Сомалиленд - по-зле от Европейския съюз



Продължавам си мисълта от предната публикация... На границата минах бързо и тръгнах да излизам от малкото гранично селце с идеята да вървя в посока Харгейса (повече от 300 км) и да стопирам ако изобщо мине нещо по пътя. Хората покрай пътя обезумяха като ме видяха, всеки идваше да ме пита къде отивам, журналист ли съм и изпадаха в ужас като чуеха, че тръгвам да вървя през пустинята към Харгейса... Явно тази информация бързо стигна до ушите на митничарите, които очевидно са си мислели, че като мина границата ще седна да чакам ленд роувър или тойота (това играе роля на автобус тука, платен превоз е). Дори не успях да изляза от селото и кола с бясна скорост хвърчеше към мен, без малко да ме ударят идиотите. Отвътре излязоха двама "офицери", но без униформи разбира се и се опитаха да ме вкарат в колата почти насила като първо почнаха жестоко да ми дърпат раницата. Вбесих се до крайност и ударих единия в лицето с юмрук, дръпнах си раницата и се развиках бясно, всички хора ни наобиколиха, офицерът ми крещеше в лицето, аз отговарях с огромна агресия и като се успокои идиота и аз намалих тона... Тъй като не успя да ме вкара в колата започна да ми обяснява, че ме арестуват и връщат в Джибути веднага, защото се опитвам да вървя пеш! Това било абсолютно забранено за бял човек чужденец и или трябва да взема превоз, или веднага да мина границата обратно. Започна много агресивно да ме заплашва, че няма да стъпя по-далеч от това село и веднага ще ме върне в Джибути. Тъй като отказах да вляза в колата трябваше да се върна пеш до границата, където ме арестуваха и затвориха в едни ограждения зад граничния пост. Казаха ми да чакам там и ми взеха паспорта и изчезнаха, всичко това под контрола на гадния офицер без униформа, когото ударих. Реших каквото и да става да не отстъпвам и ако трябва се връщам в Джибути, по-добре от това да седя в страна, където ме арестуват задето вървя пеш... Идиотът се върна след час, беше се надъвкал с кат прилично и беше по-спокоен явно под влияние на наркотика. Даде ми паспорта и ми каза, че трябва да платя 40 долара за превоз до Харгейса, иначе ме връщат обратно. Отказах категорично и поисках да ме оставят още няколко часа на границата, за да мога ако мине кола или камион да ги стопирам. Обясних им, че пътувам така, колко ме разбраха не зная, но ме оставиха намира зад огражденията, а ако минеше кола, щеше да мине на няколко метра от мен, така че можех да ги помоля да ме вземат. Седях там от 9 сутринта до 3 следобяд... Накрая офицерът дойде с един мъж, който каза, че ще пътува за Харгейса и ще ме вземе. Такава радост ме обзе, че се махам от границата... човекът пътуваше с майка си и дъщеря си. Тръгнахме късно следобед, нямаше път, а само пясъци и огромни бабунки от пясък... колата бе джип тойота, нoрмална кола никога не би минала по този път. Всичкият прахоляк обаче влизаше през прозорците и се покрихме в прах от глава до пети. Бе нещо между пустиня и савана, видях антилопи и много камили, грабливи птици и някакви много миниатюрни антилопки, които приличат на големи зайци :)) Пътувахме до полунощ, имаше едно-две селца по целия път и спряхме да спим в едно от тях. Разпънах палатката до колата и поне успях да се наспя. Спътниците ми спаха в някаква къща. На другия ден предиобед стигнахме Харгейса. Много приятни първи впечатления добих, всеки на улицата ме заговаряше и се опитваше да ми помогне, дадоха ми телефон да се обадя на хостовете от каучсарфинг. Иън, англичанинът при когото щях да остана, не беше в града в момента, но една от съквартирантите му Ана дойде до центъра и ме посрещна. Тя е американка и заедно с Иън и още 3 момчета американци живеят в голяма къща в покрайнините и преподават английски в университета на града. Почивката ми след тежките преживявания по границата започна от мига, в който влязох у тях. Всички бяха много мили и приятелски настроени, прекарахме спокойна вечер в сладки приказки... На другия ден излязох да се разходя из града, говорих с много приятни местни хора, един интелигентен възрастен човек ме покани на обяд и много искаше да му разказвам за Европа и какво мислим ние за Сомалиленд... едно момиче ме покани на гости в къщата си и се запознах с цялото й семейство, гостиха ме сладки и си говорихме много за тяхната страна... Сомалиленд е много различна от Сомалия и макар да е част от нея, някои страни по света я признават за отделна страна, но повечето не. Това е което най-много иска народа - независимост. Те се определят като тотално отделна държава и ако кажеш " Сомалия" вместо "Сомалиленд", ще се засегнат много. Всички мислят, че ако си бял си журналист и правиш проучване в страната. Туристи тук няма. Особено след последните отвличания и убийства в Кения, извършени от сомалийци, никoй вече не идва насам. В центъра имат един паметник на боен самолет МиГ, преживяли са ужасна атака по въздух, в която са загинали много хора през 1988 г. Иначе са много мили и любезни хората, както и очаквах. Всички са мюсюлмани и много силно впечатление ми направи, че нямаше нито една жена на улицата, която да не беше с покрита коса, дори в арабски държави можеш да видиш незабулени, но тук няма такива. Тук катът е все така на почит както в Джибути и Eтиопия, дори повече. Не можеш да видиш човек със здрави зъби тук, на по 20-25 години вече нямат зъби или ако имат са тъмнокафяви на цвят... Катът убива не само мозъка, но и съсипва зъбите. Хората са напълно зависими от него.... една цяла нация наркомани. Катът не ги прави агресивни обаче, а просто глупави и мързеливи, но като казвам глyпави наистина имам предвид ГЛУПАВИ, много глупави. Защото не можеш цял ден да седиш на сянка заедно с дузина кози и ти да дъвчеш листата, а те клонките на ката и да станеш умен... е няма как :)) Имат и големи кат-пазари, където има всякакво качество кат и ако не се достави навреме направо обезумяват. Това е реалността не само в Сомалиленд, но и в съседните страни като в Етиопия явно най-много им се отразява, защото там хората са уникални идиоти... В Сомалиленд дали заради религията или нещо друго, поне са приятелски настроени и гостоприемни. След като разгледах добре Харгейса, се прибрах при хостовете и Иън се беше върнал, така че цяла вечер дискутирахме пътешествия, той е пътувал много из Африка и научих доста интересни неща за следващите страни, през които ще минавам. Оказа се, че наистина по закон белите в Сомалиленд не могат да пътуват независимо или пеша, или въобще изобщо да пътуват.... Така че се отказах от всякакви намерения да пътувам из страната, просто страна, която ограничава свободата ми и където ми е забранено да вървя пеш и да стопирам, защото имам бял цвят на кожата, не е място където искам да бъда и ден. На другата сутрин напуснах Харгейса в посока Етиопия и още като ме видяха на пътя, полицаите ме прибраха в участъка. Никoй не прие обясненията ми, че искам да вървя пеш и бързо ми намериха кола за следващия град по пътя. Хората в колата бяха супер мили, което ме натъжи още повече за идиотските им правила, лишаващи ме от шанса да опозная народа на тази страна и да пътувам из нея. Много ме беше яд и дори тези хора бяха инструктирани от полицаите да ме оставят в следващия участък, където следващите полицаи трябваше да чуят отчаяните ми желания да изляза на пътя да вървя и отново свърших в кола, намерена от тях. И така до границата. Сърцето ми бе пълно с гняв, цялата идея на пътуването ми бе опорочена в тази страна и не срещах никакво разбиране...


Няма коментари: