Боливия 1 - солници и мини

солникът Уюни

Поздрав с едно свежо видео за прелестите на Боливия - https://www.youtube.com/watch?v=Er-NoEkcex4

Какво знаех за Боливия преди да я посетим:

Държавата с невъзможен стоп, ужасни пътища, много автомобилни инциденти, най-бедната и евтина държава на континента, с най-голям процент - около 80% население с индиански корен, сериозно нарастваща престъпност, изключително красива природа...

Някои неща са оказаха верни, други почти, но във всяко имаше поне по малко истина. И имах личната възможност да се убедя в тази доза истина.



Няма да описвам колко тегаво е да се пътува в Боливия, просто ще кажа, че това е поредната държава на континента, която не ми харесва. Нищо неочаквано, толкова си прилича с Перу, че няма никаква изненада. И все пак след Аржентина очаквах поне малко повече да ми хареса, и наистина бе така - първите няколко дни, преди да навлезем в боливийската действителност. Нали знаете за късмета на начинаещия - та нашите първи дни в Боливия бяха късметлийски и слънчеви, никакви проблеми.

Преди да влезем в страната аз направих план по дати, който да изцеди максимума от посетени места в рамките на скромната ни едномесечна виза. Естествено решихме да продължим със стопа, въпреки че всички, които срещахме, казваха че е невъзможен. А ако някъде изостанем от плана, да вземаме евтините им автобуси.

В граничния Вилазон стояхме до следобед, когато тръгнахме да излизаме от града, за да стопираме. Количеството трафик не обещаваше да отлепим същия ден от там, а което е по-важно - пътьом другарчето попита в една квартира колко ще ни струва една нощ и след пазарлък ни дадоха стая за 2,50 лв на човек. Стаята нямаше прозорец, нито легло или каквото и да е друго, но имаше един мръсен дюшек, тръшнат на земята. Защо решихме да останем за нощта - на мен ми беше страшно лошо, предните дни в Аржентина хванах грип, който ме удари жестоко, не можех да дишам от сополи, кашлях и имах адски болки в гърлото. Вследствие на всички нервни кризи в Аржентина, както и лошото, изключително бедно на витамини хранене, успях най-после и аз да се разболея. Даже помня кога и как - едно хлапе ми се изкиха в лицето в Салта, докато разглеждах града. За късмет другарчето не прихвана. Имайки предвид какви промишлени количества чесън бе изяло предните седмици и месеци, нямаше логика да прихване :)

Изкарах тежка нощ, на сутринта не ми беше по-добре, но беше време да тръгваме. Вървяхме до края на града, където установихме жестоката истина - нормална кола почти не минава по пътя. Имаше само таксита и автобуси, които ни свиркаха подканящо. Поседяхме си доста време, минаха и някои частни коли, но никой не спря, докато лъскав джип не отби. Човекът беше много, ама наистина много готин и ни направи чудесно въведение в забележителностите на страната като ни разказа къде какво има за гледане. Преди бил адвокат и живеел в Кочабамба, но се отказал поради корупция и измами в правната сфера, решил да се премести в Тупиза (един от най-спокойните градове в страната) и да отвори бизнес с хотел и туристическа агенция. Потръгнало и сега има агенция за турове до солника Уюни. Изключително приятен събеседник, такъв ясен говор на испански сякаш чувахме за първи път. Нямаше дума, която да не му разбираме. Ужасно ми заприлича на баща ми, така че ни беше един от най-яките стопове досега. Започнахме страната със среща с прекрасен човек. Той се прибираше в Тупиза, така че ни остави на площада и разгледах градчето. Качих се до една статуя с гледка и се радвах на красивите пейзажи наоколо. Хапнахме варена царевица от една баба и тръгнахме да излизаме от града. Вървяхме донякъде и почнахме да стопираме, взе ни пикап с работник, който отиваше в близката мина на 16 км по пътя за Потоси. Разказа, че хората в Тупиза са много добри, но тези в Уюни и нататък били ужасни (в което имах шанса лично да се убедя), а пътя, по който се возим, бил асфалтиран едва преди няколко години и всичко е асфалт до столицата. Интересното е, че бяхме информирани за множество неасфалтирани пътища в страната, а сега всички, по които минахме, бяха с асфалт. Пътят до Потоси, този от Потоси до Уюни, от Потоси до Сукре, от Потоси до Ла Пас, от Ла Пас до Коройко и до Копакабана... Явно в последните години президентът Ево Моралес здраво се е захванал с пътни ремонти.

Шофьорът ни остави на пътя за Потоси, нямаше никакви къщи наоколо и мястото бе идеално за нощувка. Решихме да пробваме още малко да стопираме и след като никоя от малкото минаващи коли не спря, се установихме на едно местенце, невидимо от пътя. През нощта температурите паднаха, а на сутринта термометърът на другарчето отсече -8. Не ми беше студено през нощта обаче, въпреки че моят чувал не може да се затвори.

Тръгнахме пеш до пеахето (където се плаща за пътищата), за което имаше табела, че е на километър. По пътя се заиграх със стадо лами и се пробвах да ги догоня, на всичко отгоре с раница на гръб, което се оказа невъзможна мисия.

Тъкмо стигнахме пеахето, когато стопирахме камионче, и то спря. Беше от онези отворените отзад и другарчето седна там с раниците, а аз вътре, защото нали говоря по-добре испански. Вече разликата в уменията ни да говорим стана драстична, всички, които срещаме казват, че аз говоря много по-добре, а по наши наблюдения другарчето разбира по-добре, така че се допълваме и се справяме добре. Шофьорът ми обясняваше за агрикултурата в района, докато спирахме за всеки махащ край пътя човек, преобладаващи бяха жените и децата. Всички се качваха отзад в камиона и като слизаха си плащаха. Камионът отиваше до Котагайта, където и ние слязохме, само че без да платим, шофьорът не ни поиска пари. Там хапнахме ориз с картофи от една баба и продължихме стопа. Още неизлезли от града, един джип спря. Вътре бяха двама мъже и поискаха пари за транспорта до Потоси. Предложих им само 5 боливианос (левче) за двамата до Потоси, което е полудневно пътуване и офертата ми направо бе смешна и обидна. Те поискаха 10 :) Аз си държах на 5-те, беше весело. Като разбраха, че няма да се качим за 10 (което също е направо обидна сума) и по-скоро ще вървим пеш, казаха да се качваме за компания, да си говорим. Оказаха се баща и син, много приятни хора! Бяха от Потоси, следващите часове пътувахме и наистина много си говорехме. Разпитваха за България, икономиката, производството, музиката, хората... Ние пък питахме някой неща за Боливия. Казаха ни много да внимаваме в големите градове, било опасно за нас, защото сме гринговци.

Пристигайки в Потоси се впечатлихме от извисяващата се край града планина, на име Серо Рико (богатата планина). В историята Потоси е бил изключително значим миньорски град, добивало се е сребро, захранващо испанската империя и по онова време градът е бил толкова голям и важен, колкото Лондон и Париж по същото време. В мините са работели и измрели над 8 милиона индианци като мините функционират и сега. Само в тези в Серо Рико има над 250 000 работници в момента. Среброто е изчерпано и сега се добива цинк. Условията, при които работят миньорите, са ужасяващи и малко от тях доживяват 40-50 години като непременно заболяват от силикоза. Повечето работници са младежи, а мината има над 500 различни входа и стига до стотици метри дълбочина. Най-интересното и уникално преживяване, което можеш да имаш в Потоси, е посещение на мините. Това става само чрез туристическа агенция с гид, който задължително е бивш миньор и познава мината, която е като лабиринт.

Планът ни за Потоси бе другарчето веднага да си намери квартира, където да стои следващите дни, а аз да правя дневни или няколкодневни пътувания до солника Уюни и Сукре, както и влизане в мините, за което много мечтаех. Нашите спътници ни оставиха съвсем близо до центъра, взех набързо карта на града от туристическата информация и решихме да почваме търсенето на квартира до новата автогара, защото обикновено около автогари и пазари е най-евтино, а и защото на другата сутрин исках да хвана най-ранния автобус за Сукре, да пътувам 4 часа до града, да го разгледам и да се върна същия ден до Потоси. Трябваше всичко да става много бързо, защото времето си течеше и визата също.

Новата автогара се оказа бая далеч от града, в квартал, в който кипеше ново строителство. До там стигнахме с градски транспорт и веднага се заехме с търсене на квартира, което нацяло удари на камък. Оказа се, че понеже кварталът е нов, всички хоспедахета са много скъпи, а евтиното, което ние търсехме, било в центъра, обратно на всякаква логика. Разпитахме в целия квартал дали някой не дава стая под наем, но нищо. Стъмни се и ходенето по улицата не беше добра идея, така че решихме да спим на автогарата, а сутринта от рано да се върнем в ценъра и да тъсим там.

Автогарата бе огромна, приличаше на летище. Имаше дори такса за употреба 2 боливианос ако вземеш автобус от нея. Имаше тоалетни на всеки етаж, но се плащаха, както навсякъде в Боливия. Най-ужасното обаче бяха викачите, чиито гласове кънтяха брутално из целия терминал, явно акустиката му бе отлична. Виковете бяха подобни на мантри за медитация: Сукре Сукреееееееее, Ла Пас Ла Пасссссс, като акустиката удължаваше и омекотяваше последната дума и се получаваше идеално за медитация. На мен обаче тези "мантри" така ми късаха нервите, че ми идеше да си ударя главата в стената. Установихме се на едно място, където имаше контакт с ток и зачакахме сутринта. Не за дълго обаче - оказа се, че автогарата затваря в 23:00 и всички биват изритани на улицата! Дори дворът се заключва и трябва да стоиш на шосето, при -10 и надолу температури, където обикалят всякакви престъпници посред нощ. Зачудихме се какво да правим и решихме да вземем градски транспорт обратно за центъра и да чакаме до сутринта пред някоя полиция там или на главния площад. Лоша идея - оказа се, че няма автобуси по това време. Имаше само таксита, така че ни трябваше нов план. Питахме една жена дали има полиция наблизо, тя каза че няма, след което питахме втора жена и тя отговори, че има съвсем наблизо. В Боливия трябва да питаш сто пъти за посока и такива неща, защото повечето хора или нищо не знаят, или нарочно ще ви излъжат! И в двата случая ще имате проблеми, така че питайте колкото се може повече.

Веднага отидохме до участъка, който се оказа няколко улички нагоре и се примолихме на полицаите за място да пренощуваме. Имаха двор и им посочихме, че можем да къмпираме там. Те обаче решиха, че гарантирано ще умрем от студ до сутринта, така че се засуетиха къде да ни сложат. Един по-визшестоящ дойде, провери ни паспортите, след което ни настаниха в кухнята на участъка :) Донесоха ни два хубави дюшека, дори искаха да ни носят печка да се отопляваме, но ги уверихме, че това е крайно ненужно за нас. В кухнята бе топло за нашите стандарти, все пак сме свикнали да спим навън. Потоси наистина е едно изключително студено място, много по-студено от Ла Пас например. А Уюни бие всички рекорди по студ, там спокойно си ходят до -30 температурите.

На сутринта щом полицаите се размърдаха по двора, ние събрахме и тръгнахме, за да не ги притесняваме повече. Веднага се върнахме в центъра, където другарчето отиде да търси квартира, а аз останах на площада с чантите. Върна се след два часа с противоречива информация и несигурни оферти. Казали му да търси в района на площада на миньора, така че с раниците се изкачихме до него и там отново останах с багажа. Върна се след половин час с думите, че е намерил най-яката квартира - хубава къща с приятни хора, стая с легло, прозорец, ключ, а за капак телевизия и душ с топла вода. Всичко това за 10 боливианос или 2,50 лв на човек. Квартирата естествено не бе регламетрино хоспедахе, а просто къща, в която хората даваха стая под наем, обикновено на миньорите. Веднага отидохме до мястото, жената ни настани, даде ни чаршафи дори. Стаята бе чудесна, къщата и квартала също. Можех да оставя там другарчето без да се притеснявам.

Веднага тръгнах към центъра, защото бе рано следобед и имах време днес да отида на тура в мините. Разпитах всички агенции по улиците за цените им, варираха от 80 до 150. Аз знаех, че нормалната цена е 80, но в една агенция, с дивашки пазарлъци свалих на 70 боливианос :)

На тур в мините на Потоси:

Стана 14:00 и ни натовариха на един микробус. Бяхме група с два гида - един на английски и втори на испански. И двамата бяха бивши миньори. Още отначало трябваше да изберем при кой гид да отидем, групата стана небалансирана, защото при този на испански имаше 4 човека, а всички други се юрнахме на английския. Не, че нямаше да разбера тура на испански, но все още си чувствам английския къде по-силен, а ми беше интересно да науча нещо. А и като ти се предлага английски, защо не! Колко пъти в Южна Америка сме имали шанса да говорим английски, добре че постоянно чета книги на английски, иначе досега да го забравя :)

Измежду туристите имаше австрийци, руснак, двама японци, чилийка, канадец, бразилец. Заговорих се с австрийците, бяха мъж и жена, пътуващи с каравана през континента. Микробусът ни закара до една къща, където трябваше да си облечем миньорските дрехи. Получихме панталон, тънко якенце, гумени ботуши, каска с челник. Нахлузихме всичко върху другите си дрехи, за да не се цапаме, според гида било много мръсно в мината. След това ни откараха на пазара за миньорите, откъдето те си купуват листа от кока, цигари, 96% алкохол и динамит. Там трябваше ако желаем да купим подаръци за миньорите като гидът каза, че ако не купим, нямаме право да ги снимаме. Един от най-желаните от тях подаръци бил сокът, така че аз им купих една бутилка сок, австрийците взеха алкохол и листа от кока, а някои от другите се ошумоляваха и нищо не купиха, визирам японците, само че в мината не спираха да снимат. Гидът ни караше да пробваме листата от кока, както и 96% алкохол. Руснакът се излъга да го пробва, но не повтори.

Така запасени потеглихме към мината. Още на входа всичко бе в прахоляк. Количките, пълни с камънак, бяха изтиквани по релсите от по двама младежи. Гидът каза, че всяка количка е с тегло 1 тон. Бузите на миньорите бяха пълни с кока и издути. Влязохме в тъмния тунел и поехме навътре като често се разминавахме със засилени колички, минаващи на милиметри от нас, беше твърде тясно. Австрийците сериозно се притесниха за сигурността си, определено не бе типична разходка за туристи :)  Гидът ни не беше особено адекватен, вероятно пробите на алкохол, които направи, за да ни обясни традициите на миньорите, вече го бяха хванали. Раздадохме подаръците на произволни работници, тикащи количките и по едно време гидът пита дали искаме да слезем няколко нива надолу. Слизането се осъществяваше по отвесни, дълги, прашни и клатещи се дървени стълби, а бездната под тях изглеждаше зловещо в мрака. До слизането на всяко долно ниво имаше три такива стълби една след друга като всяка бе около 5-6 метра дълга. Докато слизах, отчаяно се опитвах да си запазя апарата от удар и прах. Винаги слизах след всички, за да избегна падащите камъни при слизането на другите. Аз от своя страна внимавах да не събарям камъни върху тях. Най-долу гидът ни заведе при негов приятел миньора Андрес, който оцени останалата бутилка алкохол и с гида тотално се опияниха на сладки приказки с нас.

Излизането не бе лесно, защото носът ми бе брутално запушен от грипа и докато се качвах нагоре по стълбите, трябваше да дишам през устата, която се напълни с постоянния в мината прах. На горното ниво гидът ни заведе до статуята на един дявол, която символизираше миньорски вярвания. Там отново ни караше да пием, този път всички трябваше да пробват алкохола, за да уважат традициите на миньорите. Всички без мен естествено, аз категорично отказах.

Групата се събра на входа на мината, гидовете и двамата бяха мъртво пияни и неадекватни, а австрийците бяха възмутени от тура, не очаквали това. Всъщност турът беше всичко друго, но не и това, което нормален турист би очаквал. Хора със страх от затворени пространства и дихателни или сърдечни проблеми изобщо не би трябвало да влизат там. Това не е разходка в парка, мината е действаща, прашна, мръсна и не е място за повечето западни туристи. На всичко отгоре винаги има риск да се случи инцидент, при това не малък. Гидът ни сподели, че предишният му шеф го карал да води туристите в друга мина, която на него не му харесвала, защото била още по-опасна от тази. Така че турът в мините е нещо много нестандартно и ще изненада всеки. На мен ми беше много интересно цялото нещо, плюс това имайки огромна страст към пещерите, не мога да скрия, че много ми липсва завирането по дупки и мината до голяма степен ми създаде същите емоции. В заключение - изобщо не съжалявам за тура, хареса ми много, но не го препоръчвам на притеснителни и хора с клаустрофобия, определено ще имат проблеми.

След като свалихме мръсните одежди в къщата - склад, другите се качиха в минибуса за центъра, а аз прецених, че ще ми е по-близо пеша, нали все пак квартирата бе до площада на миньора. Прибрах се и веднага под душа.

На сутринта излязох рано и отидох на автогарата за рейса до Сукре. Предстоеше ми първа среща с автобусния транспорт на Боливия, беше ми много любопитно. Отидох директно до викачите за Сукре и си купих билета, знаейки цената предварително, за да не пробват да ме лъжат. Рейсът беше почти празен и след като мина таксуващия за ползване на терминала, потеглихме. Аз още не знаех каква е далаверата с избора на място, защото не си спомнях, че много, много отдавна, когато пътувах с автобус до София, сядах на най-последните места. Сега се подведох и седнах на това, което ми бяха дали и което бе по-напред. Не след дълго автобусът взе да се пълни и до мен седна една бая едра жена. Лилипутите винаги обичат да сядат напред в автобуса и никой няма да седне най-отзад ако има място напред. Точно тогава си спомних, че винаги сядах най-отзад в България и така трябва да правя и в Боливия, така никой няма да сяда до мен и да ме бута и ръга с телесата си.

След 4 часа мълчание и затъпяване (толкова ги пътувахме 160 км, по асфалтиран път) стигнахме Сукре - дефакто столицата на Боливия. Сега само съдебната система е тук, всичко друго е в Ла Пас, но боливийци си обичат Сукре най-много. Имах едва няколко часа да разгледам града, последният автобус обратно до Потоси бе в 17:00. Разходих се из центъра, архитектурата бе разкошна, както и в Потоси като тук различното бе, че всички сгради бяха бели. Посетих един безплатен музей с впечатляваща колекция от маски, а като рекох да вляза в една църква, жената на входа искаше да ме таксува за посещение. Същите мизерии като в Перу. Купих си нещо за ядене и отидох до недалечен парк, където се качих на "айфеловата кула" в умален вариант, имаше гледка към парка от нея. С това приключи опознаването ми на този красив град, върнах се до автогарата, след като купих една чиримоя (вкусен плод) за другарчето и се натоварих на автобуса. Поредните 4 часа малеене на седалката. През първия половин час в рейса се бе качил един младеж, който започна да изнася цяла презентация за здравето пред пътниците. Естествено бе продавач на нещо, но отначало не се знаеше на какво, защото започна речта с обяснения как кока-колата е страшно вредна, както и пърженото пиле (двете основни неща, които консумират боливийци). Почна да ги реди едни слова, как гринговците като вървяли по улицата, имали бутилка кока-кола в ръка, само че не пълна с кола, а с вода, защото знаели колко е вредна колата. По едно време стана ясно, че продава дрънкулки ментета на полускъпоценни камъни. Доста хора клъвнаха и си купиха. Изумително е за мен колко много се изкушават хората, влезе ли някой в автобуса да продава нещо, все ще има някой да си купи. А продавачи на храни например влизат на всяко пеахе.
Чак към 22:00 успях да се прибера в квартирата и да си легна. Пътуването в рейса доста ме измори, не беше нито приятно, нито удобно, нито пък кой знае колко интересно. Стопът бие по всички параграфи!

На следващата сутрин ме очакваше по-голямо изпитание - пътуване до Уюни, където исках да посетя солника. Процедурата бе подобна, само че автобусите тръгват от така наречената "бивша автогара", а не от новата. Там моментално си взех билет за първия рейс и потеглихме. Същата история с продавачите, постоянно влизаха жени с пликчета желатина, варена царевица, картофи с яйце, газирани напитки и какви ли още не дивотии, влезе и един продавач на разни илачи с главна съставка растението мака. Отново започна със здравна лекция като заклейми китайците и техните печени пилета, газеозите и ред други нездравословни неща, изброи един куп болести и после почна да предлага спасение на уплашения автобусен народ. Голям процент си купиха илачите му, стреснати от мрачната перспектива за диабет, високо кръвно и така нататък. Весело! Аз кога го слушах и се забавлявах, кога снимах през прозореца, а след 4 часа стигнахме. Пътят до Уюни бе наистина живописен и имаше много какво да се снима през прозореца на рейса, Алтипланото е вълшебно с цветовете и формите си, а сред този зашеметяващ пейзаж щъкат големи стада от лами.

Уюни веднага ми направи впечатление на мръсен, грозен и ужасно прашен град. Нищо общо с великолепието на Потоси и Сукре. Зачудих се кой би дошъл на това ужасно място ако не бе световноизвестния солник, който привлича стотици хиляди туристи от цял свят. Това безспорно е забележителност номер едно на страната и не бива да се изпуска. Солникът се намира извън града и е достъпен по няколко начина. Най-популярният е с организиран тур с джип. Има и някакъв автобус, който минава през солника, има опция да се иде пеш при което са нужни няколко дни поне, както и опция с колело ако човек има лично такова (никой няма да ви даде под наем), и естествено със собствена кола. Има обаче разни уловки при самосиндикалните посещения. Шанс да се загубиш, който хич не е за подценяване, все пак говорим за огромна бяла пустош с плаващи на хоризонта планини. Шанс да умреш от студ при нощни реални температури от -30 градуса. шанс да умреш от жажда, няма ни капка вода в солника. Шанс да те нападнат лилипутите, чийто бизнес подбиваш като ходиш без да ползваш агенциите им. Шанс да ти мине джип с пиян шофьор отгоре, докато си разпънал палатка на солника вечерта. И всичките тия шансове са бая вероятни, въобще не са за подценяване. Ако човек има време според мен е най-добре да пробва пеш, но не знам как би било къмпирането в тази солена пустош при всичкия вятър и студ, и особено пияните туристически шофьори. За последните сега ще отворя дума... Четох в интернет, че освен, че е имало инциденти със смъртен за туристите изход, е имало и много пъти, когато хората са били на косъм от катастрофа с пияния си шофьор. Едно момиче разказва, че техният шофьор бил мъртво пиян като тръгнал да ги връща към Уюни и почти катастрофирали челно с камион, за късмет туристът на предната седалка хванал и извъртял волана. След като се върнали в града (туристът карал) викнали полицията в офиса на агенцията. Полицаите им казали, че те са виновни, че шофьорът е пиян и отказали дори проба да му направят и да документират каквото и да било. Така че ако нещо стане, не очаквайте някой изобщо да ви помогне.
Агенциите, предлагащи турове, са толкова много, няма никакъв контрол, общо взето всеки си прави каквото си иска и никой не поема никаква отговорност. Ако искате обаче да видите солника бързо, те са единствената опция.

Като пристигнах в Уюни, веднага тръгнах по офисите на десетките агенции с намерение да спазаря най-добрата цена. Много ме блазнеха тридневните разходки, при които те карат на цветни езера и какви ли не чудесии близо до границата с Чили, но бяха много скъпи, а и не ми се щеше да седя три дни в кола с някакви туристи, така че се задоволих с еднодневното ходене само до солника. Офертите варираха от 150 до 200 боливианос, докато на едно място се спазарих за 120. Не си купих билет, за да потърся още като комбинирах търсенето на тур с това на квартира. Първоначално смятах да къмпирам, но грозният и бая съмнителен град в комбинация с ветровитата студена пустош наоколо ме убедиха да намеря покрив, за да не дремя в несвяст следващия ден на солника или да се разделя с фотоапарата си при евентуално нападение от страна на неизброимо многото съмнителни лилипути по улиците. Търсенето на квартира обаче се оказа мисия невъзможна. Цените бяха абсурдни за Боливия и си бяха направо европейски. Алчните лилипути се бяха здраво развихрили в Уюни, никой никъде не искаше да ми даде покрив за 10 или 20 боливианос, каквито намирахме досега.

Докато вървях по улицата, един колумбиец ме заговори дали и аз търся квартира като него и дали искам да търсим заедно, защото може да намерим нещо по-евтино. Колумбиецът се казваше Камило, беше много приятен и ми напомни на Ерик - французина-колумбиец, който срещнахме на Карибите. Веднага се съгласих да търсим заедно, защото щеше да излезе по-евтино ако вземем една стая, освен това неговият испански бе къде по-добър от моя и бе очевидно, че и той е отчаян за най-евтиното. Разказа, че е графичен дизайнер и имал само 200 долара за това пътуване, сега живеел в Буенос Айрес и тръгнал да попътува. Носеше лаптоп, над който трепереше да не му го откраднат. Първо бил в Чили и беше много очарован от страната и хората. Сега решил да дойде в Боливия, минал през границата, която директно свързва Чили със солника Уюни и вървял няколко дни пеш, защото нямало ни една кола по пътя. Стигнал границата, която била в нищото, там боливийският митничар го накарал почти насила да изчисти офиса му и да му слугува, за да го оставят да спи под покрив в бруталния студ. Взел му и 20 долара насилствено, след което го натоварили на един пикап на другата сутрин и го оставили някъде в солника, където пък го накарали да вземе някакъв автобус. Разказа обаче, че някаква негова приятелка не била такава късметлийка, защото била изнасилена от боливийските митничари на някаква друга граница! Изобщо такава драма били първите му часове в новата страна, а най-потресен бе, че не може да проведе нормален разговор с нито един човек откакто напуснал Чили. Е, няма как да проведе такъв разговор при положение, че общата интелигентност на лилипутите не надвишава по височина плоскостта на солника Уюни. Та Камило беше много натъжен, освен това бе много деликатен и не искаше да обижда хората и да говори лошо за тях дори пред мен. Още по-лошо - беше много контактен и заговаряше всички, а някои хора дори не му отговаряха, което много го учудваше. Докато вървяхме по улиците, разпита маса народ за квартира като питаше много учтиво и приятелски. Никакъв успех, пращаха ни къде ли не и всичко бе много скъпо, по 50 и нагоре за нощувка. Най-евтината алтернатива се наричаше "Чавито" и се намираше до гарата, но човекът, който държеше това място, постоянно го нямаше и мястото бе оставено отворено да бъде ошушкано от който си иска. Камило категорично отказа да си остави нещата на такова място без присъствие на никакъв човек, на всичко отгоре собственикът бе едно много противно типче, на което всяка втора дума му бе "амиго" и всякак се опита да ни излъже, за да му вземем стаята. А аз през цялото време в типично мой стил си мислех "абе ти какъв амиго си ми бе, лъжлив лилипут!" На всичко отгоре като го питахме за къмпиране в двора колко ще иска, той рече, че не можело, защото полицията щяла да го глоби. Нещо, което е пълна лъжа - ние с другарчето спим в двора на полицията, те него щяли да глобят! Боливийската полиция, която освен за спане за нищо друго не става!!! Да не  дава Господ да ви се случи нещо в Боливия, мога да си заложа главата, че при грабежи имат нула процента успеваемост в хващане на крадците или откриване на вещите!

Та отказахме се от Чавито и продължихме търсенето като часовете се изнизаха и стана тъмно. Не мога да опиша и колко студено стана, когато падна слънцето. Камило беше страшно изморен от ходенето на десетките километри до границата без храна и без почти никаква вода, умираше да си изпере мръсните дрехи и да спи. Аз пък бях на ръба на нервна криза, виждайки що за боклуци, лъжци и отрепки се разхождат под слънцето на Уюни. Така че когато намерихме един хотел за 35 на вечер, се навихме да вземем стаята. Беше лъскаво местенце и не очаквахме тази цена, имаше си рецепция и хора на нея, стаите се заключваха и имаше топла вода. Аз веднага излязох да си купя билета за тура, че да не затвори агенцията, след което с прималял от глад стомах затърсих какво да ям. Видях едно ресторантче с три маси и влязох да питам дали има ориз с картофи. Бабата много се замисли за колко да ми го продаде, но като каза 4 боливианос, веднага ме спечели. Това бе по-евтино от нормално, по принцип за ориз с картофи ни вземат по 5 навсякъде, а ядящите и месо плащат по 8-10. Тъкмо се зачудих на коя от трите пълни с хора маси да седна, когато тримата мъже от едната маса ме привикаха да се присъединя. Оказаха се много приятни хора, двамата от Кочабамба, а единият колумбиец от Меделин. Дошли като работници да строят хотели от сол за туристите. Купиха една голяма фанта да ме почерпят и си приказвахме към час, през който упорито и настойчиво ме предупреждаваха много да внимавам в Кочабамба, защото градът бил опасен за туристи и имало доста грабежи и насилие.
Като се върнах при Камило, той продължаваше да се навива, че ще успее да намери колело под наем, за да иде на солника на другия ден. И той не искаше да взема тур с джип, но след като направи едночасова обиколка в търсене на колело, се върна и въздъхна, че по-лоши хора не е срещал досега. Естествено никой не би му дал колело под наем.

На сутринта Камило отиде да си купи билет за тур и си намери дори малко по-евтин от моя в една агенция наблизо. Взехме си чао, разменихме мейли и се разделихме. Като наближи 10:00 по улиците на Уюни защъкаха десетки джипове, някои натоварени за тридневни турове. Повечето европейски и американски бекпекъри, които изобилстваха в града, отиваха на тридневните. Аз си оставих раницата в агенцията като си взех всички ценни неща, дори книгата ми, за да не ми я откраднат (е, то не че неграмотните лилипути точно това ще гепят), след което девойката зад бюрото ме заведе до друга агенция, с чиято кола щях да пътувам. Очевидно не пътуваш с агенцията, от която си купил билет, а те смесват с други туристи, за да се напълнят колите. Тоест агенциите си разменят хора. И що да видя - Камило се оказа в моята кола :) Освен него имаше двойка австралийци от Бризбейн, както и три аржентинки от Буенос Айрес. Всички други бяха по-възрастни и много ни разпитваха кои сме и какви сме като разговорът се завъртя основно около моето пътешестване, защото Камило все още беше в началото на неговото. Австралийците Грег и Маргарет бяха готини за разлика от аржентинките, които бяха меко казано скучни и сърдити. Говорихме си доста за Бризбейн и квартал Александра хилс, където отседнах през 2009-та на гости на сърбина Панче - един от най-готините хора, с които ме е срещал пътя.      

Турът започна с кратко пътуване до композицията от стари влакове, намираща се край града. Там спряхме за снимки и продължихме по пътя за солника като следващата спирка бе едно село, в което се продаваха всякакви сувенири и имаше малък безплатен музей, направен от сол и с фигури на животни от сол. Вместо да обикалям сергиите със сувенири, мръднах малко встрани от туристическия поток и се отбих до селската църква, пред която бяха натръшкани дузина пиянки, буквално мъртво пияни и не даваха много признаци на живот, а край тях се търкаляха десетки празни кенчета бира. Ето къде отиват парите от продажбата на сувенири, значи!

Навлязохме в солника и спряхме да видим малките пирамидки от сол, след което се отбихме до "очите на солника" - бълбукащи езерца, в които обаче водата не е топла, а изглежда като вряща. Като бръкнеш в нея и си извадиш ръката, след няколко секунди цялата ти ръка е покрита със засъхнала сол. Местенцето бе много интересно! Продължихме към острова Инкауаси, който е една планинка, направо хълмче насред солената пустиня и целият е покрит с големи кактуси. Много интересно кътче, но се плаща отделно да го посетиш, нещо от порядъка на 5 долара за благото на местното общество :) Не на мене тия, освен това може да го заобиколите и да се качите от другата страна за хубави гледки, там няма лилипути и не се плаща като естествено е нелегално качването :) Аз точно това направих, но преди това имахме включен обяд в тура. Шофьорът сложи покривка на една от многото масички от сол край острова и нареди масата, а ние хапнахме добре. Храната бе много вкусна, имаше киноа, салати, сирене, вегетарианско ястие за мен и месо за останалите, както и банан за десерт, и кока-кола и минерална вода за пиене. Лошото на цялата тази вкусна храна, която погълнах с голям апетит, бе че се оказа леееко отровна. Но за това по-натам.
Обиколих острова, ходейки по солника и страшно се насладих на разходката. Навсякъде наоколо джипове идваха и си отиваха, но беше спокойно и тихо като цяло.
Обратно в колата потеглихме към хотел от сол, който също посетихме, след което отидохме на една доста по-мокра част от солника, където явно водата се задържаше и след дъждовния сезон. Там посрещнахме залеза с невероятни отражения на околния пейзаж във водата. Беше вълшебно красиво! Солникът като цяло ме очарова с атмосферата си и естествено с красотата си. Определено е нещо, което трябва да се види, не може да се опише. А нощното небе сияе, обсипано със звезди...

Върнахме се в Уюни по тъмно, с Камило отчаяно се опитахме да хванем автобус за Потоси, но всички бяха пълни, беше неделя. Категорично отказвахме да плащаме втора нощ на хотел в това гнездо на оси и отчаяно искахме да се махнем от този грозен и неприятен град, така че до късно се борихме за място в автобус, но нямаше. Една група местни също искаха да пътуват и нямаха билети, така че се опитаха да съберат много хора и да се извика отделен автобус, при положение че има достатъчен брой пътници. Станахме общо 16, а трябваха минимум 20. Взе да става бая студено и решихме да пробваме да помолим в църквата да ни оставят да къмпираме в огромния й двор със скрита надежда, че ще ни пуснат в някоя от много стаички на по-топло. Тъкмо свърши службата и излезе падрето, пресрещнахме го на входа на църквата и Камило го помоли да ни остави да къмпираме в двора. Падрето изгледа възмутено и вместо да каже, че край божия дом има място за нуждаещите се, то каза да сме ходели да търсим другаде, на гарата например. Камило въздъхна "нали уж Бог беше велик и за всички" и тръгнахме към гарата с подвити опашки. Преди това обаче намерихме банкнота от 100 боливианос пред портите на църквата :) И това ако не е божия помощ, падрето ни отказа, но явно наистина тук се помагаше на нуждаещите се, по един или друг начин. Най-интересното е, че видяхме парите едновременно и също така в същия момент се наведохме да ги вземем. Държахме банкнотата всеки с по една ръка и не вярвахме на късмета си. Камило извади 50 боливианос и ми ги даде, за да поделим плячката. Имахме пари за рейса до Потоси на другия ден и даже щяха да ни останат. Дори и не помисляхме да ги вложим в нощувка на топло, защото бяхме отвратени и потресени от града и хората в него, и не искахме повече да наливаме пари в тези мошеници.
На гарата ни отказаха да спим където посочихме, а ни предложиха да седим в една чакалня като ни забраниха да разпъваме палатки. Това значеше да спим на ледения под в стая, в която постоянно щъкат лилипути и евентуално да се разделим с раниците си, докато спим. Камило категорично отказа, а и на мен не ми се щеше.

Следваща опция - предложих да ходим в полицията, питахме къде се намира и след като ни упътиха, се оказа че сме я подминали и сме стигнали военните. Още по-добре - огромна площ, безкрайни дворове - идеално за палатка. Момчетата на пост отсякоха, че е невъзможно, извикаха друг отвътре, който каза същото. Питахме дали може отпред на тротоара, просто да сме близо до тях. И това отказаха, просто ни отпратиха. Всичкото това действие се развива при много ниски температури, гарантирано по-ниски от -10, жалко че нямах термометър. Следваща спирка - полицията. Едно малко офисче в една схлупена къщичка. Посреща ни невменяемо полицайче и ни казва да чакаме шефа да се върне. Сядаме и чакаме, докато чакаме замръзваме. Студ лъха отвсякъде, вратата е отворена и от там най-много. Идва някаква жена и реве, някакви други хора отвън се карат. Ние чакаме ли чакаме. Камило вече не издържа и пита полицайчето дали може да се обади на шефа поне да знаем ще го бъде ли или не. Отговорът както винаги е не. Забелязах, че боливийци обожават да казват не! Като национален спорт им е, понеже и без това друго не спортуват.
Шефчето се появява по едно време. То е с голям шкембак и малки очички, гледа ни изпитателно в стил "кво искате бе, въшльовци". Още като го виждам, си казвам че няма да го бъде. Камило почва да обяснява вече със сълзи на очи (които още докато са в очите му замръзват), че сме ходили в църквата, на гарата, при военните и навсякъде са ни върнали. Последните му думи са "много молим, сеньор, ако може да ни протегнете ръка за помощ с малко място за палатка..." Някаква човещинка се събужда в иначе замръзналото уюнско сърце на шефчето и то казва "изчакайте". Ура - има надежда! Не каза така заветното НЕ, значи поне ще помисли! Сядаме да чакаме, усещам как дупето ми замръзва за пейката. Чакаме, времето направо е спряло. Сега ще дойде и ще каже "не може" и вече няма къде да идем, освен на улицата. А там въпреки късния час и бруталния студ, си ходят пияните и крещят ли крещят.
Шефчето се връща и ни иска паспортите, започва да пише на един хвърчащ лист. Има известни затруднения с моите данни и се налага да му обяснявам кое е име, презиме и така нататък. После кима на подчиненото не много адекватно полицайче да ни води към убежището. Минаваме една висока порта и от другата страна се шири голям полицейски участък. Настаняват ни в кухнята :) Толкова е хубаво, че не можем да повярваме. Разпъваме си палатките и се борим отчаяно за сън, толкова е студено, че се треса до сутринта. Не знам дали ако бяхме навън, щяхме да минем само с тресене или просто нямаше да се събудим. Шефчето май ни спаси животите. А ние този път бяхме решени да седим вън, само и само да не плащаме на таргашите. И не защото нямахме пари, а защото хората в този град ни загубиха окончателно, толкова лошотия и злоба на едно място трудно се намира.

Сутринта веднага поехме към автогарата за първия възможен рейс за Потоси. Наложи се да почакаме малко и точно в това малко аз получих брутални болки в корема и стомаха. Разстройството дойде внезапно и неочаквано, аз от стомашни проблеми не страдам никога. Не минах обаче с едно посещение на тоалетната, последва второ само докато чакахме рейса, а Камило последва примера ми и получи същото разстройство с болки. Отровени ли бяхме? Единственото нещо, което бяхме яли и двамата, бе храната на тура до солника. Когато автобусът тръгна, започнаха моите мъки. Болките бяха страшни като се добави и гадене. Колкото можах устисках, но по едно време усетих, че не мога вече да дишам и трябва да ида спешно до тоалетната. Хукнах към вратата на рейса и уплаших кондуктора с викове "емерхенсия, баньо!" при което човекът рипна, скокна и освободи пътя към вратата, а шофьорът наби спирачки и отвори портата. Хукнах през глава и добре че имаше къде да се скрия от лилипутските погледи, защото нямаше човек в рейса, който да не гледаше към мен. Слава богу се скрих в едно дере. След това обаче болките хич не намаляха и с много зор издържах до Потоси без да спирам отново рейса, след което двамата с Камило се надпреварвахме към тоалетните.

Тръгнахме пеш от автогарата към центъра, Камило отиде да търси къде да си изпере дрехите, а аз се върнах в квартирата при другарчето с прималял от глад стомах. Вече на сигурно, посмях да хапна, защото поне имах достъп до тоалетна. Все тъй ми беше лошо, но поне болките малко намаляха. Моето категорично мнение е, че храната на тура бе отровна. Шофьорът не хапна нито залък от нея, беше предназначена за туристите. Причината - да се разболееш и останеш по-дълго в града да им ползваш хотелите и услугите.

Нещо много важно, което забелязахме у боливийци - изобщо не ги интересува дали ще ти вземат парите, важното е дали ще те прецакат. Примерно в Перу бяха по-интелигентни и като им даваш пари, вземаха, пък макар и не колкото искат. Тук единствената идея е грингото да бъде излъган, това ги движи. Една баба на пазара например не й пука колко пари е изкарала днес, а колко човека е измамила. Вечер като си ляга, не си мисли "днес изкарах 100 боливианос", а "днес измамих 5 човека, утре може да успея 6". И не само грингото бива лъган, те и помежду си се отнасят по същия начин. Маменето в цени и грамажи е повсеместно и явно носи голямо душевно удовлетворение (ако изобщо лилипутите имат души, аз лично взех да се съмнявам). Пазарлъците са трудни и на места невъзможни, което е доста различно от Перу и тук имаш усещането, че никой няма реално намерение нещо да ти продаде, а просто иска да те прецака. Хората не държат толкова да си пласират стоката, важно е продажбата да стане точно на завишената им цена. Същото е с наемането на стая, от цената не отстъпват, а тя обикновено е завишена, по туристическите места винаги.

В Потоси се отдадох на почивка два дни, докато разстройството ми поутихна, след което се отправихме на стоп към Ла Пас - столицата на тази безумна южноамериканска държава.


В следващия разказ ще пиша за емоциите в столицата, които хич не ми бяха малко, дивотиите из езерото Титикака и красотата на Пътя на смъртта, само дето не знам кога ще успея да напиша този следващ разказ, май няма да е скоро, защото тия дни влизаме в Бразилия и се запиляваме по трудностопните и безинтернетните бразилейроски пътища :) Поздрави от летището на Монтевидео, Уругвай - перфектно място за нощувка за бездомници като нас :)))

Добре дошли в Боливия, Вилазон

площада във Вилазон

първи сладолед, 50 български стотинки

първа манджа - страшна вкуснотия

първа дупка (квартира де :) няма дори легло, да не говорим за прозорец

понеже нямаше и контакт с ток, се наложи да развихрим въображение (не правете това у дома си!)

тоалетните

в Тупиза пицариите са навсякъде

Тупиза от високо

след Тупиза, температурите през нощта паднаха до -8

сушени смокини

площада в Потоси

Потоси...

известната Casa de la moneda

мекичета

нощувка в кухнята на полицията

площада на миньора

нашата квартира в Потоси, за 2,50 лв на човек с телевизор, топла вода, ток, ключ и прозорец!

вкуснотия, пълна със сирене и лук

миньорския тур, гидът обяснява

кока и цигари - любимите на миньорите

динамит

96 процентов алкохол

пред мината

на входа кипи работа

бузите им са издути, защото са пълни с кока

влизаме и ние

цинк

единствените работници, които видяхме с маски

слизаме няколко нива надолу

по клатещи се стълби

цинк

с миньорът Андрес

дупки за динамит

слизането е зловещо

отвън работят и жени

Потоси

по пътя за Сукре

Сукре

изложба на бонсай

площада

протест на площада

гледка от местната Айфелова кула

кой иска да си купи свещи

или торти

а защо не странни прахчета

чиримоя

автобусът, с който пътувах до Сукре и обратно

автогарата в Потоси е като летище

по пътя за Уюни

гледка към Уюни и салара

Уюни

боливианос

стаята ни в квартирата с колумбиеца Камило

двора

национален ден срещу расизма и дискриминацията

влаковите композиции край града

туристическо село по пътя към солника

всичко е от сол

айде на солта

очите на салара, водата бълбука, но е студена

остров Инкауаси

десетките джипове с туристи

организираният обяд, имаше и вегетарианска храна

вкуснотия

безкрайният солник

някой си беше оставил сърцето

нашата група

колумбиеца Камило

хотелът от сол

Камило си събира сол за готвене

в мократа част на солника

изпратихме слънцето

в поредната кухня на полицията

сбогом, Уюни

обратно в Потоси