На стоп около света: Боливия 4 - до Титикака и Островът на слънцето

Боливия 4 - до Титикака и Островът на слънцето

на острова на слънцето

Познавах вече малко езерото Титикака от перуанската страна с посещението на островите на уросите, но ми се искаше да видя и Острова на слънцето откъм боливийската страна, който блести с особена легендарна и енергийна стойност според много информационни източници. Естествено трябваше да хвана автобуса, защото бе най-бързия начин да се стигне там (а алтернативата бе стопиране в "китното" гето Ел Алто) и имах идея да прекарам повече време на острова и да направя няколко часовата разходка от единия до другия му край. Хващането на автобуса от Ла Пас се осъществява до гробището - един от най-известните с грабежи райони на столицата, където една жена ми каза, че обрали някаква германка преди дни. На друг гринго пък му свалили за секунди малката раница от гърба, докато се качвал в автобуса и офейкали. В инфоцентъра също ме предупредиха да не стъпвам там по тъмно и да не вземам такси за нищо на света. През деня също изглеждаше коварно, а и ходенето до там по стръмните улици нагоре не беше малко. Направих обаче голям гаф с автобуса.
Имаше стоянка с един голям автобус и веднага като се доближих, дойде една жена да ми продава билет за Копакабана и аз се излъгах да купя, защото цената ми хареса и мислейки си, че тя е викач на този автобус. Като ме заведе до един минибус, паркиран зад автобуса, който ми убягна от поглед първоначално, направо лошо ми стана. Вътре вече имаше други гринговци и местни, а раниците им бяха сложени на покрива на буса. Аз отказах да си дам раницата горе и поисках да я взема вътре, на което шофьорът не възрази. Едва се натъпках в ужасно тесния и малък бус, беше кошмарно! До мен седяха двама отвратителни французи, единият от които през цялото време нещо пееше или мърмореше, постоянно мърдаше и се буташе, изобщо беше неприятен индивид. Върхът бе като се обърна към мен и почна да ми се кара, че раницата ми е вътре, защото пречела на човека на предната седалка. Въпросният човек нищо не бе възразил, а наглият французин мина всички граници. Сетих се защо толкова не харесвам французите като цяло - шовинистични маймуни! Отначало като седнаха до мен и ги заговорих на английски, този нещастник веднага изтъкна, че английски не говори и започна на испански. Знам ги колко не говорят, напълно са ми ясни. Говорят само като им изнася!

Пътувахме 4 часа до Копакабана като преминахме и един воден участък. За целта минибуса с шофьора и всичкия багаж бе натоварен на дървена плаваща платформа, изтиквана до отсрещния бряг с моторна лодка, а пътниците биваха качвани на моторна лодка, за което естествено имаше такса от 2 боливианос. Аз си взех раницата с мен и се чудех на акъла на другите туристи, които си оставиха багажа на покрива, да е на разположение на който иска. Каква гаранция имаш, че шофьорът няма да офейка от другата страна. После ще го търсиш на кукуво лято.
Нашият шофьор обаче се появи да ни вземе и продължихме към Копакабана. Това туристическо градче не беше лошо, но за не повече от час-два. Имаше красива базилика, множество тур агенции с лодки, предлагащи всякакви турове за Острова на слънцето и куп други места. На пазарчето успях да си купя домати, сирене и хляб, с които да се изхранвам на острова. Когато питах на няколко места кога е следващата лодка за острова, ми бе отговорено, че няма повече лодки днес, последната била в 13:00. От няколко туристически агенции казаха същото. Това е пълна лъжа!!!! Казват така на туристите, за да останат да нощуват поне една вечер в града и съответно да харчат за хотел. Аз отидох до плажа и съответно кея, където тръгват лодките и още като се появих там, един лодкар ме пита дали отивам на Исла дел сол. Цената, която искаше, бе точно тази, за която знаех предварително - 20 боливианос до южната част на острова и 25 до северната. Лодката лека полека се пълнеше и скоро щяхме да тръгваме. Качих се на горната палуба за отлична гледка. Езерото бе много красиво и целият пейзаж бе вълшебен. Жалко, че хората го разваляха. До мен се бяха настанили майка с лигаво дете, което постоянно бягаше напред-назад, риташе ми раницата, крещеше и ме изнерви много.
Пътувахме час и нещо до острова като през цялото време пейзажът бе възхитителен. Когато наближихме се откри чудна гледка към белите върхове на Андите и съвсем не съжалих за идването си до тук.

Малко по-късно обаче, когато акостирахме край първото село Юмани, ме очакваше неприятна изненада. Това беше моята спирка и тъкмо слязох от корабчето, на кея ме причака лилипут с тесте билети. Каза, че трябва да платя такса от 5 боливианос, за да ме пусне в селото и съответно на острова. Леле като ми причерня, като се разлютих... Никъде в Копакабана като отплаваш не те информират за подобно нещо! Нормално човек като отива на остров, не очаква да го карат да плаща за стъпването на него. Ако искаш да посетиш разните там руини или музеи, разбирам да плащаш. Толкова се вбесих, че започнах да му викам, че това е расизъм и дискриминация и че плащането се очаква само от чужденците, а той възрази, че и местните туристи плащали и извади тесте с други билети на стойност 3 боливианос. След като категорично отказах да платя, извика на помощ дузина колеги, също продаващи билети на туристите и всички дружно почнаха да ме убеждават как трябвало да си платя, иначе да се махам. Казах им, че в цял свят няма по-лоши хора от боливийците и че ги презирам от дън душа. Доста се същисаха, но аз не спрях дотам, продължих да им се карам, че нямат никакви морални ценности и третират грингото като машина за пари. След като близо 2 минути ги убеждавах в това колко срамно меркантилни и зли хора са боливийците и как никой не те информира дори, че след лодката трябва още да продължиш да плащаш и да продължат да те доят, един от по-младите продавачи каза да минавам без пари. Другите веднага възразиха, че не можело да се прави изключение, но в крайна сметка явно ги досрамя и млъкнаха. Казаха, че ме пускат, но преди следващото село на острова има други билетопродавачи, които ще искат да ме таксуват още 10 боливианос за минаване по пътеката близо до селото им. А след това село имало и трето, което се водело северната част на острова и там ме чакали още 15 боливианос. Изобщо очертаваше се разходката да ми излезе златна :)

След тия караници настроението ми се срина, изобщо не можех дори да се зарадвам на красивия пейзаж и обявих идването си до тук за пълна загуба на време, нерви и пари. Мястото беше прекрасно, но хората го правеха трудно за понасяне. Всеки ме третираше като дойна крава и хич не се чувствах комфортно сред боливийския островен народ.
Село Юмани бе разположено по стръмен склон и пътеката нагоре изискваше доста изкачване. Други туристи бяха си наели местни шерпи и магарета да им носят куфарите нагоре, което за мен бе една изключително грозна и срамна гледка. Уличките на селото бяха приятни, къщите красиви, но повечето бяха хоспедахета и служеха за настаняване на туристите. Имаше и ресторанти, като цяло беше тихо и спокойно. Боливийски баби щъкаха по уличките и връщаха овцете от паша, виждаше се и по някое натоварено магаренце. Преди да изляза от селото и продължа по пътеката, ме заговориха момче и момиче от Бразилия, които очевидно се занимаваха с артезания и продаваха бижутата си. Опитаха се да ми продават, но като видяха, че не се интересувам от покупка, разговорът отиде в друга посока. Казаха, че северната част на острова била много красива и непременно трябвало да ида, а аз мислех да си го спестя, за да не влизам в нови скандали с лилипути и след като преспя след селото, да се върна на сутринта до лодката и да си ходя.
Тръгнах по пътеката след селото, радвах се на хубавите гледки, но някак не успях да се отпусна, защото всеки момент очаквах някой да ме потупа по рамото и да ми поиска пари. Изпитвах силно отвращение към боливийците и осъзнах, че пътуването в тази страна не ми се отразява добре на нервите. От този ден нататък започнах да се дразня изключително лесно и да преглъщам измамите трудно. Именно тук се отказах от някои от плановете си за места за посещение и преходи за правене като дори бях на път да се откажа от ходенето до Коройко и като се върна при другарчето, направо да цепим към границата.

От пътеката се откриваха чудни гледки към тъмносините води на езерото, но кратко след като излязох от селото, видях съмнителна къщичка в далечината, около която се въртеше човек и веднага предположих, че това е второто място за плащане, за да минеш към следващото село. Ставаше късно, а скоро и тъмно, така че реших да тръгна право нагоре по стръмния хълм вдясно и да се кача до върха, да огледам от там и да търся място за палатка. Исках никой да не ме вижда и да не знае, че спя там, защото очаквах някой да дойде да си потърси таксата. Хълмът бе обрасъл с ниски храсти и покрит с кози пътечки, преди да тръгна си свалих червеното яке, което се виждаше отдалеч. Отгоре се откриваха още по-невероятни гледки като се видяха и заснежените върхове. Залезът започна и всичко се оцвети. Доядя ме страшно, че дойдох до тук и няма да мога да направя разходката през целия остров заради лилипутите, така че реших все пак да се пробвам и да се карам здраво с всеки, изпречил се на пътя ми. Също така реших да тръгна рано сутринта, защото предположих, че те спят до късно, както и туристите. Лошото бе, че нямах телефон и съответно аларма за сутринта, но въпреки това се събудих в 6:00, а в 6:30 вече бях на пътеката. Цяла нощ обаче сънувах кошмари, водещият от които бе как лилипут със смешна шапка идва до палатката, докато спя и ми иска пари. Този сценарий се повтори няколко пъти. Все пак до сутринта никой не дойде.

Къщичката на пътеката наистина се оказа "билетен център", само че чичето го нямаше на пост :) Продължих с доста бързо темпо, надявайки се да изпреваря всички други по следващите къщички. На едно място видях къщичката отдалеч и въпреки, че предполагах, че няма да има човек, реших да я заобиколя през дерето отстрани.
Стигнах много красиви и интересни руини в най-северната част на острова, където пътеката се изкачи по един висок хълм и свърши. Трънах да се връщам към едно от селата, което на отиване ми се падаше леко встрани от пътеката, а на връщане то ми беше целта, за да взема лодката наобратно. Минаваше 9:00 и вече очаквах да има раздвижване. И правилно - на пункта след руините в посока селото ме чакаше едно чиче, което си помисли, че отивам към южната част на острова (откъдето идвах) и ме пита дали имам билет за там, та да ми продаде ако нямам. Казах му, че няма да ходя там, а обратно към селото, а той не се сети да провери дали имам билет за неговата си част на острова. Докато се усети, аз бързичко се изнесох надолу по пътеката, от която тъкмо идваше първата група туристи. Преди селото обаче имаше втори пункт, където чичето ме пита откъде идвам и имам ли билет, аз му казах, че от тук наблизо идвам. Той пита дали от близкия хостел, аз потвърдих и му казах чао, преди да ми е поискал билетчето за селото. Нямаше повече проверки, засилих се към кея с лодките и веднага си купих билет. За късмет лодката тъкмо тръгваше и не се наложи да чакам. Беше пълна с туристи, кой от кой по-сърдити и неприятни. Преди да пристигнем в копакабана, се разрази страшен скандал на борда и този път аз не участвах в него. Една групичка англоговорящи, вероятно американци, смятаха че ги лъжат за цената на билета, защото на идване платили 20, а сега им искаха 25. Моята информация казваше, че от това село цената наистина е 25, защото е по-далеч. Тях обаче някой ги излъгал, че е 20 и сега отказваха да платят повече. Лодкарят се бе развилнял и се караше с момичето, но като видя че няма да изкопчи пари от нея, отиде да се обяснява с двете момчета. Започна да заплашва, че ще се обади в капитанрията и ще викнат полиция. Даже взе да се прави, че говори по телефона, на което чужденците му се присмяха. Никой от другите туристи не се намеси в скандала, включително и аз. Вярвам на никой не му се разправя, сигурно всеки си плаща и си мълчи, за да си купи спокойствие, въпреки че знае, че го лъжат.
Всички заплахи на лодкаря, че ще води нежелаещите да платят в полицията, се оказаха празни приказки, защото като слязохме от лодката, всеки си хвана пътя, а малкото човече явно се огъна пред ината на туристите.

По най-бързия начин се насочих към автобуса за Ла Пас като този път много внимавах дали си купувам билет за големия рейс или за минибусите край него. Един викач ме пресрещна веднага, казах му, че не искам минибус и го питах кога тръгва големия рейс, на което той отговори "след три часа, много късно, а бусът тръгва веднага, цената е същата - 20 боливианос". На метри от нас имаше друг викач, който се оказа шофьора на големия автобус и когато попитах него, той каза, че рейсът тръгва след двайсетина минути. Направо ми кипна и се развиках! Казах на шофьора на рейса, че мръсникът зад нас лъже хората, за да му отнеме клиентите и да ги привлече в буса си! Цената на автобуса бе 18 боливианос, тоест нещастникът ме излъга два пъти - за часа и цената. Шофьорът на рейса нищо не предприе срещу лъжеца, а аз освен да му се карам, нямаше какво друго да направя. Качих се на автобуса и си мислех колко са долни тия хора, че се цакат един друг непрекъснато. Измамите не са насочени само към туристи, но и помежду си се държат по същия начин.
Автобусът отново мина разстоянието за 4 часа като схемата с лодката се повтори и аз отново си разнасях раницата от рейса на лодката и обратно. Хубавото бе, че всички задни места бяха празни и можех да избирам коя да е седалка и съответно да снимам пейзажите и от двете страни. А имаше и две седалки само за раницата ми. Изобщо се чудя как може хората да предпочитат гадните малки тесни и задушни минибуси, вместо удобния, широк и предлагащ перфектни гледки и възможности за снимане автобус!

Докато минавахме през Ел Алто по светло, се нагледах на мръсотия, бедност и мизерия. В Ла Пас пък още се носеха малки шествия от карнавала, беше понеделник, но фиестата явно нямаше намерение да свърши. Другарчето много ми се зарадва, горкото не беше спало от работа на компютъра, защото ние нали като ходим на квартира, не ходим като другите туристи да почиваме, а да работим. И понеже мен ме нямаше да си поема 6-часовите смени, другарчето имаше всичкото време за себе си и не ставаше от компютъра. Разказа, че като излиза по улиците да си търси храна, постоянно някой го следи, явно с намерението да го обере в удобния момент. Тук следенето е характерна тактика, просто вървят зад нищо неподозиращия турист и в момента, в който извадиш апарата да снимаш или портфейла да си купиш нещо, минава, дърпа и заминава :) Другарчето се бе запасило с промишлени количества храна, за да не му се налага да излиза от стаята изобщо. Да не говорим, че всеки път като излиза, трябваше да взема всичките ни ценни неща, включващи най-вече всичката електроника. Хем не можеше да се остави нищо в стаята, хем и на улицата не бе добро място за ходене с лаптопи, харддискове и прочее. Но ни очакваха още дни в Ла Пас и трябваше да се свиква с обстановката...

Снимките се качиха малко разбъркано...