото и да обичам колоезденето, няма шанс да се включа в това, дори някой пари да ми дава. А иначе колело под наем никой няма да ви даде, за да идете самостоятелно, така че опцията за минаване на колело, отпадна за мен.

Тръгнах пеш по черния път, всичко бе обвито в мъгла и не се виждаше нищо на повече от 10 метра напред. Колоездачите тъкмо се събираха за инструкции и всички ме зяпаха с почуда. Когато минавах покрай една от групите, гидът им ми подвикна подигравателно на английски: "на теб май ти трябва колело", на което аз отговорих, че колело трябва само на тези, които нямат два здрави крака. Последва одобрително пляскане и вдигнати палци от някои от туристите.
Не след дълго всички колоездачни групи ме изпревариха по трасето и изчезнаха в мъглата. Останах само аз и слабо преваляващия дъжд. Растителността наоколо бе изключително пищна, всичко бе зеленина и цветя. Не можех обаче да видя гледките заради мъглата, а склонът надолу се очертаваше абсолютно отвесен. Малки водопади се изливаха върху пътя, а кръстовете, обрасли в треви, се редяха край пътя в почит на загиналите. На едно място имаше кръст на колоездач и се сетих за мрачната статистика, че повече от 10 колоездача са загинали досега в така организираните турове. Целият път е по надолнище, много е тесен, разбит и един момент невнимание гарантира дълъг, няколкостотин метров полет в пропастта. По този път до около 2000-та година е минавал всичкият трафик на хора и стоки между столицата и северната част, така че е бил много натоварен. Камиони и автобуси са се разминавали на боя разстояние като понякога не са успявали и едното превозно средство просто е изпадало в пропастта. Рекордът по брой загинали в рамките на една година е около 300 човека. Движението в Боливия е от дясно, но тук се кара в лявата част на пътя, за да може шофьорът да е от страната на пропастта и да вижда по-добре къде са му гумите. Понастоящем този път не се ползва от основния трафик, защото има построен нов асфалтов път. И все пак доста превозни средства минават все още по него, вероятно защото е по-пряк. Намирам това за пълно безумие, на места пътят е буквално отнесен от водата, изключително изровен и опасен. За колело става, но най-добре пеш. Така наистина можеш да се насладиш на красивите гледки и да осъзнаеш какъв ужас е било, когато по тоя път са минавали всички превозни средства.
По някое време мъглата се вдигна и гледката направо спря дъха ми. Виждаха се огромни зелени склонове и водопади, докъдето ти стигат очите. Шарени пеперуди и красиви цветя накъдето и да погледна... мястото беше вълшебно.

Ходих целия ден без залък храна, защото от бързане да си хвана автобуса, забравих да си купя каквото и да е за ядене. Сутринта набързо закусих при другарчето, а следващото ми ядене бе чак другия ден на обяд.
Цял ден вървях надолу по пътя и се кефех на всичко около мен. Никой не ме тормозеше, нямаше никакви села през по-голяма част от пътя, имаше 1-2 къщи и нищо повече. Минаващите натоварени с хора камиони и пикапи ми свиркаха, но честотата им не беше голяма и в повечето време се ходеше спокойно. На едно място имаше огромни водопади, леещи се върху пътя и доста се намокрих при преминаването. Късно следобед стигнах до първото село и видях Коройко в далечината. Реших, че трябва да спирам, защото нататък може да има много къщи и да няма скрито място за палатка. Не че и тук имаше, всичко бе отвесни склонове от двете страни и нямаше къде да се разпъне освен край пътя. Избрах една по-широчка част, точно след първата къща, но доста преди другите и се надявах поне хората от къщата да не ме забележат. Почти по тъмно отворих палатката и по пътя взеха да минават бусовете на туристите, натоварени с колелета на покрива. Веднага почнаха да свиркат и махат като видяха палатката ми край пътя. Чудех се само защо ги връщат в Ла Пас по този път, вместо по асфалтирания, но може би явно за да им създадат допълнителен адреналин при преминаване на пътя с МПС.
До сутринта не мина повече никаква кола, изкарах спокойна нощ. Тъкмо като събрах палатката и тръгнах надолу, се обърнах назад и видях един човек да оглежда мястото, на което преспах. Явно бе от къщата наблизо и бе чакал да се махна и надявал да забравя нещо.
Надолу по пътя се появиха села и нова изненада - бариера с табела за плащане на такса от туристите :) Естествено там нямаше никой толкова рано. Доколкото знаех да минеш по пътя на смъртта е безплатно, но явно изобщо не бе така и тук също дояха лесни пари от колоездачите. А те винаги минаваха доста по-късно и затова нямаше никой да събира таксата. Още повече ми се догади от боливийците и тяхната необятна алчност! На всичко отгоре бариерата не е в началото на пътя, а в края, за да те пуснат да им минеш през селото, защото много добре знаят, че никой няма да тръгне да се връща обратно по баира. Същите номера правеха и в Перу.

Подминах бариерата и продължих да вървя като вече възнамерявах да си хвана и стоп ако мине нещо, защото това беше края на хубавата част, а оставаха само 4 км до последното село преди Коройко и съответно официалния край на пътя на смъртта. Мина един пикап с трима боливийци и го стопирах, взеха ме веднага. Бяха приятни, но шофьорът караше ужасно и за първи път ми се случи да се возя при лош шофьор, откакто бяхме в Боливия. Тук учудващо караха по-добре от всички околни държави, с изключение на Чили. Не се силеха на завоите, не караха бързо и не изпреварваха опасно, което правеше Боливия втората страна на континента с читави шофьори. Този ден обаче уцелих състезател и изживях усещането да летиш с кола по пътя на смъртта. Шофьорът твърде много обичаше да натиска газта и твърде малко спирачката, така че дрифтвахме на всеки завой, който обещаваше едно дълго и тегаво падане. Оцеляхме обаче четирите километра и после останалите 2-3 до Коройко и се озовах в красивия град с празен стомах. На пазара си купих банани и питка хляб, с което залъгах стомаха до прибирането си в Ла Пас. Самият Коройко нямаше какво да му се разглежда за повече от половин час, а за всички околни пътеки до разни водопади имаше предупреждения да не се ходи сам, заради грабежи и изнасилвания. Мен лично повече ме притесняваше, че след 2-3 часа потене по баира, ще ме чака лилипут, искащ пари за посещение, така че тотално се отказах да ходя където и да било и се метнах на буса за Ла Пас. Той слава богу мина по новия път и успях да се насладя на други гледки.

Намерих другарчето в отлично здраве като дори беше открило тайната на боливийската вегетарианска храна. Напоследък имахме проблем с храната - всеки ден ядяхме едно и също. Хляб със сирене и домати, което хич не бе лошо, но искахме и картофки, боб, леща... Лошото бе, че като искахме да си купим например пържени картофи, отказваха да ни ги продадат без месо. Веднъж, съвсем случайно, докато отчаяно си търсело нещо различно за ядене, другарчето открило сергия, на която се продавали вегетариански готвени храни по 5 боливианос една голяма порция. Имаше всякакви неща: пържени банани, варени картофи, боб, ориз със зеленчуци, спагети, маниока... Всеки ден до края на престоя си в Ла Пас купувахме от там и пробвахме всичко като повторихме доста неща. Останахме още няколко дни в Ла Пас по задачи и за да разгледам малко града. Имах да запиша и изпратя за България много снимки, така че един от дните се занимавах с приготвянето и пращането на пакета. Много се тревожех да пращам нещо от тази държава, но реших да им дам шанс на пощенските услуги и се молех да пристигне, пък макар и със закъснение като перуанския пакет. Друг от дните пък съвсем случайно видях в един хайкърски магазин да се продават сандали Keen като тези, които Теодора ми подари, и които от много време вече търсех, но никъде нямаше. Бяха много скъпи, близо 170 лв, но след справка в интернет видяхме, че цената и там е същата. Сега тревогата бе дали са оригинални. Толкова пари за обувка или дреха изобщо не ми се даваха, но имах отчайваща нужда от сандали, защото маратонките ми бяха тотално разпрани и нямаше да изкарат още няколко седмици. Така или иначе повече нямаше да си купувам маратонки и реших вече навсякъде да карам със сандали, колкото и да е студено. Затворените обувки са ми страшно неудобни и едва ги търпя на краката си. Макар и с неохота си купих новите сандали и веднага ги сложих, след което никога повече не обух маратонка и до ден днешен. Другачето, няколко дни по-късно също се реши да си купи, за да има с какво да ходи в топлите държави, които тепърва предстояха.
Всеки от дните правех кратки разходки из града, докато беше смяната на другарчето на компютъра. Винаги се прибирах по светло и си стисках апарата под якето, което за съжаление се отрази на количеството снимков материал от града. На някои места бе твърде опасно да се вади апарата.
Всеки ден все по-трудно си купувах нещо за ядене, различно от сергията с вегетариански храни, защото все оставах с усещането, че се опитват да ме прецакат с цената. Понякога наистина бе така, но вероятно не винаги, само че моето недоверие към околния свят растеше всяка минута. Голяма изненада ме зарадва веднъж обаче. Още когато с другарчето пристигнахме в Ла Пас, си бяхме купили сладолед от машина от едно момче по една стръмна уличка и тъй като сладоледът му беше страхотен и на добра цена, един ден се засилих да търся тая улица и пак да си купя. Като се появих, момчето ме разпозна, а беше минала една седмица и кой знае колко хора, постоянно имаше клиенти. Напълни фунийката до степен такава, че сладоледът не можеше да седи отгоре. Това беше най-големият сладолед в живота ми, и най-вкусният. Като тръгнах по улицата, хората се обръщаха и сочеха, а децата веднага почваха да искат такъв. Беше наистина огромен и целият посипан с шоколадов сироп и пръчици. Като го изядох, така се заситих, че прескочих обяда.

Друг ден реших да се разходя до популярния сред туристите мирадор (гледка) Кили Кили. Почти стигнах, когато на една от уличките ме спря жена и ме попита накъде е за мирадора. Казах й, че не знам точно, но тръгвам по тази улица и предполагам тя ще извежда до горе. Тогава жената предложи да вървим заедно, представи се като туристка от Перу. Беше усмихната и симпатична, по нищо не изглеждаше като да е крадец. След няма и минута ни заговори мъж с черен официален костюм, който се представи за полицай и каза, че издирва двама туристи, които носели фалшиви пари и фалшиви кредитни карти. Веднага ми светна червената лампичка! Поиска да види документите ни и жената извади един бял лист, който приличаше на фотокопие на документ. Аз заявих, че документи нямам, което беше така - единственото нещо, което имах, беше фотоапарата и джобни пари, всичко друго беше в квартирата при другарчето. "Полицаят" заяви, че това е голям проблем и трябва да отида с него до полицията, която била ей там, само на 100 метра. Обади се по телефона на някого, веднага след което спря уж произволно такси от улицата, което такси беше в комбина с него. Опита се да ме убеди да се кача в колата като перуанската туристка веднага тръгна да се качва, а аз се дръпнах по най-бързия начин и казах, че никъде няма да ходя. Полицаят заяви, че ме очакват големи проблеми ако не се кача, а аз се врътнах и си тръгнах. Колата потегли с перуанската туристка, а аз отидох до мирадора, повъртях се, помислих и хукнах към полицията. Тя всъщност бе съвсем близо - на входа на площадката с гледката. Там две полицайки изпаднаха в смут като тръгнах да им разказвам. Кое разбраха, кое не, но казаха да ги водя веднага на мястото на събитието. Там им разказах още по-подробно случилото се, след което те заявиха, че жената също е била участник в групата и е била примамката, за да се кача в таксито. Те също потвърдиха това, което навсякъде в интернет пише - никой неуниформен полицай няма право да ви изисква документите за проверка, а униформените имат право само ако сте въвлечени в инцидент или нещо такова. А това, което ми се случило на мен, било най-популярната и широко ползвана схема за ограбване на туристи. Идеята е следната: жената се представя за турист, за да спечели доверието ви. "Полицаят" е добре облечен и говори сериозно, таксито идва в точния момент, сякаш просто си е минавало по улицата. Другата туристка се качва, защо и вие да не се качите за някакви си 100 метра, какво толкова ще ви се случи. Всъщност нещо много лошо - няма да можете да излезете от колата повече, ще бъдете откарани в Ел Алто, където под заплаха с пистолет ще бъдете ограбени от същите тези герои - полицаят, туристката и шофьорът. След като ви вземат всичко и вероятно ви накарат да източите съдържанието на кредитната си карта, ще ви оставят някъде в гетата на Ел Алто без пукната стотинка и абсолютно безпомощни. Случвало се е на десетки, ако не и стотици туристи и в интернет има много блогове, в които хората разказват трагедията си. Аз отначало си помислих, че туристката е била истинска туристка и е отвлечена, но полицаите ми обясниха, че вероятно не е така, а после в интернет прочетох, че това е печелившата комбинация.
След случката полицайките извикаха техен добре въоръжен колега да ме придружи обратно до центъра и ми заръчаха да не разговарям с абсолютно никого и за нищо на света да не влизам в никакви коли. Така завърши разходката ми до гледката Кили Кили, от която се предполага, че спокойно ще можеш да се насладиш на панорамата към столицата.

След като разказах случката на другарчето, никой от нас вече не бе ентусиазиран да излиза по улиците, а аз нацяло спрях да вземам апарата си с мен и да снимам. Знаейки, че ако някой ти открадне нещо в Боливия, никога повече няма да го видиш, по-добре да излизаш само с това, което можеш да си позволиш да загубиш. Прекарах нощта в четене в интернет на всички разновидности схеми за ограбване в Боливия. Най ме впечатли заливането с урина - ходиш по улицата и някой в тълпата ти лисва чашка с урина в лицето, след което ти "помага" като същевременно те лишава от неща като портфейл или бижута. Друга схема в ресторанта например да те залеят с кетчуп или горчица и отново да те "почистят" отвътре. По мирадорите пък причакват въоръжени с мачете лилипути и директно нападат. По хотелите идват от "интерпол" да те "претърсят" или пък собствениците "почистват" стаята, докато сте излезли да хапнете. Най-жално ми стана за двойка колоездачи, които обиколили не знам си колко държави и в Кочабамба ги обрали в хостела като откраднали колелото на мъжа и всичкия му багаж. Останали с едно колело и багажа на жената, а мъжът трябвало да носи нейните дрехи, докато си купи нови :) Има много тъжни истории на околосветски пътешественици, завършили трагично в Боливия с грабеж и билет за вкъщи. Тъй както щеше да завърши нашето в Еквадор, ако не бяхме се заели да вдигнем страната във въздуха и да си изпросим обратно всеки откраднат цент! Още съжалявам, че не удуших Ебер Гонзалес в полицейската кола. Сега щях да спя спокойно, но омразата ми към тези същества, които още са живи и вероятно свободни, не ми дава мира и ме погубва.

След като си свършихме всички задачи, беше време да си ходим от Ла Пас и от Боливия. Нямаше да правим повече спирки по пътя. Не ми се разглеждаше нищо и само исках да напуснем страната, независимо, че имахме около седмица останала от визите. Реших да минем по пътя към Санта Круз и после надолу към Виямонтес и границата с Парагвай. Това бе единственият нацяло асфалтиран и съответно по-бърз път. Категорично реших да не стопираме на изхода на Ла Пас, а директно да вземем автобус за някой следващ град - Кочабамба или директно Санта Круз. На автогарата обаче ни посрещнаха с лоши новини - пътя до Санта Круз и Кочабамба бил затворен за през деня, поради протести на селяни. Това е изключително обичайно явление в Боливия и е добре човек да не си прави големи планове за придвижване, защото много лесно може да изгори. Още по-лошото бе, че до Санта Круз нямаше нито един нормален автобус, всичко беше бус-кама (тоест такъв със седалки, ставащи на легла). Ние не искахме подобно извращение, а нормален и евтин рейс, само че такъв нямаше. Решихме да вземем само до Кочабамба, защото за там има такива, но трябваше да чакаме чак до вечерта да отворят пътя. Междувременно обаче другарчето намери невероятна оферта - 30 боливианос до Потоси, което беше страшно евтино, нормалната цена е около 70. Причината бе, че рейсът беше нормален, а не бус-кама, а сега всички се натискаха да пътуват в бус-кама, поради което този бе толкова евтин. Автобусът си беше супер удобен, но очевидно и хората в Боливия следваха западния модел на стремеж към лукс. Трябваше да чакаме до вечерта отново, защото тогава тръгваше автобуса, макар пътя да не бе затворен. Цената ни изкуши, а и изобщо не горяхме от желание да се завираме по боливийските равнини, така че решихме да отидем обратно в Потоси и от там да стопираме към Тариха, след което по черния път до Виямонтес.

Нощта в рейса мина много тежко за мен, защото получих второто по ред брутално разстройство и отново се наложи да спирам автобуса аварийно за посещение на тоалетната. Добре, че минах с веднъж, но цяла нощ се мъчих от болки и гадене, а на сутринта тичах към тоалетната на автогарата в Потоси. Каква гадост изядох този път, за да се докарам до това състояние, така и не разбрах. В Потоси всичко ни беше познато и веднага се насочихме към площада на миньора, където бе квартирата ни, но не за да останем, а да вземем минибус за близкото село Белен, което се намираше малко след града по пътя за Тариха. От там нататък прецених, че не е опасно да продължим на стоп. Доста походихме по пътя преди да ни вземе камион чак за Ел Пуенте, където имаше завод за цимент. Возихме се отзад в камиона, който беше пълен с пръст и като слязохме, бяхме много мръсни и прашни. Пътуването отне почти целия ден и бая се изтощихме, защото слязохме от Андите и всичко стана прашно и топло. Климатът се промени, появи се зелена растителност. Край Ел Пуенте се вдигаше страшна пушилка от завода, но се установихме след града за през нощта, тъй като не искахме да влизаме в Тариха по тъмно.

На сутринта спря камион за Тариха, но искаше пари. Реших да платим, за да стигнем рано града и да имаме време да си намерим квартира, исках да свърша някои неща в този последен голям град на Боливия. Разбрахме се за 5 боливианос на човек и се качихме. Гадното чиче обаче не отивало в града Тариха, а някъде на 10 км преди него, а излъга, че отива в Тариха. Кипнах, но нямаше какво да се направи - отново ни измамиха. Колкото и да знаехме мурафетите на лъжливите лилипути, все имаше някой да ни излъже. Все повече мразех Боливия.
Категорично отказах да вземаме автобус до града, за да не даваме повече пари и започнахме да стопираме. Имаше много трафик, но доста почакахме преди да спре един приятен човек, който ни откара до пазара на града. Там затърсихме квартира, но всичко бе скъпо, така че продължихме към центъра. И там нищо не намерихме. Градът беше много приятен и свеж, имаше какво да се разгледа. Търсенето ни обаче беше обречено, стандарта тук беше много висок, защото в района имало находища на газ и хората бяха по-заможни, а цените по-високи. Освен това много аржентинци идваха да пазаруват или да ползват зъболекар или оптика, защото явно им е по-евтино. Накрая се върнахме на пазара и посетихме отново една квартира, в която бяха предложили най-ниска цена. Сега цената се бе сменила и нямаха намерение да ни дадат стаята. На други места направо ни отпращаха, въпреки че бяха празни. Дискриминацията беше брутална, очевидно не харесваха чужденци.

Като стана тъмно се върнахме до самия пазар, където по-рано някой казал на другарчето, че имало място за настаняване, но то отваряло след 18:00. Това беше последната надежда и застанахме да чакаме да отворят. Другарчето отиде по сергиите да си купи храна, а аз чаках с багажа. Една баба, продаваща на пазара, ме заговори и разказа как нейната дъщеря била в Аржентина и била "ипи". Докато схвана какво е това ипи, бая зор видях, а жената имала предвид хипи :) Подари ми една чепка банани, които купи от съседна сергия специално за мен. Един от редките жестове на щедрост към нас, направо не можех да повярвам.
В 18:30 нещото отвори врати. Оказа се приют за бедни :) И в такова нещо не бяхме спали само! Всеки беше добре дошъл, ако може да плати 12 боливианос. Сградата отваряше по това време и затваряше в 7 сутринта, идеята беше хората само да пренощуват, а през деня да не се хабят вода и ток, затова да се поддържа тази ниска цена. Имаше опашка на вратата и момичето на бюрото записваше данните от документите на всички желаещи да нощуват тук. Спането бе в общи стаи - една за мъже и една за жени. Момичето много прозорливо ни настани в женската стая, при жените и децата, за да е по-малък шанса да ни отарашат докато спим. В женското отделение биваха настанявани и цели семейства с деца. Мъжкото беше за единаците. Имаше тоалетна, но нямаше никакви душове. Леглата бяха приемливи и на достатъчно разстояние едно от друго, а като се запълниха, много хора налягаха по дюшеци на земята. Цялото нещо приличаше на бежански лагер. Излишно е да казвам, че жените и децата не сваляха очи от нас, а като почнах да си вадя неща от раницата, очите им бяха приковани там с нескрито любопитство. Надали някога в живота си са имали шанс да спят до гринговци.
Нощта беше много тежка за мен, защото не можах и миг да спя. Другарчето седя почти цяла нощ на компютъра, така или иначе не можеше да спим и двамата, защото единият трябваше да пази. Аз се мъчех отчаяно да спя, което се оказа невъзможно, поради бруталното хъркане, което кънтеше из целия хангар. Не знаех, че жените хъркат като свине! Ако има дори един човек, който да хърка някъде около мен, не мога да заспя колкото и да ми се спи. До сутринта лежах и се молех хъркането да спре, но уви.
Към 6 сутринта хората започнаха да си тръгват, а в 7 изгониха и последните, тоест нас. Седяхме вътре до последно, защото навън още беше тъмно.

Тръгнахме към центъра изтощени и нетърпеливи да си ходим. Реших да отида до пощите да ги питам какво става с пакета ми, защото на тракинга в интернет не показваше да съществува в системата пакет с моя номер и това доста ме тревожеше. В пощата жената каза, че шефката й, която явно единствена можеше да работи с компютър, я нямало в момента. Отказахме се да я чакаме след половин час и тръгнахме към изхода на града. Много вървяхме, проверихме и цените на автобусите за Виламонтес на автогарата. Не ни харесаха изобщо, но и не смятахме да ги ползваме, освен ако не закъсаме с времето и сме на път да пресрочим визите. Взехме обаче автобус, който да ни изкара от Тариха до място за стопиране. Слязохме в нищото и тъкмо мислехме да си търсим място за палатка, защото след час се стъмняваше, когато мина лъскав пикап и го стопирахме. Човекът спря и много се учудихме, че иска пари за стопа, тези с лъскавите коли нормално не искат. Все пак ни покани да се качим без пари в крайна сметка, а и се оказа приятен човек. Отиваше до Ентре Риос - следващото градче по пътя. Пейзажът се промени съвсем, стана тропически и склоновете се покриха с гори, заваля дъжд и околната среда нямаше нищо общо с тази около Тариха, където бе по-сухо. Слязохме на около два километра преди градчето и преспахме на поляна отстрани на пътя. Сутринта още валеше, когато едно хлапе с колело дойде да нагледа нивата над главите ни и ни разбуди.
Събрахме и тръгнахме към Ентре Риос, първата ни задача бе да си купим храна, каквато нямахме. На едно място продължихме по грешен път, мислейки че това е пътя, който заобикаля градчето и продължава за Виламонтес. Изходихме няколко километра преди да се усетим и върнем до града. Тук другарчето имаше много неприятно преживяване - чисто новите му сандали се разлепиха внезапно целите! Направо побесняхме и двамата и не смогвахме да проклинаме лилипутската държава! Моите още не бяха мръднали, а ги носех всеки ден, а другарчето не ги беше носило и 3 дни. Вероятностите бяха две - сандалите да са менте, произведено в Боливия или пък да са оригинални, но лилипутите да са ги държали някъде на слънце няколко седмици. Тъй като на моите нищо им нямаше, предположихме, че е второто и другарчето просто има ужасно лош късмет. Така или иначе бяхме много ядосани.

В Ентре Риос имаше ято папагали ара, накацали на дърво над реката. Страшно се изкефих на гледката! Докато ги снимах, един пияндурник заговори другарчето и след дълъг разговор му даде стрък захарна тръстика, който веднага изядохме лакомо (имам предвид изсмукахме сока, защото другото не се яде).
Продължихме пеш по пътя, който от километър на километър ставаше все по-кален и изровен. Не след дълго се натъкнахме на блокаж на пътя, поради ремонтни дейности. Работниците бяха навсякъде, а по пътя дори пеш не можеше да се мине. Посочиха ни стръмна пътечка през джунглата, по която слязохме до една рекичка и там намерихме малка поляна за палатката, с което приключи придвижването ни за този ден. Не бяхме минали и 10 километра сигурно.

Пътят бе в ремонт и бе затворен за трафик от 7 сутринта до 6 следобяд като имаше обедна почивка от 2 часа, през които можеше да се минава. Ние разчитахме да хванем точно трафика след тази почивка. Тръгнахме да вървим по пътя с мисълта, че ще вървим до обяд, когато ще пуснат малкото превозни средства, осмелили се да минат по този път. Ходенето също не бе никак лесно поради невероятната червена кал, която направо поглъщаше краката ни на места, а и се хлъзгаше много. На едно място трафикът в обратна посока бе закъсал, защото един камион боксуваше в калта и не можеше да качи баира. След доста вървяне мина една кола и ни взе. Беше приятен човек, че и умен. Знаеше какви сме и за какво се борим. Остави ни в селото си, но след малко мина отново и отиваше 10 километра нататък по пътя, така че пак ни взе. Продължихме с ходенето и по едно време ни настигна пуснатия от блокажа трафик. Първо мина автобуса и решихме да го вземем, защото имахме няколко останали дни от визите и не искахме да рискуваме. Той обаче не отиваше до Виямонтес, а до аржентинската граница, така че ни вършеше работа за неголяма дистанция до Пало Бланко. Преди да се качим питахме колко струва и шофьорът и кондукторът махнаха да се качваме. Втори път питах колко струва и отговор не последва, при което реших, че щом не искат да кажат цената, ще им платим колкото ние преценим. Рейсът лъкатушеше над отвесни пропасти, беше все едно се движим по пътя на смъртта. Явно в Боливия има много такива пътища, не само един. Като наближихме селото, където щяхме да слизаме, кондукторът дойде да ни таксува и след дълго мислене отсече 30 боливианос, което предизвика смеха ни. Наистина тук автобусите бяха по-скъпи заради тежкия терен и заради това, че няма много, но това си беше жив обир. Платих му 10 и ни остави намира разочарован.
В селото имахме трудности в намирането на сирене, но накрая купихме и хапнахме сирене с домати. Продължихме пеш по пътя, който започваше с дълъг новоасфалтиран участък. Пътят и пейзажът наоколо ми напомниха на една част от Замбия, преди Ливингстън. Напоследък все по-често в главата ми изникваха картини от Африка и определени места ме връщаха право там.

Взе ни камион, пълен до горе с тухли. Едва се качихме по отвесната малка желязна стълбичка и седнахме най-отгоре върху огромното количество тухли. Имаше едно желязо, за което да се държим да не изпаднем, а на всеки лек завой, тухлите дружно се накланяха настрана много застрашително и дървената каросерия се огъваше под натиска им. Ние, седейки отгоре, също мърдахме наляво надясно с танцуващите тухли и се надявахме, че шофьорът си е взел книжката по легалния начин. Караше доста опасно на места, а когато пътят стана черен отново, разминаването с други МПС-та беше много рисково, както и изпадането в пропастта. Когато взе да се смрачава решихме да слизаме да спим, вече не оставаше много до Виямонтес. Настанихме се в едни драки недалеч от няколко къщи и бяхме на нож, защото от едната къща ни видяха като слизахме от камиона.
Сутринта тъкмо тръгнахме да ходим, когато мина автобус на работници и ни повозиха до близък разклон. После походихме доста и стигнахме до началото на невероятно красив каньон, който бе защитена територия и целият район гъмжеше от животни. Пътят беше изсечен в скалите на места и беше много тесен, вървяхме няколко часа и беше много приятно. В един момент се случи и нещо, което направи деня ми - видяхме тукан! Не един ами два! Жалко, че не можах да ги снимам, но цял живот мечтаех да видя тази птица, за която четох в толкова енциклопедии за животните. Радостта ми беше голяма и съжалих, че не можем да се установим за няколко дни из тези гори, защото щяхме да видим още много животни.
Чак към края на каньона хванахме стоп с камион, чийто шофьор беше толкова готин, че дори не го питах дали очаква пари. Естествено не очакваше и знаеше какво правим. Той ни откара до Виямонтес, където решихме да останем специално да се оперем и се настанихме в една квартира на горе-долу поносима цена. Градът не беше лош и се разходих по центъра, но понеже беше неделя, всичко беше затворено. В квартирата си изпрах дрехите и се изкъпах, но когато другарчето влезе под душа да се пере, собственикът реши, че не може да се ползва водата за пране и почна да блъска по вратата и да крещи като луд. Толкова противен човек отдавна не бяхме срещали, а наглостта на тия хора излизаше от всякакви граници. Да отидеш на хотел и да ти правят режим на водата!!! Във Виямонтес вече бяхме оставили Андите далеч назад и тропическата жега ни беше направила още по-мръсни и потни, отколкото сме нормално, така че прането бе много наложително.
На сутринта си тръгнахме възмутени и се отправихме към границата с огромно нетърпение да напуснем страната. Имахме два дни до изтичането на визите. Първо ни взе пикап с дете шофьор за няколко километра, после огромен камион и последно един раздрънкан пикап, който ни остави точно до граничните в Ибибобо. Там митничарят ни сложи печати и каза, че днес трябва да минем оставащите 60 км боливийска земя и да стигнем Парагвай. Не зависеше от нас обаче, а от това дали нещо ще мине по пътя и ще ни вземе. За късмет един камион цистерна, на който му е забранено да вози хора, реши да ни помогне до самата граница, а след нея ни взе малко парагвайско камионче за няколко километра до първия пост на военни...